Паисий хилендарски / 1722-1773
Изтегляне 46 Kb.
|
Свързани:
paisiii-hilendarski (1)
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ / 1722-1773 /Паисий Хилендарски е велик представител на своето време. С право можем да го наречем и пръв наш възрожденец. Неговата “ История Славянобългарска “ отразява големите идеи на епохата, която започва през ХVІІІв. Но той не е единственият български книжовник в този период. Тогава работят дамаскинари, преписвачи и творци на богослужебна и светска книжнина, проявявят се Партений Павлович и Христофор Жефарович. За разлика от всички други обаче, Паисий най-добре успява да долови потребностите на българското историческо развитие и да ги пресъздаде в творбата си “ История Славянобългарска “. Историческата наука разполага с кратки биографични данни за хилендарския монах, който се съдържат в автобиографичното послесловие на творбата му. Роден е в 1722 г. в самоковска епархия, вероятно в град Банско, тъй като сам споменава, че братята му Лаврентий и х. Вълчо „имат отцова кукя” там. Паисий учи в килийното училище в Рилския манастир, след което става монах и през 1745 г. се озовава в Хилендарския манастир при своя брат Лаврентий и става монах./за съжаление светското му име остава неизвестно /. Именно там у него се ражда идеята за написване на „История славянобългарска”. През 1761 г. Паисий заминава за Сремски Карловци / Австрия /, за да уреди имотен спор на починал негов събрат . Там той започва да събира нови сведения за миналото на своя народ. Връщайки се в Атон, той се установява в Зограф, тъй като е подразнен от започналите разпри в Хилендарския манастир. Именно тези манастири са най-важните средища на духовния живот на българите в този период. Благадарение на обиколките си из България, Паисий Хилендарски е имал възможност да опознае положението на българите и да издири някои писмени и веществени паметници, които по-късно ще използва в историята си. През 1762 г. в Зографската обител той завършва творбата си и скоро сам започва да я разнася из българските земи, ставайки таксидиот на Хилендарския манастир. Няма единство обаче по въпроса за годината, в която е умрял Паисий Хилендарски. Това е станало или през 1773 г. При последната му мисия в Станимака /дн.Асеновград/ или през 1798 г. Основният подтик за създаването на книжовния му труд с историческо съдържание е най-вече общественият, културен климат на атонските манастири. През ХVІІІ в. светогорските монашески братства разполагат с богати библиотеки и архиви от Средновековието и от по-ново време. Тук проникват и просвещенските идеи, които дават началото на една по-висока култура и образованост. Не случайно точно тук Евгений Вулгарис прави опит да създаде първата академия за модерни науки. Всичко това разпалва патриотичните чувства на атонските монаси, спомагайки за формирането на националното им самосъзнание. В това трябва да търсим основният стимул у Паисий при издирването на сведенията за миналото на българите и обобщаването им в една история, от която да проличи, че те са имали “ царство и господарство и са били равни със съседните им царе “. От друга страна, заминавайки на Атон, Паисий имал възможност да се запознае с монаси от други православни народности-гърци, сърби, руси. Скоро той узнава, че те за разлика от българските монаси, добре знаят, помнят и се гордеят с миналото си! Така хилендарският монах бил обхванат от чувства на срам, гняв и ревност и неслучайно отправил укор към народа си : „ О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин....”В тези думи трябва да се търсят и основните мотиви за написването на историята. Според Марин Дринов написването на “ История Славянобългарска “ се обяснява и с гениалната личност на Паисий Хилендарски, който се опитва да пресъздаде идеите си при започващите промени на времето. За своя труд Паисий е използвал много извори-домашни и чужди. Ето защо той може да бъде определен и като пръв български историк. Терминът „история: от гр. език се превежда като изследвам, проучвам. Точно това прави и самият Пасий. В работата си върху “ История Славянобългарска “ той е ползвал историческите произведения на Цезар Бароний “ Деяния църковни и граждански “ и на добровчанина Мавро Орбини “ Царството на славяните “, които той намира в Сремски Карловци. Заедно с това у Паисий съществува преклонение пред старата българска книжнина и към историческите документи на българското минало. Ето защо той се позовава в творбата си и на много домашни извори-предимно грамоти на българските царе, жития на светци, монети и печати на българските царе, икони от монашеските обители др. По този начин първият български историк – Паисий Хилендарски успява да изпълни поставената си задача като обедини и преработи през собствения си поглед, разнородни материали и да ги включи в една българска история. По своята структура и съдържание “ История Славянобългарска” представлява сбито, но ярко изложение на българското минало, в което Паисий търси идеали – извор на национална гордост и надежда. От анализа на миналото и настоящето той прави своите оснавни заключения. За него миналото е свидетелство за възможностите на българите да бъдат независими и силни, а настоящето – за невъзможността да живеят повече в условията на чужд политически и духовен гнет. “ История Славянобългарска “ се състои от 10 дяла - Увод, Предисловие, седем глави и автобиографично послесловие. Първото предисловие не е оригинално, а е заимствано от руския превод на книгата на Цезар Бароний и е озаглавено „Ползата от историята”. Второто Предисловие е изцяло оригинално и представлява изложение на национално-политическите идеи на Паисий Хилендарски. То е написано в публицистичен, приповдигнат тон, приканващ родоотстъпниците да знаят и да се учат от родната си история. Изложението се състои от 7 глави, разказващи за историята на българските царе, светите братя Кирил и Методий, българските светци,както и кратко представяне на сръбските крале. Повествованието за българската история, Паисий започва от най-древни времена, още от легендарния потоп, проследява образуването на славянобългарската държава, нейното героично отстояване и борба със силните врагове – главно Византия и завършва с падането на България под османска власт. Историческите сведения за българския народ в периода на робството не са отделени в специален дял на “ Историята “, а са разпръснати по другите части на произведението. Това вероятно авторът е направил с целта да не задълбочава тъмните и нерадостни мигове от живота на българите, а да подчертае славното им минало. Според някои автори “ История Славянобългарска “ е политическа програма за националната ни история. Паисий Хилендарски се е стремял чрез примери от миналото да подбуди българите към съхранение на народността им в тежките условия на чуждото владичество. Той последователно прокарва оригиналната идея за обособяване на българите сред съседните им балкански народи, които след завладяването им под османска власт, били наричани с общото име “ рая “. Това отделяне на българския народ от останалите етноси в Османската империя, Паисий виждал главно чрез промени в културната сфера – език, писменост, просвета и културно-историческо наследство. Духовното отделяне на българите трябвало да се осъществи чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма като се възстанови българската духовна самобитност. От своя страна вярата в освобождението от османска власт се свързвало с победата на кръста над полумесеца, със силата на славянството и най-вече с Русия – “ голямата северна страна “. Паисий се стреми да убеди читателите си, че българите имат историческо право да имат своя държава, която е създадена още в средновековието. Ето защо “ История Славянобългарска “ е насочена към премахване на религиозното мислене на българите, които си обяснявали, че цялото зло е по Божия воля и затова те са длъжни да се примирят с положението си. Хилендарският монах зове българите да четат, да знаят историята си, да се просвещават. Ето защо най-употребяваните думи в “ История Славянобългарска “ са : “ чети, за да знаеш”, “ просвещавай се “, “ мъдрост “, “ разум “ и т.н. Паисий смята, че не Бог и съдбата пишат историята, а сам човекът е нейн създател. Той се опълчва срещу официалната гръцка църква, която се стреми да подчини духовно българите и да ги принуди да се примирят с теглото си. С идеите на Паисий Хилендарски ,заложени в “ История Славянобългарска “, започва и борбата на българския народ за духовно и политическо освобождение. Ето защо Паисий е бележит българин от епохата на започващото Възраждане. Разбира се, трудно е да предположим, че единствено чрез неговата личност се полага началото на българското самоосъзнаване. Но благодарение на неговата изключителна прозорливост и неповторимото му произведение, българският народ тръгва по трудния път на духовно и политическо обособяване. Ето защо не е случаен фактът, че “ История Славянобългарска “ се превръща в една от най-четените и преписвани впоследствие книги. За сега са известни около 40 преписа и 20 преработки на паисиевия труд. С основание може да кажем, че няма по-четена книга от епохата на българското Възраждане, която да подбужда българите към знание и осъзнаването им като нация. Един от първите преписвачи на “ История Славянобългарска “ е котленецът Стойко Владиславов / Софроний Врачански /. През 1765 г. той лично се среща с Пасий Хилендарски и прави препис от неговата история / Котленски препис /, който дарява на църквата в Котел. През 1781 г. е направен и втори софрониев препис за лично ползване.. Преписите и преправките били правени предимно от учители, монаси и свещеници. През 1844 г. излиза и първото печатно издание на паисиевия труд, направено от Христаки Павлович в Будапеща.То се нарича “Царственик” и се налага като учебник по история в новобългарското училище.От него черпят идеи и вдъхновение редица български революционери. Ето защо с право може да се твърди, че Паисий Хилендарски има важна роля в последвалото освобождение на България. Паметта му се почита и до днес в деня на народните будители - 1 ноември. Изтегляне 46 Kb. Сподели с приятели:
|