В обятията на Шамбала

275
Сутринта Лан-Вин-Е обърна особено внимание на резервоара за бензин, след което огледа колата. Тримата се качихме и поехме. Бавно се придвижихме по безлюдната местност, като преодолявахме хълм след хълм. Скоро тя започна да се снишава и по вида й разбрах, че след десетина километра ще се озовем близо до реката.
Още на първото възвишение спрях колата, слязох, извадих бинокъла и погледнах напред. Сърцето ми се разтуптя. Точно на отсрещния бряг видях скалите, за които спомена монахът Тленнурпу.
— Ето го Мястото на гладния дявол! — прошепнах. — Намерих го! Най-сетне го намерих!
Помолих Тату и Лан-Вин-Е да слязат.
— Омагьосаното място е там — посочих с ръка. — Чакайте ме тук. Трябва да измина десетина километра натам и още толкова обратно. Когато се стъмни, включете фаровете. Ако не се върна,
изчакайте още един ден, но не ме търсете.
Порових в раницата, извадих манерката със спирта и я им подадох.
— Пийте за мое здраве! И без друго няма какво да правите!
Пак порових в раницата, измъкнах фотоапарата и помолих Тату да ме снима. Тату изпълни молбата ми.
— Вземи поне фотоапарата! — подвикна ми той.
— Остави! — извиках в отговор.
Възвишение след възвишение, низина след низина, преодолявах разстоянието до Мястото на гладния дявол, сверявайки посоката по компаса. Понякога присядах, за да си почина. Все пак се намирах на височина не по-малко от 4600 метра.
Скоро наближих реката. Скалите, бележещи омагьосаното мястото, ставаха все по-различими. Продължавах напред. „Дано не се изцапам твърде много! — мислех си аз. — Как обаче да намеря баланса между любопитството и указанията на монаха? Да вярвам ли в Черния ангел, или не? Дали там не бяха останали доказателства за съществуването на древния тибетски Вавилон, където се е «пръкнал»
земният човек? Дали точно там се намира отломъкът от камъка
Шантамани?“
Никога не съм се смятал за страхливец. Експедициите ме бяха научили да преодолявам страха си. Нещо повече — притежавам качество, което в никакъв случай не може да се определи като

276
възвишено или интелигентно. Побойник съм. Разбирам, че да се биеш,
е лошо, но на мен наистина ми харесва. При това почти винаги аз съм този, който се заяжда и пръв налита. Постигам ефекта на изненадата
— именит професор, а пък се бие! Това обикновено ми осигурява победата. Понеже все пак съм интелигентен човек, никога не удрям противника си с юмрук по лицето. Само го блъскам с длан в гърдите,
след което той най-често пада. Притиснат до земята, вижда над себе си „нравоучителното“ лице на професора. Е, вярно е, че понякога хващам съперника за реверите и го пронизвам с поглед. Дълбоко в душата си осъзнавам, че биологически съм преди всичко самец.
Усещам го, дори когато наоколо няма никакви самки.
Най-често се сбивам по време на риболов. Воювам с бракониерите за „своята територия“. Инстинктът, който съществува при вълците, елените и дори може би при червеите, е дълбоко вкоренен и при мен, сякаш за да потвърди дарвиновата теория за произхода на човека. Основното, заради което хората влизат в двубой,
е желанието да накараш другия да те уважава. Понякога си мисля дали подобно уважение си заслужава средствата.
Натъкнах се на малко блато. Пресякох го и ботите ми подгизнаха. „Колко гаден звук издава блатото!“, отбелязах си наум и въздъхнах с облекчение, когато отново стигнах до твърда земя.
Мислите ми кръжаха все около Черния ангел. Все пак се страхувах от него! Не исках нито да си съпернича, нито да се бия с него. Не, Гладният дявол ми беше интересен. Давах си сметка, че любопитството ме води натам, където можех да срещна смъртта.
Крачка след крачка се приближавах до омагьосаното място.
„Сигурно Черният ангел уважава себе си“, помислих си.
Разбирах, че няма нужда някой да ме кара да го уважавам — той охраняваше отломъка от легендарния камък Шантамани. Бог ненапразно е създал различни вариации на черната сила, за да не ни се струва животът сладък като мед. И за да може всеки, след като шамароса някого, заявявайки: „На ти да се разбереш, гадняр такъв!“,
да продължи да уважава себе си като истински мъж. Дори и да се просне на земята след силен ответен удар.
Уважавах черната сила. Тя е създадена от Бог с една-единствена цел — човек да не „затлъстее“. Защото „затлъстяването“ е по-страшно и от черната сила. Затлъстелият глупак е по-лесно да бъде убит,

277
отколкото превъзпитан, понеже си въобразява, че е почти Бог. На такъв трудно можеш да му повлияеш с думи — той не ги разбира.
Необходим му е солиден удар, който обикновено урежда всички проблеми.
Ето защо понякога се налага човек да се сбие и да се прояви като
„черна сила“. В този свят всичко е относително и е доста трудно да разбереш къде е бялото и къде — черното. Всеки от нас има някакви
„черни петънца“. Важното е те да не ни подтикват към алчност и завист, които според мен са най-нетърпимите недъзи на човечеството.
Гадорията може да се изтърпи, но алчността и завистта — не. Не е без значение, когато тези „петнисти“ по природа хора взимат пример от
„благородството“ на американските екшъни, в които поради непреодолимата тъпота на режисурата има само бяло и черно. В тях примитивният герой „отмъщава благородно“, а „черният глупак“ само страда и получава болезнени конвулсии. След като човек изгледа подобен филм, започва да смята, че за да си бял, задължително трябва да си тъп и отмъстителен. Ето защо много хора по света възприемат американците по този начин. Бих нарекъл Холивуд стимулатор на тъпотата, характерна за човечеството. Простете ми, но съм убеден, че хората искат да поумняват. Такива ги е създал Бог — устремени към прогреса, при това преди всичко умствен.
Чух ромолене на вода. Приповдигнах се на пръсти и видях рекичката. На другия бряг се намираше Мястото на гладния дявол.
„Нима можем да наричаме Гладния дявол черна сила!?“ Та нали той изпълнява благородна мисия — защитава от потъналите в
„паричната мръсотия“ хора отломъка от Шантамани. Не дай Боже, той да попадне в техните ръце и да им даде неограничена власт.
Естествено тя ще се превърне във власт на парите. За какво е необходимо да се трупат пари за сто живота напред? Та нали съществуванието на човека е толкова кратко!
Спомних си думите на моя приятел Венер Гафаров, който веднъж край огъня тихо беше казал: „Бог е изравнил хората в едно — в смъртта.“
Замислих се. „Браво на теб. Гладни дяволе!“ Смятат те за черен,
наричат те дявол, а ти, скъпи ми ангеле, изпълняваш благородна мисия. Показваш на хората колко струват лошите им мисли. Смело продължих напред и стигнах до реката. На другия бряг се извисяваше

278
скала, зад която имаше цяла поредица от каменни образувания, сякаш прораснали направо от земята. „Статуите на вкаменените хора би трябвало да се намират от онази страна на реката“, ориентирах се аз,
припомняйки си думите на монаха Тленнурпу.
Тръгнах нагоре по течението, надзърнах зад скалата и там,
между каменните образувания, видях няколко триъгълни камъка.
Преброих ги. Бяха осем! Сърцето ми се разтуптя от вълнение. Извадих бинокъла и се вгледах в тях. Всеки си имаше лице, отделени от торса ръце, контури на тяло и крака, подвити в позата на Буца.
— Това ли са вкаменените хора? — продумах аз.
Налучках брод през реката. Стигнах до средата и спрях.
Ледената вода шумно плискаше около колената ми. Постоях така около три минути. Студенината й ми беше приятна. „Не бива да се приближавам към тях! Не бива!“, припомних си.
Внезапно разбрах, че отломъкът от легендарния камък
Шантамани се намира вътре във вкаменения човек.
Студената вода боботеше между краката ми. Живата вода! Нима онзи човек, който се е вкаменявал осем пъти, е искал да скрие в себе си отломъка от Шантамани, за да го запази? Нима е така? Студената вода продължаваше да мие краката ми. Не ми се излизаше. Духаше пронизващ вятър, а на мен не ми беше студено.
Защо този човек се е вкаменявал не един, а осем пъти? Ако е искал да скрие в себе си отломъка от легендарния камък, би било достатъчно да се вкамени само веднъж. Внезапно ми хрумна, че отломъците са били осем. И са били донесени тук, където някога се е намирал тибетският Вавилон — люлката на човечеството. Защо обаче точно осем!? Може би „отглеждането“ на клонирания тибетски човек е било разделено на осем етапа и при всеки от тях е било използвано отделно парченце? Може би!
Усетих, че краката ми се схващат. „Колко малко знаем! Не ми е приятно, но трябва да си призная, че никога няма да го узнаем! —
казах си наум. — Принуден съм само да правя предположения! Нищо не мога да твърдя със сигурност! И няма да мога! Никога! Добре е поне, че можем да предполагаме! Никой не е в състояние да се зарови в дълбините на мирозданието и историята! Никой не е в състояние с очите си да види онова, което се е случило преди хилядолетия! Та нали и науката история се основава на предположения. Археолози и

279
историци повтарят със сериозни лица думата факт, извличайки от чекмеджетата на бюрата си парченца от счупена примитивна кана, но никой от тях не може да се потопи в миналото и да съзре случващото се! Миналото е зад нас, а ние живеем с бъдещето! Затова ни остава само да предполагаме…“
Усетих, че и двете ми обувки са подгизнали. „Според моите предположения — разсъждавах аз, треперейки от студ — след като клонираният човек е бил отгледан в Тибет и се е разселил по цялата земя, неговата люлка — тибетският Вавилон — постепенно е стигнала до упадък. Дошло е времето да се укрият осемте отломъка от камъка
Шантамани. Тази задача е била възложена (най-вероятно от
Шамбала!) на човек, който при всяко свое прераждане е изпълнявал една-единствена мисия — да скрие в себе си по един отломък. Не е било измислено нищо по-умно и по-сигурно. След всяко раждане и вселяване в ново тяло този човек се е насочвал натам, където навремето е процъфтявал тибетският Вавилон, взимал е поредния отломък от камъка Шантамани, поглъщал го е, изпадал е в сомати и…
се е вкаменявал!“
Усетих, че зъбите ми тракат безспирно. Осем вкаменени тела и във всяко от тях по парченце от камъка Шантамани! Опитай се обаче да ги извадиш! Как да откриеш камък сред камъка!?
Какво представлява Шантамани? Най-вероятно е програмата за създаване и оформяне на телесния човек, записана в нещо като…
каменен файл. Главният файл се намира в Малкия Кайлас, а осемте парченца са програмите на осемте етапа за оформянето на новия човек, възроден след Всемирния потоп.
Студът почти ме беше преборил. Прииска ми се да изляза от водата, но неизвестно защо се уплаших. Тя ми се стори мой защитник.
Защо обаче в каменните тела трябва да се съхраняват отломъците от камъка Шантамани? Нима той не е изпълнил вече своята роля?
— Най-вероятно на Земята трябва да бъде създаден друг нов човек! — възкликнах на глас. Все още не знаех, че новият човек вече е създаден. При това в противовес на нас — хората, затънали в дребнави дрязги.
Направих крачка напред. Стана по-дълбоко. След още една крачка попаднах в яма и водата стигна до кръста ми. Погледнах надолу към бълбукащата около мен река. Беше съвсем бистра и някак

280
си весела. „Странно, че на подобно зловещо място водата е толкова весела. Тя е живо същество и сигурно знае къде тече — помислих си.
— Не се страхува обаче, не се ядосва, преминавайки през праговете,
не изпада в истерия, пропадайки във водопади, не умира,
превръщайки се в блато, а тук тече като гальовна и уютна рекичка,
която се радва на живота. Тече през зловещото място, от което толкова се страхуват хората, затънали в…“
Придвижих краката си. Прииска ми се да поседна, но се изплаших, че ще намокря картите и експедиционния дневник, заврени по джобовете и раницата.
Вече не ми беше студено. Не. Просто ми беше хубаво… заедно с водата. Стори ми се дори, че нейното настроение ме е заразило. Вече вярвах, че тя също е живо същество, както и ние — хората. И тя е
Божие създание, но със сигурност по-чисто от нас… Водата сигурно вече е преминала онези еволюционни етапи, когато злобата я е преизпълвала. И е разбрала, че основна опора в живота е Чистата душа… Нейната водна Чиста душа. Потупах с длан по повърхността й.
— Шляп, шляп, шляп — разнесе се наоколо. Потупах отново.
— Шляп, шляп!
Усмихнах се. Прекарах мократа си длан по изпръхналото си лице. То ми се стори по човешки грапаво. „Водата не се страхува от
Гладния дявол, защото е чиста — хрумна ми. — И хората не биха се страхували, ако бяха…“
Направих още няколко крачки и излязох на противоположния бряг. От мен течеше обилно, а не ми се искаше да се разделям с водата. Пристъпих с вдървените си крака и видях съвсем наблизо статуите на вкаменените хора.
— Шантамани! — прошепнах. — Легендарният камък!
Каменната програма на живота!
Водата вече ме беше изоставила и вихър от съмнения изпълни душата ми. Дали съм достоен да се приближа към отломъците от легендарния камък? Нали съм само плод на онази „каменна програма“. Мога ли да си го позволя?
Направих нелепо движение с ръката, сякаш пошляпвах по вода.
Обаче не чух никакъв звук. „Моите не особено чисти биополета…
моите банални човешки биополета, попили от обкръжението и злоба,
и необходимостта да се приспособявам към мръсотията и към всичко,

281
с което диша нашето човечество, проникнати дори от духа на Америка и камбанния звън на долара, могат да нарушат и дори да изтрият програмата на живота в каменния файл!“, възкликнах наум.
Осъзнах, че нямам право да се приближавам. Стана ми тъжно.
Толкова ми се искаше напук на цялото човешко общество да бъда чист! Разбирах, че не е възможно. Дори и моите руско-татарско- украински корени бяха повлияни от далечната Америка посредством общочовешкото биополе! Искаше ми се да бъда чист. Много ми се искаше. Като… водата. Главата ми клюмна. Изправих се с усилие на волята, разперих ръце и извиках силно:
— Благодаря ти, скъпи Черни ангеле! Благодаря ти, че охраняваш отломъците от легендарния камък Шантамани, каменната програма за сътворяването и оформянето на земния човек! Благодаря ти, че не допускаш тук хората, като им показваш наяве колко струват техните стаени мисли, които могат да разрушат каменната програма на човешкия живот! Благодаря ти, ангеле. Само лошите хора напразно те наричат Гладен дявол! Благодаря ти, добри Черни ангеле! Благодаря ти за твоята мисия — да опазваш изворите на телесния човек!
Стори ми се, че ангелът ме чу. Но не го виждах. Той обаче сигурно ме виждаше и дори ме прикриваше с черните си крила. Не го усещах, не можех да докосна ангелското му тяло. А толкова ми се искаше да си поговоря с него! Животът обаче ни бе разпределил в различни материални сфери на съзиданието. Не можехме, а и нямахме правото да общуваме. Можехме само да мислим един за друг.
Вече разбирах, че главният камък Шантамани се намира в непристъпната пирамида на Малкия Кайлас, съградена върху три каменни стълба с височина над 600 метра, където могат да стигнат само ангелите. Странните комини, стърчащи от скалите подобно на перископи, сякаш наблюдават тази светиня откъм загадъчните подземия на Кайлас, за да не допуснат нещо да наруши спокойствието на онова място, където е записана програмата на живота на Земята.
— Градът на боговете е бил издигнат според програмата,
закодирана в главния камък Шантамани! — едва прошепнах с напуканите си устни. И добавих: — Градът на боговете е Градът на живота!
Все още не разбирах смисъла на тези думи. Трябваше да изминат години, за да го приема в душата си и да изпитам огромен

282
възторг от великия разум на Шамбала и на Създателя.
— А на базата на програмите в осемте отломъка е бил построен легендарният тибетски Вавилон — люлката на земното човечество —
прошепнах отново. — Но защо все пак каменните програми са били осем, а не една? Може би периодът на адаптиране към земния живот е продължил прекалено дълго. Изглежда Шамбала го е разделила на осем етапа, всеки от които е имал своя програма в отделен каменен файл. Щом програмата на първия се е осъществявала, се е появявал…
онзи човек, поемал е приключилата програма и я е скривал за потомците във вкамененото си тяло. След реализирането на програмата за втория етап същият човек се е появявал отново. И така осем пъти, докато роденото в Тибет човечество не пуснало яки корени по цялата планета.
Направих още няколко крачки към вкаменените тела, в които според мен се намираха отломъците от камъка Шантамани. Внезапно нещо ме накара да се спра. Всичко съкровено, намиращо се на Земята,
има минимум двойно ниво на защита. Ако главният камък Шантамани се намира в напълно непристъпно място — в пирамидата на Малкия
Кайлас, а и под бдителния поглед на хората от подземията на
Шамбала, то тези осем отломъка, здраво зазидани в каменните тела,
се охраняват и от ангел… Силно ми се прииска да пообщувам с него.
Нали не му желаех злото! Исках само да зная!
Стори ми се, че нещо ме чукна отгоре. Дори се приведох напред.
— Как не помислих за това! — възкликнах. — Моите биополета, просмукани от греховете на човечеството! Нима имам правото да се приближавам към свещените програми!? Не съм виновен само аз, че те не блестят с кристална чистота, а и хората, сред които живея!
Машинално пристъпих напред, въпреки че не ми се искаше да го правя. Рязка болка в стомаха ме прониза внезапно. Беше ужасна.
Сгънат на две, повдигнах глава. Стори ми се, че едно от каменните изваяния ми рече:
— Махай се оттук!
Смених посоката. Все така прегънат, изминах няколко метра и спрях. Болката ме измъчваше. Останал без сили, паднах на земята и без да се стеснявам, заплаках. Плачех, въпреки че бях здрав мъж —
майстор на спорта. Някак глупаво и нелепо запълзях на колене към

283
водата. Разстоянието ми се стори дълго, макар да беше съвсем наблизо.
Най-сетне стигнах. По крайбрежните камъни допълзях до реката. Опитах се да се потопя напълно във водата, макар за целта да ми се наложи да разровя дъното с носа си. Започнах жадно да пия.
Поглъщах тази кристалночиста и весела вода. Струваше ми се, че все не ми достига. Обзе ме неистовото желание да пия от кристалната й чистота.
Студената вода успокои болката. Но аз продължавах да лежа на брега и усещах как по главата ми се плискат вълни. От време на време обръщах главата си встрани и шляпах с буза по водата.
— Жив съм! — прошепнах.
Напих се с вода така, че нямаше място за повече. Вътре усещах само отглас от болката, но тя вече не ме измъчваше. Изправих се.
Виеше ми се свят. Втрисаше ме от студ. Обърнах се, отново огледах вкаменените тела, после вдигнах глава нагоре и казах:
— Благодаря ти, мой добри Черни ангеле! Благодаря ти, че не ме пусна да продължа неразумно напред! Любопитството ми не струва толкова! А и аз не съм достоен…
После отново се обърнах към водата, приседнах, погалих я с длан и продумах:
— Благодаря ти, водичке, ти си съкровищница на чистотата! —
полюшвайки се, преминах през реката и поех по обратния път.
Трябваше да измина още около десетина километра до колата.
Залитах от слабост и се тресях от студ. Така минах няколко метра.
После внезапно се обърнах, погледнах небето над вкаменените тела,
усмихнах се и най-детински извиках:
— Довиждане, добри Черни ангеле!
Следвах посоката по компаса. Главата ми се въртеше и ме отклоняваше от правилния път. Понякога тръсках глава, като се опитвах да се съсредоточа, но напразно — вървях на зигзаг. Не изпитвах силна болка. Чувствах се обаче изтощен. Омекналите ми крака едва се подчиняваха.
— Хайде, хайде, Мулдашев, давай напред! — повтарях си, като си заповядвах да вървя. — Жив си! Давай, давай!
Упорито привел глава, крачех напред.

284
— Върви по-бързо, по-бързо! Скоро ще се стъмни — повтарях си неведнъж и дваж. Започна да се свечерява. Оставаха ми още пет километра. Не бях сигурен, че вървя точно по пътя. А трябваше да намеря мястото, където ме чакаха Тату и Лан-Вин-Е. Длъжен бях да изляза точно там. Имах опит в ориентирането с компас, но сега ми се виеше свят и изобщо не можех да се съсредоточа.
Внезапно ми стана страшно. Спрях се. Стори ми се, че чувам някакви звуци.
— У-у-у-у! — разнесе се в далечината.
— Кучета! Диви кучета! — продумах тихо. — Смъртта ме преследва!
— У-у-у-у-у! — разнесе се в отговор, но вече по-близо. Скоро видях кучетата. Те пъргаво пресякоха пътя ми и спряха встрани,
оглеждайки ме с любопитство. Бяха пет.
— Смъртта ме преследва! — прошепнах пак.
Приведох се и тръгнах право срещу кучетата, като се отклоних от правилната посока.
— За кой ли път смъртта ме преследва! И сега няма да ме победиш! Няма да ти се дам! Няма да ти се дам! — твърдях заинатен.
— Хайде се бием! Хей, кучета, елате насам! Нападайте! Да видим кой е по-силният!
Кучетата изглежда се стреснаха, че не се страхувам от тях.
Разтичаха се наоколо и дори се разделиха на две групи. Най-важното беше да не се страхувам! Страхът привлича смъртта! Едното от тях зави на висок глас. Останалите му отговориха в хор. После се скупчиха и внезапно се хвърлиха срещу мен. За миг загубих самообладание, но бързо измъкнах ножа и тръгнах срещу тях. Те не ме плашеха, защото не се страхувах от смъртта. Просто исках да си премеря силите с изчадията на дявола, та да видим кой ще излезе победител. Жадувах този бой! Не изпитвах никакъв страх. Само жажда да се бия.
На трийсет-четирийсет метра от мен кучетата спряха и започнаха да ръмжат.
— Р-р-р-р-р — започнах да ги дразня, като продължих да вървя към тях.
— У-а! — нададе вой едното от тях.

285
Останалите замлъкнаха. Внезапно най-едрото — сигурно водачът им, изтича встрани, а след него се юрна и цялата глутница.
Втресе ме. Определих посоката и тръгнах напред с опустошена душа.
Беше се стъмнило. „Надвих смъртта, защото не се изплаших от нея“,
помислих си уморено. Продължих да крача в тъмнината. Само понякога отстрани се чуваше гадният вой „У-у-у-у!“.
След малко видях светлината от фаровете. Тату и Лан-Вин-Е
бяха включили фаровете! Лан-Вин-Е ме посрещна с възторжен вик.
— Мен, мен, мен.
Като стигнах до китаеца, го прегърнах. Той сърдечно се взря в очите ми. Тату го отмести и също ме прегърна. Лан-Вин-Е включи светлината вътре в колата, измъкна манерката и я протегна към мен заедно с чашката.
— Пен! — каза той.
Разбрах го и отпих яко направо от нея. После им върнах манерката. Те с удоволствие изгълтаха останалия спирт.
— Благодаря ви, момчета! — казах на руски. Те нищо не разбраха.
После стигнахме до лагера, като на няколко пъти бъркахме посоката. Сънените лица на нашите другари се подадоха от палатките.
Сергей Селиверстов попита:
— Как си, шефе!? Ела да хапнеш, остана доста от кашата…
След като се събудих на сутринта, първо се измих и преоблякох.
После се отдалечих встрани и седнах на тибетската земя. Тя беше студена, но уютна. „Смъртта все пак ме подмина!“, помислих си някак равнодушно. Лан-Вин-Е и Тату се приближиха към мен.
— Сред китайците няма страхливци — заяви Лан-Вин-Е.
— Една велика нация не може да се състои от страхливци —
кимнах и аз. После се изправих и прошепнах: — Благодаря ти, добри
Черни ангеле!
Вече можехме да потегляме за вкъщи.

286

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: