56
можеш автоматично да се чувстваш виновен. Поддържахме вътрешния ти химичен ред независимо от всички външни обстоятелства в живота ти. Толкова сме свикнали с този химичен ред, че новото ти състояние ни е неудобно, непознато. Искаме си познатото, предсказуемото, което ни се струва естествено. И ти изведнъж си решил да се променяш! Не можем да го допуснем!И така, клетките се събират и казват:
Да изпратим протест на мозъка. Но трябва да бъдем хитри, за да си помисли, че той всъщност е отговорен за новите мисли. Не искаме да се досети, че идват от нас. И те изпращат послание с етикет „Спешно“ право по гръбначния стълб към повърхността на мислещия мозък. Наричам го „бързия път“, защото съобщението стига за секунди до централната нервна система.
В същото време, докато става това, химията на тялото – химията на чувството за вина – е спаднала до по-ниско ниво, защото вие не мислите и не се чувствате по същия начин. Този спад обаче не минава незабелязан. Един термостат в мозъка, наречен хипоталамус, изпраща тревожен сигнал:
Химическите стойности намаляват. Трябва да ги повишим!Така хипоталамусът дава знак на мислещия мозък да се върне към старите си привички. Това е „бавният път“, защото отнема повече време на химикалите да се завъртят през кръвообращението. Тялото иска да се върнете към запаметения си химичен аз и затова ви
кара да мислите по познатия, рутинен начин.
Тези клетъчни реакции – по „бързия“ и „бавния“ път – стават едновременно. В следващия момент започвате да чувате в главата си мисли от типа: Днес
си много уморен. Можеш да започнеш от утре. Утре е по-хубав ден. Наистина, можеш да го оставиш за по-късно. И любимата ми: Просто нямам чувството, че е правилно.Ако това не проработи, предстои втора тайна атака. Тялото-ум иска отново да владее положението, затова започва да ви тормози:
Нормално е да се чувстваш зле. Баща ти е виновен. Не се ли чувстваш зле за това, което си правил в миналото? Хайде да разгледаме миналото ти, за да си спомним защо си такъв. Виж се – развалина, нещастник. Ти си жалък и слаб. Животът ти е провал. Никога няма да се промениш. Твърде много приличаш на майка си. Защо просто не се откажеш? Докато продължавате да се очерняте, тялото ви изкушава ума да се върне към несъзнателно запаметеното състояние. На рационално ниво това е абсурдно. Но очевидно на някакво ниво е хубаво да се чувстваш зле.
В момента, в който се вслушаме във вътрешния монолог, когато повярваме на тези мисли и реагираме със същите познати чувства, настъпва ментална амнезия и ние забравяме за първоначалната си цел. Смешното е, че всъщност започваме да
вярваме на това, което тялото казва на мозъка да ни каже. Потапяме се отново в автоматичната програма и се връщаме към стария си аз.
Този сценарий е познат на повечето от нас. Той не се различава от всеки опит да се откажем от някой навик. Независимо дали
сме пристрастени към цигари, шоколад, алкохол, пазаруване, хазарт или гризане на ноктите, в момента, в който прекратим привичното действие, между тялото и ума настъпва хаос. Мислите, които възприемаме, са тясно свързани с чувството какво би било да преживеем изкушението. Когато се отдадем на желанието си, възпроизвеждаме същите резултати в живота си, защото умът и тялото са в противоречие. Мислите и чувствата ни работят едни срещу други и ако тялото стане умът, винаги ще бъдем жертва на начина, по който се чувстваме.
Докато използваме познатите си чувства като барометър, като обратна връзка за усилията ни да се променим, винаги ще се разубеждаваме да не бъдем велики. Няма да
57 успеем да надраснем вътрешната си среда. Няма да можем да видим света на възможните резултати с изключение на негативните от миналото. Мислите и чувствата наистина имат голяма власт над нас.
Сподели с приятели: