Ростислав Михайлович (средата на ХІІІ в. (1262/4 г.) и деспот Яков Светослав, областни господари на Видин

След възникналите вътрешни междуособици, между маджарите и куманската етническа общност в Унгарското кралство, част от куманите на Котиян, който бил убит през 1241 г., намерили убежище в северозападните български земи, главно във Видинска област.⁹⁶ Този факт, на който обръщат внимание, както Хр. Димитров, така и П. Павлов, е от изключително значение, защото той показва не само времето на това трайно заселване, но и пътя, по който част от тази куманска аристокрация започва все по-сериозно да прави заявка за интегриране в средновековният политически и управленчески елит на държавата, за да я открием към края на века вече напълно инфилтрирана. Дотогава обаче, Видин и северозападните български земи като цяло, били принудени да изпитат дълбоки вътрешни и външни политически промени и сътресения, белязани от управлението на две харизматични за нашата средновековна история имена Ростислав Михайлович и Яков Светослав.

След смъртта на цар Калиман през 1246 г. и възкачването на Михаил ІІ Асен (1246-1256 г.), българската държава изпаднала в дълбока външна и вътрешно политическа криза. Възползвайки се от ситуацията, още през първите месеци, византийците откъснали големи части от територията на Българското царство в Тракия и Македония.⁹⁷ Не останали назад в това отношение и унгарците, които след смъртта на Калиман, също нарушили мирният договор с българите. В резултат на това,⁹⁸ около края на 40-те години на века (между 1248 - 1252 г.),⁹⁹ Белград и неговата област, били трайно присъединени (с известни прекъсвания) към Унгарското кралство, в резултат на което унгарският крал Бела ІV дори си присвоил титлата “крал на България.” ¹⁰⁰

Макар че от тук нататък, ролята на Видин за българската държава да нараства значително много, както правилно отбелязва П. Ников: „областта все повече имала непостоянно политическо положение и съдба, създаващо условия и предпоставки за нейното по-сетнешно обособяване в полусамостоятелно владение.”¹⁰¹

Скоро след установяването на унгарската власт в Белград, a вероятно и в Браничево,¹⁰² пред очевидната заплаха за Видинска област, българското царство, макар и значително отслабено през този период, се опитвало да противодейства, доколкото можело, предвид създалата се ситуация.¹⁰³ Неуспешната кампания на българските войски, които нахлули в Северинският банат, нападайки южно унгарските територии,¹⁰⁴ както и последвалият мир, просто затвърдили съществуващото статукво. Като съществен резултат от възобновените мирни отношения обаче, можем да отбележим ”агресивната” появата на Ростислав Михайлович (50 - те години ХІІІ в. - 1262/4)¹⁰⁵ в българо-унгарските отношения.

Като зет на унгарския крал Бела ІV, този бивш руски уделен княз, бил назначен за бан на новообразуваното банство - Мачва [Machov, Macso]¹⁰⁶ – област, в която влизали Белград и вероятно Браничево.¹⁰⁷ В териториално отношение, границите на това обединение, били разположени от двете страни на р.Дунав. Те обхващали значителни по своята площ и размери територии. В него влизали комитата Кеве, Ковин [provincia Coviniensi], който е разположен по протежението на десният бряг на р. Дунав, от устието на р. Морава до дн. град Уршова (Р. Румъния). На запад Мачва включвала цялата територия на Белград, граничейки с две от съседните и области: Бродският комитат [Comitatus Obracensis inter Savum et Drinum], който бил разположен

между р.Сава до устието на р.Окрина, а също и със Сребренският комитат

[Comitatus Zrebernikensis], разположен между р. Дрина и градовете Зворник и Вишеград (днес част от Босна и Херцеговина).¹⁰⁸ На изток границата, която е с по-неясни очертания, вероятно първоначално е вървяла по поречието на р. Западна Морава (може би дори и в част от Браничевската област), която чрез вливането си в р. Морава затваряла границите на това владение, превръщайки по този начин Видин в неин съсед.

Всички тези територии и комитати били пряко подчинени на мачванският бан (княз), чийто нов обособен административен център и резиденция били разположени на територията на Белград.¹⁰⁹ За вътрешнополитическото устройство и живота на областта и града към средата на ХІІІ в., не се знае много. През този период Мачва, чрез личността на своя господар [Ducem, dux]¹¹⁰ Ростислав Михайлович, оказва значително влияние върху политическия живот на Българското царство и Видинска област.

Като своеобразен връх в политическото развитие на този полусамостоятелен феодален владетел, гравитиращ между Унгарското кралство и българската държава, можем да отбележим периода на втората половина на 50 – те години на ХІІІ в. В резултат на сключеният през 1255 г. мир между двете държави, той се сродява и с българския владетел Михаил ІІ Асен (1246-1256). Така, посредством брака на дъщеря му, която същевременно била и внучка на унгарският крал, той започнал да играе важна роля не само върху външния, но и във вътрешнополитическият живот на Българското царство.¹¹¹

Към средата на 50-те години на века, след смъртта на българския владетел Михаил ІІ Асен, страната изпада в дълбока политическа и династическа криза. В разразилите се междуособици за престола и избухналата гражданска война, Ростислав заел доминираща позиция. Въпреки, че открито заявявал своите претенции върху българския престол,¹¹² приписвайки си дори титла [Imperator Bulgarorum],¹¹³ той нямал, нито подкрепата на населението и аристократичните кръгове в Търново, нито би могъл да се наложи със сила над него, без да рискува всичко.¹¹⁴ Очевидно в създалата се ситуация, той успял да се задоволи единствено с откъсването на Видинската област от пределите на Българското царство.¹¹⁵

Неговото условно господство продължило до 1260 г., когато българския владетел Константин Тих (1257 - 1277), възползвайки се от ангажираността на Мачванския бан и унгарците на запад, освободил Видинската и части от Браничевската области и дори навлязъл в Северин.¹¹⁶ Макар и в значително затруднение, отговорът на Унгарското кралство последвал още на следващата година (пролетта – лятото на 1261 г.), когато бъдещият владетел престолонаследникът Стефан V реокупирал завладените територии. Той превзел Видин и Лом, а отделни части под командването на магистър Егидий, преминали р. Искър и достигнали до Търново.¹¹⁷ Под заплахата от тотално поражение, цар Константин Тих, който очевидно не разполагал с достатъчно сили (според В. Златарски), бил спасен от деспот Яков Светослав.¹¹⁸ Като краен резултат от произтеклите събития скоро унгарците побързали да се оттеглят на запад, без обаче да бъдат установени трайни мирни отношения между двете страни. Те задържали единствено Видин, който останал под прякото управление на Мачванския бан Ростислав.¹¹⁹

В политически план положението на Видин и целия северозапад като цяло при относителната слабост на централната власт и под натиска на центробежни сили и тенденции, както правилно отбелязва П. Ников, довело до ”…тяхното естествено отчуждаване и самообособяване.”¹²⁰ Този процес започнал да се засилва и откроява все по-осезателно през последните години от управлението на Ростислав Михайлович (1262 - 1264 г.), за да се прояви с пълна сила при обособяването, първо на Яков Светослав, а в последствие и на деспот Шишман, за независими господари на Видинското княжество.

След смъртта на Ростислав Михайлович (1262 - 1264 г.), в условията на своеобразно създалият се политически вакуум в северозападните български земи, на преден план осезателно изпъкнала силната личност на българския болярин с руско потекло Яков Светослав. Противоречив в оценките и мненията на различни историци, неговите заслуги за обособяването на Видинското княжество остават несъмнено безспорни.

По подобие на Ростислав Михайлович от рода на киевските князе, бягайки от татарското нашествие, той намира убежище в пределите на Българското царство.¹²¹ Спечелил постепенно с лоялността и действията си доверието на цар Константин Тих, скоро Светослав получил от него във владение не само отделна административна област (вероятно намираща се в западните части на Стара планина),¹²² но и деспотска титла, която е отговаряла на високото му положение в средите на българската аристокрация.¹²³ В дългосрочен план цар Константин, както правилно отбелязва В. Златарски, е целял да създаде едно своеобразно ”буферно” деспотство срещу маджарската опасност от северозапад, което да заздрави по този начин отслабените позиции на българското царство в региона. Това най-вероятно е бил основният замисъл на българската външна политика през този период. Този факт личи и от последвалите събития, в които Унгарското кралство всячески се опитвало да привлече към себе си тази силна и опасна за нейната политика личност.

До смъртта на Ростислав ( 1262 г.), по всичко изглежда той остава сред верните, лоялни и влиятелни български аристократи. Макар и обвързан в роднински отношения с управляващата династия по това време, Светослав не показвал видими териториални или политически амбиции за самостоятелно управление на Видин или неговата област, и всеотдайно подкрепял своя суверен. Йерархически това добре личи и се доказва и от самите извори, където в една приписка към Номоканонът от 1261 г.¹²⁴

Съществената промяна, която настъпва тогава трябва да се разглежда като съвкупност от различни фактори, които оказват значително влияние върху последвалите събития.

Според повечето историци,¹²⁵ важен факт е настъпилият вътрешнополитически разрив в отношенията между Яков Светослав и Константин Тих, в хода на войната срещу Византия през 1263 г. Очевидно неуспешните действия на коалицията довели до съществен обрат на силите. В хода на своето контранастъпление, част от византийските сили под командването на Михаил Глава Тарханиот (за този акт научаваме повече от поемата на Мануил Фил),¹²⁶ нахлули във владенията (земите) на Яков Светослав.¹²⁷ Цар Константин Тих, който по същото това време, изпитвал значителни затруднения във войната, не могъл да окаже каквато и да е помощ или подкрепа на своя съюзник. Притиснат от обстоятелствата, вероятно Светослав се обърнал към унгарците за съдействие, което довело до сближаването с Унгарското кралство.¹²⁸

Важно е да се отбележи, че по същото това време и най-вече през годините 1264 - 1265 г., между крал Бела IV и сина му Стефан V се появили дрязги, които прераснали в гражданска война. Това създало предпоставки за по-лесното откъсване на Видинската област от Българското царство. Пред опасността от загубата на тази в стратегическо отношение важна територия, маджарите също били заинтересовани от едно по-тясно сближение с деспот Светослав. Той успял с тяхна помощ не само да се справи с византийската опасност, но вероятно срещу определени условия, да се постави в ”условна” унгарска зависимост. За тези си действия той получил в отплата управлението над Видин и неговата територия.¹²⁹

От дистанция на времето, първоначално действията на Светослав могат да бъдат класифицирани повече като отцепнически. При един вглъбен прочит на фактите, на преден план изпъква лавиращата му политика с цел оцеляване в противопоставянето между Българското царство и Унгарското кралство.¹³⁰ Нужно е да отбележим, че Светослав е запазил лоялността си към българският владетел и пробългарската си ориентация. Това личи от последвалите събития. Още на следващата година 1264 г. (1265 г.), възползвайки се от продължаващите междуособици в Унгария, деспотът се отметнал от съюза си с краля и започнал военна акция срещу Северинския банат, като вероятно е подпомаган от Константин Тих и татарските му

съюзници.¹³¹ По всичко личи, че той е действал в известен синхрон с българския цар, който не само не предприел рестриктивни мерки по отношение на по-ранното му отцепването, а дори приветствал политическата му инициативност да сложи ръка не само над Видин, но и отвъд дунавските територии.

Няма съмнение, че тази акция на българския владетел, въпреки очевидната си насоченост, преследвала и скрити външнополитически цели. От една страна Константин Тих целял да покаже политическа активност и заинтересованост по отношение на отвъддунавските земи, като изконно български територии. От друга страна, чрез включването на Светослав в тази кампания, се е афиширало пробългарската му ориентация, което трябвало да покаже ясно на унгарците, че на него трябва да се гледа като на областен господар в северозападните територии от Българското царството.

Съобразявайки се с политическата конюнктура, самия Светослав, който се нуждаел не само от стабилна опора, но и силен съюзник, по думите на двама от видните български историци,¹³² едва ли би могъл да пренебрегне създалите се възможности. С оглед на продължаващата в Унгарското кралство гражданска война, придружена с териториални междуособици между магнатите,¹³³ той целял да затвърди основно своето положение по отношение на пограничната Видинска област, което можело да стане единствено чрез гаранции от страна на българския владетел. Не без значение за стабилността на управлението му са и отношенията с татарите, които по това време били в съюз с цар Константин Тих. В случай на несъгласие от страна на Светослав, той би могъл да ги види изпратени в своите владения.¹³⁴ Към гореизложените доводи не трябва да се изключва и възможността чрез тези си действия, деспотът да се е стремял да създаде една своеобразна ”буферна зона” на север по/от Дунав, както по отношение на унгарците, така и от страна на татарите.

От разсъжденията до тук, биха могли да се очертаат основните движещи мотиви в решението на Светослав да предприеме военни действия по отношение на Северинската област. Въпреки първоначалните успехи, като равносметка от политическите цели, които деспот Светослав и Константин Тих преследвали, може да се каже, че те не само не били изпълнени, но довели и до негативни последствия и задълбочаване на конфронтацията им с Унгарското кралство. Този факт е основната причина след прекратяването на гражданската война, унгарският крал Стефан V да предприеме най-сериозния си поход срещу българите, насочен както срещу Яков Светослав, така и срещу българското царство. През 1266 г. маджарите си възвърнали властта над Видин [iuxta Budynum],¹³⁵ като същевременно един отряд, под предводителството на бан Григорий, се насочил към Оряхово [castrum Urchuv],¹³⁶ а друг, начело с бан Понин – към Плевен [castrum Pleun].¹³⁷ Именно тогава, по мнението на Хр. Димитров, магистър Егидий, с отделни части, достигнал чак до столицата Търново [castrum Turnow] .¹³⁸

Как е приключила войната, от наличните изворите не става ясно, но по всичко изглежда, че в новата политическа обстановка Светослав се оказал гъвкав дипломат. Реално той бил заставен да се откаже от явния си съюз с българския цар и да признае фактическата власт на унгарските крале като техен васал. Фактът, че той запазил политическите си функции над Видинската област и владенията си в северозападните български земи, го поставя в положение на двоен васал. Това показва, че той запазва ролята си на значителен фактор в отношенията между Унгарското кралство и Българското царство. Като пряка последица от самата война за българската държава се оказало нейното първо и по-крупно териториално и политическо разцепление на две области (царства).

Много скоро унгарските крале побързали отново да афишират властта си над българските земи. Те включили Светославовата България [ Swetizlaus ... Bulgaria],¹³⁹ между васалните (под)кралства [regna]¹⁴⁰ на унгарския владетел. Самото обособяване на Светославовото деспотство, можем да окачествим като отделна политическа формация - държава (царство). Скоро след нейното стабилизиране тя също претърпяла известна метаморфоза. Новото положение, в което деспотът като господар на своите земи се оказал, било изключително интересно. От една страна, като васал на унгарският крал той бил по-ниско йерархически, но като суверен на царство (кралство) се приравнявал със своя господар. В резултат на това, титулатурата му в официалните унгарски документи била: ”Imperator Bulgarorum.”¹⁴¹

Не така стоят нещата, когато се запознаем с домашните извори. Очевидно, Светослав запазил деспотската си титла, но добавил впоследствие под натиск на обстоятелствата царска [Якова деспота цЃра].¹⁴² Така, той не прекъсвал връзката си с управляващите кръгове в българското царство, като същевременно започнал все по-открито да афишира своите амбиции към търновският престол.¹⁴³ Причините за тези действия били комплексни.

От една страна претенциите на Светослав могат да се разглеждат като пряк резултат от отслабването на унгарското кралство след смъртта на крал Стефан V (през август 1272 г.). Изпаднала отново във вътрешнополитически колапс, Унгария била раздирана от междуособици и смутове, които белязали нейното негативно политическо развитие до средата на ХIII в.¹⁴⁴ Използвайки новата политическа обстановка, Светослав открито отхвърлил васалната си зависимост от маджарите. Същевременно, растящата слабост на търновския цар и българската аристокрация, също благоприятствали факта той да се обяви за самодържец.¹⁴⁵ От тук, по думите на В. Златарски: ”провъзгласил се веднъж за напълно независим владетел с титлата „ цЃра ”, той се поставил на равна основа с доскорошния си суверен, като дори открито заявил претенциите си по отношение на търновския престол (след 1269 г.)”. Основание за тези си действия Светослав, като повечето претенденти, излагал индиректно на базата на роднинската си връзка с Асеневата династия благодарение на своята съпругата. В изворите¹⁴⁶ не срещаме нейното име, но се знае, че тя е била третата сестра на Иван ІV Ласкарис и пряка потомка (внучка) на Иван ІІ Асен (1218 – 1241). Чрез брака си с нея, Светослав си осигурявал еднакви династични права над българския престол, каквито имал и настоящия цар Константин Тих. Позициите му изключително бързо нараствали и ставали още по стабилни спрямо престолонаследника Михаил (1272 – 1300) - син на Тих от втората му жена Мария, сестра на Михаил VIII Палеолог, която нямала никакво отношение към Асеневия род.

Реалната опасност и нарастващата мощ на Яков Светослав и очертаването му на реален претендент за търновския престол срещу немощният Константин Тих, накарали Мария да действа бързо. За да не лиши сина си от властта над българското царство, тя „по византийски” начертала план за действие. През 1275г. царицата поканила Светослав в Търново, уверявайки го с клетви че няма да му се случи нищо лошо.¹⁴⁷ Уповавайки се на тази клетва, вероятно подплатена с богати царски дарове, той пристигнал в Търново. Макар че в изворите не се съобщават подробности относно състоялата се срещата между Светослав и Мария, която преговаряла от името на българския владетел, била постигната договорка между двете страни. Като пряк резултат от нея, по думите на Пахимер, Светослав въпреки възрастта си поискал от Мария да го осинови.¹⁴⁸ По всичко личи, че това странно на пръв поглед решение, било компромисен вариант и за двете страни. От една страна царицата е искала чрез този акт да постави Светослав официално на второ място, след сина си, по реда на унаследяването на престола. Същевременно, чрез потвърждаване на лоялността си към българското царство, той да признае върховенството на търновския владетел, ликвидирайки децентралистките му намерения. Така тя се е надявала, че ще запази не само наследството на сина си Михаил, но и същевременно, че ще тушира временно напрежението, предотвратявайки избухването на една евентуална гражданска война.

Самият Светослав, до голяма степен също изглежда бил задоволен от този акт. Чрез него той официално бил включен в редиците на царското семейство, като „син на българската господарка (деспина),” което още повече втвърдило позициите му и засилвало възможността да застане начело на търновския престол. За съжаление истинската същност на този политически ”фарс” разигран от царица Мария, пак по думите на Пахимер, излязъл наяве много скоро, когато: ”онази коварната (Мария) убила оногова, който повярвал, че е осиновен от нея.”¹⁴⁹ Така, чрез този насилствен акт, в Търново се отървали от един натрапник, който повече от десет години заплашвал териториалната цялост и единство на българското царство.

Какво е станало непосредствено след смъртта на Светослав с неговите владения не е известно. По думите на П. Ников и преобладаващото мнение на повечето български историци, най-вероятно като изкуствено създадено феодално владение (конгломерат) от сепаратистичен тип, след смъртта му, то бързо се разпада на няколко по-малки части (области). Само две години след смъртта на Яков Светослав (1279 г.), според една приписка към ”Свърлижкото евангилие,” авторът и Войсил Граматик чертае една по-различна и интересна картина. От изложението му, на което тук няма да се спираме подробно, става ясно, че областта на Свърлиг (югозападно от Видин), между Ниш и Пожаревац, през този период влиза в пределите на Българското царство.¹⁵⁰ След смъртта на деспот Светослав, подвластните му територии преминали към Търновското царство по наследство право – legtima heriditas. Макар и тази теза на пръв поглед да изглежда напълно правдоподобно, базираща се на твърдите доводи на един съвременен очевидец, очевидно тя има и своите недостатъци.

От средата на 70 - те до началото на 80 - те години на ХІІІ в., по времето, когато в Българското царство и Унгарското кралство протичали процеси на дълбока криза и упадък, областите по средното течение на Дунав навлизат в динамичен период на политическо развитие. Засилващите се процеси на феодализация, белязали с характерните проявления на децентрализация и партикулизъм от страна на месната аристокрация, не подминават и далечния ”български” северозапад. Невъзможността на централната власт да се справи както с вътрешно политическото разложение, така и с външната опасност от честите татарски нападения, създавало своеобразен вакуум. В резултат на това, скоро се появяват две по-особени по вид владения, класифицирани от повечето историци с пробългарска ориентация.¹⁵¹ Това са Браничевското (с център крепостта Ждрело),¹⁵² която била под властта на братята Дърман и Куделин.

Както правилно отбелязва П. Ников, поне в началото на Тертеровото управление, централната власт в Търново не е била онази катализираща сила, която на практика не е имала и реалната възможност да вземе някакво пряко участие в администрирането на опразнените от Светослав територии - Браничево и особено по отношение на Видинската област.¹⁵³

Наблюдавайки събитията през призмата на времето, по сведения на единствения и основен източник на информация за тези две владения – архиепископ Данило (1324 – 1337),¹⁵⁴ се налагат няколко интересни и очевидно безспорни факта. На първо място Деспот Шишман, както и браничевските князе [