Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Обзета от невероятно вълнение, Софи за-почна да върти пръстените на криптек­са. „За дума мъдра тука иде реч.^ Ланг­дън и Тибинг я наблюдаваха със затаен дъх. С... 0... Ф...

- По-внимателно - предупреди я Тибинг. - Много вни­мателно.

Софи завъртя последния пръстен.

- Добре - промълви тя и ги погледна. — Сега ще го отворя.

- Не забравяй оцета - боязливо прошепна Лангдън. -Внимавай.

Софи знаеше, че ако този криптекс е като онези, кои­то бе отваряла като малка, само трябва да хване цилин­дъра за двата края и бавно да ги завърти в срещуполож­ни посоки. Ако паролата беше вярна, единият край щеше да се развърти като капачка и тя щеше да може да брък­не и да извади свитъка, увит около стъкленицата с оцет. Ако въведената парола обаче беше грешна, силата,,която упражняваше върху краищата, щеше да се предаде на едно лостче, което щеше да се завърти надолу в кухина­та, да натисне стъкленицата и да я счупи, ако натиска­ше прекалено силно.

„Завърти лекичко" - каза си тя.

Когато Софи хвана дват£ края на цилиндъра, Тибинг и Лангдън се наведоха напред. В нетърпението си да раз-шифрова паролата, младата жена почти бе забравила какво Очакват да открият вътре. „Това е ключовият ка­мък на Ордена." Според англичанина той съдържал кар­та яа местонахождението на Светия Граал, гробницата на Мария Магдалина и съкровищницата на Сангреала... хранилището на тайната истина.

Стиснала каменната тръба, Софи внимателно провери дали-буквите са подредени точно. После бавно завъртя. Не се случи нищо. Приложи малко повече сила. Пак нищо. Зачуди се дали не е прекалено предпазлива. Ци­линдърът беше по-голям и тежък от другите, но ако на­тиснеше прекалено силно...

- Хайде - каза Лангдън. - Паролата е вярна. Няма начин да не е.

Хванала двата края, тя натисна по-силно.

Частите на камъка плавно се завъртяха. Тежкият край остана в дланта й. Лангдън и Тибинг едва не скочиха. С ускорен пулс Софи остави тсамен.ния капак на масата и наклони цилиндъра, за да погледне вътре.

„Свитък!"

Увит върху цилиндричен предмет - стъкленицата с оцет, предположи тя. Странно обаче, свитъкът не бе от обичайния тънък папирус, а по-скоро пергамент. „Виж ти - помисли си Софи. - Оцетът не може да разтвори агнешка кожа." Младата жена отново се втренчи в кухи­ната на цилиндъра и разбра, че предметът в центъра изоб­що не е стъкленица с оцет. А нещо съвсем друго.

- Какво има? - попита Тибинг. - Извади свитъка. Намръщена, Софи хвана навития пергамент и пред­мета, върху който беше навит, и ги извади.

- Това не е папирус - каза англичанинът. - Прекале­но е тежък.

- Знам. Това е уплътнител.

- За какво? За стъкленицата с оцет ли?

- Не. - Софи разви свитъка и разкри увития предмет. - За това.

Когато Лангдън видя увития в пергамент предмет, сърцето му се сви.

- Бог да ни е на помощ - ахна Тибинг. - Дядо ви е бил безсърдечен човек!

Робърт смаяно зяпна. „Явно Сониер не е имал намере­ние да ни улесни."

На масата лежеше втори криптекс. По-малък. Напра­вен от черен оникс. Страстта на Сониер към двойстве­ността. Два криптекса. Всичко вървеше по двойки. Двус­мислици. Мъжко и женско. Черно, скрито в бяло. Ланг­дън усещаше, че символичната паяжина продължава и нататък. Бялото ражда черно.

Той вдигна по-малкия криптекс. Бе същият като пър­вия, само че двойно по-малък и черен. Отвътре се чува­ше познатият звук от разклатена течност. Очевидно стък­леницата с оцет беше в него.

- Е, Робърт - каза Тибинг и побутна към него перга-ментовия лист. — Сигурно ще се зарадваш да научиш, че поне летим в правилната посока.

Лангдън погледна дебелия пергамент. На него с изя-

щен почерк бе написано ново четиристишие. Пак в пе-тостъпен ямб. Стихотворението също представляваше гатанка, ала трябваше да прочете само първия стих, за да разбере, че планът на Тибинг да заминат за Великоб­ритания е бил блестящ.

„Във Лондон този рицар спи до днес..."

Останалата част от стихотворението ясно загатваше, че ще открият паролата за втория криптекс при гроба на този рицар някъде в града.

Робърт възбудено се обърна към англичанина.

- Имаш ли представа за какъв рицар се говори? Тибинг се ухили.

- Абсолютно никаква. Обаче знам точно коя крипта трябва да потърсим.

В този момент в лондонското предградие Кент на два­десет и пет километра от тях шест полицейски автомоби­ла се носеха по дъждовните улици към летището „Бигин Хил".

79.

Лейтенант Коле си наля перие от хладил-ника на сър Лий и огледа дневната. Вмес­то да придружи Фаш в Лондон, където щеше да се развие действието, сега трябваше да ръково­ди хората от отдела по криминалистика, които се бяха разгърнали из Шато Вилет.

До този момент не бяха открили нищо важно: кур­шум, забит в пода, лист хартия с няколко надраскани символа и думите „острие" и „потир", както и окървавен кожен ремък с шипове, който според специалистите от криминалистиката бил свързан с консервативната като­лическа секта Opus Dei. Тази организация неотдавна беше раздвижила духовете, когато една телевизионна програ­ма бе разкрила агресивните им практики за набиране на членове в Париж.

Коле въздъхна. „Дано успея да разбера нещо от този невероятен хаос."

Излезе, мина по разкошен коридор и влезе в огромна­та бална зала, в която шефът на групата криминалисти, дебелак с тиранти, търсеше отпечатъци от пръсти.

- Откри ли нещо? - попита лейтенантът. Мъжът поклати глава.

- Нищо ново. Множество отпечатъци като другите в къщата.

- Ами отпечатъците върху ремъка с шиповете?

- Интерпол още работят. Пратих им всичко, което намерихме.

Коле посочи две запечатани найлонови торбички за веществени доказателства на масата.

- А това? Мъжът сви рамене.

- По навик. Прибирам всичко особено. Лейтенантът се приближи. ,"Особено ли?"

- Този британец е странна птица - каза криминалис­тът. - Виж това. - И му подаде торбичка за веществени доказателства.

Снимката показваше главен вход на готическа катедра­ла - традиционната арка, стесняваща се до малка врата. Коле разгледа снимката.

- Какво й е особеното?

- Обърни я.

На гърба лейтенантът откри бележки на английски, описващи дългия наос на катедралата като таен езичес­ки символ на женска утроба. Наистина бе странно. Сеп­на го обаче описанието на самия вход.

- Чакай! Той смята, че входът на катедралата симво­лизира женска...

Криминалистът кимна.

- С лабиални гънки и чудесен малък петолистен кли-тор над входа. - Той въздъхна. - Направо да ти се при-ще да отидеш на черква.

Коле вдигна втората торбичка. Вътре се виждаше го­ляма гланцирана снимка на стар документ. Заглавието гласеше:

„Les dossiers secrets - Nombre 4° lm¹ 249"

- Какво е това? - попита лейтенантът.

- Нямам представа. Из цялата къща има такива сним­ки, затова ги събрах.

Коле разгледа документа.

PRIEURE DE SION - LES NAUTONIERS*

„Prieure de Sion?" - зачуди ce Коле.

- Господин лейтенант? - В стаята надникна друг агент. - В централата спешно търсят капитан Фаш, но не мо­гат да се свържат с него. Ще се обадите ли?

Коле се върна в кухнята. Беше Андре Верне.

Изтънченият говор на банкера не можеше да скрие напрежението в гласа му.

- Капитан Фаш е казал, че ще ме потърси, но още не ми се е обадил.

- Капитанът е много зает - отвърна Коле. - Какво обичате?

- Увериха ме, че ще ме държите в течение на вашето следствие.

За миг на Коле му се стори, че гласът му е познат, ала не можеше да си спомни откъде.

- Мосю Верне, аз съм лейтенант Коле и в момента ръководя следствието в Париж.

Отсреща последва дълго мълчание.

- Търсят ме по другия телефон, господин лейтенант. Извинете ме, моля. Пак ще ви се обадя. - Банкерът зат­вори.

Няколко секунди Коле остана със слушалката в ръка. После се сети. „Знаех си, че съм чувал гласа му!" Откри­тието го накара да ахне.

„Шофьорът на бронирания камион. С фалшивия ро-лекс."

Сега разбираше защо банкерът толкова бързо беше затворил. Беше си спомнил лейтенант Коле - полицая, когото толкова нагло беше излъгал.

Коле се замисли за значението на странното развитие на събитията. „Верне е замесен." Инстинктивно разбира­ше, че трябва да се обади на Фаш. И емоционално усеща­ше, че това случайно откритие ще е неговият славен миг.

Веднага се свърза с Интерпол и поиска пълна инфор­мация за Депозитната цюрихска банка и нейния прези­дент Андре Верне.

80

- Закопчайте предпазните колани, моля - съобщи пилотът, когато самолетът за­почна да се спуска в мрачния утринен дъжд. - Ще кацнем след пет минути.

Когато мъгливите хълмове на Кент се ширнаха под тях, Тибинг изпита радостно усещане. Връщаше се у дома. Англия се намираше на по-малко от един час път от Па­риж, и все пак бе на цял свят разстояние от Франция. Тази сутрин влажната пролетна зеленина на родината изглеждаше особено приветлива. „Животът ми във Фран­ция свърши. Победоносно се завръщам в Англия. Клю­човият камък е открит. - Естествено оставаше да уста­новят къде в крайна сметка ще ги отведе ключовият ка­мък. - Някъде в Обединеното кралство." Нямаше предс­тава точно къде, но вече предвкусваше славата.

Той се изправи, отиде при отсрещната стена, плъзна настрани една подвижна плоскост и разкри дискретен сейф. Набра комбинацията, отвори го и извади два пас­порта.

Софи го погледна подозрително.

- Подкуп?

- Творческа дипломатичност. Частните летища пра­вят някои компромиси. При моя хангар ще ни посрещне британски митничар и ще поиска да се качи на самолета. Вместо да му позволя, ще му кажа, че пътувам с извест­на французойка, която предпочита никой да не знае, че е в Англия - заради пресата, нали разбирате, - и ще му предложа този щедър бакшиш в знак на благодарност за дискретността.

Лангдън се смая.

- И митничарят ще го приеме?!

- Небеса, да! Двумесечна заплата? Всички тези хора ме познават. Аз не съм трафикант на оръжие, за Бога.

Посветен съм в рицарство от кралицата. - Тибинг се ус­михна. - Това си има своите привилегии.

Реми се приближи по пътеката със сребристия глок в ръка.

- Какво ще наредите да правя, сър? Тибинг погледна прислужника си.

- Ще останеш в самолета с нашия гостенин, докато се върнем. Не мога да го мъкна из Лондон с нас.

- Лий, сериозно се опасявам, че френската полиция може да открие самолета ви преди да се върнем - пред­пазливо рече Софи.

Тибинг се засмя.

- Да, представям си изненадата им, ако се качат и-заварят тук Реми.

Пренебрежителното му отношение я удив».

- Вие преминахте международна граница със завър­зан заложник, Лий. Това е сериозно.

- Адвокатите ми също. - Той намръщено стрелна с поглед монаха в задния край на самолета. - Този звяр нахлу в дома ми и за малко да ме убие. .Това е факт и Реми ще го потвърди.

- Но ти го завърза и го взе със себе си в Лондон! -отбеляза Лангдън.

Тибинг вдигна дясната си ръка и имитира клетва в съдебна зала.

- Ваша чест, простете на ексцентричния стар рицар глупавото му пристрастие към британската съдебна сис­тема. Съзнавам, че трябваше да повикам френската по­лиция, но съм сноб и не вярвам, че тия французи могат да проведат следствието както трябва. Този човек едва не ме уби. Да, взех прибързано решение и принудих прис­лужника си да ми помогне да го доведем в Англия, но бях под огромно напрежение. Виновен съм. Признавам.

Лангдън го погледна смаяно.

- От твоята уста, Лий, това може и да мине.

- Сър? - повика го пилотът. - Съобщение от кулата. Имат някакъв технически проблем близо до вашия хан­гар и ме молят да кацна точно пред терминала.

Тибинг повече от десет години беше използвал лети­щето „Бигин Хил" и това му се случваше за пръв път.

- Споменаха ли какъв е проблемът?

- Диспечерът обясни много мъгляво. Изглежда, има изтичане на гориво. Помоли ме да спра пред терминала и всички да останат на борда до второ нареждане. Пред­пазна мярка. Не бива да слизаме от самолета, докато ле­тищните власти не ни позволят.

Тибинг бе обзет от съмнение. „Трябва да е изтекло много гориво." Бензиностанцията се намираше на пове­че от осемстотин метра от неговия хангар.

На лиците на Реми също се изписа загрижено изра­жение.

- Това ми се струва извънредно необичайно, сър. Англичанинът се обърна към Софи и Лангдън.

- Имам неприятното предчувствие, че ще ни очаква топло посрещане, приятели.

Робърт мрачно въздъхна.

- Предполагам, че Фаш все още ме смята за виновен.

- Или прекалено дълбоко е затънал, за да признае грешката си - прибави Софи.

Тибинг не ги слушаше. Независимо от намеренията на Фаш, бързо трябваше да предприемат нещо. „Не изпускай от поглед крайната цел. Граала. Съвсем близо сме." Под тях с изтракване се спуснаха колесниците.

- Лий, трябва да се предам и законно да уредя проб­лема - каза Лангдън. - За да не замесвам всички ви.

- О, стига, Робърт! - Историкът махна с ръка. -Наистина ли смяташ, че ще ни пуснат? Аз току-що незаконно те преведох през границата. Госпожица Нево ти е помогнала да избягаш от Лувъра и водим със себе си завързан човек. Я помисли! Всички сме в кюпа.

- Може би да кацнем на друго летище? - предложи Софи.

Тибинг поклати глава.

- Ако променим посоката, докато получим разреше­ние за кацане някъде другаде, там ще ни посрещнат с танкове.

Софи провеси нос.

- Вярно е.

Англичанинът усещаше, че трябва да действат реши-

тел но, за да получат някакъв шанс да отложат срещата с британската полиция, докато не открият Граала.

- Почакайте малко - каза той и закуцука към пилот­ската кабина.

- Какво си намислил? - попита Лангдън.

- Малка сделка - отвърна Тибинг. Чудеше се колко ще му струва да убеди пилота да изпълни една изключи­телно необикновена маневра.

„Самолетът подхожда към летището." Саймън Едуардс, изпълнителен директор на летище „Бигин Хил", крачеше из кон­тролната кула и нервно поглеждаше мократа от дъжда писта. И без това не обичаше да го будят рано в събота сутрин, но сега особено негодуваше, че са го повикали да присъства на ареста на един от най-доходните му клиен­ти. Сър Лий Тибинг плащаше на „Бигин Хил" не само за частен хангар, но и такса за кацане. Обикновено бяха предварително предупредени за пристигането му и мо­жеха да спазват строг протокол. Тибинг обичаше нещата да са точно така. Произведеният по поръчка ягуар, кой­то държеше в хангара си, трябваше да е зареден с бен­зин, измит и на задната седалка да лежи нов брой на „Таймс". Митничарят трябваше да чака самолета при хангара, за да обработи задължителните документи и да провери багажа. От време на време митничарите получа­ваха щедри бакшиши, за да си затворят очите за неза­конното пренасяне на органични материали, главно де­ликатесни храни - дувърски охлюви, особено зрял рок-фор, плодове. Митническите закони и без това бяха аб­сурдни и ако „Бигин Хил" не удовлетворяваше желания­та на клиента, конкурентните летища със сигурност щяха да го направят. Тук Тибинг получаваше всичко, каквото иска, и служителите жънеха ползата от това.

Едуардс Наблюдаваше самолета. Нервите му бяха опъ­нати. Чудеше се дали склонността на Тибинг към даване на подкупи не го е забъркала в нещо. Френската поли-

ция, изглежда, непременно искаше да го залови. Еду­ардс още не знаеше какви обвинения са повдигнати, но очевидно бяха сериозни. По молба на френските власти кентската полиция беше наредила на диспечера от „Би­гин Хил" да се свърже по радиото с пилота на самолета и да му каже да спре пред терминала, вместо при хангара на клиента. Пилотът се бе съгласил и очевидно беше по­вярвал в изсмуканата от пръстите история за изтичането на бензин.

Осем въоръжени кентски полицаи стояха в сградата и чакаха пилотът да угаси двигателите. В този момент слу­жител на летището щеше да постави клинове на колела­та и самолетът нямаше да може да се движи. Тогава по­лицаите щяха да се покажат и да задържат. пътниците до пристигането на френската полиция.

Самолетът се спускаше над върхарите на дърветата отдясно на кулата. Саймън Едуардс слезе на долния етаж, за да проследи кацането от равнището на пистата. Поли­цаите бяха заели позиции и служителят от поддръжката чакаше ç клиновете. Самолетът най-после кацна и се плъзна отдясно наляво пред терминала. Белият му кор­пус лъщеше от дъжда. Но вместо да спре и да завие, той спокойно продължи към хангара на Тибинг.

Всички полицаи рязко се завъртяха и зяпнаха Еду­ардс.

- Нали казахте, че пилотът се съгласил да спре пред терминала!

Едуардс бе озадачен.

- Така е!

След няколко секунди се озова напъхан в полицейска кола, която се носеше към далечния хангар. Полицейс­кият конвой все още беше на цели петстотин метра от­там, когато самолетът изчезна в хангара. Когато авто­мобилите най-после стигнаха и спряха пред зейналата врата, полицаите наизскачаха навън с извадени пис­толети.

Едуардс ги последва.

Шумът бе оглушителен. '

Двигателите все още ревяха. - самолетът правеше оби­чайната маневра, за да спре с насочен навън нос. Еду-

ардс видя лицето на пилота, който съвсем разбираемо изглеждаше изненадан и уплашен при вида на полицейс­ките коли.

' Пилотът угаси двигателите, и полицаите светкавично заеха позиции около самолета. Едуардс отиде при поли­цейския капитан, който предпазливо посочи люка. След няколко секунди той се отвори.

Когато електронната стълбичка плавно се спусна на земята, Лий Тибинг се появи на изхода, погледна морето насочени към него пистолети, опря се на патериците си и се почеса по главата.

- Саймън, да не би докато ме е нямало, да съм спече­лил полицейската лотария? - Гласът му звучеше по-ско-ро озадачено, отколкото уплашено.

Саймън Едуардс пристъпи напред и преглътна буцата в гърлото си.

- Добро утро, сър. Извинявам се за смущението. Имах­ме изтичане на гориво и вашият пилот каза, че ще спре пред терминала.

" - Да, да, аз му наредих да ме докара тук. Закъснявам за среща. Плащам за този хангар и тия глупости за из­теклото гориво ми прозвучаха като прекалено усърдни мерки за безопасност.

- Боя се, че пристигането ви ни свари малко непод­готвени, сър.

- Знам. Наистина не беше предвидено. Между нас да си остане, обаче от новото лекарство краката ми изтръп­ват. Затова реших да се отбия при доктора.

Полицаите се спогледаха. Едуардс потръпна.

- Разбирам, сър.

- Сър Лий - приближи се капитанът от кентската полиция. - Трябва да ви помоля да останете на борда още около половин час.

Тибинг мрачно заслиза по стълбичката.

- Опасявам се, че това не е възможно. Имам среща с лекаря си. - Той стъпи на пистата. - Въпросът буквално е на живот и смърт.

Полицаят му прегради пътя.

- Тук съм по искане на френската криминална поли­ция. Твърдят, че в самолета ви има бегълци от закона.

Тибинг го изгледа, после избухна в смях.

- Това да не е от ония скрити камери? Голяма смехо­рия!

Капитанът не мигна.

- Говоря сериозно, сър. Френската полиция твърди, че може би имате заложник на борда.

Прислужникът на Тибинг се появи на изхода.

- Аз наистина се чувствам заложник на служба при сър Лий, но той ме уверява, че съм бил свободен да си тръгна. - Реми си погледна часовника. - Вече закъсня­ваме, сър. - Той кимна към лимузината в отсрещния ъгъл на хангара. Грамадният автомобил беше абаносово-черен, с тъмни прозорци, гумите му имаха бели ивици от външната страна. - Ще докарам колата. - Французи­нът заслиза по стълбичката.

- Боя се, че не можем да ви пуснем - отвърна капита­нът. - Моля, върнете се в самолета. И двамата. Скоро ще пристигнат представители на френската полиция.

Тибинг се обърна към Саймън Едуардс.

- За Бога, Саймън, това е смешно! На борда няма ни­кой друг. Както обикновено - ние с Реми и пилотът. Не бихте ли влезли в ролята на посредник? Идете да се уве­рите, че самолетът е празен.

Едуардс знаеше, че няма изход.

- Добре, сър. Ще проверя.

- Как не, по дяволите! - възкликна капитанът. Явно знаеше достатъчно за частните летища, за да разбира, че изпълнителният директор спокойно може да излъже, за да не изгуби клиента си. - Сам ще проверя!

Тибинг поклати глава.

- Няма, господин капитан. Това е частна собственост и докато не разполагате със заповед за обиск, ще стоите настрани от моя самолет. Предлагам ви разумна възмож­ност. Господин Едуардс може да направи проверката.

- Не става.

Поведението на Тибинг стана ледено.

- Господин капитан, опасявам се, че нямам време да участвам във вашите игрички. Закъснявам и си тръг­вам. Ако е толкова важно да ме. спрете, просто ще трябва да ме застреляте. - И с тези думи Тибинг и Реми заоби-

колиха капитана и се запътиха към паркираната в ъгъла' лимузина.

Капитанът бе обзет от негодувание към Лий Тибинг, който бавно се отдалечаваше от него. Привилегировани­те винаги смятаха, че стоят над закона.

„А не е така." Капитанът се обърна и се прицели в гърба му.

- Стойте! Ще стрелям!

- Стреляйте - без да спре или да погледне назад, от­върна Тибинг. - Моите адвокати ще ви сготвят тестиси­те на фрикасе. А ако посмеете без заповед за обиск да се качите в самолета ми, ще ви изпържат далака.

Полицейският капитан също имаше опит в този род маневри и това не го впечатли. Формално погледнато, Тибинг бе прав и полицията имаше нужда от заповед за обиск, за да се качи на борда, но тъй като самолетът идваше от Франция и влиятелният Безу Фаш му бе дал думата си, капитанът беше убеден, че за кариерата му ще е много по-полезно, ако види какво толкова има в самолета, че бившият кралски историк така усърдно се опитва да го скрие.

- Спрете ги - заповяда той. - Отивам да претърся самолета.

Хората му се втурнаха напред с вдигнати оръжия и попречиха на Тибинг и неговия прислужник да стигнат до лимузината.

Сега вече Тибинг се обърна.

- За последен път ви предупреждавам, господин ка­питан. Изобщо не си помисляйте да се качите в самоле­та. Ще съжалявате.

Без да обръща внимание на заплахата, капитанът се качи по стълбичката. Когато стигна до люка, предпазли­во надникна вътре и след миг влезе.

Ако не се броеше уплашеният пилот в кабината, само­летът беше празен. Нямаше абсолютно никого. Полица­ят бързо провери в тоалетната, под столовете, в багаж­ния отсек.

„Какво си е мислил Безу Фаш, по дяволите?" Изглеж­да, Лий Тибинг казваше истината.

. Капитанът застана сам в'празния самолет и мъчител­но преглътна. „Мамка му!" Изчервен, той излезе на стъл­бичката и погледна сър Лий и прислужника, които стоя­ха под прицела на полицаите край лимузината.

- Пуснете ги - нареди капитанът. - Получили сме грешна информация.

- Можете да очаквате призовка от адвокатите ми -каза заплашително Тибинг. — И за ваше сведение, на френската полиция не може да й се има доверие.

Прислужникът на сър Лий отвори задната врата на лимузината и помогна на сакатия си господар да се нас­тани вътре. После заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.

- Голям актьор си, добри ми човече - весело заяви Тибинг от задната седалка, докато лимузината бързо се отдалечаваше от летището, и погледна слабо осветената предна част на просторното купе. т- Удобно ли ви е там?

Лангдън кимна. Двамата със Софи бяха приклекнали на пода до завързания албинос.

Преди няколко минути самолетът беше спрял преди да обърне в хангара и Реми бе отворил люка. Докато полицаите се бяха приближавали, Лангдън и Софи бяха замъкнали монаха в лимузината. После двигателите на самолета отново бяха заревали тъкмо преди полицейски­те автомобили да стигнат до хангара.

Сега двамата се настаниха на широката седалка сре­щу Тибинг, като оставиха монаха на пода. Британецът дяволито им се усмихна и отвори вратичката на бара.

- Да ви предложа нещо за пиене? Бисквити? Ядки? Газирана вода?

Софи и Лангдън поклатиха глави. Историкът се ухили и затвори барчето.

- В такъв случай да се върнем на гробницата на онзи рицар...