Старогръцки легенди и митове

203
стрела. В този миг дотичал и Мелеагър. Със силен удар на копието си той убил грамадния глиган. Ловът завършил. Всички се радвали на успеха.
Но кому да се даде наградата? Много герои участвали в лова.
Мнозина от тях наранили глигана с острите си копия. Възникнал спор около наградата, а богиня Артемида, която била разгневена срещу
Мелеагър, задето той убил нейния глиган, още по-силно разпалила разпрата.
Тоя спор довел в края на краищата до война между етолийците,
жителите на Калидон, и куретите, жители на съседния град Плеврон.
Победата била на страната на етолийците, докато в техните редове се сражавал могъщият герой Мелеагър.
Не щеш ли, разпален в боя, Мелеагър убил вуйчо си. Като се научила за смъртта на любимия си брат, майка му, Алтея, дълбоко се опечалила. Тя изпаднала в бесен гняв, когато разбрала, че брат й е загинал от ръката на нейния син Мелеагър. Разярена срещу сина си,
Алтея молела мрачния цар Хадес и жена му Персефона да накажат
Мелеагър. Вън от себе си от гняв тя призовавала отмъстителките
Еринии да чуят молбите й. Мелеагър се ядосал, когато узнал, че собствената му майка иска неговата гибел, и се оттеглил от битката.
Седял той печален, подпрял глава на ръце, в покоите на жена си,
прекрасната Клеопатра. Щом като Мелеагър престанал да се бие на страната на етолийците, и победата им изменила. Започнали да побеждават куретите. Те вече обсадили богатия Калидон. Гибел застрашавала града. Напразно калидонските старейшини молили
Мелеагър да се върне в редовете на войската. Те предлагали на героя голяма награда, но той не се вслушвал в молбите им. Лично престарелият Мелеагров баща, Ойней, дошъл в покоите на Клеопатра
— жената на Мелеагър; той чукал на затворената врата и молел
Мелеагър да забрави своя гняв в момента, когато загива родният му град Калидон. И него не послушал Мелеагър. И Мелеагровата сестра,
и майка му, и любимите му приятели молели Мелеагър да помогне, но той бил непреклонен. В това време куретите вече овладели стените на
Калидон. Те вече палели градските къщи, желаейки да опожарят всичко. Най-сетне се разтърсили от ударите и стените на покоите,
където се намирал Мелеагър. Тогава младата му жена в ужас паднала на колене пред мъжа си и започнала да го моли да спаси града от

204
гибел. Молела го да помисли каква зла участ ще постигне и града, и победените; да помисли за това, че победителите ще откарат жените и децата в тежко робство. Нима той иска такава участ да сполети и нея?
Могъщият Мелеагър се вслушал в молбите на жена си. Той бързо се облякъл в блестящи доспехи, препасал меча, взел в ръце грамадния щит и копието си. Втурнал се Мелеагър в боя, отблъснал куретите и спасил родния Калидон. Но гибел чакала самия Мелеагър. Боговете от царството на сенките на умрелите били чули молбите и проклятията на Алтея. Мелеагър паднал в боя, смъртно ранен от златна стрела на далекострелния бог Аполон, и Мелеагровата душа отлетяла в скръбното царство на сенките.

205
КИПАРИС
Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.
На остров Кеос, в Картейската долина, имало един, елен,
посветен на нимфите. Този елен бил много хубав. Клонестите му рога били позлатени, бисерно огърлие красяло шията му, а от ушите му се спускали скъпоценни украшения. Този елен съвсем не се страхувал от хората. Той идвал в домовете на жителите и драговолно протягал шия към всеки, който искал да го погали. Всички жители обичали елена,
но най-много го обичал младият син на царя на Кеос, Кипарис —
любим приятел на стрелометеца Аполон. Кипарис отвеждал елена на поляни със сочна трева и до звънливо шуртящи ручеи; той украсявал могъщите му рога с венци от дъхави цветя; често пъти, играейки си с елена, младият Кипарис със смях се метвал на гърба му и се разхождал на него по цъфтящата Картейска долина.
Било жежко лятно пладне; слънцето силно печало; въздухът трептял от горещина. Еленът се скрил на сянка от пладнешката жега и легнал в храстите. Случайно там, където лежал еленът, дошъл на лов
Кипарис. Той не познал своя любим елен, тъй като го прикривал листакът, хвърлил по него острото си копие и смъртно го наранил.
Младият Кипарис се ужасил, когато видял, че е убил любимеца си. В
скръбта си той искал да умре заедно с него. Напразно го утешавал
Аполон. Кипарис бил неутешим в скръбта си; той молел сребролъкия бог да му позволи да тъгува вечно. Аполон се вслушал в молбата му.
Младежът се превърнал в дърво. Къдриците му станали тъмнозелени листа, тялото му се покрило с кора. Той се изправил пред Аполон във вид на стройно дърво, кипарис; върхът му се издигал като стрела към небето. Тъжно въздъхнал Аполон и промълвил:
— Винаги ще скърбя за тебе, прекрасни младежо, и ти ще скърбящ за чуждото нещастие. Бъди прочее всякога със скърбящите!
Оттогава гърците окачвали клонче кипарис на вратите на къщата, където има умрял; със зеленина от кипарис украсявали погребалните клади, на които изгаряли телата на умрелите, и при гробовете насаждали кипариси.

206

Изтегляне 3.89 Mb.

Сподели с приятели: