Тайната история на татарите
Изтегляне 1.16 Mb.
|
Свързани:
Etimologiya i semantika - PO PATYA NA BALGARSKIYA ETNONIM-2005, igrite-koito-horata-igrayat-otkus, Bolgary i Hindustan, За произхода на днешните гърци, Павзаний - История на Елада, Българите в Северен Кавказ - Петър Голийски
Глава 5. Българите. Берсула и асите Българите в Идел-Урал По съобщението на Ибн-Руста (начало на X в.) българите от Идел /Поволжието, волжките българи/ се състоели от три клона. Първият се нарича берсула, вторият – есегел (у Ибн-Фадлан, ескел), а третата – собствено българи. Имало и други племена, например суварите, предците на съвр. чуваши. Ибн-Фадлан съобщава и за народа баранджари «около 5 000 души, приели исляма». Вероятно, те са потомци на беленджерите от Кавказ, с които упорито воюват арабите в Дагестан. Ескел. Привържениците на тюркския произход, тълкуват етнонима като “старо племе” смятайки че те са първите заселили се в Поволжието. Днес /б.пр. според тюркоезичните историци от бившото съветско пространство/ есегел се тълкува като форма на карлукското, тюркско племе чигили, обитавали Централна Азия /Седморечието/. Между 766 до 940 г. те обитават земите около ез. Исък-кул. Вероятно са били със засилена монголоидност. /б.пр.Интерпретациите на А.Баяр са доста наивни и напълно погрешни. Вж. моя коментар: есегели – етноним на народ, влял се във Волжка България. Традиционно есегелите в нашата литература се свързват с унгарските секели. Секелите, селкелите са най-вероятно сродни със селкупите, съседи на обските угри, най-големия селкупски род се нарича селгула. Смятям, че подобно съпоставяне не е оправдано. Идриси описва маршрута от Трапезунд до Тмутаракан и споменава земита на народита през които се минава: “от Трапезунд до р.Рушиу /Риони/ в планината Кабк /Кавказ/, от устието на Ришиу до Аскизия – крепостта на аланите, от Аскизия до Аскала, от Аскала до Истиберия, от Истиберия до Алания, от Алания до Козария, от Козария до Кира и от Кира до Кумания”. Виждаме че страната Аскала се намира в Кавказ, между Алания и Грузия /Истиберия – Иверия/. /БР-РЗКИ стр.15/ Грузинците наричат съседите си кабардинобалкарци със названието секелт, което ясно показва кавказкия му произход. В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите. /ИМ-ИКБН/ Названието аскал се приравнява към понятието ассакалаб. Ибн Исфендияр /1216,17г./ пише, че братът на сасанидския шах Хосров І Ануширван избягал през Дербент в страната на хазарите и саклабите. Ибн Фадлан /922 г./, Гардизи /11 в./ посочва, че българите се делят на три рода берсула, аскал, булгар. В Худуд Ал Алам /982 г./ са посочени берзула, ашкил и булгар. Бакри /9 в./ пише че между волжките българи, ашкалите и печенегите са намира Маджгария. Става дума за мишарите – угорско племе от Поволжието, сега тюркизирани. /КЕ-АСИФ/ Виждаме че Аскал, аскалите първоначално обитават Кавказ, между Алания и Грузия, съседи са на хазарите. Може да ги свържем с осетниското ас, асиаг, язиги. Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично население на района. Този факт се потвърждава от някои топоними. В района на Малка Кабарда, в 16 в., руската описателна “Книга Болшому чертежа” се споменава етнонима осоки. В началото на 19 в. Ю. Клапрот посочва река Ассокай, приток на Терек, течаща през Малка Кабарда. /НВ-ЭПНСК стр.50-51/ Прехвърляйки се към “Сиварта” на Идриси /Черна България/ виждаме че единият от притоците на р. Северински Донец се нарича Оскол, а в Чувашия, гр. Ошел се свързва с есегелите. Така че аскалите/есегели/аси/яси/оси са аланско племе вляло се с близкородствените барсили, сувари в ранносредновековния волжкобългарски етнос. Били са част и от черните българи – салтомаяцката археологическа култура. Вероятно самоназванието им е било аскали, защото сред аварските имена, откриваме Άσκήλ /Аскил/, аварски военоначалник, участвал в обсадта на Константинопол – 662 г., предводител на аварските кутригури. /ВС-ЕБ стр.93/ Интересна податка представлява и описанието на кавказките народи от Евлия Челеби, който посочва сред абазките племена етнонима ашегел. През 18-19 в. ашегелите са отдавна асимилирани от околните абазки племена и са познати като етническата група аше. /НВ-ЭПСК стр.60-61/ Възможно е зад аскали да се крие и по-древен скитски пласт. Херодот съобщава за скитски владетел Скил и племе сколоти обитаващи около гръцката черноморска колония Олвия. А æскал, би било закономерно осетинско предаване на скил, сколоти. Но по-вероятно е есегел/аскал да е друга форма на язиг/язиги, което би се предал в осетински като Æssеk+el. С есегелите е свързан и топонима „Аскол” в Подонието. Явно оставен от кавказките или донските алани-аси, предвижващи се съвместно с прабългарите. Топонимиката в басейна на р. Дон е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. С. Плетньова в своята книга „Половцы” забелязва че в етнонима аси се упоменава паралелно с названието алани, но в групата аси се включват и „черните българи” - салтомаяцките племена. В съвр. татарски звукът „а” може да премине в „э”, така че преходът ”аскол-ескел”, е напълно закономерен. Разбира се, този преход „а”-„æ” е типичен и за осетински, а „а,ъ” в „h” и за български. Æsskæl е закономерната осетинска форма на „аскал/оскол”. Интерес представлява и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ. савир по произход. В много по-късната “Хроника на Констанцкия събор” Рихентал, описвайки земите в Източна Европа, споменава “Асколд, земя източно от Влахия”. Традиционно се свързва с Молдова. Но по-вероятно отразява по-стари сведения за земята на есегелите/аскелите в Подонието, или става дума за носителита на салтомаяцката археологична култура – “черните българи”. Това косвено се потвърждав от факта че Рихентал е посочил като герб на Асколд /Молдова/ три черни негърски глави. Имаме някакви мъгляви сведения за “Черен народ, респ. черни българи” напълно непонятни за средновековния хронист, които го подтикват да изработи такъв герб! А самото понятие Асколд, преди Рихентал, се използва в средновековните рицарски романи за Парцифал /в английската версия – сър Пърсивъл/, рицар, един от сподвижниците на крал Артур, намерил Светия Граал. Там Асколд е далечна източна земя./ Берсула. Очевидно това е сарматското или аланско племе берсили. Тяхното име винаги се свързва в арменските хроники с хазарите. В известната легенда записана от Михаил Сирийски за тримата братя «скити», които по времето на император Маврикий (582-602 г.), се преселват от дълбините на Скития - клисурите на планината Имеон. Единият от братята се казвал Хазар, а другия Булгар. С разрешението на императора, хората на Булгар заселват Мизия и Дакия (бившите римски провинции). Другите двама отишли в страната на аланите, наречена Барсалия. Името на единия брат е Хазириг, а другия остава неизвестен. Българският учен Д. Ил. Димитров, позовавайки се на Патриарх Никифор заключава, че «племето на хазарите е живяло редом със сарматите». Ясно е, че за средновековните хронисти е било известно щото барсилите (берсула) не са хуни, а сарматоалани. Локализацията им е между Северен Дагестан и делтата на р. Волга. Тяхната съдба е тясно преплетена с тази на хазарите. По-късно при тях в Дагестан се преселват и савирите. Под натиска на арабите, дагестанските народи мигрират на север към Волга. С барсилите се свързва районът на гр. Беленджер в Дагестан. Българи. Тяхното преселение към територията на Средното Поволжие става след арабските нашествия в Кавказ. До тогава те живеят в степите, между Черно и Азовско море. Част от /пра/българите заемат поречията на реките Дон и Северски Донец. Самият топоним “северски” вероятно е свързан с народа савири. Прабългарите са познавали земеделието и скотовъдството. Друга група /пра/българи, обитавали земите около северното и източното азовско крайбрежие, Таман, Крим, се занимавали изключително със земеделие и лозарство. Лесостепната зона по горните течения на реките Северски Донец, Оскол и Дон е заемана от аланите. Тук те се наричат аси. /Б.пр. виж етнонима аси, яси – синоним на алани, дало съвр. осетинци и Осетия.) История на появата на българите Българите: хайландури, уногундури и кутригури. Вероятно с разпада на хунската държава в Европа след 469 г. на историческата сцена се появяват като самостоятелни племената, били под властта на хуните. Византийските, арменските и другите източници съобщават имената на някои племена. Например такива са акацирите. В 463 г. те са покорени от идващите от Азия племена сарагури, уроги /маджари/ и оногури /прабългари/. Йордан (VI в.) съобщава за племето алциагири, вероятно друга форма на акацири. Византийците съобщават за двете родствени племена, обитаващи по северното и източно крайбрежие на Азовско море, кутригури и утригури. Двата етнонима се употребяват сравнително късно /времето на Юстиниян/, като местни локални названия. Явно появили се от разпада на по-стара общност, в период на нестабилност и междуособици. Освен това в Таман и по поречието на Кубан живеят българите-уногундури, а в арменските хроники се споменава народа хайландури в Идтомното Прикаспие /б.пр.Баяр греши, хайландурите са в Централен и Източен Кавказ/. С времето, общо за тези племена станало свързаното с хуните название българи. /б.пр. абсурдна постановка, названието българи няма нищо общо с хуните/!!! Самите хуни изчезват от историческата сцена без да оставят преки наследници. Разселването на /пра/българите по това време е известно. В причерноморските степи живеят кутригурите и утригурите. Центърът на утригурите е районът на Таман. Известно е, че утигурите се наричали още уногундури /б.пр. невярна постановка, никой средновековен автор не приравнява утигури с уногундури, това са различни племена, с различно време на зеселване в Източна Европа/. В Източното Прикаспие, българите заемали равнините и предгорията на Северен Дагестан. Антропологично са брахикранни европеиди с минимален монголоиден примес. Българските племена се съхраняват на своите територии и след хунското нашествие. Изселилите се сармати и готи остават в Западна и Централна Европа. Затова връзката на българите с хуните се смята за очевидно. /б.пр. абсурдно твърдение!/ Етническата ситуация около появата на прабългарите е много заплетена, но явно както казват източниците, те се появяват съвместно с хазарите, което е станало след разпада на хунската общност в Европа. Забележка на преводача. Явно, авторът смята съобщенията на арменските източнци за българите, заради многото по-късни добавки, за надежни. Според тях българите се появяват в степите на Западното Прикаспие преди хунското нашествие, т.е. преди 372 г. /б.пр. Естествено е, че в рускоезичната литература, която смята прабългарите за хуни или тюрки, данните от арменските хроники са смущаващи, затова ги обявяват за съмнителни. Това разбира се не е вярно. Арменската летописна традиция е със сериозни корени и голяма степен на достоверност. Там българите, под името внъндур-болгар са фиксирани още във ІІ в.пр.н.е., по времето на Вахаршак, владетел, който реално отговаря на управлението на Арташес І, цар от 189-159 г.пр.н.е, стратег /спарапет/ от 200 г.пр.н.е. Богатата наситеност със събития и честото споменаване на племената барсили, хазари, алани и др., не дава основания да обявяваме тези източници за ненадежни. Разбира се, интерпретацийте на Баяр относно прабългарите са доста наивни и неверни, но тава е разбираемо, предвид официалните позиции които и сега са в обръщение в руската, а и в западната литература./ Явно, основната причина за новото раздвижване в Средна Азия, е бързото разширение на жужанската държава. Другите племена са принудени или да признаят хегемонията им или да мигрират. Такива народи са племената “теле” в които влизат уйгурите и др. Теле до ІІІ в.пр.н.е. живеят на запад от Ордоса, т.е. в региона на разпространение на “плочестите могили” /б.пр. Баяр греши, плочестата култура е доста по на север и на изток, а не на запад от Ордоса, където е разпространена карасукската култура/. Но след 700 години, в края на IV в. те заемат земите на бъдещата Джунгария и съвр. Западна Монголия, заемайки бившите територии на юечжите. /б.пр. Да, защото са техни реални наследници/. Юечжийските потомци, ефталитите, по сведенията на китайските источници, заемали степите на юг от Алтай и на изток от Хотан, т.е. в източните ареали на старите юечжийски земи. Вероятно ефталитите, кидаритите и теле са били подчинени от хуните. /б.пр. разбира се, защото са потомци на т.нар. “малки юечжи”/ Теле са многочислена общност, но живееща разпръснато. Покорени са от Хунну. После попада под властта на сянбите и жужаните. Около 485 г. те се преселват към долината на р. Иртиш. В 490 г. съвместно с Китай, громят жужаните. В 492 г. завладяват д-вата Юебан, смятана за хунска. В 494 г. “теле” са завледени от ефталитите. «Народът се разбягал», а останалите станали васали на ефталитите. (Л.Н.Гумильов, Тюрки). /б.пр. интерпретациите на Баяр, базирайки се на Гумильов са изключително погрешни. Племената за които говори се наричат гаоче. Те са европеиди, потомци на племената ди. В ханската епоха част от тях гравитират около тохарската д-ва Чеши /Турфан/. Тук са племената ичжи, ицзи или цзе, булоцзи, хуа, йеда, кюеше, гегун. Гаоче са най-източните им представетели, попаднали в Иншан, а Юебан – е най-западната. Тези племена са юечжи /тохари/, част от малките юечжи, немигрирали към Средна Азия. Названието теле се появява по-късно,в танската епоха. До тогава те се наричат чиле, дили и се посочват еднозначно като потомци на старите ди!/ Експанзията на жужаните предизвиква в началото на V в. миграцията на кидаритите, ефталитите и усуните в Средна Азия, към земите на бившата Кушанска д-ва. Там те обединяват кушанските земи и въстановяват Кушанската д-ва. Кидаритите са потомци на юечжите. По това време те живеята вероятно зад хребеда Тарбагатй (западно от Алтай), т.е. по-близо до “старата родина”. Новото название те получават по имета на владетеля си Кидар. В 420 г. след поредното жужанско нападение, юечжите-кидарити напущат земите и се преселват в Средна Азия. От тях се отделя народа на аварите. Кидаритите и ефталитите, които са родствени народи завладяват бившите кушански земи. Името Кидар (в китайско звучение Цидоло или Кидолу) е носил също царят на юечжите, който загива в битка с хуните, 600 год. по-рано, в 165 г.пр.н.е. Явно тези събития в Централна Азия, предизвикват началния миграционен тласък на ефталитите, българите, савирите и хазарите. Докато Атила владее Централна Европа, то пътят на ефталитие и кидаритите е ограничен само в района на Средна Азия. /б.пр. не виждам каква връзка може да има между атиловите хуни и ефталитите, та те дори не са знаели взаимно за съществуването си!?/ В 371 г. хуните нанасят поражение на аланите и готите и завладяват Причерноморието. В течение на 20 години, те са въздържат от военни действия в западна посока. Явно са имали вътрешни проблеми. В 395 г., хуните през Кавказ и Дунав нападнали Римската империя. /б.пр. Баяр греши, походът в 395 г. към Кавказ е алански а не хунски, от племената росомоки и тувели, които бягат на юг, поради свирепстващия глад в Скития, след хунското нашествие./ В 412 г. хуните и Източната Римска импреия сключват мирен договор. В 445 г. хуните заемат Панония, 453 г. хуните се сблъскват със Западната Римска империя и са разгромени на Каталунските поля. Основна помощ на Аеций /римския пълководец осъществил битката/ оказват готите, другите германски племена и аланите. В 455 г. умира Атила. Малко след това германските племена разгромявата хуните в битката при р. Недао, там загива средния син на Атила, Елак. Останалите, под водачеството на останалите синове, Денгизих и Ернах отстъпват на изток. Те искат от Византия земи за заселване като федерати. Част от хуните с Ернах продължават на изток, но там са пресрещнати от савирите, оногурите и урогите и са напълно разгромени. В 469 г. хуните на Денгизих се заселват на Балканите, но малко след това са разгромени от византийският пълководец от алански произход, Аспар. Денгизих е убит и хуните окончателно изчезват от историческата сцена. За българите и хазарите подобно развитие на събитията е благоприятно. Заедно със савирите, до това време те обитават Западен Сибир. /б.пр. онугирите и савирите обитават Согдиана, Чач и Илак, а не в Западен Сибир./ Забележка. 1. По мнението на Л.Н.Гумильов, сабирите се разделили. Едни от тях се заселват в Източното Прикаспие, другите в Руската равнина и по-късно се славинязира и стават известни като северяни. От тях е останало названието Сибир, топонимът Сувар и фамилията Суворов. /б.пр. относно Сибир, Баяр греши. Виж моя коментар: Сибир – обширна територия от Евразия, обхвщаща земите между Урал и Алтай. Налага се да разгледаме етимологията на този топоним, тъй като в литературата някои автори я свързват с името на племето савири, сродни с прабългарите. За пръв път названието се появява в ирански източници от 13 в. В “Тайната история на монголите” /известна и като “Съкровенното сказание”/ се съобщава че в годината на заека /1207/, Чингис-хан покорил всички горски народи, както и народа шибир, обитаващ на север от Алтай и на запад от р. Ангара. По-късно Сибир се превръща в название на всички руски задуралски владения. Съществуват няколко хипотези: 1. Сибир е от монголски произход, защото šibir означава заблатено място, в бурятски šabar – мръсен, кален. 2. Сибир – гъсти гори, от бурятското šэbэr, тюркското čubur – гъста непроходима гора. 3. Сибир отразява по-старото китайско название шивей, с което в Тан-шу са наречени група протомонголски племена, наречени още сянби. Шивей е китайската транскрипция на изходното шибир, себер. Вероятно техни наследници са съвр. манчжурска етническа група сибо. 4. Сибир е от угорски произход, сибир, сыпир са част от проникналите на запад савири, сувари – предците на чувашите. Твърде късната поява на този топоним ни кара да мислим че най-вероятно се касае за монголска или бурятска етимология. 2 . Има и мнение, че хазарите са родствени на ефталитите. Действително, етнонима хазари е от ирански происход и означава «хиляда» или «хилядник». Но етнонима сабир не е ирански. /б.пр. Неверни твърдения. Етнонимът савир е изцяло ирански, с две възможни значения. Що се отнася до хазарите, то етнонимът им е от друг произход). Сабирите и хазарите проникват на запад. Известно е, че заемат прикаспийските степи, а българите – причерноморските. Част от българите проникват на запад и воюват с лангобардите. После след идването на аварите, тези българи заедно с гепидите и лангобардите се заселват в Италия. Затова в Италия се среща фамилията «Булгари». Значение. Д.Ил.Димитров говори за по-ранно проникване на българите в прикаспийските степи и преселението на част от тях под натиска на хуните в Дагестан. Тук той посочва племето хайландури. То се споменава в 451-54 г. като съюзник на арменците във борбата им с персийския шах Йездегирд II (438-457г.). Бягството на хайландура Бел при кушаните и споменаването за връзките между хайландурите и кушаните, всъщност показва връзка не толкова с кушаните /етноним използващ се по инерция в арменските хроники/, колкото с ефталитите. Вероятно хайландурите и ефталитите са знаели едни други. /б.пр. в думите на Баяр има известна истина. Самото племе хайландури е споменато от Птолемей като алани-олонди, показващ паралел с по-късното споменаване в „Ашхарацуйц” народа олхонтор-болгар. Според познавачът на староарменския език и писменост П.Голийски, на арменски хайландур се пише със задноезично h, реално близко до kh. То е много трудно да изпадне, затова най-вероятната оргинална форма е “алхандур” с репозиция на сричките, близко до топонима Алуандрия. Така че зад олондите на Птолемей, със сигурност се крие едно от прабългарските племена, съобщено от арменските изотчници като олхонтор-болгар, известно в повествованието на Егише, като хони-хайландури, живеещи зад „Аланската врата” /Дарйял/ а страната им се казвала Алуандрия. Вероятно с тях е свързано названието на втория по големина град в средновековна Осетия – Хайлан. Ясна е връзка и с названието на р.Алонта /Терек/, тъй като в „Ашхарацуйц” се казва че описаните български племена носят имената на реки, респ. Алонта, известна е и като Олонта и олонди-олхонтори, а Алуандрия е обхващала земите по поречието на р.Алонта. Всъщност реката е получила названието си от народа заселил се по поречието и, а не обратното, както например, Булгар-чай – „българска река”. Възможно е алхандур да е също вариант на алан. Другото ефталитско самоназвание е Хуттал, което обаче е звучало като Хатлан според Йакут и согдийски документ от планината Муг написан с кушанобактрийски букви. /ШК-ИГСТАИ www.kroraina.com/ Като се има в предвид че хайландурите, единствени от хонските племена в Кавказ, поддържали отношения със средноазиатските ефталити /хоните нарачани кушани/ може да се предположи някаква родствена връзка: хайландур/алхандур с хатлан/алхан. Не може да не се вземе под внимание връзката хайландур-алхандур-олхонтор-олонди! След Егише никой повече не съобщава за хайландури. Единствено в Средновековна Осетия вторият по големина град след столицата Магас е бил град Хайлан, важен военен център. Възможен отглас на влелите се в осетинската народност хайландури. Ако погледнем ефталитското хатлан и тохарското lant – владетел, lantna, lain~e – владение, кралство може да се мисили за някяква аналогия включително и за по-древен смисъл в самото понятие алани като съжители, съобщници. Другата възможност е от хати, ятии, йеда и лант, т.е. страна на ятйите. А ятйите участват в племената съкрушили Гръко-Бактрия, няколоко века преди да се чуе нещо за ефталитите. Названието ятйи стои в основата на китайското название на ефталитите – йеда и вероятно произлиза от тохарското āti – поколение, потомство, племе. П.Голийски цитира арменския автор от 13 в. Степанос Орбелян който споменава халандрите като название на ефталитите: “По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченистан /Китай/, разположена на изток в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хоните, простираща се чак до планината Емаус”. А това потвърждава равенството халандри-хайландури и ефталитското самоназвание, по согдийски текстове хатлан, а в по-широк аспект, показва общия произход на названията алхан/алан. Орбелян казва че страната на халандрите е в Китай. Явно има предвид че Таримската котловина /Ханския Западен край/ която по време на Империята Вей се владее от ефталитие. Но достига и земята на хазарите, т.е. Кавказ. Може да смятаме че олхонтор-булгар, отразява етнонима алхандури, хайландури, източноиранско ефталитско или аланско племе участвало в етногенезата на прабългари и осетинци, тъй като алханите /алхони/ са познати в Средна Азия, като едно от названията на ефталитите. Амиан Марцелин дава също подобни данни: „Халаните... населяват безкрайната пустош на Скития... В другата част на страната /т.е. на изток от р.Дон/ ...халаните обитават на изток, разделени на многочислени и немногочислени родове, те са дошли от далече от Азия и както съм слушал, живеят плътно до река Ганг, която протича през територията на Индия и се влива в Южния Океан”./ По такъв начин може да се смята, че появата на българите в Европа не е еднократен акт, а и произходът на различните племена е бил различен. Но те започват да се сплотяват около името българи. “Ашхарацуйц” посочва четири прабългарски племена: купи-булгар, дучи-булкар, олхондор-блкар, чдар-болкар. /Виж моя коментар: 1. Купи-болгар. Традиционно се свързва с названието на р.Кубан – Куфис, Купис. Но това название е фиксирано според някои, за пръв път в „Равенския аноним” от 9 в., но още в 7 в. е известно названието Куфис, Гипанис, което показва че автора на „Ашхарацуйц”, /Анани Ширакаци/, е използвал неарменски източник, откъдето е предал Куфис, Гипанис като Купи, а не е използвал изконното арменско название на Кубан – Валданис, Вардан. Валданис е калка от аланското /осетинското/ W/u/artdon – широка река, аналогично на българското Варадар в Македония. Погрешно се смята че хидронима Кубан е късен, кипчакски, озн.”жълта река”. Всъщност названието е местно и произлиза от общоадъгското *kofa – вода, река, съхранило се в карачаевобалкарското kъoban – вода, река, осетинското kъævdа – дъжд, така че етимологичното развитие е Кофен - 6 в., Куфис - 7 в., Купис - 7-10 в. Плиний /23-79 г./ нарича Кубан - Гипанис, а Ариан Флавий /95-175 г./ - Гипп/. Така че Купи-болгар отговаря на най-голямата прабългарска групировка заселила се по горното и средно течение на р.Кубан, чийто най-южни представители са достигнали до Париадр и М.Хоренаци ги е отразил като внъндур-болгар, още във 2-1 в.пр.н.е., а основното ядро по р.Кубан е отразена от Птолемей като пагирити. Под формата в.н.н.д.р., българския етноним се среща и в арабската географска традиция. В Худуд Ал Алам се споменава в разказа за страната V.n.nd.r: „На изток от нея са B.radhas'ы /буртасите/, на юг от от нея са хазарите, на запад има планини, а от север са маджгарите /Majghari/. Те /венентерите/ са страхливи /badh-dil/, слаби и бедни /darvish/, и притежават малко количество стоки /khwasta/. Отъждествяване на N.nd.r и M.rdat прави Гардизи, като V.n.nd.r/N.nd.r са непосредствени съседи на Majghari, въпреки че местожителството на последните не е добре уточнено, предстая се по различен начин, или около Урал, или по северозападното крайбрежие на Черно море. Съгласно Гардизи, N.nd.r обитават между реката, отделяща ги от Majghari, и планината от която извира друга река, и зад която планина живеят M.rdat. Версията на Оксфордския препис на Худуд Ал Алам казва, че планината се разполагала над N.nd.r, реката, зад който северен бряг живеят Majghari, съседни на N.nd.r е най-вероятно Дунав, или Cерет, зад който започва Ателкуз /междуречието/ където живеят маджарите, преди преселението в Панония. Съответно N.nd.r живеят на запад от последната от споменатите реки, или на юг от Дунав, а „над” тях /над N.nd.r/ са Трансилванските Карпати, които са и първата граница между маджари и І-та Бълг. д-ва след преселението им. Гардизи добавя, че N.nd.r живеят в посока /bar janb -на страна/ от саклабите /Saqlab/. В случая, саклаб, явно се отнася за славяни /сърби, хървати или руси/. Още в 1875 г. Гаркави объяснява названието V.n.nt.r и от писмота на хазарския каган, като название на българите, отговарящо на византийското - Oύnnogoundouroi, Ounogoundouroi /унногундури, оногундури/, но това става доста време преди да стане известен арабския текст на Худуд Ал Алам. Маркварт свързва арабското نـنـدر /*n.nd.r/ с българите. Напълно независимо е сообщенето на Масуди за нахлуване във Византийската империя на номади наречени W.l.nd.ri, около 320 г.от хиджра /932 н.е.) Явно Масуди е объркал някое маджарско нападение срещу Византия с българите. По времето на цар Петър, България е вече твърде слаба и не води войни с Византия, но не е и в състояние да спре постоянните маджарски грабителски походи, преминаващи през българска територия и завършващи във византийските предели. Тъй като нападенията са на практика от българска територия, Масуди ги е сметнал за български. Наистина в 934 г. византийските източници съобщават за маджарско нападение. Също Масуди явно използвайки по-стари данни, съобщава, че в съседство с аланите и хазарите живее народа الـولـنـد ريـه /al-w.l.nd.r.ya/, чието име идвало от столицата им, града ولـنـد ر /w.l.nd.r/, расположен в отдалечена пригранична област на Рум в източно направление и добавя, че византийската конница, изпратена от императора против нападателите, достига до пограничната полоса за 8 дни. Според Макварт, Масуди е смесил сведения от по-ранния период на Кубратова България с по-нови сведения за І-та Българска д-ва и постоянните и войни с Византия. /ВМ-ХАА/ Виждаме, че формата уногундури/внъндури/венентери трайно се утвърждава като аналог на етнонима българи. Арабските автори първоначално бъркат волжките и дунавските българи. Венентерите са посочени като слаб и беден народ. Това с пълно право се отнася за волжките българи, които в началото са слаби и зависими от хазарския каган, а Ибн Фадлан пише че илтивара на волжките българи Алмуш търси парична помощ от Халифата за да построи укрепления срещу хазарите, поради което приема и исляма. Но дунавските българи в никакъв случай не са слаби, тъй като и арабите изпитват на гърба си силата на оръжието им при обсадата на Константинопол в 711 г. 2. Олхонтор-болгар. Отговаря на аланопрабългарската племенна група, формирала се по поречието на р. Алонта, която в арменските източници се нарича и Аландон, букв. (от осетински) – „аланска река”. Тук Птолемей помества народа олонди, по името на реката, а М. Хоренаци съобщава за народа хайландури и страната им Алуандрия живеещ оттатък „Аланските врата”. Предвид и евентуалната прабългарска принадлежност на това население, възможно е осетинското дон – река, да са го изговаряли като по-старото, източноиранско дар – река, респ. Вардар, Амударя, или названието на Терек да е звучало като Аландар, което вече е максимално близко до Алуандрия и Олхонтор. Между Алонта и Ра, Птолемей помества и р. Удон, също аланско название, отговаряща на Манич и Кума. П. Голийски съобщава за арменския автор от 13 в. /починал 1304 г./ Степанос Орбелян, който споменава халандрите като название на ефталитите: “По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченистан /Китай/, разположена на изток в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хоните, простираща се чак до планината Емаус”. Така че олондите/олхонтори са най-вероятно рано мигрирала към Кавказ юечжйска, алано-ефталитска група, сродни с юечжите-булоцзи, поради гражданската война в Китай, в епохата между Хан и Вей /3-5 в./ Археологически са представители на късносарматската култура и т.нар.късни алани. 3. Дучи-болгар. Може да предполагаме че зад този етноним се крие племенната група Дучи/Дачи/Дачани и Дахс-ас у Ибн Руста, обитаваща на север от Дарйял – „Аланските врата”. Предполагам че първопроизхода на тази племенна групировка, трябва да търсим сред известното сако-масагетски племе дахи. Първоначално обитават средното течение на Сърдаря. В края на Ахеменидската епоха, мигрират в Южното Приаралие, в областите около р.Узбой /в Унгуз/, южно от Хорезъм. Там участват в събитията свързани с походът на Александър Макеидонски. В 1 в. от н.е. продължават да са там. Дахи на територията на Прикаспието, като название е зафиксирано в источниците, относящи се на границата на двете ери, в трудовете на Страбон, Ариан, Курций Руф, Плиний. В работите на по-старите автори, в това число и на Херодот, данни за дахите отсъстват. При Страбон, даите, наред с многочислените масагети, са посочени в групата на „източните скити”: „Голяма част от скитите, обитаващи около Каспийско море, се наричат даи, живеещите по-източно се наричат масагети и саки и се наричат изобщо скити, но всяко племе си има собствено име”. Може да посочим мнението на П.Голийски че начинът на изписване на етнонима „дучи”, спрямо нормите на арменския език от 7 в. се е произнасяла като гучи, а в 19 в., като тучи. Така че като цяло не е ясно как точно се е произнасяло. /ПГ-БКА стр.51/ Явно авторът на „Ашхарацуйц” е смесил данни от различни източници и един път е съобщил за дучи-болгар и втори път за дачани. Родоначлникът на партянската династия Аршакиди - Аршак е вожд на племето парни. Парните са едно от разклоненията на дахите /даите/, обитавали земите на съвр. Туркмения. Страбон пише, че племето на даите /дахите/ се е преселило към северните брегове на Меотида /Азовско море/, но уточнява, че не всички /тогавашни/ „писатели, хронисти” са съгласни с това мнение. След това Страбон отново подчертава, че от тези скити-даи, произлиза рода на Аршак, въпреки че повечето го смятата за бактрийец /т.е. произлизащ от Бактрия, или земите около нея/. С. Гуцалов предполага, че дахите представляват особенна елитарна войнска група, вътре в масагетската племенна общност, която постепенно придобива и самостоятелна етническа общност. В 4-3 в.пр.н.е., в района Устюрт и Мангишлак /провлака земя делящ Каспийско от Аралско море/, е един от основните райони на разселение на племената носители на прохоровската култура. В 3 в.пр.н.е. териториите южно от руслото на р. Урал проникват носителите на прохоровската култура, която се свързва с дахите и заселват приуралска Башкирия /могилниците Ст. Киишки, Бишунгарово и др. /СГ-ВП/ Самото название дахи, вероятна произлиза от иранското dahia – страна, или от ваханското dajak – юнак. Така че напълно вероятно е част от дахите да са увлечени с мигриращите към Кавказ, алано-хонски племена от Приаралието. Дори самото дахс-ас, може да се преведе като „дахи аси”. Н. Берлизов анализира данните от Л.Мровели, М.Хоренаци и Йосиф Флавий, отностно аланските походи от 71-72 г., в хода на който аланите извършват успешен „рейд” в Мидия и Армения. Арменските и грузинските източници съобщават за нападение на алани над Армения в 114-115 г., завършил неуспешно за тях. Става дума за различни събития. Първият поход е извършен от земите на Хиркания /Унгуз, Мангешлак/ през Копетдаг към Мидия и Армения. В случая Йосиф Флавий нарича „Танаис и Меотида”, р. Узбой и Каспийско море. Вторият поход е през Кавказ. В „Юдейските древност” Й. Флавий посочва и племената дахи, даи като участници в азиатския поход. Явно за това свидителствата откритите групи катакомбни некрополи в Северен Иран. /НБ-РАСК/ Виждаме, че дахите действат съвместно с хоногурите, аланите-хони в Унгуз. 4. Чдар /Китар/-болкар – вероятно аналогични на бахли-кадар, кидарити от Боло преселени от Хосров І Ануширван в Дагестан, след подялбата на Ефталитската д-ва. П.Добрев посочва че р. Аварско Койсу, приток на р. Сулак, се нарича в езика на някои дагестански народи Чедер, и свързва чдар-балкар именно с тази река. /ПД-НДБ стр.56-57/ Днес съществува селище Цударах в Левашинския район на Дагестан. Според текста на „Дербент-наме”, именно на р. Ихран-чай, т.е. Аварску Койсу, се намира града Балх, в Кумукската страна. В Балх бил преселен „хорасански народ” от шах Хосров І Ануширван. Днес /по времето на Акташи, авторът на хрониката, живял в 17 в./, този народ се наричал лезгинци /леки/. Всъщност Балх отговаря на споменатия в турското копие на „Историята” на Ат Табари, от преводача Касем-Бег /Kasem Beg/, град Булхар-Балх или Булкар-Балк /Bulkhar-Balkh/, който Касем-Бег, свързва с известния от арабоезичните източници Беленджер. В ръкописа на Ахмед бен Азами, походът в 652-653 г. на арабския пълководец Салман ибн Рабиа се казва че:„Напускайки Дербенд, Салман достигнал да хазарския град Бургур... Продължавайки своя път той пристигнал в Билкар, който не влизал във владенията на хазарите и устроил лагер на прекрасните поляни край града, намиращ се в близост с голяма река”. Ибн Ал Насир пише, че след превземането на Беленджер-Булкар, Салман тръгнал към друг град, наречен Вабандар, в който имало 40 000 домове. Артамонов също стига до извода, че на север в Дагестан в ранното средновековие живеят прабългари, явно влизащи в „Царството на хоните” на арменските автори. Той свързва Булкар-Балк, със споменатия от Мовсес Каганкатваци „великолепен град Варачан”, главен град на хоните-савири, разположен на север от Дербент. Съгласно този автор, Варачан е бил типична крепост, с централен площад, езически храмове нар. „даркон” /в осет. arkon – храм/ и царски двор. /ДД-ПБСЗК/ Градът се превръща в лятна резиденция на хазарските кагани, под вормата Варшан е посочен от кагана Йосиф в писмото му до евреина Исак Хаздай ибн Шафрут. Йехуд в своя разказ за приема на юдаизма от хазарите /”Сефер Козари”/, споменава че хазарите почитали някакви пещери в „планините Варсански” където всяка събота се молели. Град със същото име Варучан, се споменава и в манихейски текст, но се е намирал в Средна Азия, в страната на кушаните. Така че групата чдар/китар-болгар, са преселници от Средна Азия, т.е. кидарити-боло. Хосров І Ануширван, който разгромява ефталитската държава, ги заселва в областта на р. Сулак и притока и Койсу, който започва да се нарича по името на преселниците /Чедар, Кедар, Китар/. В „Дербент-наме” се казва че Ануширван, „реставрилал” този град, т.е. тук е имало по-старо селище, свързано с Хонското царство на барсилите и хазарите. Китар-болгар вземат участие във формирането на ранносредновековния хазарски етнос. Може би техни далечни наследници са днешните лакци, лаки или лезгини, известни в ранното средновековие като вуругунди /вархонити/ дошли от земите на север от Индия, т.е. авари-ефталити. Така вече етногеографската характеристика на алано-прабългарското население край Кавказ се изяснява значително. Освен разгледаните племенни общности трябва да посочим и аскалите, обитавали в граничната зона между абхазци, грузинци и алани /по-подробно Ч-1 еитм./, или това са югозападната покрайнина на внъндурите/унугондури /купи-болгар/. Барсилите пък са по-старото население на Дагестан /Хонското царство/, смесили се със савири и хазари, както и с по-късните ефталитски преселници: авари-вуругунди-чдар-болкар. В етимологично отношение – барсили, означава най-вероятно „жители на високопланинска страна”. /вж.Ч-1, етим./ Археологията показва че в началото на 3 в. в Централен и Източен Кавказ се появява нова мощна племенна групиравка, недобре отразено в източниците. Те разгромяват гр.Танаис в Приазовието. С тях в донските степи, веднага се сменя целия културно-археологически комплекс. Един от най-важните нови елементи се явява появата на специфични „Т-образни” погребални катакомби, започващи да преобладават на р.Дон и около Ставрополските възвишения /Ергени/, след 3-4 в. Крайният ареал на „Т-образните” катакомби, едва достига до левия бряг на Днепър, т.е. до „владенията на готите” /черняховската култура, проникнала и в Преднепровието, едновременно с аланаската/. Но основните райони на концентрация на „Т-образните” катакомби в 3-4 в. се являва Централното Предкавказие /Средния Терек/. Именно оттук, по единодушното мнение на сарматолозите, происхожда експансията на новите пришелци. В средата на 3 в.,”Т-образните” катакомби, са масово явление, а епизодично се откриват още от средата на 2 в. В периода 150-200 г. по поречието на р.Терек /Алонта/ прониква нова аланска общност, недобре фиксирана в източниците, изключая олондите на Птолемей, хайландурите на Хоренаци и олхонтор-болгар на „Ашхарацуйц”. В контактната зона с местните източнокавакзки планинци /вайнахи, дагестански племена/ възникват няколко по-големи селищни центъра, Зилги /Аржанцева, Деопик 1989/. Именно с това обединение може да се свърже и появата на монетосеченето в Северен Кавказ. От 3 в. в Централното Предкавказие се появяват „варварски имитации” на денариите на Марк Аврелий /161-180 г./. Според С.Яценко, със сборното название „алани” гръко-римските, арменските и персийските автори наричат всички източноирански племена проникнали в Европа и Предкавказието, от Средна Азия и Източен Туркестан, след 1-2 в.,т.е. след първата вълна на т.нар.”сармати”: аорси, роксолани, сатархи /тагри/и др. След 2-3 в. със сборното понятие алани и хони започват да се наричат, всички те, както преди това са известни като „сармати”. Различните групи „алани” и „хони” от 1 до 4 в. се обединяват от тяхната изначална етническа, политическа връзка и произход от голямата кангюйска /усуно-юечжийска/ общност. /СЯ-ГА/ Виждаме как тясно се преплитат миграциите на аланите и прабългарите, как тясно се смесва тяхната етногенезисна съдба, как така от едни и същи изходни племенни обединения изкристализират алански и прабългарски племена, често носещи и еднокви имена, дуло-двали, олхонтори-олонди-хайлан, аскали-есегили, хони-алани, хони-масагети и пр. Затова и древните автори не винаги ги разграничават помежду им! Всеки един опит да се противопоствя прабългарско на аланско, респ.”хунотюркско” на иранско, на практика е напълно изкуствено, породено от грешкните интерпретации на стари „авторитети”, неверни идеологически постановки, незнание и инерция./ Влиянието на аланите и сарматите се открива в името на Аспарух, което е иранско. Също българите на Аспарух практикували сходен погребален обряд с аланите и изкуствената деформация на черепа. /б.пр. виж етимология на името: Испор, Исперих – прабългарско владетелско име, носено от Основателя на Дунавска България. Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер. За неговата етимология може да посочим няколко версии. Традиционно и неправилно, основателят на нашата държава се изписва Аспарух. Формата Аспарух е използувана само в хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник. Вероятно те са направили аналогия с аланското Аспар. Във 2 в. в Грузия /Иверия/ живеее и управлявя питиахът /княз/ Аспарукх, за който се знае че е от аланскипроизход. /DL-AfI www.kroraina.com/caucas/asparukh_iberia.ktml/ Арменската география “Ашхарацуйц” използува формата Аспар-хрук. /ПД-ДБЕ стр.23-27/ Търсят се ирански аналогии, сравнява се с аналогичното аланското име Аспар, фиксирано в турските данъчни регистри и като българско име от първите векове на Робството. Някои смятат че аспа-рух означава бял кон. Но по-точното обяснение е староперсийското *aspabāra, средноперсийски asvār /’swb'l/ – конник. Очевидно е че българите са били монголоидни /б.пр. Баяр си противоречи, на едно място казва че са европеиди, брахикранен тип, на друго – че са монголоиди, две взаимноизключващи се мнения, нагледно илюстриращи голямата неразбория относна прабългарския произход/. Те влизали в централноазиатските племена теле /невярно твърдение/. Както е известно, уйгурите, побеждават тюрките и създават Уйгурския каганат, съща са били монголоиди /б.пр.напълно невярно мнение, уйгурите са и в миналото и сега подчертани европеиди/. Сближението на българите и сарматоаланските племена от прикаспийско-черноморските степи, води до променя към европеиден расов тип. Генетически българите са потомци на аланите и сарматите. Затова привързването на “монголоидните” прабългари с монголоидните хуни е затруднено. /б.пр. прабългарите са не само генетични но и лингвистични сарматоалани, те просто нямат нищо общо с хуните, тюрките и изобщо алтайската езикова общност, с която традиционно се свързват./ Разселението на българите Появата на аварите (народ от централноазиатското племенно обединение на жуан-жуани) в европейските степи, е предизвикано от разгрома им нанесен от тюрките в 555 г., стреснало савирите и оногурите. /б.пр. това е старото погрешно мнение съществуващо в рускоезичната литература. Виж за етимологията на авари – етноним. Произходът на аварите, все още не е уточнен напълно. До скоро се смяташе че са част от жужаните – хуно-сянбийски, алтайски народ, сроден по произход с древните тюрки. Първоначално тюрките са техни поданници, но около 550 г. извършват преврат и покоряват територията на Жужанския каганат. Още в 18 в. тази хипотеза е формулирана от М.Дегине. Предположението почива единствено съвпадението на събитията, разгром на жужаните от тюрките в 555 г. и появата на аварите в Европа в 558 г. Цели поколения учени приемат твърдението за истина, на юнашко доверие, без да го подложат на проверка. През 60-те год. унгарският филолог Карой Цегледи, припомни съобщението на Теофилакт Симоката за ранната история на аварите произлезли от племената уар/вар/ и хони. В етнонима хон, хони, Цегледи припознава ефталитите, алхоните, белите хони. Китайският историк Лю Маоцай /1958г./ пише че отъждествяването на аварите и жужаните от европейските историци е недопустимо и не се потвърждава от изворите. /АМ-ИГЦА стр.173/ Сега част от учените виждат в аварите, група от ефталитските племена, обитавали териториите около съвр.гр.Кундуз в Афганистан и западните части на Таримската котловина, първи понесли удара на тюрките. Датата на разгрома на аварите – 555 г. съвпада с края на ефталитското господство в Синцзян. Окончотелният разгром на Ефталитската д-ва и подялбата на ефталитското наследство от тюркути и перси става в 567 г. Това е началото на тюркската експанзия в Средна Азия. До тази дата изобщо не може да се говори за тюрки в Средна Азия, още по-малко в западно направление. Днешните пущуни са далечни потомци ефталитите. Названието авагни, авгани се появява едва в 6 в. в индийският трактат на Варахами. В 7 в. китайският будистки монах Сюян Цзян посещава Тохаристан и споменава за областта Апокан, разположена в Сюлеймановите планини /съвр.Пакистан/. Именно там се укрепяват част от разбитите ефталитски племена. /ЮГ-НП стр.130/ Широко разпространеното название на ефталитите – абдали, съхранило се сред едно он най-големите пущунски племена Абдал, преименувано в 18 в. на Дурани, всъщност е двусъставно, звучало като aw-dālaey, като dālaey произлиза от пущунското ddala – хора, народ, т.е. народа ав, ави, респ. аба, абар, авар! Според Т.Симоката аварите са част от могъщия източен народ отер, разгромен от тюрките. Една част, племената вар и хуни се преселили на запад. Византийците ги наричат още кирмахиони – червени хионити. Отер може да свържем със споменатите от Птолемей отторокари, обитавали западните части на Синцзян, вероятно идентично с китайското название на ефталитите йеда, или ятии на гръкоримските автори. Сравни ятии с тохарското āti – семе, потомство. Зад етнонима хуни се крият хиони, хионити, хони, респ. вар и хуни, са известни като вархонити, валхони в Арменската география “Ашхарацуйц”. Интересен паралел представлява самоназванието на памирската народност вакханци – вохони, а областта която обитават, наричат Вух. Ваханците са късно население, споменати за пръв път в Тан-шу /История на китайската Династия Тан/, 7-8 в., под формата Хами. Съседните искашимци също ги наричат вохони. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/ Връзката валхони – вохони е напълно реална. В Кавказ едно от названията на лакците е вулугуни и хуани. Според легендите им за произхода, има спомен че техните предци са дошли в древността от земите северно от Индия. В 6 в. Агатий споменава за народ вуругунди, уругунди в Кавказ. Паралелно се появява и названието авари в Кавказ. Днес лакците и аварците са напълно асимилирани от завареното население и езиците им са от дагестанската група на голямата синокавказка езикова общност. И така, трябва да търсим етимологията на авари сред тохарски и иранските езици. 1. вар, може да отразява общоностратическото название за човек *vir/var/ar/er. В тохарски wir, санскрит v-raā, авестийски v-ra, vîra, ягнобски wir, скитски /по Херодот/ o.ro, o.tro, o.tar – мъж, човек, кховарски war – племе, народ. /P-IEW/ В български диалектното /Шуменско/ варийн означава мъж, годеник, съпруг. В иранските езици пехлеви ayār – приятел. В тох./б/ ys·uwar – дружелюбен, приятел. В унгарски ferj, удмурски var, otyr, коми ver, vojtyr, лапландски oares' – човек. Сравни o.tar и народа отер. Или авари, вари означава просто хора, народ, от гледна точка както на индоевропейските, така и на угрофинските езици. Възможно е да са били тохаро-източноирано-угорска смес. Интересна е етимологията на етнонима перси, на персийски fars – хора, народ, с индоевропейски паралел в ирландски pearsa, рearsan, латински persona - човек, респ.съвр.българска чуждица персона – личност. 2. авари – пазачи, охрана. Те са обитавали източните предели на Ефталитската д-ва, Таримската котловина, така че може да търсим връзка с тох./б/ war, осетинското wart, uart, партянското w`rt`k – щит, пазя, както и българското варам - пазя, т.е. пазачи, охранители на границата. 3. авари – войнствени, грабители. В авестийски vairîm, vairya – командващ, деспотичен, управляващ, заповядващ. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#ta/ В тох./б/ warks – сила, мощ, warksāl – сила, мощ, енергия, warsasem – грабители, врагове, войствени, в средноперсийски *waržŷnak, съвр.персийски warĵ – силен, победотосен, в хетски wars, warsija, латински verrō – бия, троша, разбивам, в англ. war – война, старовисоконемски warrag – грабител, разбойник /дало руското варяг – норман/. В чувашки wărş – воювам. В рушански и хуфски wōr – власт, сила, viraw – разбивам, руша. /ВС-РХТ/ В осетински færazăyn – силен, издържлив. Също в хинди-уруду āwar – силен, мощен. В иранските езици awar – разбойници, грабители. Или това да е название дадено от съседните им народи, характеризиращи качествата им – силни войни, завоеватели, грабители. Например славяните ги наричат обри, може да го свържем със славянското обирам – грабя, която е една от версиите за етимологията на етнонима ободрити – разбойници, грабители. 4. авари – обри. Вероятно отразява по-точно самоназванието абар, тъй като в гръцките транскрипции αβαροι, звуците б и в се предават все с бета – β. Тогава зад абар, китайското аба, древнотюркското апар, вероятно се крие тохарското yapoy – страна, народ, респ. Юебан от китайските хроники, дала по-късното Апокан, аваган, афган, както и абдал/авдал, върху основата на двусъставните поняния av-kan, av-ddala, yop-tal – страната на народа ав, ави, или народа, племето ави, апи. 5. авари – хвари, ховари, хуари. Китайската хроника Лян-шу дава твърде интересни сведениия за ефталитите. В китайската писмена традиция са известни с две названия йеда, йдан и хуа. Хуа са част от племената цзе и част от племената билу, булоцзи, ичжи, аба, хун-е, кюеше, гаоче, които през ханското време те образуват федерация управлявана от държавата Чеши. Това са потомци на юечжите останали в Западния край. По време на Троецарствието и гражданските войни в Китай, те са покорени от жужаните. На няколко етапа части от тях се преселват в Средна Азия, Първо йеда се преселват около Даван и създават държава, известна ни като ефталити-кидарити, по-късно идват и племената хуа, които стават управляващи. Част от тях се преселват в Холисими /Хорезъм/, и са наречени хвар, хуар – това са вархонитите, вар и хони, станали известни като псевдоавари, панонските авари и по-малката общност на кавказките авари. Самото китайско 滑 – хуа, според лингвистичен анализ, отразява по-древна форма на изговор, звучал като *ghwot, *ghwor, *ghwat, *ghwar, или отразява старото название на юечжите /тохари/. Съдбата на европейските авари е тясно свързана с ефталитите. Въпросът е осветен в “Историята” на Т.Симоката: “След като разбил племената на абдалите, тюркският каган се възгордял и нападнал аварите. Нека никой не мисли че тези авари са аварите обитаващи в Панония. Те са дошли тук много преди царуването на император Маврикий. Една част от тях избягала при жителите на Таугаст. Вараварите обитаващи Таугаст са едни от най-силните и многочислени на земята. Друга част от аварите изпаднала в унизително положение като били заробени от народа мукри. Този народ е родствен на Таугаст. Извършил каганът и друго предприятие. Подчинил хората от племето отер /цитира се неправилно като огур в др. преводи/. Това е едно от най-силните племена поради постоянните военни упражнения които извършват в пълно бойно снаряжение. Те живеят на изток където тече р.Тип /Тарим/, която тюрките наричат Черна. Древните вождове на това племе били Вар и Хони, затова и някои от племената се нарекли вар и хони”. Виждаме пълно потвърждение в историята на племето хуа в Лян-шу и разделянето му на западни и източни хуа, /респ. вар и хони/ и евнтуалната им връзка с по-стара общност отер – ятии, йеда, йдан. Едните се предвижват към земите на Хорезъм, около 320 г., после в 459-60 г., а източните стабалазират ефталитската д-ва, разклатена след сериозната офанзива на Пероз, с явна смяна на кидаритската династия. „Когато император Юстиниян заемал престола част от племената вар и хони се преселили в Европа. Нарекли се авари а вождът им – каган. Ще разкажем защо те изменили названието си. Племената барслет /барсили/, унугури /оногури/ и сабири /савири/ и други хонски племена, щом видели хората на вар и хони побягнали, мислейки че идват истинските авари. Затова посрещнали тези бегълци със значителни дарове, за да обезпечат собствената си безопасност. Използувайки благоприятната ситуация вар и хони започнали да се наричат авари. Казват, че сред скитските племена аварите са най-деятелни и способни. Естествено че по наше време /времето на Т.Симоката – 6 в./, тези псевдоавари присвоили си положението на първостепенен народ, продължавали да се наричат и по старому – вар и хони.” Следва описание на събитията в Кавказ. Тюркския каган окончателно разгромил племето огор /урогите на Приск – маджарите/ и подложил на изтребление съседния народ на колхите /западногрузинските земи/. Следва описание на междуособиците в Тюркския каганат, довели до разпадането му в 603 г. на Западен и Източен. В по-нататъчното изложение Симоката съобщава за оногурите и град Бакат в Согдиана. Завършвайки с гражданската война в Тюркския каганат, авторът съобщава за три родствени на аварите племена: тарниах, котцагир и забендер, които около 598 г. се преселват в Европа и се съединяват с аварите. Били са 10 000 души, също от народа вар и хони. Събитието е станало по времето на император Маврикий и е приравнено, неточно от Михаил Сирийски с появата на българи и хазари в Европа. В началото на своята “История” Т.Симоката съобщава три важни неща за аварите: 1. Името на знатен авар – Таргитай. В скитските легенди Таргитай е прародител на скитите. Името в никакъв случай не е тюркско. 2. Аварска титла – боколобър. Тя е дума-билингва, от прабългарското колобър – жрец и бурятското боо – шаман. 3. Автентична аварска дума “тарна, тарна” което означавало “връщайте се назад, спасявайте се”. /ФС-И/ Ако анализираме аварската дума се получават интересни изводи. Тя има преки аналози в тохарски, осетински и български. В тохарски /б/ tarna означава отпускам, освобождавам – българското оттървавам, отърван, оттървам се. В тохарски /б/ terk означава посока на движение, завъртане, завихряне. В осетинското tæræsst оначава бърз скок, движение. Има аналогия с българското търча – бягам. Според Т.Х.Кумыкова названието на р. Терек е от осетински произход и означава “бърза”. Във 2 в. р.Терек се нарича Олонта, Алонта /Аланска река/. Бих дабавил и титлата на аварския владетел, който освен каган се наричал кана зауци. Може да се преведе аналогично като кана сюбиги – кан, син на бога, от зай /пущунското син/ и уца, хуца – източноиранско понятие за бог. Така че аварите определено са били индоевропейски, източноирански а не тюркски народ, с различни малочислени алтайски, сянбийски „протомонголски” примеси, които обаче не оказват значително влияние, върху европейдния им расов тип. Връзките с тохарските и осетинския езици са напълно резонни. В описанието на аварския произход Т.Симоката разделя аварите на истински и псевдоавари. В изложението става ясно, че поредицата от покорявания на племената са свързани с разгрома на ефталитите. Ефталитите са племенен съюз с известно самоуправление. Става ясно, че до Симоката са дошли различни откъслечни сведения за различни ефталитски племена. Отер можем да свържем със споменатите от Птолемей отторокари, ятии, обитавали западните части на Таримската котловина. Там в Певтингеровите таблици са поместени хатите-скити и абиите. От отер произлизат вар и хони. Племената вар са съобщени в Ашхарацуйц под името валхон – вархонити. Съвремените ваханци, са вероятно техни потомци. Съществува мнение че те са късно население в района, тъй като за пръв път са фиксирани в Тан-шу под формата Хами. В съвр. вахански областта се нарича Вух, а в искашимския диалект ваханците се наричат вохан. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/ По думите на Сюян Цзян, Хами заемал цялата долина на р.Пяндж. Сега Вахан заема най-горното течение, изворите на р.Пяндж и поречието на р.Вахандаря. Територията на съвр.Вахан е в непосредствена близост с областта Хуттал в Бадахшан. Вохоните, валхони /вар/ са част от народа отер: ятии, яда, йеда, във връзка с тохарското āti – потомство, поколение, хора, но отер се среща и в угорските езици и означава същото. И днес при ваханците светлата кожа, сините очи и кестенявите коси са често срещани. След разгрома от тюрките една част от аварите бягат на запад, друга попада под властта на мукрините – мохе. Те са преселили се на запад сред тюркско обкръжение протоманджурски племена, основната част от които обитават поречието на р. Амур. От тази симбиоза между мохе и аварите произлиза по-късното тюркско племе тюргеши. Аварите са най-деятелното племе от всички скити. Такива по това време могат да бъдат само ефталитите, създали огромна държава. А боязливото посрещане от страна на оногурите и савирите е свързано със спомена за ефталитското завладявание на Согдиана след 459 г., или разселението на западните хуа към Холисими, по Лян-шу. Не трябва да се бърка народа отер и огур. Отер /ятиите, Йеда, отторокарите на Птолемей/ обитават Средна Азия. Названието използвано от Птолемей може да се извади от тохарското āti – род, поколение и тохарското самоназвание kari, khari – хора, т.е. първоизточника е звучал като ātikhari. Огур обитават в Кавказ, северно от колхите. Т.Симоката ясно го е посочил. Както видяхме угрите се заселват в Кавказ в 463 г. заедно с оногурите и савирите. Обитават около р. Кума и Ставрополските възвишения, на запад са съседи на колхи, вънъдури /оногури/ и оногури, на изток – със савирите. На територията на Кабардино-Балкария също съществуват топоними свързани с маджарите. Има запазени названия на балкарски родове завършващи на -маджар. Според легендата част от балкарците, потомци на прародителя Басиат дошли от Маджария /земите по р.Кума/. В унгарските генеалогични предания се казва че някога маджарите били съседи на аланите и българите. Техните вождове Мадяр и Хунор /маджари и оногури?/ се оженили за дъщерите на князете Белар и Алан-Дуло. Според Денис Синор това са сигурни данни за пребиваването на маджарите в Предкавакзието като съседи на алани, прабългари и колхи, където ги помества и Симоката. Споменатите от Симоката тарниах /вер.зн.бегълци, от търна – спасявам се/ от други хроники /еврейско-хазарската преписка/ като едно от племената в Кавказ. Племе със сходно назавание тариян-тархан участва в преселенити в Панония маджарски племена. Племето забендер някои автори свързват с жителите на хазарския град Семендер, други с юебан. Племето котцагир, неправилно беше приравнено от Маркварт към споменатите в “Ашхарацуйц”, дучи-болгар, название което той променя произволно на кучи-болгар. Можем да го свържем със осетинското kaz – бял, бели гури, респ. бели угри, споменавани в руските летописи, или бели хора. Възможна е връзка с названието Кашгар /Бяла планина/. Около Кашгар обитават ефталитски племена. В по-късни арабски извори племето ягма обитаващо около Кашгар е определено като потомци на тюркизирани хайтали /ефталити/. И третият вариант на обяснение може да се свърже с маджарските племена коси и кари, преселили се в Панония. Последните явно вторично се маджаризират, тъй като това са стари етноними, познати ни от Средна Азия и Синцзян. Изобщо въпросът е твърде сложен. Интересни данни за погребалния обряд на европейските авари дава Йщван Ердели: Всяко голямо патриархално семейство е имало свое място в могилника на селището. Знатните са погребвали отделно, от останалите членове на семейството, с богат придружаващ инвентар и златни предмети. За знатните мъртавци се използвали специални дървени конструкции, а простолюдието погребвали направо в грунтова яма, завити единствено в някяква тъкан. Формата на погребалните ями е различна, но основно са грунтови ями и по-рядко ями с подбой, също се срещат и погребения с коне, също рядко. Срещат се и погребения, при които погребаният е поставен в седящо или стоящо положение. Срещат се двуетапни, семейни погребения. Антропологически преобладават северноевропейския, средиземноморския и балтийския расов тип, монголоидните типове са рядкост. Според изследванията на антрополога Липтак, 80 % от аварите са европеоиди. От тях болшинството са с нордически и палеоевропеиден /крьоманьонски/ тип /вероятно блондини-долигокрании/, на второ място са брахикранните европеоиди от памиро-фергански, динарски, алпийски расов тип, на трето място са долигокраниите от средиземноморски тип, на четвърто арменоидите-предноазиати /хуритски тип/. Монголоидите са единични с преобладаване на северния бурятски тип. Според автора, средиземноморският тип е на автохтонно заварено население. /по:Volume 44(1-4):87-94,2000,Acta Biologica Szegediensis http://www.sci.u-szeged.hu/ABS/tart00.html Erzsébet Fóthi. Anthropological conclusions of the study of Roman and Migration periods Acta Biol Szeged 2000, 44:87-94 Abstract PDF. SYMPOSIUM Department of Anthropology, Hungarian Natural History Museum, Budapest,Hungary Anthropological conclusions of the study of Roman and Migration periods. Erzsebet Fothi/ Като ритуална храна, в погребенията се срещат кости от домашно прасе, кости от птици – кокошки, което показва че аварите са били уседнали скотовъди и са имали трайни поселения. Имали са развито металопроизводство, както и керамика, изработена на грънчарско колело. Според латиноезични източиници, аварите, освен войни, са били пътуващи търговци и добри занаятчии. Унгарските археолози са откривали и аварски монети, лоши подражания на византийските. Въпросът за наличие на писменост при аварите не е решен, съществува мнението, сред унгарската научна общественост, че секелската руническа писменост, всъщност е аварска, а секелите, са смятани за остатък от аварите. Като остатък от аварското етническо самоназвание се смятат някои топоними в Унгария, имащи корен „варкон”, т.е. вархонити, валхони. /ЙЭ-ИНА/ Погребалният обряд показва интересни паралели. Използването на дървени конструкции, т.нар.”дървени гробове” са типични за Фергана в ефталитското време, Бернщам свързва появата им именно с ефталитите. Погребенията в седнало положение, са типични за част от племената теле – тюркизираните потомци на гегун и гаоче. Бей-ши също дава данни за социалното разслоение в ефталитския погребален обряд, респ. богатите се погребвали в гробове облицовани с камък, а бедните – направо в земята. /НБ/ Освен европейските авари и китар-болгар, кои са потомци на ефталитите? Съществуват сериозни основания, кавказките авари, които сега говорят език от източнокавказката група, да са асимилирани потомци на част от аварите, заселили се в Кавказ. Центърът на Кавказка Авария е гр.Хунзах. Сродният на кавказките авари народ лезгини или леги, се наричат още вулугуни, отразяващо фиксираното от източници название вуругунди, /вархонити/. В генеалогичната легенда на лезгинците се казва че предците им дошли, от разположени северно от Индия. Съществува и мнение на някои дагестански учени че в езика на аварците се откриват източноирански и тохарски заемки, като източноиранските са най-близки до пущунски: „СОВРЕМЕННАЯ КАВКАЗСКАЯ АВАРСКАЯ НАЦИЯ КАК ТАКОВАЯ СЛОЖИЛАСЬ НА ОСНОВЕ СЛИЯНИЯ-ОБЪЕДИНЕНИЯ-КОНСОЛИДАЦИИ МЕСТНЫХ КАВКАЗСКИХ ЭТНИЧЕСКИХ ЭЛЕМЕНТОВ С ПРИШЛЫМИ АВАРАМИ, АРХУННАМИ. СУДЯ ПО ОПРЕДЕЛЁННЫМ ЯЗЫКОВЫМ ЗАКОНОМЕРНОСТЯМ, ЗАФИКСИРОВАННЫМ В АВАРСКО-КАВКАЗСКОМ ЯЗЫКЕ,- ПРИШЕДШИЕ В ДАГЕСТАН ВАРХУННЫ БЫЛИ В ОСНОВНОМ ИРАНОЯЗЫЧНЫ (ДРЕВНЕЕ ВОСТОЧНОИРАНСКОЕ НАРЕЧИЕ, НАИБОЛЕЕ БЛИЗКОЕ СОВРЕМЕННОМУ ПУШТУ, Т.Е. АФГАНСКОМУ ЯЗЫКУ). ОБЪЕДИНЕНИЕ ХУРРИТО-ЯЗЫЧНЫХ ГОРЦЕВ ДАГЕСТАНА С ВАРХУННАМИ МОГЛО ИМЕТЬ МЕСТО ПОСЛЕ РАЗГРОМА АРАБАМИ ХАЗАРСКОГО КАГАНАТА. А МЕЖДУ ТЕМ ДРЕВНЯЯ ИНДО-ЕВРОПЕЙСКАЯ ЛЕКСИКА(ВКЛЮЧАЯ ГЕРМАНИЗМЫ, ИРАНИЗМЫ,ТОХАРИЗМЫ, ГРЕЦИЗМЫ) В АВАРСКОМ ЯЗЫКЕ ОБШИРНА.” Също лезгините наричат съседите си аварци «бархъу», а гунзибците «бархъал». Вероятно те произлизат от изначалното «ВАРХУНЗ, 'ВАРХУННАЛ» или вархонити. При кавказките авари най-често се срещат етноними и топоними, производни на корена khun~hun~khon, като KHUNZAKH, KUNZAKH, HUNZIB, HUNDUB, HINDIB, HENTHA, HUNUKH, HONOKH, HONODA. Това е интересно потвърждение на факта че ефталитите са в основата и на пущуните и на панонските авари. /The Capital City of Caucasian Avars is Khunzakh which means "At The Huns" or "The City of Huns" http://www.circassiancanada.com/ing/04_daghestan/05_history/da_caucasian_avars.htm / Интересни данни показват резултатите от сравнителния анализ на някои генни маркери, характерни за аварите. Съгласно резултатите от генно-молекулярните изследования, част от жителите на Хърватия, най-вече обитаващи остров Хвар, с голяма доза вероятност, принадлежат към потомците на аварите. Показва го и топонимията Хвар – хуа – хвар. Единият от генотиповете, свойствени за хърватите и, свързван с аварите, е хаплогрупата I-M170 (Y-DNA), от Y-хромозомата с подгрупите I1b* (P37), I1b2* (M26), се среща и при даргинците в Кавказ, при това във висока степен е представена подгрупата I* (0.58). Следват по честота абхазите (0.33), осетинците-ардонци, живеещи по поречието на р.Ардон, ляв приток на р.Терек (0.32), осетинците-дигорци (0.13) и кабардинобалкарците (0.10). 16.7% от числото на изследованите в 2004 г. Руси, живеещи в Адигея, притежават подгрупа I1b* (P37). При руските казаци, тази подгрупа се снижава на 15.5%, а още повече се снижава при русите от вътрешността на Русия, при жителите на Белгород - 12.5%, при русите от Кострома, Смоленск и Пинега показателите спадат на: 9.4%, 9.1%, 3.9%. По-нататък в посока на земите на Аварския каганат, картината пак се изменя, започвайки с украинците (16.1%), белорусите (15%), унгарците (11.1%), босненските хървати (71.1%). При угорските родственици на унгарците - мордва и коми, се наблюдава съществено различие, съот.: 2.4%, 0.9%. Незначителни са показателите при русите от Башкирия, чувашите и татарите: 2.0%, 1.3%, 2.4%. I, I1, I1a, I1b маркерите са характерни за нордоидните/нордически, северни/ популации и показват направлението на миграцията: Северозападна Азия > Европа. Срещат се и при потомците на викингите. Затова хаплогрупа I често се нарича «ген на северните варвари». Също при хърватите е открит редкия за европейските популации, аварската генетична хаплогрупа P* (P*xM173 cluster) и F*(mtDNA haplogroup) от мДНК при жените. При чеченците се среща хаплогрупата P1* (Y-DNA) в (0.16), а F* (Y-DNA) у сваните в (0.92), рутулците, лезгинците /лаките, вологуни/ (0.58), чеченците (0.32) и даргинците (0.27). Всичко това показва че: 1. Имаме родствно между алани и авари. 2. Имаме родство между хървати и авари. 3. Имаме документирани следи от мощно аваро-ефталитско заселване в Дагестан. 4. Далечни северни, нордически корени, които аварите-ефталити могат да получат само по един начин, от предците си прототохарите карасукци/фатяновци. /по “Аварские потомки” - http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%8B / В Северна Индия ефталитите поставят началото на феодалните кланове известни като раджпути /царски синове/. В 7 в. според “Харшачарити Пурана” Западен Пенджаб се нарича Хунадеш – страна на хоните. До 10 в. съседната на Канундж северна област се нарича Хайтал. Гуджарите и джатите в Северна Индия са също потомци на ефталитите. Жителите на Болор, потомци на ефталитите-кидарити стават известни като болори, пархари и планински раджпути. В близост до хребеда Каракурум обитава малката етническа група хунзи. В Гандахра управляващата династия Шахи се смятали за потомци на кушаните. След 8 в. постепенно настъпва пълно сливане на белокожите, русокоси ефталити с местните тъмнокожи индийци. /ЮГ-НП стр.93-132/ Много интересен факт е съществуването на племе ahar, s.m. Name of a tribe of Rājpūts, т.е. ахар, ахуари, авари, съхранили ефталитския етноним, влели се в раджпутската каста. /по: http://dsal.uchicago.edu/cgi-bin/philologic/search3advanced?dbname=platts&query=tribe&matchtype=exact&display=utf8 Сабирите/савири се заселват в Дагестан, под натиска на аварите, били войнствени, но раздробени на враждуващи племена, участващи в постоянните ирано-византийски войни. В 556 г. Иран обезопасява своите северни граници със строителството на Дербентската крепостна стена, преграждаща прохода /Дербент, Чор у арменските автори/. Аварите не се задържат в Прикаспието, след като в 558 г. по внушение на Византия, разгромяват племената на савирите, утигурите, кутригурите и антите, се преселват в Панония, с част от кутригурите. Там помагат на лангобардите да разбият гепидите и първоначлно живеят съвместно с лангобардите, но след изтеглянето на последните в Италия, стават пълновластни владетели на Панония и Средния Дунав. Аварското нашествие променя етническата ситуация край Каявказ. Савирите са отслабени и попадат под зависимост от хазарите, а българите /унугундури, кутригури/ попадат под минимална аварска зависимост. Утигурите, урогите, аланите попадат под властта на Тюркския каганат. Българи и алани в Дагестан. Българите – това са савирите, барсилите – това са сармати или алани, обитаващи Дагестан и Източен Кавказ. /б.пр.трябва да отбележем че савирите никога не са се наричали българи и не са наричани българи от хронистите. Друг е въпросът, че вероятно са били сродно с прабългарите племе, но все пак различно!/ Българите заемали равнините на север от Дербент: долината на р.Сулак и степите южно от р.Терек /б.пр.това са олондите-олхонтори/. Тук се намирали техните многобройни поселения и крепости, разположени по поречието на реката. Тук живеят в това време една от най-културните части на прабългарските племена. Българите и аланите, жителите на тези краища, се занимавали със скотовъдство, земеделие и лозарство. В района на р.Акташ през VII-VIII в. Те практикуват даже поливно земеделие. Тяхната култура съществено се отличава от културите на кавказските планински племена. В основата си аланопрабългарската култура е сарматска, степна, скотовъдна, но включва в себе си и градски тип култура, заета от населението на Закавказието. /б.пр. Баяр греши, градският тип култура аланите и прабългарите усвояват още в Средна Азия, където се формират./ По-късно тази култура е пренесена на север, в Подонието и Поднепровието, където аланопрабългарските мигранти формират салтомаяцката археологическа култура. Вероятно, нейното начало е поставено от сармати, бягащи тук от хуните, под влияние на завареното население започват да усвояват земеделието. Хуните, несъмнено, са били тук и углавили племенния съюз в Дагестан, с което започнало асимилиране на сарматите. /б.пр. А.Баяр прави напълно неверни интерпретации. Хуните никога не са били в Кавказ. Народът участвал в много от събитията от ІІ-V в. в Дагестан, известено с името хони, всъщност са масагети, алани, наречени още масаха-хона, хони-масагети. Виж моя коментар: хони, хиони – название на източноираноезичните племена в Източен Кавказ и Средноазиатското междуречие. Традиционно много историци погрешно приравняват хуни и хони. Плод на тази заблуда са хуно-тюркските теории за произхода на прабългарите. Хиаона, хони, са споменати още в Авестата, като живеещи най-източно, зад Памир и Тяншан, редом със саките, турите, извършващи постоянни набези върху Средноазиатските земеделски, “авестийски” общества, на полумитичната Арияшаяна. Според традиционното мнение на Киршман погрешно се смята че названието хони е влязло в Авестата късно, в сасанидската епоха, когато ефталитите-хионити нападат Персия. Арменските источници многократно споменават този етноним, като го свързват с родствени на кушаните племена. Те приравняват хоните в Кавказ със средноазиатските им роднини. Съобразно географските реалности на Авестата, хоните са обитатели на земите около планината Тяншан, “планината на Митра”, откъдето извират Ардви и Датя /Амударя и Сърдаря/ и Източен Туркестан „до границите на Чина/Китай”. Следователно отговарят на карасуксата археологична култура, прототохарите ди, по-късните техни наследници юечжите и най-източно проникналите протосаки-андроновци. Китайците делят ди на две големи сродни групи бей-ди и чи-ди, съотв. бели и червени ди. До 639 г.пр.н.е бей-ди и чи-ди обитават в източните части на Синцзян, Хеси и са прогонени на запад от китайския княз Ван-Гун. Хионите също се делят на две големи групи бели и червени или както ги наричат персите, съотв. спед-хион и камир-хион. Средноазиатските ефталити са белите хиони, докато аварите дошли в Европа, по византийски данни са кирмахиони, т.е.червени хиони. Както при прабългари и алани, така и при авари, червеният цвят е бил на особена почит. Лившиц описва открита в стария Самарканд, квартала Афрасиаб, фреска изобразяваща ефталитско посолство нарисувано като две еднакве фигури на войни но едната бяла а другата червена. /бел.авт. това ме кара да се замисля за дълбокия сакарален смисъл на бялата и червена фигурка в традиционната българска мартеница/ Според сасанидския персийски текст “Бахман-яща”, червените хиони се сражавали в червени доспехи, шлемове и знамена, а белите съотв. в бели. Гафуров казва че и в индийски източници цветовото разделение на ефталитите е също засвидетелствано. /БГ-Т-1 стр.207/ Проблемът за хионите, пряко се кръстосва с този за произхода на юечжите, ефталитите и тохарите! В Кавказ хоните под името уни, са споменати от Дионисий Перигет, около 150 г., като скитско племе обитаващо Източен Кавказ и Каспийското крайбрежие. Арменските автори многократно съобщават за племената масаха-хона, хони-мазгути, т.е. хони-масагети, участващи постоянно в кавказките конфликти, ту на една или друга страна. Въпросът е детайлно изследван от Камила Тревер, която доказва че уните на Перигет са хоните на арменските историци. Авторката даже открива разлика в изписването на названията: ounnoi за уните и χounnoi за хуните на Атила. Според Плиний масахите обитават от Меотида до Кераванските планини/Източен Кавказ/. /КТ-ОИККА стр.187-198/ Според К.Тревер…”кавказкото племе заемащо територията от р.Самур до р.Сулак и северните степни пространства на Дагестан, наречено хони е погрешно да се отъждествява с Атиловите хуни. Твърде голямата наситеност на събитията в която участват хоните преди 4 в. не ни дава основания да обвиняваме арменските автори в съчинителство”. Лорета Тер-Мкрчинян в своето изследване за арменските източници и Средна Азия стига до извода че навсякъде за арменските автори понятието хони е тъждествено на кушани и ефталити. Хоните в Кавказ са родствени племена на кушаните и по-късните ефталити. /ЛТМ-АИИСА www.kroraina.topsites.com/ Още при юечжите, преди да напуснат Кансу, управляващото племе се нарича хун-е, т.е. хони, они, хиони. Част от тях остават, приемат сюзеренитета на победителити хунну. В следващите векове, са част от плечената цзе, известни са като хуа – едно от китайските названия на ефталитите. С.А.Яценко разделя аланите на две големи условни групи: 1. алани-скити, по-ранната група наричани още ранни алани, фиксирани от изночниците в 1 в., 2. алани-масагети, по-късна група, късни алани, фиксирани от източниците около 135 г. Те са аланите с които воюва Ариан в Каподакия. Названието алани-масагети почива и върху определението на Амиан Марцелин за аланите като бивши масагети. Първата група обитава по-западните райони на Кавказ, района на Дарйял /прохода Алански врати/ а втората се разполага на територията на съвр. Дагестан, източните части на Кавказ, срещу прохода Чор /Дербент/. П.Б.Гмиря констатира пълно съвпадение в обитаването на аланите-масагети, уните на Д.Перигет и хоните /масаха-хона/ на арменските хронисти. Този извод е твърде важен за разбирането на прабългарската етногенеза и присъствие в Кавказ, защото именно в групата хони/уни, арменските автори поместват племената от прабългарската група, барсили, хазари. Около 220 г. възниква Хонското царство, доминирано първоначално от барсилите, а впоследствие от по-късните савири и хазарите. Всички те се крият зад китайското Уананшана /страна на уните/, аналог на Аланя, Аланляо – страната на аланите. Самото понятие хони може да обясним с авестийското hunāmi, хинди-урду honī, yauna – раждане, авестийското hunu, осетинското xion – роднина, земляк, сънародник, хъоnахъ – приятел, побратим, xan – страна, пущунското jahān, белуджи jy[h]an, кашмирското hyonu – хора, народ. /ОРС/ В монголски се открива сходното hanь – приятел. /МРС/ Сравни хъоnахъ с хиаона от Авестата, понятията са идентични! Например земята на осетинците ирони се нарича Ирхан – страна на ирите, ироните. То се доближава до тох. kania – страна. Възможно е хони да отразява топонима Канг, Кангюй на китайските хронисти, от тохарските kania – страна, родина, khari, gari – самоназвание на тохарите-юечжи, т.е. Кангар – страна на юечжите. Съобщена е и от римския автор Лукиян като страната “Варварската Кона” в която живеят масагетите. В Кавказ, сред хонските племена пребивават и кангари, дали името на арменската област Кангарак, споменатите от ЕгишеВаратапед племена “пасик, посих и пюкован” живеещи в най-източните части на Кавказ, вербувана от “предателя” Васик Сюни да подкрепят Персия в борбата и с въстаналите арменци-християни водени от Вардан Мамиконян в 451 г. Други, по-късни хронисти ги наричат “хазарски печенези”. Кангарите са известни и като пасики, пасиани, пацинаки, след тюркизацията си - печенези. Атиловите хуни се появяват в Приазовието едва в началото на 4 в. и мигрират директно към Панония, без да са били в Кавказ. Названието хун, произлиза от алтайското, монголско *xun – човек, което пък е в ностратическа връзка с тох. kania – страна, унгарското hon – родина, самоназванието на угорското племе ханти – хора. Китайците влагат свой смисъл в названията на съседните “варварски” народи. Например под хунну, те разбират “злите роби”, от китайското xun, тибетското con – роб. Самото название хунну, е открито и в согдийски вариант – xūnxun, възможна етимология от бурятското hūsэn – силен и hūn – човек, т.е. силни хора, силен човек, юнак. В монголски hūčin – сила, мощ и също hūn – човек. /МРС/ що се отнася за народа хони, то той води началото си от юечжите. Първата вълна е свързана с появилите се в Кавказ внъндури, представители на рода Уин, управляващ при юечжите. Втората вълна е появата на уните и масаха-хона в следата на 2 в. Третата вълна е свързана с появата на племето хони, означен като част от ефталитската общнаст хуа, в Согдиана след 330 г., чийто владетел е Крум-бат. От тази вълна са оногурите, заселили се в Уструшана, за които съобщана Т.Симоката. Четвъртата вълна е свързана с появата на йеда – кидаритите и възникването на ефталитската д-ва, в 420 г. Петата вълна е свързана с появата на хуа, като племе спасило кидаритите от пълен разгром и оглавило ефталитската д-ва. Част от тях се заселват и завладяват Согдиана и Хорезъм около 460 г. Именно те предизвикват изселването на оногурите и савирите. Шестата последна вълна е свързана с изселването на аварите-ефталити в Кавказ и Панония, след разгрма им от древните тюрки в 555 г. Последните аварски групи тарниах, забендер и куцагир, се преселват около 593 г./ Впоследствие “степняците” се научават да строят крепости и кули, с дебелина между 4-6 м., с височина окло 10 м. Каменните блокове са споявани с глина. Арабите и арменците нарича тази “страна на българите” владението Беленджер. Значителната част от селищата се располагали в планинските долини на реките Сулак и Терек. Крепостта, закривающа входа на долината, се е наричала Беленджер. Вероятно това е иранско название и значи «дълго селище». /б.пр. Относно тълкуванието на Беленджер, може да посочим връзка с пехлевийското bāland, bālistan – горен, висок и осетинското gеræt – град, или пехлевийското dar, остинското duar – врата, проход, т.е. горен, планински град, или горен, планински проход./ Иранските названия са разпространени в този район, например известният аул Кубачи се е наричал още «зирихгеран» - “оръжейници, майстори на ризници”. По арабските описания, градът Вабандар, наброявал 40 000 къщи. Планинските царства (на местните кавказски народи) се наричали Сарир, Филан, Лакз и рязко се отличавали от българските в предпланинските области. Във втората половина на VII в. от арменски мисионери, сред савирите започва да се разпространява християнството. Даже царят на савирите Алп-Илтивар, приема новата религия. Християнството не се запазва, защото този акт не се одобрява от господарите хазари. Българите от Беленджер имали същия облик, както и другите прабългарски племена. Или това са брахикранни европеиди с минималем монголоиден примес, практикуващи идкествената деформация на черепа. Погребалният ритуал се изразява в ямани и катакомбни погребения, със и без подбой, с положение на главата на север. /б.пр.:Л.Б.