Крайни решения

Крайни решения

Мирела Занева, Випуск 2010

Люк Бомбето винаги крие почти голата си глава под шапка от вида, който му е дал лепнатия вече от десетилетия за личността му прякор. Изпод шапката се подават няколко оредяли снежни кичури. Досущ като инатливия нрав на собственика си, те отказват да се подчинят на какъвто и да е ред и гордо стърчат навсякъде, накъдето намерят за угодно. Лицето на Люк безспорно прилича на нагъната шарена покривка. Бръчките придават важност и някаква особена предвзета драматичност на всяка физиономия върху старата, ала все още приятно мургава кожа.Бледорозовите устни все така се изпъват в предизвикателна усмивка, зелените очи още блещукат с изумрудена палавост, макар и вече изпод две дебели стъкла на очила съсстаромодна квадратна рамка. Ръцете на Люк отдавна са сдали багажа, както притежателят на крайниците сам казва, макар и да не се знае на кого е бил даден този иначе неясен метафоричен багаж с още по-мистериозен произход.Факт е – Бомбето вече не поправя часовници. Старините си бившият часовникар посреща почти всяка вечер на трапеза със смрадливи сирена и сносно червено вино. Живее с най-добрия си и вече единствен истински приятел, вероятно и единственият друг полуглух своенравен перко, който може да понася и него, и миризмата на ужасните сирена, и нечистотиите на парижкото метро едновременно.

Барт е, поради липса на по-точно определение, французин по принуда. Принудата е повина на неблагоразумната му майка, която, пътувайки във влака от Испания заФранция, решава да роди и да се установив селцето до най-близката гара.Израствайки нейде по южните части на Франция, Барт се научава да си връзва връзките на обувките, да чете, да си връзва вратовръзките, да сваля момичета, да пие евтини коктейли (вследствие на които да не може да връзва каквото и да е), да решава сложни математически уравнения, да свири на китара, да кара кола, да пие по-скъпи коктейли (вследствие на което да не може да прави нищо от упоменатото). По-късно следва в Париж, а още по-късно и преподава там (вследствие на което спира коктейлите). Запознава се с Люк, когато любимият му часовник, подарък от майка му, спира да работи. Приятелството им процъфтява години наред и когато двамата стават по-стари, самотни и беззъби, отколкото някога са искали, заживяват заедно, защото, както казва Барт, французин по принуда и никога особено голям патриот, няма никакъв смисъл да хранят държавата с ненужни данъци за имоти, сметки заотопление, електричество или каквото и да било друго.

Тази вечер Барт ще предложи на Люк едно крайно решение. Люк реже сирене спокойно и в пълно неведение за предстоящите бурни промени в ежедневието им. Барт седи на канапето пред телевизора, където гледа някакъв футболен мач, но, в интерес на истината, екранът проявява по-голям интерес към старчето, облъчвайки го със сини, бели, червени светлини. Барт е замислен, дори не осъзнава, че вкарват абсурден голна любимия му отбор от средата на игрището. Широкото му набраздено от планове чело подсказва на Люк, че нещо се е загнездило в главата на приятеля му. Люк, обаче, е свикнал със странните идеи на професора, затова не казва нищо, а си налива спокойно чаша вино. Бомбето въздиша – всичко е крайно налудничаво: кражби, болести, глад, бедност, корумпирани политици, душевноболни, месии, предричащи края на света всеки ден, озонова дупка, изчезващи видове пингвини, абсурдни голове от средата на игрището, самотата. Единственото, което има някакъв успокояващ душатаму смисъл, е нежният дзън-н-н от вечерната среща на бутилката вино с кристалната чаша.

Дзън-дзен размишленията на Люк са прекъснати от дрезгавия глас на Барт.

• 
  Не ти ли писна да живеем този скотски живот? – Барт е вперил поглед в Люк, вдигнал е ръце пламенно, сякаш готов да вдигне хиляди революции преди да изгрее слънцето.
  

• 
  Какво си намислил пак? – кротко пита Люк. Това е достатъчно за Барт.
  

• 
  За какво, за Бога, ще крадем Мона Лиза? Нека забравим за момент, че е напълно и всячески невъзможно да проникнем в Лувъра незабележимо, да стигнем до картината, да я откачим от стената, без да срещнем охрана, да активираме някакви свръхсъвременни сензори-шмензори, без да зазвънтят хиляда аларми, достатъчни, за да събудят целия град, пък и да се приберем вкъщи с нея. Какво ще я правим? На кого ще я продадем? Не познавам хора, които биха купили крадена картина, която всички ще търсят – и да познавах, не би ми се занимавало с такива хора, не и на нашата възраст. И за какво биха ни били парите?
  

• 
  Нямаме никакви картини тук.
  

• 
  Добре, виж какво – Бомбето започва, предавайки се в дуела по мълчание и преглъщайки малко от гордостта си – нека бъде така: ако ми представиш план, който реално ни дава възможност да откраднем Мона Лиза, добре. По цял ден лежа, разхождам се, вълнението в деня ми е коя марка вино да избераза вечеря. Животът ми е не е лош, не ми трябват картини, но ако на теб ти е толкова нужно това платно, хубаво.
  

Следващият ден не е по никакъв начин особен за съжителството на двамата. Барт оставя телевизора да го гледа, Люк пие вино. Останалите дни от седмицата, обаче, не следват познатия режим. Барт затрупва кухненската маса с карти на Лувъра, скици на Лувъра, дори поздравителни картички със снимки на Лувъра. Барт купува две членски карти за неограничен брой посещения с намаление за пенсионери за Лувъра. Барт прекарва часове всеки ден в Лувъра. Барт увещава Люк да го придружи до Лувъра. Двамата започват да ходят в Лувъра често. Люк, първоначално, се разхожда сам. Харесва му да слиза до подземния етаж, където се губи сред етруски статуи, чуди се какви камъни са използвали римляните за точно този цвят за тези скулптури, след време опознава всичко в разделите за египетско, източно, американско изкуство. Минава през безкрайни коридори с величествени портрети на испанци, французи, холандци, библейски сцени, паметни битки...опознава всяко кътче преди наистина да дойде срещата с неизбежното.

Всеки път Барт директно се отправя към шедьовъра на да Винчи.Този път Люк го придружава. Двамата мълчат. Гледат портрета през три редици туристи, предимно азиатци, издаващи неспирен поток от щракания на фотоапарати. Срещите с Мона Лиза продължават, Люк спира да посещава другите части на Лувъра. Двамата с Барт често спорят.

• 
  Има нещо дяволито в погледа й. Гледа с насмешка, сякаш знае нещо повече от нас.
  
• 
  Глупости, виж каква е свенлива, не смее да се усмихне широко, даже е някак отдръпната, може би дори тъжна...
  
• 
  Глупости отстарата ти глава! Тъжна? Виж колко изправен е гърбът й, виж колко горда е стойката й...
  

И дадена дума – хвърлен камък. Люк се чуди как Барт знае графика на нощната охрана, чуди се как Барт се е сдобил с техника за инфрачервено виждане, чуди се, за Бога, как Барт може да върви толкова бързо по стълбите на тази възраст. Люк спира да се чуди, спира да мисли въобще, когато двамата застават пред Мона Лиза. Сами. Наоколо няма нахални азиатци, които да щракат безспир, а свръхсъвременните сензори-шмензори са умело изключени.

• 
  И все пак ми изглежда тъжна...
  
• 
  Тъжна е, но е някак щастлива.
  
• 
  Тъжнощастлива.
  
• 
  Щастливотъжна.
  
• 
  В нея има нещо наистина дяволито.
  
• 
  Предизвикателно.
  
• 
  Сякаш знае нещо...
  
• 
  ... повече от нас...
  
• 
  Дали не е изгубена?
  
• 
  Или пък изморена?
  
• 
  Ако всеки ден се къпеш в погледи на толкова непознати...
  
• 
  И въобще си заключен в една картина...
  
• 
  Ако е знаела, дали би поискала тази картина да бъде завършена?
  
• 
  Дали незавършена би била шедьовър?
  
• 
  Дали сега е завършена?
  

Люк и Барт пристъпват към картината. По план се справят с предпазното стъкло, със сензорите за температура, наляганеи още кой знае какво... Откачат картината внимателно. Пред тях се разкрива оголената стена. Застиват. Очите им се спират на единственото нещо, което те не са предвидили. Единствената защита, за която не са се досетили. Единствената закрила, срещу която не могат да се борят.

На новоопразненото място, където до преди секунди висеше творбата на да Винчи, се вижда залепена малка бележка. Върху нея с четлив наклонен почерк са написани няколко думи. Двамата другари се споглеждат. Не знаят дали да плачат или да се смеят. Правят и двете. Пълна лудост е – току-що са откраднали Мона Лиза, държат в ръцете си Мона Лиза, съдбата на Джокондата е изцяло в техни ръце, а една нищо и никаква бележка ги спира от осъществяването на брилянтнопланираните им незаконни деяния. Но са безсилни. Закачат картината на мястото й, повтарят умелите си действя в строга обратна последователност и се прибират вкъщи неусетени от никого.

На другия ден Барт се събужда късно. Трябвало е да спи повече. Боли го глава. На тази възраст, мисли си той, наистина има нужда от повече почивка и по-малко кражби на световноизвестни картини. Взима си душ и си пуска телевизия. Никакъв тъп футбол този път, за нищо не струват играчите ни, мисли си старецът, докато сменя каналите и се спира на музикална програма с лек африкански джаз. Люк се появява от кухнята и сяда до приятеля си. Този път – с две чаши вино в ръце и никакво смрадливо сирене.

След няколко минути Люк побутва най-добрия си приятел и му сочи стената. Барт се обръща сковано. Залепен там им се блещи плакат на Мона Лиза. От продавачите покрай Сена, уточнява Люк. Отпечатанна ужасна хартия. С некачествено избеляващо мастило. Евтин. Върху плаката е залепен един спомен. Краят на едно крайно решение. Краят на скуката. Краят на неписаните правила за примирение със сивкавото ежедневие. Краят на задължителните очаквания за спокойна старост.

Двамата приятели си разменят усмивка. Може би това е началото на нещото, за което мечтаят, откакто са осъзнали, че са по-стари, самотни и беззъби, отколкото някога са искали. Може би е само напомняне, че могат да направят дните си толкова шарени или абсурдни, колкото искат, колкото им е нужно, за да са се чувстват живи отново.