Секирата на кармата
Някъде на височина 6000 метра ние наистина видяхме Секирата на кармата. Пръв я зърна Селиверстов. - Ето я! - просто-душно заяви той.
Погледнах я и внезапно усетих, че болката намаля. Загледах се в нея, като дишах тежко на тази пределна височина. Отслабналата болка ми даде възможност да мисля, а не просто да изстиск-вам от себе си последните сили, сякаш всяко следващо движение ще сложи край на живота ми.
Все гледах и гледах Секирата на кармата... Съзерцавах я като омагьосан. Прекрасно разбирах, че тази 100-метрова секира, разположена близо до цилиндрична конструкция със същия размер, е монумент, а не странно „произведение" на вятъра. Вече не си задавах въпроса по какъв невероятен начин е бил сътворен и монтиран на толкова недостъпен връх. По-скоро мислех за предназначението му. Поклонниците ненапразно са го назовали така, значи има отношение към кармата на човека. А защо е с формата на секира?
- Шефе - обади се Селиверстов. - Защо й е секира на кармата, тоест на линията на живота, предопределена от Бог? Да не би да разсича нещо? Или... отсича излишното? Или... ако човек се озове на това място, кармата му ще бъде посечена. Ето ние - ти, Равил и аз - от днес нататък ставаме безкармови хора и заживяваме по друг начин. Какъв ли ще е той?
- Ще видим - приглушено отговори Равил.
- Нали хората се стремят да достигнат до безкармовия живот -продължи да разсъждава Селиверстов. - Сигурно в нещо е по-хубав. Дава ти право на избор! Ти, човекът, сам решаваш как да живееш, а не Бог да решава вместо теб. Както си искам, така си
живея. И върша нещата, както ми харесва! Наказанията, които си заработил през миналите животи, също остават зад борда, защото са посечени от секирата. Нима и ние ще заживеем така?
Равил се подсмихна и рече:
- Нещо не ми се вярва. Сергей, не си в пещерата, която материализира мислите, та каквото си помислиш, това да стане...
Продължавах да се взирам упорито в Секирата на кармата. Раз-бирах, че е създадена, за да регулира някои от многобройните фини енергии. Но и преданията на поклонниците едва ли са възникнали от нищото!
Спомних си многобройните ни разговори с Амир Рашитович Шарипов. Той работи в нашия Център като заместник-генерален директор и оглавява отдела за психокоригиране на зрението, тоест учи проглеждащите след операцията хора да виждат. Извънредно интелигентен, Амир Рашитович заедно с младата си сътрудничка Татяна Галямова откри такива неща за кармата, които можеха да накарат всеки да ахне.
Например един от пациентите, който беше загубил едното си око, след като крава го ударила с копито, разказа, че вече няколко поколения подред мъжете от неговия род получават травми от крави. Цялата история започнала през 20-те години, когато пра-дядо му - известен чекист, събирал кравите по селата и в рамките на реквизиционната акция ги изпращал в кланицата, като обричал по този начин селяните на глад. Синът на чекиста се пропил и се обесил в краварник. Вторият син загинал, стъпкан от стадо крави. Внукът на чекиста умрял, след като се отровил с кравешко лекарство. А правнукът, който също не успял да се предпази от проклятието, беше загубил едното си око. От страх да не изгуби и другото, заминал за тундрата, където няма крави, и до днес пребивава там.
Оперирал съм двама пациенти - брат и сестра от Ростов на Дон, които по различно време бяха получили еднакви травми на очната кухина. Те бяха предизвикали еднакво намаляване на остротата на зрението. При това подобни травми се случвали в целия им род.
В резултат на изследванията си Амир Рашитович беше стигнал
до извода, че във всеки от нас се съдържа родова информация, от която не можем да избягаме и която ни влияе независимо дали желаем или не. Тя рано или късно ни напомня за себе си или като ни наказва за греховете на предците ни, или като ни поднася неочакван подарък от съдбата заради душевната чистота на вече забравени близки. При това родовата информация произлиза от толкова далечно минало, че е напълно възможно да се корени във времето на ангелите или дори в епохата, когато Създателят е направил човека.
Тогава за всеки род е била заложена информационна линия, наречена карма. Вътре в него не само се натрупва информация от безкрайната поредица съществувания, но и се извършва постоянен анализ на постъпващите данни, който съединява миналото и бъдещето в единна линия на живота. В тази кармична линия нищо не се забравя и нищо не остава без внимание. Не само действията на човека се подлагат на подробен анализ, а и неговите мисли. Същите онези мисли, които ни занимават и денем, и нощем. Никой не може да живее изолирано от предците си. Всеки от нас е белязан от своя род, а животът ни протича по неведомите за нас принципи и закони на общородовото единно начало, тоест на кармата.
Кармата не е шаблон. Тя се променя, защото е мислеща субстанция. Но тя мисли с категориите на родовия живот, обединяващ цялата поредица от индивидуални съществувания вътре в рамките на рода. Целият ви род, включващ ангелите, призраците, лему-рийците, атлантите и арийците, влияе върху вас и вие, със своя кратичък, може би милионен по ред живот, също влияете върху целия си род, а чрез него върху/нечий друг или върху свой следващ живот. Ще дойде ден, Koraтo пренесли се за миг в миналото или потопили се в бъдещето, Ще видите цялата линия на своето битие. Тогава ще схванете не само величието и добротата на Създателя, но и съвсем ясно ще осъзнаете важното значение на понятието Чиста душа.
Повярвайте, скъпи читатели, този миг няма да е страшен за вас. Защото ще можете да общувате чрез своя род със самия Създател. А вашите отдавна починали роднини ще застанат пред вас или спокойни и уверени, или с лица, изразяващи дълбока и непреходна вина пред целия род. Ще видите и себе си в своите различни прераждания и сами ще оцените израза на лицето си в един или друг от многобройните си животи.
Най-важното е, скъпи читатели, че ще осъзнаете главния критерий за оценка на вашите съществувания - общородовия критерий, наречен Чиста душа.
Колко тъжно ще ви стане, ако видите, че сте пропилели едно от тях поради отвратителна алчност, без да разбирате, че в общоро-довия живот нямате нужда от пари!
Колко противно ще ви стане, когато сами определите себе си като завистници - нещастни завистници, създадени да пришпор-вате онзи, комуто завиждате!
Колко зле ще се почувствате, щом се съзрете като красива, но подла жена, гърчеща се в ежедневието си!
Ще се преизпълните обаче с дълбоко умиление и радост, ако се възприемете като благ, добър, мил, гальовен, одухотворен, щедър и най-важното силно любящ човек. При това любящ не само майка си, баща си, сина и дъщерята, а и... всички хора изобщо. Ще спрете вниманието си върху онзи свой живот, когато сте проявявали любов към хората, ще му се любувате дълго, ще му се наслаждавате н
мъничко ще негодувате заради това, че не всички свои съществувания сте преживели по този начин. Защото точно в онзи живот, когато сте обичали всички хора, не само сте се разграничили като ярко розово петно в цялата родова линия, но сте разхвърляли много розови петънца из бъдещето, подготвяйки щастието за бъдещия живот на някого от вашия род или... за вас самия. -
Вдигнах глава и поех въздух с пълни гърди. Като призрак пред мен висеше Секирата на кармата.
- Шефе, мозъкът ми замръзна! Да тръгваме, а? - отново се разнесе гласът на Селиверстов.
- Виж, Сергей - отвърнах му, като посочих с ръка, - това не е Секирата на кармата, а Знакът на кармата. Сигурно преди е бил боядисан в розово...
- Защо пък в розово?
- Бог е велик оптимист. Той е прокарал за всеки човек розова линия на живота, наречена карма. Хората сами са си виновни... -не довърших мисълта си и поех надолу.
Портата на смъртта
Камъните се затъркаляха под краката ни, когато забързахме надолу по склона - натам, където ни чакаше Рафаел Юсупов.
- Вече си мислех, че кармата ми е да за-замръзна т-тук до с-смърт - тракайки със зъби, с мъка изговори той.
Спряхме до него и постояхме няколко минути със сведени глави. Тъкмо бях решил да продължа напред, когато Равил авторитетно заяви:
- След няколко крачки ще започнем нов живот!
- Откъде накъде?! - в недоумение повдигна вежди Селиверстов.
- Мястото, където стоим, е наречено от поклонниците Портата на смъртта. Те смятат, че човек, който я е прекрачил, стъпва в нов живот - обясни Равил.
- Не те разбрах! - накокошини се Селиверстов. - Да не твърдиш, че след няколко крачки ще умрем?
- Да. След онзи камък, дето е на пет метра от нас, ще умрем. Да знаеш! - подсмихна се Равил.
- Да не би да умирам в този миг?
- Вече почти си умрял, Сергей Анатолиевич!
- Какви ги дрънкаш! Все пак изглеждам жИв. Поне съм топъл!
- Животът не свършва след смъртта - отбеляза Равил.
- Я стига с този черен хумор - прекъсна ги посинелият Рафаел Юсупов. - По-скоро от студ ще измрем. Та... зад кой камък, казваш, свършва животът?
- Ей зад онзи.
- Във всяка шега има доза истина - измърмори Селиверстов.
- Поклонниците, които извършват парикарма или свещен обход на комплекса Кайлас - заобяснява Равил, - са убедени, че точно тук, пред Портата на смъртта, те оставят зад гърба си изминалия си живот и встъпват в нов, който се отличава с по-голяма чистота. Смятат, че ако човек повтори парикармата 108 пъти, душата му толкова ще се пречисти, че ще премине при светците.
- А не им ли е жал да захвърлят така животите си? Един кръг -един живот, още един кръг - още един живот...? - с кадифен глас попита Селиверстов.
- В религиозната и езотеричната литература няма сведения Бог да е определил лимит на преражданията - отговори порозовелият Рафаел Юсупов.
- Лошото е само - усмихна се Селиверстов, - че при всеки кръг се размотаваш в едно и също тяло. Да можехме да ги сменяме като носни кърпички!
- Грях ти на душата, Сергей - със завистлив поглед го огледа Рафаел. - Далеч не всекиму Господ е дал такова тяло, което да поема по сто пелмени наведнъж.
- Какво общо имат тук пелмените. Е, кой ще прескочи пръв в новия живот?
Всички тръгнахме напред. С периферното си зрение забелязах как крачещият последен Рафаел Юсупов хвърли недоверчив поглед към злополучния камък.
Не можех да престана да мисля за Долината на смъртта. Разбирах, че в нея влизат малцина от поклонниците, които извършват парикарма, защото изискванията там са други.
Трудно налучквахме път между скалните отломъци, но все пак
се отдалечавахме от района на Долината на смъртта. Стомахът продължаваше да ме наболява. Още не бях сигурен дали ще оцелея. Свечеряваше се. След още няколко километра се спуснахме към реката. Там ни чакаха яковете.
Помолих момчетата да не участвам в разпъването на палатките. Отдалечих се, легнах по гръб на земята и се загледах в небето. Мисълта, че заедно с болката ме напуска и отрицателната енергия, ме успокояваше.
- Чудесно е, че носим еднакви екипи - някъде отстрани дочух въздишката на Рафаел Юсупов.
- Защо? - учуди се Селиверстов.
- Защото никой не ми трови нервите, че с черната си риза приличам на черна дупка.
- А бялата маска... на смъртта - заяде го Селиверстов.
Над мен плуваха тибетските облаци и под лъчите на залязващото слънце преливаха във всички цветове на дъгата. Изглеждаха като живи - гальовни и величави. Погледнати отгоре, ние, хората, сме малки, но неизвестно защо смятаме, че човекът е господар на Земята и изобщо не се съмняваме в това твърдение. Ако не е така обаче?! Може би облаците са на друго мнение. Те се състоят от пара или газообразно състояние на водата. А водата, както и човекът, влиза в легендарните пет елемента ~ равноправните елементи, определени от Бог, чието предназначение е да творят чудеса от негово име.
Може би облаците са онзи призракообразен живот? Никой не знае и няма да узнае дотогава, докато Създателят не ни разкрие цялото многообразие на жизнените форми. Засега можем само да
се досещаме. И да мечтаем. А и мъничко да негодуваме, че все още сред нас не се е зародила общочовешката Чиста душа.
Болката в стомаха не отминаваше.
Колко ли отрицателна енергия съм натрупал! Явно не е излязла цялата! Нима само аз съм съгрешавал? Може би и други са повлияли чрез своите греховни души върху мен - пребивавапщя в нашия тленен свят!
Облаците продължаваха да плуват над главата ми.
Изведнъж въпреки болката усетих щастие, вътрешно щастие... Разбрах, че Долината на смъртта ме беше пуснала.
СЪРЦЕТО НА ВОДАТА
Вечерта, след като си взех лекарствата, се опитах да хапна нещо. Не можах. Повдигаше ми се дори от вида на храната. Явно дълго щях да се възстановявам. Усещах го.
През нощта не мигнах. На няколко пъти ставах, излизах от палатката и запалвах цигара. Пуших много. Треперех от нощния тибетски студ, но пушех. Когато се промъквах обратно в палатката, за да се стопля, в полумрака оглеждах разнежените лица на момчетата и слушах хъркането им, сред което различавах почти детското сумтене на Селиверстов. Животът продължаваше.
Болката вече не ми досаждаше чак толкова. Просто не ми се спеше. И това ми доставяше удоволствие. Главата ми беше съвсем празна. Като човек, който никога не бе страдал от безсъние, напротив - заспивах, където ми падне (например в президиум или на театър), дори се учудвах на това свое състояние. Странно, но то ми се струваше приятно и леко. Нищо не измъчваше душата ми. Разбрах, че сънят е избягал, защото цялото ми същество се наслаждаваше на отдавна забравеното душевно спокойствие от детските години.
„Животът е странно нещо!" - мислех си, докато лежах в палатката и усещах в гърдите си голямото количество изпушени цигари. Всички деца се раждат романтични, чисти. Всички до едно. И
всички до едно пребивават в състояние на прекрасно душевно благополучие. После то отлита и се заменя или от победен зов, или от тревожни нотки, премесени с грижовно кудкудякане. После хората окончателно забравят какво е душевното спокойствие. След време дори не си спомнят за него. Забравят го завинаги заедно с детството. Забравят, защото върху чистата детска душа, способна да живее в състояние на чуден покой, оказват натиск не само родителите, а и други фактори. При това толкова силно, че скоро от детските очи изчезва примамливият възторг от живота!
Защо изчезва той?
Кое действа толкова зле върху децата ни?
Ами нашите мисли, мислите на възрастните, както и нашите загубили блясъка си очи, уморени от света на черните мисли, забравили, че имаме честта да живеем на белия свят.
Бях изпаднал в състояние на душевен покой. Опипах спалния си чувал - беше уютен и топъл. Докоснах похъркващия до мен Селиверстов - стори ми се добър и близък. Навлякох островър-хите си татарски галоши, за да изляза да пуша - те бяха меки и удобни.
Сутринта момчетата се заизмъкваха от палатката, за да удовлетворят физиологичните си нужди./Връщайки се, всеки казваше едно и също:
- Ох, колко добре ми стана! Търпях цяла нощ! Шефе, ти излиза ли вече?
Преди изгрев от палатката се разнесоха такива мощни звуци, че отсрамиха велика Русия тук, в Тибет. През какафонията им едва дочувах ромона на поточето.
На закуска пак нищо не ядох. Състоянието ми обаче беше добро, макар че усещах силна умора. Но тя беше приятна и не носеше следите на душевния гнет. Чувствах тленното си тяло разтър-сено от сгъстеното време в Долината на смъртта - наболяваше ме, но приятно. Дори болката в стомаха ми беше поносима.
Докато всички си събираха нещата, аз се приближих към ру-чейчето и потопих дланите си в него. Студената вода галеше пръстите ми. Усещах живота в нея.
Поредица от пирамиди
Тръгнахме напред. От напрежението в очите ми притъмня, но аз се насилих да продължа. Скоро се окопитих и започнах да се оглеждам внимателно.
- О! - възкликнах след малко. Пред мен се беше разкрила цяла редица от пирамиди.
- О! - повтори след мен и Равил, който ме следваше
- Какво сте се разокали? - обади се Рафаел Юсупов.
- Нима не виждаш?! - Равил му посочи пирамидите.
- Виждам. В този случай изобщо не бива да се съмняваме, че пирамидалните конструкции имат изкуствен произход.
- Рафаел Гаязович, ще ви кажа - намеси се в разговора Сели-верстов, - че тук всичко е изкуствено, всичко. Намирате се в Гра-
да на боговете! Тук трябва да вървите с високо вирната глава и да се оглеждате, а не да се взирате в краката си. Така можете да обходите целия район и да не видите нищо друго освен камъни!
- Извинявай, Сергей - разсърди се Рафаел Юсупов, - но по време на похода вечно ми закриваш гледката със задните си части.
- Ами не се тикайте в тях. Трябва да поддържате дистанция. На известно разстояние задните ми части изглеждат по-малки.
- Благодаря, ще имам предвид - делово заяви Рафаел Юсупов. - Само не спирай рязко, за да не ти налитам.
- Ако вървите на разстояние, винаги ще успеете да забележите кога задните ми части спират.
Пирамидите наистина впечатляваха. Те ясно се открояваха на фона на жълтите полегати хълмове. Пет от тях бяха огромни, с еднаква височина по около 300 метра. Разнообразните пирамидални конструкции бяха подредени в един ред, а шестата, която повече приличаше на екзотичен дворец, беше разположена по-встрани от другите.
Седнах на склона на планината и започнах да ги скицирам. Хрумна ми, че вече почти не се замислям за предназначението им. Бях си признал, че нищо не разбирам и едва ли нещо ще разбера. Само се възхищавах от уменията на древните строители.
Три тибетски жени
Когато за пореден път повдигнах глава от експедиционния дневник, видях наблизо три жени в национални носии, които сякаш бяха паднали от небето. Наоколо се ширеше плоска коритообраз-на долина и беше странно, че не ги бяхме видели досега.
Жените ме забелязаха и се приближиха, като ме оглеждаха с интерес. Когато вече ни деляха само няколко крачки, те се опитаха да надзърнат в дневника и започнаха да обсъждат нещо.
- По-по-по - забърбориха помежду си. Тату ги разпита и ми обясни:
- Виждате ли онзи огромен камък - посочи той с ръка. - Зад
него има равно място, където са се молили. Не сте могли да ги видите, защото са се молили лежешком.
- А защо лежешком?
- Така трябва - отговори Тату. - Нещо повече - трябва да се молят с мокри дрехи.
- И защо?
- Така трябва.
Погледнах към жените. Облеклото им наистина изглеждаше влажно, но ми беше неудобно да се приближа и да го пипна.
- Тату, бих искал...
В този миг едната от тях извика Тату и на висок глас го попита нещо,
- Сър, тя иска да знае какво рисувате...
- Скицирам пирамидите - посочих ги аз.
- А защо ги рисува? - попита тибетката.
- Ами... защото ми е интересно.
- А защо рисува в сухи дрехи? - кимна тя отново. Жените започнаха бурно да обсъждат нещо.
- За какво говорят? - обърнах се към Тату.
- Учудват се, че белият човек е обърнал внимание на свещените планини и дори ги рисува. Според тях да рисуваш е почти същото като да се прекланяш. Биха искали, сър, да рисувате в мокри дрехи.
Приех без особен възторг предложението им, но то ми се стори любопитно и помолих Тату да ги разпита по-подробно.
- Работата е там - каза Тату след многозначителна пауза, - че тази планина принадлежи на водата.
- Как, така?
- Така е според тибетските предания. Жените всяка година се покланят на свещените планини, както им е наредил навремето някакъв монах. Отначало отиват при онзи ручей, лягат в него, после се приближават към ей онзи камък, лягат на земята и дълго време отправят молитвите си към свещените планини.
- Попитай ги дали се покланят точно на тези планини? - посочих редицата от пирамиди.
Щом Тату преведе въпроса ми, жените радостно закимаха.
- Каква е същността на тяхната молитва?
- Същността на молитвата им се свежда до две думи... - отговори Тату, след като ги разпита. - Те се прекланят пред сърцето на водата.
Нещо ме бодна в гърдите и ми подсказа, че навярно това е важно. Наежих се и погледнах изпод вежди Тату:
- Попитай ги как наричат пирамидите.
Една от жените се приближи, внимателно се взря в мен, премести погледа си към пирамидите и тихо отговори:
- Наричаме тези свещени планини Сърцето на водата.
- Това ли е Сърцето на водата? - отново посочих редицата от пирамиди.
- Да - отговори тибетската жена.
- Защо?
- Така твърдят легендите.
- Но защо?
- Не зная - сведе глава тя.
- И все пак? - продумах отчаяно.
- Не зная.
Изправих се, помахах им за сбогом, после се приближих към ручея, влязох до коляно и дълго стоях в студената вода.
Щом излязох, седнах на каменистия бряг, с вълнение прокарах ръка по мокрите си нозе и се загледах към пирамидите, наричани... Сърцето на водата. Въпреки страхотната умора след посещението в Долината на смъртта моите мисли се развихриха и заподскачаха в главата ми, опитвайки се да разгадаят новата тайна. Те се юрваха ту в една, ту в друга, ту в трета посока, но всеки път се натъкваха на някакво препятствие и се връщаха обратно. А аз бях убеден, че в словосъчетанието Сърцето на водата се крие нещо много важно.
Напрегнах се, за да накарам мисловния си апарат да заработи. Изведнъж в главата ми се появиха спомените за Дяволското езеро Ракщас и свещеното езеро Манасаровар. Припомних си своите разсъждения за водните форми на живот и за това, че водата, която е информационна субстанция, е способна да носи в себе си живот - неизвестен и неразбираем, но реален и съществуващ в
нас самите, защото телата ни се състоят в 75-90 % от вода. Мислите ми бясно се завъртяха около хипотезата за водните форми на живот, сякаш намекваха, че понятието Сърцето на водата може да бъде разгадано точно тук.
Уморено сведох глава. Долината на смъртта ме беше омаломощила напълно. Усещах огромна умора. Само думата матрица се появяваше от
време на време в съзнанието ми и веднага изчезваше. Тя сякаш ми нашепваше, че тайната е свързана с нея. Но умората - тази дива умора след Долината на смъртта...
Ще изминат три дълги години. През това време ще се вглеждам в очите на десетки пациенти и ще напрягам мозъка си, търсейки в дълбините на съзнанието си спасителния изход, поне някаква нишка надежда. А вездесъщите ми мисли периодично ще ме връщат към тази тибетска долина, от която така добре се виждаха пирамидите, наричани Сърцето на водата. И аз мъничко се укорявам, че тогава не събрах сили да довърша хипотезата си. Сега вече всичко е другояче. Сега вече водният алоплант е създаден. Вече ми е по-лесно да гледам хората в очите. Но три години си бяха отишли, а заедно с тях бяха отминали и съдбите на хората, на които бих могъл да помогна, ако тогава...
Докато стоях срещу пирамидите, стомахът продължаваше да ме наболява, изхвърляйки от мен отрицателната енергия. Мокрите ми крака сякаш бяха от памук. Придвижвах ги с усилие на волята, без да разбирам, че те, както и цялото ми тяло, са съставени в основната си част от вода и че може би не желаят да напускат мястото, където се намира Сърцето на водата. Те щяха да изсъхнат от водата, която ги беше осветила в самото Сърце на водата.
Краката ми наистина изсъхнаха. И ме понесоха напред и все по-напред - към мястото, където се намираше загадъчната пеще-ра на Миларепа.
ПЕЩЕРАТА НА МИЛАРЕПА
- Шефе, подгъват ли ти се краката? - попита ме Селиверстов, докато палехме по цигара.
- Сухи са... - отговорих тъжно, предизвиквайки недоумението на Сергей.
Монолит с шест страни
Отново тръгнахме напред. Скоро Тату, който вървеше отзад, ме повика:
- Сър, виждате ли малкия манастир на отсрещния склон? Там се намира пещерата на Миларепа.
Изкатерихме се по склона и след няколко минути стигнахме до манастира. На вид беше доста скромен и по-скоро наподобяваше плевня.
- Къде е входът към пещерата? - озадачи се Селиверстов.
- Вътре в манастира - поясни Тату.
- А това какво е? - посочих огромен, по-висок от манастира каменен монолит с формата на равностранен шестоъгълник.
- Камъкът, изсечен и донесен тук от самия Миларепа! - Тату гордо вирна глава.
Приближих се към него. Нямаше съмнение, че е с изкуствен произход, че някога някой го е изсякъл от огромен каменен блок,
след което го е пренесъл върху планинския склон и е изградил подпорна каменна стена, за да не може грамадният монолит да се преобърне.
Височината му беше около 8 метра, ширината - също толкова, а дебелината - около 4 метра. Външно приличаше на гигантско шестоъгълно колело. Поразителното беше, че всеки ъгъл и всяка страна бяха абсолютно еднакви. Каменното творение тежеше приблизително около 300 тона, ако приемем, че един кубически метър с плътността на гранит тежи 2,3-2,4 тона.
- Тату, откога се намира тук шестоъгълният монолит? Какво твърдят легендите?
- Твърдят, че го е изсякъл Миларепа. А той е живял в края на първото хилядолетие от нашата ера.
- Съгласно данните на специализираната литература, Миларепа е живял в периода от 1040 до 1123 година - намеси се в разговора Рафаел Юсупов, който се отличаваше с феноменална памет. - Миларепа е описан като човек със свръхестествени психични способности, тоест бил е истински махасиддха.
- Какъв, какъв? - попита Селиверстов.
- Махасиддха.
- Мухасидка, казвате? Какво пък е това? - ентусиазирано заразпитва Селиверстов.
- Ами... - запелтечи Юсупов - особено състояние на тялото и душата. Трудно ми е да го обясня, но съм сигурен, че ти, Сергей, не си махасиддха.
- А да не би пък вие, Рафаел Гаязович, да сте муха... михасидка?
- И аз не съм. Защо питаш?
- Няма нужда да ни замеряте с псевдоинтелигентски приказки, които карат човек да се чувства глупак. Мухасидка, мухосидка...
- Човек трябва да се просвещава.
- Аз ли не се просвещавам?! Дори помня как се наричат Великденските острови на един от най-древните езици.
-Как?
- Та-пи-то-о-те-хе-ну-а. Зная и как се превежда тази дума.
- Как?
- Пъпът на Земята. Ясно ли е? А вие, Рафаел Гаязович, сигурно не знаете как се превежда... онази... как беше...
- Ма-ха-сид-дха! Да беше го запомнил!
В този момент от манастира излезе монах и се приближи към нас. Разменихме си поздрави.
- Какво е това? - посочих аз шестоъгълния монолит.
- Камък - отговори той.
- Миларепа ли го е изсякъл?
- Разбира се - без сянка на съмнение потвърди монахът.
- А къде го е обработвал?
- Ей там, високо в планината, има твърди скали. След това Миларепа е повдигнал камъка с очите си и го е пренесъл тук.
- Как така „повдигнал го е с очите си"? - учуди се Рафаел Гаязович.
- Изтеглил е очите си от орбитите, обвил е камъка със зрителните си нерви и го е пренесъл тук! Ха! Далеч не всичко трябва да се приема буквално! И на най-неграмотния ще му стане ясно, че Миларепа е пренесъл камъка с психичната си енергия. А може да е използвал и енергията на петте елемента - ехидно изстреля Селиверстов.
- С какво Миларепа е обработил монолита? - попитах монаха.
- С ръцете си.
- ...?
- От ръцете му се е излъчвала енергия, а докато е обработвал камъка, наоколо са хвърчали искри. Той го е повдигал с погледа си, преобръщал го е и отново го е обработвал с ръце. Когато го завършил, издигнал го е високо в небето и го е пренесъл по въздуха.
- Антигравитация - подхвърли Рафаел Юсупов и погледна боязливо към Селиверстов.
-А с каква цел е поставен тук? - попитах аз.
- 0-0-0 - прониза ме с очи монахът. - Никога няма да разберете!
- Е, ще се опитаме, ще положим старания. Ние вярваме в тибетските легенди.
Монахът се взря в очите ми и отчетливо произнесе:
- Само онзи, който е в състояние да повдигне камъка с очите си, може да влезе в Царството на мъртвите.
Погледнах монолита, усещайки, че погледът ми е отчайващо слаб. После се приближих и се опитах да го изместя. Камъкът изобщо не помръдна. Обзе ме вътрешно безпокойство и смущение. Дори се засрамих, че мисленето ми има толкова традиционно приземен характер. А грамадният шестоъгълен монолит лежеше пред мен и сякаш ми намекваше, че животът е доста по-сложен, отколкото си представяхме.
Спомних си за тибетците, които се покланяха на скелетите и също вярваха, че ще попаднат в Царството на мъртвите - в странния свят на сомати. Според тях там е много весело, защото осво-
бодените от телата си същества се наслаждават на воля на душевно озарение и наслади. Но там попадат само избраните. Онези, които Бог е дарил с особени способности - например способността да вдигат с поглед подобни шестоъгълни монолити.
- А защо камъкът е с шест страни? - попитах монаха.
- Ами... и това няма да разберете.
- Все пак?
- Шестте страни на този камък символизират шестте свята в Царството на мъртвите -монахът ме изгледа внимателно, сякаш се опитваше да долови дали съм разбрал поне нещичко.
- Странно, че там съществуват точно шест свята, а не... четири. Тату преведе моите думи.
Монахът учудено вдигна вежди.
- В тибетските текстове има много сведения за Царството на мъртвите. Но ние, съвременните монаси, не можем да разберем всичко написано. Учителите са ни напуснали. Отдавна, много отдавна, не е излизал никой от Царството на мъртвите. Никой. А ние чакаме. Светът ни поглъща. Скоро от нас няма да остане и следа. Тревожа се, че няма да дочакаме мига, когато от Царството на мъртвите ще излезе учител и ще ни посъветва как да живеем. Но ние ще го чакаме с нетърпение - тъжно заключи монахът.
Аз също се натъжих. Но паралелно с тъгата усетих, че ме обзема и вдъхновение. Мислите ми закръжиха около паралелните светове. Скоро стигнах до извода, че влизайки един в друг като матрьошки, те се отличават от нашия свят само по геометрията
на изкривеното пространство и различния ход на времето. Навярно основа на нашия триизмерен свят е триъгълникът (а като обемна фигура - тетрае-дърът), основа на четирииз-мерния е четириъгълникът (като обемна фигура - октаедъ-рът) и т.н. Не зная защо, но ми се струваше, че онзи свят е шестизмерен и че е единен за всички светове преди шестото измерение. Тогава ние бихме се озовали във фракталния свят на отвъдното, където няма разстояния и мащаби. Там бихме видели също такива фрактални като нас събратя от други светове, които по време на земния си живот са били отделени от нас чрез невидимата преграда на пространството. Може би онзи свят не е само един - следващият трябва да се намира на нивото на 10-ото измерение, следващият на нивото на 14-ото измерение и т.н.
„Защо смятам, че не може да има двуизмерен живот, тоест живот в плоскост? Или едноизмерен живот, тоест живот в линия, или дори живот изобщо без измерения - нулев, тоест живот в една точка? - помислих си тогава. - Може би подобни форми на живот наистина съществуват?"
Разбирах, че ще го узнаем, едва когато се озовем в отвъдното и осъзнаем цялото величие на света, по точно - на обединените светове. Сигурно хората от Царството на мъртвите живеят чрез душите си в отвъдното, като се наслаждават на божественото мироздание в цялото му многообразие. Те поне мъничко закрилят нас, хората от третото измерение, снизходително се отнасят към хората от второто измерение, принудени да живеят в плосък свят,
и мъничко се присмиват на хората от първото измерение, които живеят в една линия, както и на хората от нулевото измерение, съществуващи в една точка! Но хората от щестото измерение знаят, че нулевото не е някаква затънтена и задръстена точка. Дори от точката човек може да се измъкне чрез чистота на душата и кристална яснота на помислите. Един ден величественото шес-тизмерно отвъдно ще прехвърли човека от нулевото в първото измерение и така ще му прокара път за възход по световете, ако той разбере, че главен критерий в живота е Чистата душа. А и обратният път сигурно съществува! Надолу по световете чак до пълното му изчезване - за онези, които не го проумеят. Кой знае какво е адът? Може би е пропадане в по-нисък свят - неугледен, чужд и примитивен, а раят - възкачване към по-висок.
Стоях близо до шестоъгълния монолит, омагьосан от мислите, които бяха нахлули сякаш от дълбините на подсъзнанието. И ми се стори, че вече съм обмислял този въпрос Напрегнах паметта си, но всичко се беше объркало - и моята лична памет, и паметта на предците ми.
От този миг ще изминат две години и нещо, докато организирам научната експедшщя в Египет. Там ще разработим хипотезата, че земята на египтяните някога е била посещавана от хора от паралелни светове. Те са оставили след себе си пирамидите и статуите с естествена големина. И когато направим логически издържан геометричен анализ на характера на изкривяване на пространството в паралелните светове, ще открием, че „нашето" отвъдно трябва да се намира точно на нивото на шестото измерение. И за това, скъпи читатели, ще напиша подробно - обещавам ви! - в бъдещите си книги. Сигурно ще ви е интересно, тъй като ще ви отведе при тайните на чудните технологии на хората от по-високоразвитите светове.
А тогава, в Тибет, продължавах да стоя близо до шестоъгълния монолит. Погледнах монаха и предложих:
- Хайде да се снимаме заедно?
- Не, не! - възрази той. - Не бива да ме снимате. Както и вътре в манастира.
Обърнах внимание на външността му - беше на средна въз-
раст, невзрачен, с големи очи, в които тъгата и носталгията плавно се редуваха и не оставяха място за радостта или възторга. Прекарах длан по тила си и го попитах:
- А каква роля играе всеки ъгъл в шестоъгълния монолит? Може би единият символизира нашия свят, вторият - друг и така нататък?
- Не зная. За това пише в тибетските текстове, но аз нищо не разбирам - тъжно продума той.
- А не ви ли се струва, че шестте ъгъла на този камък символизират шестте възможни апокалипсиса на Земята, при които земната ос всеки път се измества с 6666 километра?! - подхвърли Селиверстов. - Земята вече е преживяла четири апокалипсиса, останали са й два, за да завърши фаталния кръг, когато животът на повърхността й ще бъде напълно изтребен. Ще остане само Царството на мъртвите.
- Не всички обекти символизират нещо - намеси се в разговора Рафаел Юсупов. - Между другото, шестицата сама по себе си също е символ.
- За какво намеквате, Рафаел Гаязович?! - строго сбърчи вежди Селиверстов.
- Не се мръщи - успокои го Юсупов. - Ако се мръщиш, значи и ти си бил...
- Какъв - шестак?
- Ами да.
- А вие, Рафаел Гаязович, да не би никога да не сте бил шестак? Нито веднъж, така ли?
- Нито веднъж. Не харесвам компромисите, значи съм анти-шестак.
- 0-хо-хо! Понякога в живота се налага човек да се прави на шестак, за да се сдобие с нещо - например с пари - захили се Селиверстов. - А какво според вас е антишестак?
- Какво? - наежи се Юсупов.
- Това е шестица, която се подцава на гордостта си.
- Да не би да искаш да кажеш, че аз съм... шестак?!
- Хайде да влизаме в манастира! - прекъснах спора им. Щом се озовахме вътре, докоснах монаха и го попитах:
- Кажете, според вас дали Миларепа - този велик йога и поет, е пристигнал от Царството на мъртвите?
Сподели с приятели: |