31.
- Те са мъртви! - изпелтечи в слушалка-та сестра Биел. Оставяше съобщение на телефонен секретар. - Моля ви, обадете се! Всички са мъртви!
Първите три телефонни номера в списъка дадоха ужасяващи резултати - истерична вдовица, детектив, окъснял на местопрестъпление, и свещеник, утешаващ опе-чалено семейство. И тримата бяха мъртви. А сега се обаждаше на четвъртия и последен номер - който трябваше да набере само в случай, че първите три не отговарят. Ала това беше просто телефонен секретар. Не се споменаваше име, просто й предлагаха да остави съобщение.
- Плочата на пода е разбита! - умолително каза тя. -Другите трима са мъртви!
Сестра Биел не знаеше кои са четиримата мъже, но частните телефонни номера от плика под леглото й трябваше да се използват при едно-единствено условие.
„Ако плочата на пода някога бъде разбита, смятайте, че висшият ешелон е унищожен - бе й обяснил безлики-ят пратеник. - Един от нас е бил изправен пред смъртна опасност и е бил принуден да каже отчаяна лъжа. Обадете се на телефонните номера. Предупредете другите. Не ни проваляйте."
Това беше безшумна аларма. Гениално проста. Планът я бе удивил. Ако бъдеше разкрита самоличността на един от братята, той щеше да каже лъжа, която щеше да задейства механизма за предупреждаване на другите. Тази нощ обаче, изглежда, бяха разкрити всички.
- Отговорете, моля ви - уплашено прошепна сестра Биел. - Къде сте?
- Затворете телефона - разнесе се дълбок глас от прага.
Тя ужасено се обърна и видя грамадния монах. Държеше тежкия железен свещник. Разтреперана, сестра Биел остави слушалката върху вилката.
- Мъртви са - рече албиносът. - И четиримата. И ме направиха на глупак. Кажете ми къде е ключовият камък.
- Не знам! - искрено отвърна монахинята. - Тази тайна се пази от други. - „Други, които са мъртви!"
Стиснал в белите си ръце железния свещник, мъжът се приближи.
- Вие сте сестра от Църквата, а служите на тях?\
- Има само една истинска Църква - предизвикателно заяви сестра Биел. - Истината, на която служи Opus Dei, е измамна.
В очите на монаха изригна внезапен гняв. Той се хвърли напред и замахна със свещника като с тояга. Последното усещане на сестра Биел бе непреодолим ужас.
„И четиримата са мъртви.
Безценната истина е изгубена завинаги."
32.
Лангдън и Софи изхвърчаха от аварий-ния изход в парижката нощ. Гълъбите в съседния парк „Тюйлери" се разлетяха във всички посоки от алармата в крилото „Денон". Докато тичаха през площада към колата на Софи, Робърт чу далечен вой на полицейски сирени.
- Ето я - извика Софи и посочи червен двуместен автомобил.
„Сигурно се майтапи!" Професорът никога не беше виждал по-малка кола.
- Смарт - прибави тя. - Гори едно на сто.
В мига, когато Лангдън се вмъкна на дясната седалка, Софи настъпи газта и мина през бордюра. Той успя да се вкопчи в таблото тъкмо навреме - смартът се стрелна
през тротоара и излезе на малкото колело при Карусел дю Лувър.
За миг му се стори, че младата жена има намерение да прегази живия плет и да пресече по диагонал затревената площ.
- Не! - извика Робърт, тъй като знаеше, че живият плет около Карусел дю Лувър скрива опасния отвор в средата - Le pyramide inversée, обърнатата наопаки пирамида, която преди малко бе видял в музея. Тя беше достатъчно голяма, за да погълне смарта на една хапка. За щастие, Софи рязко завъртя волана надясно, излезе от колелото, зави наляво и се понесе по северното платно към Рю де Риволи.
Писъкът на полицейските сирени зад тях се усили и професорът видя светлините в страничното огледало. Двигателят на смарта виеше и малкият автомобил бързо се отдалечаваше от Лувъра. На петдесетина метра пред тях светофарът на кръстовището с Риволи светна червено. Софи изруга под нос и продължи, без да намалява скоростта. Лангдън инстинктивно се напрегна.
- Софи?
Когато стигнаха на кръстовището, тя само превключи светлините, бързо се огледа в двете посоки, отново настъпи газта и рязко зави наляво. След половин километър завиха надясно по широко колело и скоро летяха по Шанз Елизе.
Лангдън се обърна към Лувъра. Полицията като че ли не ги преследваше. Морето от сини светлини се събираше при музея.
Когато пулсът му най-после се успокои, той се обърна напред и каза:
- Страхотно изпълнение.
Софи сякаш не го чу. Очите й бяха приковани право напред в трикилометровата магистрала с луксозни магазини. Посолството се намираше само на три километра. Лангдън се отпусна на седалката.
„На нас като дилемата."
Бързото мислене на Софи" го впечатляваше.
Мадоната на скалите.
Тя беше казала, че дядо й е оставил нещо зад картина-
та. „Последно послание?" Робърт не можеше да не се удиви на невероятното скривалище, което бе избрал Со-ниер. Мадоната на скалите беше поредната подходяща връзка във веригата от взаимосвързани символи. Изглежда, уредникът с всеки следващ ход бе потвърждавал страстта си към тайната и дяволита страна на Леонардо да Винчи.
Леонардо получил поръчката за Мадоната на скалите от организация, известна като Орден на непорочното зачатие. Картината била предназначена за олтарния трип-тих в черквата на ордена „Сан Франческо Гранде" в Милано. Монахините дали на художника точни размери и желаната тема - Богородица, малкия Йоан Кръстител, Уриил и младенеца Иисус, подслонени в пещера. Въпреки че Леонардо изпълнил поръчката, орденът ужасено я отхвърлил - картината била пълна със смущаващи детайли.
Тя изобразяваше облечената в синьо седяща Мадона, прегърнала с ръка бебе, вероятно младенеца Иисус. Срещу нея седеше Уриил, също с бебе, вероятно малкия Йоан Кръстител. Странно обаче, вместо обичайната сцена, в която Иисус благославя Йоан, тук Йоан благославяше Иисус... и Иисус се покоряваше на властта му! Още по-обезпокоително бе това, че Богородица държеше едната си ръка високо над главата на Йоан и правеше определено заплашителен жест. Пръстите й бяха свити като нокти на орел, сграбчили невидима глава. И накрая, най-очевидният и плашещ образ: точно под свитите пръсти на Мадоната, Уриил сякаш сечеше с ръка невидимата глава, стисната в пръстите на Богородица.
Студентите на Лангдън винаги се смееха, когато им разказваше, че накрая Леонардо се смилил над сестрите и им нарисувал втора, „омекотена" версия на Мадоната на скалите, в която всичко било представено по ортодоксалния начин. Сега тя се намираше в лондонската Национална галерия под името Девата на скалите. Професорът обаче предпочиташе по-интересния лувърски оригинал.
- Какво имаше зад картината? - попита Лангдън.
- Ще ти покажа, когато стигнем в посолството - без да извръща очи от пътя, отвърна тя.
- Ще ми покажеш ли? - изненада се Робърт. - Да не искаш да кажеш, че ти е оставил нещо?
Младата жена отсечено кимна.
- И върху него са гравирани инициалите P.S. и лилия.
Той не повярва на ушите си.
„Ще успеем" - помисли си Софи, зави надясно, мина пред луксозния Отел дьо Крийон и навлезе в обраслия с дървета дипломатически квартал на Париж. До посолството оставаше около километър. Най-после си помисли, че може да си отдъхне.
В същото време мислите й продължаваха да са насочени към ключа в джоба й и спомените й отпреди много години, когато за пръв път беше видяла златната глава с форма на равностранен кръст, вдлъбнатините, монограма с лилията и инициалите P.S.
Въпреки че от много години почти не се бе сещала за този ключ, работата й в полицията я беше научила на много неща от областта на сигурността и особената му изработка вече не й изглеждаше толкова загадъчна. „Произведена с лазер вариационна матрица. Дубликатите са невъзможни." Вместо зъби, сложната комбинация от прогорени с лазер вдлъбнатини на ключа се сканираха от електрически сензор. Ако сензорът установеше, че шестоъгълните вдлъбнатини са правилно разположени, ключалката щеше да се отвори.
Софи нямаше представа какво се отваря с този ключ, но предчувстваше, че Робърт ще може да й каже. В края на краищата той бе описал герба му, без да го е виждал. Кръстът предполагаше, че ключът принадлежи на някаква християнска организация, и все пак тя не беше чувала за черкви, чиито ключалки използват вариационни матрици.
„Освен това дядо ми не беше християнин..."
Преди десет години Софи със собствените си очи бе видяла доказателство за това. По ирония на съдбата друг ключ - много по-обикновен,- й беше разкрил истинската му същност.
През един топъл следобед тя кацна на летище „Шарл дьо Гол" и взе такси за вкъщи. „Grand-pére много ще се
изненада, когато ме види" - помисли си Софи. Прибираше се от специализация във Великобритания за пролетната ваканция и беше подранила с няколко дни. Нямаше търпение да го види и да му разкаже за криптографските методи, които изучаваше.
Когато стигна в парижкия им дом обаче, дядо й го нямаше. Разочарована, тя разбра, че не я е очаквал и сигурно се е задържал в Лувъра. „Но днес е събота следобед" - каза си Софи. Той рядко работеше през почивните дни. Събота и неделя обикновено...
Широко усмихната, тя се втурна към гаража. Естествено, колата му я нямаше. Беше събота. Жак Сониер мразеше да шофира в града и пътуваше с автомобила си само до едно място - до планинската им вила на север от Париж. След месеците, прекарани в пренаселения Лондон, Софи си мечтаеше за свежия въздух на планината. Бе привечер и тя реши да потегли веднага и да го изненада. Помоли една приятелка, да й даде колата си и потегли по лъкатушния път сред пустите хълмове на Мон-трьо. Пристигна малко след десет и зави по отбивката към убежището на дядо си. Пътят беше дълъг над километър и половина и едва когато го преполови, тя зърна през дърветата грамадното старо каменно château, сгушено сред гората на планинския склон.
Почти очакваше да завари дядо си заспал и с вълнение установи, че прозорците светят. Радостта й обаче се превърна в изненада, когато видя, че отпред е пълно с паркирани автомобили - мерцедеси, беемвета, аудита и ролсройсове.
Софи зяпна за миг, после избухна в смях. „Моят grand-pére, прочутият отшелник!" Жак Сониер явно бе много по-общителен, отколкото си даваше вид. Очевидно правеше парти, докато Софи беше на училище, и ако се съдеше по автомобилите, присъстваха най-влиятелни парижани.
Обзета от желание да го изненада, тя се втурна към входа. Когато стигна обаче, установи, че е заключено. Почука. Никой не й отвори. Озадачена, Софи заобиколи и опита задния вход. И той бе заключен. Никакъв отговор.
Объркана, тя се заслуша. Единственият шум бяха тихите стенания на студения планински вятър.
Не се чуваше музика.
Нито гласове.
Нищо.
В горската тишина Софи забързано се покатери по купчината дърва, подредени до стената, и притисна лице към прозореца на дневната. Очакваше я още по-голяма изненада.
- Нямаше никого!
Целият първи етаж пустееше.
„Къде са?"
С разтуптяно сърце, Софи се затича към бараката и взе резервния ключ, който дядо й криеше под сандъка с подпалки. Втурна се към входа и отключи. Когато влезе в празния вестибюл, на контролното табло на охранителната система замига червена лампичка - предупреждение, че влезлият има десет секунди да въведе съответния код преди да се включи алармата.
„Нима е включил алармата по време на парти?"
Бързо набра кода и изключи системата.
Цялата къща беше празна. И вторият етаж. Тя за миг спря неподвижно в дневната, зачудена какво става.
И тогава ги чу.
Глухи гласове. Сякаш идваха изпод краката й! Приклекна, прилепи ухо към пода и се заслуша. Да, определено идваха отдолу. Гласовете като че ли пееха... Софи се уплаши. Още по-страшно беше, че в къщата изобщо нямаше изба.
„Поне аз не съм я виждала."
Разгледа дневната. И изведнъж погледът й попадна върху единственото нещо в цялата къща, което изглеждаше не на място - любимият старовремски килим на дядо й. Обикновено висеше на северната стена до камината, ала тази вечер беше придърпай настрани на месинговия си корниз.
Софи се приближи до голата дървена стена и усети, че пеенето се усилва. Колебливо притисна ухо към дъските. Гласовете станаха по-ясни. Хората определено пееха... монотонни думи, които не разбираше.
„Зад стената има стая!"
Софи опипа ръба на дървените плоскости и откри вдлъбнатина. Пулсът й се ускори. Тя пъхна пръст в пролуката и дръпна. Тежката стена безшумно се плъзна настрани. От сумрака долетяха гласове.
Момичето се вмъкна вътре и се озова на грубо изсечено каменно вито стълбище. Беше израсла в тази къща, ала изобщо не подозираше за неговото съществуване!
Заслиза надолу. Въздухът стана по-студен. Гласовете се усилваха. Мъжки и женски гласове. Накрая видя последното стъпало. Зад него зърна пода на избата - камък, окъпан от мъждукаща оранжева светлина.
Затаила дъх, Софи се спусна още няколко стъпала надолу и приклекна. Трябваха й няколко секунди, за да проумее онова, което вижда.
Помещението беше изсечено в гранитния планински склон. Единствената светлина идваше от факли, закачени на стените. В средата на подземието бяха застанали в кръг тридесетина души.
„Сънувам - каза си тя. - Сън. Какво друго може да е?"
Всички носеха маски. Жените бяха с бели ефирни рокли и златни обувки. Маските им също бяха бели. Всички държаха златни кълба. Мъжете бяха с дълги черни туники и черни маски. Приличаха на пионки от гигантски шахмат. Всички се олюляваха и почтително пееха към нещо пред тях... нещо, което Софи не виждаше.
Ритъмът се ускоряваше. Усилваше се. Участниците пристъпиха напред. В този миг момичето най-после видя какво има в центъра на кръга. Софи ужасено залитна назад. Пригади й се. Тя се обърна и като се блъскаше в каменните стени, се изкачи по стълбището, затвори вратата, изтича от пустата къща и обляна в сълзи, потегли за Париж.
Животът й бе разбит от предателството на дядо й. Софи си събра вещите и напусна дома си. Остави бележка на масата в трапезарията.
„Видях. Не ме търси."
До бележката хвърли резервния ключ.
- Софи! - откъсна я от унеса й гласът на Лангдън. -Спри. Спри!
Тя се върна в настоящето и удари спирачки.
- Какво има?
Робърт посочи дългата улица пред тях.
Софи погледна и се вледени. Кръстовището на стотина метра пред тях беше преградено от две полицейски коли на ЦУКП, спрели под ъгъл. „Блокират Авеню Габ-риел!"
- Е, тази вечер посолството явно не приема - въздъхна Лангдън.
Двамата полицаи до автомобилите гледаха към тях, очевидно заинтригувани от фаровете, толкова внезапно спрели.
„Добре, Софи, обърни съвсем бавно."
Тя превключи на задна, изпълни сложна тройна маневра и потегли в обратната посока. Чу писък на гуми. Завиха сирени.
Софи изруга и настъпи газта.
33.
Колата на Софи фучеше през дипломатическия квартал покрай посолства и консулства. Накрая завиха надясно по Шанз Елизе.
Лангдън, който с всички сили се беше вкопчил в таблото, за да се задържи на седалката, се обърна назад да види дали са се изплъзнали от полицията. Изведнъж му се прииска да не е бягал. Всъщност решението вместо него бе взела Софи, когато беше хвърлила чипа през прозореца на тоалетната. А сега се отдалечаваха от американското посолство и шансовете му намаляваха. Въпреки че изглежда бяха избягали от полицията, поне за момента, той се съмняваше, че късметът им ще ги пази още дълго.
Софи държеше волана с една ръка и ровеше в джоба на пуловера си. Извади нещо и му го подаде.
- Разгледай го, Робърт. Това ми е оставил дядо ми зад Мадоната на скалите.
Разтреперан от възбуда, Лангдън взе предмета и го погледна. Беше тежък и имаше форма на кръст. В първия момент си помисли, че е погребален pieu - миниатюрно копие на надгробен кръст. Ала после забеляза, че стълбчето, което стърчи от кръста, е призматично и осеяно със стотици шестоъгълни вдлъбнатини.
- Това е ключ, направен с лазер - поясни Софи. -Шестоъгълниците се разчитат от електронен скенер.
„Ключ ли?" - Професорът никога не беше виждал такова нещо.
- Погледни от другата страна - каза тя и се престрои в съседното платно, за да пресече поредното кръстовище.
Робърт обърна ключа и зяпна. В центъра на кръста имаше сложно преплетена емблема, състояща се от стилизирана лилия и инициалите P.S.!
- Това е символът, за който ти говорих, Софи! - възкликна той. - Официалният герб на Ордена на Сион.
Софи кимна.
- Както ти казах, виждала съм този ключ много отдавна. Той никога повече не ми споменава за него.
Очите на Лангдън бяха приковани към ключа. Модерното му изпълнение и древната символика бяха странен съюз на древност и съвременност.
- Според собствените му думи, с този ключ се отваряла кутия, в която криел много тайни.
Робърт потръпна, когато си представи що за тайни може да крие човек като Жак Сониер. Нямаше представа за какво му е на едно древно братство този футуристи-чен ключ. Орденът съществуваше с единствената цел да пази една тайна. Тайна с невероятно значение. „Възможно ли е този ключ да има нещо общо с нея?" Мисълта бе смайваща.
- Знаеш ли какво се отваря с него? На лицето й се изписа разочарование.
- Надявах се ти да знаеш.
Професорът мълчаливо заразглежда ключа.
- Изглежда християнски - подхвърли Софи. Лангдън не беше толкова сигурен. Главата на ключа
нямаше форма на традиционния кръст с дълги рамене. Това по-скоро бе квадратен кръст с четири еднакви рамене, който предшестваше християнството с петстотин години. Този вид кръст не носеше християнските обозначения на разпятието, което произхождаше от прочутия римски уред за мъчение.
- Мога да ти кажа само, Софи, че кръстове с еднакви рамена като този са били смятани за „мирни" - накрая отвърна Робърт. - Поради квадратната си конфигурация, те не стават за разпъване, а балансираните им вертикални и хоризонтални елементи изразяват естествения съюз на мъжкото и женското начало, което ги прави символично съвместими с философията на Ордена.
Младата жена го погледна уморено.
- Нямаш представа, нали? Лангдън се намръщи.
- Абсолютно никаква.
- Добре, трябва да отбием някъде. - Софи хвърли поглед към огледалото. - Имаме нужда от сигурно скривалище, за да разберем какво се отваря с този ключ.
Професорът с копнеж си помисли за комфортната си стая в „Риц". Очевидно не можеше да става и дума за нея.
- Може би при моите домакини в Американския университет в Париж?
- Прекалено е очевидно. Фаш ще провери там.
- Сигурно имаш много познати. Нали живееш тук.
- Фаш ще прегледа бележника ми с телефони и имей-ли, ще разговаря с колегите ми. Изключено е да се скрием при някой от приятелите ми, а във всички хотели искат документ.
Лангдън отново се зачуди дали не беше по-добре да рискува и да позволи на капитана да го задържи в Лувъра.
- Да се обадим в посолството. Ще им обясня положението и те ще пратят някой да ни посрещне.
- Да ни посрещне ли? - Софи го погледна така, ся-
каш се беше побъркал. - Ти бълнуваш, Робърт. Американското посолство има юрисдикция само на своя територия; Ако пратят някой да ни вземе, все едно да помогнат на беглец от френските власти. Няма да го направят. Едно е да отидеш в посолството и да поискаш убежище, съвсем друго е да искаш от тях да застанат срещу френските органи на реда. - Тя поклати глава. - Ако се обадиш в посолството, ще ти кажат да се предадеш на Фаш, за да избегнеш нови проблеми, и ще ти обещаят да използват дипломатическите канали, за да ти гарантират справедлив процес. - Софи плъзна поглед по скъпите витрини на Шанз Елизе. - Колко пари имаш? Той провери в портфейла си.
- Сто долара. И няколко евро. Защо?
- Кредитни карти?
- Естествено.
Софи увеличи скоростта и Лангдън разбра, че е намислила нещо. Право пред тях в края на Шанз Елизе се издигаше Триумфалната арка - близо петдесетметровият символ на Наполеоновото военно могъщество, - заобиколена от най-голямото кръгово кръстовище във Франция, широко цели девет платна.
Когато наближиха колелото, тя отново погледна в огледалото.
- Засега им избягахме, но ако останем в тази кола, до ,пет минути ще ни хванат.
„Тогава да откраднем друга, нали вече сме престъпници?" - помисли си Лангдън.
- Какво ще правиш?
Софи настъпи газта и влезе в кръговото движение.
- Довери ми се.
Той не отговори. Тази нощ доверието не го беше отвело далеч. Той придърпа нагоре ръкава на сакото си и си погледна часовника - специална колекционерска серия с Мики Маус, подарък от родителите му за десетия му рожден ден. Въпреки че детският циферблат често привличаше странни погледи, Лангдън никога не бе имал друг часовник - анимационните филми на Дисни бяха първата му среща с магията на формата и цвета и сега Мики ежедневно му напомняше, че трябва да запази младеж-
ката си душа. В момента обаче ръцете на любимия му герой бяха застанали под странен ъгъл и сочеха също толкова странен час. 02:51.
- Интересен часовник - отбеляза Софи.
- Дълга история - отвърна той и смъкна ръкава си.
- Сигурно. - Младата жена му се усмихна, излезе от кръговото движение и пое на север, надалеч от центъра на града. Едва успя да мине на два поредни зелени светофара и когато стигна на третото кръстовище, зави надясно по Булевард дьо Малшерб. Бяха напуснали богатите улици на дипломатическия квартал и навлизаха в мрачна промишлена зона. Софи зави наляво и след малко Робърт разбра къде се намират.
„Gare St. Lazare."*
Гарата със стъклен покрив пред тях приличаше едновременно на странен самолетен хангар и оранжерия. Европейските гари никога не заспиваха. Въпреки късния час пред главния вход чакаха десетина таксита. Улични продавачи бутаха колички със сандвичи и минерална вода. От входа се появи група мърляви хлапаци със самари - търкаха очи и се озъртаха, като че ли се опитваха да си спомнят в кой град се намират. Малко по-ната-тък по улицата двама полицаи упътваха неколцина заблудени туристи.
Софи спря зад опашката от таксита и изключи двигателя в забранената зона, въпреки свободния паркинг оттатък улицата. Преди Лангдън да успее да я попита какво става, тя слезе, забързано отиде до прозореца на таксито пред тях и заговори шофьора.
Професорът я последва и видя, че Софи подава на шофьора дебела пачка банкноти. Той кимна и за огромно удивление на Робърт потегли без тях.
- Какво става? - попита Лангдън.
Тя обаче вече вървеше към входа на гарата.
- Хайде, ще си купим билети за първия влак, който напуска Париж.
* Гарата „Сен Лазар" (фр.)- - Б. пр.
Лангдън я настигна. Бяха тръгнали за американското посолство, а сега се канеха да избягат от Париж? Тази идея изобщо не му Допадаше.
34.
Шофьорът, който взе епископ Арингаро-са от международното летище „Леонардо да Винчи", караше малък, незабележим черен фиат. Епископът си спомняше времето, когато всички ватикански автомобили бяха големи и луксозни, със знамето на Светия престол. „Тези дни отминаха." Сега колите на Ватикана бяха по-скромни и почти винаги не-обозначени. Ватиканът твърдеше, че просто съкращава разходите, за да обслужва по-добре своите диоцези, но Арингароса подозираше, че е по-скоро мярка за сигурност. Светът бе полудял и в много части на Европа демонстрирането на любов към Иисус Христос беше все едно да поставиш мишена върху покрива на колата си.
Епископът прибра полите на черното си расо, качи се на задната седалка и се приготви за дългото пътуване до замъка Гандолфо. За последен път бе ходил там преди пет месеца.
„Миналогодишното пътуване до Рим. - Той въздъхна. - Най-дългата нощ в живота ми."
Преди пет месеца от Ватикана му се бяха обадили, за да поискат незабавното му присъствие в Рим. Без обяснения. „Билетът ви е на летището." Светият престол полагаше всички усилия да запази булото на тайнствеността дори за висшето си духовенство.
Тайнствената покана, предполагаше Арингароса, навярно целеше да даде възможност на папата и другите ръководители на Църквата да се възползват от неотдавнашния публичен успех на Opus Dei — завършването на новата сграда на Световния център в Ню Йорк. Архитектурните списания бяха нарекли сградата на Opus Dei „ярък факел на католицизма, съвършено интегриран в модерната среда", а напоследък Ватиканът, изглежда, се
нахвърляше на абсолютно всичко, което съдържаше думата „модерен".
Епископът нямаше друг избор, освен да се подчини, въпреки че го направи неохотно. Не бе почитател на сегашния папа и подобно на повечето консервативни духовници, с мрачно презрение беше проследил първата година на неговия понтификат. Безпрецедентен либерал, Негово светейшество бе избран на един от най-противоречивите и необичайни конклави във ватиканската история. И вместо да се смири след неочакваното си идване на власт, Светият отец, без да губи време, беше започнал да дърпа всички конци, свързани с най-висшия пост в християнството. Като разчиташе на обезпокоително единодушната либерална подкрепа на колегията на кардиналите, сега папата обявяваше за своя мисия „обновяването на доктрината на Ватикана и осъвременяването на католицизма за навлизането му в третото хилядолетие".
С други думи, опасяваше се Арингароса, този човек всъщност бе невероятно арогантен и си въобразяваше, че може да промени Божиите закони, за да си върне сърцата на онези, които смятат, че изискванията на католицизма са станали прекалено неудобни за модерния свят.
Епископът беше използвал цялото си политическо влияние - значително, като се имаше предвид броят на привържениците на Opus Dei и тяхното финансово състояние, - за да убеди папата и неговите съветници, че смекчаването на църковните закони е не само безбожно и страхливо, но и се равнява на политическо самоубийство. Той им напомни, че предишното либерализиране на църковния закон - фиаското с Втория ватикански събор - е оставило катастрофално наследство: днес на черква ходеха по-малко хора отвсякога, даренията пресъхваха и нямаше достатъчно католически свещеници за всички черкви.
„Хората се нуждаят от организацията и напътствието на Църквата, а не от глезотии и снизхождение!" - твърдеше Арингароса.
Когато в онази нощ преди пет месеца фиатът беше потеглил от летището, епископът с изненада бе установил, че не се насочват към Ватикана, а на изток по лъка-тушен планински път.
- Къде отиваме? - попита шофьора той.
- В замъка Гандолфо.
