Смисълът на понятието «каноничност» в автентичното светоотеческо Предание на Православието

Изтегляне 434.85 Kb.

страница	2/2
Дата	10.05.2017
Размер	434.85 Kb.
	#21011

1 2

Неканоничността^{на икуменизма, която отдавна се е превърнал}а от всепротестантска, трансденоминационна неосъществима мечта във всерелигиозен синкретичен цирк, по такъв начин се емблематизира от новия календар, ако приведем думите на отец Шмеман,
„^{поради простата причина, че не е в съгласие с каноническото Предание и църковната истина. Понеже целта и функцията на йерархията е тъкмо в това, да пази чисто и ненакърнено Преданието в неговата пълнота и ако и когато тя допуска и дори толерира нещо противно на църковната истина, тогава самата тя попада под осъждането на каноните.“⁶²}
И тук е под въпрос не само календарното нововъведение; всяка измината стъпка от участието на Православната Църква в икуменическото движение е довела до нечувани и необуздани нарушения на светите канони. Свети Юстин (Попович), който никога не е говорил с усуквания, не може да търпи онези, които се преструват, че участието в икуменическото движение е въпрос, към който каноните са безразлични:
„^{Четиридесет и петото апостолско правило гръмогласно говори: ‘Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, да бъде отлъчен; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители на Църквата, да бъде низвергнат.’ (вж също 33-то правило на Лаодикийския събор). Не е ли очевиден смисълът на този канон? Дори за една мушица? Шестдесет и петото апостолско правило нарежда: ‘Ако някой от клира или мирянин влезе [}^sic^{] в синагога на юдеи или еретици, за да се помоли, то нека бъде лишен от сан и отлъчен от общение с Църквата’ — и смисълът тук е ясен дори за най-неразвития ум. Четиридесет и шестото апостолско правило говори: ‘Заповядваме всеки епископ или презвитер, които приемат кръщението или жертвите на еретици, да бъдат лишавани от сан. Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?’ Очевидно е дори и за слепеца, че тази заповед категорично ни учи да не признаваме никое от тайнствата на еретиците и да ги считаме за невалидни и за лишени от Божията благодат.“⁶³}
Онези свещенослужители и миряни на Гръцката Православна Църква, които са отхвърлили новопапистката календарна реформа и нейното икуменическо оправдание и които чрез това са доказали, че са „защитници на вярата ..., на самото тяло на Църквата и дори на народа, които желаят тяхното религиозно богослужение да остане завинаги неизменено и същото, каквото е било това на отците им“^{⁶⁴, са били наименувани подигравателно „старостилци“ — епитет, който те са приели като почетен, подобно на прозвището „иконопоклонник“, използвано по време на иконоборческите спорове (726-843). От 1924 до 1935 г. атонските йеромонаси организирали, сплотили и разширили старостилното движение до Православна църковна общност, отделена от държавната Църква на Гърция. После, в 1935 г., трима архиереи от Гръцката Православна Църква се съгласили да станат пастири на старостилното паство и извършили допълнителни архиерейски хиротонии; ала еклесиологически несъгласия и отстъпничество накърнили взаимоотношенията вътре в „старостилната“ Църква, тъй като още щом тя}
получи своя йерархия, ... , някои от по-малко ^[^{богословски}^]^{образованите лица в движението, мотивирани от искрено благочестие,}^[…^бяха^]^{поразени от оная прекалена ревност, която неизбежно се развива до движения, въвличащи придържане към крайни възгледи.⁶⁵}
Въпреки това един от епископите, Флоринският митрополит Хризостом (1870-1955), оспорил тази позиция като преждевременна и изпълнена с чувство за превъзходство ^[^{triumphalistic}^]^{, като вместо това определи}л, както посочваме по-долу, единствения жизнеспособен канонически подход към предизвикателствата на икуменизма:
„^{В съгласие с духа на съответните канони, когато архиепископът}^[^Primate^]^{или повечето от архиереите на общопризната Православна Църква внесат в Църквата нововъведение, противно на каноните и на православното богослужение, то правомислещите архиереи на тази Църква има}т праведно основание да прекратят църковното си общение с новаторите дори преди синодално съждение, за да не би те също да бъдат отговорни пред цялата Църква за нововъведението, което е било внесено зломислено и неканонично; но те не могат да обявят епископите новатори за разколници или да ги подложат на низвержение, тъй като това е изключителен прерогатив на цялата Църква, когато тя свика Събор, изложи мненията си с помощта на Светия Дух и издаде своята присъда след едно цялостно разяснение и подробна защита от страна на епископите новатори, подлежащи на съд. Когато тези, които са правомислещи, прекратят църковно общение с управляващ Синод и престанат да го споменават, те не само не се осъждат, но в действителност заслужават похвала за това, че ^{не са създали}^{разкол, но по-скоро са запазили Църквата от разкол...“.⁶⁶}
В своята най-щателна патристична аргументация митрополит Хризостом привежда петнадесетото правило на Двукратния събор като най-сбит израз на каноничността на прекратяване общението със и ограждането от намиращите се в заблуждение архиереи:
„^{Що се отнася до тези, които поради ерес, осъдена от светите Събори или отци, се отделят от общение със своя първойерарх, който, нека кажем, проповядва ерес открито и дръзко учи на нея в Църквата, такива лица не само не подлежат на никакво каноническо наказание}, задето преди синодално решение са се оградили от общение с някого, който се назовава епископ, но те ще бъдат смятани за достойни за почитта, дължима на православни християни; тъй като те не са осъдили епископи, но лъжеепископи и лъжеучители, и не са разкъсали единството на Църквата чрез никакъв разкол, но са проявили ревност да избавят Църквата от разколи и разделения.“^⁶⁷
Смъртта на митрополит Хризостом в 1955 г. оставила старостилците временно без епископско водачество. Въпреки това, положението скоро било изправено от Руската Православна Задгранична Църква, която дала продължение на йерархията на Гръцката „Старостилна“ Църква чрез посвещаването в 1960 г. и съвместното посвещаване в 1962 г. на нови архиереи за тази църковна общност. За съжаление в последната останали крайни елементи, които считали светите Тайнства на държавната Църква за лишени от спасителна благодат. С течение на времето тези екстремисти предизвикали несвършващи разколи и разцепления. За да се сложи край на тези скандални вътрешни приумици на гръцките старостилци и да се възвърне единството на борбата срещу истинската заплаха над цялото Православие — икуменизма — през 1979 г. били направени опити да се реформира движението. Това довело до образуването на Синода на противостоящите под председателството на Оропския и Филийски митрополит Киприан.
* * *
„^{Трябва дебело да се подчертае, — пише в посочената статия о. Александър Шмеман — че ...}^{[каноническата подчиненост представлява]}^{изопачаване на една основна истина — единството и взаимозависимостта на епископите като форма на църковното единство. Заблудата на каноническата подчиненост се състои в това, че тя схваща единството само като подчинение (на епископ към неговите „началници“), докато в православната еклесиология подчинението или послушанието се извлича от единството на епископите. В действителност, няма власт, която да превишава властта на епископа, но последната сама по себе си предполага съгласието на епископа и единството му с целия епископат, при което епископ, отделен от единството с останалите епископи,}^ipso^facto^{губи своята „власт“.}¹³ В този смисъл един епископ е послушен и дори подчинен на единството и единомислието на всички епископи, но затова, защото той сам е жив член на това единство. Неговото подчинение не е към някакъв „началник“, а към самата действителност на единството и единомислието на Църквата, благодатен орган на която е архиерейския синод. „Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждане нищо... но и първият епископ да не върши нищо без разсъждането на всички епископи, понеже по тоя начин ще има единомислие“ (34 Апостолско правило).“⁶⁸

^{Постигането на „единството и единомислието“ на Църквата е по такъв начин каноническата}^raison^d^’^etre^{на Свещения Синод на противостоящите, както и на всички т. нар. старостилни Православни Църкви. Само когато така наречените, самообявили се и самозвани официални Църкви се откажат от своя новопапистки ламтеж за власт, олицетворяван от „каноническото подчинение“, и се върнат към „канона на истината“, олицетворяван от приемствеността, автентичността и католичността, тогава те ще бъдат канонически узаконени: „Каноничността придобива допълнителна сила не когато се прилага към претенциите, отнасящи се до санове и юрисдикции, епархии, пълномощия и поменавения, при които е възможно нахълтването на низки мотиви като егоизъм и}^{[стремеж към]}^{главенство, но когато тя се прилага най-вече към въпроси на вярата, тъй като те са свързани с неегоистична, безкористна и безстрастна любов към Бога и светата Му Църква, чиито истини трябва да останат достоверни и без примес във всички векове“.⁶⁹}

2 Alexander Schmemann, “Problems of Orthodox in America: The Canonical Problem,“ St. Vladimir’s Seminary Quarterly, Vol. VIII, No. 2 (1964), p. 67.

3 Протопрезвитер Александър Шмеман (1921–1983) е един от видните представители на подчертано либералния, реформаторски подход към православното богословие, който и днес е характерен за т. нар. Парижка богословска школа с център Богословския институт „Преп. Сергий Радонежки“ в Париж. Въпреки либерализма и криптопротестантските си интонации, звучащи на формално православен богословски лад, въпреки неприкритата си неприязън към Руската Православна Задгранична Църква отец Шмеман, може би дори непреднамерено, е съставил една от най-убедителните апологии на патристичната православна еклесиология в статията си „Проблеми на Православието в Америка: каноничността“, цитирана многократно в предлагания текст,. Статията е представителна за един по-ранен етап от творчеството на oтец Александър Шмеман. Но когато по-късно, през 1970 г., Американската митрополия получава от Московската патриаршия автокефалия и се преименува в „Американска Православна Църква“ (АПЦ), той вече не се придържа към идеите, които тъй красноречиво излага и защищава в споменатата статия. До 1970 г. Митрополията не е била призната от нито една „официална поместна Църква“. В търсеж на такова признание, патристичната еклесиология, изложена от о. Шмеман в написаната през 1964 г. статия, бе пожертвана от богословите на АПЦ, включително и от самия него (както се вижда от критиката му на „Скръбното послание“ на светител Филарет, по онова време предстоятел на Руската Православна Задгранична Църква) Очевидно йерарсите и богословите на АПЦ са сторили това в стремежа си да се приспособят към еклесиологията на „официалността“ , на „патриархийността“, на критикуваната от о. Шмеман формална самодостатъчна „каноничност“, които конституират съзнанието на съвременното, така наричано „световно“ православие. В своя път от Американската митрополия към Московската патриаршия и автокефалията отец Александър Шмеман за съжаление предава собствените си еклесиологични възгледи и под напора на различни фактори се изявява като богослов на приспособленската църковна политика. — Б. р.

4 Ibid., p. 69.

5 Ibid., p. 70.

6 Ibid.

7 “Neo-Papism,“ Orthodox Tradition, Vol. XIV, No. 1 (1997), p. 24.

8 Schmemann, “The Canonical Problem,“ pp. 73-74.

9 Ibid., p. 74.

10 Ibid., p. 73.

11 Ibid., p. 75.

12 Protopresbyter Michael Pomazansky, Orthodox Dogmatic Theology: A Concise Exposition, 3rd ed., trans, and ed. Hieromonk Seraphim (Rose) and the St. Herman of Alaska Brotherhood (Piatina, CA: St. Herman of Alaska Brotherhood, 2005), p. 42.

13 Georges Florovsky, Bible, Church, Tradition: An Eastern Orthodox View, Vol. I of The Collected Works of Georges Florovsky (Belmont, MA: Nordland Publishing Co., 1972), p. 78.

14 “Irenaeus Against Heresies,“ Vol. I of The Ante-Nicene Fathers, ed. Rev. Alexander Roberts and James Donaldson, Rev. A. Cleveland Coxe (Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans Co., 1975), p. 426.

15 Ibid., p. 439.

16 “Κανών,“ Hermann Wolfgang Beyer, Vol. Ill of Theological Dictionary of the New Testament, ed. Gerhard Kittel, trans. and ed. Geoffrey W. Bromiley (Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans Co., 1965), p. 600.

17 Schmemann, “The Canonical Problem,“ pp. 69,75.

18 1 Кор. 2:16.

19 Florovsky, Bible, Church, Tradition, p. 107.

20 Преподобни Јустин Ћелијски. Православна Црква и екуменизам [http://www.svetosavlje.org/biblioteka/Izazovi/justin.htm]

21 Archimandrite Justin (Popovich), Orthodox Faith and Life in Christ, trans. Asterios Gerostergios et al. (Belmont, MA: Institute for Byzantine and Modern Greek Studies, 1994), p. 78.

22 Ibid., p. 77.

23 Рим. 7:4; 1 Кор. 10:16, 12:27; Еф. 4:12.

24 Father Justin, Orthodox Faith and Life in Christ, p. 82.

25 Idem, "The Attributes of the Church," p. 32.

26 Idem, Orthodox Faith and Life in Christ, p. 84.

27 The Homilies of Saint Gregory Palamas, ed. Christopher Veniamin, Vol. II (South Canaan, PA: St. Tikhon's Seminary Press, 2004), p. 29. Този е един от малкото преводи на трудните писания на св. Григорий Палама, верен на оригиналния гръцки текст.

28 Schmemann, “The Canonical Problem,“ p. 71.

29 Florovsky, Bible, Church, Tradition, pp. 78-79.

30 Jeffrey Burton Russell, A History of Medieval Christianity: Prophecy and Order (New York, NY: Thomas Y. Crowell Co., 1968), p. 195.

31 Schmemann, “The Canonical Problem,“ p. 74.

* Човек не може да не отбележи учудващата ирония на такъв любопитен отказ от светоотеческото разбиране на „автентичността“, имайки предвид как юрисдикцията на о. Шмеман, Руската православна гръкокатолическа църква на Америка или т. нар. „Митрополия“, след като води преговори за автокефална независимост от Московската патриаршия в 1970 г. и се преименува на „Православна Църква в Америка“, ненадейно се идентифицира като историческата Руска Църква в Америка, независимо че много от корените й са скрити в гръцкия католицизъм (униатството – ск. м.), и започна да се самоназовава „каноничната“ православна юрисдикция в Америка — б. а.

32 Пс. 18:5, цит. по Псалтир, преведен от църковнославянски език (ръкопис), инок Евтимий, 2009 г.;

33 Срв. с Гал. 6:10. В българския синодален превод: „своите по вяра“, преведено букв.: от дома на вярата.

34 Срв. с Еф. 2:19. В българския синодален превод: „свои на Бога“, преведено букв. домашни на Бога.

35 Schmemann, “The Canonical Problem,“ pp. 70-71,79-80.

36 The Rev. John S. Romanides, “The Ecclesiology of St. Ignatius of Antioch,“ The Greek Orthodox Theological Review, Vol. VII, Nos. 1 & 2 (Summer 1961—Winter 1961-1962), p. 70.

37 Archimandrite Justin, “The Attributes of the Church,“ p. 31.

38 Romanides, “The Ecclesiology of St. Ignatius of Antioch,“ pp. 71-72.

39 Archimandrite Cyprian, “The Place of the Bishop in the Orthodox Church,“ Orthodox Tradition, Vol. XVI, Nos. 3 & 4 (1999), p. 12.

* Отличителни свойства (лат.) — Б. пр.

* В ориг. oneness: цялост, изключителност, неизменност. — Б. пр.

40 Иак. 4:7. В английския превод фразата „опълчете се против дявола“ звучи така: resist the devil, възпротивете се, противостойте на дявола. — б. пр.

41 St. Theodore the Studite, “Epistle 1.39, ‘To Theophilos the Abbot,’“ Patrologia Graeca, Vol. XCIX, col. 1049A.

42 Father Justin, Orthodox Faith and Life in Christ, p. 169.

43 Ibid., p. 89.

* Начин на живеене (лат.) — Б. пр.

44 Father Peter Alban Heers, “The Missionary Origins of Modern Ecumenism: Milestones leading up to 1920“ (Athens: 2005), p. 2.

45 Carnegie Samuel Calian, Icon and Pulpit: The Protestant-Orthodox Encounter (Philadelphia, PA: The Westminster Press, 1968), pp. 69, 72.

46 Архиеп. Иларион Троицкий. Единство Церкви и всемирная конференция христианства. (Письмо г. Роберту Гардинеру, секретарю комиссии для устройства мировой конференции христианства), англ. текст по: The Unity of the Church and the World Conference of Christian Com munities (Letter to Mr. Robert Gardiner, secretary of the Commission to arrange a World Conference of Christian Communities), trans. Margaret Jer- inec, ed. Monastery Press (Montréal, QC: Monastery Press, 1975), pp. 12-13.

47 Ibid, pp. 13-14.

48 Сп. „Православно слово“, 2/1997, с. 13.

49 Holy New-Martyr Archbishop Ilarion (Troitsky), Christianity or the Church? (Jordanville, NY: Holy Trinity Monastery, 1985), p. 29.

50 Heers, “The Missionary Origins of Modern Ecumenism: Milestones leading up to 1920,“ pp. 12,14.

51 “Encyclical of the Ecumenical Patriarchate, 1920,“ The Orthodox Church in the Ecumenical Movement: Documents and Statements 1902-1975, éd. Constantin G. Patelos (Geneva: World Council of Churches, 1978), p. 41.

52 Schmemann, “The Canonical Problem,“ p. 73.

53 Триадицкий епископ Фотий. „С перо и слово, том 1: Избрани статии, студии и очерци“, С. 2004, с. 21.

54 Там, с. 38-39.

55 Catechism of the Catholic Church (New York, NY: Catholic Book Publishing, 1994), pp. 221, 234-235, 237.

56 Father Justin, Orthodox Faith and Life in Christ, pp. 90-91, 104, 111- 112.

57 “Selected Epistles of Gregory the Great, Bishop of Rome,“ trans. Rev. James Barmby, Vol. XIII, 2nd Sen, of A Select Library of Nicene and Post- Nicene Fathers of the Christian Church, ed. Philip Schaff and Henry Wace (Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans Co., 1969), p. 18.

58 “Register of the Epistles of Saint Gregory the Great,“ trans. Rev. James Barmby, Vol. XII, 2nd Sen, of A Select Library of Nicene and Post-Nicene Fathers of the Christian Church, ed. Philip Schaff and Henry Wace (Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans Co., 1969), pp. 166-167.

59 “Selected Epistles of Gregory the Great, Bishop of Rome,“ p. 19.

60 Aristeides Papadakis, “History of the Orthodox Church,“ A Companion to the Greek Orthodox Church, ed. Fotios K. Litsas (New York, NY: Greek Orthodox Archdiocese of North and South America, 1984), p. 28.

61 Bishop Chrysostomos, Bishop Auxentios, and Bishop Ambrose, The Old Calendar Orthodox Church of Greece (Etna, CA: Center for Traditionalist Orthodox Studies, 1994), fourth edition, pp. 55-57.

62 Schmemann, “The Canonical Problem,“ p. 69.

63 Father Justin, Orthodox Faith and Life in Christ, p. 175.

64 “Encyclical of the Eastern Patriarchs: A Reply to the Epistle of Pope Pius IX, ‘To the Easterns’“ (1848).

65 Bishop Chrysostomos, Bishop Auxentios, and Bishop Ambrose, The Old Calendar Orthodox Church of Greece, pp. 62-63.

66 Resistance or Exclusion?: The Alternative Ecclesiological Approaches of Metropolitan Chrysostomos of Fiorina and Bishop Matthew of Vresthene, trans. Hieromonk Patapios, ed. Archbishop Chrysostomos (Etna, CA: Center for Traditionalist Orthodox Studies, 2000), p. 70.

67 Fifteenth Canon of the First-Second Synod.

68 Ibid.

69 Protopresbyter Theodore Zissis, “What Synod Will Enforce Adherence to the Canons?“ Ὀρθόδοξος Τύπος, No. 1559 (July 16,2004), pp. 3-4.

Каталог: lode
lode -> Камък за препъване
lode -> Истинското Православие в епоха на отстъпление1
lode -> Камък за препъване
lode -> -
lode -> Светител серафим и московската патриаршия1
lode -> Какво знаем за архиепископ серафим (соболев)1
lode -> Първо обществено оповестяване на Запад относно митрополит Теодосий, първойерарх на Руската Истинно-Православна Църква1
lode -> Избраникът на божията майка. Духовният лик на брат йосиф муньос
lode -> Кратко описание на духовния облик

Изтегляне 434.85 Kb.

Сподели с приятели:

1 2