Смъртта като фундаментален екзистенциален проблем
Изтегляне 22.81 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Смъртта като фундаментален екзистенциален проблем
|
Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий” Философски факултет специалност: Философия Реферат по
на Тема:
Име: Цветина Христова Фак. номер:85715
Въведение Човекът – „битие към смъртта“ Танатология Възникване и развитие Съвременна танатология Заключение Литература 1. Въведение Какво означава да умреш? Човечеството си задава този въпрос от както съществува. Темата винаги предизвиква най-силни чувства, независимо различната ни емоционална нагласа и житейска съдба. Независимо от големия интерес истината е, че на мнозина от хората им е трудно да говорят за смъртта. Причините са поне две. Едната е предимно психологическа и свързана с културата: темата за смъртта е табу. Чувстваме, и то може би подсъзнателно, че какъвто и да е контакт със смъртта, дори непрекият, по някакъв начин ни изправя пред нейното лице, приближава собствената ни смърт и я прави по-реална и осезаема. Мисля, че основното, което ни притеснява е факта на осъзнаване на собствената ни преходност: „Това ще се случи и с мен.” Втората причина, поради която е трудно да говорим за смъртта, е по-сложна, тъй като се корени в самата природа на словото. В най-общата си част думите се отнасят до неща, за които имаме личен опит и които сме познали чрез сетивата си – емпирично. Смъртта, обаче, е отвъд сетивния опит… Следователно, ако ни се налага да говорим за смъртта, трябва да избягваме както социалните табута /предразсъдъци/, така и дълбоко заложените лингвистични противоречия които са резултат от липсата на опит. Ето защо най-често прибягваме до евфемистични аналогии. Сравняваме смъртта или умирането с по-приятни и познати неща от сетивния си опит, като например: смъртта е заспиване. Същата аналогия присъства и в съвременния език – например глагола „приспивам”, който използваме вместо „умъртвявам”. Разбира се има и други аналогии. Смъртта според тях е като забравата. Когато човек умира, забравя всичките си страдания, всички болезнени и тревожни спомени се заличават. Въпреки всичко, трябва да признаем, нито една от аналогиите не е достатъчно уместна, за да ни дари с утеха или надежда пред лицето на смъртта. Ако погледнем философски на проблема, ще открием, че имаме два противоположни отговора на въпроса за природата на смъртта. И двата датират от древни времена и не са изгубили своите привърженици и до днес. Едните твърдят, че смъртта е унищожение на съзнанието, други със същата убеденост твърдят, че смъртта е само преход на душата или разума в друго измерение от действителността. 2. Човекът - „битие към смъртта“ През първата половина на XX век във философията се появява едно ново разбиране за човека и неговото съществуване, наречено екзистенциализъм. Думата идва от старолатинския „ek – sistere” и означава „съществуване”. Представката „ек” и придава нов смисъл – „излаз ”. Тази етимология говори за съдържащия се смисъл на надмогване и преодоляване. Поради тази причина, понятието екзистенция би трябвало да се употребява като специфичен термин. По този начин аспекта на екзтатичност, различаващ човешкото съществуване от всяко друго ще остане видим. „Камъкът е това, което е, защото не може да бъде нищо друго“. „Бог също е това, което е, защото няма какво повече да бъде“ – той е тъждество на възможно и действително. Само човек „не е това, което е, и е това, което не е” /Сартр/. Въпреки, че човекът е крайното същество, той постоянно преодолява и надраства своите предели, като тъкмо в това се състои неговата „екзистенциалност”. Един от предвестниците на екзистенциализма е Фридрих Ницше. Според него истинският човек е в непрестанно „себенадмогване”. А дали това се отнася и за смъртта? Изправен пред екзистенциалният страх от смъртта, човек се чувства изправен пред нищото. Тъй като в човешките представи смъртта е нищо. Но дали смъртта е нищо? А дали наистина е „несподелена“. Тя остава нещо, което ни кара да добием усещането за уникалност, единственност и еднократност. Смъртта е екзистенциално небитие, което чрез нищото зее в битието на човека. Човекът се превръща в „битие – към – смъртта”! Танатология За да разберем значението на термина „танатология“ на първо място е важно да започнем с откриването на етимологичния му произход. Понятието има древногръцки произход. Танатологията произлиза от гръцките думи „thanatos” – смърт и „logos” – учение. Коренът на думата „танато”, произлиза от името на бог Танатос , който е олицетворение на Смъртта в пантеона на гръцките божества. Този бог се изобразявал в древността като отрицателна и безмилостна фигура. Този термин е част от теоретичната и практическа медицина и се занимава с изучаването на различни аспекти на смъртта и съпътстващите я условия. Смъртта е универсална тема, която в историята е изследвана от голям брой дисциплини – философска, психологическа и социална наука. Засяга физиологичните процеси които настъпват по време на смъртта, но и психологическите и социалните характеристики за нейното по-добро възприятие и разбиране. Някои от тези изследвания са академични, докато други имат повече връзка с традициите и обичаите. Този бог се изобразявал в древността като отрицателна и безмилостна фигура. Ето защо, бил почитан от спартанците, които били безжалостни в боя, дори с децата си, като изхвърляли слабите и болнавите от скалите. Името на бог Танатос се използва и в други текстове, отнесени към смъртта: евтаназия, танатофобия, танатокозметология и др. 4. Възникване и развитие Като академична дисциплина танатологията се създава в началото на XX век от руския учен Иля Мечников. Той въвежда термина в теоретичната и практичната медицина, като изучава състоянието на организма в крайната фаза на патологическия процес. Приложението на тази дисциплина би могло да допринесе за това, как да бъде продължен човешкия живот, да не се боим от смъртта и не на последно място за разясняване на въпроса за съществуването на човешката душа. След смъртта на Мечников през 1916г. терминът „танатология“ остава сравнително неразвита научна дисциплина. Интереса към този философски термин се подновява след Втората световна война, която оставя много хора насаме със смъртта и тъгата. Работата на американският психолог и танатолог Херман Фейфел, често се свързва с опита му в изучаването на Втората световна война и най-вече е съсредоточено върху ужасите след атомните бомбардировки. Най-значимо негово произведение остава „Значението на смъртта”, издадено през 1959г.
Съвременна танатология Съвременната танатология се изучава в много страни, основно в рамките на съдебната медицина. Някои от занятията са насочени в разглеждане на смъртта като културен феномен, свързан с религиозно тълкуване. Културните аспекти на явлението смърт в протяжността на историческия процес, остава най-интересна и интригуваща част от танатологията, която разглежда причините за смъртта, ролята на религията и митологията, а също и ролята на смъртта в правораздаването – един от най-древните способи за търсене на възмездие и възстановяване на справедливост. Заключение Смъртта е велика тайна – тайна, покрита с непроницаем мрак. Нали човек не е само тяло, но и душа? Появява се един от основните философски въпроси: „Жива ли е душата?”, „Къде е?”, „Щастлива ли е или не?” Проблемите за неземния живот на човека, един от ключовите въпроси на религията, владее с еднаква сила и умовете на науката. Християнството учи, че човек не престава да съществува в момента на смъртта, защото той притежава духовна съставка, която му осигурява вечно съществуване. Безсмъртието на човешкото „Аз” не позволява превръщането ни след смъртта в „нищо”. След физическата смърт, душата на човека остава вечно съществуваща. Християнството счита, че няма сериозни основания да се съмняваме в съществуването на човешката душа. Използвана литература : Бърт, Л.,1998 Страдат ли мъртвите, С Калчев, И., 1989, Етюди за смъртта, С Хайдегер, М., 2005, Битие и време, С. Рязанцев, С., 1994, Танатология - наука о смерте Изтегляне 22.81 Kb. Сподели с приятели:
|