ТЕ ЩЕ СЕ ВЪРНАТ ОТНОВО ОТ ЗВЕЗДИТЕ

152
— Да започваме — плеснал с ръце Радомир и продължил: —
Родило се момченце, Никодим. То било съвсем мъничко още, бебе.
Момченцето легнало бързо на земята, разперило ръце, свило крачета в коленете. После започнало да издава бебешки звуци „Уа,
уа…“, — изобразявайки бебе.
Плеснал с ръце Радомир, продължил:
— Започнало детето да се изправя на краката си.
И Никодим веднага станал, направил една крачка, сякаш за пръв път, заклатил се, паднал на четири крака, пропълзял така около метър и пак станал, тръгнал вече уверено.
Отново плеснал с ръце Радомир и казал:
— Всичко му било интересно на детето: разглеждало буболечките, тревата, как растат ябълките се опитвало да разбере,
защо изгрява слънчицето и защо то се чувства толкова добре и през лятото, и когато идва зимата.
Малкият Никодим се накланял, разглеждал буболечките в тревата, поглеждал към небето и подскачал от радост. След това изведнъж дотичал при дядо си, прегърнал стареца през краката, после и към баба си се затичал, която седяла в тревата. Хванал я през врата,
притиснал се с бузка до бузата й и я целунал.
Плеснал с ръце Радомир, казал:
— Случило се така, че всички хора напуснали именията си. Не по пътищата тръгнали, а къде — не било ясно. Може би към звездите,
като птици, са отлетели. Към имението, в което останало само момченцето, се насочили врагове, за да подпалват домовете и да унищожават градините.
Малкият Никодим слушал страшния разказ на дядо си, не помръдвал, нищо не изобразявал, след това казал:
— Не ми харесва така да си играя. Това не трябва да се случва в живота.
— Да, в живота не трябва. Но това е игра — отговорил на правнука си Радомир.
— Аз пък няма да я играя — тропнал с краче правнукът и извикал: — Няма пък!
— Ще я изиграя аз — ставайки от тревата, заявила Любомила.
— Когато видяло враговете, момченцето извикало мечката, с която си играело още от бебе. Хванало мечката за врата, както правело

153
неведнъж. Вкопчило се здраво в козината й и избягало с мечката в гората.
При тези думи Любомила извикала, обръщайки се към малката горичка, в която живеели техните домашни животни:
— Ей, косматко, бързо при мен! По-бързо!
От горичката изскочила мечката и се устремила на скокове към
Любомила. Тя я погладила по муцуната, когато мечката застанала до нея. Прошепнала й нещо на ухото. Потупала я по хълбока, след това се хванала за козината й и се метнала на гърба й.
— Ехей, Ехей! — извикала на мечката.
Животното побягнало в кръг с всички сили, докато Любомила не го спряла.
— А защо на мечката, а не на кон избягало момченцето в гората?
— попитал Радомир — и Любомила отговорила:
— Конят може да бяга по-бързо от мечката в полето. Но в гората е безпомощно кончето. Мечката ще намери в гората и храна, и покрив.
И ще бъде най-добрата охрана. Ето защо. Хайде да продължим играта.
— Мечката се спуснала в гората и от враговете там скрила детето. Пазела го, докато то расло в гората. Когато пораснал вече момък, веднъж той видял девойка в гората, която събирала ягоди на поляната, и се харесали взаимно. Венчали се. Намерили скрито от недоброжелателни очи място на земята. Построили имение, започнали да раждат деца. Всичките им роднини, които някога били отлетели като птици при звездите, се върнали.
Заспивайки, Никодимка мислел за играта: не му харесвала.
А през това време Любомила и Радомир бродели из родовото си имение и си спомняли преживения си живот. Той бил радостен.
По детски се смеела Любомила, когато Радомир се опитвал да я изобрази като стоящо в тревата момиченце.
— Помниш ли? Помниш ли как тогава крещеше, че съм негодник, повдигнал съм рокличката ти? Аз с нея изтрих сълзите ти, а ти ми говореше за безчестие.
— Да, всичко помня — през смях отговорила жена му. — Но си помисли: ти можеше да изтриеш сълзите с ризата си.
— Аз бях умно момче. Реших: защо да цапам ризата си, след като роклята трябва да се пере?

154
— Да, умно момче. Но ти, негоднико, все пак повдигна роклята ми. Ой, виж на нашето място, на венчалното хълмче, са поникнали нови цветя. О, колко величествен е станал кедърът. Съвсем малък беше, когато го садихме в деня на венчавката си.
Притиснала длани до ствола му Любомила и допряла бузата си.
Замълчала. Прегърнал я през раменете все така влюбеният Радомир,
казал:
— Къде ще спим днес: тук или у дома?
— Както кажеш, любими.
На сутринта в имението влезли около петдесет войници. Сред тях имало двама монаси в черни дрехи. Видели войниците: до кедъра стои побелял старец. Притиснала гръб в него — старица. По два меча в ръцете си държали старците.
— Виждате ли — извикал по-старият монах на войниците. —
Виждате ли, там безбожници стоят. От тях, безбожните, са се раждали деца. Не със стрели, с мечове на парчета ги нарежете.
Двама войници от различни страни се приближили до старците,
вдигнали мечовете си. Опитали се да нанесат удари, но Радомир избил оръжието на воина със своя меч. И Любомила отразила атаката.
Старците отразили и втората атака, и третата. Тогава войниците застанали по двама, за да се сражават с всеки от старците. Но два меча държал в ръцете си Радомир, като мълнии, и отразявал атаките и на двамата воини едновременно, но не проливал кръвта им.
Смеейки се, отразявала атаките и побелялата Любомила.
— Махнете се — закрещял възрастният монах. — Помага им нечиста сила! Всички се махнете. Стреляйте в тях с лъковете.
Войниците с мечовете се махнали. Другите приготвили лъковете, но когато опънали тетивите си побелелите старци изведнъж хвърлили мечовете, обърнали се един към друг и се прегърнали.
Радомир шепнел нещо на Любомила, а тя му се усмихвала в отговор.
— Защо се бавите? Пускайте стрелите! — врещял монахът. — Те са безбожници! Вие сте изпратени от бог! Пускайте стрелите или ще ви прокълна!
Една стрела пронизала Любомила, Радомир — две. Но сякаш без да чувстват болка, старците продължавали да стоят прегърнати.
Летели стрелите. Земята се обагрила в кръв. И бавно падали на земята, а може би отлитали към звездите, Любомила и Радомир.

155
Когато телата им лежали на земята, възрастният монах, посланик на жреца, взирайки се в лицата им, прошепнал: „Те не са мислили за смъртта пред смъртта си. Те са мислили за живота. На лицата им няма нито страх, нито печал. Какво да направя, за да не им позволя да се въплътят отново?“ Решавал той трескаво, със страх.
Изведнъж зад монаха се раздал възбуден шепот. Монахът се обърнал и видял: под ябълката лежали шестима мъртви войници, в ръцете им имало огризки от ябълки. На монаха му станало ясно какво се е случило. Посланикът на върховния жрец знаел: ведруските градини раждат прекрасни плодове, но те може да се ядат само ако стопанинът на градината те почерпи. Ведрусите са се държали с дърветата и цветята като с живи същества и те им се отплащали със своята любов. Когато видели дърветата и цветята как постъпват пришълците с хората, които са им дарили любовта си, ябълката изсмукала от недрата на земята с корените си други сокове, наситила плодовете с много силна отрова.
— Не пипайте! Тук не яжте нищо — закрещял монахът. —
Казвах ви, че това е дяволско племе и мястото тук е нечисто. Всичко тук, всичко изсечете — заповядвам ви от името на Всевишния.
— Вижте — извикал един от войниците, — гледайте там — и той посочил с ръка към изхода на имението.
Всички се обърнали и видели как към изхода по края на градината с огромни скокове препуска мечка. На нея, вкопчено в козината й, лежало момченце. Мечката излязла от имението и се устремила към гората.
— Догонете ги, догонете ги — заврещял монахът. — Не се връщайте, докато не насечете на парчета това семе.
Той знаел, че ако се спаси, макар и един от рода на ведрусите,
целият им род отново ще се възроди на Земята. Но за това той нищо не казал на войниците. Той им повтарял за волята на Бог:
— Догонете ги! Бог повелява всичко нечисто да се изтрие от лицето на Земята. Виждате, че всичко тук е нечисто!
Разпоредил се командирът на отряда десетина воини да преследват мечката, да я догонят и да убият момчето.
Войниците скочили на конете и се понесли в галоп след мечката.
Мечката препускала много бързо към гората. Но дълго не можела да бяга в такова темпо. И конете я догонвали. Разстоянието

156
между нея и конниците, макар и бавно, но се скъсявало. До гората оставали около сто метра, когато единият от конниците настигнал мечката. Препускал редом, вдигнал меча, за да посече детето. Но изведнъж мечката се изправила на задните си крака и поела удара върху себе си. А конят хвърлил ездача на земята и се изправил на задните си крака. Ранената мечка отново се устремила към гората.
Само петдесет метра оставали до гората, но отрядът конници почти я настигнал. Всички били извадили мечовете си.
Но изведнъж войниците видели: от гората напряко на отряда се носел ездач на стремителен кон. Побелял старец седял уверено на седлото. От вятъра се развявали побелелите му брада и коса.
Държейки два меча в ръцете си, старецът управлявал коня си с крака:
— Ехей, ехей! — извикал старецът и ускорил невиждания галоп на коня.
— Той е готов да се бие с нас, гответе се за бой с умопобъркания старец — извикал началникът на отряда.
— Но той е сам, а ние сме десетина. Той е старец, от какво да се страхуваме? — възразили воините. — Трябва да продължим преследването.
— Да, той е сам, но той е ведрус. Гответе се за бой с човек,
който не се страхува.
Старецът обикалял около отряда на коня си. Избил оръжието на крайните воини с мечовете си, успял да среже сбруите на два коня,
когато стрела ранила неговия необикновен кон.
Но старецът не обърнал ранения си кон към гората, а препуснал покрай гората, увличайки всички в преследването си.
В края на гората, до самотния бор, конят му се спънал. Паднал.
Старецът скочил от земята и се затичал към бора. В тревата започнал да търси нещо. Отрядът го догонил.
В своята гръд седем стрели приел борът, но осмата пробила гърдите на Арга. Лежал на тревата ведрусът, без да стене. От гърдите му се стичало ручейче кръв. Не умеел да плаче борът, мисълта на Арга полетяла нагоре, окаяната:

Изтегляне 1.5 Mb.

Сподели с приятели: