Особености на деянието от обективна страна
Изтегляне 23.51 Kb.
|
|
20.03.
Деяние Първото от тези свойства е деянието. Деянието се характеризира с особености както от обективна, така и от субективна страна. В този смисъл то е свойството, което има смесен характер от гледна точка на особеностите, които характеризират съдържанието за него. Деянието не е юридическо понятие. Особености на деянието от обективна страна Имаме две особености. Едната, е че всяко деяние представлява или система от телодвижения (действия), или система от въздържане от такива (бездействие), или съчетание между система от телодвижения и система от въздържане от такива, т.е. действие и бездействие. В последния случай оставаме пак в рамките на 1 деяние.Втората особеност от обективна страна е, че тази система се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка. Белези от субективна страна Първият е, че тази система от телодвижения, въздържания от такива се осъществява под контрола на съзнанието на дееца.Вторият е, че това става въз основа на конкретно решение.Третият белег от субективна страна е, че всичко това се осъществява или не се осъществява с оглед постигането на определена непосредствена цел. Кумулативно наличие на петте белега в едно или друго съчетание може да ни даде общото определение за деянието. От обособените съществени белези (особено първия от обективна страна) става ясно, че деянието може да се яви в 3 форми, две от които са изрично посочени в чл. 9, ал. 1, както и съчетание от действие и бездействие. Последното е характерно при т.нар. продължени престъпления – напр. противозаконно лишаване от свобода по чл. 142а, ал. 1, при което изпълнителното деяние се осъществява или с действие и бездействие, или само с бездействие. И двата варианта предполагат продължен характер на деянието и оттам обуславят форма на продължена престъпна дейност и продължено престъпление. По-нататък е от ключово значение да кажем кои са типизираните хипотези в съдебната практика, при наличие на които се приема, че няма деяние и оттам отпада въпросът да се търси според другите свойства дали има или няма престъпление. Щом можем да изключим деяние, няма какво повече да говорим – изключваме обективното основание за носене на отговорност. Първият тип хипотези, при които се изключва наличието на деянието, са тези, при които се упражнява физическа принуда от едно лице спрямо друго, вследствие на която последното осъществява някаква система от телодвижения, респ. въздържане от такива или съчетание между тях при отсъствието на една ключова особеност. Напр. лице чака на спирката. Някой го бута, пада върху други две лица, които падат под автобуса, и автобусът ги прегазва. Лицето, върху което е осъществена физическата принуда, води формално до настъпване на общественоопасния резултат. Тази система от телодвижения не е извършена под контрола на съзнанието на лицето. При това положение наказателната отговорност ще се концентрира върху този, който е използвал физическата принуда. В случая лицето, което формално осъществява наказателноправния резултат, е наказателно неотговорно и бива използвано както оръдие, за да причини търсения от него общественоопасен резултат. Вторият тип хипотези, при които се приема, че е изключено деянието, са случаите, когато системата от телодвижения се осъществява на основата на някаква инстинктивна реакция. Напр. каране нощем на дълги светлини срещу нас и ни заслепят в отсечка, инстинктивно се отклоняваме надясно за секунда и причиняваме общественоопасен резултат. Изключва се деянието, респ. се изключва основанието за носене на наказателна отговорност. Разлика между понятието деяние и изпълнително деяние Понятието за деяние стои на плоскостта на понятието за престъпление. Понятието за изпълнително деяние стои на плоскостта състав на престъплението. Под понятието ИД се разбира онази част от състава на престъплението, в която се типизират признаците на поведението, чрез което би могъл да бъде осъществен този състав. Типизира се онова, което върши/не върши деянието. Признаците относно деянието са основните относно обективната страна.Деянието е нещо, което се случва на практика, то се реализира на практика, фактическо извършеното или неизвършеното. Признаците, посредством които законодателят типизира това поведение в закона, се обозначават като изпълнително деяние. Сред основните признаци от обективна страна са и тези относно общественоопасните последици и тези, които са причинна връзка между деянието и ООП. Разглеждайки деянието като първо основно свойство на престъплението, трябва да кажем за причинените от него ООП и причинната връзка. ООП, както са дефинирани в чл. 10, биват два основни вида – увреждащи и застрашаващи, т.е. поставяне в опасност от увреждане. Не може да има престъпление, което чрез деянието, чрез което се изразява, да не предизвиква поне един от двата резултата. Най-малкото поставят в опасност.Независимо от това дали съответните ООП са изрично типизирани с думи в закона, или ако не са, са изводими по тълкувателен път от характеристиките на поведението, което е инкриминирано. Тази особеност дали са типизирани ООП чрез определени думи в закона, води до обособяването на съставите на престъпления като резултатни и безрезултатни. За съжаление, Панайотов е имал повод вече да ни обърне внимание, че този въпрос, който е такъв на законодателна техника, е довел до използването с условно значение на термините резултатни и безрезултатни престъпления. Вместо да се говори за резултатни и безрезултатни състави, се говори за резултатни и безрезултатни престъпления. От гледна точка на закона, безрезултатни престъпления са нонсенс. Ако не предизвиква най-малко да поставя в опасност определен кръг ОО, деянието не може да се характеризира като обществена опасност. Онова, до което води деянието на практика в живота, е да причини някакъв ОО резултат, да причини някакви ООП. Според чл. 10 те биват два вида – увреждащи или застрашаващи. Оттук трябва да различим и понятието ООП (общественоопасен резултат) и понятието престъпни последици (или престъпен резултат). Както деянието се отнася към изпълнителното деяние, така също причинените ООП или резултат се отнасят към престъпните последици или престъпния резултат. ООП се причиняват на плоскостта на деянието, докато признаците, посредством които законодателят типизира ОО резултат в закона, се обособяват като престъпен резултат или престъпни последици. Тези основни от обективна страна признаци от СЪСТАВА на престъплението. Причинна връзка между деянието и ООП Именно чрез изразяването в увреждане или застрашаване с увреждане на съответното деяние е основание то да придобие общественоопасен характер. С други думи, обективното основание за носене на наказателна отговорност е важно да се докаже, че между деянието и общественоопасния резултат (ООР) има причинноследствена връзка или че поне деянието е част от т.нар. каузален комплекс, който води до настъпването на съответния ОО резултат. Понятието за причинна връзка е направо с философски измерения, тъй като между всеки две неща и явления, независимо кога те са се изразили и могат да бъдат идентифицирани от нашето съзнание, може да бъде установена причинна връзка. Произтичат трудности как да се процедира с нея и особено ако има някакви усложнения. Има три основни теории за причинната връзка и деянието/резултат. Първата е conditio sine qua non в отрицателния аспект. Основният вариант е теорията за равноценността на условията. В положителен смисъл няма как да докажем, че едно с друго поведение са равноценни от гледна точка на причиняване на резултат. Това може да се каже само в отрицателен аспект. Т.е. когато преценяваме всяко поведение, което е допринесло за настъпване на противоправния резултат, можем да кажем само че без неговото наличие не би се стигнало до този резултат. Това е ключово за НП, защото ако повече от едно лице са причинили даден резултат, е важно да се разграничи приносът на всеки, защото наказателната отговорност е лична и всеки отговаря само за това, с което е допринесъл. Теорията помага за това да се прецени кой с какво е допринесъл за постигането на резултата. Това помага да се обосноват формите на съучастие – кой какъв е, подбудител ли, извършител, помагач. От друга гледна точка, дава възможност във времето да видим как се развива една престъпна дейност, как преминава през отделни стадии – приготовление, опит, довършено престъпление. Това е теорията, която към днешна дата се използва в нашата НП система, както и в тези на т.нар. правови държави. Има още два типа основни теории. Едната е т.нар. адекватна теория, сърцевина в нея е положението, че се приема между дадено деяние и ОО резултат да има връзка само ако се установи, че по принцип, поначало съответният тип поведение води до съответния ОО резултат. Това положение търпи критика, защото типизирането по този начин рискува да не се зачете приноса на едно или повече лица към настъпването на крайния резултат, когато този принос е по-специфичен, защото не е характерно поначало да способства причиняването на общественоопасен резултат. Третата теория е финалната. Не се търси връзка между поведението и ОО резултат, а се търси такава между същината на дадения човек, помислите и онова, което той е обективирал като поведение. Ако търсим моралното измерение пред същината на съответния човек, естествено е да зачетем какъв е той, щом е обективирал някакви чувства в поведение, но няма как да се дезаинтересираме това поведение до какво е довело, защото може да не доведе до резултата, до който е искало да доведе. Това е неприемливо от НП гледна точка, макар и от морална да е приемливо. Хипотеза, при която самият предмет на престъплението има някакви особени характеристики. Напр. пострадалият при едно убийство страда от такова заболяване, че и най-малкото физическо увреждане в областта на главата води до необратими процеси и летален изход. Представяме си, че някой, който не знае, че пострадалият има такава особеност, му удря юмрук и лицето, без да е професионален боксьор, прави така, че другият моментално пада и умира. Оказва се впоследствие, че поради това заболяване и най-малкото физическо увреждане в областта на главата води до летален изход. Пита се при това положение има ли причинна връзка между този удар в областта на лицето и настъпилата смърт на пострадалия? Трябва да разграничаваме обективното и субективното основание за носене на наказателна отговорност. Има връзка между удара и смъртта. Причинната връзка е част от обективното основание за носене на наказателна отговорност. Трябва да си дадем сметка, че наред с удара условия за настъпване на смъртта се явяват и особеностите, свързани със заболяването. Не само ударът допринася. При някои други видове престъпления, когато съответното поведение на пострадалия, все пак съпричинява резултата се отчита от съдилищата като основание да се смекчи наказателната отговорност. Напр. при ПТП. Може да има особености от гледна точка на предмета, особености във връзка със състоянието на пострадалото лице. Тях ще ги сравним с деянието, до което се достига до ОО резултат, но няма да изключим причинна връзка. Друга хипотеза – сбиват се двама души. Единият наръгва другия в корема своя съперник, причинява му средна телесна повреда – проникване в коремната кухина по чл. 129, ал. 2, идва линейка, водят го към Пирогов. По пътя някой не дава предимство на линейката, предизвиква ПТП, вследствие на което този, когото водят да му бъде оказана спешна помощ, бива умъртвен. Първоначалният е нанесъл средна телесна повреда, ама пък докато го карат към болницата, приходящ елемент го е умъртвил. Има ли причинна връзка, която да даде основание да кажем, че този, който е наръгал пострадалия, е причинил смъртта му при транспортирането му до болницата? Тук е трудно да се установи, когато приходящият фактор е с такъв интензитет, че да изключи релевантността на предходните условия, т.е. да изключи възможността, че стои в причинна връзка наръгването с нож и настъпването на смърт при ПТП. Теоретично е трудно да се обоснове и типизира какъв трябва да е интензитетът на този приходящ фактор, че да поеме върху себе си оттам причиняването на по-тежкия краен резултат. Напр. смъртта на пострадалия е в резултат на тежък побой, но настъпването ѝ се отлага за малко във времето, откарват го в болницата, опитват се да го спасят в реанимацията, но побоят е толкова тежък, че леталният изход е неминуем. Това, което лекарите се опитват да направят, прекъсва ли причинната връзка между побоя и смъртта? Не. Житейски не е трудно човек да си даде сметка кое поема върху себе си причиняването на крайния ОО резултат. Причинна връзка при бездействие Една от формите на деянието е пасивната – бездействие. Кога ще можем да кажем, че определено бездействие стои в причинна връзка с настъпилия ОО резултат? Пример – двама млади колеги (студенти, но не от ЮФ) са с прекрасни романтични чувства помежду си, но след известно време поизтлели откъм момичето. Момичето рекло да намери сгоден момент да сподели с нейния, че го е обичала дотук. Отиват на море, минават ден-два-три и решила да постъпи по следния начин. Казала му, че искат утре да станат много рано и да посрещнат изгрева на плажа. Станали и отишли, тя му казала как хубаво изгрява слънцето, да се впуснем към него да поплуваме. Момчето казало как да плува с нея, като тя била професионален състезател. Момичето казало, че при проблем момчето ще се хване за нея. Момчето почнало да губи дъното под краката си и казало да се опре на нейното рамо, че вече няма как да влиза сам навътре и да се връщат към брега. Момичето казало: „Виж сега да ти споделя. Ще трябва да се разделим и най-добре е да го направим още сега на морето.“. Съответно се обърнала и във великолепен свободен стил излязла на брега. Изглежда, че имало едно неоказване на помощ, ама момичето нито е спасител с възложени по договор служебни функции, не е и на базата на обща правна норма това да е дефинирано като тип поведени. Пита се това бездействие наказателноправно ли е и ще носи ли НП отговорност за умишлено убийство? Да, но защо? Дали бездействието стои в причинна връзка и ако да, на какво основание? Задължението за действие произтича от предходно поет личен ангажимент. Ако стане нещо, ще има активно поведение и няма да се стигне до този ОО резултат. Кога бездействието ще стои в причинна връзка? Че на едно или друго основание деецът е бил длъжен да действа. Може да произтича от НА, може и служебно и така бездейства при наличие на основание да действа. Може и от фактическо предхождащо бездействие при поведението, по силата на което самото лице се самозадължава да бъде активно при определени условия. Бездейства при наличие на основание да действа. Може на основание на даден договор да действа, т.е. на индивидуална правна норма.В третия случай имаме само едно фактическо предхождащо бездействието поведение, по силата на което самото лице се самозадължава да бъде активно при определени условия. Предхождащото активно поведение ангажира дееца – морално основание. Пример: Ръководител въздушно движение. Искат да се сменят. Той остава сам и в рамките на тези 30 минути трябва да ориентира 10 самолета за кацане. Пилотите чакат указания от него. Чрез бездействие може да бъде умъртвено не едно, а стотици лица. Ако има ситуация на неизбежна отбрана, действащият в защита не е длъжен да предприеме какъвто и да е друг правомерен начин за избягване на опасността без увреждане на нападателя или да разсъждава дали е могъл да го увреди по-малко, стига да няма явно несъответствие между характера и опасността на поведението и на защитните действия. При неизбежна отбрана този, който действа в защита на нападнатите интереси и тези, които са щели да бъдат засегнати/застрашени от нападението, не е длъжен да действа по друг правомерен начин за избягване на опасността без увреждане на нападателя или да разсъждава дали е могъл да го увреди по-малко, стига да няма явно несъответствие между характера и опасността на поведението и на защитните действия.Необорима презумпция при неизбежна отбрана – чл. 12, ал. 3. Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище. Изтегляне 23.51 Kb. Сподели с приятели:
|