ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА ПОЛУЧАВАМЕ СЪВЕТ ОТ ПУДЕЛ Онази нощ беше кошмарна. Направихме си лагер в гората, на стотина метра от пътя, на една блатиста поляна, която явно тукашните хлапета използваха за купони. Земята беше осеяна със смачкани кутийки от безалкохолно и хартии от хамбургери. Бяхме взели малко храна и одеяла от дома на леля Ем, но не посмяхме да запалим огън, да изсушим влажните си дрехи. Фуриите и Медуза ни стигаха за един ден. Не ни се щеше да привлечем още някое чудовище. Решихме да спим на смени и аз се писах доброволец за първия пост. Анабет се сгуши върху одеялата и заспа още щом притвори клепачи. Гроувър изпърха с крилатите си маратонки до един нисък клон, настани се на него и загледа нощното небе. — Заспивай — казах му. — Ако стане нещо, ще те събудя. Той кимна, но очите му останаха отворени. — Тъжно е, Пърси. — Кое? Че тръгна с мен? — Не. Ето това ме натъжава — посочи боклуците по земята. — И небето. Звездите не се виждат. Замърсили са дори и небето. Ужасно време да бъдеш сатир. — А, ти си бил природозащитник. Гроувър ми хвърли смразяващ поглед. — Само хората не са природозащитници. Вие унищожавате света с такава скорост… ох, както и да е. Безсмислено е да се говори на човек. Като гледам как се развиват нещата, никога няма да намеря Пан. — Пам ли? Коя е Пам? — Пан! — извика възмутено той. — П-А-Н. Великият бог Пан! За какво, мислиш, ми трябва разрешително за търсач?
145 Изведнъж полъхна лек ветрец и за миг разпръсна вонята на отпадъци и мръсотия. Усети се ухание на горски плодове, полски цветя и бистра дъждовна вода — аромати, които преди време са се носели и тук. Внезапно ме обзе носталгия по това, което е било. — Разкажи ми за търсенето — помолих го. Гроувър ме огледа изпитателно, като че ли не беше сигурен дали не му се подигравах. — Преди две хиляди години богът на пасищата изведнъж изчезнал. Близо до Ефес един моряк чул тайнствен глас да вика от брега: „Кажете им, че великият бог Пан е мъртъв!“. Хората повярвали и започнали да разграбват царството му. И оттогава не са спирали. За сатирите обаче Пан е повелител и водач. Той закриля нас и цялата природа. Ние отказваме да повярваме, че е умрял. Най-смелите сатири от всяко поколение посвещават живота си на търсенето на Пан. Обикалят цялата земя, изследват и най-дивите места с надеждата да открият къде се е укрил и да го събудят. — И ти искаш да бъдеш търсач? — Това е най-голямата ми мечта — отвърна той. — Баща ми беше търсач. Също и чичо Фердинанд… статуята, която видя там… — О, да, съжалявам. — Чичо Фердинанд беше наясно с рисковете — поклати глава Гроувър. — Баща ми също. Аз обаче ще успея. Ще бъда първият търсач, който ще се завърне. — Първият? Той извади тръстиковата флейта от джоба си. — Досега нито един не се е завърнал. Изчезват безследно. — Нито един за две хиляди години? — Да. — А баща ти? Не знаеш ли какво се е случило с него? — Нямам представа. — И въпреки това искаш да отидеш! — Умът ми не го побираше. — Наистина ли вярваш, че ще намериш Пан? — Трябва да вярвам, Пърси. Единствено това ни крепи, като гледаме какво правят хората със Земята. Трябва да вярвам, че все още е възможно Пан да бъде събуден. Загледах оранжевата пелена на небето. Не ми беше ясно как е възможно Гроувър да следва толкова безнадеждна мечта.
146 Но пък като се замислих, нима аз бях различен? — Как ще стигнем до Подземното царство? — попитах. — Имаме ли изобщо някакъв шанс срещу един бог? — Не знам — призна той. — Но в къщата на Медуза, докато ти претърсваше кабинета й, Анабет каза… — А, да, Анабет винаги е готова с някой план. — Не бъди толкова строг с нея, Пърси. Животът й е бил труден, но е добра по сърце. — Гласът му издайнически трепна. — В крайна сметка, тя ми прости… — За какво говориш? Какво ти е простила? Изведнъж Гроувър съсредоточи цялото си внимание към звуците, които изтръгваше от тръстиковата си флейта, и не отговори. — Я чакай — казах. — Първата ти задача като пазител е била преди пет години. Анабет се е появила в лагера също преди пет години. Тя ли е… Първата задача, с която си се провалил… — Не ми се говори за това — отвърна Гроувър и по треперещата му брадичка разбрах, че ако продължа, ще се разплаче. — Но както вече казах, в дома на Медуза с Анабет стигнахме до извода, че в цялата история с този подвиг има нещо гнило. Нещо не е както трябва. — А, добро утро! Обвиняват мен, че съм откраднал мълния, която всъщност е взел Хадес. — Не, друго е. Фури… Милостивите сякаш се въздържаха. Както и госпожа Додс в „Янси“… защо чака толкова дълго, преди да се опита да те убие? После, в автобуса, можеха да бъдат много по- агресивни. — На мен ми се сториха достатъчно агресивни. — Само крещяха: „Къде е? Къде?“ — Защото аз си бях сложил шапката-невидимка. — Може би… но и двамата с Анабет имахме чувството, че не говореха за теб. Все едно търсеха нещо. — В това няма никакъв смисъл. — Знам. Но ако сме допуснали някаква грешка, а имаме само девет дни да намерим мълнията… Погледна ме, сякаш очакваше отговор, но такъв нямах. Отново се сетих за предупреждението на Медуза, че боговете само ме използват и онова, което ме очаква, е по-лошо от вкаменяване.
147 — Не бях съвсем честен с вас — признах. — Мълнията не ме интересува. Съгласих се да отида до Подземното царство, за да върна майка си. Гроувър изсвири тиха мелодия. — Знам, Пърси. Но сигурен ли си, че това е единствената причина? — Не го правя, за да помогна на баща си. На него не му пука за мен. Той не ме интересува. — Виж, Пърси — наведе се над мен той, — аз не съм умен катоАнабет. Нито пък смел като теб. Но много ме бива да разчитам чувствата на хората. Ти се радваш, че баща ти е жив. Приятно ти е, че те е признал, и искаш да се гордее с теб. Именно затова изпрати главата на Медуза на Олимп. Искаш да забележи какво си постигнал. — Нима? Може би сатирските чувства са по-различни от човешките. Грешиш, Гроувър, не ме интересува какво мисли той за мен. — Добре, Пърси. Както кажеш. — Той вдигна краката си на клона и отново се облегна на ствола. — Освен това, не съм направил нищо кой знае какво. Едва излязохме от Ню Йорк и се озовахме в пустошта без багаж, без пари и без никаква идея как да продължим на запад. Гроувър замислено погледна към тъмното небе. — Какво ще кажеш аз да застъпя първия пост? Ти поспи малко. Понечих да възразя, но той засвири Моцарт, тихо и нежно, аз се обърнах и затворих очи. След няколко такта от концерт №12 вече бях заспал. Сънувах, че се намирам в тъмна пещера пред огромна яма. Край мен се носеха сиви мъгляви същества — шепнещите неясни силуети на душите на мъртвите. Дърпаха ме за дрехите, опитваха се да ме задържат, но нещо ме караше да вървя към ръба на пропастта. Погледнах надолу и ми се зави свят. Бездната беше толкова огромна и непроницаемо черна, че ми се стори бездънна. При все това имах чувството, че нещо се опитва да изпълзи от нея — нещо огромно и зло. — Ето го и нашето геройче — отекна развеселен глас от дълбините. — Прекалено слаб, прекалено млад, но може и да свърши
148 работа. Гласът беше безкрайно стар — студен и тежък. Уви се около мен и ме стегна в смазваща прегръдка. — Заблудили са те, момче — продължи той. — Нека се договорим. Ще ти дам, каквото поискаш. Трептящ образ се издигна над ямата — майка ми, застинала в мига, в който се беше разпаднала в златен дъжд. Лицето й беше изкривено от болка, сякаш минотавърът продължаваше да я стиска за врата. Взираше се право в мен и като че ли ме молеше: „Бягай!“. Писък заседна в гърлото ми. Студен смях отекна в бездната. Невидима сила ме притегли напред. Ако не успеех да устоя, щеше да ме повлече вътре. — Помогни ми да се въздигна, момче! — Ненаситният глас вече не предлагаше, а заповядваше. — Донеси ми мълнията. Опълчи се срещу боговете предатели! Душите на мъртвите зашепнаха около мен: — Недей! Събуди се! Образът на майка ми започна да избледнява. Съществото в ямата стегна хватката си около мен. Осъзнах, че не се опитваше да ме повлече надолу, а ме използваше, за да се издърпа на повърхността. — Добре — прошепнах аз. — Добре. — Събуди се! — шепнеха мъртвите. — Събуди се! Някой ме разтърсваше. Отворих очи, вече беше ден. — О — обади се Анабет, — зомбито оживя. Треперех. Все още усещах хватката на чудовището от бездната. — Колко време съм спал? — Достатъчно, за да приготвя закуска. — Анабет ми хвърли пакет царевичен чипс, който бяхме взели от заведението на леля Ем. — Гроувър ходи на разузнаване и доведе приятел. Премигах сънено. Гроувър седеше на одеялото с кръстосани крака, а в скута му имаше нещо рошаво — мръсна, ужасно розова плюшена играчка. Не. Не беше играчка. Беше розов пудел.
149 Пуделът подозрително заджафка към мен. — Не, не е — рече Гроувър. — На това нещо ли говориш? — сепнах се аз. Пуделът изръмжа. — Благодарение на „това нещо“ може да продължим пътя си — отвърна той. — Така че бъди по-любезен. — Откога можеш да говориш с животни? — Пърси, запознай се с Гладиола — пренебрегна въпроса ми Гроувър. — Гладиола, това е Пърси. Обърнах се към Анабет, очаквах, че ще избухне в смях и дълго ще ми се подиграва, задето съм се вързал на номера им, но тя изглеждаше напълно сериозна. — Отказвам да разговарям с розов пудел — отвърнах. — За нищо на света! — Пърси — обади се Анабет, — аз вече поздравих Гладиола. Направи го и ти. Пуделът изръмжа. Казах му здрасти. Гроувър обясни, че се натъкнал на Гладиола в гората и се заговорили. Пуделът бил избягал от някакво местно семейство, което обявило 200 долара награда за него. Гладиола не изгаряла от желание да се върне у дома, но пък била готова на всичко, за да помогне на сатира. — А Гладиола откъде знае за наградата? — попитах. — Прочела е обявите, тъпчо! — отвърна Гроувър. — Разбира се, как не се сетих — измърморих аз. — Значи връщаме Гладиола — заобяснява Анабет, все едно това беше най-великата стратегия, измисляна някога, — вземаме парите и купуваме билети за Лос Анджелис. Проста работа. Сетих се за съня — шепота на мъртвите, онова нещо в бездната, трептящото лице на майка ми. Какво ли още ме очакваше на запад? — Само не с автобус — предупредих аз. — Естествено — кимна Анабет и вдигна ръка. Проследих накъде сочеше и видях в далечината да се вие железопътната линия, която през нощта не бях забелязал. — Гарата е на около километър оттук. Според Гладиола влакът в западна посока тръгва по обяд.
|