„Лятната резиденция на папата?" Арингароса никога не беше ходил там, нито бе имал желание: Освен че датиращият от XVI век замък беше лятното убежище на Светия отец, в него се помещаваше Specula Vaticana - Вати-канската астрономическа обсерватория, една от най-модерните астрономически обсерватории в Европа. Епископът никога не бе приемал историческата потребност на Ватикана да се намесва в науката. Имаше ли някакви основания за обединяването на наука и вяра? Човек, който вярва в Бог, не можеше безпристрастно да се занимава с наука. Нито пък вярата се нуждае от физическо потвърждение.
„И въпреки това обсерваторията е факт" - помисли си той, когато замъкът Гандолфо се извиси на фона на обсипаното със звезди ноемврийско небе. Откъм пътя сградата приличаше на грамадно каменно чудовище, готвещо се за самоубийствен скок. Кацнал на самия връх на скалата, дворецът се издигаше над люлката на италийската цивилизация - долината, в която много преди основаването на Рим се бяха сражавали Хорациите и Куриации-те. '
Дори само силуетът на Гандолфо бе невероятна гледка - типичен пример за отбранителна архитектура, отразяваща могъществото на това планинско разположение. За съжаление Ватиканът беше развалил сградата, като бе построил два огромни алуминиеви купола върху покрива и гордият някога замък сега приличаше на горд воин с две купонджийски шапки.
Епископът слезе от колата и един млад йезуитски свещеник бързо излезе да го посрещне.
- Добре дошли, ваше високопреосвещенство. Аз съм отец Дюбоа. Астроном съм.
„Браво." Арингароса измърмори някакъв поздрав и -го последва във фоайето на замъка - просторно помеще-ние* чиято украса представляваше безвкусна смесица от ренесансово изкуство и астрономически снимки. Докато се качваха по широкото мраморно стълбище, той видя знаци за конгресни центрове, лекционни зали и туристи-
чески информационни услуги. Смайваше го мисълта, че Ватиканът категорично не е способен да осигури последователни строги напътствия за духовно развитие и все пак намира време да изнася лекции по астрофизика на туристи.
- Кажете ми, кога опашката започва да клати кучето? - попита Арингароса младия свещеник.
Йезуитът го погледна недоумяващо.
-Моля?
Епископът махна с ръка и реши тази вечер да не се впуска в настъпление. „Във Ватикана са се побъркали." Също като мързелив родител, който намира за по-лесно да се прймирява с капризите на глезеното си дете, отколкото да го възпита в духа на твърдите ценности, Църквата постоянно смекчаваше позициите си и се опитваше да се приспособи към отклонилото се от правия път общество.
Коридорът на втория етаж беше широк, богато обзаведен и водеше към грамадна дъбова врата с месингова табела.
BIBLIOTHECA ASTRONOMICA
Епископът беше чувал за ватиканската астрономическа библиотека, в която имало над двадесет и пет хиляди тома, включително редки трудове на Коперник, Гали-лей, Кеплер и Нютон. Говореше се също, че там тайно се съвещавали висшите съветници на папата - предпочитали да не заседават зад стените на Ватикана.
Докато се приближаваше към вратата, епископ Арингароса изобщо _не подозираше смайващата вест, която щяха да му съобщят вътре, нито гибелната върволица от събития, която щеше да задейства тя. Едва час по-късно, когато вече си тръгваше, той осъзна катастрофалните последици. „След шест месеца! - помисли си Арингароса. - Бог да ни е на помощ!"
Епископ Арингароса усети, че е стиснал юмруци само при спомена за онази първа среща. Наложи си бавно да си поеме дъх и да отпусне мускулите си.
„Всичко ще е наред - каза си той, докато фиатът се
изкачваше по планинския път. И все пак му се искаше мобилният му телефон да иззвъни. - Защо Учителя не ми се обади? Сила вече трябваше да е взел ключовия камък."
За да успокои нервите си, епископът се съсредоточи върху лилавия аметист на пръстена си. Опипа очертанията на владишкия жезъл и стените на диамантите и си напомни, че този пръстен е символ на власт, много по-нищожна от онази, с която скоро щеше да се сдобие.
Сподели с приятели: |