Похитителят на мълнии
Изтегляне 2.4 Mb. Pdf просмотр
|
Главата ми се замая. Защо баща ми — който дори не беше останал за раждането ми — би настоявал за някакъв си летен лагер? И ако лагерът беше толкова важен, защо преди не го беше споменавала? — Съжалявам, Пърси — рече тя. — Не ми се говори за това. Не искам да те пращам там. Това би могло да означава никога повече да не те видя. — Никога? Но ако става дума просто за летен лагер… Мама се извърна към огъня и по изражението й разбрах, че ако продължа да задавам въпроси, ще се разплаче. През нощта сънувах изключително реалистичен сън. Беше се разразила буря и две красиви животни — бял кон и златен орел, се биеха настървено в прибоя. Орелът се впускаше и дереше муцуната на коня с острите си нокти. Конят се изправяше на задни крака и замахваше с копита към крилата на орела. Земята 35 трепереше, а някъде отдолу идваше чудовищен глас и злобно ги насъскваше. Хукнах към тях, не биваше да им позволявам да се наранят, но бягах със забавени движения. Знаех, че ще стигна прекалено късно. Видях как орелът се спуска надолу право към широко отвореното око на коня и изревах: „Не!“. Събудих се. Навън наистина вилнееше буря — от онези, които изкореняват дървета и разрушават къщи. На плажа нямаше нито кон, нито орел, само светкавици, заради които се виждаше ясно, все едно беше ден, как огромни шестметрови вълни се разбиват в дюните с гръмовен грохот. Следващата гръмотевица събуди майка ми. Тя се изправи смаяно и възкликна: — Ураган! Знаех, че е невъзможно. На Лонг Айлънд никога не бе имало ураган толкова рано през лятото. Само че това като че ли изобщо не интересуваше океана. През свистенето на вятъра долових далечен рев — гневен, измъчен, от който косата ми настръхна. После по пясъка се разнесе тропот, а в следващия миг някой отчаяно закрещя и заблъска по вратата на бунгалото. Мама скочи от леглото и отвори. На прага стоеше Гроувър. Само че не беше точно Гроувър. — Цяла нощ ви търся — изхриптя гой. — Какви ги вършиш? Мама ме погледна ужасено — като че ли не се страхуваше от Гроувър, а по-скоро от причината, заради която той беше тук. — Пърси — опита се да надвика плющенето на дъжда тя, — какво се е случило в училище? Защо не ми каза? Стоях като вкаменен — не можех да отделя очи от Гроувър. Не разбирах онова, което виждах. — О, Дзеу кай аллой теой! [1] — изкрещя той. — По петите ми е! Не си ли й казал?! Бях толкова смаян, че изобщо не обърнах внимание, че ми крещи на старогръцки, а на всичкото отгоре го разбирам без никакви проблеми. Бях толкова смаян, че изобщо не се зачудих как се е озовал 36 тук посред нощ. Защото Гроувър беше без панталони — а на мястото на краката му… на мястото на краката му… Майка ми ме погледна строго и заговори с тон, който никога преди не бях чувал: — Пърси, говори! Запелтечих за стариците от сергията за плодове и за госпожа Додс, а тя не отделяше очи от мен с мъртвешки пребледняло лице, осветявано от светкавиците. Грабна чантата си и ми хвърли дъждобрана. — Скачайте в колата. И двамата. Веднага! Гроувър се затича навън, но всъщност не беше точно тичане. По- скоро галопираше, косматата му задница смешно подскачаше и сега изведнъж разбрах какво се криеше зад историята му със заболяването на мускулите на краката. Разбрах как беше възможно да тича толкова бързо, а като ходи, да накуцва. Вместо стъпала, той имаше копита! [1] „О, Зевсе, и (всички) други богове!“ (ст.гр.). — Бел.пр. ↑ |