Гмыря също характеризира погребенията в Дагестан: „В равнините и предпланински райони на Дагестан са открити около 260 погребения от ранносредновековония период. По-голямата част от тях /184/ е съсредоточена в Палас-сиртския и Верхнечирюртовския некрополи. Около 60 комплекса са изследвани в Урцекските /№ 1, 2/ могилникци и Буйнакския могилник, останалият материал е единичен. Разграничават се две групи некрополи, отличаващи си по конструкциите на погребалните съоръжения и основни черти на погребалния обряд. В I група са представени грунтови погребални съоръжения - катакомби, подбои, ями (Паласа-сырт, Верхний Чирюрт, Бавтугай, Таргу, Утамыш, Джемикент). Във II група - каменни камери, склепове, гробници, каменни гробове /облицовани с каменни плочи/ и грунтови погребения в ями (Урцеки № 1, 2, Буйнакский курган, Ирагинская гробница). Водещи типове погребални съоръжения се явяват катакомбите (56%) и грунтовите ями (38%), каменните камери заемат около 17% от всички погребения и в двете основни групи. За I група са характерни индивидуалните погребения, с исключение на част от погребенията във Верхний Чирюрт. Също така характерни са наличието в камерите на постелки, ритуално очистване с вар, креда или дървестни въглища. Във II група се наблюдават следи от посипване на ямата със сгур и въглени. Погребените от I група характерно изпънатото положение на гръб за тялото и предимно южна с различни отклонения ориентировка, с исключение на погребения със северна ориентировка от Верхний Чирюрт. Във II група в по-ранните комплекси се открива както изпънато, така и свито, „спящо” или „ембрионално” положение на погребаните (Урцеки № 2, Буйнакский курган), а в по-късните ранносредновековни погребения, окончателно се налага изпънатото на гръб положение (Урцеки № 1). Ориентировката на скелетите е непостоянна. Жертвоприношенията (съпътстващите животински погребения на коне и кучета) са характерни за ранните комплекси от II-та група некрополи (Урцеки № 2, Буйнакский курган), за I-та група са нетипичи. Съпътстващия погребален инвентар и за двете групи е еднакъв: керемика, оръжие, острия на стрели, огледала, обици и украшения. Някои видове мечове и украшения (гривни, пръстени и пекторали) са характерни за II-та група и по-късните комплекси от І-та (Таргу, Верхний Чирюрт)”. Според Гмыря, в Източното Предкавказие, в 4-7 в. се наблюдават разнообразни погребални обряди, свързани със смесване на традициите на местното заварено население и прииждащите полууседнали скотовъдни племена /маскути, прабългари, савири/. Подбойните и катакомбни погребения от II-та група, са типични за „пришълците” в периода на Великото преселение на народите. /ЛГ-НОПО/ Погребенията от Дагестан, поречията на Терек и Сулак, може да се свърже и с голямата алано-прабългарска група олонди-олхонтор-болгар и барсили-савири-чдар-болкар. Паралелите със Средна Азия са очевадни, „каменните гробове” на ефталитите и „късните юечжи”, „каркарите-протокиргизи”, подбойните погребения на кушани и тохари-юечжи, ямните погребения при усуните, груповите погребения и катакомби при северните, сибирските аси /тагарци и таштъки/./ Аланаските погребения са малко по-различни: Аланският погребален обряд показва също специфични черти, които го сближавт и отдиферинцират от прабългарския. В Централен Кавказ се срещат безмогилни погребения в грунтови ями или в катакомби с подбой, стените се изграждат с камък, има следи от дървени капаци. При катакомбите има входно отвърстие и стълби /дромос/ по които се вкарва починалия в гробната камера, докато при грунтовата яма, ковчегът се спуща отгоре. Също има и гробове изцяло облицовани с каменни плочи. По-сложни по устроиство са т.нар подземни каменни склепове /гробници/. Те представляват грунтови ями или катакомби, но стенита на които се изграждат със суха каменна зидария. По-сложни са трикомпонентните склепове, съставени от гробна камера, вход „врата” и преддверие или входни стълби – дромос. Всъщност имаме умален модел на дома. Положението на тялото не е строго, най-често в положение изпънато на гръб, а може да е в странично, свито положение /по-древната „ембрионална” или „спяща” поза/. Интересни са също т.нар. скални подбои, където погребението се извършва в издълбана ниша в скалите. При възможност се издълбават и цели катакомби, или се използват малки, естествени скални ниши. Отворът на нишата се зазижда. Полуподземните и надземните склепове са характерни за по-късния период на средновековна Осетия. Това са гробници полувкопани в земята, или изградени над земята, от камък, с квадратна и парвоъгълна форма и пирамиден покрив. В аланските погребения има по-богат придружаващ инвентар, конска сбруя и принадлежности на ездача-войн, срещат се много амулети, тип „конник” или „кон с човешка глава”, които са характерни и за прабългарите. В по-ранните погребения се среща и погребение с коне, като от животното се погребва само главата и предния крак. /б.а. аналогично при тохарските погребения в Синцзян се срещат придружаващи конски черепи/. При аланите също се е практикувала ИДЧ. /А-СССР стр.62-75, 83-97/ В по-късен етап се е извършвал обичая „бахфелдисин” – посвещение на коня, когато се отрязва само парченце от ухото на животното, което се полага при починалия му ездач, като се съхранява живота на коня./ Хазарите са практикували подкурганни погребения. С арабската експанзия през VІІІ в. започва масово изселване на аланопрабългарското население на север, към реките Днепър и Дон, където създават племенната общност, наречена аси или черни българи, материален носител на салтомаяцката култура. Част от тези племена мигрират към Волга за да дадат началото на Волжка България. Голяма и Стара /Велика/ България. Съществува в VI-VII в. Располагала се е по по крайбрежието на Азовско море, на изток до р.Дон, на юг – до кавказ и на запад – до реките Днепър, Кримския п-в, Таманския п-в, черноморското крайбрежие. Столицата и е бил гр. Фанагория на Таманския п-в. /б.пр. Баяр посочва старото и отречено мнение за Фанагория като столица на Кубрат. Днес се знае, че градът по това време е малък и почти необитаем, така че не може да е столица! Знае се също че родовите владения на Испор са в Кавказ, край Конската планина, на територията на съвр.Кабардино-Балкария и Дигория./ В VI в. прикавказките народи попадат под тюркска власт. Начело на хазарите застава представител на династията Ашина. Начело на българите застава представител на Западното племенно обединение на Тюркския каганат, наречено Дуло. /б.пр. Абсолютно невярна постановка. Първо обединението Дулу е не западното, а Източното в каганата, Западното се нарича Нушби. Второ произхода на етнонима Дуло няма нищо общо с тюрките. Виж моя коментар!: Според унгарската легенда, братята Маджар и Хунор /маджари и оногури/ се оженили за дъщерите на князете Алан-Дуло и Белар /аланите двали, съвр.осетински tual, чийто наследници са южните осетинци, известни в ранното средновековие като тулас, дулас и прабългарите. Самият етноним Алан-Дуло, ни кара да мислим че всъщност българската династия, управленчески род Дуло, вероятно произлиза от двалите, дуласите, сиреч алани и прабългари са един и същи народ! Пръв Плиний, живял в 1 в.пр.н.е. съобщава туалите, двалите под формата talos, обитаващи от Кавказ до Каспийско море. Също споменава и сарматския народ епагерити, обитаващи Епагеритската планина, т.е. планината Пархар или известна като Балхар. Смятам че това е едно от първите споменавания на етнонима българи! Сведенията за тях е получил от понтийският цар Митридат, който е бил пленен от аорсите и изпратен в Рим, където живял 20 г. Туалите били родствени и същевремено южни съседи на аорсите. В 3 в. Гай Юлий Солин уточнява че талите са западни съседи на сарматите, живеещи около Каспийско море. Според А.В.Гадло, предвид иранската етимология на българските владетелски имена Курт /Кубрат/ и Аспарух, може да се мисли че българската династия Дуло, всъщност отразява етнонима туали, дуали, двали. /ФГ-РАЗИ/ Времето на появата на туалите /1 в.пр.н.е./ съвпада със съобщението за внъндур-булгар от арменските хроники. Аланско име Δουλασ е открито сред надписите от Боспорското царство. Й.Заимов посочва българските имена от 15 в., Дуле, Дульо, Дулчо, Дуля, Дулян. Вероятна етимологична връзка с пущунското ddála, осетинското dzыle – хора, народ, племе. Всякакви интерпретации че Дуло е тюркско, или както писа в последно време П.Голийски, хунско название, са плод на фантазии, съсъловско-орденски предразсъдъци и лошо познаване на историческата география на Кавказ!!!/ След избухналите междуособици в каганата, в 632 г. владетелят на българите Кубрат се обявява за независим. За да подчертае своята независимост, той приел титлата хан. /б.пр. Кубрат отхвърля зависимост не от тюрките, а от аварите, а прабългарската титла никога не е била хан, а кана-сюбиги! Виж моя коментар: Кога и как възниква Кубратовата държава? В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската /аварския гарнизон/ оставена от него /кагана/, и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните /но не аварите/, дошъл в Константинопол и се покръстил: „Минало някое време и господарят на хонския народ /o twn Ounnwn tou eJnouV kurioV/ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът /Ираклий/ охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон /владетел/ и благосклонно ги изпратил в хунската им страна. /ta Ounnikia hjh/”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че Никифор казва че Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите. Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, подкрепена, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи /старата „Патрия Оногория”/. Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис /Кубан/ и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги/кутригури/”. В 528 г. Грод е владетел на хоните – оногури, все още страната е единна. Но в 551 г. вече е разделена, защото Юстиниян І успява да вкара в братоубийствена война, Сандлих и Заберган, владетелите на родствените два народа утигури и кутригури. Затова и сравнително лесно са победени от дошлите в 558 г. авари /ефталити/, които поробват кутригурите и заедно с голяма част от тях се преселват в Панония, в земята на лангобардите, където създават своя обща държава. В етимологично отношение, названието утигури произлиза от осетински uыtыg, utыku означава племе, род и съответно названието кутригур от тохарското *kotr, kott.r, kottarva, kottarcce, хотаносакското gotra – род, плюс осетниското gur, персийското gür – племе, народ, осетинското guыrыn – пораждам. Другата възможност за етимологията на кутригури е „потомци на Курт”. Така че утиги и котраги са аналогични синоними на кутригури и утигури и в етимологията на названията няма място за никакви тюркски отнасяния. Всякакви опити на наши лаици и „фолкисторици” да търсят връзка между тези два етнонима с извстните от античността кутии и утии/удини, или с тюркското он-огузи – „10-огузи”, са плод на фантазии. Утигури – прабългарско племе. Според Ал.Гадло, кутигурите и утигурите възникват от разделянето на оногурите. Поддържам тази теза. Интерес представлява етимологията на етнонима. В осетински uыtыg, utыku означава племе, род, аналогично на разгледаните котраги. Запазените утигурски имена са също от осетински тип. Връзката утигури-утии, която търсят различни наши лаици, е плод на грубо невежество и произволно съчинителство. Днес е доказано че утийте от древността са местен севернокавказки народ, по-далечни роднини на съвр. чеченци и ингуши. Преки наследници на древните утии са съвремените удини. Техният език е от дагестанската езикова група. Днес наброяват 6200 души и живеят в граничните райони между Грузия и Азърбайджан, православни по религия. Смята се че в миналото са били основно население на страната Алуанк, т.нар. Кавказка Албания. Наскоро /през 90-те год. на 20 в./ Заза Алексидзе открива в Синайските манастири, автентични религиозни текстове на неизвестна азбука, подобна на грузинската. Той я транскрибира, тъй като текстът е под формата на трилингва, с паралелен превод на грузински и арменски и установи че неизвестния език, стои най-близко до съвр.удински и е бил езикът на Кавказка Албания – страната Алуанк или Агвания. Друга етимологична възможност за обяснение на термина кутригури/котраги произлиза от бълг. дума кутре – малък пръст, малък. В осетински, откриваме най-точния, идентичен аналог, kъader – малък, също kuыnæg – малък, дребен, в тох./б/ k.tk, санскрит katus, хинду-урду chat, пущунски tod, осетински qodax, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански kut, гилянски kūto, сариколски kût – краен, къс, свит, малък. /VS-ETD/ Също в санскритски ksudrаā – малък, дребен, откъдето шудри – най-низшата каста. И.Т.Иванов предлага оргинална и алтернативна етимология на етнонима кутригури – малък род, малко племе. /ИИ-ИИСГБЕ/ Или утигурите са основния род, а кутригурите – по-малкия род. За етомологията на прабългарската владетелска титла: кан, кана-сюбиги, кане-сюбиги - прабългарска владетелска титла. 1. кан, кана, кане – първата част на прабългарската владетелска титла. В ягнобски kuhna, пущунски kohne, кюрдски kohna, талишки и гилянски kanê, персийски kohān, шугнански kina, язгулемски kana, хуфски, рушански kōna, сариколски keno, белуджи konag – старейшина, вожд. /VS-ETD/ В авестийски *hanaka, пехлевийски kahwan – старец. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В ягнобски kanna – главната, най-издигнатата част от жилището, където спи главата на семейството и съпругата му. /МА,ЕП-ЯТ/ В Средна Азия сред населението на Согдиана и Тохаристан главата на патриалхално семейство от свободни земеделци се наричал кехуд, по-късно заимствано в турски – кехая. П.Добрев посочва памирските, ваханското šana и сариколското šani - величествен, княз и тибетското tšan – господар. /ПД-САХ стр.123/ В пущунски kan, khon означава господар, а в нуристански /кховарски/ khonza – владетелка, царица. Също в ирландски ceann, ceann urra – вожд, главен. /EID/ Въз основа на келтските форми, Старостин посочва протоиндоевропейското *kʷen- глава, главен, катого смята /погрешно/ за изолирано, келтско понятие. /IEE/ В Сурхкоталския кушански надпис е спомената титлата канаранг, засвидетелствувана е при Сасанидите като граничен управител в Кушаншахр. В тохарски rānk, санскритски ranga означават обществено положение, аналогично на немското rang, заимствано и в български. Така че kana-rank – управител с определено положение, ранг. П.Добрев и Г.Турчанинов разчитат в алански рунически надпис “алануй кан” което показва че е използувана и от аланите. Хармата въстановява аланската дума cšayant – владетел, царска власт, като изхожда от названието на сарматското племе Ξάνδιοι /Ксандии/, известни и като “царски сармати”. Вероятна връзка със староиндийското ksāh, авестийското cšayanа – земя, страна. В угрофинския вотякски език kunikaz означава владетел. Старостин посочва протоалтайското k`iòŋi, тюркското k/i/aŋ, тунгусоманчжурското xuŋ, японското kimi, които означават старейшина, родоначалник. Също протоалтайското k/i`a/ŋe, тюркското k/i/aŋ, монголското kaŋga, тунгусоманчжурското kunile означават управлявам. /S-АE www.starling.rinet.ru/ В някои тюркски езици, в чувашки köne, турски köhne, казахски köne, узбекски kůxna – стар. /VS-ETD/ Старостин уточнява че се касае за дума, „западен изоглос”, вторично заимствано в тунгусоманчжурски от тюркски и монголски където също може да е заемка, явно иранска. В кетски q`jeŋ, котски hijan, арински kej - княз. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Ностратически паралел с със еврейското kоen – вожд, предводител, жрец. Откриваме в тох./б/ kaniya, keniya, kentsa – страна, държава, еkan~n~e, ekan~n~i – владение, владение на имущество, собственост, ike, yke, ykenta – дом, селище. В хотаносакски kantha - град, kanthassai – граждани. /DA-DT-b/ В осетински kænt, ягнобски kant, кюрдски gund, пущунски kandaj, талишки kand, персийски kānd, памирски kanta, гилянски kêndi, ягнобски kansi – селище. /VS-ETD/,/МА,ЕП-ЯТ/ От тохарските думи за владения, селище, земя, страна и иранските за старейшина, родоначалник, владетел, страна, можем да изведем прабългарската владетелска титла кан, кана – владетел. Сходно е с келтското кеан, немското кьонинг, скандинавското конунг, славянската княз, готското куни, латинското genus – родоначалник, консул - предводител. В тох./б/ kane – пораждащ. Канът е владетел, родоналник, баща на своя народ. Сравни прабългарското кана, кане с тохарското кане! При усуните за които се смята че са тохароедични, владетелят се титлувал кунмо, което е китайска транскрипция въстановена от Зуев като кан-баг, сходно с българското кана-сюбиги. В съвременния киригизки език кан означава родоночолник, аналогично на древното индоевропейско значение, вероятен белег за древен палеолитен произход. В.Стоянов посочва друга аналогия: канас-юбиги, от кан, канас и тох. yawuga – вожд. /ВС-ЕСПТ/ Предците на тюрките, хуните титлуват владетелите си шанюй. Според съвременни казахстански учени титлата шанюй се транскрибира като сенгир и вероятно е звучала така. /АК,ЕА,АА-ИК www.kazakhstan.awd.kz/ Сенгир в езика на селкупите означава предводител. При кетите сенинг означава жрец, а ке-сенинг – върховен жрец. /АМ-П стр.31/ В котски šēnaŋ – жрец. Също Старостин посочва протоалтайското *číńo, тюркски *dǐŋ, монголски *čineγe, тунгусоманчжурски *dziŋ, корейски *čǐń – власт, сила. Дали селкупите, котите и кетите са я взаимствали от хуните или е станало обратното не може да се каже, но в причислявания към алтайската група японски език има сходни понятия. Сегун /шогун/ означава княз, сан – господин, сенсей – почитно обращение към учител, духовен водач. Също в корейски чангун – титла на военен предводител, пълководец. Според друго мнение /Энциклопедия Брокгауза и Ефрона/, шогун произлиза от китайското tai-kun, tycoon – велик княз. В древнотюркските надписи се среща титлата сангун – предводител. Единият от владетелите на Хакасия се е наричал Тархан-сангун. По поречието на Енисей /на 60 км. западно от гр.Казъл/ е открит надпис поставен в памет на знатен тюрк с титлата сангун – генерал, предводител. В надпис Е-52 от Елегест ІІ се споменава Кьортле-сангун и согдиеца Бар Сагра-сангун. В надпис Е-12 от Алдый-Бель се споменава Чочи Беру-сангун. В надписа Е-6 от Барык ІІІ се споменава Байча-сангун. В надпис Е-54 от Оттук-Даш ІІІ /открит до гр.Казыл/ се споменава Юч-ынал урунгу-сангун. А в погребалната стела на Тонкук се споменава за висш сановник, тюркски пратеник при табгачите, с име Кунн-сангун. /РА-РПТ www.kyrgyz.tsu.ru/ Така че хунските шанюи /сенгири, сангуни/ първоначално са били военни предводители и титлата продължава да съществува при хунските наследници – древните тюрки. Сенгир, сангун е логичен аналог на шанюй. При лянските и ордоски хуни владетелят се титлува също шанюй. След заселването им в Жужанската държава и обособяването им след 546 г. като тюркути, те приемат първо тилата ил-хан – владетел на племе, а после по-величественото каган /кехан/. Взаимстват я от жужаните. Самите жужани са хуносянбийска смес и хан, каган е проникнало чрез сянбийския /протомонголски/ език. Първото споменаване на хан, каган при жужаните е около 402 г. когато Шелун сменя древната хунска титла шанюй. Според В.Бартолд, освен при жужаните титлата хан, каган се е срещала и при друго сянбийско племе – туюхуните /ухуаните/. Е.Пулебланк посочва че първо хан, каган /кехан/ при древните тюркути не е означавала владетел, а просто старейшина на род, /глава на семейство, респ.ил-хан/, после кехан става равнозначно на благородник, аристократ, сред обкръжението на ябгуто /владетеля/. Връзката кехан – глава на род, ни отвежда до индоевропейското и предностратическото кан – родоначалник и иранското *kuhna/*kohna/*kana – старейшина. При монголите каан също няма първоначално статут на владетел. Според П.Пелио титлата каан за пръв път е използвана от Хубилай, един от чингисидските наследници, управлявал Китай /Империята Юан/. Г.Федоров-Давыдов смята че каан е използвана за пръв път като владетелска титла от Угедей /бащата на Темучин – Чингис-хан/. Българската титла кан, кана е по-древна, с ясна, пряка тохарско-иранска аналогия, древните българи никога не са използвали титлата хан, защото не са я познавали, както не са я познавали и волжките българи. Крайно време е тази простичка истина да бъде разбрана и да се престане с поголовното, исторически необосновано и неграмотно използване на думата хан, за обозначанване на българските владетели, както от лаиците, така и от историците-професионалисти!!! Единствено в Дуклянската хроника се казва че владетелят на българите се титлува каган. Може да се сметне за по-късна авторска интерпретация на формата хакан /каган/ която е позната и на други нетюркски народи – аварите и русите. Възможно е хакан да има нетюркски произход, за разлика от каган. В английски hight е висок, подобно на немското hoh, ликийското hla – прослава, hri – висок. Осетинското хо, талишкото ха, шугнанското хо и тохарското hai означават добър, хубав. В санскритски hay, протоиндоирански jāhai – приветствам. /L-IAIL/ Така че ха-кан може да се интерпретира като добър кан, висок кан, починтан кан. При киргизите хай е обръщение изразяващо почит, а при хакасите хай е синоним, обръщение към върховния бог. 2. -сюбиги – втората част на прабългарската владетелска титла. В тох./б/ se, soya – син. /DA-DT-b/ В български сой – род, произход, се смята погрешно за турцизъм. Турското soy - произход, при алтайските тюрки seok - род, угрофинското, марийско šэwä – потомство, явно са тохарски заемки. Протоиндоевропейска форма е *sowэ – син, потомство. /IЕЕ/ Ностратически паралел с баското sko, ska, seme, мингрелското skua, zima, сванското sgej, грузинското zma – син. /БКС/ В етруски sec, sechi - дъщеря. /EEG/ В авестийски zadako, съвр.персийски zayad, zaye, пехлеви zādan, zāy, кюрдски zayn, zayi, осетински иронски zaiyn, zad, дигорски zaiun, zad, пущунски zāwul, zay, zuy, ягнобски zau, zaūta, zača шугнански /баджовист/ zu, zad, рушански zau, zad, сариколски zod, белуджи zod, кховарски zhaw, кюрдски zoin, талишки zoj, zoê, гилянски za, zay, шугнански za' – син, потомство. Също в осетински zæyc – потомство, в авестийски zan, zaiiā, средноперсийски z`yh, z`yn, партянски z`y, z`dg, согдийски zn, z`t, хотаносакски ysan, ysai, кушанобактрийски zado, zadago – ражда, деца. /Ch-DIV/ В санскритски jani означава раждам, от един корен е с jantuā - човек, човешко същество, jaānitr – майка, janitaār – прародител, баща, jaāni - жена, jaāna - хора, племе, род. Виждаме процеса на семантичното развитие на свързани помежду си понятия. Съответно в авестийски zzanāt – раждащ, *zantā - прародител, jaini – жена, в средноперсийски преминама в zan и авестийско-староперсийското zana - род, племе, народ. Тохарската дума сой обяснява титлата на прабългарския владетел кана-сюбиги – от бога поставен владетел, т.е. от божествен произход, или син на бога. По подобен начин се титлуват кушанските владетели, владетелите на тохарските държавици в Източен Туркестан за които има изворов материал. Е.Пулебланк разчита китайската транскрипция на владетелската титулатура използвана от малките юечжи /останали около Тяншан и Тибет, част от които са асимилирани от кяните – тибетци/, звучала като nyaktsia идентично с тохарското naktemist soy – син на бога. Така е титлуван Канишка в тохарските будистки текстове. В бактрийските надписи, кушанските владетели също са синове на бога, baga-sao. Владетелят на Куча се титлува deva-putra /индоизирана форма/ - син на бога. Deva-putra e и титлата на Хувишка, а в Сурхкоталскиия надпис, Канишка е baga-purо, от иранските baga, bağ – бог и purо - син. /БЛ-ВТДРС-1992 стр.19/ Древноперсийското bagpur, е аналог на партянското bvgpwr и согдийското vagpur, хоремзийското fagfur, със значение божи син. /ВБ-т.7 стр.376/ Изхождайки от дадените примери, кана-сюбиги може да означава само две неща: 1.сой, произход, сю-биги, от божествен произход, сой и до днес в български означава род, произход. Биги – бага/бог/ в родителен падеж, 2. сой – син, сю-биги – син на бога, сю-биги = син-божи. И двете значения са смислово идентични и напълно отговаря на формулата “от бога поставен владетел”. Във всички човешки общества от древността и средновековието царската власт се легитимира с божествения си произход. Владетелите отговарят за делата си единствено пред бога и историята. Не мога да се съглася със старото схващане за кана-сюбиги като “хан-бег, предводител на войската“ което не почива на никаква историческа аналогия, а на не особено оргинално съчинителство. Тюркските племена, към които традиционалистите, тенденциозно причисляват прабългарите, имат различни владетелски титли но никъде не се среща кана-сюбиги. При тюрките имаме ябгу, шад, тутук, идикут, каган. Техният произход е свързан със заимстване от съседните народи, напр.: ябгу от кушано-тохарското явуга, тохарското вотак – водач, шад от согдийско-ферганското ихшид, тутук или тудун от китайското дуду – наместник, губернатор, киргизкото ажо, тюркското ага може да свържем с тох. āk и хотаносакското āka – управник. Самата титулатура на тюркския владетел има сходно по значение виждане за божествен произход но друг начин на изразяване. Тюркският каган, е роден от Небето и има властта по волята на Небето. Правото на власт се изразява с притежаването на кут, т.е. белег даден свише. Малов превежда кут като щастие, благословия. Може да се намери аналогия с хварна при иранците, божественият промисъл. При иранците хварната се олицитворява като зооморфно изображение, най-често овен, символ на бог Веретранга. Животното е приносителя на божествената благословия от бога до владетеля. Затова в Персия, Средна Азия и Източен Туркестан троновете на владетелите са изобразявали животното олицитворение на хварна, най-често овен, лъв, камила, птица. Кораната на владетеля също е изобразявала хварна. Вероятно поради тази причина лъвът е станал символ на българите. При тюрките, кутът има много по-опростена представа. Свързвал се е с къстче съсирена кръв, обикновено, държана в ръката на новородения бъдещ герой-владетел. По този начин се е родил легендарният Манас от едноименния киргизки епос и Чингис-хан според“Тайното сказание на монголите”. В тюркски рунически надпис преведен от Малов се демонстрира формулата на титулатурата: “По милостта на Небето и поради това че притежавам кут, аз седнах, над царството като каган”. /СУ-ВКП www.kyrgyz.ru/ Виждаме принципна разлика с прабългарската титулна практика. Не мога да се съглася и с твърдението на Цв.Степанов, че сюбиги означава щасливец, благословен от съдбата. Авторът изхожда от санскритските думи su и bhaga означаващи благословен от съдбата, щасливец. /ЦС–ВАСБ стр.49 / Подобно обяснение е оргинално, до някъде правдоподобно, ако търсим аналогия с хварна, но излиза от рамките на титулната практика в Средна Азия. При аварите владетелят също се титлува кана-зауци, близко до прабългарската титла. П.Добрев свързва зауци с думата в езика на кавказките аварци, цаук, означаваща звезда. Авторът прави аналогии и с други кавказки езици от андо-дидойската група, като андийското ццъа и лакското цъуку, със значение звезда. /ПД-ИБД стр.143/ Трябва да отбележем че кавказките аварци, които са наследници на аварите останали в Кавказ, са подложени на силно местно влияние, поради което езикът им днес е източнокавказки, принадлежащ към сино-кавказкото езиково макросемейство. Така че въпросните сравнения са неправдоподобни. Ако разгледаме зауци можем да открием пущунското зай – син, сходно с тохарското сой, също почти идентично е осетинското zæyc – потомство и хуца, худо, означава в източноиранските езици бог, господар. В прабългарски рунически надпис от Мурфатлар, П.Добрев също открива думата хуца – бог, “ясд ум ум хца“. Тук бог е употребено чрез зороастрийския вариант - ясд, яздан и неговия източноирански /памирски по П.Д./ вариант, хуца. Преводът е: “вярвай в бога, в бога вярвай”. /ПД–ККП стр.68/ В съвременния осетински хuъsаiъ означава бог, а хicаu – главен, господар. Сравни с русизма в бълг.език – хазяйн, стопанин. По тази аналогия можем да обясним и значенията на титлите на средноазиатските владетели от постефталитския и предислямски период 6-8 в., бухарското худад, бактрийското хидев , согдийското хваб, в смисъл на божествен или на господар. Сходни с тохарското kace, kacem – управление, ръководство. Такова е значението на кана-зауци, аналогично и идентично с кана-сюбиги. Кана-сюбиги е с ясен предтюркски, тохарско-ирански произход, идентично с усунското кан-баг /кунмо/, което според Зуев е също тохарско./ Б.пр: Новата държава се нарича от византийските хронисти “стара голяма България”, за разлика от по-късно възникналата “нова и малка, Дунавска България”. Разбира се в нашата историография, поради наивни патриотарски подбуди се акцентира върху термина “велика” което е неточен превод на гръцкото “мегали” – означаващо голям и велик едновременно. В родословието /именика/ на българските /х/канове Кубрат е наречен Курт, възможно, от иранското «желязо» (бел. рл. виж моя коментар: Курти – българско неславянско име, срещало се през 16 -17 в. като Курд, Курт. /ВС-КПАБ стр.263/ В тох./б/ karkar*, в тох. /а/ karste - твърд, черупка на рак, броня. /DA-DT-b/ В ирландски сeаrdach – ковачница. /EDGL/ В санскритски karmara – ковач. В арменски kurd, в иранските езици karto, санскритски karkara, протоиндоирански *kakkhata, палийски khara, хотаносакски karkor.i, кховарски kāu`ar, древнобалтийски krañtas, латински cancer, древногръцки karkinos, келтски carrac, немски hart, английски hard, славянски /руски/ черствий, крут – твърд, неподдаващ се, устойчив. /VS-ETD/ В угрофинските езици, в лапландски čarrok, удмурски ćurэt, ćurịt, коми ćorid, ćorit, селкупски šara, хантски *c'arэk, манси *c'arkā – твърд, здрав. /UE/ Това е основното качество на метала. В осетински kurt – ковач, при савирите богът-ковач се е наричал Коар, сходно с кховарското kāu`ar - твърд. Българското име Курт, Курти явно е означавало ковач. В осетинския епос Курталагон е божественият ковач, изковаващ вълшебните оръжия на нартите. В.Абаев свързва курт с арменското krak – огнище, огън. Но по-близко е осетински kærd, k`yrd – пещ. Сходни са в балтийските езици kurti, санскритски kudayati, иранското kыre, древногръцки keramos, латински carbo, немски hauri, herd, келтски hyrr, славянски /руски/ курить – гори, пуши, огнище. /VS-ETD/ П.Добрев посочва ваханското kэrs – метал, желязо, а в чувашки хurs е стомана. /ПД-САХ стр.45/ Също в осетински gъrzaræ – твърд, gorda, gurda – стомана. Сходни понятия откриваме в угрофинските езици. В манси kört, хантски kárt, унгарски kard, удмурски kort, мордвински kšńi, kšńe, коми kört, лапландски kurtńo, фински karrt - желязо. /VS-ETD/ В тюркски kurč, монголски xongor – стомана. В баски gorro, протокартвелски *kward-eml, грузински grd-emli, мингрелски kuamuri, в дагестански korta, kurta, kwarta – чук. /БКС/ В дравидски urukkuka, ukku – стомана. Имаме ясно, ностратическо понятие. От същия корен е тохаро-иранското kerte/kart – меч. Интересен факт е че названието на желязото се препокрива с понятието за пещ, огнище, свързано с ковашкия занаят и логичната причинно-следствена връзка. Старостин посочва ностратическото *kVwrV – огън, огнище, съотвтно в индоевропейските езици g'werэ - огън, славянското горя, грее, жар, жарава, литовското žiūrēti, латвийското žũre`t – огън, староиндийското jvara – горещина, треска, старонемското korts, холандското koorts – треска. Протоалтайското *kiagru, в тюркските езици qaγur-, qoγur-, qovur, qōr, kūr, xōr, в монголски *kaγur, kuru, qouro, xūra, тунгусоманчжурски *kurgi, корейски *kĭrh, японски kurija – пека, варя. В угрофинските езици *korpe, във фински korpea, естонски kõrb, лапландски kuor'pa, мордвински kurva, kurvaśt́e, унгарски hervad, hirvad, селкупски kuurra – гори, огън, съчки. В картвелски, грузински q̇werb-, q̇urb-, мингрелски q̇ebur-, ḳebur-, 'ebur- огнище. И по-далечното, дравидско *kur – блестящ. /IEE/), а годините на управление са между 580 и 650 г. /Баяр греши. В именика пише… Курт /Кубрат/ - 60 години управление, година шегор вечем /вол-година, месец пети/ - периода от 06.11 до 05.12.605 г., което е всъщност началната гозина на управление. Сменен е от Безмер/Бозмихр или Баян/ Така или иначе началната точка на властването на Безмер, петия месец на шегор година е бил между 26.10. и 20.11.665 г. Вероятно в този промеждутък от време е починал и кан Кубрат. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал /умрял според Никифор/ на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр.Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665 наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия. Така че Кубрат/Курт управлава от 605 до 665 г./ Хазарите обявяват своята независимост след смъртта на Кубрат. /б.пр. Няма никакви данни че хазарите са били зависими от Кубрат, по-вероятно е те като съседи да са се възползвали от смъртта на силния владетели и нанасят коварния си удар, още преди да се е укрепил неговия наследник!/ Българите, обитаващи по р. Кубан, съгласно арменската география “Ашхарацуиц” от VІІ в., се наричали купи-булгар, или кубански българи (река Кубан в древността се нарича така /бе обяснено по-горе/). Другото название е утигури, но те се наричали още и уногундури. Известно е че те произлизали от българите в Беленджер, защото също практикували изкуствената черепна деформация и погребвали с главата на север. Не е трудно да разберем, че древните етноними на беленджерците хайландури и уногундури са конструктивно близки. Но по уровена си на развитие те същественно се различавали. Уногундурите били типични номади-скотовъдци, не познаващи строителството и земеделието. /б.пр. целият този пасаж е изключително неверен по съдържание. Първо, изобщо не могат да се приравняват с лека ръка различните български племенни названия, изяснени по-горе и второ, прабългарите и аланите са познавали земеделието и градостроенето, това се подчертава от някои източници, като хрониката на Захарий Ритор. Трето беленджерите не са влизали в Кубратовата държава, а по това време са част от хазарите./ Смъртта на Кубрат съвпада със засилването на арабския натиск на север към Кавказ и усилването на хазарите. Под техния натиск, Аспарух/Испор с част от племената се преселва към Балканите като основава нова държава. В езическия си период дунавските българи продължават обичайте на предците си в погребалния обряд и в изкуствената черепна деформация. Останалите, управлявани от Безмер/Бозмихр или Бат-Баян, приели сюзеренитета на хазарите. Арабските войни Едно от най-значителните събития /б.пр.с подчертано отрицателно значение за Евразия/ което променя живота и съдбите на милиони хора за хилядолетия напред, е раждането в далечна Арабия, в град Мека на Мохамед в семейство на скотовъди. Неговите родители Абдулах и Амина умират рано и бъдещия пророк израства в семейството на своя чичо. Синовете на пустинята се препитавали най-вече с търговия, отглеждане на камили и наемничество. Те обитават ключовия район, разположен между двете големи империи на ранното средновековие Византия и Иран. На 45 год. възраст Мохамед обявява пред своите сънародници постулатите на новата религия /б.пр.силно повлияна от юдейската традиция и стария завет, което показва кои са били учителите му!/ Тя проповядва еднобожие и отказ от старите идоли. Пръвоначално е посрещнат с насмешки, но се намерили и последователи. Техният брой непрекъснато е растял, така че бързо се стига до въоръжен конфликт. Мохамед и последователите му проповядват фанатична вяра и себеотричане в името на новия бог, докато противниците им нямат тази организация и се ръководят от собствени користни цели. Спечелил войната с непокорните си съплеменици, Мохамед се обявявава за пълновластен господар на Арабия и “посланик, пророк на бога”, а бог на арабски е „аллах”. Първият сблъсък с Византия не е много удачен, в долината Мута /Йордания/ пред византийските части, арабите, изключая най-фанатичните, се разбягват. Но заети в постоянните си взаимноизтощаващи конфликти, нито Византия, нито Сасанидите виждат постопенното усилване на новият им конкурент, до тогава пренебрегван. Първи са разгромени византийците и губят катастрофално по-голямата част от империята си, създадена с толкова войни и кръв от Юстиниян. Те губят целия Близък Изток, Сирия, Северна Африка. Арабите проникват на Пиринеите и завладяват Вестготското кралство. После е разгромена и Персия. Сасанидската династия прекратява съществуването си. Последният шах Йездигерд ІІІ отсъпва в Мерв, където е предателски убит от марзбана Махуйе. Синът му Пероз се спасява в Тански Китай, където потомците му се китаизират. Прекъсната е старата иранска индоевропейска религия на Заратущра и е наложена новата жестока фанатична вяра. Сломили Иран, земите на Средна Азия, които са хлабава федерация от малки согдийски и тохаристански държавици се оказва лесна плячка за тях. С цената на кървави походи, ислямът се налага в цяла Согдиана. Прекъсната е древната согдийска културна традиция. В 751 г. съединените сили на Империята Тан, тюрките и согдийските князе /дихкани/ са разгромени /б.пр. за голямо съжаление/ от арабите в долината на р.Талас. Тази битка може да се нарече “паметна битка на народите” тъй като след нея, ислямът се утвърждава в Средна Азия. /Б.пр. Ислямът се явява една изключително консервтивна, жестока, фанатична и антихуманна религия. Налагането и е катастарфален удар върху иранските народи и тяхната цивилизация. Въпреки някои проблясъци на старите ирански културни и научни традиции, като цяло исляма отрича науката, познанието, развититето, прогреса. За прововерния мюсюлманин, всеки който не изповядва тази религия и не спазва фанатичните и правила е враг, който трябва да бъде ислямизиран или убит. Немюсюлманинът не се смята за човек и убиването му е висшо благо и добро дело, което ти осигурява място в рая. Ислямските общества дори и днес съблюдават начин на живот близък до средновековния. Жената в ислямското общуство не се смята за човек, тя е собственост на мъжа, който може да я експлоатира, както си поиска, дори и да я убие, ако е заподозре в изневяра. Ето защо като извод може да кажем че ислямът е едно изключително вредно явление, за съжаление много жива и опасна дори и днес, религия!!! А реставрирането и на територията на България, което се наблюдава напоследък, е явление изключително вредно и опасно за нашето бъдеще, застрашаващо обществения мир и целостта на страната ни!/ Кавказ също се оказва в целите на арабската експанзия. В 652 г. сравнително лесно завоевателите се утвърждават в Задкавказието /Армения, Грузия, Атурпаткан (Азербайджан)/. Но когато се сблъскват с хазарите и севернокавказките народи, в 653-654 г. арабите водени от Абд-ар-Рахман се натъкват на сериозна съпротива. Завладявайки Дербент, арабите се насочват на север, към земята Беленджер. Арабите в течение на няколко дни се опитват да вземат града със щурм, но не успяват. Рахман загива в схватка, а арабите са принудени да отстъпят. Аланите и българите са сред малкото народи, успели тогава да разгромят новите страшни завоеватели. Но след временната стабилизация, арабите отново настъпват към Кавказ. Началото на военните им успехи поставя пълководеца Джерах Ибн-Абдаллах ал-Хакам. В първото сражение с хазарите, в 721 г., 25 000 араби разбиват 40 000-ната хазарска армия. После Джерах превзема със щурм Беленджер. Градът е разрушен и започва силовото налагане на исляма. Които не приемат новата религия са избити. В следващия поход арабите разгромяват съседните алани. Населението на Кавказ е разнородно по език. Старите жители като грузинците са тук още от дълбините на неолита. Други се преселват от Близкия изток и се разселват в северните части на Мала Азия и Иранското плато. След ІІІ-ІІ в.пр.н.е. на север от Кавказ идват аорсите и сираките /б.пр. и явно с последните и внъндур-болгар, проникнали в планината Париадр и областите Тайк, Кол и Басеан). Следва втората източноиранска вълна, около І в. на аланите. От смесването на тези две вълни, както и последващите преселение се формират аланските племена. По-късно аланите са принудени от натиска на хуните да отстъпят от равнините между Днестър и Волга на юг, към Кавказ. В Източен Кавказ се заселват маскутите, или хоните-маскути, а после там се съобщават барсилите, савирите, хазарите, беленджерите. Аланската култура в основата си е сарматска, но уседнала, свързана и със земеделие, скотовъдство и търговия. Задно с българите строели градове и крепости. Според общоприетото мнение, създателите на съвр. кавказка носия са аланите и черкезите. В основата и стои халата, кафтана от източен тип. Подобен тип облекло са имали кушаните и ефталитите. Аланите са съхранили традиционата за степняка любов към коня. Затова навсякъде, конникът-войн е най-типичния начин на тяхното представяне. Като въоръжение те представляват първоначално тежковъоръжен, обкован в броня катафрактарий, въоръжен с дълъг меч, копие, лък, аркан. След VІІІ в. започват да употребяват и сабята. В ранното средновековие, по време на безкончаемите византийско-ирански войни, аланите, хоните и др. племена, прабългарите, хазарите са постоянни наемници. Те често разграбват и малките задкавказки държави: Иверия, Армения, Кавказка Албания /Алауанк/ Със засилването на хазарите /и след разгрома на Кубратова България/ аланите също попадат под тяхната власт. Под натиска на Византия, аланите вастават, но са покорени и дъщерята на аланския владетел става жена на кагана, а аланите признават сюзеренитета на хазарите. Затова през арабското нашествие аланите като част от Хазарската д-ва, оказват значителна съпротива. Арабите разоряват земите им, непокорните се избиват, голяма част от населението се отвежда в робство. Това непоносима положение кара аланите и /б.пр.близкородствените им/ прабългари и савири да търсят спасение на север. Хазарите претърпяват същия разгром и са принудени да изоставят дагестанските равнини. Те също мигрират на север, към Волжката делта, където преместват столицата си, в гр.Итил /местонахождението му е неустановено, поради големите колебания в нивото на Каспийско море, през последните 2 000 години/. В 737 г., арабите дълбоко напредват в тила на хазарите, дори проникват към Волга и Кама, къедто се сблъскват с народ, наречен от тях ас-сакалиба, в случая това са носителите на именковската археологична кулутура, смятани са предците на съвр.буртаси и мишари. /Б.пр.: В своя пътепис Ибн Фадлан, както и други арабски автори, причисляват волжките българи към народите-сакалиби. Това понятие е предмет на дискусии сред историците. По мнението на В.В.Бартолд, етнонима сакалиба /в ед.ч.саклаб/ е заимствован от гръцкото склабои или склабенои, което означава славяни. Той привежда и вероятностна друга етимология: от персийските sеk - куче + lеb – устна, тъй като според средновековната легенда, единият от синавете на Яфет се казва Саклаб и е откърмен със кучешко мляко) . В самите арабски източници, арабският термин саклаб, сакалиба, означава русокоси или червенокоси, рижи хора, с бяло, румено лице. В речника на Ашраф ибн Шараф Ал Музакир Ал Фаруги, „Даниш-наме-и-Кадар-хан” /Книга на знанията за Кадар-хан/ съставен в 1404-1405 г., за Саклаб // пише че това е област в Тюркестан, където хората са белолики. А това отхвърля версията саклаб-славянин. Ясное че сакалиба, това е арабското название на хора блондини, с типични европеидни черти – бяла кожа, светли коси. Освен славяните, също голяма група тюркоезични и ираноезични народи, обитаващи обширните райони на Източна Европа, Средна Азия, Южен Сибир и Казахстан, в ранното средновековие имат такъв расов тип. В арабските и персийски извори източните славяни се съобщават под името руси, уруси. А сред тюрските народи, названието светлокоси, се превръща в основен етноним, единствено за кипчаките/кумани/половци. Думата кипчак, произлиза от ностратическия корен *kuba – бял, белезникав, светъл, блестящ. В 5-6 в. на територията на Средна Азия, Афганистан, Северозападна Индия и Източен Туркестан са добре известни белите хони, ефталитите, савирите в Кавказ, също се наричат бели хони. Даже едно от първите използвания на термина сакалиб е свързано с поданиците на Хазарската д-ва, с която се сблъскват арабските завоеватели в кавказките си походи. В тюркските езици русокосия човек се нарима саръ-чечле „жълтокос". Така че най-вероятно саклаб е арабска калка от тюркското саръ-чечле, русокос, жълтокос, което придобива описателно, антропологично, а не етническо значение. Например древните тюрки, наемници в армиите на халифите, в арабските текстове се описват с типичен монголоиден расов тип: нисък ръст, набито телосложение, плоски жълтеникави лици, наподобяващи кръгли, ковани медни щитове и не се наричат саклаби. Абу Хамид Ал Гарнати в 1150 г., при пътуването си от Булгар към Унгария, преминава през страната Гур Куман, в която живеят сакалиби, говорещи по тюркски и имащи мечове, стрели и въоръжение като при тюрките. Ясно е, че под сакалиби тук се има предвид половците/кумани. Много руски учени-арабисти, като В.В.Бартолд, И.Ю.Крачковский, Б.Н.Заходер забелязват, че арабските географи често смесват сакалиби /по тяхното мнение: славяни/ с кипчаки, киргизи, българи, хазари. Всъщност, не в древните автори е грешката, а в погрешното тъждество саклаб-славянин. Ибн Фадлан нарича Алмуш владетел на сакалибите, но тъй като принадлежи към народа на българите, го нарича и владетел българите. В Средното Поволжие страната на сакалибите е всъщност Волжка България. Към сакалибите, арабските автори ричисляват още: беленджерите, савирите, скилите, аскилите, ашкил, хазарите. Без съмнение, тук са бигерите /биари, Биармия, Перм/ асите-алани, както и българите от Подонието /черните бългри/, също наричани в руските летописи – аси /б.пр. което е показателно за произхода и езика им?!/. Хазарският каганат се съхранява като държава, спасява се и от ислямизацията, но вече е доста отслабен и със съсипано стопанство, много разорени и обезлюдени райони. В търсене на обетованата земя Българите, аланите, савирите и народа Беленджер (възможно и барсилите), се предвижват в степта и лесостепта по поречията на Дон, Северски Донец и Оскол, а по-късво част от тях достига Средна Волга. Масовият наплив на население към тези райони, незасегнати от войната, води в следващите години до ръст на населението и пренаселеност. Затова все по-изразеното преминаване от скотовъдство към земеделие, като основен поминък, е напълно резонно. Аланите заселват лесостепната зона на реките Оскол, Северски Донец и Дон. Те препочитат по-хълмистия ландшафт на тези крайща, напомнящ им за Предкавказието. Използвайки релефа на местността, те построяват своите постоянни селища, със система от обранителни съоръжения, цитадели и крепости. Такива градища са изследвани край Салтово и Маяцкое, дали названието на цялата археологическа култура, оставена от тази общност. Около укрепените цитадели и крепости са открити и много по-малки селища. Тук също откриваме катакомбния погребален обряд, идентичен с този в Кавказ. По антропологичен облик донските алани не се отличавали от своите кавказки сродници. Но се самонаричали не алани а АСИ (етнонимът «ас» има също древен произход /вж. по-горе моя коментар по въпроса/). По-късно са подложени на тюркизация от заселилите се сред тях кумани, но като етноним се запазват до монголските нашествия. Един от князете на донските аси Качир-укул воюва с монголите и името му е съхранено за историята . Съхранилата се по тези места топонимия като Оскол /по-старото название е Аскал/, Северски, Аскания и др. е аланска. Българите са южни съседи на аланите, обитавали са средните и долните течения на реките Северски Донец и Дон, в Приазовието и в Югоизточен Крим. Те също създават подобни многолюдни селища, с развито земеделие и скотовъдство. В Приазовието и особено в Крим основен поминък става земеделието, градинарството, лозарството, възниква градски тип цивилизация. /б.пр. по данни на украинския археолог Вадим Майко, гр.Судак е наново изграден от българите в VІІ-VІІІ в. и неговите крепостни стени ставата основа, върху която по-късно генуезците изграждат отбранителните си съоръжения през ХІ-ХІІ в./. Има мнение че тук основният поток е от Източен Кавказ, от Беленджер. На Тамани в този период се възобновяват старите и се изграждат нови градове като: Фанагория, Таматарх. Явно по това време сарматите и аланите започнали да преминават на тюркска реч. Ал Бируни съобщава, че разговорният език в Хазария е бил смесен хоремзийско-печенежски. Печенежският език е тюркски, а хоремзийският – източноирански, сходен с аланския. Пълното угасване на хоремзийския език в Северен Узбекистан става едва в епохата на Тимур (XV век). Подобни процеси стават и сред аланското население, станало основа на по-късните кримски татари. /б.пр. Баяр е неточен. По време на салтомаяцката култура изобщо не може да говорим за преход към тюркса реч, защото няма реални носители на тюркски езици сред ираноезичните алани и прабългари. Това тюркизиране започва едва след Х в. с появата и заселването в региона на тюркизирани кангари /печенези/, узи, кумани. Така че основният носител на тюркската лексика са куманите, които поглъщат последните остатъци от аланобългарското население, а кримските татари са потомци най-вече на кипчаките/кумани, разбира се погълнали и част от по-старото население, но основното им формиране, както и на всички съвр.тюркски народности, изключая анадолските турци, започва едва в Златноорденския период!/ Салтомаяцката археологическа култура, продължава традициите на сарматоаланската култура, съхранила се в Предкавказието до V-VII в. Източното Предкавказие е един от най-ранните центрове на аланобългарската култура. Първият и етап е от II-IV в. и е свързан с късните сарамати, във втория си етап /VI-VII, средата на VIII в./ тя се развива по същите традиции, а след VIII в. се превръща в аланобългарска, т.е. салтомаяцка. Следва да напомним че в Кавказ са обитавали български племена (беленджери, савири, българи, бургари, пугури) и алани (народите маскути, алани и барсили). Голямо сходство с ранния етап на салтомаяцката кулутура, показва и две култури от Поволжието и Южен Урал: турбаслинската (подчертано сарматска) и бахмутинската. Впоследствие тези култури се вливат в салтомаяцката. Новата аланобългарска кулутура получава широко разпространение в степта, от Дунав до Волга. На запад тя преминава в археологическата култура на І-то Българско царство, а на изток – в културата на Волжка България. Арабските войни завършват с унизителен мир за хазарите. Възползвайки се от това, волжкобългарската общност, започнала да се формира от средата на VІІІ в., получава известна самостоятелност, но остава под сюзеренитета на кагана. Друго унизително последствие за хазарите е проникването на исляма. По думите на ибн Фадлан, в началото на Х в., вече половината от населението на хазарската столица Итил, са мюсюлмани, даже мюсюлманска е личната гвардия на кагана. За да се противопостави на ислямското проникване, управляващата прослойка в каганата приема юдаизма като официална религия. Тази стъпка осигурява подкрепата на богатата еврейска търговска общност, но води до отдръпване на аланобългарската аристокрация. Религиозните промени водят до недоволство и бунтове сред населението на каганата. Такава е съдбата на крепоста Саркел, чието население е въстанало срещу налаганета на юдаизма. Градът е превзет и опожарен, а населението избито. Новият град е построен след това, но на другия бряг на реката Дон, носи същото име. /б.пр.Сар-кел, означава “бял град, светъл град”, аналогично преведено от русите като “Белая вежа”, от вежа, общославянското вис – селище./ Тези събития също са причина за нова изселническа вълна. Една част от населението се насочва към по-отдалечените покрайнини на каганата – по Средна Волга и Кама. Тук ибн-Фадлан съобщава за племена баранджари, савири (сувари, суази, по-късно чуваши), българи, берсул (барсили). Не липсват и аланите, дали етнонима ескел (по Ибн Фадлан). А това име удивително точно съвпада с топонима «Оскол» («Аскал») и е самоназвание на част от аланските аси или донските алани, преселили се на новите места заедно с българите. За това говори топонимиката в съвр. Татарстан, респ.градовете Ошел, Сувар. /б.пр. за аскал/есегел, виж коментара ми по-горе!/ По същия начин от древните алани, мигрирали на запад, в Каталония (Испания) вероятно е останал топонимът Барселона. N.B.“Примечание: после публикации на сайте tatarica.yuldash.com Живко Гочев Войников из Болгарии сообщил, что среди алан Северного Кавказа по данным арабских путешественников было племя «аскал», «ашкал».” Глава 6. Татарите По-рано, тази страна където сега живеят съвр. казански татари се е наричала по името на държавнотворческия народ, България или Волжка България. По същия начин Рус, Русия носи името си от скандинавците-варяги (спорен въпрос). В южните райони на Татарстан, където сега живеят татарите-мишари, по-рано е била страната Буртас. За буртасите говори останалата топонимика. Най-гъсто населените земи в бившата Буртасия са около гр. Тюмен-кала. Древните предания съобщават за родство междw българите и буртасите, но това не им е пречело често да воюват помежду си. Не са много ясни данните от арабските автори за езика на буртасите. Съществува мнение че в миналото, буртасите обитават южноуралския район, съвр. Башкшрия, а появата им е свързана с появата на тураевските могилници. Много черти от тази култура, сарматскоаланското въоръжение, изкуствената деформация на черепа, подмогилните погребения, полихромния стил, показва преки паралели със сарматоаланите от Предкавказието. Косвено подтвърждение намираме и сред наличието на средиземноморски черти в облика на някои фински групи в Поволжието. Но най-изразени те са сред съвр. татари. Впоследствие етнонимът Буртас исчезва или вероятно преминава в съвр. мишар. Най-вероятно древната форма на мишар е била маджар. У мишарските татари и днес се среща фамилията “Мадьярови”. Етнонимът маджари, който днес се използва от унгарците, в миналото е бил много по-широко разпространен. Освен при мишарите, се е срещал сред древното финско население в Подмосковието, там е легендарната Мещерия на река Москва. /б.пр.самият етноним маджар означава просто човек, мъж, юнак, храбрец./ Крим е родина на кримските татари. В древността тя се нарича Таврида, от названието на планината Тавър, което се среща и в други индоевропейски езици от древната анатолийска група /хети, лидийци, палийци, лувийци/. То е останало до днес – планините Тавър в Турция. В средновековието, в Крим се появява новото название Готалания. Названието явно е останало от готите и аланите. Историята на п-в Крим е добре осветена от древните гърци. Най-старото население на Крим се е наричало таври. Антропологически те са били южни европеиди, явно сродни с предците на съвр.адиги. Степните райони окло Крим се заселват с кимерийците, а век след тях се появяват скитите. Древна топонимика съхранила следи от индоарийския език е вероятно названието Синдика, част от Крим, свързано с народа синди, вероятно от същия произход е индоарийското Синд, иранското Хинд, /б.пр. съществува мнение че синдите в Крим са местно протоадигско племе и етнонима е от абхазки произход. Според Г.Турчанинов, топонимът произлиза от абхазкото „шин” – крайморско селище и „м-шин” – море, т.е. гръцката транскрипция Синдика, е закономерна, поради липсата на звука „ш” в гръцки, а самото название е звучало като шина, шинди и е означавало крайморска земя и е била заселена с предците на съвр.абхазци!/. През античността, полуостровът е обект на гръцката колонизация. В елинистичния период, тук се установява Митридат, цар на Понтийското царство. Сарматите след ІІ в.пр.н.е. започват да проникват в Крим. После идват готите. Тяхното княжество Феодоро и православната му епархия просъществуват почти до XV в. По-късно татарите не се месят в техните дела, но също постепенно заселват полуострова. Тук те построяват своя град Крим-Солхат. По време на хунското нашествие полуостровът е опустошен, защото именно през Крим основните хунски сили се придвижват към Европа. По-късно Боспор Кимерийски /Таман/ е част от Кубратова България. Но масивното аланобългарско заселване се осъществява едва след VІІІ в. по време на формирането на салтомаяцката култура. Но тя също загива след 400 годишно съществуване под натиска на печенезите. Салтомаяцките племена се разпръскват, част от тях достигат до Поволжието, за да формират Волжка България. Но българският етноним продължава да се съобщава макар и епизодично и по-късно. В хроника от 944 г. те са наречени “черни българи” и са заемали земите между Дон и Днепър. /Б.пр. Всъщност от дунавските българи ги е деляла маджарския Ателкуз, разположен между Прут и Днепър./ Златната Орда сплотява всички степни и тюркоезични племена, погълнали по-старите алнопрабългарски общности и всички започват да се наричат татари. По-късно Ордата се разпада, но остават татарите, като етнонимът се приема от всички мюсюлмански кипчакоезични нейни жители. /б.пр. За етимологията на названите татари има различни версии. Първото споменаване е в надписа на Кюл-тегин, в 732 г., като отуз-татар – тридисет татари, или 30 рода. Според Тома Сплитски, „татар” по монголски означава множество. /ДП-ХМВМИ/ Наистина в монголски to означава множество, численост, в бурятски too - число, tooloxo - броя, tооlоšоgγj – неизчислим, мнотоброен. Интересно е че в тох./б/ tattari означава многочислени, в голяма количество. /DA-DT-b/ В санскритски tati, латински tot, древногръцки tossos – много, многочислени. /VS-ETD/ Възможен /хипотетичен/ произход на етнонима татари, група тюркски племена. Покорени от Чингис-хан и прeвърнати в негов авангард. В златноорденското време етнонимът татари се прехвърля на всички покорени тюркски племена, наследници на кипчаките, обитаващи Поволжието, Крим, Южен Сибир. В арменската и византийска историографска традиция, татарите се свързват с по-древния народ тохари и се предстванят за техни потомци. На пръв поглед, може да го обясним с механичното пренасяне на по-древен етноним към по-късно население. Причината е, че в арабските източници, първоначалното самоназвание на татарите, “токуз-огузи”, респ. девет рода, се предава като тагазгаз, тагазгар, тагаргар. /АГ-СМПСР стр.11/ Така византийските и арменски автори правят аналогията с по-старото население в Азия – тогари, тохари. Например, кутригурите за византийските хронисти са потомци на кимерийците, а дунавските българи, много често наричат с името мизи. Но относно татарите се натъкваме на интересни факти. За пръв път, татарите се споменават в 732 г. в надписа на Кюл-тегин, като отуз-татари. В 760 г., като отуз-татари се появяват в уйгурски текст, посветен на уйгурския владетел Елтемиш Билге-каган. Под името дада, те фигурират и в китайските хроники, след 842 г. С.Клящорний открива в манихейското съчинение “Махр-намаг”, че в около 825-832 г. татарите обитават района на Турфан /ханското Чеши/. В уйгурски, тангутски и хотаносакски документи, както и в персийската “Худ ал алам” се посочва, че родината на отуз-татарите са източните части на Таримската котловина и Западен Кансу, около Сичжоу. Според “Тайната история на монголите”, татарите били съседи на монголите в района на ез. Буйр-нур, Източна Монголия. Ибн Халдун в 14 в., описвайки мамлюците, съобщава че сред тях има представители на племето дургут от кипчаките и на племето токсоба на татарите. Те за познати и в руските летописи за половците, дургут – като тертеровичи, а токсоба – токсобичи. Вероятно с тертеровичите е свързана и българската династи Тертеровци, за които се знае, че са от кумански произход. А токособичи произлиза от токс – токуз /девет/ и оба – род, племе, т.е. девет рода, или съответно токуз-огуз. Също във Волжка България е съсществувал град Тухчин, явно свързан със заселници от това племе. Интересно е, че под сборното понятие татари, в монголското време и в последващия период на Златната Орда се крият голяма група расово европеидни, кипчакски /кумански/ племена. Именно те дават основния расов и езиков вид на съвр. татари, казахи, киргизи, кумики. Значи татарин се приравнява към кипчак, куманин? Според С.Клящорний, П.Голден, в своя ранен етап на формиране, в кипчако-кимакската общност са участвали и племена, по-късно обособили се като татари. Според Гардизи, в 7 в. около изворите на р. Иртиш, след междуособна война сред татарите, една част от родовете се отделят и създават Кимакския племенен съюз. Или виждаме че татарите са близки родственици на куманите, останали в Средна и Централна Азия. Рашид Ад Дин, посочва, че татарите първоначално не познавали името монголи, но след като били покорени, започнали да го използват. Трябва да посочим, че именно уйгурите, като висококултурен народ, имат водеща роля в изграждането на администрацията на Чингис-хан. А заедно с тях, вероятно и съседната им част, от татарите, обитаващ Кансу и Турфан. /ДИ-НПТВ/ Самите уйгури, според китайските източници са потомци на по-старото белокожо население чи-ди, червените ди. Уйгурите били високи на ръст, с рижи коси, зелени очи и бяла кожа. Формирането на голяма част от тюркските племена, в това число куманите-кипчаки, също е свързано с по-старото европеидно население, според китайците, от народа гао-че, ди-ли, ти-ли или чи-ле, също потомци на чи-ди. Всички те са погълнати от тюркутите, участват в техния каганат и се подлагат на асимилация. Но вероятно тава не е станали за 100 години. Във Вейската епоха 3-5 в., въпросните племена живеят в Манчжурия, като отвсякъде са заобиколени от монголоидни популации – хуни, сянби, мохе, тоба. Вероятно още тук езикът им е започнал да се променя, в “алтайска посока”, за което нямаме сведения, но са запазили стария си европеиден расов тип. А в крайна сметка бялото население на Синцзян, Кансу и Западна Монголия води началото си от карасукската археологична култура на бронзовия век, смятана от много изследоватени за прототохарска. Вече в рамките на Тюркутския каганат, към тези племена се прибавят също тюркизирани угри, ханти, манси, кети, ефталити, согди, кангари, за да формират в 9-10 в. голямата тюркска езикова общност, разделила се на два клона: Северен – кипчакски, където са познатите ни кумани, източните им подразделения – кипчаки, кимаки, татари. Южен – огузки, от който са селджукските турци, наследени от османските турци. Предвид най-ранното обитание на татарите, в Синцзян и Кансу, около Турфан, центъра на тохарски /а/, може да предположим че във формирането им е взело участие и завареното по-старо тохарско население. Популярна е версията, че татари отразява библейското тартар – ад, преизподня, края на земята /аналог на гог и магог/. Е.И.Кычанов пише: „В чжурчженския език глаголът tatambi означава располагане на военен лагер, tatara – располагащи се на лагер, бивак, което също може да бъде работна хипотеза за етимологията на „татари”. /ДП-ХМВМИ/ Според Л.Н.Гумильов, татари произлиза от китайското та-та, да-да, датан, татаби – название, използвано за обозначаване на североизточните племена със сянбийско-шивейски произход. Като китайско значение да-да е означавало диви, примитивни, варвари. Но тук се обвързва произхода на татарите изцяло с монголоезичните племена, което противоречи с техния ясен кипчакски произход. В „Съкровенното сказание на монголите”, Рашид Ад Дин посочва, че в групата татари се включват айриуд, буйриууд, и групата дорбен-татар, респ.четири татарски племена, които са: чаан-татар, алчи-татар, дудаут-татар, алхай-татар. Тези племена обитават в района на р. Ангара и ез. Буйр-нур /в съвр.област Халха, Монголия/. Към тях се присъединяват и останали тюркски родове и започват да се именуват общо татари. Ясно е, че става дума за най-ранните миграции на племена от групата теле на североизток, по време на І Тюркски каганат и събитията свързани със племената сянто, уйгури, токуз-огузи, които бяха подробно разгледани. Рашид Ад Дин, посочва, че по-късно с името татари започват да се наричат много тюркски племена живеещи от Магриба /Сев.Африка/ до Китай, като най-известни били татар-тутукуйлйут, татар-алчи, татар-чаган, татар-куин, татар-терат, татар-баркуй, като първото е най-уважавано от всички. Но те, татар-тутукуйлйут, били съседи на Темучин /бъдещият Чингис-хан/ и подкрепили враговете му, затова след като ги завладял, ги избил нацяло. Сред някои от посочените етноними, като куин и терет, не е трудно да се открият западните кипчакски племена куни, кумани и тертеровичи, а баркуй са беркутите – източнокимакско племе. Според Н.Баскаков татари е етноним, производен на име на човек, от Татар – правнук на Джучи, аналогично на връзката Ногай – ногаевци, Касим – касимовци. Същият автор дава още няколко алтернативни етимологии: От древнотюркското и монголското *tat- , калмицкото /монголско, ойратско/ *tatr – говорещ неразбрано, чужденец, евенкски tate – заекващ, tatera – нерезбран говор /анолг. бълг. диал. тартанясвам – говоря глупости/, корейски todori – заекване, кримскотатарски tutuk, киргизки duduk – заекващ, така първоначално тюрките наричат ираноезичните жители на Средна Азия, аналогично на гръцкото варвари, дарданци и пр. – говорещи неразбрано. В пущунски tutaraj, taraj – бърборещ, говорещ неразбрано. Аналогично унгарците наричат tot словаците, значението е същото. Славяните наричат германците – немци, неми, непонятен език, или аналогичното за славяните, готско slavan – ням, неразбираемо говорещ. Интерес представлява и названието на монголите, в древнотюркски mungul, munkul – говорещ неразбрано, сравни с българското мънкам – говоря неразбрано. Рашид Ад Дин пише, че „думата монгол, по-рано се произнасяла като мункал и означава прост, неразумен, неграмотен”, т.е. название на простолюдието. Явно то стои в основата на тюркската дума – човек говорещ неразбрано, мънкащ. Тук може да направим паралел и с чувашкото măkă – глупав, в английски mock – посмешище, станал за подигравки и пародия, древногръцкото mungos, тох./б/ muka – ням, откриваме точни памирски аналогии, вахански muq, сариколски meak, йидга mighioh – тъп, глупав, респ. и названието мокани, което нашят народ е дал на румънците, название с много оттенъци – мързеливец, глупак, простак, селяк, с явно по-старото значение – ням, говорещ неразбрано, чужденец. Тези понятиия са с широки ностратически паралели поради древния си произход, в монголски manguu киргизки mangoo, евенкски mongnon – празнословец, простак. В иранските езици, в осетински mæng, пущунски mango, персийски mang – лъжа, виждаме нюанс от първоначлното ностратическо значение – говоря неистини, респ в ирландски masgul – измама, коварство, лъжа, meang - хитрост. Друга алтернатива според Баскаков е връзката с тюркското tatuv, tatuvlu, tatuvdach – съюзен, съюзници, мирен, приятелски настроен. Махмуд Кашгари в 10 в. пише в „Дивану лугат-ит тюрк”, че у племената чумул, кайъ, ябаку, татар и басмал имали по-стари свои езици, но сега всички говорят по тюркски. Какви са тези по-стари езици? Разпространеното мнение е, че са монголски диалекти, но е възможен и друг произход, свързан с по-старото население на Синцзян. Например евентуалната връзка ябяку-юебан-аба-абар?! /ВБ-ЭТВП/ Така че напълно възможно е първоначалното названието татари да е било използвано от монголите за обозначаване на съседните тюркоезични племена, чийто език вече във времената на Чингис-хан е непонятен за близките по произход монголи. Забелязва се, че в 13-14 в. названието татари се използва най-вече в западните части на Империята, в улуса на най-големия чингисов син Джучи, бъдещата Златна орда, където са най-силни и сепаратиските тенденции, но и най-многобройно кипчакското население. Така че вероятно татари е символ и на легитимацията на този сепаратизъм, търсенето на отделност и различност от монголите. Например в източните улуси, татари почти не се използва, там основното самоназвание е чагатай и монголи. Според китайската историкогеографска традиция, с общото название дада /татари/ започват да се наричат всички северни алтайски народи, тюркските племена, монголите, тунгусоманчжурите. В китайски дада означава див, груб, примитивен, в което хронистите на Поднебесната Империя влагат своя скрит смисъл. Собствено монголите в периода на Империята Юан започват да се наричат менгу-жен, т.е. хора-монголи./ Наследници на Ордата станали Казан и Крим. И на двете места се налагат чингисидски династии. На казанският престол се установяват потомците на хан Улу Мухаммед. В Кримското ханство се утвърждава рода Гирей. Особености на татарите Кое е това, което сближава татарите с другите тюркоезични народи? Разбира се това е езикът. С казахски и киргизки има най-голяма лексикална и граматическа близост. Но в отличие от тях, в татарския подобно като в огузския език, имаме меко начално «й», т.е. татарите казват меко «jyul» или «yul» а казахите - твърдо «жол». Татарският език показва преходност от кипчакската към огузката група по този признак. Част от казанските татари, както кавказките кумики и карачаевобалкарци «жокат», т.е. произнасят «джигит», «джянгир». За мишарите и кримските татари това не е характерно. В мишарския език се откриват някои огузки черти. А кримския татарски показва смесен кипчако-огузки характер. Виждаме че татарите са свързващото звено между западните тюрки, турците и азърбайджанците и източните – казахите и киргизите. Но древният език на татарите е бил език от “древнебулгарски” тип (???). Той е притежавал звуковете «р» и «л». В пътеписа си Ибн Фадлан казва, че сред волжките българи се се използвали два езика, без съмнение единият е бил близък до общотюркския. Неизвестно кога е станало налагането на единия език над другия. /Б.пр.понятието “древнобулгарски тюркски език” е нереално, измислено и невярно. Такъв език не е откриван и не са откривани писмени следи от него. Разбира се “изводите” на Баяр се крепят върху невярната теория за “древнобулгарския език” отделил се твърде рано от общотюркския и наследилият го донякъде чувашки език” разпространявана и днес в рускоезичната литература. На какъв език са говорили прабългарите? В последните години П.Добрев успя да разчете прабългарските руни, използвайки метода на проф.Г.Турчанинов, който доказва че “донско-кубанското” писмо, т.е. прабългарското, както се нарича в рускоезичната литература е идентично с древноаланското. Оказва се че прабългарските надписи от Мурфатлар, Плиска, Равна и др. се разчитат сравнително лесно с помощта на осетинския език. И това е напълно логично, алани и прабългари са съставлявали единна в езиково отношение източноиранска общност. Ще дам един пример с израза-билингва на прабългарски и славянобългарски: "беренум уофре" - интересен прабългарски рунически израз от Мурфатлар. Паралелно с руническият израз, е написано с кирилски букви „длъжен съм”. Изключително ценното е, че откриваме израз-билингва, показващ ни директен славянобългарски превод на прабългарски израз. Разчитаме го много лесно с помощта на осетински. Беренум – от осетинското bar – воля, желание, действие, аналогично на „македонското” барам – търся и уофре - осетинското uаvær – условие, положение, т.е. поемам условие, респ. длъжен съм. П.Добрев предлага по-неточен превод, изхождайки от по-далечното талишко obure – тегоба, мъка, т.е. нося мъка, нося тегоби. /ПД-ЗФ стр.91/ Виждаме ясно на какъв език са говорили прабългарите. Съвсем наскоро попаднах чрез интернет в един осетински лингвистичен форум - / http://maska.osetia.ru/lingvo/ForumF1.cgi/ , участник – осетинец лингвист, който беше чел публикувани на руски език материали на П.Добрев /в интернет: „П.Добрев. Надписи и алфавит протобулгар” :http://odnapl1yazyk.narod.ru/pblang01.htm/ с учудване сподели, че преводите които П.Д. е направил използувайки аланското руническо писмо на прабългарските надписи от Мурфатлар, звучат познато за всяко осетинско ухо и стоят близко до дигорския осетински диалект. Така че всякакви изкуствени внушения за древнобулгарски тюркски език са плод на една изначално погрешна теория, непочиваща на никакви исторически доказателства. Но извeстен е фактът, че още в домонголския период, запазените надгробни епитафии и писмени паметници /Сказание за Юсуф/ показват, че волжкобългарския език показва татаро-огузки черти, различни от чувашкия език. Но това е следствие на по-късната тюркизация на аланопрабългарската общност край Волга, станала след Х в. когата тук пристигат огузо-кипчакските племена./ По антропологичен облик татарите, както кримските, така и поволжките (казанските и мишарите), а също азърбайджанците (наречени също «азери»), гагаузите и турците – са изцяло (???) европеоидни. А това предполага общи корени в етногенезата им. По своите особености, културата на волжките българи показва паралели с тази на средновековните тюркмени. Но те се основават на традициите, идващи от по-старото сарматоаланско население и на древните юечжи. /б.пр. В китайската енциклопедия “Тун-Дян” от VІІІ в., се казва, че Тьокьомон /Тюркмения/ е древната аланска земя). Същите културни традиции се наблюдават и сред населението на Златната Орда. {Ф. Валеев и др. Древнее искусство Татарии}. Но управляващата върхушка в Ордата е била монголска по произход, затова в Сарай /столицата/ се открива и централноазиатско влияние. От волжкобългарското население остават някои традиции в изготвянето на украшения, въоръжение, облекло, възприето и от новите завоеватели. В изкуството на Османската империя (Турция), въпреки силното близкоизточно, персийски и византийско влияние се откриват някои степни черти. В годините на султан Сулейман Великолепни (XVI в.) в декоративното изкуство широко започва да се използва т.нар “цветен орнамент”, т.е. използването на цветчета и други растителни орнаменти. Той получава разпространение в Златната Орда и Казанското ханство. Широко се е използвал за украсата на ботуши, шуби, седла, конска сбруя. А това показва вече паралел с изкуството на юечжите от Алтай, използвало същия подход при изготвянето на шуби, ботуши и пр. По същия начин, във Византия в V в. е разпространена модата на “хунските ботуши”, по-късно на българските наметала и българските колани във войската. При европейските и кавказките татари, земеделието се превръща в основен поминък, въпреки съхранявянето на някои “степни” традиции. Например, още н началото на XIX в. при казанските татари е широко разпространено обработването на «багча» /б.пр. персийски бахча или градина, земеделски участък/, от всяко семейство, а по-възрастните практикували сезонно скотовъдство и оставали на летните пасища през целия сезон. Празникът “сабантуй”, който по времето на социализма по политически причини е принесен от началото на пролетта през лятото, е основен земеделски празник и означава “празник на плуга”. Етимологията на названието някои интерпретират /неправилно/ като «Чабан - туй» - празник на пастирите (от тюркския иранизъм «чабан» - пастир /бълг.турцизъм чобан/, със закономерен преход на «ч» в «с», както в думите «чай»-«сай» - река, вариант «зай»). /Б.пр., виж моя коментар на “сабан”: В староиндийските текстове sāb – желязо. /L-IAIL/ От същия етимологичен порядък са: тох./б/ spin – остър, осетински šin – игла, латински spin – шип, бодил, санскритски и авестийски spana, согдийски `srpnys /aspanan/, осетински æfsæn, ягнобски spn-zd, пущунски ospēna, сариколски sipin, искашимски š`pun, шугнански sepen, язгулемски spun, искашимски shepon, йидга, rispin – желязо, плуг, острие, персийски `azb, sabz, sāv, sāwā – меч. Също в zubāou, кюрдски sоwak, гилянски sеb – остър./VS-ETD/,/IED/ В арабски seyf – сабя, меч, е иранизъм. В карачаевобалкарски sаuut-sаbа – оръжие. В пущунски yēwē – плуг, показва недвусмислен паралел с тохарското yepe – нож, острие. Също в пущунски šаb – кинжал, pattah – меч, srrap – сабя, šabel – острие. От тохарското apal, yepe може да се изведе и пущунското šabel, šаb, българското сабя, сабля което традиционно и погрешно, се смята за турцизъм, възм. тохаризъм или иранизъм в тюркските езици, а в български да е директна тохарска или санскритска заемка. Сабя е заета от старобългарски в албански като sabie, sáble. /АС-СПА стр.172-173/ И в останалите славянски езици, в руски сабля, украински, белоруски ша́бля, сърбохърватски сабља, словенски sablja, чешки šаvlе, словашки šаblа, полски szabla. Фасмер посочва като източник унгарското szablya – сабля, сабя от szabni – режа, но по-вероятно имаме старобългарска заемка в унгарски. С неизяснен, но сигурно източен произход е и немското säbel, английски и френски sabre – сабя. Така че връзката желязо-острие-оръжие-плуг е напълно резонна и обяснява значението на татарското сабан – плуг, думата е иранизъм, производно на индоиранското название на желязото./ Татарите съхраняват и много от предишния си “номадски, пастирски бит”: състезания на стрелци в точна стрелба, борби, конни състезания, като победителят получава овен. В бита си дълго запазват централноразположената печка в дома, по аналогия на централното огнище в юртата, отсъствие на столове за сядане, като се седи направо на земята или върху възглавници /бел. пр. познато и на българите от бита на турските ни поробители, напр. в израза “седнал по турски”/, преобладаването на месната храна и млечните продукти в националната кухня, любовта към коня и пр., все традиции чийто корени ни отвеждат при древните скити и сармати. Много по-сложен е въпросът за външния, анторопологичен облик на различните групи татари. Ранните българи и алани се смесват с по-късните кипчаки, а в златноорденското време се добавя и минимален монголоиден “чингисидски” елемент. В Поволжието се добавят и антропологичните черти на завареното угрофинско население, нещо особенно показателно при съвр. чуваши. Като правило, съществува устойчив и напълно погрешен стереотип за историческо възприятие на златноорденските татари как монголоиди, което частично се отнася за тяхната най-източна част и за чингисидската аристокрация. Западната част е била винаги с напълно европеиден /б.пр.кумански/ облик. Европеоидността на степното население в домонголското време, след разселването на кипчаките, се оформя в три центъра: на юг, тюркмените я наследяват от по-старите дахи, парти, масагети, ефталити, които се тюркизират от огузките племена и се вливат в новите тюркоезични общности, на север – волжките българи, потомци на сарматите и аланите в ХІІ в. вече са напълно тюркизирани, но със запазен стар, европеиден вид, на запад в Крим и Причерноморието – кримските татари се оформят като наследници на старите аси, “черни българи” и по-късните кумани/кипчаки. Самите кипчаки, по данните на Светлана Плетньова, при миграцията си на запад, поглъщат остатъците от печенезите и узите. /б.пр. А по-късно при оттеглянето си в Кавказ тюркизират част от осетинците-дигори и формират тюркоезичния етнос на кабардинобалкарците./ По антропологични данни печенезите са били идентични с прабългарите. /б.пр. напълно логично и едните и другите са преки потомци на древните юечжи./ Сред кипчаките, особенно източните има и монголоиден елемент, /б.пр.донесен от племето кумохи/. Антропология на татарите Поволжките татари показват собствена антропологична специфичност, отличаваща ги от съседните руси и угрофински народности. Немският лекар Карл Фукс, живеещ в Казан в средата на XIX в., с интерес изучава антропологията на татарите. Той описва татарите с продълговато, без скули лице, с големи сиви или черни очи, с дълги прави или гърбави носове, от източен тип. На ръст са високи с хармонично телосложение и светла кожа. Той прави интересния извод, че при татарите преобладават чертите на източните европеоиди, и затова знаменитите италиански живописци биха могли съвсем удачно да използват татарите като модели за библеиските образи от Вехтия и Новия завет. Ивестните антрополози В. Алексеев и И. Гохман отнасят татарите към групата на южните европеоиди с примес на северните. По-детайлно ги класифицира антропологът Т.Трофимова. Тя обособява следните типове: тъмен европеоид (понтийски), светъл европеоид, сублапаноиден, монголоиден. Предполага се, че по произход те са свързани с местните заварени племена. Към местните фински народи се приближават представителите на светлия европеоиден и сублапаноидните типове. Тъмният европеоиден и монголоиден тип се свързват с прабългарите и номадите от Централна Азия. Днес обаче тези изводи звучат твърде праволинейно и крайно. Не трябва да се пренебрегва фактът за голямото разселение на европеидната раса в Евразия в древността. Така че разграничаването на нещата на черно и бяло е тенденциозно. Известно е, че в древността блондините са преобладаващото европеидно население в Северозападен Китай и Източен Казахстан, Алтай и Западна Монголия /б.пр.виждаме ясно визиране на ареала на карасукската археологическа култура/. Древните европеоиди от Източен Казахстан и Южен Урал са далечни потомци на палеолитните ловци и събирачи, т.е. на крьоманьонците. От фиг. 63 се вижда че крьоманьонците са имали малко по-резки черти от съвременните хора, но много подобни лица могат да се видят и днес. От палеоевропеидите вероятно идват такива белези като светли коси и очи. /б.пр. унаследяването на тези рецесивни белези има много по-сложен генетически тип на предаване в потомството, зависещи най-вече от географската изолация и породените от нея родствените бракове, рязко намаляне на числеността на популацията в даден период, свързано с природни бедствия, болести, както и явлението “генетичен дрейф”, така че изводите на Баяр, който не отчитат тези фактори, не са много релани./ Първоначално при древните иранци също преобладават светлите коси. Разселването им води до появата на блондините в Афганистан. За това пише Л.Н.Гумильов: «едно от четирите патански (т.е. пуштуните) племена – афридите, са рижи и синеоки». /б.пр. Гумильов не отчита участието на тохарите в етногенезата на пущуните!/ Другият европеиден южен, средиземноморски поток се заселва около Каспийско море и Южен Урал. Границата с палеоевропеидния /андроновско/ тип е Аралско море. Така че от гледна точка на смесването на северните и южните европеиди и възникналото многообразие, много вероятно е и сред прабългарите да е имало светли типове. /б.пр. даже са били в голяма количество!/ След като ги има и при казахите, следователно са присъствали и сред предците на татарите! /б.пр.естествено, непонятно защо Баяр игнорира една азбучна истина, че съвр.татари се формират основно върху основата на светлите кумани/кипчаки!!!/ В последните години се натрупаха и много нови данни. Откриването на алтайските и таримските мумии пряко показват расовия облик на древните юечжи. Това са предимно светли, кестеняви типове, като и по-тъмнокоси. Изображенията на русокоси и рижи хора в Северозападен Китай вече е общоприет исторически факт, обясняващ и европеидността на местните уйгури. Сублапаноидните типове са се срещали и сред древното «костенско» население /т.е. представителите на “вилендорфската култура”, съществувала около 20 000 год.пр.н.е./ и сред много по-късните пазирикци от Алтай. Сублапаноиди се срещали при юечжите /изображенията от килим в Нонин-ула, кушанско погребение №6 от Тиллятепе, фиг. 86/. Днес се срещат и сред съвр. уйгури в Източен Туркестан. Известно е че в миналото уйгурите не са имали самоназвание /!!??/, но по стечение на историческите обстоятелства получили етнонима си от древните номадски племена на тюркоезичните уйгури въпреки, че към тях нямат отношение относно произхода си. Вероятне те са преките наследници на древното таселение обитавало Тарим, т.е. сублапаноидният облик е свързан с древните тохари и юечжи. /б.пр. Уйгурите са тюркски народ, но се отличават от западните си съседи киргизите с по-изразената европейдност, особенно сред тези живеещи между Кашгар и Куча, а киргизите са с много по-изявена монголоидност. Произходът на уйгурите е свързан с древното индоевропейско население на Синцзян. Китайските хроники ги наричат “потомци на чи-ди”, червените ди. Птолемей ги нарича ойхарди. Ф. Хирт ги свързва с племената уге/хуцзе, съседи на усуните, гегун /европейдните предци на киргизите/ и кюеше /предците на кипчаките-кумани/. Известни са на гръко-римските автори, също като сери, а Птолемей ги нарича „ойхарди” . Смята се, че племената уге са носители на кулажургинската археологична култура. Съдейки по голямото количество керамика, уге са били оседнали земеделци и скотовъдци. Имали са постоянни селища и са практикували сезонно /айлажно/ скотовъдство. Погребалният им обряд е сходен с усунския: грунтови ями, ями с подбои, западна ориентация и каменни гробове, оскъден погребален инвентар. Антропологично са европеиди, памиро-фергански тип. /СЧ-НЗИРРК-САКЭ-2 стр.282-287/ Етимология на ойхарди – название на народ, който описва Птолемей: „През по-голямата част от Серика протичат две реки. Едната се нарича Ойхард, извираща от Авзакийските планини. По нейните брегове обитава народа ойхарди”. Вероятно реката Ойхард е река Тарим, или някои неин приток, а „ойхарди” е гръцката транскрипция на етнонима уйгури, според мнението на А.Н.Бернштам, който помества древните уйгури /ойхарди/, от Баркул до Кашгар. От сведенията на Птоломей за ойхардите, става ясно че етнонимът уйгури е съществувал още в късната античност. Според М.Кашгари, уйгурите четири века преди неговото време, в района на Тяншан, воюват с Александър Македонски. Разбира се Ал.Македонски никога не е бил в Синцзян и е живял не 4, а 13 века преди Кашгари, но може да приемем че уйгурите принадлежат към древните народи в Източен Туркестан. /НТ-ВЭУКИ/. Китайските хронисти също посочват, че народа уге произлиза от племената ди, подразделението на чи-ди /червените ди/. А това вече ни подсказва, че първоначално са били тохароезични. Названите ойхарди /oechardas, oihardai/, прекрасно се обяснява с тохарските езици. В тох./б/ auki, auks, тох./а/ ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен. Или aukkhari, okkhari би означавало силни, велики, победоносни кхари, кари, респ.хора, тохари, юечжи./ Не напълно ясен е произходът на тъмния европеиден тип. Наблюдава се при всички европейски татари: казанските, кримските, мишарите. Немалко смугли хора се наблюдават сред поволжските угрофини от народа мордва – мокши. Произходът му се свързва с европеоидите от салтомаяцката култура, носителите на която са прабългарите и аланите. Според акад. Бунак, групата южни европеиди от Западното Черноморие трябва да се обособят в отделна подраса, наречена от него «понтийска». Но трудно може да свържем аланите и прабългарите само с южните «понтийци». По-лесно се обяснява монголоидността на татарите. Класически монголоиди в състава на татарите няма, но се наблюдава монголоиден примес. Нейните носители са предимно от лапаноиден тип, но се наблюдават и южномонголоидни /сибирски/ черти. Изявени лапаноиди са удмуртите, мари, чуваши и част от мордва. Южните монголоиди са башкирите и част от чувашите. /б.пр. при кипчаките са се сращали като типични монголоиди, така и типични европеиди, вж. 64.1,2/ Извън Русия южносибирският расов тип е представен при казахите, киргизите и при част от алтайските тюрки. Южносибирската раса възниква от смесването на монголоидите от Централна Азия с европеоидите от Средна Азия и Казахстан. Първоначално се смяташе, че този процес е започнал с хунската експанзия и прогонването на юечжите. Но до появата на тюрките се наблюдава запазване на старата ситуация, преобладаването на европеидите се запазва в старите им територии на обитаване. Етногенезата на киргизите и казахите е свързана с поредица от важни събития: победата на тюрките над ефталитите и асимилирането на победеното иранско население, придвижване в западна посока на тюркизираните кангари /печенезите/, а след тях и кипчаките и асимилиране на предишните “степняци” – алани, /пра/българи, хазари. Но на запад се сменя само езикът, а европеидния тип се запазва. . В Московския Исторически музей се съхраняват послесмъртните маски на представителите на таштъкската археологическа култура от Южен Сибир. Тя се формира от смесването на хуните с покореното динлинско население. Погребалните маски и изображенията показват типичен европеиден тип. /б.пр. хунското участие е спорно, при таштъките преобладава изцяло европеидният расов тип, а според легендите на местните угрофински народности, древният народ обитавал Сибир преди тях, са се наричали ялани /алани/, а в тюркските рунически надписи са фиксирани като аси!!!/ И сега в Казахстан се срещат напълно европеидни казахи, от брахикранен тип. Преди 200 години, такова е било местното казахско население на Павлодар. В последните години се утверждава мнението, /б.пр.къде!?/ че истинските българи, дали началото на Волжка България, произлизат от тюркоезичните племена на Централна Азия и затова са имали друг антропологически облик, различен от основното население на Велика България. При тях /прабългарите/ са видни чертите на южносибирските монголоиди и са изглеждали като съвр. казахи и киргизи, като най-монголоидни са били представителите на управляващата прослойка. /б.пр. това са напълно свободни и неверни твърдения, Баяр сам си противоречи, веднъж казва че прабългарите са европеиди с лек монголоиден примес, като кушаните, друг път ги изкарва изразени монголоиди, робувайки на официалните писания в татарската литература. Разбира се ние трябва да се отнесем критично към подебен тип неверни твърдения. Антропологията на прабългарите е пределно ясна – високи на ръст, европеиди от памирофергански тип./ В Поволжието в състава на българите се вливат маджари, чийто облик най-вероятно е бил съчетание между андроновски и лапаноидни белези. Т.е. те са били вероятно светли блондини. Типичните лапаноиди мари и удмуртите, в неголямо количество се вливат в състава на татарите. Също ногайците, които са по-изразени монголоиди и предци на съвр. казахи са увеличили монголоидния дял при татарите. В годините на борба между Москва и Казан, ногайците застават срещу Казан и стават съюзници на Москва. Те пряко не участват в нападенията срещу Казан, но снабдяват руското княжество с коне. Но идва и техния ред. Цар Борис Годунов настъпва в техните земи и построява крепостите Уфа и Самара. Част от ногайците се изселват в степта, в съвр. Казахстан, другите се смесват с татарите от Казан. В миналото европеоидният компонент в състава на татарите е имал по-изразено разпространение. Масовите унищожения повлияват върху облика на населението. В XІІІ в. монголите унищожават напълно волжкобългарското население на столицата Биляр заради оказаната съпротива, а в XVI в. същото извършват и русите. Иван Грозни избива почти цялото мъжко население на Казан, а жените и децата са отведени в плен и в последствие асимилирани. Две столетия по-рано руските разбойници, наречени ушкуйници, разоряват незащитения Булгар. Известно е, че монголите са събаряли крепостните стени на покорените градове. След завладяването на Казан от русите, голяма част от местното население мигрира. Една част се преселва в Сибир, други се насочват на юг при ногайците в Казахстан. Трета част приемат християнството и се вливат в руската нация въпреки, че официалната татарска литература умишлено игнорира този факт. /б.пр. но Баскаков посочи 300 известни руски фамилии от татарски произход/ Така се появяват руските фамилии: Рамадановский, Маликов - Милюков, Максютов, Кутузов – Кутайсов, Суворов. /б.пр. За Кутузов Баяр греши. Самият внук на великия пълководец по времето на Френско-пруската война 1871 г. е военен аташе в пруската главна квартира. По думите на Ото фон Бисмарк, генерал Кутузов е разказвал, че родът му е от естонски произход и са се наричали Куту, а –зов е суфикс следствие на русификацията на фамилията!/ Някои променяли и религията и името си, например известния Кузма Захарович Минин е покръстеният татарин Кириша Минибаев (татарските имена с традиционото окончание «-ша», произлизат от иранското шах-цар, така че оргиналът е Kiri-shah, Кири – цар). В други имена като Мина Анкудинов се среща суфикса «удин», от «ут-дин» или «ат-дин» показва принадлежност към исляма. Името Мин е едно от типичните татарски имена. Други са съхранили татарските си фамилии, но също приемат християнството – Ушаков. Тези процеси на преливане на татари към съседните етноси води до снижаване на европеидността на казнаската татарска общност, а започват да се засилват лапаноидните черти за сметка на околното угрофинско населине, както става с чувашите. Татарите и техните съседи. Исторически връзки Беше посочен произходът на термина “понтийски тип”. В каква степен може да го отнесем към етногенезата на татарите, при условие, че той възниква в Анатолия, Кавказ, Балканите. “Понтийците” са част от южния европеиден клон. Те имат много черти, свързващи ги със северните европеиди. Често и при тях се срещат светлите, руси коси и бяла кожа. Подобен тип често се среща при чеченците, кабардинците, има го и при казанските татари (фиг.75 и 76). При татарите се свързва с наследството на салтомаяцкото население, явяващо се културна общност от алани и прабългари, изселници от Северен Кавказ. Аланите, както и тураевските войни, под натиска на хуните търсят спасение в планинските клисури на Кавказ, /а тураевците – на Средна Волга/. Съжителството на аланите, /прабългарите/ и местните кавказци, неминуемо е водело до смесени бракове и сближаване на расовите типове. /Б.пр. например има много абхазки думи от алански произход, имащи точни осетински аналози/. Затова и средневековните алани и съвр. осетинци и кабаридинобалкарци са били и са доста близко до антропологичния облик на останалите кавказци. Но вероятно и техните /средноазиатски/ предци са били “умерено кестеняви”, както ги описва Амиан Марцелин. Забележка:. Необичайната красота на аланските жени е влязла в историята. Мария Аланска е оставила следа в историята на Византия. Нейната поява в Константинопол, веднага е забелязано в двора. Император Алексей I Комнин е бил силно увлечен по нея, но не се решава да се разведе с първата си жена поради силните позиции на могъщия и род. Но по-късно тя става императрица и е съпруга на императорите Михаил Дука, а по-късно на Никифор III Вотанит. Какво са предпочитали гърците в аланските жени. Средновековните гърци са се отличавали със смугла кожа, изпъкнали, гърбави носове. А аланите, напротив са белокожи, с тънки изящни черти. /фиг. 55.1, 66 и 79/. За руските князе, аланските принцеси /аски и “булгарски”, от салтомаяцката общност/ също са били предпичитани брачни партньорки. Князе като сина на Владимир Мономах, Юрий, Андрей Боголюбиви и Всеволод “Голямото гнездо” се женят за аски и булгарски /и кумански/ аристократки. Аланите влизат в състава на средновековните татари, но трудно биха могли да бъдат предци на “смуглия тип”. Негов прототип са най-вероятно прабългарите, потомци не толкова на аланите, колкото на сарматското и кушанското (тохарското или юечжийското) население, родствено по език с аланите. /б.пр. в етногенезата на последните основно участие вземат усуните./ Но трябва да отбележем, че не всички сармати и юечжи са били “тъмни, антропологически типове”. И сред тях, както и сред прабългарите е бил разпространен и “светлия тип”. Днес различните антропологически типове сред съвр. татари и сред останалите поволжки народи несъмнено дават основание да проследим древните генетични връзки и да проследим древните миграции. Най-вече сред татарите лесно се отдиференцира т.нар. «кавказки тип». Носителите му се характеризират с умерено тъмни или светли коси, зелени, или пъстри очи, овално, или продълговато лице и изпъкнал, често “орлов” нос. Отсъстват монголоидни примеси. Антрополозите смятат този тип за вариант на «средиземноморския», сходен с «понтийския тип», разпространен в Северен Кавказ. В миналото този тип има широко разпространение в Средна Азия, така че вероятно е бил широко застъпен и след аланите. Възможно именно такъв тип е видял в аланите Амиан Марцелин. Съществува мнение че името Алън, Ален, Алонсо, разпространено в Западна Европа е съхранен алански етноним, останал от аланските миграции В Западна Европа, в V в. /Б.пр. но бих напомнил и друго мнение, връзка с келтското *alean –красив, хубав!/ В състава на прабългарите влизат и много алани, аси, предвид тясното им съжителство както в Кавказ, така и в Подонието /а също и в Средна Азия./ В погребенията от салтовомаяцката култура се откриват както чисти, така и много смесени аланобългарски типове. Средновековните алани не са идентични с античните, т.е. древните. Последните се формират в Средна Азия от ираноезичните племена /б.пр. и от централноазиатските, тохароезични усуни/, в които е имало голяма доза средиземноморски примес. Според антрополога В.Алексеев «увеличаването на издължеността на лицето и долихокранията при аланите става именно в Кавказ, за сметка на местното заварено кавказко долигокранно население». На фиг. 67 е представен казански татарин, показващ средиземноморски расов тип /кавказки/ но с малък монголоиден примес. Изразява се в по-набелязани скули. Лицето е малко по-смугло и широколицо. Този расов тип е широко разпространен в Източен Кавказ, Азърбайджан и Тюркмения /б.пр. и в България/. Вероятните му приносители сред съвр. татари са племената беленджери и сабири(сувари), преселили се от Източен Кавказ. Като правило, азърбайджанцы (азерите) имат правилни черти на лицата, големи бадемовидни очи и по-грацилно телосложение. Освен при тях подобен тип се среща и при татарите. Характерни са брахикранията, невисоко, овално лице, известна смугловатост, тъмни коси, бадемовидни очи, набелязани скули, голям изпъкнал нос. Тази раса е наречена раса на Среднозиатското междуречие (или памироферганска раса). Това са класически южни европеоиди, с по-тъмни коси, очи и кожа и бадемовидни очи. Чертите на лицето са правилни, носът е прав или леко гърбав. /б.пр. трябва да отбележем че в миналото представителите на памирофарганската раса са били по-светли, вкл. с голям дял на руси и светли типове. Тази раса се формира първоначално в Централна Азия, като първи нейни представители са тохарите /юечжи/, или племената ди на китайските хроники. Такива са били кушаните и ефталитите, особено при последните, бадемовидните очи са били особенно характерни. Расата на среднаазиатското междуречие възниква от смесването на средиземноморския, андроновски палеоевропеиден брахикранен тип, съществувал и при афанасиевците и лек монголоиден примес, характерен още при окуневците, породен от хилядолетното съжителстване с класическите монголоиди, обитавали източно от ез. Байкал. Интересно е, че този расов тип се среща широко при съвр. българи и е с доказан прабългарски произход./ Класическите представители на «расата на средноазиатското междуречие» са таджиките и народностите от Памир (последните в отличие от равнинните таджики говорят на източноирански езици). При узбеките този расов тип също преобладава но има доста по-изразен монголоиден примес, дошъл с тюрките и в чингисидското време. Възникването на тази раса е свързана със света на древните степняци на Туран. Появата им в Средна Азия е свързана с преселването на усуните и тохарите/юечжи от Синцзян, във периода ІІ в.пр.н.е.-ІV в. Повишаването на смугловатостта в следващите векове се получава от смесването със завареното население от оазисите на Средна Азия, принадлежащо към индоафганската подраса на средиземноморската раса. /б.пр. затова съвр. пущуни, които са типични индоафганци, са потомци на русите и синеоки ефталити, но съжителството със завареното население в края на краищата води до надделяването на доминантните гени на по-тъмна кожа и коса, над рецесивните за светла кожа и сини очи./ Но появата сред татарите на «памироферганските черти» нямат отношение нито към узбеките, нито към таджиките. Този расов тип при татарите идва непосредствено от сакоусунския и /тохаро-кушански/ свят, чийто представители мигрират към Източна Европа и Кавказ на границата на двете ери. Във II в. археологически е документирано, че общност от източноиранци, близки до кушаните /от Кангюй/ се преселва в Централен Кавказ и Източна Европа. /това са аланите-олонди/олхонтор-болгар, барсилите, хазарите, аланите-ирони, известни с общото название хони, хионити./ Въпреки хунските разселения и миграции, източноиранските общности, обединени в Ефталитската д-ва, продължават да бъдат преобладаващи в Средна Азия до VІ в. Превратен момент в тяхната съдба е формирането на древнотюркската общност и победата на тюрките в съюз със сасанидите над ефталитите в 567 г. Първите които изпитват тюркския удар са хоните, наречени хуа от китайците или хвари, авари. Те са част от Ефталитските племена и тогава обитават Таримската котловина. В 555 г. тюрките ги разбиват и прогонват на запад. Те преминават през Приаралието като увличат сарамати, алани и угри и формират народа вар, или аварите, познати на византийските хронисти. В 558 г. бягайки от тюрките те се преселват в Източна Европа, където попадат сред прабългарските племена кутригури, утигури, савири и аланите. Попадат в сплетните на византийската дипломация, разбиват кутригурите, утигуриге и савирите и се разделят на две. По-малката част се преселва в Дагестан, заедно със савирите. По-голямата част заедно с болшинството от кутригурите и част от антите се озовават в Панония. Племената от ефталитския кръг, останали в Приаралието, дават началото на т.нар. дежнъасарска и кердерска култури, които в следващите векове се подлагат на тюркизация и влизат в състава на по-късните казахи, каракалпаки и тюркмени. Сред тюркмените се срещат родове носещи името абдали, т.е. ефталити. Известно е, че родове абдали участват и във формирането на селджукските племена, участвали в завладяването на Мала Азия. /Б.пр. Народите „умират” в резултат на обективни исторически обстоятелства и нито „славното минало” или „богатата култура” или доказани войнски добродетели не са „защитен имунитет” срещу този непрестанен исторически процес. Но биологичните носители на изчезналия народ се смесват с новия господарски етнос и само някое по-особено родово име напомня за асимилирания етнос след няколко века. В енциклопедията на тюркския народ, М.Фиад Копрюлю дава сведения за разселеването на тюркски родове носещи названието Абдал. В през 1935 г. по неговите данни, анатолийските „абдали” живеят в 10 вилаета на Турция: Ак-Сарай, Анкара, Токат, Чорум, Денезли, Диарбекир, Синоп, Сивас, Самсун, Трапзон, Газиантен, Кастамону, Каусеви, Гиресон, Мерсин, Магниса, Малатуа, Ван, Воззан. Съответно това са следните родови подразделения: Абдаллар, Якуп-Абдал, Коса-Абдал, Чекча-Абдал, Абдал-Дами, Абдал-Коли, Абдал-Ата, Абдал-Бодур, Абдажан-Дичле, Абдал-Оглу, Кара-Абдал, Араки-Абдал, Чакали-Абдал, Абдал-Хасан, Койун-Абдал, Абдал-Рум, Абдал-Куюси, Абдал-Мехмет, Будала, Сиске-Абдал, Абдал-Месрееси, Хасан-Абдал, Хоук-Абдал. В съветска Тюркмения, Копрюлю описва следните подразделения на родовото име Абдал: Абдал-Боюндур, Дели, Курбан, Огур-ве-Огру, Менгли-Ходжа. По данни от 1849 г. (Небелсон) в 4-те от последните родове ,,наброявата приблизително 1065 човека. Също в Астрахан са живели 80 семейства с името Абдал. В Източен Туркестан родовото име Абдал е известно под названието Адана-Абдалляр, от уйгурски произход. В заключение, Копрюлю заключава, че тези родове Абдал са далечни потомци на тюркизирани ефталити /авдал, афтал, ефтал/. Сред казахите и киргизите в числото на основните племенни родове се упоменават „абдаловци”. В Мангишлак /сушата между Каспийско и Аралско море в 1880 г., живее тюркменска племенна група Абдал. С. Венюков посочва, че в Тюркмения в 1870-те години Абдалите живеят заедно с родовете Чаудори и Игдъраи. По Г. Мелгунов, абдалите-иджемек, 420 семейства, влизат в състава на племето йомуд, клон на племето елкан /елган/. Д. Н. Логофет (Бухарское ханство под русским протекторатом. Спб, 1911 г.), в числото на узбекските родове, живеещи в бившото Бухарско ханство, Абдалите се смятат за един от основните узбекски родове, сред тюркмените от Средна Аму-даря и Пяндж. Капитан Муравьов в „Обзоре туркменских племен” съобщава, че в Тюркмения абдалите се делят на колена: Менгли-Куджа, Огри, Дели, Чекак-бай, Оганъх, Кизлер-Генек. Последният род е част от чаудорското племе. По данните на полковник Михайлов („Туземцы Закаспийской области”), абдалите заедно с гоклените и игдърите и огурджалите се смятат за част от „огузхановото поколение”. По данни от 1931 г., представителите на племето Абдал, живеят в Ташаузския окръг на ТССР и имат следните колена: Огерли-Ходжа, Менгли-Ходжа, Дели, Курбан, Довлет, Амин, Кугиш, Джогелдък (Джангелдъ), Коктай, Ирадек, Къзъл-Егенек, Токмек и Уванъм. По-малки подразделения на този род са: Тая-Конграт, Чалар, Чекир-баи, Огшик, Ханаз, Дурдъ-байли, Мурад-Абъз, Ходжали, Бяш-Атлъ, Аслям, Терс-Аяк, Хъдъркули-Хан-Ага. Устойчивостта на родовите организации на Абдалите сред другите тюркменски племена вероятно се дължи устойчивите „кръвни” родови връзки и паметта за общия произход. В. В. Бартолд също смята тюркмените-абдали като далечни потомци на тюркизирани ефталити. /ГК-МСТ/ Племето абдалиу, най-голямо сред пущуните, едва в ХVІІІ в. се прекръщават на дурани, по името на своя могъщ вожд, носел това име. Днес антропологично е доказана връзката на ефталитите с юечжите и пазирикците. Забележки: 1. Кушанските и ефталитски родове, останали в Афганистан, започват да се наричат пущуни /б.пр. етимология на етнонима: В персийски pushta – нисък хълм, хинди-урду pushta, непалски phedi, pahāŗ, пущунски puķhtah – хълм, планина, обяснява етимологията на етнонима *pr̥štāna - пущуни – жители на планинска, хълмиста местност. Пущуните са потомци на ефталитите, заселили се в ниските Сюлейманови планини в съвр. Пакистан/. Те в известна степен запазват стария си език и древните си обичаи, /б.пр.въпреки че битът им е неблагоприятно повлиян от по-късно наложения ислям, както при останалите източин ираници/. 2. Тези от партянските, сакските и юечжийските (кушани и ефталити) племена, които се заселват в Северна Индия започват да се интегрерат в тамошното общество. Те формират кастата на раджпутите /букв.превод “царски синове”/ чието единствено занимание е войната. Мирният труд се е смятал за презрителен. В техните генеалогични легенди се казва, че са потомци на “Слънчевата династия” В “Епоса за нартите” самите нарти също се смятат за синове на Слънцето и вълка. Самите нарти съща са войни по професия и смятат всички занятия освен войната за достойни за презрение. Вероятно култът към слънцето е свързан с митраизма. Раджпутите наричат страната и Раджаст-хан – страна на раджпутите. /б.пр.Сравни с осетинското Ирхан – страна на ироните/. Пущунските племена от Афганистан нееднократно извършват завоевателни походи в Индия. Името на един от техните вождове, Шир-хан, е записано от Р. Киплинг. /б.пр. означава Лъв, от пехлевийското shēr – лъв, shkar – хищник /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ , таджикското šer – лъв. / Шир-хан живее в XVI в. почти успява да обедини Афганистан и Северна Индия. Той загива в битка и е наследен от Акбар, внук на знаменития чингисид Бабур. 3. Тюркизираните ефталитски и други ирански, кангариски и прочие племена формират западната общност на Тюркския каганат, наречено “десетте рода” или “десетте стрели” – он ок огузи. Както забелязват казахските изследователи, ни едно от тези племена не се наблюдава при източните тюрки. А това показва, че западните тюрки започват да се формират главно върху основата на по-старато езиково асимилирано население. Възникналият на развалините на Тюркския каганат нов Тюргешски каганат, възниква върху основата на юэчжийски по произход племена аз и тухс (сред кавказските алани се споменава племето ас и дахс или дахс-ас). /б.пр. за дахс-ас смятам, че са свързани с дахите, даите и българите дучи-болгар, вж.коментара ми по-горе. Но за тюргешите със сигурност се знае, че са потомци на племето мукрин или бакрин, включило в себе си тюркизирани авари-ефталити. А зад тухс, най-вероятно се крие токсобичи, токус-огузи или татари!/ След 567 г. се разпада единството на източноиранския свят. Бившите ефталитски владения образуват хлабава федерация от согдийски и тохаристански княжества, подвалстни на тюрките, сред които непрекъснато, сравнително мирно, се заселват тюркски племена. За няколкостотин години, този процес води до окончателното налагане на тюркския език. Забележка: Във формирането на памирофарганската раса взема участие сравнително тъмния източносредиземноморски, индоафгански расов клон. А неговото формиране е свързано със смесването на завареното тъмнокожо дравидско население от преселващите се индоарий и древни иранци. Например Персия /Древната Прасумаш, с център гр. Аншан/, първоначално е зависима от дравидски Елам. Дравидите са смесен европеидо-негроиден расов тип, но със значително превалиране на негроидните белези. Днес чистите техни представители живеят в Южна Индия. Създателите на цивилизацията Мохенджо-Даро и Харапа също са били дравиди, техни последни потомци са малката общност брагуи, обитаващи съвр. Пакистан. През ІV-ІІІ хил.пр.н.е. дравидската общност обхваща занчително по-обширни територии, от Месопотамия до Таримската котловина. Преди саките /андроновци/, антропологическия памирофаргански облик се появява при карасукците /прототохарите, племената “ди”/, индоевропейското население на Северозападен Китай. Днешните техни далечни потомци са уйгурите, при които често се срещат и светлокоси типове. След 1200 година, с монголската инавзия, започва значително променяне на расовия тип на населението в Средна Азия. Значително нараства монголоидния елемент. Едва в ХV в. след преселенията на ногайците, шийбенидите и формирането на узбеките в Средна Азия, походите на Тамерлан, започва да се формират съвр. расови типове сред тюркоезичното население. Друг анторопологичен тип характерен за татарите се наблюдава и при съвр. казахи. Той сближава тези иначе езиково родствени народи. В състава на казахите преобладава монголоидност, но имат и значителен европеиден елемнет. Именно по тази европеидност казахите се отличават от централноазиатските монголоиди. Европеидният компонент при казахите е оставен от сарматите и юечжите. Дори сред киргизите, които по-произход са близки с казахите, се срещат родове «шермат», което явно отразява по-старото сарамт, сармати. Сред каракалпаките също съществува етническа група «сармат», а при казахите - «сармат телеу» («сарматско племе»). При съвременните татари се наблюдава градиент по отношение на европеидността, а при югоизточните им съседи, башкирите и казахите, градиента е насочен по посока на монголоидността. На Алтай, татарите също запазват много по-голяма европеидност, отколкото казахските и киргизките им съседи. От андроновците, казахите наследяват широкото лице и брахикранията, но се срещат и представители с издължени лица, оставени от аланите. Авторите на книгата «Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы», под редакцията на М.М.Герасимова. (М. Наука. 1987.) обособяват две групи европеоиди сред волжките българи. Единният от тях е долигокранен, с профолирано издължано лице и изпъкнал нос. Този тип е средиземноморски, или кавказки и е бил типичен за аланите. Другият тип е собствено българския, брахикранен, с широко и по-низко лице, генетически произлизащ от по-древните сармати и юечжи/кушани/. Авторите не се ангажират с обяснение за произхода му. Но е известно, че сарматите имат сложен произход, от представителите на «андроновската», предноазиатската раса и расата на Средноазиатското междуречие. «Андроновците», както видяхме, са били светлокоси брахикрании. Впоследствие сарматите се смесват с тохарите /кушаните/. Виждаме, че в основата на волжките българи, а и на прабългарите като цяло, стоят два европеидни расови компонента, брахикранен сармато-кушански и долигокранен алански. Те се откриват и сред татарите, като генетични потомци на волжките българи. Тези два типа се проследяват и сред финското население в Поволжието. Съвместният съветско-финландски симпозиум по антропология, проведен през 1979 г., стигна да извода, че финския /лапоноиден/ расов тип преобладава и при съвр чуваши, които са приемуществено генетични родственици на марийците. Но при чувашите се наблюдава и други расови типове, предимно европеидни: средиземноморски теснолицев и брахикранен широколицев и низколицев тип, както и някои южносибирски монголоидни белези. /Б.пр. при чувашите европеидния “савирски” облик, постепенно се насища с лапоноидни черти, поради наложената още във волжкобъллгарския период религиозна изолация. Суварите отказват да приемат исляма. Поради това, те се изолират от останалата ислямска волжкобългарска общност и са принудени да влязат в по-тесни контакти с езическите угрофински общности на марийци, удмурти и др. По-късно, в златноорденския период този процес продължава, защото чувашите успяват да се запазят от ислямизацията и също така живеяг изолирано от казанските татари. Но в същото време не може да не отбележим голямата прилика между чувашките и българските носии, нещо което не се е запазило при казанските татари, формирали се най-вече върху куманска, кипчакска основа, наложена върху волжкобългарската./ Изразени монголоидни типове, като тези на съвр. монголци, при татарите и чувашите липсват. Пояснение: При всички демонстрирани лица се забелязват чертите на южните европеиди: прав или леко гърбав нос, висока основа на носа, овално, продълговато или кръгловато лице, високи надорбитални дъги. При всички липсват типичните за русите или чувашите лапоноидни черти. /б.пр. лица с такъв облик са често срещани в съвр.България!/ Татарите в Златната Орда Населението на Златната Орда не било еднородно, нито етнически, нито антропологически. Условно се разделя на три групи, източни, западни и жители на градовете. Източните или заволжски степняци са били приемуществено монголоидни, както и съвр. казахи. В ранното средновековие, облика на населението на съвр. Казахстан е било европеидно, монголоидността започва да навлиза заедно с древните тюрки. Едно от първите събития в тази насока е прогонването на аварите. Свободното им придвижване от Синцзян до Европа за 2-3 години /555-558 г./ показва, че степта е била сравнително рядко населена. Поради тази причина, след разгрома на ефталитите тюрките сравнително лесно налагат властта си почти до Черно море. От победата на тюрките над ефталитите, до възхода на Русия в ХVІІ в., Евразийската степ принадлежи на тюркските народи и монголите. Но в началото тюрките нямат необхидимия човешки потенциал за да заселят това огромно пространство. До арабската инвазия, Средна Азия е обитавана от източноиранци, образуващи множество раздробени княжества, подвластни на тюркските кагани. В Кабул, Мерв и др. по-старому управилявали потомци на ефталитските владетели. Тюрките единствено разполагат своите военни гарнизони, но с това започва и мирно заселване на тюркски племена, възникват много смесени бракове, на първо място сред управляващия елит. С разпадането на единния Тюркски каганат и започналата ожесточена власт за надмощие между различните тюркски племена, миграциите сред тюрките в търсене на по-спокойни места се засилват. Така в източен Казахстан идват татарите /токуз-огузите, европеидно население сродно с уйгурите/ които поставят началото на Кимакския каганат. Към тях се присъединяват и други племена, кипчаки/кумани, сири/, уйгури, тюркизирани аси, формиращи ядрото на бъдещата кипчакска общност, археологически представена в т.нар. сросткинска археологическа култура. Болшинството от това население са далечни езиково тюркизирани потомци на по-старите юечжи, аси, динлини, формирали групата племена “теле” . Според антропологическите изследвания облика на древните пазирикци и до днес се открива сред тюркското и самодийско население на Алтай. Следи от иранско влияние се откриват както сред сибирските и поволжки угрофински общности, така и сред имената останали от кипчаките, като: Тугор-хан, Асян, Сърчан (Сърджан) и Гурандухт. /б.пр. виж типично българското име Асен – българско, неславянско име. В тох./б/ asam, asnke, тох./а/ āsānik, хотаносакското asana – достоен, благороден, yasa – чест, aise – сила, мощ. /DA-DT-b/ В пехлеви āzarm - чест. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ При куманите се е срещало името Осен, съхранено в Лаврентиевската летопис /Русия/. Друг кумански вожд Асин бил пленен край Шаркел в 1096 г. През 13-14 в. някои от последните Асеневци /Иван-Асен ІІІ и потомците му/ се преселват във Византия. Д.Кантемир посочва че клон на българските Асеневци дава началото на най-старите болярски фамилии във Влашко и Молдова. /ВС-КПАБ стр.202/ Смятам, че трябва да търсим предкумански корени на това широкоразпространено български име. Още повече, че то е засвидетелствано и като аланско, сарматско име в Боспорското царство – Ασανού /Асаной/. От аланобългарската общност пред VІІІ в. започва формирането на нов народ, аси, черни българи, известни като салтомаяцка археологическа култура. Но в края на X в., завършва мирния период на нейното съществуване. Тя е залята от преселващите се на запад, узи, торки, печенези и кумани/кипчаки, в резултат на което тя се тюркизира, т.е. влива се в куманските /половецките/ племена. Въпреки че етонима аси се запазва, вкл. и при волжките българи, наричали се ас-кижи /хора аси/, езикът се променя в кипчакска насока. Обликът на кипчаките е бил смесен, на запад преобладават европеидите, на изток се засилва монголоидността. Древните тюрки-ашина се били типични монголоиди. Арабските хронисти описват наемните тюркски войни в Халифата, с лица подобни на червени медни ковани, кръгли щитове, с нисък ръст и здраво, набита телосложение. Ибн Фадлан описва вожда на огузите Етрек, с рядка брада и мустаци, подобен на евнух, т.е. типичен монголоид. За печенегите казва че се отличавали с много черните си коси и бради. Тяхната смуглост се обяснява с древното иранско кангарско население от южни европеиди. Но в периода на тюркизацията им, съдейки по башкирите /кангарското племе бажгирд е дало етнонима башкири/ започва да се увеличава монголоидния “тюркски” елемент. Съвр. башкира са с монголоидност съизмерима, но все пак по-малка от тази на казахите. Разбира се, тук трябва да се им в предвид големите миграции в ченгесидското време, когато се формират всички съвр. тюркски народи в Поволжието и Средна Азия. Допълнение: Ибн Фадлан описва, че при башкирите и огузите се наблюдава страх и избягване на къпането. Те носели дрехите си на гърба докато се разпаднат изгнили от пот и мръсотия. Нещо аналогично описва и А. Марцелин при атиловите хуни, да не сменят дрехите си до пълното им изгниване върху тялото. За хуните Марцелин пише, че върху коня който яздят извършват и физиологичните си нужди “сядайки по женски”, т.е. на една страна. Ибн-Фадлан съобщава подобни неща и за огузите. «Те не се измиват от изпражненията, урината или половата нечистота /менструацията при жените и след полов акт/. И въобще не се мият с вода, особено зимно време»... «Нито един от техните търговци… няма право (в страната на огузите) да се измива пред свидетели». Известно е, че и монголите избягват по същия начин водата. Китайските хронисти описват подобно поведение при жужаните, а и съвр. монголци са изключително нехигиенични. Напротив, българите са използвали водата и са обичали баните. (Б.пр. княз Борис пита папата, дали християнството разрешава къпането в понеделник, сряда и петък, защото византийските попове, лъжевли българите че не трябва да се къпят в сряда. Известни са и ритуалните общи къпания при волжките българи). Градско население. Най-развитата част от бившата Волжка България е югоизточния и западния и район. Тук са разположени най-големите селища, центрове на търговията и занаятчийството. Добре изградената пътна мрежа е свързвала северните и южните райони на страната. Търговските пътища свързват Североизточна Европа, през Булгар (по-късно, Казан, като център на Казанското ханство) със средноазиатските градове Ургенч, Бухара, Самарканд. Други пътища свързват Поволжието с Кавказ, Азърбайджан и през Дербент, водят към Иран. По този път се придвижва и руският търговец Афанасий Никитин. От Азърбайджан пътищата достигат до Северен Кавказ и към богатите итилиански /генуезки/ колонии в Крим: Кафа (Феодосия), Азак (Тану), Солхат, Боспоро, Салдайя, Чембало и др. Един от най-големите е Мапу (Анапа). Предприимчивите италианци не само купуват татарските стоки, но обратно обезпечават татарските търговци с различни занаятчийски изделия и най-вече с въоръжение. Татарите позволили на генуезците да се устроят удобно в Крим и Боспор Кимерийски. Техните градове са били многочислени и добре укрепени. Освен италиански търговци, партньори на Ордата са също хоремзийци, гърци, арменци, евреи и индийци. Евреите се делят на две групи, едните са потомци на хазарите, които са предци на караимите, юдеи по вероизповедание, говорещи на тюркски език. Другите са класически евреи. Арменците, живеещи срад татарите, постепенно започват да използват кипчакския език, за което говори и наличието на христянски книги, преведени на кипчакски, по които лингвистите съдят за тогавашното състояние на кипчакския/кумански език. Татарските градове, намиращи се по пътя към Европа са: Ак-Керман /Болград/, Шехер ал-Джадид, Ак-Мечет, Балъклъ и др. Столицата на Ордата заема срединно положение относно основните пътни артерии. Населението на орденските градове е етническо пъстро и многолюдно. В Южното Поволжие е имало индийски, хоремзийски, ирански търговски колонии. Значителен е делът на по-старото население, волжки българи, алани, местни угрофини. Например, в малкото градче Белджамен (на брега на Волга) преобладавали волжките българи. Техният поминък е предимно занаятчийството. По архитектура селището наподобява Булгар, вкл. имало е обществени бани. В градчето Мухши (съвр. Наровчат), предвид археологическите данни, е обитавало смесено българо-мордвинско население. В столицата на Златната Орда, гр. Сарай, арабските пътешественници споменават хоремзийски, руски и черкезки квартали. По антропологически данни, градското население е европеидно, предимно късносарматско. Западен район на Ордата. Номадите татари. Възникват от средата на българите, маджарите, печенегите, огузите, кипчаките. Антропологически българите и печенегите са били еднакви. Кипчаките идват последни, сред тях преобладава европеидното население, идентично с българите и печенезите, но се срещат и по-монголоидни смесени типове, с по-плоски лица. Освен тях, в района преживява и многочислено оседнало население: гагаузи, алани, кабардинци, адиги. Особенно високо се ценили войнските качества на аланите и адигите (черкезите). Допълнение: Средновековните алани се отличавали от древните. Ако древните са съюз от източноиранци, по-произход свързани с кангарите и усуните, то средновековните се формират в Кавказ, повлияни от местните кавказки горски народи. Горските племена унаследяват много от езика и бита на аланите. Идеал сред планинците става конникът-войн, презиращ смъртта и удобствата, ценящ единствено коня и оръжието. В ранното средновековие селищата на аланите в Северен Кавказ са доста многочислени. Арабският пътешественик от X в. Ал-Масуди пише, че аланските селища се много нагъсто разположени, сливайки се помежду си. Освен в Кавказ, аланите обитават и по поречието на Дон /б.пр. салтомаяцките аси и черните българи/. Оказват голямо съпротивление на монголските завоеватели. В татарското време голяма част от тях се укрепват в Кавказ, донските са асимилирани. Част от аланите се преселват в Унгария. Други се преселват в Монголия, като лична гвардия на чингисовите наследници. След разгрома на средновековна Осетия, адигите започват да се разселват след обезлюдените алански земи. Така се заселва Кабардино-Балкария, до тогава част от Осетия. Балкарците се формират и от кипчакските /половецките/ племена, спасили се от татарското нашествие в планините на Кавказ. Част от куманите се заселват в Източен Кавказ /Дагестан/ и дават начало на съвремените кумики. Адигите-черкези са били прославени войни. Но голяма част от тях попаданал в плен, при войните им с Ордата, се превръщант в роби, продавани по пазарите на Средиземноморието. Заробването е ставало и между сънародници, при монжеството вътреадигски междуособици. Красотата на кавказците се ценила от роботърговците. Даже европейците са смятали че “кавказкия благороден примес е смегчил уродливостта на татарите”, тъй като кавказките робини често постъпват в татарските хареми. Разбира се, самите татари са били с преобладаващ европеиден расов тип. Аланите и черкезите са били и предпочитани съюзници на орденските владетели. Например в битката на Куликово поле срещу Дмитрий Донски, в армиите на Мамай участват алански, черкезки и италиански /генуезки/ войни. Малко е известно за потомците на древните българи. Явно те, както и аланите в Крим, се сливат с татарското население, което наследява от тях градския тип кулутура, земеделските умения, лозарството и винарството. Трябва да кажем нещо и за облика на Сюембике. Любимата владетелка на казанците няма пряко отношение към местното население, т.е. няма волжкобългарски черти. Тя е чингисидка по произход. Притежавала е монголоидни черти, смесени с европеидни. Вероятно е приличала на съвр. казахски жени. Не знаем дали е била по-смугла или е преобладавал при нея светлия тип. Ако се вярва на запазеното и изображение, то явно е имала светъл, кестеняв тип, със силно преобладаваща европеидност. Но така или иначе се е отличавала с голяма красота, наследена от европеидно-монголоидната расова комбинация. Аристократическите родове винаги са се отличавали със смесеността си. Например Сартак, сина на Батий /Бату-хан/ е бил алан по майка, затова и името му е иранско по произход. Заключение Съществува мнение, че /пра/българите са се сформирали на сарматска основа. Първият, който обръща внимание на този факт, е известния учеен А.П.Смирнов, след което неговата гледна точка се поддържа и от други изследователи. По мнението на Ф. Валеев {Ф. Валеев и др. Древнее искусство Татарии} при съвр. татари, следите от иранското влияние е по-изразено, отколкото при волжките българи. Това се потвърждава от антропологическия материал. Волжките българи, както и сарматите са били брахикранни европеиди с минимален монголоиден примес, единствено българите били по-ниски от сараматите на ръст. /б.пр. това не е вярно, находките от Дунавска България показват сравнително висок за ранното средновековие ръст, 175 см. за мъжете и 165 см. за жените. Така че по ръстови показатели, прабългарите са почти идентични с юечжите от Пазирик., т.е. и антропологически прабългарите принадлежат към сарматоаланските племена. Вж.моя коментар: Средният ръст на прабългарите изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter – Gleser е съответно 157-166 см. за жените и 168-177 см. за мъжете, т.е. сравнително висок за ранното средновековие. В масовия гроб краи с. Кюлевча, където са погребани 25 мъже, вероятно войни загинали в битка, дължината на скелетите /ръста/ се движи около 175-197 см. Изследванията на некропола край с. Дуранкулак от 9-10 в., дават сходни данни за ръста, 166,5 за жените и 175,3 см. за мъжете. Тук изкуствената деформация на черепа се открива в 9% от погребаните. Антропологичната характеристика на черепите показва преобладаване на северните, средиземноморските и арменоидните белези. /ЙЙ-ВГЧ стр.212-216/ Изследванията на масови гробове на "езичници", избити по времето на Борис І в Северна България показват, че формата на черепите е с европеидни черти, а височината на скелетите достига 190 см. Всичко това опровергава съзнателно утвърждаваната дълги десетилетия заблуда, че /пра/българите били „ниски монголоиди”. /Евелина Флорова - "Българската цивилизация"/ Ръстът е идентичен е с този на мумиите от Пазарик и тохарските погребения в Синцзян. По данни на Руденко средниат ръст на пазарикците от Алтай е 175-180 см. за мъжете и 165 см. за жените. /СР- КНГА стр.62-69/ В погребенията от 2-4 в. в Поволжието средният ръст на населението по посочените формули е съответно 159-181см. за мъжете и 142-165,5 см. за жените. Изследвайки погребалния обряд, изразяващ се в грунтови ями и ями с подбои, Дебец вижда голямо сходство на погребенията от Поволжието с усунските погребения, особено със северните съседи на усуните, народа уге, според китайските хроники. Те са индоевропейските /тохарски/ предци на уйгурите обитавали граничната зона между Усун, Кангюй и Алтай. В 80% при тях се среща ИДЧ. Техни непосредствени съседи са племената кюеше, споменати още във 2 в.пр.н.е. в Хан-шу като народи завладяни от хунну. Това са далечните индоевропейски /тохарски и угорски/ предци на кипчаките, известни и като кумани. Б. Фирщейн сравнява антропологичните характеристики на усуните и протоуйгурите /уге/, доказва, че усуните са с малко по-изразени монголоидни примеси /брахикрания/ отколкото при уге, чиято европеидност е съизмерима със сарматската. /ТТ, БФ-АДВПН стр.117/ Този извод напълно оборва прокарваната от Бернщам теория за твърде ранната моноголоидизация, респ. тюркизация, на населението в Притяншанието и Алтай, още с появата на хуните, завършило още в таштъкското време /2 в.пр.н.е.-4 в./. Таштъкското население обитава на север от усуните, към Алтай и Минусинск и хронологично и расово е сродно с усуните./ Волжките българи антропологично се отличавали от кавказките българи /зливкинския тип/. Те, волжките българи, придобиват кавказки тип, поради смешението с аланите, след хазаро-арабските войни. /б.пр. това смесване започва много по-рано, напр. тясното съжителство между българи-внъндули и двали-дуло, още от ІІ в.пр.н.е.). Донските българи вероятно са били мургави, тъмни европеиди, с бадемовидни очи, кушански тип, но не е изключено и присъствието на блондини сред тях. /б.пр. самите кушани, както и ефталитите показват значително разнообразие, с достатъчно голямо разпространенине на светлите типове, нещо съхранило се и до днес при памирските таджики, така че нямаме никакви основания да приписваме на прабългарите голяма “мургавост”, нещо което ако беше вярно, щеше да бъде отбелязано от византийските хронисти./ Характерна особеност на прабългарите е практикуването на изкуствената черепна деформация, характерна и за алани, кушани, ефталити, тохари. В генетичен и културен план прабългарите са потомци на сарматите, н в езиков план са се отличавали. Древнобългарският език е бил “архаичен тюркски език, сроден с общотюркския”. /б.пр. С последното не мога да се съглася, защото цялята “теория” че прабългарския-чувашки език е бил древнотюркски, е напълно изкуствена и не отговаря на етногенезисната история нито на прабългари, нито на савири/сувари!!! Но подобни констатации, повече идеологически, отколкото научни и днес са в обръщение в рускоезичната и в частност татароезичната, изобщо тюркоезичната литература, в бившия СССР./ Различията между езика на прабългарите, който бил от хунски тип със сарматския им антропологичен облик изключително затруднява въпроса за прабългарския произход. /б.пр.естествено, защото почива на предварително невярно построена “теория”./ Най-вероятно прабългарите произлизат от сарматски племена, увлечени от хуните при преместването им на запад. Хуните ги асимилирали чрез включването им в своята войнска структура. В хунската общност, поради дву- и повечевековната зависимост, те /българите/ загубват своите културни особености и език. Приск Панийски лично посетил лагера на Атила съобщава, че «скити, както и всякакво сборище от разни народи, освен своя език са употребявали и варварския език на хуните или готите …». Изобщо употребата на названията “скит” и “хун” имат твърде разнородна и широка употреба в гръкоримските източници, което затруднява етническата идентификация на “варварските народи”. /б.пр. виждаме нагледна демонстрация на безпомощността на т.нар.тюркска теория за произхода на прабългарите, за която са необходими всевъзможни еквилибристики, за да придобие някакъв що-годе приемлив вид!/ Допълнение: Зад Тарбагатай (Западен Алтай) до хуно-юечжийските войни, са обитавали сакски племена, потомци на андроновци. След ІІ-І в.пр.н.е. тук се заселват юечжи. Не е изключени част от юечжите да са увлечени именно от “северните хуни” мигрирали на запад. Те се предвижват през лесосетпния район на Северен Казахстан и Южен Сибир, където преминават през земите на т.нар.”саргатска култура”. В «саргатите» някои виждат угри, предци на маджарите. Антропологически са предимно местен андроновски тип. Затова и лицето на «саргатите» е широко и низко, с голям нос. Но се наблюдава и наличие на подчертано сарматско население, практикувало изкуствената черепна деформация, сродни със средноазиатските аси/усуни. Вероятно голяма част от тях също е увлечена с хуните при преселението към Европа. Неизбежно е имало и сблъсък с източноиранските племена от региона на Южен Урал и Средна Азия. Засилването на хуните, сломява аланите и част от тях са подчинени, като заедно с хуните се придвижват на запад. Вероятно, дългата употреба на хунски език е довело да “забравяне” на източноиранския “сарматоалански” език. Например, известно е, че казахи, живели в руско обкръжение и употребявали изключително руския език, постопенно губят познанията си по собствения език. Смъртта на Атила предизвиква разпад на хунската общност. Въстаналите гепиди разбиват хуните при река Недао в Панония, загива средния атилов син Елак. Хуните се изтеглят на изток, водени от Денгизих и Ернах. В 463 г. хуните на Ернах са разгромени от оногурите и савирите. В 469 г. последните остатъци от хуните, заселили се на Балканите са унищожени от византийския патриций от алански произход Флавий Аспар. Възможно е част от хуните, разгромени в 463 г. да са се оттеглили на север и да са дали начало на чувашите. /б.пр.Невярна постановка издигнато първоначално от Л.Н.Гумильов./ Появилите се по това време българи консолидират последните хунски остатъци в нова орда, показваща силни сарматски традиции (??? що за глупост, нали преди това оногурите-българи са разбили хуните на Ернах ?). Косвено това се потвърждава от дълбоките алано-български връзки проявили се в салтомаяцката култура. По-късно, в Поволжието, към алано-българите се присъединяват и последните остатъци от местните сарматски племена /тураевци, бахмутинци, караякупци/. В новата българска среда влизат нови обичаи и културни традиции, но се съхраняват и част от старите. Заради това, изследователи като Ф.Валеев виждат в татарската култура ирански следи, други търсят тюркска основа. Дълго време иранците са основната етническа общност във Великата степ. А това е оставило и следи в езика. Например “древнобългарския” суфикс –ак, съществувал в тракийски и съществуващ в руски и иранските езици /има го и в съвр. български, напр. срънд-ак, вълч-ак, юн-ак, глуп-ак, млад-ок, дърт-ак и пр./ В тракийски това е името Спартак, а в персийски мард – мъж, мардак – също мъж. Най-вероятно древната прародина на българите е била в прикаспийско-черноморските степи, а времето на възникване на /пра/българската общност е във времето на Великото преселение на народите. Но такива компоненти на етноса като езика и антропологичния облик са се формирали много по-рано. Езикът на прабългарите се е сформирал върху хунския език и езика на прототюркската общност “теле” (това твърдение прилича на лозунга "ще построим комунизма в две петилетки"). В антропологичният им облик, основно участие вземат сарматите от Южен Урал и прикаспийско-черноморските степи, а също и ираноезичните централно-азиатски племена на юечжите (източните сармати). Сергей Кляшторный предполага, че във формирането на татарите вземат участие много степни народи и напълно логично е да се съгласим с това мнение. Очевидно е, че разглеждането на въпросите за етногенезата, единствено по линия на езика, е твърде едностранно и безсмислено. Изтегляне 1.16 Mb. Сподели с приятели:
|