Сенки на Север – I част

Морвен се препъваше по пътя към дома си след уморителната и изпълнена с приключения нощ, когато някой рязко я дръпна в една странична уличка и тя се озова лице в лице с Джони. Въпреки че изгряващото слънце я заслепяваше, тя забеляза напрегнатия му поглед.

– Тихо! – спря той възраженията й. – Нямам много време, затова слушай внимателно!

Тя само кимна в отговор и той продължи:

– Мисията ви до Варгас беше само изпитание, исках да видя доколко мога да ви вярвам…

– Ама… - опита се да протестира Морвен, но той я прекъсна:

– Сред вас има предател, подозирах, че може да се случи нещо подобно, но след Варгас съм убеден. Проблемът е, че не знам кой е той.

– А откъде си сигурен, че не съм аз? – пресече го тя.

– Умно – усмихна й се той в отговор, помълча за миг, погледна я в очите и рече тихо. – Все на някой трябва да вярвам, нали така?

След това добави:

– Отваряй си очите на четири, внимавай с останалите, разчитам на теб!

После я побутна към улицата:

– Хайде, върви, не сме се виждали… И не забравяй кои са приятелите ти…

Тя се обърна, но него вече го нямаше.

Сим се подпря на една стена и избърса потта от челото си, чертите му се размазаха и образът на Джони изчезна, за да се появи обичайното му изражение на уморен от среднощни запои благородник. Бързо свали връхните си дрехи – бяха официалното дворцово облекло, което носеше Джони, а не беше препоръчително да го виждат облечен така. Не знаеше дали Морвен му е повярвала напълно, но пък със сигурност беше посял кълновете на съмнението в душата й, останалото беше въпрос на време. Може би. Точно сега трябваше отрядът да е раздвоен и несигурен, и той щеше да се погрижи за това.

– Искам да отплаваме през нощта! – пазаренето с капитанът вече го изнервяше. Онзи не се даваше лесно и мрънкаше за пристанищни такси, бурно време и рисковете на нощното плаване.

– Добре, ето ти още нещичко отгоре – и Сим му подхвърли приятно тежичка кесия. Очите на капитанът пламнаха щастливо, но радостта му бързо угасна, щом чу следващите думи:

– Но няма да отплаваме от пристанището. Ще ме чакате ето тук… - мърмореното на старият морски вълк заплашваше отново да се появи, но един остър поглед от страна на Сим го възпря, пък и кесията беше наистина тежка.

Огледа хората срещу себе си – носеше им се славата на най-дръзката и безразсъдна шайка в околността. Всъщност просто са глупави, заключи Сим и се постара гласът му да е възможно най-убедителен:

– … говоря ви за най-големия удар, за който дори не сте и мечтали, за нещо, което ще ви направи толкова богати, че до края на живота си ще се търкаляте в коприна и злато!

– Е да де, ма да грабим кралската съкровищница – добре, ми как ше влезем в двореца а? Всичките там стражи, а магьосниците от охраната?

– Довечера ще има прием, на който ще отиде кралицата, половината охрана ще се грижи за нейната безопасност там. Ето ви тук по един магически талисман, който ще ви направи невидими за стражата, а с останалите магьосници ще се оправя аз. И не забравяйте – кралската съкровищница! Толкова диаманти и злато, че не можем да го изнесем!

Крадците се спогледаха с блеснали очи, алчността винаги заслепяваше здравия разум, а пък те и без това не разполагаха с кой знае колко. Сим се усмихна благо, всичко се нареждаше според плана му, горките глупаци не подозираха, че верижките на вратовете им щяха да са като сигнални лампи за дори недоучен маг, да не говорим, че съвсем нямаше да заблудят стражата. Е какво пък, нали не беше неговия врат. Оставаше само да се подготви за приема довечера.

* * * * *

Алексис се радваше, че отново е у дома. Но новините, които я посрещнаха, не бяха никак радостни. Докато седеше на малкото столче пред тоалетната си масичка и слушаше доклада на Плъха, все повече се объркваше от купищата информация, която за пръв път от години не можеше да систематизира и да си направи съответните изводи.

Докато гледаше лицето си в огледалото и нанасяше любимият си нощен крем, в главата и се блъскаха планове, които неизменно отхвърляше по една или друга причина. Накрая реши. Нямаше избор. Тоест имаше, но както и да постъпеше, все не и харесваше, а и резултатът все беше един. Странно, в живота си винаги беше внимавала какви клетви дава, а сега се налагаше да избира между две клетви, коя да наруши... И двете беше дала с твърдото намерение да ги спази и все още някъде на ръба на съзнанието й оставаше искрица надежда, че няма да и се наложи да наруши нито една.

Тихо почукване я извади от вцепенението, в което беше изпаднала. Жизел влезе с поднос в ръце и го остави на тоалетната масичка, между множеството флакончета, шишенца и купички с всякакви женски тайни. На лицето и светеше мила усмивка, но тя бързо се стопи при следващия въпрос на Алексис:

– Кои са долу? - Тихо прошепнаха устните на Алексис.

Жизел веднага разбра, какво точно интересува приятелката и.

– Само няколко дребни благородници, нищо съществено.

Алексис веднага прочисти въпроса от спомените на проститутката. Не, че не и вярваше, но това, което не знаеше, не можеше да я застраши. А и всякакви рискове трябваше да се избягват. Когато остана сама, започна да стои планове. В съзнанието и се избистри идея, какво точно е нужно да се предприеме, за да се сведат рисковете до минимум и да се осигури максимална вероятност за успех.

Утре ще повика Роберто. Милият, за едно преспиване с нея беше готов да продаде и родната си майка, която и така достатъчно често разменяше за бутилка вино или правото да присъства на някое дребно мероприятие, където да си търси клиенти. Роберто беше посредствен маг, който имаше заложби, но не развиваше, заради патологичната си страст към виното и жените. И едното и другото го бяха довеждали до ада, но не можеше да се откаже от тях.

Единственото хубаво нещо беше, че беше изключителен в областта на илюзиите. Можеше да направи 90-годишна бабичка да изглежда като ученичка, при това, илюзията беше достатъчно силна, за да не се разпадне с часове и не изискаваше постоянно поддържане, тоест нямаше как да се засече използването на магия. Трябваше и само час, за да разбере накъде духа вятърът и балът на Кларис щеше да и осигури нужната информация. За останалото ще се погрижи Гибли.

Да, така имаше шанс... И трябваше да го използва. Не искаше да се превръща в предателка, защото предаденото доверие не се връщаше.

С тази мислъл заспа. Но преди това предупреди Гибли, че тази нощ има нужда от нея в Дома на Удоволствията. Ако дойде важен клиент, тя трябва да го изтиска, твърде много бе поставено на карта.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Вер надигна уморено глава. Аленото слънце бавно се скриваше на запад и ведно с него последните гарги отлитаха от бойното поле с отвратителен грак.

Воеводата се опря на меча си и с мъка се изправи. Гърбът му изпращя.

– Беше ли нужно? - изцеди през зъби.

Боговете не си направиха труда да отговорят. Само пръстта леко джвакаше.

Изтичаше вторият и, както се очертаваше, последен месец от това, което бъдещите хронисти вероятно щяха да нарекат Схватката на четирите. Или Бридж-белот. Все тая, на четири ръце. Пръв бе надигнал глава Тренд. Една нощ след безпаметния пир в залите на Огнедъб южен Ергонтар пламтеше. Малкото владение на воеводата Ларк потръпна, жестоко опарено, но събра младите си мъже и се подготви за финален щурм.

Който не дойде.

След седмица Ергонтар се поразмърда неудобно в бронята си. Огледа се, но козината на гърба му остана все така настръхнала. И далеч, още по на север, потекоха реки злато и сребро. Малките племена се сплотиха и изпратиха най-добрите си воини в столицата. Складовете се препълниха с храна, ковачниците затрещяха.

Тренд, вкопчен в смъртна схватка с източния си съсед, дори не отреагира. Огнедъбските стрелци и свежото наемно месо заляха земите му. Войските на южняка се разцепиха, отдръпнаха, и сляха наново в едно със своя доскорошен враг. Исторически миг. А по-късно дойдоха и други..

– Воеводо?

– Да? - Вер се втренчи в очите на единствения си генерал.

– Тренд са тук. Молят за Избор.

Изборът бе изконна традиция сред войнстващите северни племена. Завоевателят посочваше свой наместник сред потомците на досегашния владетел, над когото поставяше регент. Всяка родова линия уважаваше своя съперник и това уважение повеляваше семето му да не бъде разпиляно на вятъра.

– Обезглавете ги - рече тихо воеводата.

– Милорд?

– Обесването по-милосърдно ли ти се струва?

Вер впи поглед в очите на генерала. Измина тягостен миг преди онзи да кимне. Традицията бе погазена, може би не за пръв път, но не и в последните петдесетина години. Ергонтар се разпростря на територията на четири владения и съседите му започнаха неспокойно да се озъртат.

* * * * *

Ларк вдигна перо от пергамента и подсуши писмото с пясък. Вдигна го на светлината на огъня и зачете, мърдайки леко устни.

"До Теб.

Якът отърси козината си и пръсна вода в четирите посоки. Дъга. Чакаме огледалната.

От Мен.”

Кимна на иконома и му го предаде.

Тази вечер имението бе тихо.

* * * * *

Морвен отвори вратата на хана и се тръшна на една маса. В ранния сутрешен час нямаше много посетители - само група пътници, изнасящи багажа си и Берик, който тъжно гледаше в халба с течност от неизяснен произход. Явно го гонеше махмурлук, защото се скара на ханджията, че питието в халбата му се плискало много шумно. Морвен добродушно го потупа по гърба, при което той нястоя да не му чупи ребрата и да седне някъде по-далеч от него. Тя дори не обърна внимание на тона му. Беше преживяла твърде много тази нощ за да я е грижа за това колко е кисел Берик.

В този момент вратата се отвори и влезе Джони. "Да му се не види, този човек сякаш има астрално тяло", помисли си момичето.

– Точно теб търсех. - Джони седна до нея.

– Намери ме. Пак...

– Нали чу за бала? Ще има адски много важни личности и стражата няма да ни достига, така че смятаме да вкараме наши хора като гости.

– Ми чудесно, мило, че ми казваш...

– Имах предвид теб, всъщност. Няма да е трудно, тъй като си кралски оръжейник и ще е естествено да си на бала...

Морвен придоби такъв вид сякаш махмурлукът на Берик се беше оказал заразителен.

– Ама аз, такова, не обичам балове... - почти позеленяваше.

– Не те пращам там за да се забавляваш, а за да вършиш работа.

– Не може ли да пратиш някой друг, не ме бива по тези неща...

– Мда, в родното й село не е имало много балове... - изсмя се със закашляне Берик - как беше - Керопратиндзанги, Карипразитран? Мамка му, разбирам защо си избягала от там, не си можела да отговориш като те попитат откъде си.

– Керпротинзивригандониес. -поправи го ядосано Морвен - Ма е странно, че въобще произнясяш двусрични думи след това количество алкохол.

– Все едно, мога да се хвана на бас, че дори няма рокля за бал, то не че на тенекеджиите им трябват... - Берик се хилеше.

– А, имам - излъга Морвен много достоверно - горе е.

– Все едно. - прекъсна спора Джони - Искам да си там, формално ще те представим на кралицата заедно с чираците ти...

– Е, няма да стане. - намръщи се момичето - Кит и Илгран ги пуснаха да си отидат у дома за няколко дни, Томас и Ван трябва да пазят работилницата, пък Асден е само на петнайсет и няма обноски... и я да видим кой остава...

– ...заедно с чираците ти, - натърти Джони - за които ще се представят Берик и крадеца.

– Ще ти го върна тъпкано за Варгас и Бломси, да знаеш - Морвен зарадвано сръчка с лакът смаяния Берик.

Момичето грейна в усмивка, докато той запротестира, но Джони удари с юмрук по масата, при което наемникът се хвана за главата и отиде да изстрада махмурлука си на спокойствие.

* * * * *

В стаята си Морвен извади от гардероба една дълга ленена рокля. Остави я на леглото и постави върху нея металния свещник, от който току-що беше измъкнала угарките от свещите. Сивите й очи гледаха замислено как металът бавно се разтапя, разстилайки се по плата на роклята. Платът бавано се превръщаше в плетеница от сребърни нишки. Дори не мислеше за това, което правеше. Чудеше дали след като Джони праща Берик и Рейн в двореца, това значеше, че подозира някой от другите? Тя вдигна сребристата рокля и прецени, че не е много по-тежка отпреди. Но пък много по-добре изглеждаща. Щеше да сложи огърлица със същите метални цветя като това пръстена й и Берик просто щеше да забрави за глупавите си шегички. Пръстенът, който Таис й бе върнала... В този момент внезапно през ума й мина ужасяваща мисъл. А дали той не знаеше за Таис и не и намекваше, че тя е предателят? И дали не пращаше Берик и Рейн за да я наблюдават? Реши, че няма смисъл да гадае и е по-добре да си отспи за безсънната нощ.

* * * * *

Вратата рязко се отвори и Анара влетя в стаята. Ръката й докопа една случайно привлякла вниманието й кристална статуетка и я запрати яросто в стената. Блестящи парченца пръснаха във всички посоки и заискриха, отразявайки гнева в очите й. Кралицата беше вбесена и се канеше хубаво да натрие сол на главата на вироглавия си син!

Всъщност това не се случи. Или по-скоро се случи само в главата на Анара, докато тя привидно спокойно доближаваше покоите на принца. Наистина беше вбесена и полагаше неимоверни усилия, за да сдържи гнева си. "Безобразие! Да пълзи през прозорци и храсталаци и да бяга от стражата като крадлив хаймана!"

Тя изчака стражът, охраняващ покоите, да отвори вратата и спокойно влезе вътре.

– Току-що научих новината. Мисля, че ти дължа извинение. Загубих ти толкова ценно време за образование. Сега виждам, че просто е трябвало да те пратя в някой цирк да те обучават. Ходене на въже? Жонглиране? Кое би ти харесало повече? - Гласът й беше хладен и спокоен, сякаш за да компенсира жаркия гняв в сърцето й.

Принцът стоеше пред прозореца. Обърна се към нея, стисна устни и лицето му придоби инатливо изражение. Сърцето на Анара трепна. Познаваше тази физиономия - появяваше се на лицето на сина й винаги, когато го хванеха насред някоя беля. Често в такива случаи й се приискваше просто да го прегърне и да разроши перчема му. Устоя на порива, но гневът й повяхна. Принцът, обаче, не и остана длъжен:

– Най-после една добра идея, майко! Кога тръгвам?

Тя не отговори. Но гневът й окончателно прегоря, а сред пепелта му проблеснаха нежността и силната обич, която хранеше към единственото си дете.

– Кип, - започна спокойно тя, - вече говорихме, не можеш да продължаваш така. Имаш...

– ... отговорности! - допълни я той. - Ами това малко така... някак си познато ми звучи. Дали не съм го чувал 10 пъти досега? Всъщност не - поне стотина. Не съм ги искал тез отговорности! Не ги...

– Достатъчно. - прекъсна го хладно тя. - Непрекъснато потвърждаваш, че всъщност си все още малко и глезено дете и щом това ти харесва - така да бъде. От утре ще бъдеш под непрестанно наблюдение на стражата. Изкушавам се да ти прикача и бавачка. От теб зависи, дали ще го направя.

Принцът пребледня.

– Не можеш да направиш това!

– О, мога, и още как. Ти само гледай.

В този миг кралицата усети, че се е увлякла. Замисли се дали да не отстъпи от думите си, но се отказа. "Под формата на наказание ще му осигуря охрана." Тази мисъл затвърди решението й и тя се обърна към вратата. Направи няколко стъпки и се спря.

– Стражата каза, че те е спряла някаква жена. Заявила, че ще ме посети? Какво можеш да ми кажеш по въпроса?

Кип се беше обърнал отново към прозореца. Гледаше навън и изобщо не реагира на въпроса й.

– Кип, попитах те нещо.

Мълчание. Лек вятър рошеше нежно косите му. Ръката й трепна, сякаш сама искаше да направи същото. Очите й се насълзиха.

– Кип, наистина е важно да осъзнаеш положението си. Ти си принцът-наследник. Не можеш да избягаш от това. Нямаш право и да се опитваш. - Лека нотка на оправдание се промъкна в гласа й и тя спря. Принцът все така не реагираше. Тя се обърна и напусна покоите му.

Аркип чу шума на затварящата се врата. Страните му се бяха зачервили, а очите блестяха. Обърна се и изгледа гневно празната стая. Ръката му докопа случайно една кристална статуетка и я запрати яросто в стената. Блестящи парченца пръснаха във всички посоки и заискриха.

* * * * *

Нощта бавно настъпваше и покриваше света с черно кадифе. Една по една звездите пламваха на небето събуждайки съзвездията. Беше толкова тихо. Само морският прибой нарушаваше безметежното спокойствие. Във въздуха се носеше мириса на поквара и смърт.

На брега, не много далеч от храма тъмна фигура се бе изправила и се взираше в морето. Един немирен кичур коса се бе спуснал пред лицето й и напомняше на грозен белег. В ръката си фигурата държеше дълъг меч, по чието острие се стичаха капки кръв. В краката й лежеше неестествено сгърчен човек, на лицето на който бе изписан невъобразим ужас.

– Не беше нужно да го убиваш! – В гласът на Джоррам нямаше и нотка на укор. – И къде беше до сега?

– Той си умря сам! Не издържа на болката. Колко жалко! Хората са толкова крехки!

– Какво беше провинението на този?

– Беше твърде миловиден...

– Не ми отговори – къде беше до сега? Не съм те виждал от нощта на срещата.

– Отидох да видя едни много мили хора.

– Силосия?

– Да. Прекрасен народ! Живеят, за да пият кръвта на събратята си. Не е ли прекрасно?

– Виждам, че си впечатлен! Но трябваше да стоиш тук.

– Бях на срещата. Знам какво иска Майката в замяна на лъскавото камъче, което ти даде. Сериозна цена.

– Първата...може би няма да толкова трудно.

– Утре вечер – след бала. Веднъж вече я подмамих, няма да е трудно да го направя пак. Тя все още ме желае. Дори по-силно и от преди. Иска силата ми. Ще я накарам да си мисли, че ще я получи.

– Опасно е. Ами ако грешим и графинята не е Първата?

– Едва ли грешим. Щеше ли да има такава сериозна охрана, ако не беше Първата. Два Щита, една жрица...

– Все пак трябва да сме внимателни. Не се знае какво точно са чули когато промъкнаха онази нощ в кулата.

– Дойдоха доста късно. Почти на края на срещата.

– И все пак...Но друго ме тревожи сега...

Джоррам обърна поглед на север. Все още усещаше мощта на волята, надигнала се там. Северът се раздвижваше и скоро световната карта щеше да се промени. Но дали към добро или към разруха?! Все още бе рано да се каже.

– Тиен`хара. – Думата бе изречена съвсем тихо, но притежаваше мощ, която караше сърцето да трепва.

– Не вярвам на старите пророчества. – Джоррам не успя да скрие съмнението и несигурността в гласа си.

– Четирилъчната звезда, Сиянието, Силата, която помете всяка поне малко по-чувствителна прашинка по тази земя. Не е просто съвпадение. На кулата на древната крепост стоеше фигура, която боравеше плашещо добре със Силата.Тиен`хара се завръща.

-–Сигурен ли си за звездата?

– Видях я. Ярка като северно сияние. Сигурно селяните са я помислили точно за това.

– В такъв случай можем само да чакаме следващият им ход.

С тези думи Джоррм се обърна и се запъти към храма. Леко изгърбен от умора, наметнат със сивкав плащ, той приличаше на немощен старец. Само походката му контрастираше с това впечатление.Внезапно спря и се обърна:

– Няма да се появяваш на бала. Поне не в началото. Не бива да проваляме всичко заради глупавото ти его и ненаситния ти нагон. Ела късно, малко преди края. Не бива да те виждат много хора. И най вече - не бива да те вижда кралицата!

– Така да бъде!

Елфът разпери криле и се стрелна към звездите. Джоррам дълго гледа след него, унесен в някакви негови си мисли. Тази нощ щеше да се наспи. Трябваше да събере сили за бала.

– Много си красива!

– Ласкаете ме, господине! – Момичето очевидно кокетничеше. Но наистина бе доста хубава. – Та аз съм проста селянка!

– Значи си една красива, проста селянка!

Звънкият смях на девойката огласи тихата утрин. Беше хладно и бузите и бяха поруменели.

– Ще ми попееш ли?

Тя го погледна учудена.

– От къде знаете, че мога да пея?

– Вчера те чух на потока. Пееше някаква песен за реката, която тича към морето, за да умре вливайки се в него.

– Но тази песен е толкова тъжна!

– Нищо. Изпей ми я!

– Добре тогава...

Тя запя тихичко. Песента се понесе по вятъра, за да се разбие във вълните на бурното море, да се слее със неговата песен и да оживее...

Елфът я наблюдаваше с притворени очи. Едва ли имаше и осемнадесет години. Напълно невинна и чиста, но точно затова невероятно изкусителна. Не блестеше с невероятна красота или изискани обноски, но притежаваше очарованието на младостта и свободата. Може би нямаше да я убие...Поне за сега...

* * * * *

Глава на Andras

Принцът втренчи смутения си поглед в парченцата кристал, които се бяха поръсили върху бюрото и в момента искряха на лъчите на слънцето. Сълзите в очите на майка му го бяха накарали да съжалява за държанието си, но не бяха успели да го убедят, че то е погрешно и сега той се чувствтваше раздвоен между желанието да постъпва, както сметне за добре и желанието да постъпи така, че да спести тревогите на Анара. Какво ли щеше да стане, ако не беше срещнал онази магьосница снощи... Животът му щеше да поеме по съвсем друг път, далеч по-интересен за него, но как щеше да се чувства майка му?Нямаше ли да полудее от притеснение? "Нямаш право да избягаш от положението си!" Същото важеше и за нея... Дали и той щеше да има всички тези притеснения, които сега тревожат кралицата? Дори не му се мислеше за времето, когато ще трябва да управлява Даная... Струваше му се, че то е толкова далеч, та дори не си заслужава да се споменава. Защо трябваше още от сега да го товарят със всичките тези правила и условности...

– Проклятие! Халид, защо всеки трябва да прави това, което не желае? Защо??? - викът прокънтя из покоите на принца, но остана без отговор. Аркип се вгледа отново в стъкълцата на статуетката и пророни през появилите се по бузите му сълзи.

– Добре, така да е, когато се наложи, няма да се крия от призванието си. Дотогава...Дотогава, оставете ме намира! Всички!

– Как е принцът? - Кейдж не получи отговор и реши, че е по-добре да не пита повече.

– Това ли е непозната? - слабата фигура бавно се приближаваше към входа на двореца по широката алея. Вървеше бавно, почти без да движи горната част на тялото си и с черните си одежди отдалеч наподобяваше абаносова фигура.

– Това е, представила се е като Алзира, адепт на пророчеството, каквото и да значи това. Поне това си спомнят стражите... После разяснила, че идва да предложи услугите си на Ваше Величество. Намекнала за някаква опасност, толкова знаем за нея.

Фигурата се приближи почти до самата порта и от прозореца на втория етаж Анара лесно можеше да различи короната и забулените й очи.

– Носи корона, от кралски род ли е?

– Нищо не знаем, според думите й, вчера е пристигна. Препоръчвам ви да сте внимателна...

– Да видим какво желае.

Портата се отвори и двама добре облечени слуги поканиха Алзира да влезе. Елфата прие, кимайки бегло с глава и ги последва. От снощната й среща с принца бяха изминали 7-8 часа, повечето от които елфата прекара, занимавайки се с пророческите си заклинания. Стандартната фраза за облаците 'надвиснали над Даная' се беше оказала много по-вярна, от колкото беше очаквала. Виденията ясно показваха размириците в Озикс и раждането на забравената държава, но най-яркото от всички пророчества беше за голямо зло, загнездено в самото сърце на Даная - столицата и сега магьосницата, освен първоначалната си цел да установи какви са магическите сили в този свят, сериозно се замисляше дали действително да не помогне на кралството. Пред очите й изплува образът на принца. Наивния младеж, още дете, беше засегнал слабото й място. Алзира, без сама да го съзнава напълно прояваше симпатия и съчувствие към него...

– Кралицата ще ви приеме, заповядайте. - елфата кимна в отговор и влезе в просторния кабинет, където я очакваше Анара, разположила се зад резбованото си бюро. "Жена в идеалната възраст за управник" отбеляза си тя и направи едва забележим поклон.

– Ако правилно са ми предали, искаш да постъпиш на наша служба, така ли е?

– Вярно, но неточно, желая да стана ваш съюзник. Пророческите ми дарби подсказаха, че ще имате нужда от човек като мен.

– Пророчица, така ли? И какви бяха пророчествата?

– Значи кралицата реши да приеме предложението и да се възползва от услугите ми?

– Не толкова бързо, тези дипломатически похвати вървят все още пред сина ми, но не и пред мен.

– А, синът ви, принц Аркип. Прекрасен младеж, притежава много...как да се изразя...рядко срещани за хора от потеклото му привички. Пред него споменах само за Варгас, другото предпочетох да оставя за вас. Кажете ми, от какво се интересувате?

– От всичко, което засяга сигурността на държавата. - Разговора все повече започваше да прилича на мъглява дипломатическа среща. Всяка от двете се стараеше да не каже нищо на другата и премисляше думите си по няколко пъти преди да ги изрече. Алзира се усмихна, седна на едно от двете високи канапета и след кратко мълчание отговори:

– Ще започна от това, което най-лесно ще ви убеди във възможностите ми. На север сега може и да е сравнително спокойно, но за не повече от две-три седмици всичко ще стане врящ казан, в който Ваше Величество лесно може да се окаже забъркано. В Озикс е направен преврат и никой не знае, кой управлява държавата, самия доскорошен херцог е в бягство. На територията им се възражда стара държава, която много лесно може да погълне разединеното херцогство, а още по на север един млад военачалник, наричащ себе си воевода е обенил съседите си под своя власт. Не е нужно да ви обяснявам, какво би последвало от това.

– Нашите пратеници не са ни донесли нищо такова.

– Още преди бала довечера ще пристигнат с част от вестите.

– Очакваме ги с нетърпение. Само това ли видяхте?

– Това най-лесно ще ви убеди в уменията ми. Останалото... Бих Ви препоръчала да следите по-обстойно що за хора влизат в столицата ви.

– Какво намекваш?

– Моля?

– Какво трябва да има в столицата ми? - писмото на силосийски за пристигането на Майката учудващо добре се комбинираше с приказките на Алзира, което не можеше да не направи впечатление на кралицата.

– Не бих желала да Ви плаша с предсказания, ако не ми се доверявате напълно. Това може по-скоро да Ви навреди, от колкото да Ви помогне.

– Да кажем, че ти се доверявам. Говори!

– Да кажем, че съм поласкана от доверието Ви. Не мога да спомена нищо конкретно, но персона с голяма мощ и легендарен камък се намират досами двореца. Мъглата породена от силата на предмета и притежателя му ми пречи да ги определя точно, но вярвам, че Вие ще намерите за какво става дума.

* * * * *