Писмо в бутилка виктор Андонов 6 а клас

Единственият проблем в това мечтание, е, че когато вляза да се къпя или да си пиша домашните, или да отида на училище, забравям всичките си мечти. Просто ей така! Изчезват! Но това, което ми се случи в тежкия ноемврийски ден, никога няма да забравя.

Дядо ми, на когото завиждам за пътешествията и приключенията, си е луда глава по принцип. Точно в този съдбоносен ден той нахлу в къщата и заяви:

- Ела с мен на Бахамите! Майка ти е на работа, а аз ще и се обадя по-късно, че си с мен.

Аз седях и с всяка секунда все повече се обърквах. Та това са ми мечтите. Аз затова седя на този проклет прозорец вече десет години. Имах огромен шанс да сбъдна най-големите си желания, но беше трудно. Хвана ме страх!

Може би знаете, че когато човек върши едни и същи неща цял живот, го е страх дори и да си помисли да промени режима си. Аз изпитах същото чувство, но за секунда си помислих: как съм на яхтата на дядо, как вълните се блъскат по корпуса, как платната се опъват под нопора на тежкия вятър. После си представих как след десет години пак седя на прозореца и чакам приключение, проклинам се, че съм пропуснал шанса си да тръгна с дядо.

Затова приех! Без багаж, без учебници, без грижи и неволи. Просто с влака отидохме на пристанището в Созопол, дядо подписа някакви документи и в следващия миг бяхме с него стъпили на мокрия дървен трюм и заедно гледахме хоризонта замечтано. Със сълзи на очите аз установих, че вече не съм на влажния прозорец в София. Той е останал някъде назад...

Няма да ви обяснявам цялото ни пътуване. Въпреки че го помня миг по миг, но това ще е губене на време. Ако искате да знаете как премина този етап от моето приключение, просто прочетете една от книгите на дядо ми или която и да е приключенска книга.

Всъщност в това пътуване приключенията са толкова специални. Макар че те всички са предимно еднакви, никой не спира да ги иска и на никого не му омръзват, защото всяко има своя чар и всяко оставя нещо в историята. Пък и тръпката, тръпката е този компонент, за който всеки мечтае. Заради тази тръпка аз чаках на прозореца и я получих.

Вече две седмици бяха минали, откакто тръгнахме. Усетих ги като две секунди, исках още и не спирах да желая...

Все едно, та една от нощите беше доста бурна. Вълните бяха по десетина метра. Лодката се клатушкаше, все едно имаше земетресение. Платната бяха изпокъсани. Дядо тичаше като обезумял по цялата яхта, а аз се опитвах, доколкото мога, да му помагам... Оттам нататък е мъгла. В ума ми този период от пътуването е като черна дупка в съзнанието ми.

Знам, че това ви звучи банално и че сигурно сте го чели над милион пъти в книгите за пирати и корабокрушенци, но наистина стана така и няма от какво да се притеснявам. Ще ви го разкажа.

Когато си отворих очите, видях една костенурка. Тя сякаш ходеше по едно жълтеникаво пространство, което по-късно се оказа пясък. Чувах плисъка на вълните и като станах и се свестих, осъзнах, че се намирам на остров, дълъг колкото класна стая и широк колкото няколко паркирани една до друга коли. Състоеше се от каменен бряг, една палма, няколко костенурки и доста пясък.

Нямаше какво да разсъждавам или да съжалявам – аз бях корабокрушенец, попаднал на самотен остров. Нито знаех къде е дядо, нито къде е яхтата, нито къде съм аз. На хоризонта нищо не се виждаше.

Странно, защо бях изключително щастлив? Та кой друг е като мен! Кой от класа ще се похвали с това, че е преживял смъртоносна буря и в момента се намира някъде в Средиземноморието, ако това наистина беше Средиземноморието. Всичките ми мечти една по една се сбъдваха.

Така, първата ми задача беше да претърся острова. Порових в пясъка, огледах палмата, намерих дома на костенурките. След час, два намерих нещо изключително интересно - бутилка. Точно като в книгите. Стара, начупена бутилка, запушена с коркова тапа, вътре - някакъв пергамент. Успях да я отворя – вътрешността й миришеше отвратително. Взех разпокъсания влажен пергамент, отвързах го и забелязах, че на него много ситно и неразчетаемо бяха написани някакви незнайни слова. Горе – долу гласеше така:

„ Страннико, горко ти –

морето тихичко боботи,

но вика с пълен глас:

- Някой е умрял в тоз час!

То убива, но и ражда –

морската колония изгражда.

Вълните тежки са му ръцете,

затова се пригответе,

че те сграбчват, без да питат,

и скоро ще те спипат,

ще те хвърлят те на остров малък,

за да бъдеш сам и жалък!

морето тихичко боботи!”

Стана нощ, огладнях. Тогава ми хрумна страхотна идея. Извадих писмото от бутилката и я взех. Откъснах няколко засъхнали кори от палмата, счупих една пръчка от близкия храст и започнах да пиша върху кората.