Пу “Паисий Хилендарски”
Изтегляне 166 Kb.
|
Свързани:
paisiii-hilendarski-1722-1773
ПУ “Паисий Хилендарски”Курсова работа поИсториографияТема: Паисий Хилендарски-жизнен път и дело курс:4 В началото на българското възраждане и на новата българска литература стои личност,която има ясен поглед за нуждите на епохата и прозира дълбоко в миналото,настоящето и бъдещето на народа ни.Знаменитата “История славенобългарска”на Паисий Хилендарски е не само първото културно дело на новобъл- гарската литература,но представя програма,която поставя задачите на българското възраждане и чертае път за развитието на българския народ.По думите на народния ни поет Иван Вазов Паисий хвърля “най-първата искра в народния свяст” “История славянобългарска” е истинско всенародно четиво-не-що неповтаряно и невиждано в българската култура от Възражда-нето насам.Именно с Паисий и неговата “История славянобълга-рска”започва епохата на българсното Възраждане.Това е епохата, когато българинът се осъзнава като българин.”История славяно- българска”се счита за свята книга-свята и опасна.Първа тя показ- ва на българите,че са имали славно минало,велики царе и подви- зи. Историята се чете не само заради чувствата,които предизвиква,а защото по същество е един увлекателен приключенски разказ. Тук има нещо отминалото на апокрифните разкази с библейски сюжети.В тях доброто винаги е преследвано от злото,но злото е наказано.Това е именно историята на българския народ:страдали сме, но и сме побеждавали. Разказът на Паисий е с претенцията за достоверност и следва стила на старите хроники.Това също увеличава и поддържа вниманието . “История славянобългарска” на Паисий е свеобразна библия на българския народ и точно така се възприема от читателя. Именно това са основните мотиви за избора ми на тема свързана с Паисий-интересът ми към личността му,неговата “История сла-вянобългарска”,влиянието което тя оказва върху народа ни,времето в което живее и твори авторът. Историографски извори 1.История славянобългарская Автори писали по дадения автор 1.Б.Ангелов -Преписи на Паисиевата история ИИБЛ 1958г. 2.М.Арнаудов-П.Хилендарски.Личност, дело, епоха.2изд.1972г. 3.Е.Василева-П.Хилендарски.250г.от рождението му.Препорачи- телна библиография 1972г. 4.В.Велчев-П.Хилендарски и Цезар Бароний.Към изворите на Па- исиевата история 1943г. 5.Н.Драгова-Книга за Паисий 1972г. 6.М.Дринов-Отец Паисий, неговото време, неговата история, уче- ниците му.1871г. 7.В.Трайков-П.Хилендарски и българската историография след девети септември 1944г.-векове 1972г. 8.Х.Христов-П.Хилендарски.Неговото време, жизнен път и дело. 1972г. 9.Г.Тодоров-Исторически възгледи на П.Хилендарски 10.Г.Бакалов-Отец Паисий-избрани произведения С.1953г. 11.В.Бешевлиев-Сетогорският полуостров.Пътепис. сп. Природа 1952г. кн.6 12.В.Велчев-Идеологията на П.Хилендарски С. 1969г. 13.П.Динеков-П.Хилендарски, В книгата –Първи възрожденци 14.В.Н.Златарски-Нови данни за биографияса на отец Паисия Хилендарски 15.Б.Пенев-П.Хилендарски.Историко-литературна студия .С.1911 16.И.Снегаров-За родното място на П.Хилендарски.сб.П.Хилен- дарски и неговата епоха. 17.И.Шишманов-Паисий и неговата епоха. 18.Б.Ангелов-В зората на българската възрожденска литература С.1969г. 19.В.Велчев-П.Хилендарски.Епоха, личност, дело.1987г. 20.Б.Ангелов-П.Хилендарски С.1985г. Важен е въпросът за изворите, използвани от Паисий в процеса на продължителната му работа над своята история.Върху тази история е писано в историческата наука, установени са в общи черти използваните извори и отношението на Паисий към тях.До- като въпросът за чуждестранните извори на Паисий, главно Мав- ро Орбини и Цезар Бароний, е по-добре разяснен, то въпросът за домашните ръкописни извори на “История славянобългарска” все още си остава открит.Съществуващите доскоро общи изисквания относно Паисиевите извори се отнасят предимно за тяхТъкмо туй състояние определя необходимостта да се разгледа по-подробно този въпрос, да се направи опит за уточняване на славянските извори на Паисий.Особен интерес будят вестите, по- черпени из домашни, български съчинения. Въпросът за изворите на Паисий се поставя в малко по-друга посока.Първо, те очертават мирогледа на автора, неговия характер на вглъбен и страстен тълкувател на родното минало, въззгледите му за историята като наука- изобщо неговия вътрешен образ.Второ, изворите, които Паисий изнася, имат особено значение за това че позволяват да се придобие представа за състоянието на нашата литература по негово време, да почер- пим сведения за предишната книжовна традиция, активно използвана и през 18в.Творбата на Паисий дава възможност рет- роспективно до възсъздадем състоянието на нашата литература през онова време: исторически съчинения, повести, разкази, жития, похвални, слова, хрисовули и др.Въз основа на Паисиева- та история може да се говори за някои непознати днес съчинения в старата българска книжнина.Това изтъква Марин Дринов още през 1871г.:”Много би било полезно- пише той,- да се разгледа добре цялата му история и да се отбере из нея всичко, що е взим- ано от български източници, от които някои може сега и да не съ- ществуват вече.” Ал.Т-Балан разширява своите наблюдения относно Паисиевите извори- уточнява използваните съчинения, както те се дават от самия Паисий.Б.Пенев отива още по-напред- по-подробно раз- глежда отношението на Паисий към най-важния му източник- ис- торията на Мавро Орбини.Особено ценна в това отношение е пу- бликацията на руския учен П.А.Лавров-Одна из переделок исто- рии славяноболгарской йеромонаха Паисия (1895г.).Паисиевото съчинение Лавров определя като “проникнутый горячим патрио- тическим чувством труд по истории болгарской”.Не намирайки пълен очерк върху българската история, Паисий грижливо събирал материал за своето съчинение.Пряко засвидетелствани негови съчинения са Мавро Орбини, Цезар Бароний и някаква кратка немска история, от която почерпил вестите, отнасящи се за събития из турската история и по-специално за султан Мурад. Като извори за “История славянобългарска”Лавров отбелязва: Мавро Орбини,Цезар Бароний, кратка немска история, руски ле- тописи, Кормчая, Плолог, съчинения на Евтимий, жития на бълг- арски светци (Иван Рилски, Гаврил Лесновски, Йоаким Саранда- порски, Прохор Пшински и др.) гръцки съчинения за Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Сава, Ангеларий, сръбския родослов, Константин Костенечки, Черноризец Храбър, хрисову- ли, поменици, народни, предания.Някои от тези извори Паисий само маркира, а за някои е по-падробен- дава свои изводи въз ос- нова на приведен от него материал из старите славянски литера- тури. Интерес представляват лекциите на В.Н.Златарски върху “Исто- рия славянобългарска” и нейните извори.По-обширно тук са раз- гледани Мавро Орбини и Цезар Бароний като главни източници на Паисия Хилендарски, доста място е отделено и на руските съ- чинения, които Паисий е използвал.Накратко са споменати още: Кратка немска история, Пролог, Кормчая, грамоти, поменици, жития, родослов, Христофор Жефарович и Павел Ритер-Витязо- вич, народни предания. Трудът на В.Велчев “Отец Паисий Хилендарски и Цезар Баро- ний.Принос към изследване изворите на Паисиевата история”, както личи от самото му заглавие, третира специалния въпрос за влиянието на Бароний върху нашия историограф.Книгата на Ба- роний “Деания церковная и гражданская”(руско издание в Мос- ква от 1719г.) е второто по въздействие върху Паисий историчес- ко съчинение след “Книга историография” на Мавро Орбини (ру- ско издание,1722г.).Своята задача Велчев определя така:”От из- ложението се виждат възможностите, които едно изследване вър- ху изворите на Паисиевата история открива за плодотворно осве- тление на редица съществени въпроси, които са пряко свързани с нея: обективна стойност на произведението, личност на българс- кия възрожденец, стил, първообраз и вточнявания в текста на книгата и др.Като установяваме това, същевременно ние набелязваме и посоките, в които ще разглежсаме наличния мате- риал на заемки, които родоначалникът на българското възражда- не дължи на Цезар Бароний.При това, когато намираме необхо- димо, ще правим сверки и с други използвани от Паисий извори. Така ще избегнем опасността известно сведение у Паисий да се отдаде непременно на един извор, когато може да бъде заето и от дриги”. Много ценно изследване по този проблем дава Наджда Драгова- “Домашни извори на “История славянобългарска”.Авторката та- ка определя своята задача:”В предлаганата студия няма възмож- ност да се осветлят всички страни на тази многообхватна пробле- ма.Вниманието е спряно на някои от най-значителните моменти: влиянието на българските царски грамоти, възникване на разказа за обновата на българската държава, връзката на “История славя- нобългарска”с литературното наследство на дейците от Търновс- ката книжовна школа, някои въздействия на славянски творби, възникнали в светогорските манастири, и характеристика на Па- сиевия допир до “Стематография” на Христтофор Жефарович”. Всички тези въпроси са разгледани засълбочено, с привеждане на богат илюстративен материал по много книжовни извори, което дава убедителност на разсъжденията на автора. И така писаното върху изворите на “История славянобългарска” не е малко.В резултат на проведената научноизследователска ра- бота най-добре са изяснени нейните връзки с чуждестранни исто- рически съчинения, предимно със съчиненията на Мавро Орбини и Цезар Бароний.Далеч по-малко внимание е отделяно на славян- ските извори на Паисий- български, руски, сръбски. Вдъхновената творба на Паисий- нейното съдържание и основна тенденция, пряко посочените в нея и използвани, но неозначени извори- ярко свидетелстват, че делът на славянските извори е да- леч по-голям, отколкото се приема досега.И нещо повече той до- минира не само по линия на обема, но и по линия на осмислянето на материала .Често пъти Паисий коригира някое твърдение на Мавро Орбини и Цезар Бароний въз основа именно на такива славянски източници.В редица случаи той определено сочи своя славянски извор:житие, пролог, грамота и пр.Но има и случаи, когато говори с най-обща фраза.Такъв е случаят например с из- ползваните руски истории- сам говори за няколко печатни и рък- описни истории, но не уточнява автора или заглавието на нито една от тях.Някои пасажи от неговата дават основание да се доп- уща известно влияние на руския църковен писател Димитър Рос- товски.Тук стои за изследване по-специалният въпрос за “Сино- писа” на Инокентий Гизел като важен като важен извор на “Ист- ория славянобългарска”.Въпросът за връзките на Паисий със съв- ременната нему и преди него славянска историография в генеало- гично отношение има важно значение за нашата историография. Досегашните научни изследвания върху изворите на Паисиевата история засягат предимно Мавро Орбини, Цезар Бароний, сръбс- кия родослов, пролог,Кормчая, жития и пр.Втората група извори, които Паисий не определя, но които обилно е използвал, в случая представляват по-голяма важност.Съпоставките показват връзка- та на “История славянобългарска”с редица старославянски прои- зведения, четени и използвани от Паисий в книгата му.Понякога той се придържа по-строго към своя извор, а друг път предава са- мо основната мисъл,заета оттам, изложена в една по-свободна форма.Именно тези примери добре показват голямото срастване на Паисий с неговете извори- той добре ги е проучил и усвоил, тяхното съдържание е вече негово вътрешно убеждение.Познати- те на науката днес извори на “История славянобългарска” свиде- телстват преди всичко за голямата начетеност на нейния автор, която той организирано постигнал.В това отношение Паисий пр- оявил необикновена настойчивост и упоритост, засвидетелствана от самия него.Запознат с историята на другите балкански народи, както и с историята на руския народ, той иска да поднесе на своя народ проверено и обосновано историческо четиво.Оттук и стра- стния стремеж към издирване на повече извори- домашни и чуж- ди.За него историята е велика учителка на народите, поради което тя трябва да бъде правдива.Понякога Паисий посочва пря- ко своя извор, но твърде често премълчава изворите си; заетото от тях той толкова е усвоил, че го предава от свое име.В единия и в двугия случай Паисий оперира свободно с материалите, разпо- лага ги нашироко и целенасочено.Във всеки ред, във всяка фраза изцяло влага своята душа,своя темперамент, предпоаставка за неотразимото въздействие на неговата бележита творба върху съ- знанието и чувствата на българина. Самата творба на Паисий показва най-добре неговата широка култура.Човек с малка култура, с малък кръгозор, с ограничени мисли и чувства, нито би помислил да се заеме да напише книга, чрез която да покаже славното минало на народа, за да го подти- кне към борба за сносен живот, нито пък би реализирал успешно подобна задача. Но каква култура показва Паисий?Вести за това дава пак самия Паисий кога пряко, кога косвено.Сам той разкрива мъчитерния и дълъг път на написването на книгата си:”Аз видях по-много кни- ги и истории написани много сведения за българите.Затова поло жих много труд за две години да събирам помалко от много ист- ории.И в немска земя повече с това намерение ходих.Там наме- рих Маврубировата история за сърбите и балгорите, накратко за царете, а за светците никак не писал”.Внимателният преглед на “История славянобългарска”показва, че нейният автор действи- телно е черпил знания от много и разнообразен материал.Освен двата основни и авторитетни историогрофски труда за онова вре-ме- Цезар Бароний и Мавро Орбини, които Паисий изрично сочи като свой главен извор, използвани по руски превод, той говори още за латински и гръцки истории, за Теофан Летописец, за Нем- ска история, грамоти на български царе, руски печатни истории, за руското печатно издание на Кормчаята и Пролога, гръцки из- вори за Кирил и Методий, съчинения на Патриарх Евтимий, сръбския Родослов,Стематографиите на Павел Ритер-Витязович, на Христофор Жефарович, поменици, жития на Иларион Мъгленски, Иван Владимир, Петка Търновска, Георги и Никола Софийски, гръцки съчинения за седмочислиниците и пр.Паисий познава още Черноризец Храбър, Константин Костенечки, Йосиф Брадата, руската Повесть временых лет, прочутите животописи за Кирил и Методий, т.нар.Панонски легенди, разказът за покръ- стването на българския цар Борис-Михаил по хрониката на Йоан Зонара, разпространеният разказ за Зограф и зографските мъче- ници и. Всички тези факти дават достатъчно основание да се отхвърли остарялата и твърде разпространена легенда за неграмотността и слабата култура на нашия пръв историограф Паисий Хилендар- ски. За пръв път името на Паисий Хилендарски става известно на по-широкото българско общество в 1871г.,когато в Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Браила се появя- ват две статий, едната на Васил Друмев, другата на Марин Дри- нов, посветени отчасти или изцяло на забравения автор на “Исто- рия славянобългарска” от 1762г. За автора на “История славянобългарска” има малко животопи- сни данни.Спори се за родното му място.Не се знае светвкото му име.Липсват сведения за детските, юношеските и младежките му години до постъпването в Хилендарския манастир.Не е установе- но със сигурност колко време живее след написването на своя труд и къде е починал. Много спорове предизвиква въпросът за родното място на Паи- сий.Както някога голям брой гръцки селища са се обявявали за родно място на Омир, така ред селища на днешна Югозападна България, въз основа на различни прдания, се обявяват и сочат за родно място на първия български възрожденец.Доспей, Ральово, Бельово, Банско,Кралевдол едно след друго претендират за тая чест и слава.Преданята обаче, които се пазят или се създават за хилендарския монах, говорят само за почитта и обичта, с които българския народ го окръжава. Проф. Йордан Иванов спира вниманието върху кондиките на Хилендарския и Зографския манастир, които регистрират живота там през 18в.В тях се поменават йеромонах Паисий и проигумен Лаврентий.На едно място се отбелязва, че родната къща на Лав- рентий била в Банско.Ако родната къща на Лаврентий, брат на Паисий, е била в Банско, трябва да се заключи, че родното място на Паисий е също Банско.Йордан Иванов основава своето твърдение не върху предания, а върху документи.Все пак се изка- зва съмнение, че Банско е родно място на Паисий, защото в кондиките можело да се поменава друг монах или други монаси с името Лаврентий.В крайна сметка се приема, че Паисий произ- хожда от Банско. За съжаление не разполагаме с никакви конкретни данни за дет- ските и юношеските години на Паисий Хилендарски.Въз основа на предания и легенди и на сведения, събрани в по-късно време от потомци на стари бансковчани, някои автори твърдят, че до постъпването си в Хилендарския манастир Паидий Хилендарски пътувал из българските земи по търговски дела.Баща му бил тър- говец и се именувал Михаил.Той имал трима сина Лазар, Вълчо и Петър, който бил най-малкия.Първият и последният избрали мо- нашеския живот, а средният продължил знанията на баща си като се издигнал до положението на едър търговец.Потвърждението на това се търси в щедрите дарения, които хаджи Вълчо прави на Зографския и Хилендарския манястир.Дали обаче етака, както разказват потомците на хаджи Вълчовия род, не може да се уста- нови поради липсата на документални данни.Поради туй горното сведение, както много други, остава в кръга на предполаженията и легендите. Решението на Паисий да се замонаши трябва да се обясни с об- становката, при която живеел и се развивал българския народ и специално интелигенцията през първата половина на 18в.Мнози- на даровити младежи, които се стремели към духовно извисяване и служене на народа, предпочитали да станат монаси.Друг път и друго място извън манастирите за интелектуален живот при тогавашните условия не е имало.Поради това не само Писий Хи- лендарски, който безспорно е един от най-даровитите българи през 18в., но и много други български младежи, живеели по не- гово време или по-късно, отивали в манастирите и ставали све- щенослужители. Важна роля за замонашването на Паисий Хилендарски, изглеж- да, е изиграсо наличието на постоянни и непосредствени връзки на бансковчани със Света гора.Там отишъл неговият брат Лавре- нтий, който се отличавал с буден ум (бил игумен на Хилендар- ския манастир) и развил широка дейност като духовник и водач на поклоннически групи.Паисий последвал неговия пример и в 1745г. на 23-годишна възраст се замонашил в Хилендарския манастир.(За решението му да стане монах вероятно са имали значение примерът и съветът на по-стария му брат Лаврентий).В атонските манастири,сред книжовни паметници и библиотеки, в средата на по-обрзовани хора Паисий е разширил и задълбочил образованието си.Той е усъвършенствал своето знание на черковнославянски и гръцки език. Първоначално може би с брат си Лаврентий, а по-късно и сам Паисий ще да е обхождал българските земи и като се е запозна- вал с положението, страданията и стремежите на българския народ, е зреел като мислител и патриот. Това продължило цели 15г. до 1760г.,когато решил да се заеме с издирване на източници за разкриване миналата слава и величие на българския народ и с написване на “История славянобългар- ска”. В Света гора Паисий Хилендарски влязъл в общение с предста- вители на други славянски народи- гърци, руси, украинци, сърби, грузинци и пр.Там той можел да чете намиращите се в манастир- ските библиотеки руски църковно-религиозни и светски печатни книги.Можел да беседва с поклонници от други балкански и извънбалкански страни и да обогатява познанията си за тези страни, за положението, бита и културата на населяващите ги народи и за стремежа им за свобода и социален проглес. В атонските манастири Паисий е изпитвал дълбоко огорчение и мъка от надменното държание и чувството на превъзходство, което са провявали към българите гръцките и сръбските монаси поради това, че техните народи са отишли по-напред в своето културно и национално развитие, че са имали своя написана история.Сам обект на техните насмешки, той ще даде по-късно,в своята История,израз на известно неприязнено чувство спрямо тях.Огорчението и “жалостта” му към българския народ го подбуждат към 1760г. да се залови за работа и да напише една българска история.Роля за това е изиграло и прочитането в Света гора на Барониевия труд.В него се дава висока оценка за силата на българите в борбата им с Източната римска империя.А на Паисий това му трябвало –вяра в силите на народа,потиснат жестоко от османските завоеватели и патриаршески владици, унижаван и обиждан от своите неприятели.И решил да започне великото си дело.Първоначално Паисий издирвал източници за своя труд в библиотеките на светогорските манастири.Той сам изрично говори за това.Но осъзнал,че туй не е достатачно,решил да се възползва от предоставения му добър случай да посети “немска земя”,където знаел,че се намират важни книги и документи за българката история. Пътуването до Стремски Карловци било извършено през пролетта на 1767г.Там той отива по поръка на своя манастир да прибере наследството, оставено за манастира от починалия там хилендарски архимандрит Герасим.Прибрал имуществото под- писва разписка за него (от 21 май 1761г.), която е стигнала до нас, така че разполагаме с неговия подпис, единствения сигурен Паисиев автограф.За отиването си в Австрия, в Карловци, сам Паисий съобщава в Историята си.Отбелязва, че е отишъл в нея повече за да издири материал за историята си.В Карловци наме- рил- както сам съобщава- Историята на Мавро Орбини, един от главните извори на “История славянобългарска”. В Хилендарския манастир Паисий се завръща не по-късно от края на юни 1761г. и веднага се заловил за работа.Но обстанов- ката в манастира не била благоприятна за спокоен и резултатен умствен труд.Между членовете на монашеското братство имало- както пише Паисий-“голям смут и несъгласие”.”И затова – про- дължава той- излязох и дойдох в Изограф и там намерих още много сведения и писания за българите...” В Зографския манастир Паисий работи около една година, къде- то успява да приготви окончателно историята си.При това не бил в добро здраве.Страдал от главоболие и много време бил измъч- ван от някаква “утробна”болест (вероятно язва или друго възпа- ление в храносмилателната система). Паисий не стои изолирано в книжовните си планове, за това свидетелства наличността на двама негови сподвижници в Зог- раф. Първо, в Зограф е живял един колкото скромен, толкова и учено- любив монах, чието чието име не ни е запазено, но чието дело е оцеляло и до днес под заглавието “Историа вкратце о болгаро- словенском народе”.Анонимниат автор е съставил труда си едно- временно с Паисий, и то през 1761г., като е работил независимо от него, макар помежду им да е шмало тясна дружба, касто това личи от факта, че Паисий е използвал труда на своя , изглежда по-стар събрат. Другият български историк от същото време е йеромонах Спири- дон, родом от Габрово.Започнал издирванията си едновременно с Паисий, Спиридон завършва историята си едва 1792г. Фактът, че в даден момент в Зограф се занимават с българска ис- тория трима монаси , иде да покаже сьществуването на една про- светена монашеска среда, вдъхновила мнозина за книжовен труд. Написването на “История славянобългарска” изисквало голямо напрежение на силите и системен труд.Сведенията за българите в двутомната Барониева книга били разпръснати на много места в изложението.При това те били частични, с много пропуски и бели петна и стигали докъм края на 12в.А разделът за българ- ската история в книгата на Мавро Орбини бил кратък и изпълнен с неприемливи за Паисий твърдения. За Паисий българите били най-древен и най-прочут славянски народ.”От целия славянски род- пише той- най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патри- арх,първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език...” Но за да стигне до тази антитеза, Паисий Хилендарски трябвало да извърши системен и продължителен издирвачески труд в раз- ни исторически съчинения и извори, което никой преди него не бил направил.Той трябвало да съпоставя данни от различни из- точници и сам да се убеди в правотата на своето схващане за миналото на българския народ.А това не било така лесно при положение, че познавал съвременния живот на българите, изгу- бил своята предишна слава и военни добродетели. Голяма трудност за Паисий представлявала систематизацията на историческия материал и подреждането му в хронологична пос- ледователност.Никой преди него не бил правил това с изключе- ние на Мавро Орбини, чието изложение обаче не е последова- телно и пълно.Създаването на първа цялостна хронология на бъл- гарската история е втори значителен елемент на Паисиевия нау- чен подвиг. Друга трудност за Паисий при подготавката на “История славян- обългарска” била липсата на литературна школовка.”Не съм учил никак- пише той- нито граматика, нито политика (светски науки), като прост българин просто и написах.Не се стараех според спо- ред граматиката да нареждам думите и да намествам буквите, но да събера заедно тая историйца”. Завършил своята История, Паисий не остава в атонските манастири, а тръгва да я разнася из България.Първото сведение за изнасянето на “История славянобългарска” вън от Света гора е от 1765г.За него говори Софроний Врачански, който направил препис от оригинала на историята, донесен лично от Паисий Хи- лендарски в Котел.”Сии историю- пише Софроний- принеси я Паисииа йеромонах от Света гора Атонска и приписахми я у село Котил; настоятел епитроп църковнии Христо поклонник и поста- ви я у прам Святаго апостола Петра и Павли, кои чите да ричет: бог да прости кои писал и кои настоял”.В преписа има и втора бележка, която съдържа данни за извършването му- 29.01.1763г. Къде другаде е разнасял своята история Паисий при пътувани- ята си из българските земи, не може с точност да се установи. Предполага се, че през 1771г. той е посетил град Самоков, където поп Алекси В. Попович напровил втори препис от историята. В сферата на догатките е посещението на Паисий в Цариград през 1783г. и за отиването му на преклонна възраст в Палестина, където станал хаджия. Между другите доскоро неизяснени въпроси в науката, свързани с живота и делото на Паисий, е и въпросът за годината наа неговата смърт.От 1938г. все повече се разпространява и бав- но укрепва мнението, че той починал през 1798г.Въз основа на бележка в Хилендарската кондика, която известява за смъртта на хаджи Паисий йеромонах,старец Хилендарски, Йордан Иванов стига до извода, че през 1798г.”Паисий умира на 76-годишна възраст в Самоков, където бил отишъл да събира гости за покло- нници в Света гора”. Напоследък това схващане се отхвърля от някои изследователи. Един от тях е Емил Геортиев, който излага своите съображения през 1962г.Друг автор, който подробно разкритикува тезата за смъртта на Паисий Хилендарски в Самоков през 1798г. е Боню Ангелов. В своята студия Боню Ангелов развива тезата, че Паисий Хи- лендарски е починал в Света гора наскоро след посещението си в Самоков през 1771г.Основание за това той намира в Епархиалния поменик на Зографския манастир.В него се съдържат имена на починали монаси от други манастири, за които зографското монашеско братство отправяло молитви за опрощаване на грехо- вете им.На един от листовете на поменика, в рубриката “Монас- тырей различных йеромонахы”, на два пъти е вписано името “Па- исиа Хилендар”.Малко по-долу е нанесено името “Доротея Дионисиат,1773г.”Това дава основание на автора да приеме,че Паисий “е починал година-две преди това вписване или най-късно същата 1773г.”В поменика имената на починалите йеромонаси са подредени хронологично, следователно смъртта на Паисий е предшествувала с една-две години или е съвпадала с тази на Доротей Дионисиат. С това обаче въпросът за смъртта на Паисий Хилендарски не се изчерпва , тъй като тезата не е доведена докрай и не са приведени в нейна подкреспа всички разполагаеми доказателства. Засвидетелствана документално чрез Хилендарската кондика остава единсвено тезата, че нашият пръв историограф и възрож- денец Паисий Хилендарски е починал през есентта на 1773г. в Асеновград. Паисий остава само един книжовен труд- своята История, завършена в 1762г.Пълното заглавие на историята гласи “Исто- рия славяноболгарская о народе о царей и о святих болгарских и о всех деяния и бития болгарская.Събрано и нареждено Паисием йеромонахом, бившаго и пришедъша ва Святие Гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому”. Задачите, които Паисий поставя на литературата- за тясно сближаване с живота, за неговото активно отразяване, за вярна служба на народа ,-изискват и нова форма.Средновековните литературни жанрове- жития, поучителни и похвални слова, ре- лигиозните трактати и т.н.- не могат да изпълнат тая задача.И Паисий се обръща към историографията.В средновековната бъл- гарска литература се срещат исторически съчинения, но това са преводни византийски хроники или кратки летописни разкази и бележки Паисий пристъпва към написването на цялостен цялостен исторически труд, на цялостна история на своя народ. паисий разбира, че в епохата на тежко робство историята може да играе огромна роля за народностното пробуждане и осъзнаването ще върне на сънародниците му вярата в бъдещето. “История славянобългарска” е творба която се явява нещо ново за българската литература в жанрово отношение.Стилът се отличава с живост и естественост, дори с известен лиризъм, и също представлява значителен интерес като момент от развитието на нашия литературен език и стил. Славянобългарската история се открива с един предговор озаглавен “Полза от историята”.Това са разсъждения и препоръ- ки, почерпани от книгата на Бароний.Паисий почти изцяло заема посочения предговор, в който се провежда позната средновеков- на мисъл за направляване “свише” на историческите събития, за историческото движение като изпълнение на “божествен план”. И в самото изложение на българското минало Паисий споменава, че бог е издигнал един или друг владетел – посветил е Муртагон да стане християнин, дарил е с победи над гърците Симеон.По- магал е на Самуил докато е бил благочестив, а след това наказал не само него, но и България заради греховете му, закрилял е Асен в болбата му за възстановяване на българската държава и т.н.В своя исторически разказ той допуска отделни прояви на чудеса:с кръста като с копие Муртагон надвил протизниците си, Иван Владимир носиил в ръце отсечената си глава, мощите на Самуиловия брат Давид били нетленни. Паисий Хилендарски се движи в рамките на средновековния мироглед от източноправославен тип, като не остава чужд на известен фанатизъм.Открито застава против ересите, към които причислява и католичеството.С неодобрение говори за румъните, които били приели католичеството като, като въвели и латински език.Не без симпатий разказва за цар Асен, който им забранил “римско вероизповедание”, прилагал сурови наказания спрямо привържаниците му, заповядвайки им “да четат на български и да държат православната вяра”.Характеризирайки тази страна от светогледа на Паисий, трябва особено да се добави, че в историята той отделя специална глава на българските светци, разкрива в положителни краски подвизите им за запазване на вярата, говори за борбата им с ересите и т.н. Без да се омаловажават всички тези в разбирането на Паисий, не може обаче да не се признае, че той отделя внимание на човеш- кото начало като фактор в историческите събития.Той ни е оставил немалко характиристики на исторически дейци от български, сръбски и византийски произход, които с личните си качества са влияли върху хода на историческите събития.Съвре- менен изследовател с право твърди:”В “История славянобългар- ска” са дадени психологически портрети на редица исторически личности”.Конкретизирайки своята мисъл , той добавя, че в това отношение Паисий “влиза във формално противоречие със своята религиозна философия”, че по същество обяснява историческите явления със естествени, земни причини, с волята исъзнанието на хората, с техните чувства, стремежи и мечти, грешки и престъпления, при което употребява понятита “злоба”, “завист”, “отмъщение”, “лукаво дело”,”малодушие”,”слава”,”полза”, “граждански закон и прав ред”, чрез което издавал бебези и на рационалистически мироглед. Паисий въвежда в обясняване на историческия процес фактори от друго естество- материални потребности на човека, известно въздействие върху историята на географската среда, на народния дух и характер и пр.Така например, като проследава предвижва- нето на българите от първоначалните им поселища край Волга и настаняването им на Балканския полуостров, Паисий, обяснява, че българите се разселили и дошли в маджарската и влашката област, понеже, имали намерение да търсят добра и плодородна земя.И когато говори за установяването им на юг от Дунав, той продължава същата мисъл: това е станало,защото намерили “добра и изобилна земя и се заселили”. Най-голямо място като фактор за историческото движение е отделено на особености на народния характер на българите.На него се дължи и нататъшната им история на Балканския полуост- ров, където най-напред се заселили със съгласието на Византия. Ето характеристиката, която прави Паисий:”Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни исилни във война, люти като лъвове.Един отивал срещу десет без страх”.Колко много Паисий държи на ролята на народния харак- тер в историческото движение се вижда и от обстоятелството, че той на много места и по други поводи изтъква присъщия на българския народ героизъм, намира за необходамо да утвърди тази му черта не като свое мнение, а като нещо, което се призна- ва от другите.Затова се позовава на авторитета на Цезар Бароний, който на лист 567 от първата част на “Деяния церковная и граж- данская” говори:”Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим”.Все така счита за нужно да се позове и на гръцките извори:”Така и гърците пишат в своите истории:”Бълга- рите са диви и непобедими във война.”И пак:”Лют е българският народ и непобедими са във война”. Характеристиката на българския народ и ролята му като действе- на сила в историята се вижда и от обобщението на Паисий за отношението между българи и гърци.Проследявайки политичес- ката им история, той си дава сметка за причините за постоянните им войни и отново говори за различния характер на двата народа. Гърците се отличават с високи завоевания на мисълта, култура в междучовешките отношения, в гражданския живот и пр.Срещу това българите имали други качества, противоположни на тези и това според него определяло взаимоотношенията им:”Гърците имали мъдрост, възпитание и много церемонии, а българите пък-неуклонна праброст и съгласие в боя.Така никак не били сговорни едни с други.” До каква степен Паисий държи на народ- ностния характер като движеща сила на историята се вижда и от това ,че той обръща внимание на герба като държавен символ, който българските владетели поставяли на печата си. В своята “История славянобългарска” Паисий Хилендарски разкрива не само миналото, но дава сведения и за настоящето.В случая не е важно, че онова, което е било, е обрисувано по-обши- рно, пълно , детайлирано,а сегашнота по разбираеми причини е представено повече или по-малко бегло.От съществено значение е, че съвременното състояние на българския е главната задача и цел на автора.Миналото се използува, за да се поставят и решат жизнено актуални и насъщни за момента задачи.Поради това по своя вътрешен смисъл неговата книга не цели толкова да разграничи история от съвременност, да ги противопостави една на друга, по-скоро да ги съчетае-да сложи миналото и настояще- то върху плоскостта на общото развитие на българския народ,ко- ето е постъпателно, следва линията на напредъка, макар и неравномерно и своеобразно. “История славянобългарска” звучи мажорно бодро и мъжестве- но- проникната е от увереност в бъдещето.В съзнанието му българинът не скъсал така рязко и безнадеждно с някогашните си добродетели, изразени в неотклонното развитие към по-високи форми на живот.По вътрешния си смисъл и съдържание книгата му представлява дълбока, основана и върху миналото, и върху настоящето програма за решаване на най-актуалната задача на епосата през втората половина на 18в.- да се даде идейна обосно- вка на нова фаза от историческото развитие:нов живот чрез наро- дстно обособяване и национално самоопределение, премахване на чуждонационалните и възстановяване на унищожените само- стоятелни култури и държавни институции. Макар положението на българския народ да представлява нерадостна гледка както в сферата на гражданското му състояние така ив сферата на неговата култура, Паисий не губи вяра в бъде- щето му.Той съзира предпоставки, които обединяват българина в миналото на свободен живот с българина от настоещето му със- тояние на робство и дават опора за исторически оптимизъм.И това е при положение, че Паисий не може да се надява на “благо- получните владетели, заменени сега от османските тирани, които са довели сънародсиците му, ненаучени, да се покоряват на чужда власт”, до състояние на пълни роби. Паисий Хилендарски е уверен, че макар да са оставени без духовни ръководители, българите не са изгубили естествената си любезност, волята си за знания и творчество, жаждата си за кул- турен напредък.Той не скрива, че в момента са изостанали в развитието си поради тежките условия на живот и безгрижието на гръцкото духовенство.При все това обаче Паисий не е виждал преградата между българите в миналото, които по-рано от всич- ки славянски народи приели православието,”по-рано имали свой патриарх и цар изапочнали да четат на своя език” и онези българи сега, които са възпрепятствани в развитието си ,не са в състояние “да възприемат никакво книжовно учение и мъдрост”. В това отношение наблюденията му над живота на българския народ му откриват два типа българи.Едните искат да знаят какъв е бил животът им в миналото да се поучат от него, да следват примера на своите прадеди.Наред с тях има и други, които, бидейки в по-близко общение с гръцките търговски слоеве и с гръцката интелигенция, се поддават на влиянието на тяхната култура и бит, отказват се от българското име език и пр.В случая е важно, че и привълзаните към своето родното, и отстъпниците от него не са безразлични към знания и културен напредък.Ако има разлика помежду им, те се крият в различните насоки, в които се търси този напредък- едните в своето, а другите в чуж- дото.И затова Паисий намира за необходимо да отговори на наз- релите потребности и на двата слоя българи, като поощри първите и изобличиа изобличи и поучи вторите. За да могат българите да продължат онази линия на развитие, която са следвали в миналото, да могат да осъществят нов по-висок етап на културен напредък сега, да се утвърдят като твор- ческа историческа общност, те трябва да се освободят политиче- ски.Това етолкова по-необходимо като се има предвид, че и църковното господство се опира на политическото- че гръцките духовници не само не се грижат за просветата на българския народ, но ограбвайки го “несправедливо”, действат с “турска сила”.А за политическо освобождение, като основа на всичко не- обходимо българите да разчитат на собствените си качества и да се утвърждават в самобитния си национален характер, да държат на присъщия на тях психически облик и култура, да ги развиват на собствения си език, да се обединяват върху националната си територия като тяхно отечество и т.н. Проследил процесите в развитието на българския народ в мина- лото, доловил качествено новите промени, които се извършват в живота му в настоящия момент Паисий Хилендарски израства като идеолог не само на народностно обособяване, но и на национално, а в перспектива- и на държавно самоопределение.Не без основание съвременни наши историци виждат в “Исторя славянобългарска”зародиша на идеята на борбата за политическо освобождение:”Проникнал в самата сърцевина на историческия процес, Паисий Хилендарски успял не само да отрази ярко новото, което се зараждало в българското общество, но и да начертае основните линий на борбата за неговото освобождение от чуждото духовно, социално и политическо господство.Нашата историческа наука с пълно основание нарече “История славянобългарска”пръв манифест на българското национално- освободително движение”. След като “История славянобългарска” бива завършена в Хилендар през 1762г.нейният първообраз бива занесен в Зограф- ския манастир където се пази и сега под инв. № 168.Правдопо- добно е да се мисли, че било в този манастир, било в Хилендар Паисий е имал доверени грамотни краснописци, които възпроизвели на чисто неговия чернови екземпляр, оставен в Зо- граф, навярно за да бъде запазен от възможни недоброжелатели в Хилендар.Както се знае, с написания на чисто екземпляр към края на 1764г. или началото на 1765г. Паисий се оказва в Котел, представяйки го на 25-годишния тогава поп Стойко владиславов да го препише.Тази работа бива привършена на 29.01.1765г.Така възниква първият препис на “История славянобългарска” нари- чан Софрониев.Оставен на съхранение в олтара на котленската съборна църква “Апостол Петър и Павел”, той сега се пази в Народната библиотека “Кирил и Методий” в София под инв.№368.Фототипно издание на ръкописа, дешифриран и преведен на новобългарски език, му прави през 1972г. Б.Райков. След Софрониевия препис от 1765г.се появява Самоковският на поп Алекси Велкович Попович от 1771г., а въз основа на него и рилският препис от монаха Никифор през 1772г.В същата година се прави жеравненският препис.След смъртта на Паисий в 1773г. до края на 18в.преписите на “История славянобългарска” продъл- жават да се множат още по-интензивно.През 1781г. имаме втори Софрониев препис, 1783г.-кованлъшкият препис на поп Стоян, 1784г.-еленски препис, направен от поп Дойно Граматик, в 1796г.- поп Пунчо от с.Мокреш, Ломско поставя в свой сборник преправка на “История славянобългарска”.Не е безинтересно да се отбележи, че всичките тези преписи се появяват в централната част на Източна и Западна България, при това предимно в села. Може би това явление следва да се обясни с чистотата на българ- ското население в тези селища, с по-малката опасност от прес- ледване и други причини.Още първите преписвачи на Историята изрозяват чувствата си на възторг от делото на Паисий.Някои я възприемат и по-активно като черпят от нея материал за собстве- ни произведения.Например поп Пунчо, автор на първата преправка на “История славянобългарска”.Нелишен от известно авторско самочувствие, този книжовник не само намира за нужно да изпише собствения си портрет, но заедно с това към историята на Паисай прибавя от себе си и два исторически разказа. “История славянобългарска” започва да се преписва и разпространява сред българите още през 18в.Тя дава начален тласък на възрожденския процес, допринася за формирането на нацоналноосвободителната идеология.През втората и третата четвърт на 19в.идейното и влияние върху българите се засилва. До освобождението на България от османска власт обаче “Исто- рия славянобългарскя”остава ненапечатана въпреки широкото и разпространение и популярност. Първото издание на “История славянобългарска”било осъще- ствено от руския учен А.В.Лонгинов в Люблин през 1885г.по т.нар. Тошковичев препис.В изданието били допуснати много грешки, поради което М.Дринов, занимаващ се от много години с изследване живота и делото на Паисий Хилендарски, го преценил като незадоволително.Изданието било поправено и излязло втори път в Одеса през 1893г.В същата година М.Москов издал във Велико Търново ново издание, което повторило грешките на първото Лонгиново издание.Пяколко години по-къ- сно А.Теодоров-Балан подготвил свое издание на Паисиевия труд като се съобразил с поправките, направени в изданието на Лонги- нов от 1893г. В началото на 20в. Й.Иванов работи продължително върху на- мерения в Зографския манастир препис на Паисиевата история, който тай преценява като оригинал-черновка.Текстът на тази черновка иванов издава през 1914г.Макар че се появяват отзиви, в които авторите им приемат възгледа на Й.Иванов, има и такива, коита го отхвърлят.Между тях е историкът на новата българска литература Б.Пенев, който излага първите си възражения в рабо- тата си върху Паисий от 1910г., печатана в периодическо списа- ниеа в по-разгърнат вид в отделното и издание през 1919г.Осно- вното във възраженията се гради на графологическата страна на доказателствата- недостатъчния материал за съпоставка на почерка на Паисий, засвидетелстван единствено в подписа му върху разписката, която е дал в Сремски Карловци.С възгледа на Й.Иванов не се съгласяват и В.Н.Златарски, а също така и Ив.Д. Шишманов, но неговото издаване и да сега не е изгубило своята научна стойност и служи за основен текст при всяко издаване на “История славянобългарска”.Въз основа на изданието на Й.Иванов след Първата световна война се подготвят редица нови публикаций но оригиналния или на съвременния литературен български език.Такива са публикациите на Н.Филипов, А.Д.Пи- ронков, Цв.Минков и др. Паралелно с издаването на оригинала-чернова в навечерието на Втората световна война Ст.Романски подготвя обнародване на Паисиевата история по запазения в Букурещ втори Софрониев препис от 1781г. Издаването на “История славянобългарска” продължава и след девети септември 1944г.Най-големи заслуги за това има П.Дине- ков , под чиято редакция излизат няколко издания на новобъл- гарски език. “История славянабългарска” оказва влияние върху обществена- та мисъл не само пряко чрез многобройните издания и тиражи.Тя прави това и косвено, тъй като още в епохата на Въвраждането животът и делото на Паисий Хилендарски стават една от най-раз- работваните теми в българската история, книжовност и езикозна- ние. Пръв говори за преписи на Паисиевата история Ю.Ив.Венелин. Тези преписи той нарича “царственици”, но не споменава името на автора им.Трудът на Паисий познава и В.Ев.Априлов.Той притежава лично т.нар. Жеравненски препис от 1772г. Първоначално В.Априлов се отнася критично към Паисиевия труд;намира, че в него има “много грешки, анахронизми и пропуски”.Въпреки това обаче интересът му към делото на Паисий бил твърде голям и през 1846г. той обнародва статия в сп.”Любословие”, в която говори за още един препис на “История славянобългарска”. Висока оценка на Паисиевото дело дава Г.С.раковски.Той допринася също така извънредно много за популяризиране на “История славянобългарска” сред българската интелигенция през 60-те години на 19в. като обнародва избрани части от нея. В един план за съчинение, което възнамерявал да напише Г.Рако- вски поставя името на Паисий на първо място измежду българ- ските възрожденски дейци.Това говори за високата оценка, която той дава на делото на Хилендарския монах. За автора на “История славянобългарска”пише през 1852г. беле- жития руски учен В.И.Григорович.В едно свое съчинение за бра- тя Кирил и Методий той се позовава на писаното за тях от Паисий Хилендарски.За Паисий пишат в свои съчинения също така български възрожденски дейци Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Райко Жинзифов, Любен Каравелов и др. Висока оценка на делота на Паисий се дава в статията “Истинско родолюбие”, обнародвана във в. “Дунавска зора” Когато през 1869г. в Браила било основано Българското книжов- но дружество, вниманието на някои от неговите членове било насочено към системно изучаване живота и делото на Паисий Хилендарски.Най-големи заслуги в това отношение имат Васил Друмев и Марин Дринов.В оценката си за Паисий те се солидари- зират с високото мнение за него на Г.Раковски. В една своя статия-“Живописание”,В.Друмев изказва редица оригинални мисли за делото на Паисий Хилендарски.Като се позовава на обнародвани от Раковски откъси от”История славя- нобългарска”, Друмев изтъква, че в съчинението си Паисий осъ- жда патриаршеското духовенство за “жалостното положение”, до което бил доведен българският народ, и призовава към борба за свестяване и опазване на народността. Още по-задълбочен анализ на “История славянобългарска”и по-пълна оценка за ролята и мястото на Паисий Хилендарски прави Марин Дринов в статията си “Отец Паисий- неговота време, не- говата история и учениците му”.С нея Дринов полага основите на пасиеведението в нашата страна.Нейното най-голямо значение се състои в обосноваването на ново схващане за началото на Бъл- гарското възраждане.Според Дринов възраждането на нашия народ започва не от 30-те години на 19в. както дотогава се смятало от мнозина български възрожденци, а от средата на 18в., когато Паисий написва своята “История славянобългарска”.Пър- вият изследовател на Паисиевото дело не поставя неговата лич- ност и дейност в определена връзка с епохата, с онова състояние на класовите сили, в което се намирал българският народ през 18в.В една или друга степен Паисий се представя на Дринов като човек, който действа едва ли не в един социален вакуум, възкре- сява за исторически живот един замрял или просто несъществу- ващ народ “...над българската земя, като зиждително слово на първоначалний хаос, се е раздал глас от Хилендарския манастир: разнебитените и разглобени българи от този глас са начнали да се сглобяват пак в едис народ”. След освобождението на България от османска власт за времето, живота и делото на Паисий Хилендарски пишат десетки български и чуждестранни историци, езиковеди и литературове- ди като Балан, В.Н.Златарски, Й.Иванов, Ив.Д.Шишманов, Б.Пе-нев, Н.Филипов и много други.В техните трудове се разкриват условията, при които се изгражда и твори Паисий Хилендарски, прави се идеен и фактологичен разбор на неговата история и се обнародват исторически съчинения на негови съвременници. Впечатление прави студията на Б.Пенев отпечатана в периодическо списание през 1910г.Пенев разглежда обстойно и критически всички данни за възникването на “История славянобъргорска” и анализира съдържанието и във връзка с прокараната там патриотическа тенденция.За него историкът Па- исий е “ край на един бавен ,продължителен процес, понеже изразява ясно онова съдържание на духовния живот, което преди него е било дадено в смътна, неопределена форма”.Но като про- дължава една традиция в стремежите на своите предходници и съвременници, Паисий, бидейки даровита личност,осмисля лутанията и предчувствията загатнати в дамаскинската книжнина в проповедите на някои духовници и учители и в народното творчество, свързва ги с идеята за отстояване на националното достояние в език, бит и историческо право и така постига един нов етап в развоя на народния дух. Когато се говори за наследството на Паисий Хилендарски не могат да се изтъкнат някои негови основни черти, които са пораждали и пораждат големия интерес към него. Някои автори наричат Паисий Хилендарски “предвестник” на новото време в историята на българския народ и го поставят на границата между две епохи.Правилно ли е да се говори така? Може ли да се твърди като се изхожда от направения анализ на “История славянабългарска”, че Паисий е предвестник, а не вес- тител на новато враме, че идеологията му е смесица от средно- вековни догми и веяния на новото време, която го поставя между две епохи? Такива определения за ролята и мястото на Паисий Хилендар- ски в българската история не са приемливи.Паисий не само предвещава, но определя пътя на българското възраждане.Той изработва първата българска националноосвободителна програма, която остава в сила до освобожсението на България от османска власт.Идейното съдържание на неговата история обаче не се изчерпва с освобождението на България.За това говори нарастващия интерес към неговото дело в следосвобожденския период на нашия народ.Идеите му имат по-широко и по-дълбоко звучене и въздействие от това, което сме свикнали да им отдава- ме. Паисий Хилендарски е първият български възрожденец не само по време, но и по дух, по цялостния размах на своите убеждения идеи и обществена дейност.Той е, така да се каже, прототип на възрожденския българин, който идва да замести българина от предишната епоха.За първи път у Паисий традиционното отношение към земния свят като към нещо второстепенно и пре- ходно отстъпва на убеждението, че човек трябва да мисли и да се бори за подобрение на земния живот.Това убеждение у Паисий е здраво свързано с идеята за служене на хората.Когато пристъпва към написване на своята история, той мисли не за себе си,а за народа, за подобряване на неговата участ. Паисий Хилендарски пръв ланира идеята за замяна на сраднове- ковната ценностна система за хората с нова, хуманистична ценностна система.За него полезен е не този човек, който се отда- ва на молитва за своето “спасение” и за “спасението на грешния свят”, а този, който се бори за народното освобождение.В такъв смисъл била схващана и следвана основната идея на Паисий в “История славянобългарска” относно смисъла и съдържанието на човешкия живот от българските възрожденски дейци.ПеткоР.Сла вейков раказва, че когато бил младеж под влияние на книгата на К.Огнянович”Житие светаго Алексия , человека божия” решил да се замонаши.За да го отклони от това намерение баща му му дал да прочете един от преписите на Паисиевата история.След прочитането накнигата у Славейков се изгубило всякакво желание да се отдаде на монашески живот. Някои автори праявяват несъобразяване с епохата, в която жи- вее Паисий, и със състоянието на съвременната му историография. Поради това те са многа критични в преценките си за качествата на “История славянобългарска”като научен труд. Предявяват към него високи изисквания, като изхождат от състо- янието на съвременната им историческа наука. Разбира се, че в “История славянобългарска”има голям брой неправилни творения и грешки.Не по тях обаче рябва да се съди за нейните качества и за силата на въздействието и върху българ- ското възрожденско и следосвобожденско общество.Паисий Хилендарски пише не само и не “чиста” история.Той пише своео- бразен историкополемичен труд, който е наситен в най-голяма степен с националноосвободителен идеен заряд.Трудът му е еднакво богат със знания за миналото на българския народ и с емоций за изгубената народна свобода и за униженията и страда- нията, на които са подложени съотечествениците му под властта на османците и патриаршеските владици.Това заедно с автобиог- рафичните данни, които се съдържат в “История славянобългар- ска”,иде да подкрепи мисълта,че Паисий не предвестник на Бъл- гарското възраждане и не стои между две епохи.Той е родоначал- ник на българския възрожденски човек, който се отличава с дъл- боко и искрено родолюбие, високи морални качества и стремеж за вярно служене на народа.Стойността на Паисиевата история не се крие в съвкупността от верни исторически факти, а в силата на вложените в нея патриотични и народноосвободителни идеи. Използвана литература 1.Боню Ангелов-“Паисий Хилендарски” 2.Михаил Арнаудов-“Паисий Хилендарски.Личност, Дело, Епоха” 3.Велчо Велчев-“Паисий Хилепдарски.Епоха, Личност, Дело” 4.История на българската литература 5.Ем.Георгиев-“За това, което знаем и не знаем за рождението, учението, любовта и смъртта на отец Паисий, Литературен фронт бр.26 “ 6.Хр.Христов- “Паисий Хилендарски.Неговото време, жизнен път и дело” С ъ д ъ р ж а н и е 1.Увод .............................................................................2 2.Историографски извори .............................................4 3.Автори писали по дадения автор ..............................5 4.Извори ..........................................................................7 5.Биографични данни за Паисий Хилендарски ........14 6.”История славянобългарска” .................................. 22 7.Използвана литература .............................................38 Изтегляне 166 Kb. Сподели с приятели:
|