24.
В редките минути, когато бездействаше, моят дядо Дочо, по прякор Действието, обичаше да гледа как действат машините на стружната. Той заставаше край темелите на хамбара, там, където върху зациментирана площадка, изкопи и заграждения бяха монтирани електромотор, банциг, гатер и рендосвачка и, крещейки с всичка сила, разменяше от време на време по някоя дума с Петър Велков. Петър, с шофьорски очила на лицето, за да го пазят от стърготините, следеше как трионът бичи обкования с железни скоби труп. Огромни дървени трупи имаше навсякъде около стружната, дори на улицата. Там ги разтоварваха селяните, когато имаха нужда от дъски, и чакаха да им дойде ред за бичене. Чакаше се, както се чака на воденица, и затова стружната беше място за сладки приказки, каквото е воденицата, само че тук трябваше да се говори още по-високо. За да се надделее на виенето на мотора, плясъка на каишите и писъка на дървото под зъбите на триона.
Сигурно си е попръдвал дядо Дочо край стружната. Не за да използва шума на машините за прикритие. Прикритие за това удоволствие той не търсеше никога, твърдеше даже, че в Америка и в Европа между това да пръднеш и да кихнеш не се прави никаква разлика. “Върви си разправяше дядо Дочо някоя кокона през Виена. Начервена, нагласена, с тънки чепици, с чанта, с копринени чорапи. И както си минава пред стъклото на някой дюкян, троп-троп с чепиците ръц-ръц отзад, пърди си коконата, фистанът й се ветрее и никой не се обръща.” Аз не знам защо той даваше примери все с Виена или Берлин, където кракът му не беше стъпвал, а не с Америка. Там беше прекарал повече от година. Обличаше се даже по американски. Широки, протрити панталони от памучна материя в син цвят, боядисана, струва ми се, най-вече вследствие на разтвора от син камък, с който пръскаше лозята си, сламена шапка на главата, памучна жилетка също с петна от син камък. По едно време една дупчица имаше отзад на панталоните си, така че се виждаше част от кожата му. Аз все си мислех, че той нарочно, поради шегаджийския си нрав е пробил дупчицата, за да не действат сините панталони като шумозаглушител. Защото много обичаше дядо Дочо, когато мине покрай седнали на някой дървен труп край стружната му селяни мющерии или бабички, събрани на приказки върху белите камъни на кръстопътя, да ги поздрави с гръмогласно трикратно пърдене. Мющериите отговаряха със смях, бабичките също, но ако баба Донка беше между тях, дядо Дочо след втория или третия изстрел засилваше крачката си, направо подтичваше. Страхувал се е, изглежда, че баба Донка, която не споделяше много неговите представи за хумор, ще запрати отзад по главата му хурката си или онзи твърде тежичък уред за пресукване на прежда, който в Павликянско Каминище се наричаше “прясук”. Причина за всичките дядо Дочови теоретизации относно естествеността на гръмогласното му газоотделяне беше всъщност разваленият му стомах. Той обичаше обилно да го пълни с месо и извънредно силни подправки. Малко ли теории обаче са създадени, за да се оправдае този или онзи дефект.
Веднъж, както си стоял край стружната и си попръдвал, дядо Дочо видял как Лишко Ликовски запъхтян минал нагоре по улицата. Петнайсет минути по-късно, точно в обратна посока надолу по улицата притичали войници. След войниците полицаи, след полицаите цивилни. Най-отзад, точно толкова запъхтян, колкото и Лишко Ликовски преди малко, макар че бил изминал несравнимо по-късо разстояние, кандилкал брада попът на селото отец Стойчо, по прякор Стипцата.
Тичай Дочо! провикнал се Стипцата. Тичай да ловим шумкаджиите. Нашите намерили шумкаджиите в Буковец!
Ида! отговорил дядо Дочо. Само да си облеча дрехата. Тичам да си облеча дрехата и ида.
Стипцата погнал пак прахоляка, който дигали ботушите на взвода от ловната рота (другите взводове минали по други пътища), а дядо Дочо влязъл в одаята на старата къща. Какво е правил там, разбира се, никой не знае, едно е сигурно, че не е търсил дреха. Не е възможно обаче да не е погледнал през прозореца на юг, където сред планинските възвишения зад реката отвъд, в местността Буковец, имал получена като зестра на баба Донка гора. Разстоянието по права линия до там съвсем не е голямо, така че не е изключено да е видял онази тънка ивица дим, която преди това много по-отблизо съгледал Лишко Ликовски, преди да прецапа полупресъхналата от летния зной река и после през баирите на местността Жълтопръстница да хукне нагоре към селото.
Дядо Дочо вероятно си е дал сметка, че отказвайки да се присъедини към потерята, той е взел страна в нещо съдбоносно важно, не беше обаче някой толкова образован човек, че да седне на масата си, да топне писеца в мастилото и с красивия си почерк да запише някакви мисли по този повод. След като е отминала опасността друг някой след Стипцата да се опита да го подбере към Буковец, той отново е слязъл долу при стружната. Петър Велков от време на време спираше електромотора, примерно докато върху вагонетката на гатера с помощта на лостове, чукове и железни скоби бъде закрепен нов труп за бичене. Възможно е по време на такова едно спиране хората в стружната да са чули кратката пукотевица, която проехтяла в местността Буковец, възможно е хлапета да са притичали по улицата и да са огласили какво се задава отдолу. Всеки случай в един определен момент всички от стружната излезли върху мегдана със стърготината. Излезли от къщите си и други хора от махалата, главно стари жени, защото времето било работно и повечето от хората били по нивите си. Бабичките се били скупчили на тяхното си място белите камъни край един от дуварите на кръстопътя, петдестина метра далеч от стружната по посока на Сврако дол, там, където винаги ставали приказките им.
Най-напред се задали войниците. Те нито пеели, нито говорели. Били потни и уморени от многото тичане, движели се под строй, но не съвсем, защото под строй по стръмните и неравни улици на Павликянско Каминище много трудно се върви. След войниците вървели униформените полицаи, след униформените цивилните. Между униформените и цивилните пък се движела каруца. Това била каруца не с ритли, а със сандък. Ако е била с ритли, може би нямало да спре на кръстопътя край белите камъни, защото през ритлите се вижда какво има в каруцата, какво има в сандъка не може да се види. Каруцата спряла.
Ангел Паликрушата. Той вървял на две крачки зад конете. Ръкавите на ризата му били запретнати, обут бил с брич и гумени цървули. Ръцете си държал преметнати малко зад гърба върху дулото и приклада на германски шмайзер, така както овчарите премятат ръце зад тоягите си. Щом колелетата спрели да се въртят, Ангел Паликрушата стъпил на една от железните главини, пъргаво прехвърлил крака в сандъка, навел се и когато се изправил, в едната си ръка държал за косата човешка глава. Главата била на млад мъж. Все едно че Ангел Паликрушата го подканил, така както е легнал по гръб, да се надигне и погледне събраните на кръстопътя хора. Мъжът се надигнал, но не отворил очите си, само устата му стояла широко раззината.
Бабичките на кръстопътя не направили нищо друго, освен да се прекръстят. И да е минало на някоя през ума, че тази уста трябва да се затвори (защото, макар да било месец юни, тя скоро щяла да се вкочани и тогава нямало да се затвори никога), никоя нищо не казала, защото сигурно са си давали сметка, че тези с многото железа през раменете не държат никак на красотата на смъртника. Мъжете край стружната не се и прекръстили. Стояли и гледали от мегдана със стърготината.
Яд ще да го е било Ангел Паликрушата, че нито една млада жена не го гледа от кръстовището край белите камъни. Но на други места по дългия път от Буковец до училището все някоя го е гледала. Не е изключено да са се мярнали някъде и оранжевите шалвари на Алийца циганката. Сексуалната енергия на Ангел Паликрушата била неизтощима и като не можел да й намери приложение, той причаквал по пътищата и пътеките Алийца, на която пък често й се налагало да снове по нейните си цигански работи между Казачево и Павликянско Каминище. Придружавала я най-често една по-стара циганка, друг път купчина дечурлига, но това не пречело на Ангел де кога я срещне (случвало се и по два пъти на ден), да посочва с глава към храстите: “Алийце, айде.” Алийца била черна и грозна и самолюбието на Ангел Паликрушата страдало, защото той не бил кой да е, а контрачетник. Двама контрачетници имало в Павликянско Каминище: Ангел Паликрушата и Георги Гостински. Те се криели също по горите и нощували там както шумкаджиите.
Вечерта на този ден дядо Васил Паликрушев, бащата на Ангел, връщайки се от работа, се провикнал към дядо Тодор Гостински, който също се прибирал с добитъка си от къра: “Тодоре, днес наште момчета пак утрепали един.”
Ловът на шумкаджии минавал по това време за доходно занимание. Държавата плащала по 50 000 лева (равняващи се на 15-20 учителски заплати), за да се отърве от всеки един от враговете си. Да се убие шумкаджия, било обаче не толкова лесна работа. Те не били многобройни, също имали оръжие, макар и твърде негодно, а пък населението на Павликянско Каминище, бедно и в голямата си част опозиционно настроено към властта, без да е съвсем наясно с идеите им, ги подкрепяло.
25.
Големият, изненадващо интересен свят влезе в малката ни стаичка с един изящно изплетен златен конец. Конецът прикрепяше кръгло картонче с надпис от непознати, различни от българските букви: SIEMENS. Баща ми беше купил радио. Той го инсталира върху специално изработена дървена поличка, която пък закрепи на най-долната част от рамката на прозореца. След като вечер баба Димитра разстелеше постелята си, радиото висеше над нея. Баща ми беше преценил, че печката “циганска любов”, когато се нагрее, няма да го поврежда, измерил беше разстоянието така, че като се отваря вратата, да не го закача. За пръв път чух думите “оркестър”, “концерт”, но и други, които не звучаха като музика: “бойни машини”, “противник”, “пленници”. Много обичах детските предавания, но понякога и в тях, както най-вече в новините, се намесваше един идващ като че ли много отдалече, слаб, но кавгаджийски гласец. Бил е говорителят на емигрантската комунистическа радиостанция “Христо Ботев”, която е предавала от Москва на вълните на Радио София. Този гласец много ме дразнеше, нямаше откъде да знам, че баща ми е купил радиото главно за да слуша него, не помня обаче дали се зарадвах, когато един ден се оплаках от човека, който ми пречеше да слушам детските предавания, и дядо Дочо побърза да ме успокои с думите: “Германците го търсят да го убият.” Аз си представях този човек сред някаква голяма и страшна вода като тази, дето бях видял на Скока, но още по-голяма. Със синьо като комитите от татковата вечеринка лице човекът крещеше в една фуния кавгаджийските си несъгласия, а вятърът ту ги отнасяше, ту ги пускаше по жиците на нашето радио.
Жълтата жица излизаше от прозореца, провираше се през клоните на крушата, лягаше върху циглите на покрива и стигаше до едни, разперени като ръце на плашило върху комина, летви. Разбираемо беше, че от покрива се вижда и чува надалеч. Защо обаче червената жица беше забодена долу в земята край дебелото стъбло на крушата пред мрачната дядо Дочова маза? Видях как баща ми взе един от старите сахани на баба Димитра, изжули го с нещо, така че той стана лъскав и червен, върза към него края на червената жица и така го зарови в земята. Разсъждавайки, че щом гласовете идват отвънка и по жълтата и червена жица влизат в малката ни стаичка, аз смятах, че и моят глас може да тече в обратна посока. Допускайки тази възможност, аз заставах край радиото и щедро, с вдъхновени песни се отблагодарявах на тези, които някъде пред техните си жици пееха, свиреха и разказваха детски приказки.
Моето невежество беше нищо в сравнение с невежеството на възрастните от махалата. Някъде към края на горещото лято радиото съобщи, че царят е болен. После царят умря. Край дувара с черницата, съборен някога заради строежа на къщата, която сега населявахме, и още невъзстановен, бяха се събрали любопитни баби, по-млади жени и момичета. Някой, във всеки случай не баща ми, беше преместил радиото край другия ни прозорец, към улицата, за да се чува предаването на царското погребение. Аз бях застанал много важен край този прозорец, сложил бях ръцете си върху копчетата и имитирах въртене. Всъщност само плъзгах пръстите си по кръглата, насечена с грапави улейчета, повърхност на копчетата, но понеже разстоянието до групата на любопитните беше достатъчно голямо, те не можеха да разберат, че смяната на говор с траурна музика не се управлява от мен, а от някой, който не е тук, а в далечната София. По едно време гласът на радиото заговори за бялото конче на царя, което, покрито с черен плат, също навело глава, за да се сбогува с покойника. Тези думи силно подействаха на групата край дувара, но особено вълнуващо беше, когато гласът съобщи, че звукът, който току-що са чули слушателите, е плачът на Нейно величество. Плачът, изглежда, е бил доста тих, неопитните ми в това отношение уши май че не го доловиха. Всеки случай не от несхващане на важността и величието на момента не можех да изпълня настояването на една-две от като че ли по-младите жени край дувара да пусна пак царицата да плаче.
Сподели с приятели: |