Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА VII Любов и майчинство
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА VII
Любов и майчинство "Той беше прекрасен и положително никой не можеше да се сравни с него в големия двор, а още по-малко в нашия. Не му липсваше остроумие, светски маниери, лустро, което даваше висшето общество и най-вече дворецът. Беше на двайсет и шест го дини. По рождение и по възпитание бе изискан кавалер: умееше да прикрива недостатъците си — склонност към интриги безпринципност; но тогава почти не ги забелязах." Такъв портрет рисува Екатерина, вече жена в зряла възраст, на човека, който силно я бе пленил на младини. Наричаше се Сергей Салтиков; заедно с брат си Петър бе един шамбеланите на младежкия великокняжески двор. Родът Салтикови бе от най-старите и благородни родове в Русия. Бащата на Сергей беше адютант на императрицата, а майка му, по баща княгиня Голицина, бе известна с леките си нрави Според принцеса ’Аналт, "любовници са й били тристата гренадири на нейно величество Елисавета".16 Когато през 1752 година Екатерина го забеляза, той беше женен вече от две години за Матрьона Павловна Балк, една от придворните дами на императрицата; беше се влюбил в нея, докато я гледаше да се люлее на люлка. Но едва пламнала, любовта изведнъж угасна и Сергей Салтиков се бе впуснал в други приключения. Не беше толкова хубав и блестящ, колкото твърдеше Екатерина, но бе очарователен, весел, разговорлив. Тъмнокос, среден на ръст, енергичен, добре сложен той знаеше, че се харесва на жените. Нямаше друго занимание, освен да покорява женски сърца и да развращава. Той забелязваше, че Екатерина е изоставена и се осмели да се сближи с нея. Надзорът, на който бе подложена, му действуваше като предизвикателство. "За интриги той поемаше дори риска да го заточат в Сибир", пише г-н Шампо-син в докладите си до Париж. Сергей Салтиков първо се постара да обезоръжи двамата "цербери". Спечели симпатиите на Чоглокови и започна да ги посещава заедно с приятеля си, дворцовия шут "арлекин по рождение", Лев Наришкин Там срещаше Екатерина и приятелката й княжна Гагарина. Госпожа Чоглокова, по това време "бременна и често неразположена", не бе тъй зорка, както обикновено. Впрочем, след семейните си неприятности, вече не беше и толкова надменна, а освен това бе признателна на великата княгиня, заради достойното й поведение по време на скандала. Младите хора лесно намираха начин да отдалечат Чоглоков, който също бе влюбен в Екатерина. Сергей Салтиков го убеждаваше, че има голям поетически талант, внушаваше му да пише, предлагаше му теми за песни и лековерният мъж се оттегляше в едно "кътче до пещта", за да твори в захлас. Щом привършеше, съучастникът на Сергей, Лев Наришкин, вземаше ръкописа, съчиняваше музиката и пееше заедно с автора. "А през това време, отбелязва Екатерина, ние разговаряхме в стаята за какво ли не." По време на една такава музикална интермедия Сергей най-после се осмели да пошепне на Екатерина, че е безумно влюбен в нея. Развълнувана, тя не помисли да го отблъсне, но понеже беше много настойчив, тя изрече: "А какво ще каже жена ви? Само преди две години сте се оженили по любов и минавате още за влюбен в нея." Той отхвърли поривисто възражението й. Съпругата си вече не обичал. Била му бреме в живота. И добави, че "не всичко, което блести е злато" и че плаща "много скъпо за моментното си заслепение".17 Екатерина не само беше склонна да повярва, но дори започна да изпитва съжаление към хубавия млад мъж за несполучливия му брак и за любовта му към недостъпната велика княгиня. Тя го виждаше "почти всеки ден" и го слушаше с все по-голямо удоволствие. Но понякога се опитваше да се бори срещу увлечението, което постоянно я надвиваше. Искаше й се да се освободи от него и неубедено възклицаваше: "Какво очаквате вие? Може би сърцето ми е заето?" Този ответ на неопитно момиченце ни най-малко не го обезкуражи. Напротив, подтикна го да наложи своето превъзходство. Равнодушието на великия княз беше всеизвестно и нямаше защо да се съобразява с него. Като добър стратег, Сергей търпеливо зачака удобен случай, за да предприеме решителния ход. Веднъж бяха на