Тема: Енергонезависими памети eeprom и Flash памети. Твърдотелни носители на информация. Системно програмно ссигуряване (memory doc)
Изтегляне 0.69 Mb.
|
| 2. BIOS (Basic Input Output System)
BIOS е термин, описващ всички драйвери на компютърната система, които работят съвместно и оформят интерфейса (връзката) между хардуерните елементи и софтуера. Една част от BIOS-а се разполага в ROM чип, който е постоянна памет само за четене. Това е същинската част на BIOS, но не е цялата. BIOS-ът включва също ROM чипове, намиращи се на разширителните карти (платки), както и допълнителни драйвери, които се зареждат при стартиране на операционната система. Частта, която се намира в ROM чипове на дънната платка и на някои разширителни карти, понякога се нарича ‘фърмуер’ (firmware) – наименование, давано на софтуер, съхраняван в чипове, а не на твърдия диск. Това понякога създава илюзия, че BIOS–ът е хардуерен компонент. BIOS – е съвкупност от програми, които са необходими за работа на компютъра по всяко време от използването му. Част от тези програми поемат управлението на компютъра при неговото стартиране и организират зареждането на операционната система. Тази част е записана в постоянна памет ROM на дънната платка и се вгражда в компютърната система при асемблирането й. При стартиране на КС, когато все още няма заредени никакви програми и драйвери за връзка с хардуерните устройства, ROM BIOS програмите са единствените, които се намират в паметта, и управлението автоматично се предава в определен адрес от програмното пространство на BIOS. Той подготвя системата за работа и осигурява връзките с периферните устройства. Преди години, когато РС компютрите работеха само под управлението на DOS, ROM BIOS беше напълно достатъчен за работа на системата. Не бяха необходими допълнителни драйвери, тъй като BIOS-ът на дънната платка разполагаше с всичко необходимо за управление на устройствата на компютърните системи. Той обикновено включваше драйвери за всички основни компоненти, като клавиатура, флопидискови устройства, харддиск, серийни и паралелни портове и други. Когато системите станаха по-сложни, в BIOS-а на дънната платка липсваха драйвери за доста нови хардуерни устройства, като например видеокарти, CD-ROM устройства, SCSI харддискове, USB портове и други. Вместо да се разработват дънни платки с нов BIOS, поддържащ новите устройства, по-лесно и практично се оказа новите драйвери да се копират на системния харддиск, а операционната система да ги зарежда по време на своето стартиране. Това е начинът, по който се поддържат повечето CD-ROM устройства, звукови карти, скенери, принтери. Тъй като тези устройства не е необходимо да са активни по време на стартиране на компютърната система, драйверите им не е необходимо да се намират в ROM памет на BIOS. Някои драйвери обаче трябва да са активни по време на стартиране на системата. Например, как могат да се заредят операционната система и другите драйвери, ако драйверите на харддиска не са в паметта на компютъра (в ROM паметта)? Очевидно е, че драйверите на харддисковете трябва предварително да са заредени в ROM, който може да се намира или на дънната платка или на адаптерната (разширителна) платка за диска. Тъй като ROM-базираните драйвери се поставят директно на разширителните карти, не е необходимо да се променя ROM-ът на дънната платка, за да има поддръжка на нови устройства, особено на такива, които не трябва да са активни при пускане на системата. Някои разширителни (адаптерни) карти винаги имат ROM драйвери: - Видеокарти. Всички видеокарти разполагат с BIOS драйвери; -SCSI адаптери за твърди дискове. Тези, които поддържат зареждане от SCSI харддискове или CD-ROM устройства имат ROM BIOS драйвери. - Мрежови карти. Картите, поддържащи зареждане директно от файлов сървър, имат така наречения зареждащ (boot) ROM или IPL (Initial program load – първоначално зареждане на програми) ROM. Това позволява РС компютри да се конфигурират в мрежата като бездискови работни станции – наричат се още Net PC компютри или умни терминали. - Карти за надграждане на IDE или на флопидисковия контролер. Това са карти, които позволяват да се свързват повече от нормалния брой устройства. Тези карти трябва да имат собствен BIOS, за да направят тези устройства зареждаеми. В BIOS има подпрограми и функции, които управляват прехвърляне на данни между централния процесор и външните устройства. Прехвърлянето се организира на физическо ниво. Например, записването на данни върху Hard диска се извършва, като се формират управляващи импулси за запис с определена магнитна глава (дискова повърхност), писта и сектор на магнитната повърхност от диска. Тези управляващи импулси се предават на контролера на диска, който позиционира четящите глави на определеното място. BIOS – ът може да се разглежда като пласт, който покрива хардуера и предлага функционални възможности за достъп до следните устройства: видеоконтролер, RAM памет, флопи и харддискове, паралелни и серийни портове, клавиатура, мишка, часовник за реалното време и др. Въпреки че може да се избегне използването на BIOS и директно да се осъществи достъп до всички устройства, желателно е да се използват функциите на BIOS, защото те са стандартизирани и съществуват във всеки РС. Стандартизацията на функциите на BIOS позволява една програма, написана за една компютърна система, да се изпълни безпроблемно на друга. Независимо дали системата съдържа 20 МВ или 20 GB диск и дали е произведен от IBM или Maxtor, функциите му са идентични и програмите се изпълняват по един и същ начин. Поради тази причина РС са толкова популярни и разпространени. Използвана Литература : www.solid-storage.com www.comexgroup.com www.intel.com www.memorysuppliers.com www.bg.wikipedia.org http://www.ispa.dir.bg/eeprogrammer.htm www.pcworld.bg Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|