Пропуснах чакайки Данаил Маринов
Изтегляне 9.62 Kb.
|
Свързани:
Противогаз за цветя, Non-verbal communication
|
Пропуснах чакайки Данаил Маринов Вечността си седеше най-спокойно и пиеше своя чай от бездънната си чаша. За нейна неугодност, най - наперено се пръкна отнякъде времето. Досега никой не беше чувал за него, нито в миналото, нито в бъдещето. Някой си там го измислил, без да пита, може ли, не може ли. А хората решили да го употребят, така или иначе вече щъкало напред-назад. Всички започнали да мислят, че знаят къде са и по-важното, кога са. А пък времето се самонадеяло, започнало да се държи като някой холивудски актьор поканен на поредното интервю, за да го питат един и същи въпрос. Кога? И това продължавало всеки безбожен път, a то им отговаряло. Никога не било сигурно, но им отговаряло. Скоро. Е как скоро, аз искам сега - му отвръщали безпардонно. Но защо да му пука на времето кой?, какво? и защо? То било самото време. Незапомнената вечност се забавлявала, времето станало малкият ѝ шут. Тя знаела какво ще стане, все пак тя е вечността. А хората решили, че им е отредено нещо повече от простото им съществуване. Така обявили война на времето. Знаели, че вечността няма да победят, но времето - О да същото което те измислили, „Човешка му работа“ както казват нечовеците. И се започнало. Едни мърдащи и що-годе мислещи атоми се надпреварвали с нищото. Флегматичната вечност не спирала да се забавлява на опитите им, а холеричното време се стряскало от някои техни постижения. Всяка война се оказвала безвъзвратно изгубена. Да някои успявали да се задържат малко повече от други, но изход нямало. Но от друга страна войниците не свършвали и борбата щяла да продължи вечно. Вечността щяла да я има завинаги, щом имало кой да ѝ се опълчва. Да хората нямало да спечелят, но пък какво им пречело да опитват завинаги. Някои от тях чакайки да я победят, пропускали да и се насладят, мислейки си, че е днес, но се оказало вечността. Били само част от нея за толкова малко, че тя да ги запомни. Пропускаме да живеем, докато чакаме да дойде и нашето време. Страхуваме се, притесняваме се и се ядосваме за неща, които отнасяме в гробищата, където телата ни остават във времето, а душата ни отива във вечността. Тя е това, което ни прави вечни. Така вечността помни всеки. Изтегляне 9.62 Kb. Сподели с приятели:
|