лов за зайци, организиран от Чоглоков, на един от островите на Нева. Сергей се отдели от останалите гости и отклони със себе си Екатерина. Отново й заговори за чувствата си, за щастието, което ги очаква, ако тя склони, умоляваше я да му каже дали наистина той бе нейният "любимец". Тя се противеше, смееше се, за да прикрие слабостта си и, след като разговаряха мило цял час и половина, му заповяда да си върви, за да не я злепостави. Той отказа да си тръгне, докато не му каже още в същия миг, че го харесва. "Да, да, каза тя, но вървете си!" Сергей се метна на коня, пришпори го и докато се отдалечаваше, тя се провикна след него на шега: "Не! Не!" "Да! Да!", отвърна той и препусна в галоп. Същата вечер цялата компания отседна в дома на Чоглокови на острова. Докато вечеряха, се изви буря, водите на Нева бързо се покачиха, заляха стълбището и се заудряха в стените. Не можеше и дума да става да пресекат с лодките реката, която на това място бе много широка. А когато вятърът се засили толкова, че дори покривът взе да проскърцва, никой от присъствуващите вече не помисляше да спазва йерархията. Гостите се бяха скупчили безразборно в полумрака и шумно се забавляваха. Тук-там трепкаха пламъчетата на свещите. Екатерина се намери неочаквано до кавалера си. "Сергей Салтиков ми каза, че дори и небето му помага този ден, защото може да ми се радва по-дълго."18 Уплашена бе едновременно от бурята и от близостта на мъжа. Той се притискаше към нея, а тя все по-безволево се отбраняваше. Бе "недоволна" от себе си. "Струваше ми се, че трябва да обуздая и охладя и неговата глава, и моята, но разбрах, че ще е трудно, дори невъзможно." Най-после, към три часа вятърът утихна, вълните се укротиха, гостите, вдървени и сънени, се качиха на лодките без ред Екатерина вече не бе същата. Тя все още не беше отстъпила, но в себе си го бе решила. Останалото много бързо щеше да дойде. Беше на двайсет и три години. Останала девствена след осем години брачен живот, тя за първи път усети сладостната тръпка от допира на телата и бе зашеметена. Първият й любовник я ощастливяваше изцяло. Не изпитваше никакви угризения в прегръдките му. Той не можеше да се сравнява с жалкия княз по сила, дързост и хубост. Но се страхуваше някой да не разбули тайната им. Бресан, френският камериер на великия княз, донесе на Сергей обезпокоителните думи на господаря си: "Сергей Салтиков и жена ми мамят Чоглокови и не искат да знаят", но в тях нямаше и сянка от ревност. Петър не приемаше трагично увлечението на Екатерина по Сергей Салтиков. Смяташе, че е само светски флирт. Нали самият той бе обявил, че е лудо влюбен в Марта Шафировна, придворна на великата княгиня, с която бе разменил няколко закачливи усмивки и двусмислени думи. Но Сергей, "същински демон на интригите", както се изразяваше Екатерина, се досети веднага колко е опасно да бъде любовник на жена, чиито съпруг е явно импотентен. Ако тя зачене, върху кого щяха да паднат подозренията? И за да предотврати опасността, младият шамбелан се осмели да занимае императрицата с малкия физически недъг, който пречеше на щастието на великия княз. Той я увери, че се наема да убеди негово височество да приеме операцията. Императрицата, силно заинтересувана, одобри и го поощри. Една вечер, при весело настроение, когато великият княз доста бе пил и се бе посмял, приятелите му насочиха разговора към любовните удоволствия. "Князът със съжаление сподели, пише дипломатът Ж. Кастера, че не му е съдено да ги изпита. Тогава всички сътрапезници се струпаха в краката му и го заувещаваха да послуша съветите на Салтиков. Векилият княз изглежда се двоумеше. Приеха няколкото думи, които измънка, за съгласие. Всичко беше предварително подготвено. Въведоха прочутия лекар Боерхав и един много способен хирург. Нямаше място за отстъпление. Операцията мина съвсем успешно."19 Императрицата искаше да се убеди, че след операцията великият княз е вече способен мъж и натовари госпожа Чоглокова да намери жена, която да му предаде опит. Госпожа Чоглокова вложи много труд, за да изпълни заповедта на нейно величество. С помощта на камериера Бресан най-после откри някоя си госпожа Грот, "красива вдовица на художник", която се съгласи да обиграе младежа. "Тя (госпожа Чоглокова) се надяваше, че ще възнаградят щедро старанието й, но се излъга — не получи нищо; затова пък обяви, че империята й е длъжник."20 Ето че пречката бе премахната. Щом Екатерина видя, че към нея се приближава тържествуващият й съпруг, с тъга си спомни за времето, когато не се страхуваше от ласките му. Сега тя беше влюбена в друг и за да бъде спокойна с него, трябваше да приеме мъжа, който я отвращаваше. В сравнение с опиянението, което изпитваше със Сергей, първите й съприкосновения със съпруга бяха твърде жалки. Впрочем и той не я обичаше, не я желаеше, а просто изпълняваше съпружеския си дълг. След закъснялата брачна нощ, по съвета на Сергей Салтиков, изпратиха на императрицата в запечатано ковчеже доказателства за мнимата девственост на великата княгиня. "Елисавета сякаш се убеди в автентичността им, пише Ж. Кастера. Няколко души тайничко се подсмиваха, но всички побързаха да поздравят шумно княза за сполуката му." Сергей Салтиков облекчено въздъхна. В този момент Екатерина бе вече бременна от него. Но беше дошъл мигът Петър да поеме отговорността за бащинството на детето. Всъщност тя беше загрижена не толкова за предстоящото раждане, колкото за странното поведение на Сергей. Наистина те все още се срещаха по време на лов в Петерхоф. И всичко изглеждаше недействително, дори костюмите, защото Елисавета бе въвела еднакви дрехи за цялата компания: "Сива връхна дреха, син костюм, якичка — от черно кадифе." Така двойките можеха да се усамотяват, без да бъдат разпознати отдалече. Пълните с очарование последни мигове насаме бяха залезът на едно щастие. Дали от умора, или от предпазливост, Сергей ставаше все по-непостоянен. "Беше разсеян, споделя Екатерина, понякога дори високомерен, груб и лекомислен и аз му се сърдех." Неочаквано Сергей и приятелят му Лев Наришкин решиха да заминат на село. Необходима раздяла, според Сергей, за да се разсеят подозренията. Но не изпитваше ли той нужда да се освободи за известно време от досадната си любовница? Екатерина бе отчаяна. Дворът вече трябваше да замине за Москва, а Сергей все не се връщаше. Великокняжеската двойка потегли на 14 декември 1752 година. По пътя "остри болки" прорязаха Екате рина. Помятане. Слава богу! Освободена от едно бреме, тя нетърпеливо очакваше Сергей да се завърне от доброволното си изгнание. Когато го видя отново, тъй силно се развълнува, че бе готова на всичко, само връзката им да се запази. Обаче Сергей бе все по-сдържан и чужд. "Боя се, каза той на Екатерина, да не би някой доносник да разкрие на императрицата тайната на нашите отношения."Тогава тя намисли да направи стъпка за сближение със заклетия си враг Бестужев, да спечели благоразположението му или поне да го обезвреди. Изпрати Бремзе, еднакво приближен и на "малкия двор" и на семейството на канцлера, да му предаде, че "не го чувствува тъй далечен, както преди". Бестужев остана възхитен от този жест на преданост и вече не се съмняваше, че отсега нататък всички карти щяха да бъдат в негови ръце. На следващия ден той посрещна Сергей Салтиков извънредно гостоприемно. "Говорил му за мен и за положението ми, сякаш бе живял в моята стая", пише Екатерина. Щом Бестужев не се бе възмутил от нейното прелюбодеяние, за което знаеше и най-малката подробност, мислеше Екатерина, значи бе благоразположен към любовта й със Сергей. В изблик на благородство канцлерът дори се провикнал пред госта си: "Тя (Екатерина) ще се убеди, че не съм плашило, както са ме обрисували пред нея!" Когато Сергей повтори думите му пред Екатерина, тя се зарадва, че бе спечелила силен съюзник на своя страна, "без жива душа да е подразбрала нещо". Обаче не се досещаше какво бе накарало човека, който толкова старателно пазеше честта на великата княгиня чрез двама цербери, да поощри днес действията на любовника й с "някои мъдри и полезни съвети". Няколко дни по-късно самите й надзорници промениха поведението си. От пазачи те се превърнаха в посредници. Госпожа Чоглокова, на която, както казва Екатерина, "не й излизаше от ума любимото задължение да следи за продължението на династията", подхвана с великата княгиня странен разговор. Тя шепнешком й обясни сериозно, че обикновено от жената се изисква съпружеска вярност, но има случаи, когато по държавни съображения се допускат отклонения и по-специално, когато трябва да се осигури наследник на трона. Отначало Екатерина силно се смути, но я слушаше без да я прекъсва. "Аз не знаех накъде бие разговорът, дали е клопка или искрена грижа." Всъщност от двете едно бе вярно — или Бестужев и императрицата наистина бяха силно обезпокоени от безплодието на великия княз и търсеха баща, който бързо да го замести, или се бяха зарекли да разкрият и погубят Екатерина, като я заловят в изневяра. От предпазливост Екатерина се престори, че не разбира какво тъй загадъчно й шушне госпожа Чоглокова. Тогава придворната й заговори направо: "Ще разберете дали обичам родината си и дали съм искрена. Не се съмнявам, че сте хвърлили око на друг. Оставям ви да си признаете: Сергей Салтиков или Лев Наришкин. Ако не се лъжа — последният." Екатерина извика: "Не, съвсем не!" Госпожа Чоглокова тържествуващо отбеляза: "Е, добре! Ако не е той, то положително е другият!" И добави: "Ще се убедите, че не аз ще ви създавам трудности." , Правех се на глупачка, пише Екатерина, тя често ме смъмряше, и когато бяхме в града, и когато бяхме на село."21 Бестужев пък наставляваше Сергей Салтиков. Но той вече се отдръпваше от великата княгиня. Очите му бяха другаде. Тя нетактично го упрекваше за непостоянството му. Сергей се оправдаваше с благовидни причини. Екатерина ги приемаше с горест. "Той измъкваше толкова сериозни и основателни съображения, че щом го видех и му заговорех, мислите ми по този въпрос се изпаряваха." Тя използуваше целия си чар, за да го привлече от време на време в леглото си. Разбира се, търсеше само наслада. Но госпожа Чоглокова, Бестужев, а зад тях и императрицата, се надяваха, че избраният любовник ще съумее да я направи майка. През март 1753 година "отново се появиха признаци на бременност". Макар че се чувствуваше уморена, Екатерина пътуваше заедно с двора, ходеше на лов или разходки с кабриолет, спеше в палатка. Когато се завърна в Москва, след един бал с вечеря, болезнено пометна за втори път. "Тринайсет дни животът ми беше в опасност. Смятаха, че е останало парче от плацентата … Едва на тринайсетия ден го изхвърлих… Задължиха ме да стоя в стаята си шест седмици сред непоносима жега." Императрицата идваше да я види и изглеждаше "много загрижена." И имаше защо! Тя бе възложила големи надежди на един кроеж, който щеше да осигури привидна законност на извънбрачното дете на Екатерина. А Сергей Салтиков си казваше, че заради пометнатото бебе сигурно ще го принудят да остане при жената, която вече никак не обичаше. Но докато не изпълнеше изцяло задължението на жребец за разплод, не можеше да очаква, че ще получи свобода. А великият княз? Повярвал ли беше наистина, че ще стане баща? Малко вероятно. Първо, защото редките мигове на интимност със съпругата му бяха преструвка и второ, защото много добре знаеше, че Екатерина обича Сергей Салтиков и можеше да допусне, че е заченала от него. Осъден да играе ролята на самодоволен съпруг, той страдаше от унижението, но не можеше да се оплаче никому, тъй като самата императрица потулваше измамата. Една хирургическа операция го направи пълноценен мъж, благодарение на госпожа Грот научи тайните на любовната игра, но си остана наивник, който още не се бе отърсил от детството. Презираше жена си, не искаше и да знае, че го мами. Лудуваше, подсмиваше се и му се щеше да избяга от света на възрастните. Както обикновено, търсеше забрава в игрите и виното. Любимият му прислужник украинец го снабдяваше със силни напитки. Той се напиваше заедно със слугите и, когато те забравеха уважението, което дължаха на великия княз, ги биеше с пръчка или с плоската страна на сабята си. Веднъж Екатерина влезе в стаята му и видя обесен голям плъх, "претърпял всякакви изтезания". Тя запита мъжа си защо е "екзекутиран", а великият княз й отговори, че плъхът е нарушил военните закони — изял два войника от тесто и е бил обесен, след като едно куче го разкъсало; щял да остане изложен пред погледите на хората "три дни за назидание". Екатерина помисли, че се шегува и силно се разсмя, а Петър се смръщи; щом жена му не можеше да участвува вече в игрите му, за какво му беше тя? Историята с обесения плъх направи силно впечатление на Екатерина. Спомни си и други случки с плъхове от миналото. Беше ги видяла, когато се запали дворецът Анхоф в Москва, в началото на зимата. "Тогава пред мен се откри необикновена гледка, пише тя. Безброй плъхове и мишки слизаха по стълбите в редици, без дори да бързат." Всички рокли на императрицата — четири хиляди — бяха обхванати от пламъците. По чудо книгите на Екатерина бяха спасени. Бе щастлива, защото в Русия те представляваха съкровище, което се възстановяваше по-трудно от цял гардероб дрехи. Останала без покрив, великокняжеската двойка се настани в дома на Чоглокови: "Вятърът духаше отвсякъде, прозорците и вратите бяха прогнили, по пода зееха пролуки три-четири пръста широки; навсякъде лазеха буболечки." През февруари 1754 година, седем месеца след второто помятане, Екатерина разбра, че отново е бременна. Този път императрицата много се надяваше, че ще доноси детето. Сергей Салтиков също. Той обичаше леките авантюри, а тази дълга, почти официална връзка, отдавна му тежеше. Екатерина отгатваше мислите му и се натъжаваше. "Тревогата, неразположението, физическата и моралната немощ ме доведоха до меланхолия ", пише тя. Зъзнеше на течението у Чоглокови и очакваше любовника си, който пък се забавляваше другаде. Госпожа Чоглокова седеше срещу нея и също се оплакваше, че мъжът й вечеря навън с приятели. "Ето как ни изоставят!", въздишаше тя. Екатерина се съгласяваше, че и двете бяха за окайване. "Бях в кучешко настроение." Впрочем, малко по-късно госпожа Чоглокова, силно оскърбена от отсъствията на мъжа си, се влюби в княз Репнин и показа на Екатерина пламенните писма на любовника си. Наскоро Чоглоков почина от "колики". Императрицата отстрани веднага съпругата му, защото считаше, че е неблагоприлично една вдовица да се появява в общество. Екатерина бе разочарована; Чоглокова, в миналото неин враг, сега й бе верен съучастник. Мъката й се превърна в ужас само като узна името на човека, който отсега нататък щеше да я надзирава. Беше граф Александър Шувалов, вуйчо на новия любимец на Елисавета и началник на Държавната инквизиция, или с други думи, на тайната полиция. Тази страшна личност имаше "нервен тик", който от време на време изкривяваше дясната половина на лицето му от окото до брадата. "Чудно ми е, пише Екатерина, как можаха да изберат човек с такъв отвратителен недостатък и да го изпратят при една млада бъдеща майка. Ами ако бях родила дете с такъв ужасен тик, нали императрицата щеше люто да се разсърди." В началото на месец май 1754 година целият двор се готвеше да напусне Москва, за да се премести в Санкт-Петербург. Предстояха двадесет и девет дни път. Екатерина "примираше от страх" — по собствените й думи — при мисълта че може би Сергей Салтиков няма да дойде. След като бе заченала, благородниците около трона не се интересуваха повече от него. Но не! Императрицата бдеше. Навярно от загриженост за спокойствието на бъдещата майка, любовникът й бе включен в свитата. Наистина той не можеше да се приближи до нея "по принуждение, а също и заради неотлъчното присъствие на Шувалови — мъжа и жената". "Смъртно се отегчавах в каретата и непрекъснато плачех", пише Екатерина. В Санкт-Петербург великокняжеското семейство отново се настани в Летния дворец. Там Петър организираше концерти и се опитваше да свири на цигулка в оркестъра. Екатерина, вече обезформена от бременността, използуваше тези случаи, за да се измъкне от залата и да размени набързо няколко нежни думи с любовника си. Колкото повече наближаваше раждането, толкова по-дълбоко се убеждаваше, че от високо място се кроеше заговор срещу щастието й. "Сълзите винаги бяха на очите ми и през ума ми минаваха хиляди страхове; с една дума, не можех да се отърся от мисълта, че нещата клоняха към раздяла със Сергей Салтиков." Пред прага на майчинството, тя не мислеше за детето, което щеше да роди, а за мъжа, открил й вкуса на насладата. Когато Александър Шувалов я въведе в специално подредените за раждането стаи, в съседство с личния апартамент на нейно величество, "смъртна болка" опари сърцето й. Нямаше да може да приема Сергей, както се надяваше. Щеше да бъде уединена, самотна, "крайно нещастна". Екатерина унило разглеждаше двете стаи с облицовка от тъмночервена дамаска, скромната мебелировка — декор, сред който щеше да се роди престолонаследникът на Русия. Ами ако не е престолонаследник, а престолонаследница? Как ли щеше да приеме императрицата това разочарование? Щеше ли да си отмъсти, като отстрани окончателно Сергей от двореца или щеше да го остави за нов опит? През нощта срещу 20 септември 1754 година, след деветгодишен брак, Екатерина почувствува остри родилни болки. Вдигнати в тревога от акушерката, великият княз, граф Александър Шувалов и императрицата се втурнаха да присъствуват на раждането. Около обяд акушерката размаха в окървавените си ръце парче плът, която издаваше оглушителен рев: беше момче — Павел Петрович. Императрицата ликуваше от радост. Щом бебето бе изкъпано, повито и миропомазано от свещеника, Елисавета заповяда на акушерката да го пренесе в покоите й. То щеше да остане под неин надзор, докато тя сметнеше за необходимо. След като роди детето, Екатерина загуби правата си над него. Бе само празна утроба. Вече никой не се интересуваше от нея. Тутакси всички напуснаха стаята. Родилното легло бе разположено между една врата и два прозореца, които не се затваряха добре. Леден вятър нахлуваше в стаята. "Бях мокра от пот; помолих госпожа Владиславовна да смени бельото ми и да ме премести в постелята; каза ми, че не смее. Няколко пъти изпрати да повикат акушерката, но тя все не идваше; поисках вода, но получих същия отговор. Най-после, три часа по-късно, дойде графиня Шувалова в официален тоалет. Когато ме видя на същото място, където ме бе оставила, се развика, че ще ме погубят. Думите й бяха много "утешителни" за мен; обливах се в сълзи, най-вече защото се чувствувах изоставена; лежах неудобно след трудното, болезнено раждане и никой не смееше да ме пренесе в леглото, само на две крачки оттук. Графиня Шувалова излезе веднага и мисля, че изпрати за акушерката. Тя дойде половин час по-късно и ми каза, че императрицата била много заета с детето и не я пуснала да се отдалечи нито за миг. За мен не мислеха… През това време аз умирах от умора и жажда. Накрая ме сложиха в леглото и през целия ден не видях жива душа, нито пък някой попита за мен. Великият княз пиеше с когото му падне, а императрицата продължаваше да се занимава с детето."22 Малцина от съвременниците вярваха, че той е син на престолонаследника. Когато обаче порасна, Павел малко заприлича на великия княз. Беше грозен като него. И все пак в портретите им от зряла възраст, разликата биеше на очи. Павел имаше черти на булдог, които нямаха нищо общо с бледото, удължено лице на Екатерининия съпруг. И двамата бяха непостоянни, жестоки и страхливи; това сходство, разбира се, можеше да се обясни с възпитанието, което бяха получили под угнетяващата сянка на Елисавета. Всъщност в мемоарите си Екатерина ясно дава да се разбере, че бащата на детето е Сергей Салтиков. А поведението на императрицата, която й отне бебето още след раждането му и се зае сама да бди над него, говореше достатъчно красноречиво, че тя не зачита майката, а и че бащата също е без значение за нея. Интересът й към детето бе толкова голям, че някои от нейните приближени правеха много смели предположения. Тя бе сложила люлката на малкия Павел в стаята си. "Щом заплачеше, сама притичваше и буквално го задушаваха от грижи." Маркиз дьо Л’Опитал, френски дипломат, в телеграмите си до френския двор стана проводник на странните слухове, които се носеха по този повод в цялото руско общество. "Казват, пише той, че детето е на самата императрица, че тя сменила сина на великата княгиня със своя." Безспорно, обикновените дворцови сплетни бяха достатъчно показателни: за много хора навремето потеклото на малкия Павел никак не бе сигурно.23 Изоставена в леглото си, изтерзана от отчаяние и треска, Екатерина не се оплакваше. "Бях много горда и дори само мисълта, че съм нещастна, ми беше непоносима." Тя избягваше да разпитва за своя син, когото още не бе видяла. Любопитството й щеше да се възприеме като недоверие към грижите на императрицата. Странно съображение за една родилка, безмилостно лишена от рожбата, на която току-що бе дала живот. Можеше ли дворцовият етикет да изтласка на заден план органическата потребност на майката да бъде близо до детето си? Всъщност Екатерина бе загрижена повече за своето бъдеще в двореца отколкото за бъдещето на сина си. Един ден го видя за миг и се разтревожи. "Държаха го в много топла стая, повито във фланелени пелени, пише тя, люлката му бе обшита с кожа от черна лисица, имаше завивка от сатен, подплатен с вата, а отгоре друга — от розово кадифе, подплатено също с кожа от черна лисица. По-късно често виждах, че пот струи от лицето и тялото му и когато порасна настиваше и се разболяваше при най-леко захлаждане. Освен това детето беше заобиколено от възрастни матрони, които разбираха криво и всяка по свой начин грижите си за неговото физическо и духовно развитие и му причиняваха много повече злини, отколкото добрини." В деня на кръщението, щом приключи обредът, императрицата изпрати на Екатерина върху златен поднос заповед, с която й се отпускаха в дар сто хиляди рубли и ковчеже с накити. Това беше възнаграждението за майчинство на една велика княгиня. Парите й бяха добре дошли, тъй като, по признание на Екатерина, "нямала нито копейка", а била "потънала в дългове". Но накитите я разочароваха. "Получих, пише тя, една нищо и никаква огърлица, обеци и два нищожни пръстена, които бих се срамувала да подаря и на прислужничките си. В цялото ковчеже нямаше нито един камък, който да струва повече от сто рубли." След пет дни, тъкмо правеше сметка как да похарчи парите, при нея пристигна барон Черкасов, секретар на кабинета на императрицата. Помоли я да се откаже от сумата, понеже касата на нейно величество била празна. Екатерина предаде парите, които щели да й бъдат върнати три месеца по-късно, а малко след това научи, че стоте хиляди рубли били дадени на съпруга й. Всъщност Петър бе поискал да получи подарък, поне равен на Екатерининия след раждането на престолонаследника, за което навярно нямаше заслуга. Може би той търсеше компенсация за известната на всички брачна несполука. Потънала в леглото си, Екатерина чуваше ехото от празненствата — балове, банкети, фойерверки, израз на всенародната радост. На седемнайстия ден от раждането ужасна новина я прободе като с нож право в сърцето: по заповед на императрицата Сергей Салтиков щеше да отнесе в шведския двор официалната новина за раждането на Павел Петрович. По такъв начин човекът, когото всички смятаха за незаконен баща на детето, щеше да приема поздравленията, определени за законния. Мисията, с която го изпращаха, по всичко личеше, бе знак, че е изпаднал в немилост. Той разбираше насмешката, но замина, оставяйки Екатерина силно наскърбена. "Казвах, че кракът силно ме боли, че не мога да ставам, но истината беше, че се чувствувах нещастна и нито можех, нито исках да виждам някого."24 На четиринайстия ден, по случай първото черкуване след раждането, императрицата се съгласи да й покаже детето. "Видя ми се хубаво и малко се позарадвах", пише тя. Докато траеше службата, й оставиха новороденото да му се любува отдалеч, но веднага след това го отнесоха. На първи ноември 1754 година настъпи голяма суматоха: прислужниците внесоха набързо красиви мебели в съседната стая. Изведнъж мрачното място се затопли и грейна. Човек би казал, че е на театър пет минути преди да започне представлението. Когато декорът бе готов, госпожа Владиславовна помогна на великата княгиня да седне на легло с покривка от розово кадифе, изпъстрена със сребърни бродерии, и всички придворни се заизреждаха да я поздравяват. След това махнаха мебелите и забравиха героинята на празника в нейното кътче. За утеха Екатерина се задълбочаваше в четивата си. Увлече се по "Аналите" на Тацит, "които предизвикаха революция в мислите ми", "Есе за нравите и духа на нациите" от Волтер, "Духът на законите" от Монтескьо. От него се учеше на либерализъм, вълнуваше се от безчинствата на едноличната власт, мечтаеше за режим, основан на добрина, справедливост и просветеност. Волтер й сочеше благотворната роля на разума в ръководството на държавните дела и възможностите за успех на деспотизма, само ако е поне малко "просветен". Тацит я учеше да анализира историческите събития като хладнокръвен и безмилостен наблюдател. Тя четеше и "всички руски книги, които можеше да си набави". Не търсеше в тях мисли, които да я обогатят, а искаше да свикне с езика. Защото въпреки унижението, самотата, страха от бъдещето, продължаваше да вярва в своята звезда на негостоприемната земя. Пътят към Германия бе отрязан завинаги. Каквото и да се случеше, трябваше да върви напред. Студено и влажно бе в малката стая, чиито прозорци гледаха към Нева. В съседство чуваше, че великият княз и приятелите му денонощно пиеха, спореха, смееха се, "вдигаха врява като гвардейци". Новините от Швеция, които по околен път стигаха до нея сегиз-тогиз, бяха обезпокоителни. Говореше се, че императрицата вече бе решила съдбата на Сергей Салтиков. Щом се завърне от Стокхолм, щяла да го изпрати като пълномощен министър на Русия в Хамбург. И тази раздяла щеше да бъде окончателна. Той се появи в Санкт-Петербург в края на карнавала и тръпнеща от надежда, Екатерина му определи среща в стаята си. Чака го до три часа сутринта в "смъртни терзания". Напразно. На другия ден Сергей изпрати Лев Наришкин да й съобщи, че бил задържан след уговорения час в една масонска ложа. Но Екатерина не се заблуждаваше. "Беше ми ясно като бял ден, че не дойде, защото не ме обичаше и не се интересуваше от мен, не искаше да знае колко дълго и колко силно страдах само от любов по него… Право да си кажа, бях дълбоко засегната." Написа му изпълнено с упреци писмо и той веднага се яви. Когато срещна огнения му поглед, се разтопи както в първите дни на тяхната любов. "Не му беше трудно да ме утеши, защото самата аз го желаех", отбелязва простодушно тя. Но много бързо почувствува, че бе дошъл при нея по милост. Вместо да й заговори за чувствата си, той я посъветва да се развлича, да се появява в обществото, с една дума — да го забрави. По-ясно не можеше да се каже: настъпила бе мирна раздяла. В първия миг се почувствува объркана, после от гордост бързо се овладя. Вместо да я съкруши, ударът й вдъхна нови сили. Не биваше да страда за някакъв мъж, та дори пленителен като Сергей. "Реших да покажа на хората, които ми причиниха толкова много страдания, че няма да позволя да ме обиждат своеволно", пише тя. Първият израз на нейния младежки бунт бе решението й да се появи пред двора на 10 февруари не като жертва, а като победител, и за този ден си поръча прекрасна рокля от синьо кадифе със златни бродерии. Когато влезе, в салоните настъпи оживление, присъствуващите насочиха към нея погледи, в които се четеше любопитство и възхищение. Майчинството я бе разхубавило още повече. Усещаше тук-там около себе си зложелателство, което я караше да бъде по-решителна и саркастична. С жив поглед и подигравателна усмивка преминаваше между събраните на групи придворни и от време на време подхвърляше по някоя предизвикателна реплика. Графиня и граф Шувалови бяха любимият й прицел. Остроумията й се повтаряха, коментираха. Всички бяха изненадани. Къде е онази покорна и наивна велика княгиня от последните години, на чиито любовни приключения се бяха надсмивали. Може би докато бе раждала сина си, се бе родила една нова Екатерина. Твърда, решителна, недоверчива. "Държах се гордо, пише тя, вървях с високо вдигната глава, по-скоро като вожд на голяма фракция отколкото като унижавана и потискана личност." И добавя, че като забелязали промяната, граф Александър Шувалов и приятелите му за миг били "съвсем объркани". Но Екатерина се мамеше с илюзии. Макар да заемаше поза на превъзходство, тя все още не смущаваше придворните лъвове. Във всеки случай те разбираха, че нейно височество е добила голяма съпротивителна сила и отсега нататък трябваше да се съобразяват с нея в политическите си кроежи. През пролеттта на 1755 година Сергей Салтиков замина за Хамбург, за да заеме своя пост. След отпътуването му в душата на Екатерина зейна страшна празнота. Но гордо си наложи да не тъгува за човека, който я бе разлюбил. Нямаше да го види никога25. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|