Тайната история на татарите
Изтегляне 1.16 Mb.
|
Свързани:
Etimologiya i semantika - PO PATYA NA BALGARSKIYA ETNONIM-2005, igrite-koito-horata-igrayat-otkus, Bolgary i Hindustan, За произхода на днешните гърци, Павзаний - История на Елада, Българите в Северен Кавказ - Петър Голийски
Глава 4. Иранци Арияна Ваеджа /Арияшаяня/ и ариите Сергей Кляшторный, основателно използва древните арийски текстове от Авеста и Ведите, за да изясни географското положение на древната прародина - Арияна Ваеджа – «арийския простор». На север в Прикамието се намира страната Баври «боборовата страна», от север и юг в морето Воурукаша (Каспийско море) се вливат реките Рангха (Волга) и Ардви (АмуДаря, която в древността се влива по руслото си Узбой в Каспийско море). Втората по големина река в Средна Азия е наречена Датя (Сърдаря), тя също както и Ардви извират от планината Хукария («високата Хара»), или Памир (Белур). На тази огромна территория живеят воини-колесничари - ратаещари, буквално «стоящи на колесници», притежатели на бързи коне и многобройни стада, просторни пасища и «добри колесници» - арии, тури, хияона, дана, сайрима, саина, даха. Независимо от голямата си мобилност, те не са чисти номади. Освен скотовъдството, те познават и земеделието. В търсене на нови земеделски терени и пасища, те усвояват нови земи и се разселват, подобно на американските колонисти през ХVІІІ-ХІХ в. Първата вълна от арийските племена през ІІ хил.пр.н.е. обхаваща Средна Азия, а втората – Предна Азия и п-в Индустан. Наред с арийците – индоиранските народи в индоарийските текстове се споменават и неиндоирански народи, напр. “бхригу” – фриги, бриги/?/, народ сроден с древните траки. Арийското завоевание е оставило дълбока следа в историята на човечеството. Независимо на голямата си разпръснатост и разселване на обширни територии, те използват общото название арии, /б.пр. означаващо благородни/. По начина си на живот и стопанство, те рязко се отличават от заварените събирачи и ловци, които са подложени на постепенно асимилирани. Какви са били тези племена? Предполага се, че на север в Приаралието това са угрофини, а на запад в Средна Азия – хурити, верояно близки по език с шумерите. «Арийско завоевание», както наивно го представят германските историци и идеолози от времето на Райха, едва ли не е било целенасочена акция. Тук става дума за нецеленасочено разселване и усвояването на нови земи, протичало бавно, с продължителност от няколко столетия. Но като всяко разселване, то е придружено и от войни и грабежи и от мирно съжителство. Първата вълна от Великото преселение на народите в степта, основно е била насочена на юг. Дарди, митанийци, касити /б.пр. последните са хурити/, индоарии и двата ирански народа парса и мадай са племената известни на историята. Туран и туранците В началото на I хил.пр.н.е. в евразийската степ настъпват сериозни изменения. Светът на арийските земеделци започва да бъде смущаван от войнствени скотовъди-номади, наречени туранци в Авеста. Колесниците се заменят от въоръжени конници - «аспарак». Почти всички от посочените в Авестата племена: арии, тури, хияона, сайрима, даха в различна степен се запазват и в по-късните времена. Тура – в иранската митология така се нарича родоначалника на туранците, скотовъдни източноирански племена, един от синовете на Йима, или Траетаон (Фаридун), общ прародител на арийците и туранците. На него се паднал Чин (название на териториите, намираща се в близост до Китай) и Туран – обширни земи, расположени на север от арийската страна. Заедно със своя брат Салма, те убиват любимия син на Траетаон Ерадж, на който е завещана Арияшаяна. Според преданието, заради това престъпление, между арийците и туранците възниква вражда. От туранските вождове най-известен е Франграсиян (Афрасиаб) – смъртен враг на Арияшаяна. Но така или иначе воюващите сключват мир. За определяне на границата е трябвало да се изтреля стрела и където тя падне, там тя да минава. Иранският стрелец Араш, в стремежа си да изстреля стрелата най-далече, дори пада мъртъв от чрезмерното усилие, но успява да върне всички земи на Арияшаяна (очевидно, съвр. певец от Западна Европа - Араш, който не скрива своите ирански корни, явно е взел псевдоним с определен исторически смисъл). /б.пр.: тури – етноним, синоним на саки, Туран – топоним с авестийски произход. Вл.Георгиев посочва трако-фригийското име Торкос /Τορκος/, производно на протоиндоевропейското *storg – силен, мощен. /ВГ-БЕО стр.87/ В ирландски tòir, tòrachd, tуir – преследвам, староирландски tura – тълпа, въоръжена група, врагове. /EDGL/ Със санскритското turai, sura, sthira, осетинското stur – силни, герои, войни, пущунското turyaalay - храбър, може да обясним назавнието тури, известно от Авестата, отнасящо се до ранните саки обитавали Средна Азия /носители на андроновската археологична култура/ и водили непрекъснати войни с авестийските земеделски общества. Тури е в основата на названието Туран, историческа област обхващаща Средна Азия и Таримската котловина. В угрофинските езици, в марийски tyre, фински, естонски terve, вепск t'erveh – силен, вероятно индоевропейска, иранска заемка. /VS-ETD/ Това название /тури, Туран/ няма нищо общо с много по-късно появилият се древнотюркски, тюркутски етнос, наследник на южни хуни и жужани, възникнал около 4-6 в. от н.е. в полетата и степите между Ордоса и Кансу. Съвременните тюркоезични автори, които са склонни към всякакви откровенни шовинистични манипулации, стоящи на светлинни години растояние от безпристрастната историческа наука, спекулират с понятието Туран, за да присвоят индоевропейските древности, доказвайки колко „древни”са тюрките!? / Освен иранските предания, етнонимът Туран се е съхранил до нашето време в названието на града Туран на Алтай, очевидно оставен от иранските племена, при пребиваването им на дадената територия (там се срещант и др. индоирански названия, например извора Аржан). Възможно е индоирански произход да има и топонима Саяни, напомнящ, споменатите в Авеста «саина». Хияона - Л.Н.Гумильов и други автори съпоставят с хионитите, източноирански племена от Приаралието. Споменават се от иранските и римските източници (Амиан Марцелин). /б.пр. хияона са посочени не в Приаралието, а в най-източните части на “иранския свят”, до границите на Чина /Китай, където е града на Сйявуш, вж. коментара ми: хони, хиони – название на източноираноезичните племена в Източен Кавказ и Средноазиатското междуречие. Традиционно много историци погрешно приравняват хуни и хони. Плод на тази заблуда са хуно-тюркските теории за произхода на прабългарите. Хиаона, хони, са споменати още в Авеста, като живеещи най-източно, зад Памир (Белур) и Тяншан, редом със саките, турите, извършващи постоянни набези върху Средноазиатските земеделски, “авестийски” общества, на полумитичната Арияшаяна. Според традиционното мнение на Киршман погрешно се смята, че названието хони е влязло в Авеста късно, в сасанидската епоха, когато ефталитите-хионити нападат Персия. Арменските источници многократно споменават този етноним, като го свързват с родствени на кушаните племена. Те приравняват хоните в Кавказ със средноазиатските им роднини. Съобразно географските реалности на Авестата, хоните са обитатели на земите около планината Тяншан, “планината на Митра”, откъдето извират Ардви и Датя /Амударя и Сърдаря/ и Източен Туркестан „до границите на Чина/Китай”. Следователно отговарят на карасуксата археологична култура, прототохарите ди, по-късните техни наследници юечжите и най-източно проникналите протосаки-андроновци. Китайците делят ди на две големи сродни групи бей-ди и чи-ди, съотв. бели и червени ди. До 639 г.пр.н.е бей-ди и чи-ди обитават в източните части на Синцзян, Хеси и са прогонени на запад от китайския княз Ван-Гун. Хионите също се делят на две големи групи бели и червени или както ги наричат персите, съотв. спед-хион и камир-хион. Средноазиатските ефталити са белите хиони, докато аварите дошли в Европа, по византийски данни са кирмахиони, т.е.червени хиони. Както при прабългари и алани, така и при авари, червеният цвят е бил на особена почит. Лившиц описва открита в стария Самарканд, квартала Афрасиаб, фреска изобразяваща ефталитско посолство нарисувано като две еднакве фигури на войни, но едната бяла а другата червена. /бел.авт. това ме кара да се замисля за дълбокия сакарален смисъл на бялата и червена фигурка в традиционната българска мартеница/ Според сасанидския персийски текст “Бахман-яща”, червените хиони се сражавали в червени доспехи, шлемове и знамена, а белите съотв. в бели. Гафуров казва, че и в индийски източници цветовото разделение на ефталитите е също засвидетелствано. /БГ-Т-1 стр.207/ Проблемът за хионите пряко се кръстосва с този за произхода на юечжите, ефталитите и тохарите! В Кавказ хоните под името уни, са споменати от Дионисий Перигет около 150 г. като скитско племе, обитаващо Източен Кавказ и Каспийското крайбрежие. Арменските автори многократно съобщават за племената масаха-хона, хони-мазгути, т.е. хони-масагети, участващи постоянно в кавказките конфликти, ту на една или друга страна. Въпросът е детайлно изследван от Камила Тревер, която доказва че уните на Перигет са хоните на арменските историци. Авторката даже открива разлика в изписването на названията: ounnoi за уните и χounnoi за хуните на Атила. Според Плиний масахите обитават от Меотида до Кераванските планини /Източен Кавказ/. /КТ-ОИККА стр.187-198/ Според К. Тревер…”кавказкото племе заемащо територията от р. Самур до р. Сулак и северните степни пространства на Дагестан, наречено хони е погрешно да се отъждествява с Атиловите хуни. Твърде голямата наситеност на събитията в която участват хоните преди 4 в. не ни дава основания да обвиняваме арменските автори в съчинителство”. Лорета Тер-Мкрчинян в своето изследване за арменските източници и Средна Азия стига до извода че за арменските автори понятието хони е тъждествено на кушани и ефталити. Хоните в Кавказ са родствени племена на кушаните и по-късните ефталити. /ЛТМ-АИИСА www.kroraina.topsites.com/ Още при юечжите, преди да напуснат Кансу, управляващото племе се нарича хун-е, т.е. хони, они, хиони. Част от тях остават, приемат сюзеренитета на победителити хунну. В следващите векове са част от племената цзе, известни са като хуа – едно от китайските названия на ефталитите. С.А.Яценко разделя аланите на две големи условни групи: 1. алани-скити, по-ранната група наричани още ранни алани, фиксирани от изночниците в 1 в., и 2. алани-масагети, по-късна група, късни алани, фиксирани от източниците около 135 г. Те са аланите с които воюва Ариан в Каподакия. Названието алани-масагети почива и върху определението на Амиан Марцелин за аланите като бивши масагети. Първата група обитава по-западните райони на Кавказ, района на Дарйял /прохода Алански врати/ а втората се разполага на територията на съвр. Дагестан, източните части на Кавказ, срещу прохода Чор /Дербент/. П.Б.Гмиря констатира пълно съвпадение в обитаването на аланите-масагети, уните на Д.Перигет и хоните /масаха-хона/ на арменските хронисти. Този извод е твърде важен за разбирането на прабългарската етногенеза и присъствие в Кавказ, защото именно в групата хони/уни, арменските автори поместват племената от прабългарската група барсили, хазари. Около 220 г. възниква Хонското царство, доминирано първоначално от барсилите, а впоследствие от по-късните савири и хазари. Всички те се крият зад китайското Уананшана /страна на уните/, аналог на Аланя, Аланляо – страната на аланите. Самото понятие хони може да обясним с авестийското hunāmi, хинди-урду honī, yauna – раждане, авестийското hunu, осетинското xion – роднина, земляк, сънародник, хъоnахъ – приятел, побратим, xan – страна, пущунското jahān, белуджи jy[h]an, кашмирското hyonu – хора, народ. /ОРС/ В монголски се открива сходното hanь – приятел. /МРС/ Сравни хъоnахъ с хиаона от Авестата, понятията са идентични! Например земята на осетинците ирони се нарича Ирхан – страна на ирите, ироните. То се доближава до тох. kania – страна. Възможно е хони да отразява топонима Канг, Кангюй на китайските хронисти, от тохарските kania – страна, родина, khari, gari – самоназвание на тохарите-юечжи, т.е. Кангар – страна на юечжите. Съобщена е и от римския автор Лукиян като страната “Варварската Кона” в която живеят масагетите. В Кавказ, сред хонските племена пребивават и кангари, дали името на арменската област Кангарак, споменатите от Егише Варатапед племена “пасик, посих и пюкован” живеещи в най-източните части на Кавказ, вербувана от “предателя” Васик Сюни да подкрепят Персия в борбата и с въстаналите арменци-християни водени от Вардан Мамиконян в 451 г. Други, по-късни хронисти ги наричат “хазарски печенези”. Кангарите са известни и като пасики, пасиани, пацинаки, след тюркизацията си - печенези. Атиловите хуни се появяват в Приазовието едва в началото на 4 в. и мигрират директно към Панония, без да са били в Кавказ. Названието хун, произлиза от алтайското монголско *xun – човек, което пък е в ностратическа връзка с тох. kania – страна, унгарското hon – родина, самоназванието на угорското племе ханти – хора. Китайците влагат свой смисъл в названията на съседните “варварски” народи. Например под хунну, те разбират “злите роби”, от китайското xun, тибетското con – роб. Самото название хунну е открито и в согдийски вариант – xūnxun, възможна етимология от бурятското hūsэn – силен и hūn – човек, т.е. силни хора. силен човек, юнак. В монголски hūčin – сила, мощ и също hūn – човек. /МРС/ Що се отнася за народа хони, то той води началото си от юечжите. Първата вълна е свързана с появилите се в Кавказ внъндури, представители на рода Уин, управляващ при юечжите. Втората вълна е появата на уните и масаха-хона в следата на 2 в. Третата вълна е свързана с появата на племето хони, означено като част от ефталитската общнаст хуа в Согдиана след 330 г., чийто владетел е Крум-бат. От тази вълна са оногурите, заселили се в Уструшана, за които съобщана Т. Симоката. Четвъртата вълна е свързана с появата на йеда – кидаритите и възникването на ефталитската д-ва в 420 г. Петата вълна е свързана с появата на хуа като племе, спасило кидаритите от пълен разгром и оглавило ефталитската д-ва. Част от тях се заселват и завладяват Согдиана и Хорезъм около 460 г. Именно те предизвикват изселването на оногурите и савирите. Шестата, последна вълна е свързана с изселването на аварите-ефталити в Кавказ и Панония, след разгрма им от древните тюрки в 555 г. Последните аварски групи тарниах, забендер и куцагир, се преселват около 593 г. Във връзка с понятието хони е и етнонима оногури – прабългарско племе. Под формата онагре са известни от “Големия каменен кръст”. В науката съществува голям спор за това дали оногури и оногондури са един народ, или различни общности. Смятам, че става думи за различни общности, тъй като има разлика от няколко века в появяването им в полезерението на хронистите. Оногурите са фиксирани съвсем ясно от Теофилакт Симоката в 463 г., когато заедно с урогите /угрите, маджарите/, савирите и сарагурите се появяват в Приазовието, подгонени от друг мощен народ, аварите. Най-вероятно под авари, Симоката нарича ефталитите, които в 459-60 г. осъществяват опустошителен поход в Согдиана и Седморечието. Още по-ценни са сведенията на този автор за град Бакат в Сугдайна /Согдиана/, обитаван от оногурите и разрушен от земетресение. Селище с името Бакат /сега Вокат/ наистина има в историческата област Уструшана, /между средните течения а Амударя и Сърдаря/ наричана в китайските хроники /Суй-шу/ Унаге. Така нещата си идват на мястото. Оногурите са ираноезични обитатели на Уструшана, част от по-страта държава Кангюй. Връзката оногури-хоногури-уни е напълно логична. В авестийски hunāmi – раждане, hunu, осетински xion – роднина, земляк, сънародник, хъоnахъ – приятел, побратим, xan – страна. /ОРС/ В средата на 2 в. мощна племенна групировка, идваща от района на Фергана и Средноазиатското междуречие, наречена от Д.Перигет уни, а от арменските хронисти они, масаха-хона се заселват в Дагестан и по поречието на р.Терек. Част от тях стават известни като барсили, хазари, кангари, които още в средата на 2 в. воюват с Армения. Така че хони, хоногури, оногури – земляци, роднини, от хони, уни и иранското гури – род, племе. Няма никакво място за сравнение с тюркски аналогии като десет рода, или «десетте стрели» пр., появили се много по-късно на историческата сцена. В 4 в. Нова мощна племенна групировка наречена от китайците хуа, а от иранските и гръкоримски източнци хиони, хионити завладяват Средноазиатското междуречие и Приаралието. Нашите оногури в Уструшана, вероятно произлизат от тази миграция. Те са часто от късноюечжийските племена напуснали Таримската котловина и Тяншан, поради гражданската война в Китай и са наследници на хун-е – управляващото племе сред юечжите. Сайрима – това е названието на сарматите (иранското произношение е «шермет» с меко «ш»). Окончанието «-ат», е частица за множествено число, известное е от писмения (източноирански) хорезмийски език. Сравни «Асут» – мн.ч. - осетини, от ед.ч. «Ас». «Сколот» - самоназванието на скитите, в мн.ч., от единственото, под формата на лично име Скил, Скилур. /б.пр. в съвр.осет.-тæ, бълг.-та, суфикс за мн.ч. Самото сармат се извежда също от осетински като сай-рима, букв. “с черен кожух” или сай-р-мат – “чернозем, черна земя, т.е. жители на чернозема. Относно сколоти виж: есегели – етноним на народ, влял се във Волжка България. Традиционно есегелите в нашата литература се свързват с унгарските секели. Секелите, селкелите са най-вероятно сродни със селкупите, съседи на обските угри, най-големия селкупски род се нарича селгула. Смятям, че подобно съпоставяне не е оправдано. Идриси описва маршрута от Трапезунд до Тмутаракан и споменава земите на народите през които се минава: “от Трапезунд до р. Рушиу /Риони/ в планината Кабк /Кавказ/, от устието на Ришиу до Аскизии – крепостта на аланите, от Аскизии до Аскала, от Аскала до Истиберия, от Истиберия до Алания, от Алания до Козария, от Козария до Кира и от Кира до Кумания”. Виждаме, че страната Аскала се намира в Кавказ, между Алания и Грузия /Истиберия – Иверия/. /БР-РЗКИ стр.15/ Грузинците наричат съседите си кабардинобалкарци със названието секелт, което ясно показва кавказкия му произход. Названието аскал се приравнява към понятието ассакалаб. Ибн Исфендияр /1216 - 17г./ пише, че братът на сасанидския шах Хосров І Ануширван избягал през Дербент в страната на хазарите и саклабите. Ибн Фадлан /922 г./, Гардизи /11 в./ посочват, че българите се делят на три рода берсула, аскал, булгар. В Худуд Ал Алам /982 г./ са посочени берзула, ашкил и булгар. Бакри /9 в./ пише, че между волжките българи, ашкалите и печенегите са намира Маджгария. Става дума за мишарите – угорско племе от Поволжието, сега тюркизирани. /КЕ-АСИФ/ Виждаме, че Аскал, аскалите първоначално обитават Кавказ, между Алания и Грузия, съседи са на хазарите. Може да ги свържем с осетинското ас, асиаг, язиги. Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично население на района. Този факт се потвърждава от някои топоними. В района на Малка Кабарда, в 16 в., руската описателна “Книга Болшого чертежа” се споменава етнонима осоки. В началото на 19 в. Ю.Клапрот посочва река Ассокай, приток на Терек, течаща през Малка Кабарда. /НВ-ЭПНСК стр.50-51/ Прехвърляйки се към “Сиварта” на Идриси /Черна България/ виждаме, че единият от притоците на р. Северински Донец се нарича Оскол, а в Чувашия, гр. Ошел се свързва с есегелите. Така че, аскалите/есегели/аси/яси/оси, са аланско племе вляло се с близкородствените барсили, сувари в ранносредновековния волжкобългарски етнос. Били са част и от черните българи – салтомаяцката археологическа култура. Вероятно самоназванието им е било аскали, защото сред аварските имена, откриваме Άσκήλ /Аскил/, аварски военоначалник, участвал в обсадта на Константинопол – 662 г., предводител на аварските кутригури. /ВС-ЕБ стр.93/ Интересна податка представлява и описанието на кавказките народи от Евлия Челеби, който посочва сред абазките племена етнонима ашегел. През 18-19 в. ашегелите са отдавна асимилирани от околните абазки племена и са познати като етническата група аше. /НВ-ЭПСК стр.60-61/ Възможно е зад аскали да се крие и по-древен скитски пласт. Херодот съобщава за скитски владетел Скил и племе сколоти обитаващш около гръцката черноморска колония Олвия. А æскал би било закономерно осетинско предаване на скил, сколоти. /Сергей Кляшторный смята, че иранска заемка е образуването на мн.ч. на «тюркут» от «тюрк», което свидетелствува наравно с употребата на иранската дума «ашина» - “сини” за иранските корени на рода Ашина. /б.пр. Баяр греши изцяло, тъй като –ут е частица за мн.ч. при обозначаването на етноними в монголския език, напр. беркут, мангът, кунграт, тъй като произхода на понятията “тюркут и Ашина” са изцяло жужано-сянбийски, т.е. протомонголски!!!/ Даха – източноирански племена, обитавали Приаралието и в Източното Прикаспие. Впоследствие района на Южен Тюркменистан дълго време се нарича Дахистан. /б.пр. дахи означва хора, юнаци, във вахански dajak – мъж, юнак, dahia – страна. С дахите има пряко отношение българското племе дучи-болгар, съобщено в “Ашхарацуйц”, наред с купи-болгар, олхонтор-болгар, чдар/китар-болгар. Названието дучи, бе произволно променено в “кучи”, за да се свърже с арменското название на р. Днепър – Кочо. Но в оргинала си е дучи. За разгадаването му може да посочим две податки: 1. Ибн Руста нарича водещото сред аланите племе, duhs-as, dаhs-as. Според разпространеното мнение, дахсас е преиначена форма на рухс-ас, светли аси. 2. В “Ашхарацуйц” се споменава народ в Кавказ – дучики/дучи/даци/дачани, както и дурцки. Формата дуцук/дурцук се среща и в грузинските хроники. Дуците се локализират североизточно от Дарял /аланските врати/. Според Р.Л.Харадзе, А.И.Робакидзе, названията дучи, дуци, не трябва да се свързват с дурцуки, тъй като става дума за два различни народа. Самото название дзурдзуки е аланско по произход, от dur – камък и dzygg – дефиле, zok - яма, dzokul – чувал, т.е. “каменна яма, каменен чувал”, названия явно описваща тясна планинска клисура. Те се свързват с вайнахските /чеченоингушките/ племена, но е възможно да са били смесни с алани. /НВ-ЭПСК стр.138-139/ Териториите на съвр.Чечения и Ингушетия, в ранното средновековие са заселени с алански племена. Така или иначе виждаме че Ибн Руста не греши и сред аланските племена е имало етноним дучи/дуци, сходен с дучи-болгар. Птолемей също посочва народ тусци, туши, живеещи северно от „Сарматските врата”, респ. Дарйял, но те съвпадат с грузинската област Тушетия и грузинското племе туши. Все пак авторът на “Ашхарацуйц” е посочил дачи/дачани, като отделно племе, различно то грузинците. Вероятно се касае за едно и също племе, разделило се между алани /аси/ и прабългари. Възможна връзка с дахи/даи – масагетско племе, обитаващо съвместно с оногурите в Южното Приаралие. Авторът на “Ашхарацуйц” е посочил дучи-болгар, като съвр. нему племе “неизвестно за Птолемей”, а дуци/дачи/дачани е посочил от друг по-стар източник, без да подозира че се касае за един и същи народ!/ В персийките текстове всички скотовъдни, степни ирански племена се наричат с обобщаващото название «сака» и се делили на три групи: Сака-парадарая, т.е. «задморски» (сравни съвр. афганско – даре, руското – езеро, иранското - дария), това са савромати и скити, живеещи зад Каспийско море; Саки-хаумаварга – «приготвящи (варганящи) сок от хаома (руското диалектно «варганить» - върша, извършвам, правя). Също дахо-массагетски племена, живеещи между Каспия и Арал; Саки-тиграхауда – «с островърхи шапки» , това са саки живеещи на изток от Средна Азии, т.е. саките обитаващи Седморечието и Тяншян. Някои сведения за тях се съдържат в гръцките текстове. Там се споменават също скити и савромати. Първите са локализрат в Причерноморието, а вторите - зад р. Дон на изток. Те съответстват на саките-парадарайя от персийските източници. По-нататък зад Аракс (Волга) са масагетите, «живеещи и зад Каспийско море». Те съответстват на авестийските дахи и саки – хаумаварга. Подобно на персите те са носели на гърдите си кърпа, която са салагали на устата си, “за да не осквернят свещенния огън, със своето дихание” и както съвременните парсисти, са изпълнявали обичая баресман – гадание чрез разпръскване на снопче ритуални пръчки. /б.пр. аналогичен обичай съществува и при аланите и при прабългарите, фиксиран в легендата за снопа пръчки на кан Кубрат, чрез които посочил бъдещето на държавата, “ако синовете му не са единни”./ По на изток също обитават саки, в Седморечието и Тяншян. В гръцките източници Скития се дели на Вътрешна и Външна, като за граница служи планината Имеон /Памиро-Тяншянската верига/. Във Външна Скития, която отговаря на Северозападен Китай и Синцзян се намира страната Серика. Там се споменават исседоните – вероятно усуните и тохарите. /б.пр.:Интересно е че в осетински æфсæдон – войска, войскови отряд. Също виж етимологията на етнонима саки, сакъ – много близък. В тох./б/ sahāye – приятел, близък, последовател. Д.Адамс го свързва с хотаносакското sahāya със същото значение. /DA-DT-b/ В палийски saka – свой, близък, интимен, sahajja – приятел. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В алтайските езици, изходното *sejŋi, тюркското *siŋil, тунгусоманчжурското *seŋgi, корейското *sjā'òŋ, японското *sai/˜sia/ - родственик. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Също виж протоугрофинската форма *saγekta – придружител, приятел. /UE/ В албански šоk - другар, в латински socius, socium – близост, общество. /СМ-ИС стр.144/ При готите дружините от най-верни войни, който е имал всеки княз и са живеели в неговото имение се наричали сайони /saiones/, от готското saio, sagio, явно означаващо много верни, много близки. В осетински susæg – таен, секретен. П. Добрев посочва “че в древните езици които се говорят в планините край Балх” /ПД-БКП стр.113/, без да уточнява кои точно, думата сака означава близък човек, роднина. Виждаме хотаносакски и тохарски корени на понятието. То има и преки съвременни български паралели. В тракийските диалекти /Старозагорско, Хасковско/ и днес се употребява израза “сакъ приятел” означаващо много близък, пръв приятел. Тези примери подробно обясняват етимологията на понятието саки – хора от един народ, близки родственици. Традиционно /и невярно/ саки се свързва с осетинското sag – елен или с персийското spaka – куче, като презрително название. Бейли /1958 г./ също свързва етнонима саки със санскритското su-saka – силни мъже. Със sahāye или sakw може се свърже българскиото име Сакъ, споменато турските регистри от 15 в. /ВС-КПАБ стр.272/ Според Ш.Камолиддин/ов/ саки произлиза от персийското sak – бягащ, скитащ, т.е. номад, но не го приемам за вярно. Също интерес представлява и думата баресман. При древните иранци, вкл. и аланите, е съществувал религиозен ритуал за очистване и предсказване на бъдещето, със сноп пръчки, наречен баресман, от растението тамариск. Сходен ритуал има и при индоарийте, но със снопче трева, баррис, barhis, prastara – ритуална трева. В ягнобски virоn, кюрдски birîn, пущунски burran, персийски boreš, гилянски byrie, язгулемски berxast, сариколски warimb – отрязък, кюрдски bir, талишки büre – пръчка, осетински bæræzе – храсти, къпини. В пехлеви bareshmûn – обряд на очистване, в осетински bаræsug – изчистване. При кюрдите и днес се изпълнява този ритуал, като преди да се заколи жертвеното животно, се пуска да мине върху разсталаните по земята пръчки наречени baresman, което в съвр. кюрдски означава слама. Смята се че ликторския сноп, /фашиото/ в Древния Рим, също е отражение на този много древен индоевропейски ритуал. Така става ясно и за нас, какво означава легендата за кан Кубрат, който чрез снопа пръчки, завещал на синовете си, бъдещето на държавата. Явно бил е изпълнен древния ирански ритуал баресман. Експанзията на източноиранските номади Въпреки данните от древноиранската Авеста и индоарийските Веди за тези древни времена, като цяло тази епоха, обхващаща първите 300 години от I хил.пр.н.е., може да се нарече «тъмни векове». В степните и полупустинните райони протича процес на възникването на новия способ на производство – скотовъдното стопанство. Степняците вече отделят по-малко внимание на земеделието. Със засушаването на климата, скотовъдството излиза на преден план и се превръща в основен поминък. В Авеста наред с иранските се срещат и неирански имена, но по-късно престават да се употребяват. Вероятно туранците са асимилирали неирански племена. По антропологични данни, сред източноиранските племена се срещат два основни европеидни типа – северен «андроновски» и южен – «средиземноморски». «Андроновският» е степен, южноуралски, «средиземноморския» - местен, средноазиатски. Първоначално усвояването на стептта и постепенното преминаване към скотовъдство е вървяло по мирен начин, тъй като все още ареалите на степняците и скотовъдците не са се препокрили и все още липсва конкуренцията между тях за овладяването на едни и също земи. Но с “пренаселеността” и постоянната нужда от нови земи за пасища, това неминуемо става. Другата причина е, че степняците преминават към овцевъдство. Овцата не е степно животно и се нуждае от по-южни земи. Скотовъдите арийци се запознават с нея в пустинните райони на съвр. Тюркменистан. Известно е, че именно тук е извършена нейното опитомяване. Оттук се распространява по цяла Евразия. Масовото развъждане на овце води до бързо изтощаване на пасищата и в крайна сметка опустошаване на стептта. Установено е, че отглеждането на 50 овце могат да унищожат за ден по 1 ха площ. Така че, нуждата от нови пасища става все по-осезателна. През този период степняците преминават изцяло от бойната колесница към коня като основно бойно средство. За това спомагат и особеностите на степното стопанство, изискващо придвижвания на дълги растояния. Конницата дава възможност за много по-добра маневреност и водене на далечен бой с помощтта на лъка и стрелите. Особенно революционно въведение е сложносъставния лък, който има форва на гръцката буква “омега” ω и създава много по-добра елестичност, респ. много по-висока скорост на изстрелване на стрелата, при много по-минимални усилия от страна на стрелеца, което му позволява да стреля от движение, яздейки. В VШ в.пр.н.е. в степта започват мощни вълни на миграции. На запад в Передна Азия се появяват две вълни от придвижването на степняците. Първата е свързана с появата в VIII в.пр.н.е. в причерноморските степи на народа гимараи (в ассирийските источници), или кимерийци (в гръцките). След тях, век по-късно се появяват скитите, живеещи до тогава вероятно в Поволжието. Скитите се заселват в района около ез. Урмия (Северозападен Иран). Грабителските им походи достигат до Египет. Кимерийците поддържани от планинските племена на мушките (далечни предци на грузинците /б.пр. Баяр греши, мушките са протоарменците, от мушки-мизийци. Протоарменците са бриги или фриги и дараданци, гето-дакийски племена, сродни с траките, преселили се в Анатолия/), а скитите в 673-672 г.пр.н.е. влизат в съюз с родствените им ираноезични мидяни, вдигнали въстание срещу асирийците. Мидия в съюз с Вавилон и скитите разгромяват Асирия, в 612 г.пр.н.е. Мидийците завладяват асирийските земи и създават силна държава. Те стават господари на Предна Азия и се отърсват от бившите си съюзници. По време на пир, мидийския цар Астиаг коварно убива скитските вождове. Скитите се оттеглят на север при Кавказ, към Урал, където по-късно са наследени от сараматите. На запад усилилата се Лидия, пряк наследник на Хетската д-ва прогонва в степите и кимерийците. Според полулегендарните данни, Мидия воюва и в Средна Азия със сакските племена - туранци (саки-хаумаварга). Сакската царица Зарина успешно се бори с мидийците, като ограничава експанзията им. Името и означаващо “златна” и днес се среща във всички ирански езици /б.пр.вкл. и в български – Зара, Зарьо/, също при татарите и удмуртите. Перся /Парсумаш/ - малко васално на Елам владение в югоизточната част на Иранското плато, успява да завладее земите на Мидия и да създаде голяма империя под ръковдството на енергичния цар Кир. Той овладява цялото Иранско плато, Хорасан, Бактрия и воюва с туранците на север от р.Аму-даря. Дори загива в битка с тях. Саките са изтикани на север в Согдиана и Средноазиатското междуречие. Едни от тях, се заселват в зауралските и приаралските степи и с местните по-стари ираноезични скити формират народа на сарматите. Други отиват в Алтай, където възниква народа известен от китайските източници като юечжи. /б.пр. юечжите са тохари-карасукци, а не скити, така че Баяр греши./ Така второто «Велико преселение на народите» се осъществява за преразпределение на пасищата, основен източник за степната икономика. Сармати В този период, когато юечжите установяват своята власт в Централна Азия, в Поволжието и Южен Урал се формира народа на сарамтите. Легендарният прародител на сарматите е Сайрима, известен ни от Авеста. Първото споменаване на етнонима «сауромат» - «савромат», показва типична източноиранска транскрипция. /вж.етимологията на сармати/ Във формирането на сараматите и антропологическия му облик вземат участие най-вече наследници на по-старите андроновски племена. С възникването на степно-номадското стопанство, рязко нараства милитаризацията на общностите, което води до рязко израстване авторитета на конника-войн. Промените в обществото се изразява и с появата на особенния “зверин стил” и разпространената “сцена на терзанието” изразяващи култа към силата. С възникване на Ахеменидската д-ва около 519 г.пр.н.е., в степите на Южен Урала и Зауралието се формират племената от дахо-масагетския масив. /б.пр.самото название мас-сагети означава букв. много саки, големи саки, общност от саки/. Вероятно сред тях се формират и четирите сараматски племена: аорси (бели), сираки /б.пр. от осет.сирху – червени, или от осет. сæйраг – върховен, главен/, язиги /асиаки, аси/ и роксолани, етнонимът на последните означава “светли алани”. /б.пр. Баяр греши, аланите се формират от усуните и юечжите, а не от дахите, въпреки че поемат и голям масагетски примес./ Освен тях е известен и народът на иседоните. Част от тях обитава Северозападен Китай, в страната, наречена от гърците Серика. Античните автори локализират град Иседон в Серика. /б.пр. Според Птолемей съществуват два типа иседони, скитски и серски, посл. обитават Серика, или съвр.Синцзян. Самото надвание иседони произлиза от осетниското æфсæддон – войска, войскови отряд./ В Зауралието от тях се е запазило названието на р. Исет (вероятно, от Исе-дон, където дон – река). Возможно от тях произлиза и етнонимът асиани. /б.пр. р. Исет е късно тюркско название – “кучешка река”, доводите на Баяр са погрешни, вж. Етимологията на етнонима аси, яси – синоним на алани, дало съвр. осетинци и Осетия. В осетински jasdan, ягнобски ozod, кюрдски aza, пущунски azad, талишки ozodi, пехлеви āzāt, персийски azud, памирски ezedi, язгулемски uzugd – благороден /свободен/. /VS-ETD/ В ягнобски izzat - почитан. /МА,ЕП-ЯТ/ Тохарското асам, асанке – достоен, благороден, яса – чест, обяснява етимологията на самоназванието аси. В древността така са се наричали племената обитаващи от Минусинск до Кансу. Китайците ги отбелязват като усун, усуни, а гръко-римските автори – като аси, асиани. Те са водещото племе сред мигриралите в Средна Азия юечжи-тохари през 2 в.пр.н.е. В Минусинск асите се запазват почти до 7-8 в. когато са разгромени от тюркутите и асимилирани. Аси е самоназванието на осетинците и балкарците. Аси става равносилно на алани. В Средна Азия китайското название на района около Бухара по Хан-шу е Анси /Аси, Арси/, а столицата на държавата е Алан-чен /т.е. град Алан/. Балкарците чийто етноним, според една от версиите, произлиза от българи, също се наричат аси. В древноруските извори, с названието яс, яси се обозначава аланопрабългарското население в Подонието, известни като „черни българи”, които в периода 8-11 в. са носителите на салтомаяцката археологически кулутура. Например един от руските князе, Андрей Боголюбиви /убит в 1174 г./ бил женен за яска княгиня, ясенка – булгарка. Виждаме, че названия като достоен и благороден са напълно в стила на индоевропейската етнонимна традиция. Достоинството и благородството се свързват с белия цвят: арии – бели, достойни, тохарското arsi – сребърни, бели и в по-широк смисъл достойни, благородни. В келтски /бретонски/ аotrou – господин, уважително обръщение. Арси е в основата на Аорси – първата юечжийска вълна заляля Източна Европа след 3-2 в.пр.н.е. Аорс отговаря на осетинското uors – сребърен. В чувашки arşыn означава човек. Така че аси и арси стоят в близка смислова връзка. Интересен паралел е угрофинското *ačka – бял, във фински, естонски ahka, мордвински ašo, марийски ošo, oš, хантски aš – бял, чист. /UE/ Подобно е названието на келтското племе венети призлизащо от келтското винд – бял. Съществува и втора фиксирана от източниците форма на самоназвание на асите – яси, язиги. Възможно е това да е вариант в изговора или да е свързано с осетинското jasdan – достоен войн и близкото тохарско яса - чест. Заето в кумански като zden – благородник. /ПРС/ Може да се свърже и с тохарското yasar – кръв. Хора от една кръв, свързани с кръвно родство и общ, благороден произход. Аналогични са хетското и лувийското eshar – кръв, hassami – род, клан, санскритското aāsŕar, ликийското asana, esene – кръв, латинското sangue – кръв, старолатинското ser, латвийското asius – кръв. / Също е известно племе язамати. /б.пр. най-вероятно форма на аси, яси и угрофинското мат – народ./ Гърците са фиксирали в Причерноморието и други родови названия. Например също етнонимаът саргати, който се е съхранил в някои топоними в Западен Сибир «саргат», «сургут», в Поволжието (в Южен Татарстан до Самара). Под влиянието на засушаването на климата, сарматите между IV-III в.пр.н.е. до І в.н.е. се преместват от Южното Поволжие в Средна Азия, в района на Бухарския оазис. Между 141 и 128 г.пр.н.е. тази група сармати заедно с юечжите завладяват Гръко-Бактрия и съвместно с кушаните (тохари) полагат началото на Кушанската д-ва. През ІІІ-ІІ в.пр.н.е., съгласно античните автори: «…станали по-силни, сараматите опустошили значителна част от Скития, поголовно истребвани победените, превърнали голяма част от нея в пустиня». Единият от владетелите на тези сармати е Сайтафарн. А също едно от племената се нарича «сайи». Във II в.пр.н.е. сарматите са пълноправни стопани на Причерноморието. В договор с понтийския цар Фарнак I от 179 г.пр.н.е. се споменава сарматскийя цар Гатал. През това време в сред сарматските племена от Причерноморието, получават распространение тамгените знаци, подобни на тези оставени от юечжите върху скалите от Гобийски /Монголски/ Алтай. Погребенията на сарматските владетели, Фарзой, Инисмей, в Западното Причерноморие, удивително напомнят на кушанските погребения от Афганистан. Откриват се сходства и във въоръжението между сармати и кушани. Това са ясни доказателства за проникването на юечжи сред сарматските племена. Сарматите, останали в южноуралските степи във II в.пр.н.е. /б.пр.известни са от археологията като прохоровска култура/, са се влели в политическите образования на юечжите в Средна Азия /известни от китайските хроники като Кангюй/ Това води и до поява на памиро-ферганския тип сред европейските сармати. По-нататъчното сарматско придвижване на запад води неминуемо около I в.пр.н.е. до първите сблъсъци с пограничните римски войски. Подобен сарматки /алански/ набег е описал римския поет Овидий, тогава заточен в Томи /Констанца в Сев. Добруджа/: «Свирепият враг, въоръжен с лък и стрели напоени с отрова, обикаля около крепостните стени на пръхтящите си коне». През зимата, когато Дунав замръзва, сарматите минават по леда и опустошават римските земи, както казва Овидий, всичко подлагали на огън и меч. Поетът отбелязва че “дори и овцете в този край се боели повече от сарматските войни, отколкото от вълците”. Първи достигат римските предели сарматските племена на язигите и роксоланите. След многобройни нападения над римските земи, те се заселват в Панония /язигите/ и Влашката равнина /роксоланите/. Тук вземат участие в маркомантските войни, като през І в., влизат в съюз с германските племена маркомани, квади и свеви и нападат Империята. Нанасят тежко поражение на император Домициан. През управлението на император Траян в 101-106 г. сарматите са съюзници на даките във войната им с Рим. В 166 г. отново със старите си съюзници маркомантите нападат Рим, дори нахлуват в Италия, но император Марк Аврелий успява да ги разгроми, след което част от сарматите стават федерати на Империята, задължаващи се да пазят границите и. Част от пленените сармати и германци са заселени в Сев. Италия, а около 8 000 войни в Британия. През II в. роксоланите успяват да принудят Рим да им плаща данък “под формата на подаръци”, но набезите и граничните конфликти продължават. В 273 г. император Аврелиан ги разгромява и в своя триумф прекарва през столицата пленените «…готи, алани, роксолани, сармати, франки, свеви, вандали и германци». Сарматите от граничния район се споменават в IV-V в. като «sarmatae servi», някои виждат в това споменаването на савирите от Северен Кавказ, /б.пр. но е възможно да означава просто “сармати-роби”. Римляните съобщават, че сарматите и германците вземат данък от съседните народи/. Когато роксоланите и язигите воюват с Рим в Панония, в Западното Причерноморие, сред сарматоаланската общност възникват племенните съюзи управлявани от царете Фарзой и Инисмей. Тези племена оказват влияние върху етническата ситуация в района. В гроба на един от царете Фарзой (или Инисмей?) е открит не сарматски, а римски меч, което показва че е бил в съюзни отношения с Рим. Нещо подобно е открито в гроба на римски пограничен военоначалник, тракийец по произход. Там е открит сарматски меч, със сарматски тагми. Вероятно става дума за обед, свързан с размяна на мечове и клетва за вярност. На изток в Причерноморието в Боспорското царство си делят властта царе от тракийски (Рискупориди) и сарматски произход. За бойните качества на сарматските войни свидетелстват римските историци. По техните думи, сарматите са конни войни-копиеносци, построени в дълбок строй, бързо атакуващи противника с таранен удар. Също по време на атаката са разгръщали флангови колони, т.нар.клиновиден строй. Достаточно е да кажем, че в Западна Европа този прийом е усвоен от прусаците, а от тях преминава в руската армия. Амиан Марцелин, войник и историк (по неговите думи), в IV в. съобщава, че в Панония срещу сарматите са развърнати два легиона, панонския и мизийския, общо около 10 000 войни. Сарматите оценяйки, че са заплашени извършват изненадващ удар, първоначално разбиват мизийския, а после и панонския легион, като изтребват почти целия личен състав. Едва след това в римската армия започва да се въвежда сарматския тип въоръжение. Част от сарматите се преселват в римските предели и постепенно се ромеизират, друга част се смесват с протославяните, като дават началото на антите. Етнонимът «сармат», «шермет» придобива широко распространение. От етнонима «шермет» произлизат фамилиите: Шереметьевы, при татарите Сирматов (съществува и мнение, че произхода е арабски, озн. «ласкаеща слуха»). Сред мордвинците съществува фамилия Курбатов, а сред русите (белорусите?) – фамилия Корбут, вероятно произлизаща от иранското «хорват» - съществувало и като сарматско лично име /б.пр. виж етимологията на хървати – етноним. Представлява интерес авестийското haurvati – пазя, също съвр. парачи harw – пазя. Също в надписите от Танаис, е фиксирано аланско име Χορόαθος, идентично с етнонима хървати. Те са славянски народ, но в последните години в Хърватия се издига теорията че етнонимът им е ирански, най-вероятно свързан с аварското господство. Интересно е че хърватите са били почти винаги в съюзни отношения с аварите, в периода им на заселване на Балканите. В 614 г., с аварска помощ, те разгромяват византийските крепости Епидавър и Салона и започват да се заселват в Далмация, заедно със сърбите. Напълно вероятно е аварите които са използвали подчинените славянски племена, да са наричали някое от тях хорвати – пазачи, охранители на границата, както първоначално жужаните в Центр. Азия са наричали подчинените им южни хуни /предците на тюрките/ – turgut, означаващо пазач, в последствие станало етноним – тюрк, турк, тюркут. Разбира се, в хърватския случай трябва да отчитаме и силните политически, антисръбски настроения сред хърватската научна общественост, стремящи се към максимално раздалечаване от сърбите. Според Соболевский, хървати произлиза от иранските hu – хубав и ravah – простор, свобода, което е съмнително. Мух предлага от германското *hruvаt –рогат и староисландското hrútr – овен, което също е малко вероятно. Фамилията Шеремет е известна и в Северен Кавказ, сред съвр. осетинци - Шереметтæ. Тук е свързана с аланските племена, формирали се със значително сарматско участие. По думите на Амиан Марцелин: «…те подчинили след многочислени победи съседните народи и разспространили върху тях своето име…». Аланите се появяват като самостоятелно племенно обединение в І в. /б.пр. етимология на алани – сборно название на голяма общност от източноирански племена, в която са се формирали прабългарите. 1. алани-арии: Според В.Абаев, етнонима алани отразява протоиранското ariana, с преход на r-l, което се наблюдава в осетински. Но подобно развитие -ary- > -al- , според Хармата се опровергава от етнонима ирони, с който се наричат източните осетинци, явно че не алан а ирон представлява развитие на протоиранското ariana. 2. алани-планинци: Според Евстатий /1160 г./ етнонима алани произлизал от древната сарматска дума аlа – планина. /ПН-ОПО www.ossetia.ru/ В осетински uælе - високо място, uæliаumæ – висок връх. /ОРХ/ Интересно мнение показващо пълно семантично съвпадение с названието българи, което от гледна точка на иранските езици означава същото – планинци. Ако вземем названието на средноазиатските ефталити, алхони, алхани, може да получим същия резултат, от ал – висок и осетинското хаn – страна, семантично сходно с кушани от източноиранското kush – планина. Интересно е че в кховарски названието на пущуните е alghani, а на езика им – alghaniwar, което пряко потвърждава факта, че именно ефталитите са в основата на пущунския произход! В Кавказ и до днес съществува селището Алкхан-кала, аланска крепост. Топонимът показва пълна идентичност с ефталитския етноним, осветляваща че е съществувала подобна вариация на етнонима алани, показваща общия източноирански произход. 3. алани-хора, народ: Съгласно Татищчев понятието алан означава страна, хора, народ. Той прави връзка с финския език където наставката -лайнен означава страна, народ, например: саксолайнен – германци, венелайнен – руснаци, руоксолайнен – шведи, сумалайнен – самоназвание за финландците. /ПТ-ВПС стр.83/ В персийски alūs, белуджи wlwss, пущунски ahl, hel, рушански и хуфски āl, кашмирски hail – обитатели, народ. /ВС-РХТ/ Може да изведем думата алани/алхани директно от *al – народ, общност и осетинското xion – родственици, сънародници, земляци, приятели, xan – страна, тох./б/ kaniya – страна, т.е. алани- общност, народ от сродници. 4. алани-огнепоклоници: Друга възможност за обяснението на алани е памирското понятие алхон – къща, храм на огъня, или алани/алхони/алхани – огнепоклоници. Интересен факт е че и днес, едно от племената в Северна Индия /Jāts/, се нарича a`olāniyā, вероятно далечни потомци на ефталите-алхани. Смятам, че версията алани – общност, народ от сродници е най-логична и вероятна./ В 35 г., по времето на император Тиберий, по данни на Йосиф Флавий, аланите са съюзници на Рим срещу Партия. Той ги локализира в поречието на р. Дон и Приазовието. Амиан Марцелин ги посочва зад Танаис в Азия, по античните представи, Азиатска Скития започва зад р.Танаис т.е. Дон. Той също казва, че те живеят на две големи общности, едната в Европа, другата в Азия, до р. Ганг. Очевидно е че районите първоначално обитавани от сармати, съвпадат с районите по-късно посочени като алански. Аланите скоро встъпват във война с Рим. В 240 г. разгромяват римските войски при Филипопол /съвр.бълг.гр. Пловдив/ Там загива и римският император. Аланите се включват и в нескончаемите кавказки конфликти между Армения, Грузия /Иверия/ и Кавказка Албания, както и в постоянните римско-сасанидски и везантийско-сасанидски войни. Така и не създават централизирана държава. Много алани постъпват на римска и по-късно на византийска служба. Във II в. нова голяма група средноазиатски мигранти, свързани с кушаните и най-вече с Кангюй се заселват в Предкавказието. /б.пр.тук са аланите-олонди съобщени от Птолемей, идентични с олхонтор-болгар от “Ашхарацуйц”, заселили се при изворите на р.Терек, на север от Дарйял /Аланската врата/. С тях се разпространяват подбойните и катакомбни погребения, средноазиатския “кушански” тип керамика, обичаят за изкуствена деформация на черепа. Интересно е, че след по-ранните роксолани и язиги, той е много по-слабо разпространен. Предполага се че изходната им територия е Средноазиатското междуречие, образувано от реките Амударя и Сърдаря, т.е. историческата територия Кангюй. /б.пр.вероятната причина за тази миграция са засилването на кушанската експанзия, в началото на ІІ в. когато управлява Канишка І, кушаните постигат и най-голямата си териториално разширение, неминуемо засегнало съседните близкородствени племена от Кангюй/. Дахи. Партяни и алани Дахи – това е обединение на източноирански племена, известни още от Авеста. Техния център е южното Приаралие и Източното Прикаспие, около делтите на Сърдаря и Амударя. Тогава през този район минават много реки, вкл. и Узбой, явяваща се разклонение на Амударя, вливащо се в Каспийско море, а Саракамъшкото езеро е много по-голямо от сега. Съвр. северни райони на Каспийско море са суша. Степта е добре напоена, с обилна целогодишна тревиста растителност, даваща богата храна за стадата. По данни на античните географи, Окс се делял на 40 ръкава, образуващи много водопади, а между Окс и Яксарат е съществувал свързващ проток. В V в.пр.н.е. дахите-масагети водят дълга война с Ахеменидската д-ва. Дори персийският цар Кир загива в тази война, убит от масагетската царица Томирис. Но в крайна сметка дахите влизат под номинална васална зависимост от Персия и участват със собствени отряди в ахеменидските армии. В сражението при Гавгамела в 331 г.пр.н.е. те воюват като съзници на Дарий ІІІ срещу Александър Македонски. После минават под властта на Александър и участват в Индийския поход. По времето на Селевкидите, едно от племената в дахския съюз, парните, водени от царя си Аршак, в 238 г.пр.н.е. въстават срещу Селевкидите и създават в Хорасан собствена д-ва, наречена Партия, наследила древната област известна от Авеста като Партава. Разположена е между източното каспийско крайбрежие и склоновете на планината Копетдаг, отделяща Иран от Дахистан /другото название на Партава/. От този плацдарм партяните започват постепенното отвоюване на Иран, като въстановяват границите на Ахеменидската д-ва, без Предна Азия, завладяна от Рим. От партяните в иранските езици остава названието «pahlavan» (пахлаван), заменило по-старото древноиранско «bahadur», вероятно от “жител на Партава, звучащо в средноиранското Пахлава, т.е. богатир, юнак. Тази дума е останала и в татарския език. /б.пр. и в турския, откъдето е българския турцизъм “пехливан” – борец./ Партяните спират римската експанзия на изток. Във войните си с тях римляните получават няколко крупни поражения. В 53 г.пр.н.е. Марк Лициний Крас, е разгромен и убит в източния си поход в Партия. После съперникът на Август, Марк Антоний също е разгромен от партяните. Използваната от тях тежковъоръжена сарматска конница, се оказва сериозна преграда за римската войскова мощ. Установява се трайна гранница между двете империи вървяща по горните течения на реките Тигър и Ефрат, по-късно наследена от Византия и Сасанидски Иран, съществувала до арабското завоевание в VІІ в. «Велика Партия» в годините на Митридат I (средата на II в.пр.н.е.) се простира от изворите на Ефрат до най-западните разклонения на Хиндукуш. Но между 128-100 г.пр.н.е. Аршакидите се сблъскват на изток с нови и силни врагове, съюза на саки и тохари, завладял остатъците от Гръко-Бактрия. Те воюват и с партянския цар ФраатІІ. Тогава част от саките завладяват съвр. Пакистан където възниква владението Сакастан /сега пров. Систан/. Други саки проникват в Индия и овладяват севеозападните и предели, като създават полунезависими княжества, известни като “Западните кшатрапии” или Индо-сакски княжества. Въоръжението на партите е типично сарматско. Армията им е неголяма, около 50-60 000 войни, но профессионална и добре обучена. Състояла се е от лековъоръжени стрелци и тежковъоръжени, обковани в броня катафрактарии. Нейните бойни качества са изпитани от римляните. Римската армия е в основата си е пехотна и се окомплектова от жители на Италия, а конницата, която е леко въоръжена и има второстепенен характер съ състои предимно от съюзните племена на Рим. След сблъсъка със сарматите и партите, римската конница се реорганизира. Вече в IV в. римската пехота отстъпва на заден план пред конницата, превърнала се в основна ударна сила. Катафрактариите имат дълги и тежки копия с дължина до 4 м. и мечове над 1 м. Конете също са с железни ризници. Настъпват в сгъстен боен строй. Те се движат в атака като единен организъм с насочени напред копия и са представлавали страшна, помитаща сила. По описание на античните автори, сарматът в атака е представян като движеща се желязна статуя. При стремителната си атака, един катафрактарий често е нанизвал по двама и повече противника на пиката си. Основната им тактика е да разкъсат бойния строй на противника и след това да унищожат отстъпващите в безпорядък противници. Дългите копия се закрепвани с ремък през тялото на ездача, а самия той е здраво стъпил върху стремената на коня, нововъведение, донесено в Европа от аланите. Известно е, че партяните атакували в боен строй подреден в една линия, като конна фаланга, доката аланите са предпочитали клиновидния строй. По мнението на А.М.Хазанов, в сблъсъците си с катафрактариите, тежковъоръжените римски пехотинци, се лишават от своите приемущества. «Тежката конница се оказва единственния род войска, способен да се противопостави на римския легион, при това не епизодически, а постоянно. Ако римските легиони са висшето достижение на античната военна мисъл по отношение на пехотата, то катафрактариите са същото по отношение на кавалерията». Атаката на иранската (аланска) конница при Адрианопол, както е известно, е решила изхода на сражението в полза на варварите и с него започва залезът на Римската империя. За времето на своето сравнително кратко 500-годишно съществуване, Партия, свързана с номадската среда, преживява не едно и две нападения на степните си съседи, както и много победи и неудачи във вечната борба с Рим, но в края на краищата загива не от външен враг а от вътрешни междуособици. По време на поредната война с Рим в 218 г., партяните успяват да нанесат сериозно поражение на империята и да разширят владенията си в Предна Азия, но заговорът на Арташир Папакан, син на Сасан, владетел на областта Фарс и започнала междуособица води до разгром на последния партянски цар Артабан V и край на Аршакидската династия. Настъпва не само смяна на династията, но и смяна на управляващото племе. Персите, загубили хегемонията си в Западноиранския свят, след похода на Александър, по времето на Партия са второстепенно подчинено племе. Сега те отново са начело на държавата и въстановяват старото персийско могъщество, под водачеството на новата династия на Сасанидите. Партянските аристократически родове влизат в знатния елит на Персия. Например представители на свалената Аршакидска династия са назначавани до втората половина на ІV в. за намесници на източната провинция Кушаншахр. Друга част от партянските родове завладяват част от бившите кушански владения в Индия и създават малки държавици, известни като Индопартски княжества. Сасанидите водят агресивна политика и още първият техен владетел, въпросният Арташир завладява Кушанската държава и нанася сериозни поражения на свързаната с Аршакидите Армения. Забележка: 1. Партянските Аршакиди дават началото на арменските Аршакиди. Например Армения започва война с Арташир в защита на Артабан V и без малко да я спечели, както пишат арменските хронисти, измамата и предателството помогнали на персите. По-късно за да се противопоставят на зороастрийска Персия, арменският цар, аршакида Тиридат Велики в 301 г. /всъщност, по други смятам по-достоверни данни, след 313 г./ първи признава християнството за официална религия на държавата, факт с който арменците много се гордеят. За разлика от католиците и православните, арменската църква е монофизитска, както ливанците и коптите, т.е. признават само божествената природа на Христос. 2. Историята е съхранила названията на знаменитите партянски родове: Карен, Сурен, Михрадат. Името Карен, в женска форма Карене е сред най-известните арменски имена. Такова е и името Гаспар, дало фамилиите Гаспаров, Гаспарян (от иранското Гаспар - пазител на хазната). То получава разпространение и в Западна Европа, вероятно донесено от Аланите. Друго добре известно в Русия /и не само/ е името – Азнавур, френски певец, от арменски произход. Фамилията произлиза от общоиранското «азат» - свобода, свободен, благородник, аристократ. 3. Любопитно е, че един път в годината партяните извършвали събиране на данъците, наречено «усбор». Известно е, че и сред украинските диалекти пред начална съгласна се прибавя гласната “у”. Алани, или със самоназвание «Ас», в мн.ч. «Асут», /б.пр. по-точно Æсстæ/ дало съвр. осетини. Произходът им по Амиан Марцелин, е свързан с масагетите (ранносредневековните маскути от Северен Кавказ. Близостта между названията «алани» и «роксолани» не будят съмнение за родство. Действително и сарматите и по-късните алани обитават района на Източното Прикаспие и провлака Мангишлак, разделящ Каспия от Арал. Амиан Марцелин описва аланите като високи, красиви, руси и кестяняви хора, със страшен поглед и издължени глави /намек за изкествената черепна деформация/, «войнствени, храбри, закалени в бойните подвизи». Тяхната родина се е располагала между Каспийско и Аралско море и възможно, в долината на р. Заравшан, както казва той, те обитавали до р. Ганг. Във формирането им вземат участие както средноазиатските сармати и масагети, така и основно усуните и юечжите. По данни на китайските хроники, във формирането на аланите /Янцай, по-късно приеменували се в Аланя и Уананшана/ вземат основно участие племената от рода на юечжите, обитавали Средноазиатското междуречие, или наречено по китайската географска традиция Кангюй. През 72 г., по думите на Йосиф Флавий, «аланите, нападнали в огромно количество над нищо не подозиращите мидяни (т.е. партяни), … И така, след многобройни грабежи с лекота и без голямо съпротивление те стигат до Армения. Царят на арменците влязал в битка с тях и едва не попада в плен…аланите напуснали земите му с голямо количество плячка». Известно е че тогава аланите заемат ключови позиции в управлението на Иверия /Грузия/. Известни са грузински владетели с алански имена, като Фарасман, Митридат и Амазасп, Аспагур, Сауромаг. В ІІІ в., в Причерноморието аланите влизат в непосредствени контакти с готите, като имат с тях ту враждебни, ту съюзни отношения. Например аланското племе анти първоначално е съюзно на готите, но поради разпрата на готския цар Винитарий със своята антска съпруга, завършила с нейното убийство, между антите и готите избухва война. Готите побеждават и убиват антския владетел Бош. /б.пр. виж етимологията на името: Бузан, Безмер – прабългарски имена, Бош – владетел на антите, убит от готите, Bochas, крал на сарматите в Южна Панония. Също в Боспорското царство е имало аланско име Βούζασ /Бойзас/. В осетински boz означава скъп, обичан, благороден, bozi – водя, вожд, buz – благодарност, признателност. /ОРС/. От същия индоевропейски корен е и английското boss – най-важен, респ. началник. Осетинското понятие стои в основата на прабългарското име Бузан – скъп, обичан или водач, вожд. Според Плетньова хазарите са наричали р. Дон с името Бузан. /СП-Х/ В. Бешевлиев обяснява името Безмер от Именника като Боз-Михр, /Bozmixr/, скъп на Митра, също с помощта на осетински. Възможно е изобщо кончанието -мер, в прабългарските имена да означава Михр, подобно на санскритските имена, завършващи на -митра. Със славинизацията -михр, -мер преминава в -мир. По-късно антите стават съюзници на хуните, враговете на готите. Но хуните разгромяват както готите, така и част от аланските племена. Бягайки от тях, готите и аланите съвместно опустошават Балканите и достигат да Панония. Аланите също преминават на римска служба. Идвестно е че римският император Галерий (305-311 г.) използва аланите във походите срещу Персия. Аланите оставят своя етноним на много места в Западна Европа, най-вече в Южна Франция и Северна Испания, тъй като там, в римската провинция Нарбонска Галия има масивни алански заселвания. Нкои свързват названието Каталония, като производно от гот+алан. /б.пр. за подобно твърдение трябват много по-солидни доказателства, освен приблизителното, възможно случайно сходство, така че не може да се приеме за сериозно./ Известно е че аланите съвместно с вандалите образуват своя държава първоначално в Испания, а по-късно в Сев. Африка. Подобно мнение съществува и за столицата на Каталония – Барселона, като производна на аланското, или аланобългарското племе барсили, белсули, берсула. В Източна Европа аланите се запазват и след хунското нашествие, като продължават да обитават районите на Южен Урал и Сев. Кавказ, Крим, Подонието, където съвместно с прабългарите образуват салтомаяцката археологическа култура. Европеоидните алани от Южен Урал рязко се отличават от лапаноидите в Предуралието. В ІV в. голяма група алани се заселва в Поволжието, достигат на север до р. Кама. Те оставят така наречените Тураевски могилници. Въпреки опитите на различни тюркоезични историци да ги приравнят към хуните или да ги обявят за остатък от спасили се на север остатъци от хуните на Ернах, унищожени от савирите и оногурите, то погребалния инвентар и расовия тип показват ясна аланска принадлежност. Въпросната племенна групировка по-късно се разтваря сред местните угрофински народности, но оставя своя ярко изразен “зверин стил” станал известне като “Пермски зверин стил”. Мечовете, шлемовете, въоръжението, показват ясни ирански паралели и най-голяма сходство с въоръжението на кушаните и ефталитите (по Е.Казаков). Курганните погребения от това време, са съвершенно нетипични за местното население от Средното Поволжие. Погребаните са от сарматоалански тип, с изкуствена деформация на черепа, а открите украшения са изработени в типичния, източноирански полихромен стил. Интересно е че сред съвременните представители на коми, и удмуртите, заедно с основния им лапаноиден антропологичен тип, се срещат представители от средиземноморски и др. антропологични типове, типични за източноиранските народи. Вероятно част от аланите и сарматите от Южен Урал, след хунското нашествие, мигрират в северна посока и се установяват в Прикамието. Тук те се смесват с местното население и от тях остават курганните погребения, “Пермския зверин стил”, полихромните украшения, въоръжението и пр. Има и друго мнение. Традиционно изследователи като А. Бернштам, свързват тураевското население с хуните или маджарите. Бернштам вижда “хуни” навсякъде, и в могилниците от Шибе или от Кеникол /Източен Тяншан/. Но по-късно тази погрешна теза беше успешно оборена, тъй като погребаните от Шибе и Кеникол са типични европеиди, памиро-фергански тип, с изкуствена деформация на черепа и “аланосарматски тип” въоръжение. В последната си работа, посветена върху «кениколските погребения», на основата на анализа на въоръжението им, Ю.Худяков и И.Кожомбердиев стигат до еднозначния извод, че кeниколци са тохари. След разгрома на аланите и готите в края на ІV в. от хуните, настъпват мащабни миграции, обхванали целия сарматоалански свят. Голям част от аланите са увлечени с готите към Средна и Западна Европа, друга част мигрира към Кавказ /съобщението за нашествието на “росомоките и тувалите” в Анатолия и Сирия /б.пр., росомоки, росомони – аланско племе в Предкавказието. Походът на хоните в Сирия и Каподакия в 395-6 г. традиционно се обявяват за дело на Атила. Пропуска се фактът, че са изброени племената взели участие: росомоки и тувели. Те не присъстват сред племената подвластни на Атила. Освен това когато тече този поход, Атила поддържа дружески отношения с току що създадената Източна Римска Империя - Византия. Росомоки, можем да свържем с по-късно споменатите росомони /роксолани?/ а твелите с туласите, /дуло?/ предците на осетинците-двали. Според Приск Панийски който научил за събитието в лагера на Атила, този поход бил предизвикан от глада, свирепсващ в Скития след опустошението от атиловите хуни. Или това са племена изпитали хунския набег и изтеглящи се на юг. Ясно е, че са остатъци от разбитите алани. Имената на вождовете им са Васих и Курсих. Васих има съвр. осетински /и български/ аналог – Васо означаващ войн – осет. wac, тохарското wak, waso – борец. Курсих може също да се свърже с прабългарското име Корсис, произхождащо от осетинското /аланско/ kars – сърдит, гневен, разярен. Друга възможност е Курсих да е аналог на прабългарското Кормесий/Кормисош, персийското Хуршид – сияещо слънце. Самият етноним росомони може да изведем от санскритското ars, авестийското arāsa, пехлевийското rēz, шугнанското raz, балучи reč, язгулемски rixs, осетински lixsun, кюрдското rişme – излива се, тече, поток, респ. река и санскритското manu, monus, авестийското manusčira, осетинското mon, mojnæ – мъж, т.е. речни мъже, хора обитаващи около реки. Вероятната територия от която идват росомоните са опустошените от хуните земи по поречията на Дон и Днепър. Що се отнася до началното l в осетинската форма, тя отразява по-старото аланско и иранско r. Ако пък приемем че росомоки е точна форма на етнонима, то тогава названието означава “мощните, силните роси”. За етнонима роси е изписано много, предвид евентуалната връзка с по-късното название Русь. Интересен факт е, че в ранното средновековие и византийските и арабските автори ясно отграничават руси от славяни. Той е в основата на т.нар. сарматска теория за произхода на името Русь./ Трета част се озовава на север в Поволжието. Разпокъсването на степния ирански свят води и до неговото последващо асимилиране. Именно това обстоятелство води до окончателната деградация на древноиранската цивилизация и асимилацията и от централноазиатските българи. /б.пр. подобна констатация е пълна безсмислица, защото прабългарите са неотделима част от този алански свят! Разбира се, Баяр се придържа към традиционните и погрешни за “съветската”, “постсъветската” и тататрската историография възгледи, отнасящи прабългарите към тюркския свят!/ Почти едновременно с тураевци, в Башкшрия се появяват селища на алани и сармати, по р. Агидел. С началото на тюркската агресия, къв тях се присъединяват и /близкородствените им/ ефталитски племена. По-късно са асимилирани от тюрките-башкири /за последните се смята, че са също тюркизирани кангари, племето башгирд/. По мнението на башкирските учени, съвр. башкири от този район се отличават от сънародниците си с по-голямата си европеидност, която е вероятно сарматоаланска по произход. В башкирският език се откриват доста източноирански заимствания. Напр., названията на дните в седмицата са ирански по произход, отразяващи небесните светила, според древната общоиндоевропейска традиция. А при татарите се открива заемки от иранската числителна система - як (иранското ека - «един»), до ( иранското до - «две»). За иранско наследство може да се смята наличието на фамилиите Шереметьеви или Шеремет (Sharmat), Курбатови (Horvat) съхранили се у мордвинците до днес. Лев Н.Гумильов посочва, че династията на графовете Шереметиеви, води началото си от Мордовия. Известно е, че от всички източнофински езици, най-много иранско влияние има в мордовския, напр. етнонима «зрзя» се извежда древнеиранското aurusa, осет. uors, – «бял» /б.пр. напълно невярно становище, в карелофински perja-maa означава крайна земя, покрайнина, което е в основата на топонима Перм. Това се потвърждава и от самоназванието на коренните жители на областта, наричащи се коми – зыйрян. Зиряни означава крайненци, жители на покрайнините, във фински sürъjačen – крайненец/. Етнонимът «мордва» отразява иранското «mard» - «мъж, човек», на този признак са и другите фински етноними, например уд-март е израз-билингва, от думите murt – човек, която е иранска по произход и синонима и otyr – също чавек, но вече с фински произход, т.е. otyr + murt = ot/yr/murt, в коми-морт, втората част означава също човек от ирански произход, а първата е от фински и означава хора. От ирански произход са и топоними като Ардатово, личното име Ардат, от осетински ard, ord, памирски arta – клетва, в осетински иронски аrthur, дигорски arthor – давам клетва за дружба, сходно с тохарското ārtt – похвала, дълг, любов, в ирландски аoradh, adhradh, adrad – поклонение, аraidh – клетва, уверение. /Баяр свързва Ардат с Ardhaft – седмобожи, вярващ в седемте божества, но смятам че връзката с клетва е много по-убедителна./ У мордвинците се е съхранило и старото иранско название на Волга - «Ra». Друга част от аланите, съвместно с прабългарите създават салтомаяцката археологическа култура от Подонието. Техният антропологичен тип се проследява и сред съвременното украинско население на тези райони, а това са: правилни черти на лицето, прав или гърбав висок и тесен нос, бадемовидни по форма тъмни очи. Част от това население се смята за потомци на юдеизираните хазари. В Русия, както и в останала Европа, отношението към еврейската общност е противоречиво, различно в различните исторически епохи. Руското название «жид» идва от волжкобългарското джюда, т.е. юда, юдеи. Вероятно волжките българи са «джокали», затова тюркското Yukeli, татарите произнасят като Жигули. Известните руски еврейски фамилии Коган, Каганович, Каплан, Звагильский, Хазанов и др. имат ясна тюркска етимология. Обликът на много евреи от Русия и Украйна е далечен от предноазиатския антропологичен тип и се доближава до степното население от средновековието. /б.пр. тази идея е издигната и популяризирана от Артур Кестлер в неговата книга “Тринадесетото коляно”, в превод на руски език и електронен вид - http://www.lib.ru/INPROZ/KESTLER/hazary.txt “Артур Кестлер. Тринадцатое колено. Крушение империи хазар и ее наследие” , ARTHUR KOESTLER. THE THIRTEENTH TRIBE THE KHAZAR EMPIRE AND ITS HERITAGE HUTCHINSON OF LONDON, LONDON 1976. издательство "Евразия" Санкт-Петербург 2001 г. OCR Васильченко Сергей. Саки - тиграхауда (Тяншан). Асиани Основните центрове на саките-тиграхауда, съдейки по множеството “царски кургани”, са били на север от Тяншан, в близост до Алма-Ата. Именно тук в историческата област Седморечие е намерено богатото погребение на «Златния човек», юноша, вероятно млад вожд, погребан в пълно бойно снаряжение и висок островърх, богато украсен шлем. Облеклото и въоръжението им е сходно с кушанското. Например в “звериният стил” и при кушаните и при саките, общ се явява «S» – образното изобразяване на хищника. През ІІ в.пр.н.е., саките-тиграхауда са погълнати от преселващите се юечжи. Голяма част от тях мигрира и се заселва в Пакистан /Сакастан/ и Северна Индия. Сакски по произход е и познатия в Иран, героически епос за богатира Рустам , влязла по-късно в поемата Шах-наме от Фирдуоси. Събитията от 165 г.пр.н.е. предизвиква голяма сакска миграционна вълна, с основна посока на юг. Но част от тях остават в Седморочието, където се смесват първоначлно с юечжите, а по-късно и с усуните /аси, асиани/, оглавили новия племенен съюз. С новите пришълци, в Средна Азия се появяват подбойните и катакомбни погребения, изкуствената деформация на черепа, но като цяла сакската култура се преформира и запазва, поради културната близост мужду сакските и тохарските племена. С преселението на централноазиатските мигранти, в Средна Азия се появява памиро-ферагнтския расов тип, брахикранна европеидност с минимален монголоиден примес. Първоначално усуните обитават земите между езерата Лоб-нор и Баркул, където попадат под завидимостта на хуните, които убиват усунския владетел, носещ титлата кунмо, а наследникът му е подчинен на шанюя. Но по-късно усуните отхвърлят зависимостта от хунну и се преселват на запад, в северните склонове на Тяншан. Усунските владетели вземят жените си от хунския или китайския владетелски домове, в зависимост от приоритетите на външните отношения. Китайската ориентация надделява. В 71 г.пр.н.е., координирани от китайците, усуните, ухуаните и динлините нанасят сериозно поражение на Хунну. Само усуните пленяват 40 000 човека и повече от 700 000 коне, рогат добитък, камили, магарета. (Бернштам А.Н. История кыргыз и Кыргызстана с древнейших времен до монгольского завоевания). В следващите години следват нови координарани действия, които водят до упадък и разпад на Хунну. Част от хуните, около 100 000 семейства, наречени още “южни хуни” се слеват със съседните им близкородствени сянби, а другата “северните хуни” - преминават Тяншан в Седморечието, образуват заедно с усуните държавата Юебан. /б.пр. Баяр е неточен. Юебан е образуван от подчинени на хуните белокожи племена гагогюй, гегун, т.е.протокиргизи, вероятно тохароезични. Самото юебан е твърде близко до тохарското япой, йпе – страна, народ./ Победата над хуните засилва Усун, но скоро последват междуособиците и борбите за трона. Вмешателството на Китай в делата на усуните и междоусобиците допълнително отслабват държавата Усун. Част от усуните се преселват на запад в Средноазиатското междуречие, в страната Кангюй. /б.пр.според мнението на Яценко и Габбуев, тези усуни са ядрото, около което започва формирането на бъдещите алани, странат Янцай /аорсите/ подчинена на Кангюй, се приеменува в Аланя и Уананшана /алани и хони, хионити/. Към средата на I в. усуните окончателно загубват своето единство. Държавата име се разпада на съставящите я племена. Голяма част от тях също мигрират на запад в Кангюй и Согдиана. Последното съобщение за усуните е около 425 г., когато китайските хронисти съобщават че поради постоянните притеснения от жужаните, усуните се преселили на юг от Цунлин, където явно влизат в ефталитския племенен съюз. В 425 г. усунският владетел води преговори с Китай, от името на Полона (Фергана) и Чже-Ши (Чач, съвр.Ташкент), които са част от Ефталитската държава. За последен път усуните са споменати около 450 г., във връзка с погребението на тюркския Бумин-каган. Явно последните остатъци от тях по-късно се вливат в племената “теле” и се тюркизират. Съдейки по изследването на И.Кожомбердиев и Ю.Худяков, въоръжението на «кениколските» войни, е идентично с аланското и кушанското и няма нищо общо с хунското. Според авторите, тази култура възниква от консолидацията на тохарските племена, влизащи в усунската държава. Основната им войскова сила е тежковъоръжените, обковани в желязо катафрактарии. Ако хуните използват предимно лъка и избягват преките схватки, то за аланите, респ.усуните, тохарите, кушаните и останалите източни иранци воюват предимно с дългото копие и двуръчковия дълъг над 1 м. меч, а лъкът има по-второстепенно зночение. По думите на Амиан Марцелин аланите «…по варварския си обичай забиват в земята меч и се поклоняват пред него…». От материалите намерени при кениколските пограбения, Кожомбердиев и Худяков въстановават въоръжението на асианите (тохари). Войните са били защитени от доспехи, изработени като ризници или от метлни плочки закрепени върху дебела говежда кожа. Мечовете им са прави, дълги над 1 м., с дебелина на острието 5 мм. Използвали са и едноостри палаши, със същата дължина, но по-тънки, с дебелина около 3,5 мм. По-късно палашът еволюира до познатат ни сабя с чупеща се дръжка /б.пр.известната ни от народното творчество “сабя-френгия” – Понятието трайно присъства в народните песни, от времето на Турското робство. Според разпространеното мнение, френгия означава “френска” сабя, западноевропейска сабя. Хр.Дерменджиев прави обстоен анализ на понятието. Оказва се че отнасянето френгия-франга-френска е невярно, тъй като това оръжие, през 16-17 в. е характерно за Унгария, Полша, руското казачество, докато във Франция, е на мода рапирата и шпагата. Според Дерменджиев, френгия идва от някои моногромни надписи върху остриетата на унгарските саби. Например съкращението: F.R.I.N.G.I.A. е съкращение на имената и титлата на Трансилванския унгарски княз Ференц Ракоци. Друго мнение е че названието отразява италианското frangere – разсичам /транжирам/. /ХД-СФ-ВИС-4-1992 г.,стр.26-39/ Интересен факт е наличието на идентично понятие в осетниски, където færink – вид сабя, færætъuzыn – сека, разсичам, коля, færæхоjыn – пронизвам, разпорвам, færæt – тесак, брадва. /ОРС/ В ирландски feirc означава дръжка, ръкохватка, freanga – рязко, сечящо движение с ръка, замахване със сабя. /EID/ Сабята-френгия има някои специфични особености, отличаваща я от традиционната западноевропейска кавалерийска сабя, наложила в европейските армии в 18-19 в. Това са чупещата се дръжка, разположена под тъп ъгъл, спрямо остта на острието и по-широкия двустранно заострен връх. Чупещата се дръжка, по закона на лоста, усилва силата на удара, а по-широкия връх, засилва сечащата функция на оръжието. Интересен е първообразът на това оръжие. То е донесено в Европа, именно от прабългарите, аланите, аварите, хазарите и мадажарите. Археологичните образци от Дунавска и Волжка България, показват наличие на подобно оръжие, дълго около метър, с чупеща дръжка и по-широк връх на острието. При аварите сабята е с почти права дръжка, по-близка е до по-стария прототип – едноострия меч-палаш. Палашите са използвани от кушаните, кангарите, представителите на таштъкската археологическа култура и прабългарите. Чупещата се дръжка има доста интересен произход. Първите образци от подобно оръжие, са свързани с прототохарите от карасукската археологическа култура. Т.нар “карасукски ножове” са типичен и уникален маркер на тази култура. Древните китайци са заимствали формата им, предадена на първите си монети. Карасукските мечове се отличават от по-късната сабя, единствено по напълно правото и по-късо острие, пригодно повече за мушкане. Те се съхраняват и доразвиват в хронологично по-късните тагарска и таштъкска култури. Може да предположим че при българите се е съхранил спомен за прабългарската сабя, вероятно наричана по сходен начин с осетниското færink, преминало в различното по произход, но сходно по звучене френгия/. /Б.пр. По начина си на изработка, ризите на кениколци са сродни с ризата на “алтайската лейди” от платото Укок и с по-късните кумански ризи, съхранени в облеклото на българската етническа група “капанци”/. Етническото отнасяне на «кениколците» към кръга на източносарматските /по-точно източноиранските и тохарските/ племена, спомага за ориентация в сложната етногенезисна ситуация в Централна Азия, както и изясняването на етническата атрибуция на тураевските войни и населението от Поволжието в първите векове от нашата ера. Юечжите на запад След ІІ в.пр.н.е. на запад в Седморечието се изселват големи маси тохароезично население от юечжи и тохари. Там те се смесват със саките – сакаравали, сакарауки, означаващо “блестящи саки” и формират голям племенен съюз, по данни на Помпей Трог и на китайските хронисти, ръководен от асианите/усуни. Основните племена които са отразени от античните автори в този съюз са асианите/аси, пасианите/пасики, тохарите, ятийте, сакарауките. А китайските хроники /Хан-шу/ ги наричат усуни, да-юечжи, кангюй, йеда, се. Те разгромяват разпадналото се на враждуващи държавици Гръко-Бактрийско царство и създават пет полунезависими княжества. Бактрия започва да се нарича Тохаристан. Единият от кушанските князе Киодзикю по китайски данни и Куджла Кадфиз, по нумизматични данни покорява останалите четири князе и създава Кушанската държава. Куджала Кадфиз произлиза най-вероятно от рода на известния по нумизматични данни, владетел Санаб. В рускоезичната литература все още е в обръщение по-старата трактовка на надписите от монетите му, където името се транскрибира като Герай /Херай, Ерай/ - «Eraou Sanabou Koshanou». Кушанската държава, става империя при следващите владетели, като най-голямо разширение получава в началото на ІІ в. при четвъртия под ред владетел, правнук на Куджала Кадфиз, внук на Вима Такто, син на Вима Кадфиз, известния Канишка І. При неговото управление, китайците признават Кушанската д-ва, като равна по могъщество на Китай, Партия и Рим, т.нар. “четирима сина на небето” или владетелите на тези държави, равни по сан на китайския император. След Канишка, по неизвестни причини, в имената на следващите владетели /Васишка, Хувишка/, присъства умалителния суфикс «ishka» - младши, (този суфикс присъства и в славянските езици, вкл. и в български, където по аналогичен начин се използва за образуването на имената, завършващи на -шко). Пояснение към илюстрациите 50.1,2. Любопитно сравнение. Прическата на хората от тези изображения, кушан от Северен Афганистан и юечжийски войн от килим от Пазирик, Алтай /V-ІVв.пр.н.е/ показва голямо сходство, въпреки голямата разлика във времето и пространството. /б.пр. такъв тип прическа с пристягаща лента около главата е типична още за тохарите от Синцзян, аланите и прабългарите./ Виждаме че кушанските войни са типични тежковъоръжени катафрактарии. Но също има и лековъоръжени конници-срелци, по хунски образец. Тохарите или кушаните (това е тяхното ново название) - войни по рождение и възпитание, бързо се налагат в Средна Азия. Те обединяват историческата област Бактрия, Южна Согдиана и Северна Индия в една държава. Канишка покорява и Източен Туркестан (т.е. връщат си своятя стара родина). С управлението на Канишка, будизмът се превръща в официална религия и получава широко разпространение в Средна и Централна Азия. Канишка въвежда и златния римски денарий като стандарт за изготвянето на кушанските монети, един вид конвентируемост на валутата, за да се улесни търговията по Копринения път. Кушанската д-ва обединява разпокъсаната Средна Азия. Възникват много нови градове, развива се поливното земеделие. Но паралелно с това, при владетелите след Канишка /чичото му Хувишка и братовчед му Васишка/ се засилва сепаратизмът. При последният кушански владетел Васишка ІІ /Васудева/, първият сасанидски владетел Арташир Папакан в 233 г. покорява Кушанската д-ва, като образува кустак /провинция/ Кушаншахр. Едва след 420 г. родствените на кушаните ефталити и кидарити /булоцзи/ отново обединяват страната. /Б.пр. : Тохарски проблем: За загадъчните тохари науката научи едва в края на 19 в. През 1889 г. англичанинът Боуер окрива в оазисът на гр. Куча в Източен Туркестан /съвр. Синцзян/ древни ръкописи написани на неизвестен език с индийското писмо брахми. Руският консул в Урумчи, Петровски също открива подобни ръкописи и ги публикува в Петербург като предизвиква голям интерес сред европейската научна общественост. В 1898 г. Руската академия на науките организира експедиция в Източен Туркестан водена от Д.А.Клеменц. Резултатите са оповестени на ХІІІ конгрес на историците в Рим в 1899 г. Конгресът приема програма за изследването на Източен Туркестан. В годините до І-св. война, следват една след друга руски, немски, френски, английски и японски експедиции. /ВТДРС – 2002 стр.218-226 / В 1908 г. чешкият лингвист Й.Покорни успява да разчете неизвестните текстове написани с брахми и доказва че това е непознат индоевропейски език стоящ близко до келтските, балто-славянските, хетския, тракийския, фригийския /протоарменския / езици. Според средновековен уйгурски колофон /текст/, неизвестният език използващ брахми, на който е написано свещеното будиско писание се нарича “тохри“. Оттук той е наречен тохарски език. В последствие се откриват два варианта на този език наречени от Е. Лейман: тохарски /а/ източен, разпространен между Карашар, Турфан и Бешбалик и тохарски /б/ западен, свързан с района на Куча. С. Леви ги нарича съответно карашарски и кучански. Някои разглеждат тези разновидности като два диалекта на един език, но повечето лингвисти – като два близкородствени езика. Понастоящем са известни около 4000 – 5000 думи от тези езици. Свързани са предимно с будистки текстове от първите векове на Новата ера. Според езиковедите разделянето на двата клона е станало около 2-1 в.пр.н.е. и съвпада с времето на мащабните миграционни процеси протекли в района на Синцзян, поради хунската експанзия. Тохарските езици са отделна група в индоевропейското семейство различна от иранските езици и санскрита, въпреки немалкото словесни паралели с тях, възникнали поради хилядолетното близко съжителство и интензивни контакти. В науката съществува голям спор нерешен и до днес: Трябва ли да се отъждествяват тохарите описани от гръкоримските автори и юечжите от китайските династични хроники с племената завладели Гръко-Бактрия в 2-1 в.пр.н.е., създали Кушанската държава, или става дума само за създателите на градовете – оазиси в Синцзян, асимилирани от тюрките в първите векове от новата ера . Някои смятат че термина тохари и тохарски език може да се отнесе само към зоната на тохарски /а/. В уйгурския текст – превод на будиската “Свещена книга Майтрейясямити”, написана от Бодхисатва Ариякандра, се споменава езика twqry-tyly. Ф.Мюлер разчита twqry като toχri с глухо изговаряне на “х”. Той го свързва със споменатите в Средна Азия тохари на Страбон и Птолемей. В по-късните средноперсийски, манихейски текстове територията на Бактрия се нарича Twγr-yst`n /Тохаристан/. Изписването twγry е звучало като tuγre /тугхре/. А това съвпада с названието twqry от уйгурския колофон. В същото време населението на Куча се самонарича kucanne, въпреки сходството с тохарски /а/. Това показва че вероятно названието тохари е свързано с по-източните райони на Синцзян и провинция Кансу където китайските хронисти поместват родината на юечжите и усуните. С тяхната миграция на запад се появява в Средна Азия названието Тохаристан, Ту-хо-ло на китайските автори. /ИБ-ПНТЯwww.phiyoung.nw.ru/CONFEREN/2004/Abstract/Cont.pdf / Древните китайски източници дават интересна информация, че в полулегендарния период Шан-Ин, 2-1 хил.пр.н.е., западните съседи на китайските държавици са многобройни белокожи племена. Те достигали до съвременен Централен Китай и са наричани от китайците – “ди”. Отличавали се с висок ръст, светла кожа, червени и руси коси, синьо-зелени очи. Немските изследователи Зиг и Зиглинг откриват самоназванието на народа, оставил текстовите на тох./а/ език като арси, arsi-ype, страната Арси и arsisi, род. падеж на арси. Това е потвърдено от Шрьодер който се позовава на по-късните тюркски надписи, орхонския от 735 г. , където се споменава за народа Арсин, токуз-арсин /деветте арсии/. В 1941 г. Ван Винденсен доказва че арси одначава бели, блестящи. Аналогично в авестийски auruša осетински uors, пехлевийски arus – бял, блестящ. Подкрепяйки Зиг и Зиглинг, той свързва арсите с известните бели хиони, ефталитите, наследници на кушаните, за които китайските хроники пишат че са юечжи по произход. Хармата свързва аорси с протоаланското *aurs – бял, светъл. В 1948 г. Мюлер отъждестви арсите с аорсите, асии появили се внезапно в Източна Европа в 1 в.пр.н.е. – 1 в. от н.е. Интересен факт е че аорсите фигурират в Певтингеровите таблици /римската карта на света, карта на Касторий/ под името Arsoae, т.е. Арси. Според Бейли названието аси отразява тохарската транскрипция на индоиранското аrya, чрез преход от *аrsya с изпадане на r. Той транскрибира китайското название на юечжите като garči – планинци. Китайското юечжи, според него отразява индоевропейско название звучало като *kari,*khari,*gari,*hvari, а да-юечжи - 月氏, отразява израза много, общност, множество „чжи”, затова и се превежда „големи юечжи”, т.е. 月- да, много и 氏 – чжи, ичжи, по-късното цзе – кари, гари, би отговаряло на индоевропейското *ta, *tau – множество, общност, народ и *kari, *khari, *gari, *hvari – планинци, или *taukari,*taukhari, *tauhvari - тохари, в хотаносакски hvar, тохарски kwarm, kurm – планина, хълм. В.Вс.Иванов привежда хотаносакската транскрипция на етнонима тохари като ttau-da-gara. А това потвърждава извода на Бейли, сравни също с общоиранското toxm – народ, племе, общност и gara, hara – планина. Формата ичжи, ючжи се използва от китайците за обозначаване на част от племената ди, предци на юечжите, а по-късната форма цзе се използва за обозначаване на част от т.нар. малки юечжи, останали в Синцзян в по-късните епохи Вей и Тан /4-7в./. В. Стоянов предлага интересната хипотеза, че *toh-ar произлиза от *toh – народ, племе и -ar – частица за множествено число, аналогично на китайската траскрипция Tahsia, аналог на иранското дахи, Дахия – страна, народ. При прабългарите с частица –ар, са се образували родовите имена, напр. Ерми, Ермиар. /ВС-ЕСПТ/ Респ. сравни *toh, респ. общоиндоевропейското *tau-,*tu- много, множество, с по-старото китайско ди, дьок – общо название на индоевропейците, прототохари, проникнали в Сев.Китай. В ирландски daonna – хора, човечество, daohan - земя. /ЕID/ Твърде интересен паралел показва осетинското tыguыr, dzыguыr – група хора, общност, племе, народ, дало етнонима тагаури, дигори – другото самоназвание на носителите на иронския и дигорския осетински диалекти. /ОРС/ Според Мечен-Хелфен, китайското юечжи отразява управляващия род на тохарите – куш. А в източноиранските езици kuš означава планина, респ. кушани означава планинци. Същият автор изказва доста смелата хипотеза че аорсите са идентични с арсите, асите, а съвр. осетинци дигорци, всъщност са съхранили етнонима тохари, както виждаме не без основание. Откриват се също келтски и ирански податки за тълкуване на етнонима тохари, като честни, почтенни, справедливи, извисени. Ю. Рьорих изказва своя версия за етимологията на тохари, свързвайки го с тибетското tаghar – бяла глава, респ. русокос. Аналогично на названието на по-късните кумани, куба, половци – сламеноглави, русокоси. Трябва да отбележим че откриваме твърде интересен келтски паралел: в ирландски tugh, tughа, tuighe, староирландски tuga, tugim, кимвърски toi, tegere, бретонски tenn, протокелтски *togio-, *togo-, означаващи слама. /EDGL/ Вероятно подобно понятие е съществувало и в тохарски, /виж. тох./б/ tute, tucem – жълт/ използвано от кяните /тибетците/ за обозначаване на северозападните си европеидни, русокоси съседи. Пралел на tute, tucem, е също литовското duelàs, санскритското dhāmraā – сив, жълт. Също в тохарски tagaru, tagar е названието на билката маточина (Валериана). Но като цяло еднозначен отговор за етимологията на етнонима тохари, съвременната наука не дава, поради липсата на собствено тълкуване в известните тохарски текстове и поради различните възможни езикови паралели. Аз смятам, че версията на Г.Бейли е най-издържана и най-вероятно отговаря на истината, така че то-хари – „народ на планината”, „народа на планинците”, или просто общност от хора, предвид общия произход на корените, обозначаващи хора и планина. Това се крие в прадревните представи за „Свещенната, всепораждаща планина”, олицитворение на Богинята-майка, сътворила човека и видимия свят. Ю. Рьорих също доказва пълната идентичност на тохари и юечжи. Според географските представи в тибетската будистка литература, има две области носещи името Tho~gar. Едната е разположена на запад, в Бактрия и отразява Кушанската държава /големите юечжи на китайските хронисти/, другата е разположена на североизток от Тибет и се локализира в областта Кансу /малките юечжи на кит.хр./. Същата информация дава и китайския пътешественик Сюян Цзян /7в./, той описва Тухоло, известна още като Дасйя, от Ханската епоха, респ. Кушанската държава, но и „Старото Тухоло”, намирало се в Западния край, в югозападната част на Таримската котловина, между градовете Черчен, Ендере и Ния. В хотаносакски документ от 800 г. се споменава град Ttaugara, разположен до Дунхуан, Şasu /Шачжоу/ и Kamnicū /Гуанчжоу/, т.е. в областта Кансу. Аналогично Птолемей, разполага там града Θαγούρου, разположен до планината Θαγούρου όρος /Кунлун, Наншан/. В монголските преводи на тибетските будистки текстове, топонима Tho~gar, се превежда като Xoton, от името на гр. Хотан в Таримската котловина. Наблюдава се стара географска традиция, която точно локализира названието тохари, Тохарска земя, с района на Кансу, както и приравняването на тохари с появилата се на запад Кушанска държава. /ЮР-ИСА-1 стр.272-273/ Съществува и друга, по-стара и невярна версия, изказана от френският изследовател Лауфер в 1919 г. Той свързва юечжи с етнонима согди. В годините на І-та Св. война, тази хипотеза е позабравена. В по-късно време е преоткрита и популяризирана от Л.Н.Гумильов, който смята, че юечжите са късни наследници на ираноезично население, древни согдийци, проникнало към Горен Алтай и Синцзян в 1 хил.пр.н.е., след походите на Ал. Македонски от територията на Согдиана. Само че за такава мащабна миграция липсват каквито и да е археологически и изворови белези. Наблюдава се точно обратното, движение от Синцзян и Алтай към Согдиана. Названието аси е основно за осетинците, осите, наследници на аланите, но така се наричат и съвр. кабардино-балкарци. Етнонимът аси е разпространен и в Сибир, в района на Алтай и Саян. Вероятно това са носителите на пазарикската, тагарската и таштъкска археологически култури. Аси е названието на усуните, предадено от гръкоримските автори като асиани, асики. Или ако анализираме, от Алтай до Синцзян в древността е живее един народ /група сродни по произход племена/ носил името Аси. В това отношение руският учен Аристов съвсем правилно смята че усуните са южната осколка на този народ, разделен след 2 в.пр.н.е. от хунската експанзия. Северната група /наричана от китайците динлини/ просъществува до 7-8 в. когато започва тюркската експанзия към Алтай. Далечните предци на уйгурите, кипчаките и киргизите са също част от тази група. Още в Хан-шу /История на династията Хан/, в 2-1 в.пр.н.е. те са посочени като уге, кюеше и гегун, заедно с усуните и юечжите, сред народите покорени от хунну - хуните. Формирането на аланските и прабългарските племена е неразривно свързана с централноазиатските аси и юечжи. Като се има предвид че усуните /аси/ са били тохароезичен народ, то тохарския произход на северните аси е вероятен. Най-малкото във формирането им е участвал солиден тохарски субстрат. Особенно поради пълното сходство в материалната култура, бита, облеклото, погребалния обряд, практикуването на изкуствена черепна деформация. От гледище на тохарските езици asem означава благороден. Същото е значението на хотаносакското asen, аsи – благородни. То е синоним на арси /бели, блестящи, с благороден произход, сребърни/. Северните аси живеят в непосредствени контакти с праугро-самодийците и древните енисейски племена, предците на съвр. кети. Смесват се и с най-източните разклонения на андроновците – саки проникнали към Горен Алтай. Например А.Малолетко открива че в топонимията на Южен Сибир се срещат много реки, чиито имена завършват с окончание -им, което той не може да обясни какво значи. Такива са Бузим, Джирим, Сисим, Карим. /АМ-П стр.76/ Таримската котловина носи името на р.Тарим, със същото окончание –им. А в тохарските езици, съотв. в тох./а/ yme, а в тох./б/ ymye означава път, пътека. Значи окончанието -им означава пътя, хода, течението на реката, а иранското tar означава влага. С.Старостин посочва протоалтайското āmu, монголското aman, тунгусоманчжурското āmu, корейското omi, японското umi – речна долина. Той смята че названието Аму-даря е от същия произход, като тюрко-ирански израз-билингва. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Забележка: Стопанската и културната дейност на тохарите-юечжи, рязко контрастира с действиятя на друга голяма група “варвари”. Става дума за германските племена, завладяли Западната Римска империя. Съветниците от римски произход безуспешно се опитват да склонят германските крале да събират данъци и да развиват стопанска дейност. Още Тацит, живеещ в I в. отбелязва, че по това време германците възприемат живота твърде пасивно, като избягват целенасочения умствен и физически труд: «Те не се стремят да поддържат плодородието на почвата и по такъв начин да решат въпроса за недостига на земя, не съдят плодни дървета, не ограждат ливадите и не поливат нивите си». Начинът им на живот и такъв:, «ставайки от сън, който при тях продължава до късно утро, след като се измият, приемат храна и се захващат по-често с пиршества и удоволствия, отколкото с труд. Винаги ходят въоръжени. Да се пие през целия ден и цялата нощ, за тях не се смята за срамно. Честите спорове, които са неизбежни при постоянното пиянство, обикновенно завършват с въоръжени схватки и убийства». Обикновено в бедност преминава живота им, децата им са постоянно «голи и мръсни, живеят в примитвни хижи», «през зимата копаят ями, които изпълват с тор и изпражнения, за да се топлят». /б.пр. аналогични по начин на живот са и ранните славяни, заселили се през 6-7 в.,заселват Източната Римска империя – Византия/. Друг поток от юечжи, се заселват в Средноазиатското междуречие, между Аму-даря и Сър-даря, в антична Согдиана и съвр. Тюркмения. Те образуват държавата Кангюй (по китайски източници). Това название е неизвестно за гърците, но в Авеста е спомената като Кангха. Вероятно това е древно название на юечжите, което явно са донесли със себе си. /б.пр. А. Баяр е много прав. Названието кангари е от тохарски произход: Кангха – страната на Сйявуш, кангари – етноним. Откриваме в тох./б/ kaniya, keniya, kentsa – страна, държава, еkan~n~e, ekan~n~i – владение, владение на имущество, собственост, ike, yke, ykenta – дом, селище, тох./а/ akäṃtsune, прототохарски *ekäññ- владение. В хотаносакски kantha - град, kanthassai – граждани. /DA-DT-b/ В осетински kænt, ягнобски kant, кюрдски gund, пущунски kandaj, талишки kand, персийски kānd, шугнански kanta, гилянски kêndi, ягнобски kansi – селище. /VS-ETD/,/МА,ЕП-ЯТ/ Във фригийски ikte, keto – собственост./L-PhED/ Виж и английското Кент /вероятно от келтски произход/ и тох. keniya, kentsa – страна, област, владение. В карачаевобалкарски kеng – шир, широко място. С kentsa може да се обясни названието на областта Кансу /Гансу/ където живеят юечжите, явна тохарска основа на китайската транскрипция. Това е вероятно митичната авестийска Кангха – страната на Сйявуш, намираща се най-източната част на познатия за авестийците свят, някъде до Китай. Етнонимът кангари, може да се обясни съвсем точно с тох. kаniya – страна и пратохарското /юечжийско/ gari, khari – хора, Кангар – страна на гарите, страна на тохарите. Самоназванието на хантите звучи като canti, а котското čeaŋq, čeāŋan означава хора, народ, във вепски kanz – род, семейство. Общоугрофинското *kunta, означава род, племе. /UE/ Наблюдават се паралели и в алтайските езици. Старостин посочва изходната форма č`aŋo, монголското čiul, тунгусоманчжурското čanit, корейското čjon, японското tami - хора, народ. В тунгусоманчжурски понятието означава чужденци, грабители./ Също протоалтайското *kiúne, тюркското *kün, монголското *küγün, тунгусоманчжурското *kün, японското *kúní, kunuga – страна, народ, в японски kuni – село. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В хакаски и тувински čon, якутски d'on – хора, народ. /VS-ETD/ B чеченски kant, андойски kunta, кетски ket, котски hit, het, пумпоколски kit - човек. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Названието на хетите не е собствено индоевропейско понятие, а е заимствано от по-старото, хатско население на Мала Азия. Предполага се че хатите са били народ от кавказки произход, чийто език е от картвелската група, близък до съвр.абхазо-адигски. Старостин доказва далечното палеолитно родство между кавказките езици, енисейските е сино-тибетските, които той обединява в сино-кавказка езикова група. Въпреки че картвелските езици са от ностратическата група, виждаме че хити, хети означава просто хора, както е в енисейските примери, респ. имаме много древен палеолитен корен. В китайски *γuә - човек. /ИД-ЗСБХ стр.198/ В угрофинските езици, в манси xum, хантски k`u, унгарски hun, удмурски kum, коми komi, селкупски qun, лапландски kujj – човек. /VS-ETD/ В езика на баските gune, свански gim, лезгински q`ona, грузински kwe-q`ana, мингрелски kiana – страна. /БКС/ В много от случаите думата за човек се превръща в самоназвание и е еднаква с понятието за земя, страна. Названието кангари – хора, народ, отразява този древен, предностратически палеолитен корен. В Астана (Казахстан) е открита скулптура на жена от този народ. Тя е в къса рокля и шалвари /панталони/ Както и впоследствие е облеклото на татарките. Част от кангюйските племена завладяват Хорезъм и поставят началото на нова династия. Но почти нищо не е известно за историята на този народ, тъй като арабите в VШ в. унищожава предислямските текстове и избиват грамотните хора. Както пише Ал Бируни: «Със всички средства и способи разпръснал и унищожил Кутейба всички грамотни хора, които знаели преданията за произхода на хоремзийците, така че след тях всичко се покрило с мрак..». Но Ал Бируни все пак е успял да запази някои устни предания, по които е съставил списък на хоремзийските владетели от династията на Афригидите. Според преданието, те водели началото си от “Божествения конник” Сйявуш, Шауш, Сйяваршан, означаващо “черен конники” или по-точно “носител на истината”: Зиези – родоначалник на българите, вероятен аналог на средноазиатския Сйявуш, аналог на трако-фригийския Сабазий. Сива-бога – по-късна българска форма на Сйявуш-Зиези. В надпис от Боспорското царство са отбелязани аланските имена Σαιοσ /Сайос/, Σισα /Сисо/, Σισουλι /Сисоил/. Сравни със Зиези и Сизо, Сизов, както и с формата Сизоил, с надставка - ил, типична за /пра/българските имена. Също известно е и аланското име Зизаис. В тох./б/ sāāw, sāāy, sāāwe, sāāyau – жив, жизнен. В тохарски /а,б/ sāw – велик, силен. /DA-DT-b/ В осетински ziu – помощ. /ОРС/ В етруски swal – жизнен, жив. /EG/ В санскритски saws, sew, sūwaite – възхвала, слава. В угрофинските езици, във фински siva, естонски siivakas, sivvakas, хантски süγ, siγo, протоформа *śiwa – чист, спретнат, красив. /UE/ Сравни с българското свяст – съзнание. Името на божеството Сйявуш, почитано в Таримската котловина и Средна Азия, явяващо се аналог на трако-фригийския Сабазий, може идеално да се обясни с тохарското понятие, със значение жив, жизнен, велик, бог на възраждащата се природа и осетинското ziu - помагащ. Етимологията от персийски, сйявуш – чернокъдряв не може да обясни божествената персонификация. По-точно по значение е другата авестийска форма на името Сйяваршан – спасител, носител на справедливост. Сйявуш е синоним на българския Зйези, савирския Севук. Според Г.С.Раковски името му се е съхранило под формата Сива, Сива-бога в българска народна песен от Охридско, записана от него през 19 в. Друг далечен реликтов спомен за Сйявуш е народния празник Сивуйница, Совойница. Обичаят е познат във Великотърновско и в някои родопски села и наподобява коледуването. Изпълнява се преди Йордановден, само от моми. Една от тях е преоблечена като булка и покрита с червено було, а другата като момък в мъжки дрехи. Цялата група обикаля домовете, булката ръси с мълчана вода. Вярва се, че сивойнишката вода прогонва караконджолите /вероятното старобългарско кракан, краканчу – змей, синоним на турското кара-конджур – черен змей/. Древен сюжет отразяващ борбата на Бога-Слънце и Дракона, символ на тъмнината, сюжет познат от индоиранската митология, показващ борбата на Доброто и Злото, Индра и Врита. Девойките пеят по посетените домове игриви песни с весел и любовен характер. Придружават ги по-малки момичета, които носят получените от стопаните дарове брашно, лук, сланина, яйца и др. Съставът на групата, наличието на обредните лица булка и момък, мотивите на изпълняваните песни, подсказват за връзката на обичая с новогодишните гадания за задомяване и оттук със семейната обредност. Прабългарските имена Сивин, Сабин сигурно са свързани с езическия Сива. В тракийски zi, хетски sius, siu, siwali, ликийски zbali – бог. В язгулемски sayeg, сариколски suyo – храм. Хоремзийското название на Сйявуш е Šawš /Шауш/, Šawšfur /Шаушфур/, означаващо “син на Сйявуш”, е често срещано хоремзийско владетелско име, познато от нумизматичните находки. В чувашки savăk, тюркменски sapaly – весел, жизнен, също в чувашки sav, гагаузки sevmää, турски sevmek, узбекски sevmoq - любов. /VS-ETD/ Старостин посочва изходното алтайско *sálo/˜z/, тунгусоманчжурското *sali, корейското *saràŋ японското*sású-p – любов и протоалтайското*sal/b/i, тюркското*sel, монголското*sel/b/, *salb, тунгусоманчжурското *sala, корейското *sэr – свободен. /S-АE www.starling.rinet.ru/ Алтайските форми показват недвусмислен произход от тохарското salpatar – свободен. От тохарски произход е и тюркменското sag, турското sag', узбекското soglik, гагаузкото saa, тувинското, хакаското, киргизкото sao, sau, карачаевобалкарското, татарското, казахското soo – здрав, в чувашки syvъ, sъw – здрав, жизнен. /VS-ETD/ Трябва да посочим и оргиналната транскрипция на т.нар. Ситовски надпис, /край с. Ситово до гр. Първомай, Пловдивско/ направена и публикувана през 2002 г. от младия старозагорски художник Илко Стоев. С набитото си професионално око, той успя да подреди по групи загадъчните руни и доказва, че те са от прабългарски тип. Надписът представлява възхвала на Исус Христос, което показва, че е писан вероятно в първите години след Покръстването - ” Най-горе /в Селението/ са Йисуса, Духът Небесни и Господа Бога /сиу-си/, а изгряващите Слънце и Юпитер са горе. Вярвай!” /ИС-МПДБС-1стр.21/ Прабългарският израз сиу-си – бог, показва пряк паралел с народното Сива и родоначалника Зиези, от “Анонимния хронограф”. Връзката с хетското sius, siu, siwali – бог е очевидна. Интересен паралел откриваме и в осетинския Нартски епос. Единият от нартските родове се нарича Саумаратæ. Негови родоначалници са Кандс и сина му Сæва, Сæвай. Зад Саумаратæ явно се крие етнонима сармати. Неговата етимология е отдавна известна на науката, от осетинските sau – черен и rom – руно, кожух, т.е. “с черни кожуси”, облечени в черно, в осетински rujmon – рунтав. Явно Херодот е имал предвид точно сарматите като е означил един от скитските народи с името меланхлени, което на гръцки означава “облечени в черно”. Други автори тълкуват сармати от осетинските sau – черен и mær – земя /бълг. мера/, т.е. жители на чернозема, на територия отличаваща се с богати черноземни почви, каквато е Южна Украйна. Трета версия пък свързва сармат с угорското mat – страна, т.е. сармати – хора от черната страна, каето смислово е еднакво. Интересен е главата на този нартовски род – Кандз и сина му Сеуай, Севай, които според легендата дошли от земите на р. Едил /Волга/. /ЮД-КТН/ Виждаме ясна податка за сарматите, техния родоначлник Кандз, респ. Канг, Кангюй на китайските хроники и синът на Кандз - Сеуай, Севай или Сйявуш. Според иранските легенди, именно Кангх е градът на Сйявуш, намирал се много на изток, почти до Хотан и Китай. А китайските хроники добавят, че именно Чжоаву /Сивушиди/ е бил управляващия род на юечжите обитавали Кансу. В друга легенда от епоса, откриваме митичен героой, сътворен от боговете, Suæwæss, Sauæss, изпратен на Земята за да научи хората на труд, земеделие, занаяти, аналог на авестийския Йима. Самото име произлиза от осетинските suæwыn – сътворявам и æss – истина, правда, сътворител на справедливост, аналогжично на Сйявуш. За съжаление, този твърде древен, алански пласт от предания с насочващи генеалогични сюжети не се е съхранил в съзнанието на нашия народ./ В началото на нашата ера, Кангюй преживява голям подем. Под негов контрол са Приаралието и Прикаспието. Земите на аорсите /Янцай на китайските хроники/ е под кангюйско управление. По-северните земи Ян, в китайските хроники, т.е. Поволжието са са също под контрола на Кангюй. Явно това са далечните сарматски предци на удмуртите и останалите повлжки угрофини, от които е останал “Пермския зверин стил”. От средите на юечжите, обитаващи Синцзян, по-късно създали държавата Кангюй, се формират аланските племена /Аланя и Уананшана на китайските хроники/, по-късно преселили се на няколко вълни в посока към Черно море и Кавказ. Явно е, че една от причините за тези миграции са засилването и максималното разширение на Кушанското д-ва при управлението на Канишка, в началото на ІІ в. Под названието алани, античните автори обобщават всички източноирански племена, мигрирали към Европа. Във вълните от ІІ-ІІІ в. се откриват ясни археологически сходства с кангюйското и кушанското население. В Кавказ се появяват подбойно-катакомбните погребения, изкуствената деформация на черепа, погребения с части от кон. Украшенията, оръжието също показват кушански паралели. Възможно е и появата на хуните /Северните Хунну/ в Средна Азия и тяхната миграция на запад също да са една от причините за раздвижванията в източноиранския свят. Произходът на по-късните, тюркоезични печенези е също свързано с Кангюй. Даже едно от названията на ранносредновековните кангари е именно пасиани, пасики, по-късното византийско пацинаки. /б.пр. вероятната етимология е свързана с иранската по произход старобългарска дума пашеногъ – родственик, съпруг на сестрата, пашеногъ – старобългарска дума означаваща мъж на сестрата, родственик, баджанак. Смята се, че пашаногъ е една от“тюркските” думи, останали от езика на прабългарите, а баджанак е по-късния османотурски аналог. Но подобно твърдение е явно погрешно. В пехлевийски откриваме pēshanīg – родственик, прадед. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В бенгалски bhaginī, белуджи wasarzákht – баджанак. Въпреки леката вариация в значенията може да търсим пехлевийска, иранска етимология на пашеног, както и на тюркските форми. В тюркските езици, в тюркменски, казахски ba`ča, турски bačanak, карачаевобалкарски, татарски, узбекски, тувински, киргизки bač'a, хакаски pača, южноалтайски bada, чувашки puçana – брат на сестрата. /VS-ETD/ Така се изяснява етнонима паси, пасики, пасиани, пацинаки, пачанаки, по-късното печенеги – сродници. В Приаралието се разселват племена, сродни с ефталитите, т.нар хиони, хони, хионити, оставили археологичните култури Куня-Уаз, Канга-Кала и Каунчи. Последните техни представители са носителите на джетъасарската и кердерската археологически култури. По-късно са тюркизирани и влизат в състава на огузките племена. Откриват се далечни прилики в антропологичния тип на ефталитите и съвр. каракалпаци, северни узбеки и тюркмени. За произхода на ефталитите днес се знае, че те са също иранизирани тохари по произход, представители на т.нар.”малки юечжи” останали в Синцзян под властта на хуните, а по-късно и на сянбите и жужаните. Част от тях са известни под названието кидарити, по името на предводителят им Кидар. /б.пр.в китайските източници се наричат още и Боло, вероятно са част от народа булоцзи, мигрирал към Средна Азия./ След 420 г. под натиска на жужаните, групата юечжи, станала известна като кидарити-боло, мигрират на север от Тяншан и Източен Казахстан, където създават собствена държава, с център първоначално в Бадахшан, а по-късно, в оазиса Карш, на север от Бухара. С жужанския натиск много историци свързват и придвижването на хазарите и българите на запад. /б.пр. Баяр греши, основавайки се на традиционното отнасяне на българите и хазарите към тюркските народи. Всъщност първите българи са в Европа още във ІІ в.пр.н.е., а хазарите са сигурно документирани във ІІ в., когато заедно с барсилите нападат Армения. Има и мнение че прабългарите, дали началото на източноевропейските /прикавказките/ прабългарски племена, също са били първоначлно монголоиди. Разселението на башкирите в ираноезичната и угроезичната среда в VIII-IX в., води до постепнната им европеидизация. В сравнение с югоизточните си съседи /казахите/ са с по-голяма европеидност. /б.пр.странно и изцяло невярно мнение, което все още е в употреба в рускоезичната литература. Прабългарите са били европеиди, еднакви с аланите и кушаните. Башкирите, като потомци на ираноезичните кангари /башгирд/, са вторично монголоидизирани, не само в древнотюркския период, но и в златноорденското време, когато окончателно се оформят съвр. тюркоезични народи. Въпреки по-високата си монголоидност от останалите поволжки тюрки, съвр.башкири са все пак част от европеидната раса./ Третият поток от юечжите достига до Причерноморието. За тях е известно повече по оставените “сарматски” тагми, чийто централноазиатски произход е очевиден. Идентични тагми са открити в Монголски Алтай, също в по-късните предислямски монети от Хорезъм, Согд и Бактрия. Антропологически облик на степните източноирански племена Антропологическият облик на древните източноирански номади, въпреки локалните различия помежду си имат и много общо. В неговата основа са два основни европеидни компонента. Първият е палеоевропейски, или андроновски тип. Андроновците са източния клон на палеоевропеоидите. Харктеризиращи се със значителен, издаден напред нос, широко и ниско лице, светли коси. Вторият е средиземноморски, имащ древно разпространение в Кавказ, Средна Азия и прилежащите територии. Основната разлика със северния палеоевропеиден тип е в по тясното и издължено лице и по-изящните, грацилни черти на лицето, както и наличието на тъмни коси и очи. Днес особенно в Азия, средиземноморският тип е със засилена пигментация, най-изявена при индусите, в по-малка степен при пущуните, пакистанците и др. В древността тя е била в значително по-малка степен, напр. предците на пущуните –ефталитите, са били предимно русокоси. Причината за по-тъмният облик на “азиатските средиземноморци” е неминуемото кръстосване с представителите на по-старото дравидско население, предшествало с няколко хилядолетия индоевропейското заселване. Както се вижда от илюстрацията, съвр. «средиземноморци» от Северна Индия, далеч не всички са “тъмни”. /б.пр. тук огромно значение има кастата към която принадлежи дадения човек. По-висшите касти спазват изолация и са съхранили донякъде древния индоарийски тип, докато нисшите касти имат повече дравидски черти. Например циганитете са потомци на мигрирали шудри /роби, най-нисшата каста/ и затова имат по-изразен тъмен, дравидски тип. Даже това се изразява и самата етимология на думата циганин. Вж. комнтара ми: цигани – етноним. В пехлеви zing – негър. /АС-ПРС www.avesta.org.ru/ В удмурски zangari, марийски zaŋgar, мордвински s'angar'a – синкав, тъмен. /VS-ETD/ В тох./б/ tsem, tsenai, tsenam – тъмносин, тъмен, sānti – смрачаване. Д.Адамс го извежда от прототохарското t.sen – тъмен. /DA-DT-b/ В кетски son, котски sueŋa – син цвят. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В китайски cеn – син. В ингушки sijna – син. /РИС/ В латински cinncus – сив. В старобългарски стенъ, общославянски *senь – сянка. В осетински сыаех, æxsin, кюрдски şin, пущунски šin, šna, персийски xasin, шугнански x`in, язгулемски šin, сариколски xēin – син. /VS-ETD/ Ностратическа етимология. Пехлевийското zing e заимствано от арабите, по време на халифата, зинджи се наричат чернокожите роби. Това ни обяснява произхода на думата циганин, цигани, от пехлевийското zing или сходно иранско понятие – черен, тъмен, черен човек, низша класа. В хинди-урду zangārī – синьозелен. Потвърждава се от съвр.персийското zängäne, заимствано в османотурски като çängäne /ченгене/ - циганин. /ХФ-ПДБЕ стр.89/ Цигани не е самоназвание, а дадено име от другите народи. Популярната версия че произлиза от названието на някаква река Цингани в Индия е невярна. Като се знае че циганите произхождат от Индия, от най-низшата каста на шудрите и се разселват през земите на Сасанидска Персия, може да мислим за ирански произход на названието им. Според една от версиите това е станало по време на шах Бахрам V Гур, в началото на 5 в. /421-438 г./. В България и на Балканите те идват с турските поробители. Но има версия, че част от тях за заселени още от византийските императори в Морея – Пелопонес, Европейска Гърция, от където са наречени роми, т.е. жители на Византийската /Ромейската/ империя. Според друга хипотеза, ром е индийска дума означаваща мъж, глава на семейство. Самите цигани при преселенията си приемат чужди етноними, напр. египтяни, българското гюпци, английското джипси, испанското хитани, или бохемци, от Бохемия - Чехия./ Практически за всички народи е присъщ определен тип на лицето, отличаващ ги от другите, който е нарича етнически тип. Грузинците които са също кавказци, но имат значително по-широки лица, отколкото техните съседи, арменците и азерите. Интересни прилики и разлики се наблюдават и при тюркското население на Казахстан, Средна и Централна Азия. Въпреки различията, при казахите, киргизите, узбеките се наблюдават типични черти, по които се определя безпогрешно етническата им принадлежност. Различна е степента на съчетани на европеидния и монголоидния компонет. Так казахите и киргизите рязко се отличават от своите източни съседи, монголците и бурятите. Но вътре в тюркската общност се наблюдава градиент европеидност/монголоидност във връзка с местоположението запад/изток. При узбеките количеството на европеоидния компонент превалира над монголоидния, най-малка европеидност има при киргизите. Светъл европеоиден компонент от древен произход се открива при северните казахи и алтайците, а тъмен - при южните и западни казахи, узбеки и киргизи. Може да се смята че етническият облик на източните иранци, също е имал нещо общо, отличаващи общността от останалите европеидни народи. Както напримар сега, в Русия безпогрешно се различават «лицата от кавказка националност», във връзка с античеченските и антигрузинските настроения. При източноиранските племена също се формира расов тип на базата на андроновски и средиземноморски облик, наречен от някои автори – източносредиземноморски тип. Днес от ранносредновековните източноирански народи са останали малки, реликтови етноси. В Кавказ това са осетинците, които са съхранили в голяма степен езика на древните алани, но като расов тип, както казва световноизвестния антрополог В. Алексеев, те са по-близки до съседите си грузинци и останалите кавказци. Другите преки потомци на източните иранци са памирските народности и пущуните, които също се отличават по расов тип. Татарите не говорят на източноирански език, но се явяват потомци на средневековното източноевропейско степно население, което носи облика на предшестващото древноиранско население. Затова и в съвр. тюркоезични татари са се съхранили техните антропологични черти. Образът на юечжите от Пазирик живее и в съвр. алтайски тюркски народности, наречени също и сибирски татари. /б.пр. съвр. татари се формират от изходното кипчакско/куманско население, носещо антропологичния облик на юечжите и остатъците от волжките българи, носители на стария аланосарматски тип./ Методът на антропологическият анализ, позволява върху основата на черепа, да се въстанови лицето на древния човек. Също интерес представляват и откритите от археолозите древни изображения, скулптори, барелефи, много от които са изработени напълно реалистично. В тях се открива точния типов образ на дадения древен етнос. Например, особенно интересни са скулпторите оставени от кушаните. При тях освен расовия тип, се наблюдава и подчертана индивидуалност, което доказва реалистичността на образите. Също съществуват и по-древни, но и по-схематични изображения от разкопките в Алтай, Южен Урал, Партия, показващи как са изглеждали древните източни иранци. Среднеазиатските саки (западни, от Приаралието и източни, от района на Тяншан) са имали сходни черти на изразени европеоидни потомци на «средиземноморците» и «андроновците». Те се отличават с брахикрания, т.е. кръглоглавие (надлъжния и напречния диаметър на черепа са близки). Лицето е невисоко (но не издължено както при скитите), умерено широко, т.е. имаме кръглолицие. Лицето, както при всички европеиди е клиновидно, т.е. изпъкващо напред, профилно, но в по-умерени форми, отколкото при кавказците. При монголоидите, лицето е плоско, носът е малък, а формата на главата мезокранна, т.е. надлъжният диаметър е по-къс от напречния, главата е сплесната в преднозадна посока. Кушанските изображения показват изразен андроновски тип в различни съотношения. /илюстрации 54.1 и 2/. Според китайците, белокожите им съседи, тохарите /племаната ди, по-късно юечжи и усуни/ са били предимно светлокоси и светлокоси /руси и рижи коси, синьозелени очи и висок ръст/. Явно те са принадлежели към расата на Средноазиатското междуречие, към която принадлежат и по-късните им потомиц – кушаните. Ако трябвя да търсим кушански далечни наследници, това най-вероятно са съвр. таджики, особенно памирските. Те притижават доста признаци, характерни за южните и северните европеиди. Те са съвр. носители на памироферганския расов тип. Памирците се отличават от равнинните таджики по по-светлата кожа, честото срещане на русите и кестеняви коси, сини очи и по-високия ръст. Доста се отличават и от жителите на Иран, при които преобладават по-тъмните типове и долигокранията /издължено лице, странично приплесната глава, надлъжния диаметър е по-голям от напречния/. В градовете и оазисите на Средна Азия, това неселение се появява след ІІ в.пр.н.е. с идването на юечжите и усуните, слели се със средоазиатските /седмореченските/ саки в градовете и оазисите на Средна Азия (сакарауки или сакоровали). Аланите (и партяните) са потомци на древните масагетски племена, живеели между Аралско и Каспийско море, а аланите имат значителен примес от централноазиатските тохари и асиани. Амиан Марцелин се възхищава от облика им. По неговото мнение, те са били високи на ръст и с красива, умерено кестянава коса. Обликът им по по-късни средновековни данни е бил средиземноморски, типичен за Северен Кавказ. Наблюдава се и прилика със партаянското население. И при сарматите и при партяните имаме удължени лица, правилни големи очи, по-изящни черти, а при мъжете – гъсти бради и мустаци. (на ил.55.1 и 2.). Съвременното население на Северен Кавказ като цяло е съхранило тези черти. Те се срещат и сред татарите, а също и при южните тюркмени. Но последните са много по-смугли, а в някои от техните лица присъстват монголоидни черти /б.пр.явно с по-късен древнотюркски произход/. Изображението на този партянски княз е намерено в кушанския храм край Халчаян. Но етническият му тип не е кушански, а характерен за древното население на Туркменистан, наречен в древността Дахистан. Юечжи (тохари или кушани). Формират се от европеидното население на Синцзян и средноазиатските сакски племена, имащи андроновски и средиземноморски облик. Юечжийският цар или княз, мумията на който е открита в Пазирик /в момента се съхранява в Ермитажа/, е имал средиземноморски облик. А жената на юечжийския цар, чиято мумия също е открита в Пазирик, е била блондинка, близка до тохарските мумии открити в Синцзян. Именно тук в Централна Азия, на границата между монголоиди и европеиди се формират своеобразния расов тип на юечжите, които се отличават от сарматите. Например върху изображенията на музиканти от Айртамския релеф и «главата на варварина» - кушан от Афганистан (ил.69 и 50.1), откриваме европеидност, нордически тип, без примеси на минимална монголоидност. Но на други портрети се забелязват и монголоидни примеси, напр. при дамата с европеоиден средиземноморски тип, «кавказски» облик притежава и монголоидни белези. (ил.58.1). Лицето е без изразени скули, но в областта на челото и очниците се наблюдава известна плосковатост на лицето. Възможно е тук да имаме и известно китайско влияние. Нещо подобно присъства в облика и на друг кушанин (на ил.58.2). Очевидно е че подобни (европеоидни и смесени) типове днес се срещат и сред съвр.татари. На Алтай в периода на юечжийското господство, а също и в Долното Поволжие, сред европеидното население възникват центрове на брахикефализация, които оказват влияние и върху населението на Източна Европа. Брахикефализацията (или тенденцията към кръглоглавост) според антрополозите В.Алексеев и И.Гохман, се съпровожда със значително изпъкване на носа, увеличение на лицевата ширина и тенденцией към плосковатост на лицето {Антропология Азиатской части СССР. Наука. М. 1984, стр. 42}. Влиянието на монголоидните типове, по тяхното мнение, не може напълно да объясни своеобразието на този тип. В Западна Европа е протичала обратната тенденция – т.нар. «грацилизация», т.е. издължаване на лицето и изпъкването на носовите кости. Древното население на Европа, кроманьонците са имали масивни лица с по-груби черти. Явно че върху формирането на древното европейско население оказват влияние мигриралите от Предна Азия, неолитни земеделци, носители на «средиземномоския тип». Те са имали по-тесни и изящни лица. Такива са например триполците. Но като цяло причините за брахилизацията не са изяснени напълно /б.пр. тук трябва да се вземе предвид “дрейфът на гените” и сравнителната изолацията между различните огнища на индоевропейското население/. Сармати. Имали са сложен антропологически облик: андроновски, сакски и предноазиатски. Андроновските племена от Южен Урал и съпределните райони на Казахстан са предците на древните скотовъди, заселили следноазиатския простор. Предполага се че със земеделските общности, създателите на Арияшаяна, андроновци са говорили сходни езици и са се разбирали помежду си. Въпреки това, по стечение на историческите обстоятелства, те стават смъртни врагове, както пише Авеста, образувайки двете общности иранци и туранци. Ако андроновци са брахикарании “палеоевропеиди” близки до крьоманьонеца, то земеделските общества са предимно от “източносредиземноморски” тип. По-късно с тяхното смесване, възникват нови смесени култури, със смесен андроновско-средиземноморски тип, станал типичен за бъдещите саки и сармати. Поради Ахеменидската агресия, част от сакските племена се изтеглят на север, към Южен Урал и северно от Аралско море При сарматите, по неизвестни причини се откриват и предноазиатски черти, вероятно свързвани с контактите им с мидийците, по време на “скитското господство” в Предна Азия. В сравнение със «средиземноморците», «предноазиатите» имат по-големи носове, по-рязки черти на лицето и също показват тенденция към брахикефалия. Силно преобладават по-тъмните типове, с черни, къдряви коси. Като правило, те имат по-силно изразена окосменост на тялото, характерна и за двата пола /ахсиларно, пубисно окосмяване, веждите, космите по крайниците, брадата при мъжете/, което се явява важен диагностичен белег, отличаващ ги от монголоидите и сублапаноидите, имащи слабо изразена телесна окосменост, както казват кавказците /относно русите/ «те са безобразно голи»). Техни представители са съвременните арменци, сирийци, кюрди, съвр. население на Иран. С преселването на юечжите и кангарите на запад и формирането на аланите, при смесването на средноазиатските мигранти със заварените сармати, се наблюдава и постепенна промяна на расовия тип, с появата на леки монголоидни черти. По общеприетото мнение, древните българи са потомци на сарматите. Те са брахикранни европеоиди. Но при волжките българи вече се наблюдават известни различия. При тях се наблюдава нарастване на долигокранния елемент, с увеличаване на хората с по-издължени лица. А това показва увеличаване на “аланския” елемент. /б.пр. Баяр изказва интересно мнение. Да прабългарите са типични “сармати” от памирофергански тип, но официалната наука продължава да ги смята са тюрки, алтайци, или хуни със силен монголоиден елемент. Дори самия Баяр влиза в противоречие със самия себе си, защото, по-горе в текста посочва че при прабългарите е имало силно изразена монголоидност?!/ Обликът на скитите е принципно различен от сарматския. Лицето им е широко, высоко и масивно. Те са потомци на «срубниците». Имат също по-изразен надорбитен вал, с палеоевропеиден /крьоманьонски/ произход. Но гърците са оставили малко по-различни изображения на скитите. Някои от тях са имали умерена тенденция към чипоносие. Но тя е различна от типичната за съвр.население на Северна и Централна Русия чипоносост от сублапаноиден произход. Произходът на скитите стои във връзка с произхода на народа гуанчи, обитавали до идването на испанците на Канарските острови в Атлантическия океан. Частично те са изтребени и асимилирани от испанците. Характерен е антропологическият им тип, останал по описания – високи на ръст светлокоси и синеоки блондини, с кожа по-светла от тази на испанците. Те са остатък от древното европеидно население от ловци и събирачи, които през мезолита и енеолита е широко разпространено в Европа и Средиземноморието. Известно е, че древните етиопци и ливийци, по съобщенията на древните египтени и гърци, са имали сини очи. Но впоследствие са погълнати от по-тъмнокожи популации и предноазиатските “средиземноморци”. /б.пр. Баяр греши. Скитите са индоевропейци-срубници, а гуанчите имат съвсем друг произход. Те са остатък от много древно европеидно крьоманьонско население обитавало Северна Африка. Те са погълнати не от “средиземноморците”, а от негроидните популации идващи от юг и заселили Сахара, която в дълбоката древност е била плодородна равнина, богата на животински стада. Потомци на това население са съвр.бербери и туареги, при които, въпреки доста тъмната кожа, нерядко се срещат сини очи и рижи коси. На Канарските о-ви, те са съхранили изходния си расов тип поради географската изолация. От някои запазени думи, записани от испанските завоеватели се съди, че езиково са стоели близки до берберите и туарегите./ Изтегляне 1.16 Mb. Сподели с приятели:
|