Социологически студии и изследвания

„Игра равна на действителност” – опит за сравнение между електоралните ситуации през 2001 и 2011 години:

Този род симулации се провеждат практически през целия преход от 1990 година насам. За изминалото време методиката на провеждането на този род симулация като сюжетно-ролева игра придоби достатъчно строга организация и се провежда с висока степен на стандартизация – с ясно очертани етапи и във висока степен стандартизирани процедури.*

През периода, в които по принцип се провеждаха симулациите, се откроява високият им диагностичен и прогностичен потенциал. По правило аналитичните изводи дават достатъчно доближена до реалните резултати структурна прогноза за изборите. Важното е, че игровите процедури се провеждат тогава, когато започва да се оформя конфликтния и проблематичния потенциал на самата изборна ситуация. Първата игра поради чисто технически моменти „закъсня” и беше проведена месец преди същинските избори, докато втората – месеци преди. Съществено обстоятелство е именно наличието на известен по-голям или по-малък интервал между собствено изборната ситуация и провеждането на процедурата. Участниците са един вид „предупредени” за предстоящите избори, но още слабо са включени в изборните полемики и противостояния. Точно в тази аморфна емоционална среда се поставя играта – „неистински” избор на президент, на народни представители, кметове и съветници. „Играещите” трябва да изберат ролята - …на президент, на министър или народeн представител, на съветник и да се защитават от атаките на игровите си опоненти, също така „несъщински” политици и претенденти за участие във властта.

Спецификата на двете представени тук игри е в това, че те бяха проведени с представителите на една и съща организация, както през 2001, така и през 2011. Сходството между двете симуалции е в това, че както тогавашните, така и сегашните избори бяха загубени от БСП.

На участниците и в двете групи е предложен един и същи набор от варианти на игровите роли – партии и коалиции. Както и във всички подобни процедури не се разрешава да се ползват реални наименования и да бъдат представлявани реални политически субекти. Но се допуска собственото фантазиране – допълването и комбинирането на възможните идентификации на политическите субекти.

И в двата случая играта се проведе в две части. Но причините за това са различни. В първата група – студенти от НБУ - играта се проведе в рамките на практикума по социология, поради което процедурата се раздели на две части - по два академични часа всяка. Във втората група, съставена от представители на младите членове и симпатизанти на БСП, играта се проведе на две части поради съвсем друга причина. На предварително обявената дата играта се провали – поканените не доидоха. По-точно в рамките на 30-40 минути след обявения час се събраха 4 души, което прави провеждането на игровата процедура невъзможно. Повторно се събраха 9 души и играта се състоя. Но отново се наложи да се чака.

Важно е да се подчертае, че и в групата студенти ангажираността към процедурата не беше максимална. Тук, обаче, става дума за традиционната студентска “заетост”. И все пак бихме могли да кажем, че и в двете групи определена трудност в психологически план представляваше самата тема – парламентарните избори. Макар и представена в игрови, симулативен план, тази ситуация очевидно тревожеше хората, създаваше известен дискомфорт.

В тази връзка бихме могли да направим и една по-съществена констатация. Във всяка игра хората така или иначе симулират своето отношение към един или друг реален проблем. Просто казано – “играят”. Но подобен род ситуации има най-малко два варианта.

В единия играта провокира нещо като автопроекция – хората проецират своите възгледи, оценки, мнения върху екрана на “другия”. В социалните науки това са така наречените проективни методики. Участникът в играта като че ли “представя” някой друг и го натоварва със своите собствени преживявания

В другия вариант играта се превръща в откровена фалшификация. Участниците показват, че играят, съзнателно създават напълно изкуствени конструкции, но въпреки това разкриват своите настроения, макар и по-опосредствуван, по-невротизиран начин.

Ако се върнем към играта с групата студенти, тя изглежда по-еднородна тъкмо поради това, че повечето студенти приеха проективен вариант на поведението. Те съвсем ИСКРЕНО натоварваха “новоизбраните депутати” със своите СОБСТВЕНИ въпроси и мнения.

Групата млади социалисти от самото начало се разцепи на две. В едната се прие проективния вариант на поведение, когато участниците в играта споделяха собствените си мисли, но от лицето на измисления персонаж. В другата се “разигра” същинското представление, когато участниците съвсем ясно и недвусмислено показваха, че не приемат самата игра, че играят за да “отбият номера” – ФАЛШИВО. Не става дума обаче за една съвсем съзнателна фалшификация. В случая участниците приеха игровата процедура ФОРМАЛНО – те наистина измислиха персонажи, които в никой случай не биха могли да бъдат третирани като техни собствени психологически проекции. С други думи, те се преструват на играещи, а в същност ...остават сериозни и реалисти.

Така във втората група –тази на младите социалисти се оформи истински конфликт. “Наивниците”, включили се в играта се оказаха “фантазьори – идеалисти”, безпомощни не само в играта, но и в живота. Групата преструващи се се оказа прагматична и реалистична, продължи да действа в играта според собствените си неигрови нагласи и мнения. В крайна сметка, обаче, получи се така, че и студентите, и младите социалисти, които се включиха в играта като “фантазьори-идеалисти” поставиха такива въпроси, на които сериозни и прагматични функционери, т.е. реално упражняващи политиката и извън играта не успяха или не пожелаха да намерят отговор. Дори и “несериозен”. Така играта препотвърди и един от основните извънигрови въпроси – този за диалог между политиците и т.н. “електорат”.

От съдържателна гледна точка, доколкото в случая изобщо може да се говори за такава, играта показа няколко тематични кръга. И отново една важна констатация. В нито една от дискусиите “игровата власт”, “управляващите” не получиха еднозначно одобрение. Би могло да се каже, че в играта днешното управление беше преценено достатъчно критично и главно от позицията на това, което не се случва “в реалния живот”.

Така се оформи основната игрова конфигурация. “Фантазьорите-идеалисти” метафорично могат да бъдат отъждествени с “електората” в извън-игровата ситуация, а прагматичните реалисти, - като представителите на политическата класа “ан гро”.

Според игровия електорат неигровите управляващи не се справиха, защото направиха едни или други МОРАЛНИ компромиси. Този акцент беше особено силен в групата млади социалисти. При студентите, въпреки че този момент не беше подминат, акцентът се постави върху друго. Управляващите поради лични интереси (по-точно поради личната дезинтерисираност) не са успели нито да обяснят на хората ясно и разбираемо своите цели и начини за работа, нито да приемат най-необходимите закони за да се избегнат негативите от реформата – главно, безработицата и липсата на инициатива у дребния и средния бизнес.

При младите социалисти в основата на “несправянето” стои именно моралната криза, отказът на управляващите да следват собствените си ценности и заявените цели. При студентите приоритетни се оказват знанието, компетентността и прозрачността като критерии за оценка на управлението. Но и студентите, и младите социалисти не са пропуснали ниската ефективност на администрацията. За студентите тя е раздута и неефективна – липсват научни, обективно проверими и прозрачни критерии както за подбор на персонала, така и за избор на конкретните стратегии на поведението. Младите социалисти акцентираха върху отказ от базисните морални ценности, в т.ч. и християнски (по-точно ранно-християнските, близки до тези на левите от края на ХІХ и началото на ХХ век).

Съвсем иначе се прояви отношението към сегашното управление сред “прагматично” ориентираните социалисти. То е лошо и некомпетентно защото, проблемът са ..самите управляващи от СДС. С други думи, проблемът не е нито в начините, нито в целите на управлението, а в това, кой управлява – “ние” или “те”. “Те” управляват лошо поради това, че управляват именно те! “Те” просто не могат да се справят така, както бихме могли “ние”. От тук изходът е в смяната на управляващите, а не в смяната на начина на управлението. Така социалистите в играта показаха, че техните извънигрови лозунги са ...пак игра. Зад призива за “ново управление” стои желанието “пак да управляваме НИЕ, А НЕ ТЕ”!

Разбира се, трудно е да бъдат представени “обективни” и “неопровержими” аргументи в полза на тази констатация. Тук е мястото да се спомене една игрова подробност. Според методика, дискусията се приключва с гласуването. По сценарий това е гласуване за програмата на бъдещето правителство. Резултатите от това гласуване са крайно интересни и за двете групи – студенти и млади социалисти.

Първо, и в двете групи НЕ ПЕЧЕЛИ НИТО ЕДНА ПРОГРАМА, никой не събира абсолютно мнозинство от гласовете. Но съотношението на гласовете е различно.

В групата на студентите най-много гласове събра игровата коалиция “ПЪТ,СВОБОДА,СВЕТЛИНА” –14 от 30 възможни гласа. Тази игрова коалиция постави акцент върху прозрачността в поведението на управляващите. В дискусията един от членовете на тази коалиция подчерта, че досегашните управляващи не са могли да обяснят на хората същината на това, което правят. Студентите като УЧЕЩИ СЕ забелязват един важен резерв по отношение на управлението и управляващите – недостатъчно добре обосновано поведение от гледна точка на експертност, компетентност, знание. Дори и като “фантазьори-мечтатели” те съвсем прагматично съветват – не дръжте такъв огромен административен апарат. По-добре платете една достойна сума на експерти веднъж, а после следвайте техните съвети “безплатно”,те. без да е нужен такъв огромен апарат.

Иначе коалицията прие всички предложения, които бяха направени в хода на дискусията както от нейните членове, така и от другите “коалиции”. Въпросът не е в това, какво да се направи. Според студентите от тази коалиция, нещата са ясни и няма нищо особено. Въпросът е нещата да се правят добросъвестно и в интерес на всички. И именно защото има различни интереси важно е управляващите обстойно и пълно да обясняват на хората ползата от провежданите от тях реформи. Но най-вече трябва да има ясност във взаимоотношенията между държавата и бизнеса. Досега, според студентите, държавата не е коректна по отношение на бизнеса, не следва собствените си закони стриктно.

Следва “Трудова партия за заетост”, която събра 10 гласа от 30 възможни. Тук акцента се поставя върху конкретните мерки, които трябва да се вземат за да се осигури заетост. Именно безработицата е главния проблем и поради това осигуряването на заетостта е най-належащата задача за решаване от управляващите, каквито и да са те. По-ниският брой гласове от една страна би могъл да бъде обяснен с това, че тази “ партия” не можа да обясни, как ще наложи работодателите да наемат повече работници, как да следват добрите закони и правила. Но от друга страна тази игрова партия успя да привлече повече от първата гласове “от страни”. В гласуването всеки участник разполагаше с три бюлетина, от които би могъл да подаде и трите за една партия, за различни партии, или за нито една партия. “Трудовата партия “ разполагаше сам с три собствени гласа, но получи още 7. „Път,свобода,светлина” разполагаше с 9 собствени гласа, но успя да привлече само 5 допълнителни.

А това значи, че в случая няма изявен конфликт или противоречие, че аргументите и на двете “партии” се оказаха що годе равностойни. И все пак спечели именно “Път, Свобода, Светлина”. Възможно е , по-идеалистичната нагласа да се е оказала за студентите по-ангажираща, отколкото по-прагматичната. Интересно е, че на второто занятие доидоха 3-та от 5-те участници в коалицията “Път,Свобода,Светлина”, и само 1 от 4-ма участници в “Трудова партия за заетостта”. Възможно е , че студентите поставят на по-предна, по-приоритетна позиция именно МОРАЛНИТЕ, ЦЕННОСТНИТЕ И КОМУНИКАТИВНИТЕ моменти, а не станали вече банални икономически аргументи. И като че ли не случайно, единственият в тази група “прагматик”, избрал позиция , сходна с тази на „индустриалците-анонимните инвеститори” - просто не се яви на второто занятие.

Вече е било отбелязано, че студентите отдават много голямо значение на знанието, компетентността като критерий за оценка на управлението. За тях, обаче, това съвсем не е нито само технически, нито само властови ресурс. В спора за прозрачността на аргументите, с които властта ТРЯБВА да убеждава хората се прояви желанието между управляваните и управляващите да бъде постигнато съгласие.

Точно в тази точка, обаче, в студентската група настъпи нещо като “разцепление”, пролича известна дистанция, дори и противопоставяне. Когато се обсъждаше проблемът за прозрачността в поведението на управляващите, една от участничките много остро се противопостави на самата възможност това да бъде постигнато. Тя постави въпрос за това, че един и същи факт, проблем или явление за управляващите може да има един смисъл, а за управляваните друг. И така постави под съмнение самата възможност управляващите да могат да “обяснят”, да “разяснят” на управляваните каквото и да било.

Така се очерта един игрови конфликт. Докато игровата коалиция “Път, Свобода, Светлина” постави като приоритет именно постигане на съгласието чрез диалог на властта с управляваните, то “Трудовата партия на заетостта” търси работещ механизъм, които би направил работодателя ЗАИНТЕРЕСОВАН да открива нови работни места.

Но този конфликт, въпреки че се обозначи достатъчно релефно не се разви като последователно противопоставяне, не се задълбочи. Студентите и от коалицията “Път Свобода Светлина” и от “Трудовата партия на заетостта” настояваха не върху постигане на някакво общо и задължително съгласие между всички, а върху разбирателство, върху диалог между очевидно различни интереси. Те смятат, че без преуспелите “да погледнат на долу” нещата в обществото няма да се оправят!

Съществено е и това, че студентите не виждат държавата като гарант нито за трудовата заетост, нито за развитието на икономиката. Държавата вместо да помага на хората ПРЕЧИ! В тази връзка, макар и в игрова дискусия, днешните управляващи събират основните негативи, защото олицетворяват именно държавата. Държавата стои прекалено близко до човека, много го ограничава – ПРИТЕСНЯВА! Притеснява го и с данъците, и с тромавата и неадекватната администрация, и с двойния стандарт по отношение към изпълняването на общите правила. Ето защо самите хора са гарант за своя живот. Но основното условие за това е трудът!

Оттук проблемът със заетостта се оказа основен, въпреки различните начини, които бяха предлагани за неговото решаване. Именно собственият труд, независимо дали в качеството на наемен работник или като бизнесмен, та дори и като временно зает, е главния фактор човекът да има собствено достойнство, да бъде щастлив в крайна сметка. Особенна ценност на заетостта пролича и в дискусията за положението на инвалидите и хората в неравностойно положение. Констатира се, че днес тази социална страта не е равностойна “част” на обществото. За да бъде такава необходимо е хора с недъзи да имат възможност да се трудят и по този начин да защитават своето място в живота.

Гласуването подсказа, макар и като хипотеза, че студентите свързват решаването на проблема за трудовата ангажираност на инвалидите с решаването на проблема за заетостта изобщо. Напълно възможно е в тази връзка, че представителката на “Женския съюз за здравето” предостави именно на Трудовата партия за заетост 2 от 3 бюлетина, с които разполагаше.

* * *
В групата млади социалисти дискусията от самото начало разкри наличието на една друга смислова граница – между електората и управляващите. На пръв поглед това е естествено, защото става дума за политически ангажирани именно с опозицията хора. Но колкото и да е парадоксално, “опозиционната” иначе среда съдържа в себе си и двата полюса! С други думи, играта отново потвърди наличието на един дълбоко прикриван, но не можеш да бъде скрит конфликт между “червените мобифони” и “червените бабички”(Стефан Продев).

Играта, разбира се, по специфичен начин трансформира тази банална опозиция. Тук хората, които се себеидентифицират като “управляеми” ВЪТРЕ в групата “се издават”, защото наивно се включват в играта, приемат самата възможност да се изкажат искрено. “Управляващите” от самото начало “не се поддават”, не се включват в играта. Те само се правят, че играят като постоянно показват разликата между играта и реалността. Това пролича във всичките фази на играта - по време на избора на игровите позиции, в самата игрова дискусия и по време на избора на “министър-председател”. Как?

Най-напред за разлика от студентската група в дискусията сред младите социалисти много остро беше поставен въпроса за това, кои са “наши”, а кои са “чужди”. В студентската аудитория почти не е имало опит за този род идентификации. И тук пролича, че дори и в играта не всички са “равни”. Едните управляват, а другите са управлявани. Обаче, студентите не изостриха това различие. Дори и да имаме различни интереси, смятат те, защо не можем да си говорим, не можем да се разбираме.

Тук проличава една може би наивна, а може би и вече съвсем модерна визия за властта – всеки, който в момента е на власт, може и да не бъде на власт в следващия момент. За студентите отношението между управляващите и управляваните в по-голяма степен е функционално, при това временно. Но не защото се приема самата възможност, че ако днес си управляем, то утре можеш да станеш управляващ, а защото ...всички са управляеми. Но едни в по-голяма, а други в по-малко степен. Тук акцентът се поставя именно върху възможността тази управляемост (манипулируемост) да бъде ако не премахната, то отслабена. А значи всеки трябва да има възможност сам да управлява ...своя живот. Така студентите поставят управляващите в позицията “Те”. Техният патос е - “Те” да не пречат много на “Нас”. Но да не пречат според определени правила и срещу определени ангажименти и от “наша”, и от “тяхна” страна.

В групата на социалистите също така се обособи подобна игрова позиция – позицията на “нормални управляеми”, по отношение на които и реалните, и най-вече игровите управляващи са “Те”. С това се обозначи един сериозен конфликт в групата. По-голямата част (игровите “управляващи”) се дистанцира от по-малката част “управляваните”, защото последната “ни предаде”. Предаде именно защото прие самата възможност да управляват и други, но само като ЦИВИЛИЗОВАНИ и МОРАЛНИ управляващи. Остротата на конфликта не можеше да бъде изчерпана и с постоянните декларации от страна на “Съюза за цивилизован и морален избор”, че те не се отнасят положително към днешните управляващи. И отново причината е в това, че претендиращите да си върнат позицията на управляващи съвсем не са склонни да управляват нито морално, нито цивилизовано! За прагматичните имитатори на игровата дискусия се оказа недопустим именно този акцент.

И като аргумент в полза на тази констатация в самата игра като че ли съвсем неочаквано за участниците се появи една неординарна, т.е. наистина игрова позиция на “анонимния инвеститор”. Един млад човек пое ролята на “инат” и реши да каже това, което иначе – извън играта – не би могло да бъде казано. А именно – в България има пари, но всички те са мръсни! Ето защо трябва да им се разреши да работят, да се превърнат в инвестиции, евентуално срещу определен процент-еднократен данък. Ето тази нарочно провокативна, радикална позиция разкри същинския конфликт. Днешните управляващи не се приемат, защото пречат на “нашите пари” да работят за НАС.

Как биха могли да “работят” нашите пари? Така, както работят и всякакви други пари – за себе си. А бедните да си гледат работа-да мрат в кофите! Няма смисъл да се поддържат нито спорта, нито културата. За какво са те на бедните? Няма смисъл и да се дават пари за помощи. Всеки да гледа сам да оцелява. Осигуряването изобщо не би трябвало да е проблем нито на държава, нито на предприемача. Всеки работник трябва сам да отделя парите за здравето и пенсията.

Наглед тази “радикална” позиция беше оспорена в хода на дискусията от “Парламентарния съюз за законност и справедливост”, който предложи безплатни закуски за ученици и 35-часова работна седмица. Само че в хода на крайното гласуване стана нещо наистина странно. Процедурно, на всеки от участниците беше предложено да гласува с три бюлетина и се получи следното.

За “Съюз за цивилизован и морален избор” бяха подадени 8 гласа. Теоретично този съюз би могъл да получи най-малко 9, т.к. на момента на гласуването включваше 3-ма души. За “Парламентарния съюз за законност и справедливост” бяха подадени 7 гласа при 9 възможни “свои” (3 участники с по три бюлетина). За “Движението на въздържателите” беше подаден само 1 глас от 3 възможни “свои”. Но за “Патриотичен съюз на анонимните инвеститори” – 8 при 3 собствени. В две последни “парламентарни групи” бяха по 1 участник. С други думи “фантазьорите-идеалисти” загубиха само един глас. Реалистите –прагматисти цели 2. Но “провокаторът-радикалист” спечели цели 5 допълнителни гласа.

По този начин в групата социалисти съвсем ясно пролича реалният конфликт в електоралната база на БСП. Тук заедно са принудени да съжителстват управлявящите вчера и управляваните ...винаги. За управляващите вчера 35-часовата работна седмица и закуските за ученици е банален предизборен антураж, докато “оправяй се кой, както може” е реалната управленска практика.

Горчиво звучи признанието на момичето “паднало от небето”, участничка в дискусията самоопределила се първоначално като “Движение – небето за всички”, а после влязла в коалиция “Съюз за цивилизован и морален избор”:

“Всички са излъгани. Тези които са в небето най-много. Те не са се намесвали в нищо, изпълнявали си дълга и на края за тях нищо няма”. С други думи най-много бяха излъгани най-вярващите, тези които бяха на небето.

Точно това признание, а не споменаването на абстрактните християнски ценности възмути останалите. “Та това е безпринципна коалиция!” Но безпринципно ли е да вярваш в Христа или в Маркса? Едва ли. Страхът, който явно пролича в дискусията е предизвикан не от самото това признание. А от това, че вярата в светлото, справедливо бъдеще не е минала, не е престанала да тревожи и да ангажира хората. Вярващите не се отказват. “Те се обединяват и правят това движение. Искат да изказват мнение и да се слуша тяхното мнение. И да се взима най-доброто. Простор е бъдеще. Стигаш някъде и виждаш още нещо, недоразбрано, недочуто. Като мечта. Нови задачи, нова работа”.

Този конфликт беше осъзнат от всички участници в дискусията на младите социалисти. Само че изход от него беше предложен ...наистина безпринципен. Трябва да сме заедно, каквото и да е. Въпреки очевидния конфликт между декларираните за електората безплатни закуски за ученици и неистовото желание да инвестиращ собствените си пари, какъвто и да е техния произход. Безпринципен е съюзът на моралните и аморалните дори и да се оправдава с възстановяването на справедливостта, с връщането на неправедно заграбеното, защото управляваният, който се убеди реално в това, какво му струва безпринципността на управляващия, не би се съгласил същият да го управлява само защото е “свой”. Играта, колкото и да е “далеч от реалността” показа, че всъщност единството е само декларирано, а в действителност различията остават и изборът не е предрешен. И не само защото се очертават няколко равностойни конкурента за право да вземат или да участват във вземане на национално значими управленски решения. Променят се и избирателите.

В играта най-ясно пролича тъкмо последната тенденция. Индивидуалната и груповата комуникативна стратегия в играта очерта най-малко два начина за идентифициране и интерпретация на образите на управляващите и управлението като съществен момент в мотивацията на индивида по отношение на изборите.

Първият е свързан с ясно изразена личностна идентификация на дадения индивид с “управляващите” в рамките на “колективното НИЕ” независимо дали този индивид е ангажиран към това “Ние” организационно-партийно или не. В преходното българско общество след преврата на 10 ноември 1989 и последвалите го обществени сътресения се оформи масово настроение за възможността в хода на “пренареждане” на носещите социални структури властта да бъде “консумирана” не само от елита, а и от “симпатизанти”.

В последната си книга неотдавна /2001г.-Д.В./ починалия Владимир Свинтила вижда корените на това политическо мислене и мотивация в античния клиентелизъм, останал доста жизнен в българското общество. Съпричастността към властовото НИЕ е сходна с близостта между “патрона и клиента”. Избирателят, който се себеидентифицира с властта по линията на електоралната подкрепа за определен политически субект (партия или конкретен лидер, политически автритет) го третира като патрон. Това отношение от една страна ангажира “клиента” да подкрепя “патрона” със своя вот, но от друга налага “патронът” да благодари лоялния си “клиент”.

В рамките на този род идентификации могат да се генерират най-различните очаквания за ангажиментите на патрона по отношение на многобройните му клиенти – от елементарното раздаване на олиото и капачки за буркани до устройване на престижно и синекурно място – в борда или местната администрация. В немалка степен идентификацията с властта на личностно ниво се явява и като вид психическа рационализация на едни или други дълбоко скрити от съзнанието на индивида или групата конфликти и нереализирани желания.

На този – клиентелистки ангажиращ - тип електорална нагласа противопостои другият, когато индивидът се идентифицира не с управляващите, а с управляваните. Става дума за разнообразните, но можещи да бъдат подведени под общ знаменател на разочарованието настроения в българското общество, Грубо казано, периодът за властово преразпределение свърши и за повечето ангажирани по отношение на властта избиратели пътят “на горе” се оказа или отрязан или прекалено труден за да бъде реализиран. Осъзна се ограничеността на властовите ресурси, които победителят в изборите би могъл да разпределя сред своите поддръжници-клиенти. Този тип властова деидентификация рязко променя нивото на електоралната мобилизация на индивида, проблематизира я и поставя самия индивид в ситуацията на реален избор.

Мотивационното дистанциране и отказ от пряката идентификация с властта като връзка между патрона и клиента може да има както позитивен, така и негативен в мобилизационно отношение характер. От една страна, индивидът въпреки че ясно се дистанцира от управляващите може да запазва готовността си да ги подкрепи. Тази готовност в психологически план може да бъде интерпретирана като диалогичната отвореност на индивида към управляващите като към ВИЕ. От друга страна дистанцията може да получи крайна форма на противопоставяне и отричане. Тогава управялващите се поставят в психологически неизгодна позиция на ТЕ, с които никакъв диалог не може да бъде воден.

В нашите изследвания от началото на 90 години това разстройване на властовата идентификация с управляващите се очерта като “островно” самочувствие, в което властовото “Ние” се преживява като обкръжено, заобикалено от пасивна, аморфна “блатиста” околност, от която при определени обстоятелства може да бъде рекрутирана допълнителна електорална подкрепа като в замяна могат да бъдат обещавани различни благини.

Политическият вариант на патриархалния клиентелизъм беше продукт и продължение на една аморфна общинно-кланова социална организация , когато интересите на отделните групи или пластове в обществото не бяха “еманиципирани” по отношение на т.н. “общ интерес”. Тона настроение ярко се проявяваше в т.н. “държавническо” мислене. Най-обикновения човек, който и мисловно, и практически беше далеч от хоризонта на държавно отговорните решения и стратегии, се смяташе за държавно отговорен, длъжен преди всичко да се грижи държавата да е добре, а после и за самия себе си. Естествено е, че такава мисловна перспектива трансформираше и правеше по-благопристойно чисто клиентелистко отношение към властта и държавата. В отговор на грижите от страна на милиони “грижовни” поданици тя трябваше да им “помага”, т.е да разпределя благините справедливо и по-равно.

След 1989 година това отношение не се промени, но като че ли просто се “раздвои”. Появиха се два равностойни и равнопоставени политически субекта –БСП и СДС, които предявяваха претенция да бъдат именно грижовни държавници-патрони, а не представители на определена ЧАСТНА-ПАРТИЙНА воля, определена група интереси, т.е. не като “слуги на народа”. Само че нито ресурсите, нито най-вече манталитетът, господстващ в българското общество не предполагаше дори и теоретичната възможности тези политически субекти да “поделят” своите държавнически ангажименти. Допускаше се само един такъв субект, който, обаче, трябваше да “задоволява” потребности от помощ и подкрепа “ЗА ВСИЧКИ”. Така се оформи българския вариант на “двуполюсния модел” и започна битката, но не за смяната на системата а за смяната на ..”патрона”. Предишните властни патрони, трябваше да отстъпят своето място за новите. “Електората” – огромната маса слабо или изобщо не рефлектиращи същинския си интерес избиратели е била поставена пред една абсурдна необходимост да избира между два “грижовни патрона” не според това, какви интереси ще защитава той, а според това какво и колко ще разпределя ЗА ВСИЧКИ. В периферията на тази епическа битка за благоразположението на “електората” се оформи едно така да се каже по-локално, по-ограничено островче. Локалността му е била свързана не с различието в модела или в нагласите , а с етническата специфика на клиентелската електорална маса. Това бяха българските турци, които от 1990 г. постоянно “избираха” един и същи патрон ДПС да ги представлява “на държавно ниво”, т.е. да се бори за “парче” от общодържавния фонд за разпределение.

Бяха нужни десетина години за да се пропука и да започне да “не работи” този тип клиентелистка властна ориентация и на елита, и на “електората”. И първа политическа формация, която усети това върху своето властно положение се оказа БСП. Тъкмо нейният електорален остров започна бурно да се размива и да се смалява още в средата на периода за да се стигне до тоталното разпадане през 1997 т. В играта това положение се потвърди чрез обособяване и риторическо противопоставяне на две групи – игровите “управляващи” и “управлявани”. Фактически по този начин в играта се пренесе и реалното състояние в “електората” на БСП. Той отдавна затуби своята монолитност и се разцепи на две неравностойни маси. Едната продължи да се себеидентифицира именно с властта, по-точно с разполагането на властните предимства, да разчита, че в отговор на своята електорална лоялност задължително ще получива възможност за пряко участие в “консумирането на властта”. Това “твърдо електорално ядро” според терминологията на домораслите български политолози и социолози и досега остава мотивирано не да избира, а да “подкрепя” покорно своя патрон. Тази мотивация се поддържа днес и от накърнените чувства за неправомерното “изтласкване от властта”.

Но на нея все по-остро се противопоставя другата нагласа – да се търси от елита на БСП не ”помощ” и клиентелистко разпределяне на благините, а ефективно отстояване на СОБСТВЕНИТЕ интереси на избирателите. В играта в основата на конфликта беше за пръв път поставено не едно или друго техническо или организационно разминаване в една обща нагласа и очакване за “победа”, а различие в интересите на управляващите и управляваните. Още през 1995 г. Стефан Продев изрази това същностно различие като конфликт между “червените мобифони” и “червените бабички”. Същината на този конфликт беше представена в играта като ясно съзнание на “електората”, че “неговия патрон” вече не мисли да му помага. Социално слабите и безработните “клиенти” на електоралния остров “БСП” вече НЕ ВЯРВАТ, че политическият “ИМ” елит, претендираш пак да заеме ролята на държавния патрон за ВСИЧКИ, първо, иска, а второ, може да отстоява именно техните интереси – да им осигури работа и достойно съществуване.

Така играта даде отговор на общо взето баналния въпрос на това, защо в извън игровата реалност престана да работи ефективната полюсна “прахосмукачка”, защо БСП престана да събира разочарованите електорални “околности”, да привлича клиентите на досегашния държавен патрон СДС. Отговорът е прост – освен че отдавна загуби собствената си “околност” тя вече няма отсреща друга.

СДС спечели убедително през 1997 г. като постави акцент върху властната идентификация от клиентелистки тип “Заедно можем!”. Днес, обаче, властното “Ние” се разпадна и продължава да се разпада на множество все по-дистатнцираните и критичните “Ние”, които дори и да не са загубили известни симпатии към СДС, вече не се идентефицират с нея тотално, но предпочитат да водят диалог, да си изяснят дали ще получат не еднократна предизборна “помощ”, а ефективна защита на техни ЧАСТНИ, а не на абстрактен ОБЩ интереси СЛЕД изборите. В играта това пролича в поставеното пред “управляващите” изискване да бъдат “прозрачни”.

Като резултат и СДС, и БСП се оказват принудени без да са готови за това да водят сложни и съвсем не гарантиращи успех “преговори” със “своя електорат”. Проблематично е, обаче, да успеят, защото продължават да прилагат електоралната стратегия, насочена към формирането на мощните идентификационни образи, които са призовани не да убедят избирателя, а да го ...подчинят, да го интегрират в единната електорална маса. Издават този род стратегии и основните лозунги на СДС и БСП – “Воля да продължим” и “За България”.

В играта мобилизиращата сила на тези стратегии е било поставена под съмнение. В единия случай беше показано, че за избирателя остава неясно КОЙ всъщност разполага с НЕГОВАТА воля и какво ще продължава да прави като отново ще я получи “за ползване”. В другия – за коя България става дума. За България на “анонимните инвеститори”, или на България на “падналите от небето”. По парадоксален начин беше обърнат и гротескният лозунг на БСП – “отвори очите”. Оказа се, че като отворя очите избирателят вижда едни и същи аргументи и програми, но вече разполага с печалния опит те да не се реализират В НЕГОВИЯ ИНТЕРЕС. От тук следва и общото съмнение от морален тип – дали претендентите за участие във властта са ЧЕСТНИ, дали няма пак да излъжат.

В развитите демокрации, колкото и да е условно, разграничаването на левия и десния електорални масиви показва наличието на стабилната социална диференциация и съответните механизми, които канализират конфликтното и конкурентното многообразие на частни интереси в контролируемо русло. Самото интегриране на интересите на управляваните в посока на възможните управленски стратегии за тяхното “оползотворяване” като ресурс на съответните практики на властта е резултат от трайната и необратимата еманципация на гражданското общество от държавата.

Схематично погледнато двата полюса на демократичната западна система се определят от това, как се конституира диалогът между гражданското общество и държавата. На единия полюс се концентрират така да се каже центробежните тенденции, на другия – центростремителните. Иначе казано “десните” стратегии на властната практика освобождават държавата от ангажиментите към гражданското общество като запазват само арбитражно-контролната му функция. “Левите” концепции днес съществено се изместват към центъра, но продължават да третират държавата като активен партньор на гражданското общество, който трябва да поема не само функцията на арбитър, но и на участник, дори и инициатор на определени “обществено полезни” дейности.

Ако погледнем аргументите, които стабилно присъстват в дискусията в двете игрови групи ще видим, че те вече дават сериозни основания да твърди, че същите базисни тенденции се оформят и в българското общество.

И студентите, и младите социалисти обособиха две групи интереси на управляваните, а съответно и два типа изисквания към управляващите. В съвсем схематичен вид става дума за ...труд и капитал, но не като абстракции или карикатурно-пропагандни образи, а като два реални житейски плана на съществуването.

Много важно е да се констатира, че в нито една група държавата не беше третирана като патрон, нито още повече като гарант за достойния живот. Младите хора, които са бъдеще на България не искат държавата да раздава и да разпределя благата сред поданиците. Но трябва да изпълнява определени, при това различни за различни групи интереси ангажименти.

“Трудът” в играта беше представен ...като всички безработни, които са трудоспособни. Държавата трябва да се ангажира, но не директивно “да отваря”, а да стимулира чрез намаляване на данъците върху печалбата и други преференции самите работодатели да СЪЗДАВАТ нови работни места. Активността на държавата се ограничава именно в сферата на балансиране и регулиране на интересите.

“Капиталът” е още по-категоричен – държавата не трябва нито да помага, нито да намесва в работите му. “Да помага, значи да не пречи” - така буквално младите определиха мястото на държавата по отношение на бизнеса.

В играта, обаче, и по отношението на “днешните”, и по отношението на “вчерашните” управляващи бяха изказани твърде много резерви и съмнения, което подсказва, че както в играта, така и извън нея управляваните вече не свързват еднозначно своя вот нито с едните нито с другите. Това сътрудничество както го показаха игровите дискусии може да бъде натоварено с очаквания както за равнопоставеност, така и за доброволно подчинение, но винаги срещу определени “отстъпки”. Играта може би опростено и непълно, но представи някои основни функциониращи и в извънигровата реалност визиии за характера на такива “отстъпки” на властта, които тя трябва да направи за управляваните, за “електората”.

Първо, това е желанието властта ДА НЕ ПРЕЧИ, да не навлиза прекалено “навътре” в живота на индивида, т.е. да не нарушава определени публично и със закон граници между частния и обществен, между личностен и държавно-институционален тип съществуване. А това не може да не оказва едно възпиращо въздействие и върху електоралното поведение. Избирателят, който е загрижен държавата да изпълнява своите ангажименти без да отнема и неговите ресурси винаги си поставя в една по-сложна и по-трудна психологическа ситуация, отколкото този, който еднозначно се идентифицира с определен политически субект , претендент да управлява държавата “в интерес на всички”.

Второ, диалогичното отношение може да третира държавата, властта, управляващите като “неразбиращи” контрагенти за реализация на личностните стратегии на избирателя, на които трябва да бъде обяснено тяхното място. Тук избирателят по-скоро е настроен негативно към самата възможност държавата да го разбира. Този вариант диалогична електорална нагласа е склонен или да се идентифицира с конкурентни на актуално управляващите политически субекти, или да се противопостави на всички – заема позиция на “не-избирател”.

Трето, диалогът може да има напълно неравностоен характер, когато индивидът сам се поставя в позицията на “клиент”, който обаче няма “постоянен патрон”. Така диалогът се редуцира до молба, жалба, до стремеж държавата като голяма и силна инстанция ДА ПОМАГА на малкия и слабия индивид да оцелява.

Точно в тази точка играта диагностира, че процесът за формирането на нормалната политическа схема за смяна на управляващите все още не се е завършил. Остават силни именно клиентелистки очаквания както от страната на управляващите, така и от страната на управляваните. Търси се “трети” алтернативен кандидат за ролята на общодържания патрон.

“Третият” в символен план олицетворява опасенията, че “своите” управляващи - патрони пак могат да не спазят ангажименти към клиентите си. Скрититите конфликти и напрежения в играта подсказват, че в днес гражданското общество в България остава по-скоро възможност и перспектива, отколкото реален коректив на властта. Защо?

Приелите ролята на управлявани се оказаха вътрешно не подготвени да направят РАЦИОНАЛЕН избор, оставиха да надделеят ирационалните и биографически фактори. В групата студенти израз на това беше неочакваната дискусия за НАТО, която проведе невидима черта, разделяща двете групи игрови управлявани. В групата млади социалисти същата роля изигра ролята на християнските ценности и морала.

Диагностично е, че тъкмо невидимото ирационално биографично напрежение се оказва фактор за неочакваното подсилване на клиентелисткия тип електорална мотивация. На ВЕЧЕ управлявалите субекти беше противопоставен абстрактния и анонимния НОВ, който би трябвало бащински да обедини всички.

Специфика на тази игра е в това, че тя беше проведена през август-в една гореща лятна вечер и протече много трудно поради това наглед чисто външно обстоятелство. Но трябва да се има предвид и едно друго по-съществено различие. През 2001 година БСП се готвеше да спечели изборите, докато през 2011 тя вече натрупа опит на поредните поражения и ентусиазмът в нейните редици беше увехнал. Другото различие е в улегнал характер на методиката-повечето от процедури бяха изчистени и получиха почти стандартизиран, дори рутинен вид. С други думи вместо три бюлетини, с които разполагаше участник в играта през 2001 година, през 2011 всеки получава възможност да оцени кандидата от 1 до 3 точки. Това се наложи именно поради напрегната психологически и тежка климатически ситуация.Другото съществено различие е, че в групата бяха представени всичките възрастови категории. В игра взеха участие 13 души – 6 жени (2 между 30-35 3 между 40-45 и една пенсионерка-около 60 години и 7 мъже.(1 между 25-30 1 между 30-35 3 около 50 и 1 около 60). От предложения списък от 9 формации бяха избрани 6 , а две позиции бяха предложени извън списъка. Процедурата продължи 2 часа.

За разбирането на изследователската ситуация е важно да се отбележи общата позитивна атмосфера. Но също така не може да бъде избегната и известна дистанция към ставащото в хода на изследването от страна на участниците. Тъй като техния подбор беше ограничен до членовете и (възможно) симпатизанти на БСП тази добре контролирана позитивност може да се обясни с безспорната партийна дисциплина. Така ситуацията се оформи от общото приемане на нейната специфика-игра, а не пряка предизборна дискусия - „Щом като трябва, ще играем”. Предложената проективна методика- да се играе не в сегашните избори, а в избори през 2016 година и да се избират ролите за участие в играта не сред реалните политически субекти, а в измислените такива – се прие безвъпросно. Но не монолитно.

В хода на играта се очертаха няколко форми за приемане и включване в играта.

Инициативен комитет „За индустриален напредък на България” и Партия „Образована България”. Аргументите за избор на тези роли-позиции на участието се концентрират около негативите на кризата в икономиката и образованието, но се изразяват в доста банални констатации, които дори нямат ясна политическа оцветеност, говорят се „от всички”.

Политическа оцветеност изрази участникът избрал ролята „Коалиция Обновление”-ясна опозиционна тематизация и енергични критически реплики в класически „ляв дискурс” Също така, реалистично бе участието на двете по-възрастни жени, избрали „партия Дом и семейство” и „Инициативен комитет Жени за отговорното бъдеще”. В своите изказвания в хода на играта те нееднократно подкрепиха аргументите на двете „големи коалиции” , но „разнообразиха” характеристиките на подкрепяния от тях „кандидат-президент”. Допуснаха, че той може да бъде ...и жена. Реалистичното участие в играта всъщност редуцира игровата специфика до баналната атмосфера на партийната сбирка, което не учудва, като имаме предвид характера на самата група. Това обясни и абсолютното количествено надмощие на този тип участие -9 от 13 участника

Решиха да играят не формално, а „по същество” 4 участници