Помириши розите Мирела Занева, Випуск 2010

Мирела Занева, Випуск 2010

Блекберито премигва в червено. Получено е кратко текстово съобщение. Той не вижда появилата се картинка - писъмце на телефонния екран. Нервно продължава да трака по клавиатурата в неведение за новополучената информация. Колегите са си тръгнали, офисът е празен.Решил е да натрупа повече часове, за да може да си позволи да си тръгне по-рано другия петък за уикенд в онзи нов спа центъра с ултра модерната технология за джакузи, където използват джет тип двигателни струи вода, където имат напълно роботизирана система за масаж, където...

Дзззън. Ринг-ринг-ринг. Някой му звъни по скайп. Отваря прозореца, но абонатът вече е затворил и е извън линия. Оставено е съобщение.

“vijsitelefona!”

Машинално протяга ръка, пръстите му по навик обгръщат смарт апарата. С ловко докосване на два бутона го отключва и зачита краткия текст.

“tolkova e studeno, tymno i samotno. moje li da se chuem predi da si legna? iskam da zaspya, slushaiki nechii glas.”

Толкова е студено, тъмно и самотно, повтаря тихо, несъзнателно. Сърцето му не забива по-бързо, мозъкът му не произвежда повече адреналин. Зениците не се разширяват. Ритъмът на сърдечните пулсове остава все така равно монотонен, ежедневно хармоничен и спокоен. Защо е толкова старомодна?Не може ли да си пусне музика, да звънне на някой телефон със записан глас, да се включи в някоя войс чат система...

Той остава в офиса още около час. Пише мейли на колегите в Китай, в Австралия, в Бразилия, в Канада. Редицата електронни часовници, строени над стената,сочещи точния час в различни точки по земното кълбо, показва, че някои от тези колеги сега се събуждат, други отдавна спят. Повечето от тях той не е виждал никога на живо, дори с малцина е общувал гласово. За момент погледът му се отмества от работното място и се плъзга по пода на стаята, обикаля празните места и бюра, излиза от сградата през прозореца. Последните слънчеви лъчи розовеят, отразени едвам в стъклените сгради. Но слънцето не се вижда. Скоро и лъчите изчезват. Отново е изпуснал залеза. В тялото му се удрят светлините на екрана. Той се обръща, затваря активните прозорци, запазва няколко файлове с нови имена, изключва компютъра. Прибира телефона, грабва якето си, гаси луминисцентните лампи и, след като е настъпила пълна тъмнина в стаята, отваря вратата и излиза. В асансьора, който го сваля 8 етажа до наземното ниво, звучи безплътна, безвкусна, безлична музика. Почти не се усеща.

Същата или подобна мелодия звучи метри под земята, чрез вградените тонколони на метростанцията. На плосък екран се сменят движещи картини, реклами на продукти, промоции, специални оферти, невероятни намаления. Влакчето идва. Той влиза във вагона заедно с още десетки безплътни, безвкусни, безлични непознати. Може да види лицата на всички, но чувайки –минути по-късно- металическия и все пак женствен записан глас, известяващ го за неговата станция, излиза, промушквайки се в тълпата и напълно забравя физиономиите на хората около него. Всеки път има чувството, че пътува сам, обграден от човешки машини, чарковете са им от плът и кръв, но все така хвърлени в една огромна схема, в която те могат само да следват предначертани планове. Намира това за някак успокояващо.

Влиза в кварталния магазин, за да си купи нова електронна цигара и батерии. Касиерката не го поглежда, взима продуктите и ги сканира. Машинката до нея изписва със зелени цифри дължимата сума. Той подава картата си, която се плъзга през пипалата на четеца,а касовата бележка бива изплюта от друг уред. Доволен, взима покупките. Отправя се, без да е осъществил никакъв човешки контакт в последните часове, към дома си. Чувства се изморен, денят е бил дълъг. Сяда и се разполага възможно най-удобно на канапето. Не си пуска телевизия, чуди са за момент дали да не сложи някой диск от голямата си колекция в DVD-то, но така и не се решава. Мълчаливи, рибките в аквариума плуват, необезспокоени от случващото се в познатия им свят наоколо или извън него. Автоматизирана система изпуска на определено време ампулки храна и малките рибоци ги поглъщат, плувайки все така спокойно във вечния си ритъм. Той се усмихва. Красиви са.

Електрическата четка за зъби масажира венците му. Когато е готов, изважда пижамата си, натиска копчето за спускане на щорите. Изгася осветлението, ляга и се опитва да заспи.Изведнъж се сеща за краткото текстово съобщение, получено по-рано. Без особено желание прекосява стаята на две крачки, взима телефона, лежащ върху чекмеджето. Чака го ново съобщение.

“obadimise”

Проверява – преди съвсем малко е изпратено. Не се чуди, натиска зеления бутон за позвъняване, няма нужда да избира номера, той е автоматично изведен.

• 
  Ало? – гласът й звучи сънено.
  
• 
  Здравей.
  
• 
  А... ти си...
  

• 
  Не мога да заспя лесно... Напоследък нещо... Цяла седмица така става – понечва тя – Просто ми се иска... Говори ми... Десетина минути... Каквото и да е... Човешки глас е хубаво да... Каквото и да е... И без това почти съм се унесла...
  

Сеща се за запознанството им. Международен видеосеминар по работа със съвременна безжична техника. Оттогава общуват понякога, продължавайки дискусиите си за глобализацията, технологиите, приложенията на нови научни въведения в бита. Но сега си представя равнините, езерата, планините между тях. Представя си магистралите със свистящи коли, самолетите, влаковете-стрели, които пътуват между меридианите и паралелите помежду им. За първи път истински осъзнава, че тя е на друг континент. Въздъхва – тя наистина трябва да спи. Онлайн доклада на Световната здравна организация, който наскоро е прочел,препоръчва поне седем часа сън.

Започва да говори за каквото се сети. Инфрачервена фотография, ксенотрансплантации, администриране на ваксини чрез лепенки, въвеждане на хуманоидни домашни роботи в масово употребление, техника за неограничено дишане под вода...

В гласа му няма патос, няма вълнение, самият той е загубен в системата, в мрежата от сателити, жици, нули и единици. Равната тоналност на езика му наистина е успокояваща, в простата си човещина. Съвсем различна от дигатилните звуци и записаните на машини бездушни съобщения. Ала ритъмът на думите му е протъркан, странно клиширан и дори някак роботизиран. Потокът от фрази прилича повече на подадена база данни, предадена от една система на друга, напълно лишен от личен смисъл. Просто поредната информация.

Тя диша забавено, съзнанието й танцува по границата на съня и реалността. Чува откъслечни думи за новосъздадени апарати за нощно виждане, които се вграждат директно в окото, за прототипи на чипове, които всеки човек ще получва инжекционно при раждане, служещи за индентификация и по-лесно намиране на генетически подходящ партньор, за напълно машинно уредена система за раздаване на храна и продукти по домовете, без нуждата да излизаш навън, за триизмерни онлайн зоологически градини, които ти позволяват да се разхождаш сред импали в рийл тайм...

Рийл таймът напълно се размазва за нея, почти достигнала прегръдките на някаква гръцка или пък беше римска митологична фигура, Морфей, който я приканва към дверите на съня. Чува дигиталното шумолене на нечий познат глас, но то е някъде далеч, далеч, далеч. Напомня й на повика на морето, стихващо, сбогуващо, но не чак толкова красиво. Гласът изчезва, сякаш прекъсва и се изпарява в нищото. Обзема я странно спокойство.

Той затваря телефона, развълнуван от проведения разговор. Осъзнава, че са говорили на свободни теми, не по задължение, не за работа. Замисля се за предимствата на електронните продукти, които последно обсъдиха с нея, преди да си кажат лека нощ. Скоро сънят го превзема като вълна, която те завива отгоре върху пясъка – не толкова красиво, ами повече, защото сензорите в стаята усещат, че е заспал по дишането му и намаляват стайната температура до оптималното за почивка ниво.

А някъде далеч, далеч, далеч тя сънува. Морфей й показва чудни градини с усмихнати хора, които говорят помежду си, гледат се в очите, държат се за ръка и понякога се смеят звънко. Морфей също я държи за ръка и й се усмихва. Сочи й розите – червени, розови, жълти, бели. Казва й, помириши розите.

И тя го прави. Ароматът на цветята влиза плавно през носа й, деликатно се промъква надолу, установява се в дробовете й и сякаш в нея разцъфва градина от радост. От години не е познавала такова щастие. Помириши розите, помириши розите, помириши розите, повтаря Морфей. И тя обикаля всички рози и сияе. Истински, розите са истински ---

Някакъв дразнещ звук я разтърсва от съня. Звъни се на вратата й. Обръща се и вижда през старите, понагънати и поочукани щори, че слънцето блести ярко. Стрелките на часовника тиктакат.Обед е. Звъненето продължава и тя отива до вратата, открехва я. Куриер. Разписва се, приема пратката.