Разказ в-к Бургазки Фаръ 1941

РАЗКАЗ

Голяма двумачтова гемия почиваше, прислушана в звънливия напев на водата.

На предната част, загледан в забавната игра на маяците, върху куп грижливо навити въжа, лежеше младия боцман. Зъбите му стискаха старата лула и той въздишаше замечтано, като че заедно с душния дим в гърдите му нахлуваше цялата свежест на морската нощ. В краката му отдавна бе заспало корабнотокуче.

Погледна високото необятно небе, което макар и натежало от звездите изглеждаше отворено и недосегаемо. В ефирната мъглявина на мислите му плаваха слънчеви мечти , зад които поглеждаше нещо скъпо и мило.

Обърна се няколко пъти, сякаш да се намести по-добре в сладостномеката коприна на мислите си и те го понесоха назад-назад през времето, далече край старата топола, където лъкатуши селска вадичка и се белее варосаната бащина къща. Колко хубаво е там сега! Толкова пъти са го викали, а и баща му се е примирил и е готов да го посрещне. Стига му толкова скитане по морето. То е примамливо и обещава щедро, но годините преминават и на човек му се приисква къщичка, па и деца. Писаха му, че Нона го чака.

Нона!... Какво са пристанищните жени пред нея. Затвори очи. Присъниха му се пламналите в слънчево сияние ниви.

Далече на хоризонта увисна анемична луна. Тя погали изгорялото му от слънцето и вятъра лице и пожела да се усмихне, но се сети, че хората я виждат преполовена и се застами. Стана тихо. Само въжетата, с които бе привързана гемията, скърцаха кисело.

Събудиха го гласовете на двама моряци, които се прибираха да спят. Единият му се обади:ю– Мона, капитана те вика в бара. Ще падне пиене.

– И Калина е там! – обадис е другият.

– Стига сте бъбрили, ами лягайте, че утре сте на път. Аз ви напущам. Омръзна ми този живот.

Моряците се изсмяха пиянски и се тръшнаха върху задната палуба.

Стана пак тихо. Някакъв кораб изсвири и влезе в пристанището. Чуваха се само обкованите ботуши на митническия стражар върху камъните на кея.

Симеон мисли дълго, докато се реши да слезе и се сбогува с познатите. Най-после, Калина заслужаваше да ѝ се обади, защото го обичаше много.

Мина по наклонената дъска и се озова на сушата. В лодките, извадени на сухо, спяха бездомници и окъсани пияници, които хъркаха хрипливо, задушавани от винения дъх. Едва не се спъна в трупа на един рибар, който бе паднал на пътя.дна жена го позова към струпаните траверси, но той не ѝ обърна внимание и се отправи към изхода.

– Утре заминавам. Утре съм при Нона, – пошепна той и му стана радостно, че напуща този вертеп.

Барът го посрещна, както винаги весело и задимено. Гърдите му поеха киселия дъх на алкохол и плът. По масите седяха моряци от различни народности, които пиеха едно и също вино на много цени. В ъгъла фалшиво подрънкваше пиано, а до него в ритмични конвулсии проплакваше хармониката. Хората говореха високо и псуваха безогледно, като че това им доставяше неизразимо удоволствие. Един пъпчив моряк се бе качил на стола си и се кълчеше плавно в стоновете на хавайска мелодия, която другарите му издаваха с ръце пред устата, без да обръщат внимание на оркестъра.

Капитанът му махна с ръка.

– Утре напущам. – каза Симеон, след като изпразни чашата.

– Затъжих се за нашите. Ако ми домъчнее, може пак да се върна... Пък и Нона... чака ме.

– Добре бе, Мона. Туй да ти е дерта. Няма да е лесно без теб, но щом настояваш, замини.

Той беше срещал много моряци, които бленуваха за къщичка и жена. Те се канеха да напущат морето, но се отказваха.

Калина седна до тях и погледна нежно леко накъдрените коси и бронзовото лице на боцмана. Тази жена продаваше любов, а сама лудееше за неговата обич. Когато научи, че ще си заминава, по лицето ѝ се изписа плаха болезненост.

Симеон реши да бъде по-нежен с нея. Сам не знаеше дали заради подсладените мигове през топлите морски нощи, или заради меката дълбочина на сините си очи, тя му бе станала свидно същество. Като пожела да си представи живота на село, разбра, че освен морето, ще му липсва успокояващата близост на едно другарство, което неусетно заживя в сърцето му като една неподозирана силна любов. Морето и живота сред него бяха успели отдавна да стопят леда на предрасъдъците и в честите бленувания на тих семеен кът, Симеон виждаше в лицето на малката си стопанка Калина.

Един датчанин се приближи до Калина и я задърпа към неговата маса. Симеон стана, хвана ръцето му и го събори на пода. Датчаните се изправиха, но и той имаше достатъчно приятели.

Такъв бой отдавна не беше ставал.

Симеон и Калина успяха да се измъкнат от рано. Те мълчаливо се отправиха към крайния квартал. Тъмнината на неговите улици ги погълна.

---------

Когато младият боцман се събуди, слънчевите лъчи танцуваха из стаята, а навън шумеше празничния град.

Калина дишаше в лицето му и той усещаше меката ѝ топлина. Разпиляните ѝ коси ухаеха с дъха на евтин парфюм.

Малко преди да заспи наново, той изговори едва чуто:

– Трябва да замина.

В стаята се чуваха само ритмичните удари на будилника. Една муха се удряше в прозореца и падаше уморено в саксията, където едно цвете увяхваше, също така, както изсъхваха безсочните устни на младата стопанка.

Камбанките на далечната черква забиха. Симеон ги чу в полусънно състояние и му се стори, че звънът на безчувствената сплав отмерва зловещо:

– Ни-ко-га, ни-ко-га...