Похитителят на мълнии

145
Изведнъж полъхна лек ветрец и за миг разпръсна вонята на отпадъци и мръсотия. Усети се ухание на горски плодове, полски цветя и бистра дъждовна вода — аромати, които преди време са се носели и тук. Внезапно ме обзе носталгия по това, което е било.
— Разкажи ми за търсенето — помолих го.
Гроувър ме огледа изпитателно, като че ли не беше сигурен дали не му се подигравах.
— Преди две хиляди години богът на пасищата изведнъж изчезнал. Близо до Ефес един моряк чул тайнствен глас да вика от брега: „Кажете им, че великият бог Пан е мъртъв!“. Хората повярвали и започнали да разграбват царството му. И оттогава не са спирали. За сатирите обаче Пан е повелител и водач. Той закриля нас и цялата природа. Ние отказваме да повярваме, че е умрял. Най-смелите сатири от всяко поколение посвещават живота си на търсенето на Пан.
Обикалят цялата земя, изследват и най-дивите места с надеждата да открият къде се е укрил и да го събудят.
— И ти искаш да бъдеш търсач?
— Това е най-голямата ми мечта — отвърна той. — Баща ми беше търсач. Също и чичо Фердинанд… статуята, която видя там…
— О, да, съжалявам.
— Чичо Фердинанд беше наясно с рисковете — поклати глава
Гроувър. — Баща ми също. Аз обаче ще успея. Ще бъда първият търсач, който ще се завърне.
— Първият?
Той извади тръстиковата флейта от джоба си.
— Досега нито един не се е завърнал. Изчезват безследно.
— Нито един за две хиляди години?
— Да.
— А баща ти? Не знаеш ли какво се е случило с него?
— Нямам представа.
— И въпреки това искаш да отидеш! — Умът ми не го побираше. — Наистина ли вярваш, че ще намериш Пан?
— Трябва да вярвам, Пърси. Единствено това ни крепи, като гледаме какво правят хората със Земята. Трябва да вярвам, че все още е възможно Пан да бъде събуден.
Загледах оранжевата пелена на небето. Не ми беше ясно как е възможно Гроувър да следва толкова безнадеждна мечта.

146
Но пък като се замислих, нима аз бях различен? — Как ще стигнем до Подземното царство? — попитах. — Имаме ли изобщо някакъв шанс срещу един бог?
— Не знам — призна той. — Но в къщата на Медуза, докато ти претърсваше кабинета й, Анабет каза…
— А, да, Анабет винаги е готова с някой план.
— Не бъди толкова строг с нея, Пърси. Животът й е бил труден,
но е добра по сърце. — Гласът му издайнически трепна. — В крайна сметка, тя ми прости…
— За какво говориш? Какво ти е простила? Изведнъж Гроувър съсредоточи цялото си внимание към звуците, които изтръгваше от тръстиковата си флейта, и не отговори.
— Я чакай — казах. — Първата ти задача като пазител е била преди пет години. Анабет се е появила в лагера също преди пет години. Тя ли е… Първата задача, с която си се провалил…
— Не ми се говори за това — отвърна Гроувър и по треперещата му брадичка разбрах, че ако продължа, ще се разплаче. — Но както вече казах, в дома на Медуза с Анабет стигнахме до извода, че в цялата история с този подвиг има нещо гнило. Нещо не е както трябва.
— А, добро утро! Обвиняват мен, че съм откраднал мълния,
която всъщност е взел Хадес.
— Не, друго е. Фури… Милостивите сякаш се въздържаха.
Както и госпожа Додс в „Янси“… защо чака толкова дълго, преди да се опита да те убие? После, в автобуса, можеха да бъдат много по- агресивни.
— На мен ми се сториха достатъчно агресивни.
— Само крещяха: „Къде е? Къде?“
— Защото аз си бях сложил шапката-невидимка.
— Може би… но и двамата с Анабет имахме чувството, че не говореха за теб. Все едно търсеха нещо.
— В това няма никакъв смисъл.
— Знам. Но ако сме допуснали някаква грешка, а имаме само девет дни да намерим мълнията…
Погледна ме, сякаш очакваше отговор, но такъв нямах. Отново се сетих за предупреждението на Медуза, че боговете само ме използват и онова, което ме очаква, е по-лошо от вкаменяване.

147
— Не бях съвсем честен с вас — признах. — Мълнията не ме интересува. Съгласих се да отида до Подземното царство, за да върна майка си.
Гроувър изсвири тиха мелодия.
— Знам, Пърси. Но сигурен ли си, че това е единствената причина?
— Не го правя, за да помогна на баща си. На него не му пука за мен. Той не ме интересува.
— Виж, Пърси — наведе се над мен той, — аз не съм умен като
Анабет. Нито пък смел като теб. Но много ме бива да разчитам чувствата на хората. Ти се радваш, че баща ти е жив. Приятно ти е, че те е признал, и искаш да се гордее с теб. Именно затова изпрати главата на Медуза на Олимп. Искаш да забележи какво си постигнал.
— Нима? Може би сатирските чувства са по-различни от човешките. Грешиш, Гроувър, не ме интересува какво мисли той за мен.
— Добре, Пърси. Както кажеш. — Той вдигна краката си на клона и отново се облегна на ствола.
— Освен това, не съм направил нищо кой знае какво. Едва излязохме от Ню Йорк и се озовахме в пустошта без багаж, без пари и без никаква идея как да продължим на запад.
Гроувър замислено погледна към тъмното небе.
— Какво ще кажеш аз да застъпя първия пост? Ти поспи малко.
Понечих да възразя, но той засвири Моцарт, тихо и нежно, аз се обърнах и затворих очи. След няколко такта от концерт №12 вече бях заспал.
Сънувах, че се намирам в тъмна пещера пред огромна яма. Край мен се носеха сиви мъгляви същества — шепнещите неясни силуети на душите на мъртвите. Дърпаха ме за дрехите, опитваха се да ме задържат, но нещо ме караше да вървя към ръба на пропастта.
Погледнах надолу и ми се зави свят.
Бездната беше толкова огромна и непроницаемо черна, че ми се стори бездънна. При все това имах чувството, че нещо се опитва да изпълзи от нея — нещо огромно и зло.
— Ето го и нашето геройче — отекна развеселен глас от дълбините. — Прекалено слаб, прекалено млад, но може и да свърши

148
работа.
Гласът беше безкрайно стар — студен и тежък. Уви се около мен и ме стегна в смазваща прегръдка.
— Заблудили са те, момче — продължи той. — Нека се договорим. Ще ти дам, каквото поискаш.
Трептящ образ се издигна над ямата — майка ми, застинала в мига, в който се беше разпаднала в златен дъжд. Лицето й беше изкривено от болка, сякаш минотавърът продължаваше да я стиска за врата. Взираше се право в мен и като че ли ме молеше: „Бягай!“.
Писък заседна в гърлото ми.
Студен смях отекна в бездната.
Невидима сила ме притегли напред. Ако не успеех да устоя,
щеше да ме повлече вътре.
— Помогни ми да се въздигна, момче! — Ненаситният глас вече не предлагаше, а заповядваше. — Донеси ми мълнията. Опълчи се срещу боговете предатели!
Душите на мъртвите зашепнаха около мен:
— Недей! Събуди се!
Образът на майка ми започна да избледнява. Съществото в ямата стегна хватката си около мен.
Осъзнах, че не се опитваше да ме повлече надолу, а ме използваше, за да се издърпа на повърхността.
— Добре — прошепнах аз. — Добре.
— Събуди се! — шепнеха мъртвите. — Събуди се!
Някой ме разтърсваше.
Отворих очи, вече беше ден.
— О — обади се Анабет, — зомбито оживя.
Треперех. Все още усещах хватката на чудовището от бездната.
— Колко време съм спал?
— Достатъчно, за да приготвя закуска. — Анабет ми хвърли пакет царевичен чипс, който бяхме взели от заведението на леля Ем.
— Гроувър ходи на разузнаване и доведе приятел.
Премигах сънено.
Гроувър седеше на одеялото с кръстосани крака, а в скута му имаше нещо рошаво — мръсна, ужасно розова плюшена играчка.
Не. Не беше играчка. Беше розов пудел.

149
Пуделът подозрително заджафка към мен.
— Не, не е — рече Гроувър.
— На това нещо ли говориш? — сепнах се аз.
Пуделът изръмжа.
— Благодарение на „това нещо“ може да продължим пътя си —
отвърна той. — Така че бъди по-любезен.
— Откога можеш да говориш с животни?
— Пърси, запознай се с Гладиола — пренебрегна въпроса ми
Гроувър. — Гладиола, това е Пърси.
Обърнах се към Анабет, очаквах, че ще избухне в смях и дълго ще ми се подиграва, задето съм се вързал на номера им, но тя изглеждаше напълно сериозна.
— Отказвам да разговарям с розов пудел — отвърнах. — За нищо на света!
— Пърси — обади се Анабет, — аз вече поздравих Гладиола.
Направи го и ти.
Пуделът изръмжа.
Казах му здрасти.
Гроувър обясни, че се натъкнал на Гладиола в гората и се заговорили. Пуделът бил избягал от някакво местно семейство, което обявило 200 долара награда за него. Гладиола не изгаряла от желание да се върне у дома, но пък била готова на всичко, за да помогне на сатира.
— А Гладиола откъде знае за наградата? — попитах.
— Прочела е обявите, тъпчо! — отвърна Гроувър.
— Разбира се, как не се сетих — измърморих аз.
— Значи връщаме Гладиола — заобяснява Анабет, все едно това беше най-великата стратегия, измисляна някога, — вземаме парите и купуваме билети за Лос Анджелис. Проста работа.
Сетих се за съня — шепота на мъртвите, онова нещо в бездната,
трептящото лице на майка ми. Какво ли още ме очакваше на запад?
— Само не с автобус — предупредих аз.
— Естествено — кимна Анабет и вдигна ръка. Проследих накъде сочеше и видях в далечината да се вие железопътната линия,
която през нощта не бях забелязал. — Гарата е на около километър оттук. Според Гладиола влакът в западна посока тръгва по обяд.

150

Изтегляне 2.4 Mb.

Сподели с приятели: