Термините език и реч назовават две различни явления, които са сходни по между си. Дихотомията се обвързва с името на Фердинан дьо Сосюр. Езикът и речта са в основата на езиковата концепция
Изтегляне 42.65 Kb.
|
|
Език и реч Термините език и реч назовават две различни явления, които са сходни по между си. Дихотомията се обвързва с името на Фердинан дьо Сосюр. Езикът и речта са в основата на езиковата концепция. При Сосюр има понятие „ланга“ – говорене, речепроизвеждане. Езикът е уникална система от знакове, защото: Те са резултат от комбинирането на ограничен краен брой елементи – езиковите звукове, които са около 50. Комбинирането им поражда цялото неизчерпаемо като количество знакове, дори само думите. Има определена йерархичност и позиция в системата на по-комплексния знак (има значение къде стои). Може да се каже, че езикът е абстрактна система от йерархични различни знакови елементи, в рамките на комплекси със значения. Съвкупност от всички възмони комбинации в звуковата семантика. Езикът е системно организирана съвкупност, която в никое речево единство не фигурира в цялост. Избират се определени знакове и се комбинират по определени правила и изразяват съобщение, предаващо информация. Подбраните елементи и съчетани по правилата на езиковата грамтика представляват завършено речево единство, предаващо информация. Това е нещо видимо, конкретно в устна или писмена форма (речта). Езикът е абстрактна система, която не може да бъде наблюдавана в цялост. Условно казано езикът се представя в тълковния речник и граматиката на съответния език. Сосюр има две много популярни метафори за езикът и речта. Според едната те са като лист хартия – не може да вземеш част от едното без да вземеш и другото, няма език без реч и обратното. Другата в сравнение с влаковата композиция – въввлаковото разписание фигурира една единствена, движеща се по определена дестинация. Ако прегледаме едно издание на материал (вестник, списание, медия) може думата „човек“ да е употребена милион пъти, но в речника я имаме веднъж. Обемът на речта е несравним с този на езика, но той е постоянен. Към понятието „език и реч“ са приложими понятията „инвариант“ и „вариант“. Към езика се отнасят инвариантите – постоянни непромеливи часи на езиковия знак. В речвия процес се реализират вариантите число, род, време, а езикът – комплекс от инварианти. Това е семантиката. Има още две понятия с по-общ характер относими към повече научни дисциплини, които изразяват отношението към инвариантно – код и текст. Кодът съотвества на инварианта, текстът – варианта. Кодът може да се дефинира като система от знакове и правила за тяхната употреба. Текстът е този, който използва подбраи знакове и предава информация. Много важно за естественият език е предаванто на информация. Езиковото съобщение може да представлява превод, обяснение, тълкуване на картина, фотография, математчески израз, логически символи. Това е заради невогия универсален характер. Парадигматика и синтагматика Свързват се с коцепцията на Сосюр за системно-структурната организация на езика и отношенията език – реч. Синтагматичните отношения могат да се определят и като речеви, а парадигматичните са езикови. Чрез парадигми се отразява системната организация на езика и това, че той участва в речевия процес след избор на говорещия на елемент от неговата езикова система. Този избор е предопределен от систелно-структурните отнишения между езиковите елементи. Характерно е още, че той може да избере многократно един и същи езиков елемент в зависимост от смисъла и целите на речта. Следователно парадигматичните отошения са скрити: отнасят се и формират към езиковата компетентност на говорещия. Само на базата на минимална езикова компетентност, говорещия може да осъществи този избор. Парадигматичните отношения се определят още като скрити или потенциални систелно-езикови отношения между употрбения в речевото единство езиков знак и нему подобните езикови елементи. Определят се още като вертикални отношения – инабсенсия. Синтагматичните отношения са тези между непосредствено свързаните в речевото единство езикови знаци. Отношението между съседните езикови елементи се нарича отнишение между присъстващото или импрезенция. Могат да се определят и като езиков контекст на езиковия знак, понеже речта се реализира във времето и макр с минимална разлика всеки следващ езиков елемент се реалзира в собствен момент от времето. Определят се още като хронологични. Смислово-свързаните последователни елементи образуват структурни цялости, те са след равнището на думата (словосъчетание и изречение) образуват смисловата рамка на съобщението и образуват синтагми. Синтагмите на равнището на словосъчетанията и изреченията са обект на синтаксиса. Най-често говорейки за синтагматични отношения се имат предвид синтагмите, но синтагматичните отношения са характерни за всички звукови елементи – звукове, морфеми и т.н. Понеже европейската езикова практика изисква писмено фиксиране на езикови елементи от ляво на дясно в редове те се наричат хоризонтални. Противоположни са вертикални. Всяко нарушаване на ествествения синтагматичен ред, ако е смислово комуникативно обосновано, е метафора. Синестезийни определения – тези определени, възприемащи се от сетивата. Понятието норма Понятието норма се свързва с относителните човешки колективи, в които е свързано писането и говоренето, от гледна точка на това, до колко те са подходящи или неподходящи, разбираеми или неразбираеми е определена комуникативна ситуация. Понятието норма е достатъчно разпространено в специализирана или неспециализирана комуникативна среда, в зависимост от което се оформя неговия терминологичен или нетерминологичен статут. От гледна точка на нормата стилистиката може да се дефинира като научна дисциплина, изучаваща аномалиите на езиковото изказване в определена социална среда или още като наука за ненормативност. Френският поет Пол Валери определя стилистиката като граматика на грешките. Грешката може да е, както дефект, така и ефект на речта. (когато е съобразена с комуникативната цел на изказване). В най-широк смисъл е понятието общоезикова норма. Тя се определя чрез оценка на изразното средство по признаците неархаично:архаично или неологично:ненелогично. Следователно, извън границите на общоезиковата норма остават архаичните за определен етап от езиковото развитие средства и неологичните изразни средства. Тази норма е обвързана с друга норма наричана комуникативна норма. Нейните граници зависят от признаците разбираемо:неразбираемо. Кимуникативното е разбираемо. Всичко, което е комуникативно за езиковите носители е и нормативно от гледна точка на общоезиковата норма. Некомуникативното е архаичното, всички остарели и трудно разбираеми изразни средства и неологичните, които са иновации от гледна точка на рамките на езиковата норма. Терминологичен и научен характер има книжовната норма. Тя е по-тясна от общоезиковата и се представя от книжовно-обработени езиков стандарт, който се налага като най-сполучливия, най-функционалния образец от националния език. Книжовната норма е характерна за развитите общества с относително осъвършенствана културно-книжовна система и сформирани институции, грижещи се за поддържането на езика. Това е институционална норма. Създава се от специализираната дейност на обществото, насочена към поддържането и формирането на подобен род езиков стандарт. Институциите оторизирани за такава дейност се формират към академиите на науките и старите университети. Книжовната норма винаги е консервативна, защото скрепява чрез правило определен момент от развитието на езика, който вече се е придвижил напред. Поддържа приемствеността на езика и насочесността му към осъвършенстване. В този смисъл книжовните норми са винаги консервативни, защото скрепяват чрез правило определен момент от развитието на езика, който вече се е предвижил напред въпреки това. Българската книжовна норма на този етап задължата записване и изговор на окончание -М за гл 1л. ед. ч. В говоримата реч под влияние на шопските диалекти това окончание все по-често е МЕ под влияние на глаголите от 3спр. Книжовната норма изисква употреба на падежните форми на местоименията и допуска единствено замяната на дателната (усещана като архаична) предлог + винителна форма. Винителната е задължителна според правилото КОМУ БЛАГОДАРИ; НА КОГО КАЗА; но Не и на Кой. В речевата практика това не е така. Най честите грешки, които се допускат са употребата на възрастните местоимения (свои, своя). Според книжовната норма те се употребяват задължително, когато се определя обект, принадлежащ на подлога в изречението. Груби грешки се допускат и при употребата на бройна форма при съществителните от мъжки род и мъжколична форма на числителни. Съществителните от мъжки род за лица НЕ образуват бройна форма - само форма за обикновено мн ч. Към КН се отнасят определени езикови норми, независимо от разбираемостта или неразбираемостта на останалите. КН се основава на институционалната кодификация. Съществува още количествена норма и стилистична норма. Според количествената норма за приемлив се приема варианта на изговор, който е с най-голяма употреба в речевата практика. Като неприемлив се определя всеки рядко срещан в практиката начин на изговор. Под стилистична норма се разбира употребата на изразно средство с емоционално-оценъчна и експресивна функция (конотативна): ЧАКА ВИ ЕДНА ДАМА. Като стилистично неутрален се приема изразът, който не изразява конотация спрямо назованото явление (ЧАКА ВИ ЕДНА ЖЕНА). Понятието текст Текстът е основно понятие в стилистиката. Той е равнището на стилистиката. В него се проявяват видовете разновидности и функции; морфемите и тяхното свързване формират морфологичното равнище на езика; формите на думите като разновидности и функции и свързването им формират синтактичното равнище. Ако се каже, че определен характер на езиковия знак се проявява на синтактично равнище това означава, че трябва да наблюдаваме словосъчетания или изречения, за да видим функцията на художественото произведение се гледа като завършен и самостоятелен естетически елемент; поетическата функция на езиковия знак изисква оглеждане на текста (цялото художествен произведение). Не рядко има функция в рамките на изречението и в рамките на целия текст. Думата текст означава съчетаване, свързване на елементи, в следвие, от което се получава такънта на по-голям елемент. Малко осъзната, но много свързана е с думата „текстил“. Текстът се определя като знаково образуване и характер на съобщение. И понеже могат да бъдат различен вид (ноти, цифри) от тук идва въпроса за обема на понятието текст. Съществъва и проблем свързан с обемните граници на текста, дали трябва да говорим за малки или големи текстове. Текстът може да бъде изучаван от две гледни точки: Като съчетаване по определени правила на езикови елементи; като структура (предназначението на лингвистиката като текст) Като езикова съставка на комуникативния акт; говорим за продукция и редукция на текста, кодиране и декодиране на такста, автор – получател на текста Текстът като комуникат се изучава от комуникативната граматика на текста. Текстът като структура се изучава от т.нар. линейна граматика на текста. Техниката на свързване изучава средствата, изучаващи свързаността. Сам по себе си нито един не работи, текстът трябва да се изучава и по двата подхода. Деференциалните признаци на текста са: свързаност (смислова, дълбочинна и формална, повърхнинна), информативност (трябва да предава информация между субектите), завършеност (функция на създателя, той определя завършеността), когато е изчерпана идейно-тематичната съдържателност, стилистично единство. Текстът е висша езикова единица, която йерархически стои над равнището на изречението и има комуникатична функция (съдържа съобщения, послания). Той е комплексен езиков знак. Той е хоризонтална верига от тематично свързани изречения. Езиково образувание с езиков и неезиков контекст. Понятието стил Самата дума започва да се употребява след 19. век и е свързана с думата „стилос“, означаваща средство за писане с приспособление за изтриване на написаното. В съвременното европейско езикознание означава писалка, а възможността за изтриването т.е. за преосмислянето на вече написаната езикова формулировка, нейното променяне и оптимизиране е фактически призив за редактиране. От тук е и дефиницията, че стилистиката е наука за редактирането. Те са приемливи, но в зависимост от подхода и гледната точка към формалната характеристика на речевото произведение могат да бъдат деференцирани и различните видове стилистика. В зависимост от това се определят и различните видове стилове. На първо място системата от формални особености на текста може да се основава на неговите типични, почти инвариалнти особености. Особеностите, на които всеки говорещ се стреми да наподобява неговият стил. Така се формира понятието общи за всички речепроизвеждащи езикови особености на произведението, т.е. колективен стил (всички речепроизвеждащи един и същ тип произведение се съобразяват с еднакви за всички жанрови и тематични изисквания към текста). Колективният стил е задължителен и характерен за всички. Текстовете на всички автори в една и съща степен отговарят на един и същ стил (дописка, фейлетон). Разбира се езиковите особенсоти на стила са препоръчителни, а не толкова задължителни, каквито са тези на граматиката. Но за да отговарят на поставените им комуникативни задачи речевите произведения отговарят на основните сред тях. Колективните стилове = функционални стилове. Функционалната стилистика обикновено разграничава понятията функционален подезик и функционален стил. Всеки функционален подезик използва основния арсенал изразни средства на книжовния език, но освен тях има и някои специфични, характерни само за него. Напр. термините за научния стил. Сред тях има форми, които са свързани с книжовния език или са видоизменени книжовни норми и думи. Напр. в бълг. ез. не съществува прилагателно съществителен или прилагатен, чиито форми за ср.р. и мн.ч. (съществително/ни, прилагателно/ни) за езиковедски термини. Съществуват термини в административните и юридическите текстове като ищец/ответник. Формират се глаголи от типа формира/стартира – тенденцията е към употреба на думи с латински корени, които може да са побългарени от представки и наставки. Друга функционална особеност е безличната употреба на глаголни форми. Напр. (наблюдава се, вижда се) или в страдален вариант (изискано е). такава употреба не е характерна за говоримата и художествената реч. Особеност е и употребата на 1л.мн.ч. вместо ед.ч. и това са особености, характерни за всички автори на определен жанр. Следователно основни изразни средства във всеки функционален стил са от книжовния език, но има специфични особености, обикновено не много по количество. Така че функционалните подезици са отворени подсистеми на книжовния език. Специфичното съчетаване на изразните средства, принадлежащи към определен функционален подезик, се наричат функционален стил. В терминологично отношение този стил съотвества на функционалните подезици (функционален подезик – функционален стил, публицистичен подезик – публицистичен стил). Всеки стил на определено прозиведение може да бъде издаван и описван и от гледна точка на уникалното и интересното, индивидуалното в него на онези особености, които са характерни за творчеството на конкретния автор и не са характерни за творчеството на друг. Системно изявената съвкупност на всички индивидуализиращи в текста и уникални негови езикови особености формират неговия индивидуален стил. Всеки човек има индивидуален стил на писане и говорене, но изучаването им предполага оглед, характеристи и оценка на по-качествените сред тях. Майсторите на словото … и понеже всяко научно издаване е свързано и с преподаването и обучението, а цел на обучението е да развие стила на всеки, напректика пошлия стил не представлява интерес. На първо място са писателите и поетите, но и другите пишещи хора, като журналсити, политици и всякакви известни хора. Основен обект, привличащ интерес, е стила на писателите и поетите, който е части от характеристиката на творчеството му и от историята на литературата. Обикновено или жанрово-тематични особености или промените в индивидуалния стил са признаците, въз основа, на които се осъществяват периодизациите и като направление в литературата въобще (колективно стилистични черти) и в рамките на личните стилове. Друг особен колективен стил е културно-исторически (класицизъм, романтизъм). Той се деференцира въз основа интереса на хората. Определени социални и природни черти на битието към езиково-стиловите предпочитания. Характерни са, както за почти всички изкуства, така и за науката и за философията на обществото и са времево ограничени. Късната поява на творец, който може да се характеризира като принадлежащ към отминал стил също е възможно, но по-рядко. Съществуват приложни изкуства, чиито културно-исторически характеристики иммат по-различни наименования. Индивидуалните стилове обикновено са личностно определими, но е възможно в творчеството на един автор да има още един-два стила. Възможно е също един и същ автор да има различен стил в едно или няколко произведения, за разлика от всички останали. (Ем. Станев – „Антихрис“ и „Легенда за Сибин“) (не е често явление). Говорим за стил на определено художествено произведение. Има по-особен стил, когато то е свързано с творческата задача на автора. Този процес на формиране на особен стил се нарича стилизация. В словестното тя най-често е към архаизиране/диалектизиране на текста. Наподобяването на друго художествено произведение (друг стил) може да е с творческа цел, но и с комерсиална цел и ако е така говорим за имитация. Не всички художествени произведения се поддават на имитация, а по-често тези, които съдържат по-ценен материален носител. Езиковите средства се определят като: Наутрални изразни средства – когато не притежават емоционално-оценъчна или експресивна характеристика. Стилистични – когато притежават емоционално-оценъчна или експресивна характеристика. Стилови – когато се отнасят към определен функционален стил. Конотация Стилистиката, макар и езикова дисциплина, изучава емоционално оценъчните и експресивноте възможности на езиковите знакове, които имат най-ярка и ефектна проява в художествените текст и понеже център за обучаване е художествената реч (въпреки изучава и др. видове реч) един от най-големите проблеми на стилистиката е характеризирането и като интерпретативни научна дисциплина, като наука за речта. В началото на 20.век 1905г Шарл Баи доказва езиковедския и евлистичен характер на стилистиката, но както обикновено при появата на тезата му се възприема като дискусионна, като теза, която подлежи на допълнителна аргументация. Тъкмо станала относително популярна, стилистика на Шарл е до някъде засечена от курса по обща лингвистика на Дьо Сосюр 1916г., а в последствие и от сртуктуристичните направления, чието първо оповестяване в Европа е през 1929г на лингвистичен конгрес. И двата научни факта са безспорно приностни тъй като налагат нова методология в научното изучаване на езиците: Дьо Сосюр - налага семиотичното изследване на езика; структурализъм – структурно-системната модернизация и така до голяма степен стилистика на ШБ остава на втори план. Структуралистите от своя страна приемат, че стилистиката не е типично лингвистична; ФдС настоява, че основен обект на лингвистиката е разговорната реч заради нейната спонтанност и синхронността и спрямо психическите процеси. Структуралистичните изследвания показват ярка приемственост и надграждане в изучаването на езика. То започва от фонетика, граматика (морфология, синтаксис), лексика, фразеология, стилистика. Естествено от системно-структурна гледна точка започваме с фонетика и в края на 20.век се актуализира и стилистиката. До голяма степен неосъзнато, в едно от структуралистичните направления е предложена научна аргументация на изучаването на конотативните знакове, които са обект на стилистиката. Те се анализират като знакове също каквото са и знакове те на основната лингвистика. Това направление е Датската глосематика - направлението на структурализма с основен представител на Луи Йенцлер. Терминът е комбинация от наука на езика (глосъм) и матика - математика на езика. Математиката е едно от най сложните направления на структурализма. Превръща се в елетарно и трудно привличащо последователи направление. Езиковите закони се формират чрез схеми и формули, въвеждат се старогръцки термини. Глосематиката разглежда езика като знакова система от звукове, лексеми, морфеми, граматична морфология, синтактична структура, текстове, единства. Те не притежават оценъчност и експресия, а са обикновени денотативни знакове. Системата им се нарича денотативна езикова система. Над денотативната знакова система и от нейните изразни средства се формира вторична знакова система, характерна за художествената литература – представлява език на художествената литература. ДЗС се състои от знакове, притежаващи форми и денотативен смисъл (всеки знак се състои от форма и значение). Когато формата и денотативния смисъл се свържат и се превърнат в нова конотативна форма, в нея се реализира нов смисъл – конотативен. Конотативната система не може да бъде тотално описана от формална гледна точка (и от денотативно смислова). Могат да бъдат описани само механизамите за пораждане на конотативните знакове. Това е целта на стилистиката. Стилистиката в духа на Янцлеровата конотативна теория е създадена през 70те години на 20.век от белгийската група МЮ, град Лиеш. Тя е кръжок от езиковеди и литератори, обединили усилията си за изучаване на метафора. Те тълкуват като метафора всяко неструктурирано езсиково съчетание. Има 4 основни механизма за формиране на конотативния знак: изпускане, прибавяне, повтаряне, разместване. Групата работи върху френска литература и създава най-добрата стилистика на света със заглавие „Обща реторика“. Езика на худ.л-ра се определя като вторична знакова система. Образувана е от формата и значението на денотативната. Дефинира конотативната знакова система като образувана от формата и значението на денотативния знак ,които съвместно функционират като конотативна форма, на която е присъщо ново, в повечето случаи контекство обособено конотативно значение. В този смисъл конотативната знакова система може да бъде дефинирана като вторчина знакова система, свръх знакова система, система надграждаща денотативната, система от собствен род. Основната функция на конотативната знакова система(вторичната знакова система) е да образува знакове с оценъчна и експресивна фунцкия. Емоционално оценъчната и експресивната функция именно наричаме конотативна функция. В пълнота конотативната функция може да бъде описана на равнището на конкретния худ.текст(след идейно естетически анализ на худ.текст).Луи Йонслер твърди, че извън контекста конотативните функции могат да бъдат описани като типове функции чрез механизмите на тяхното образуване и спецификата на основния езиков знак в тях. Конотативните функции се диференцират в зависимост от основните ,реализиращи ги знакове- звукове, морфеми(форми), думи,словосъчетания и изречения.Част от основните езикови единици имат семантика. Другата част нямат семантика(звукове,словосъчетания и изречения.4 Конотативните функции на знаковите елементи(имат форми и значения), семантичните елементи(морфеми и думи) са свързани с тяхната семантика. Семантиката и свързаната с нея функция може да бъде най-различна(зависеща от контекста), но като тип е два вида - положително оценъчна или отрицателно оценъчна. Езиковите елементи,които не притежават семантика са - звуковете,словосъчетанията и изреченията. Звуковете са звукови типове, притежаващи единствено смислово различителна функция. Словосъчетанията и изреченията са типове структури, които не се свързват със семантика(с едно ядро простите изречения, с две или повече сложните изречения). В част от техните класификации участва и типа семантика, но само като тип не конкретно(ПДИ,ПОИ; атрибутивни съчетания/определение на определяемото/, комплементарни/значение на допълнение/, сказуемни определителни). Конотативните функции на незначещите езикови елементи се основават на отношенията спрямо части на текста, които се изграждат чрез тях. Затова звуковете и семантичните конструкции имат релативни функции(създаващи отношение). Релативните функции са два вида - по отношение на аналогия и отношение на контраст(и двете се използват активно в худ.тесктове). Въздействието им се основава на формалното(чрез звуковата организация или чрез синтактично подобие на изграждащите ги елементи).Два или повече текста подсъзнателно внушават на реципиентите си аналогия или подобие и на смисъла ,изграден чрез тях. Формалният контраст между два или повече текстови сегмента подсъзнателно внушават противопоставяне, различие, контраст и между смисъла. В художествените текстове конотативният ефект е резултат от съвместното въздействие на множество елементи(почти никога не е само един). Съвместният ефект на употребените в текста езикови елементи може да бъде определен като експресивен, изобразителен, тоест конотативните функции могат да се определят и като експресивни(образни,изобразителни,метафорични). Първата и смятана за най-елементарна експресивна функция е звукоподражанието. При нея елементите в текста(думи, морфеми, ритмическа стъпка) са подредени така ,че наподобяват някакъв конкретен звук или някакво звучене(,,Гарванът грачи грозно,зловещо"). Съдържанието е достъпно за всеки реципиент. Езиковата тъкан е непроницаема ,ако не разбираме смисъла. -вторичнолингвистични функции - това са функциите на онези словосъчетания,които трябва да бъдат декодирани и след това денотативно декодиране ефекта е резултат от въздействие в/у сетивата(зрение,слух). Най-простия ефект е при синистезийните метафори, където има определение и определяемо, за които е специфично различно сетивно възприятие.(крещящ цвят). Някои езикови елементи се употребяват предимно в определен фунцкионален стил: термините в научня, канцеларизмите в админист. деловия, абстрактно политическа (соц. лексика) в журналистическия, архаизми,неологизми,поетизми в художествения. Различни видове жаргонна лексика в разговорната. Всяка поява на такъв тип изразно средство изпълнява конотативен ефект. В повечето случаи определим като налагане на асоциация със съответния фунцкионален стил. Не рядко тези ефекти (функц.стилово диференциращите) се наричат асоциативни. Функц.стилово диференцир. се употребява с две функции - създаване на атмосфера на конкретното комуникиране, а втората е за създаване на комичен ефект,когато едно стилово изразно средство е употребено в нетипична за него комуникативна среда(романа ,,Нощем с белите коне"- П.Вежимов). За разлика от функц.интепретация на езиковите знакове, която е относително нова (свързва се с 20-ти век и ПЛШ/праж.лингв.шк/). Езикът е коментиран като вид знак още в античността. Най-дискутираният проблем е бил затова дали езиковите знакове са установявали по силата на някаква логика между формата и значението им, или тази връзка е случайна. Тези дискусии са отразени в диалозите на Платон имало е привърженици и на едното и на другото становище. В късното средновековие е вече разпозната и възможността в едни случаи знакът да е мотивиран тоест да има логика м/у формата и смисъла ,но в определени контексти на тази връзка да се гледа и като на преосмислена ,метафорически определима. До края на 19. век знаковата интерпретация има по-скоро случаен характер ;съществуващите езикови концепции обикновено не се основават на знаковата специфика на езиковите единици. За първи път последователно на езиковата ситема като система от знакове базира своята теория Фердинанд дьо Сосюр ,затова той е известен като първият семиотик в езикознанието. Относително цялостна знакова теория разработва в изследванията си Чарлз Пиърс(1839г.-1914г.). Пиърс е бил изключително своенравна личност с невъздържан и труднокомуникиращ характер, поради което лесно е предизвикал неприязънта на колегите си. По-късно Р.Якубсон казва за него ,,че е бил толкова велик,че в нито един университет не се е намерило място за него". Чарлд Пиърс е първият ,който съумява да създаде подробна ,цялостна и многоаспектна теория за знаковете,които хората използват.Те са различни видове ,но безпорно знакова природа притежават и езиковите знакове. От времето ,в което Пиърс работи вече започва да се говори за наука за знаковете ,която се нарича симиотика. Пиърс създава множество класификации на знаковете, но най-важната ,която има отношение към езиковите знакове ,главно, ги представя като три основни вида- иконически,индекси и символи. Иконическите знакове се основават на реално подобие между формата и смисъла. Най-типичния иконически знак е рисунката, която е залегнала и в ироглифното писмо.Формата наподобява смисъла, иконата може да бъде по-стилизирана. Втория тип индексни знакове се основават на връзка ,обикновено причинно-следствена между формата и нейното значение. Стъпка в пясъка означава,че там е минал човек. Димът е знак,че нещо гори, повишената телесна температура означава,че има възпалителен процес в организма. Червеникав залез означава ,че времето ще е ветровито. Индексните знакове са характерни за диагностиките и прогностиките(медицина и астрономия). Специално в езикознанието под индексален знак се разбира такъв, чиято форма получава реален смисъл в определена комуникативна ситуация. Най-типични индекси са личните местоимения ,а и местоименията въобще, тъй като техният референт е променлив в различните комуникативни ситуации и при различни комуникативни роли. Символ се нарича онзи знак, при който има спонтанна и напълно случайна връзка между формата и смисъла. Символният знак задължително включва условието да бъде личностно концептуализиран тоест личностите да са се договорили ,че ще споделят конкретен смисъл зад определена форма. Понятието знак попринцип означава единство между форма и смисъл.Символният знак подчертава и една трета страна, а именно човешката концептуализация, която се договаря за единството за единството между точно тази форма с точно този смисъл. Така схематизацията на знака е обикновенно триъгълник, двата му върха са формата и смисъла, а на третият е поставена човешката мисъл или референцията.Погледа на човек към езиковата система от гледна точка на нейната знаковост изключително интензивно усъвършенства познанието за езиковта система. На пръв поглед езикът е система от знакове и символи, тъй като езиковият носител почти никога не е в състояние да разкрие логическото основание за връзката между формата и смисъла. Тази връзка е проблематична дори след задълбочени етимологически реконструкции. Човекът е вече твърде далече от времето,когато езиците са възникнали. Днес те са в голяма степен усъвършенствани и в това се състои пречката. Човек никога не се замисля върху логиката и причината, заради която определена форма се свързва с определен смисъл. Той използва езиковия знак като готов(завършен) и като такъв го изучава при овладяването на езика. Така е при овладяването на роден език. Някакво изкючение са междуметийните думи ,макар че техният брой не е съвсем малък в естествения език. Когато създава своята езикова теория Фердинанд дьо Сосюр специално конкретизира ,че обект на науката за езика е естествения, говорим език. Не поезията,не худ.език, а естествения език. За предпочитане е изучаването на неговата устна форма. Тоест онзи език, за който задължително и определено са едновременни речевият процес и психическият процес. Всички други видове са редактирани, не са спонтанна реч. След тази оговорка може категорично да се каже ,че той изучава езиковите знакови символи по тази причина Сосюр твърди ,че езиковият знак е символ. Сосюрянството започва да се разколебава след средата на 20. век, когато се популяризират достатъчно много литературоведски концепции, включително и структуралистични л-роведски концепции, макар и опитите за тях да са доста по-стари.Структуралистичните литературоведски изследвания започват с трудовете на представителите на ОПОЯЗ(20-те години на 20-ти век), по-късно придобиват различни характеристики ,една от които е френският структурализъм.В техните именно изследвания все по-задълбочено започва да се осмисля езиковият знак да разширява своята функция, да се употребява в нетипичен за него контекст, да реализира както интелектуално така и сетивно провокиране на рецепцията. През 60-те години на 20-ти век Р.Якубсон създава статия с приблизително заглавие "За същността на езика". В нея задочно полимизира с Ф.д.Сосюр, обръщайки внимание на факта ,че в езиковия знак са залегнали както символни така и иконически индексални черти. Припомня постолата на Чарлз Пиърс ,че най-добрите знакове ,сред които са езиковите, се основават на трите типа знакообозначение, в приблизително еднакви съотношения. Тези знакове в зависимост от контекста си могат да интензифицират една от своите три страни- иконическа,индексална и символната. В худ.текстове езиковите знакове са склонни да усилят своята иконическа страна.В нехудожествена реч най-интензивната страна на езиковия знак е символната. Част от аргументите на Р.Якубсон са :общата структура на текста,за който са характерни много иконически черти,чрез които възприемането се визуализира.В граматическият строеж на езиците иконизма (визуализацията) се проявява в ред особености, каквито са по-обемните форми за множествено число, по-обемните форми за степенувани прилагателни, разширяване на вокала при свършени и несв. действия в славянските езици. Изпускане на вокала при мин.св .вр. Словообразователните гнезна(назоваващи родители:майка,баща) са назовавали суфикс. Антонимите са с различен суфикс. Свързаността на текстовете се предава верижно като се движим от старата към новата информация. Като индексни знакове в естествените езици Р.Якубсон посочва онези граматически и лексикални знакове, които конкретизират съдържанието си в зависимост от ориентирана комуникация(момента на говорене). В следствие от неговите анализи наистина може да се открият множество случаи, в които езиковия знак може да променя своята природа. Трудно е да се останови логиката на свързване на звуковият комплекс с неговия смисъл при естествените, денотативните езикови знакове. Денотативни са онези знакове, които се възприемат интелектуално. Знакът може да се употребява в нетипичен за него контекст винаги когато някоя негова семантична черта позволява.Традиционната лексикология нарича логиката на свързването на звуковия комплекс с определено значение ВЪТРЕШНА ФОРМА НА ДУМАТА. Тази вътрешна форма в някои случаи може да бъде логиката на образуване на конотативния знак, но по-често не може да обясни конотативни знак. Тази вътрешна форма не е ясна , но и да е ясна е във формата на метафора. Компоненти на комуникативния акт. Изказване съобщение С оглед на спецификата на хуманитарните науки съобщението може да кодира два вида информация – денотативна и конотативна. Денотативната (когнитивна – познавателна, фактологична) е предмет на съобщението, тя не е обоснована от характера на комуникативния акт (официален, неофициален и т.н.) и е резултат от пряко неметафорично назоваване на явлението от извънезикови действия, за които се съобщава. Съобщението, предаващо денотативна информация, изпълнява неутрална информационна функция (денотативна). Конотативната е обословена от характера на комуникативния акт и изразява отношението на автора към предмета на съобщаване и реципиента, принадлежността на автора към определена социална среда и ролята, която изпълнява. Изразява и неговото емоционално състояние. Съобщението, предаващо конотативна информация, изпълнява конотативна и стилистична функция. Автор на съобщението (говорещ, пишещ, адресант и т.н.) е всеки субект способен да възприема, съхранява и използва информация. Необходими компоненти на автора са блока на паметта и тезаоса (речника), представляващ запаса от знания, емоция и естетически опит. Съобщение се нарича информацията, мислите и чувствата, които автора желае да предаде на реципиента. Тази информация (семантиката, смисъла) трябва да бъде кодирана чрез знакове те от използваната кодова система. В резултат се получава текст, който да бъде предаден от автора към получателя. Тези елементи са в човешкия мозък, а при останалите видове предаване на информация трябва да се различават код и кодиращо устройство. Знакове те имат сетивновъзприемаща форма (слух, зрение) и съобщението се определя като езиково, логическо, математическо и т.н. Понятието езиково съобщение не е тавтология. Ако разбираме под съобщение само информация. Предаването се осъществява чрез трансмиращо устройство. Характерно за техническите средства, а езиковото в писмена или устна форма и се възприема зрително и слухово. След момента на предаването процесът се обслужва от същото устройство в обратен ред - рецептивно устройство. Процесът предаване - приемане, обикновено е съпроводен от шумове и се навовава всяка загуба на информация в комуникативно процес по различни причини. Теорията на комуникацията включва и още няколко термина, описващи цялостния комуникативен процес - повечето са спорни. Научните изследвания се дефинират с различен обем за това по-често в началото на конкретно изследване те би трябвало да се уточнят и дефинират. Освен компонентите на комуникативно акт съществуват и: Реплика - речева изява на едно лице от началото до края Изказване - всяка реплика се състои от изказване, изказването е част от репликата ограничена от съчинителна пристрдинителна връзка Репликата и изказването могат да съответстват на изречението като термини. Комуникативно акт е двусубектна или много субект на размяна на информация, в която се реализират основни роли на адресант и адресат. Комуникативна ситуация - обществена ситуация, в която се разменя определен тип информация между субектите. Включва всички извън езикови условия, сред които се реализира размяната на информация Комуникативна сфера - тип социална среда обособена от реализиращата се в нея социално трудова дейност, обслужваща от определен тип комуникация. Диференцират се в зависимост от техните рамки, трудова дейност. Има 5 сфери на комуникация: Науката Администрирането Деловото Медийте Битово-разговорната реч Художественото отразяване Функции на изречението За разлика от знаковата интерпретация на езика, която е характерна още за античността, застъпвана в текстовете по антична реторика и философия, знакови характер на езика по-скоро се десактуализира през средновековието, а в ново време (17.век) започва да се появява в коментарите на учени и философи, но рядко. Новата знакова теория, която се заляга в научно-интерпретативните съчинения стартира с изследването на Чарлс Пиърс. Функционалната интерпретация се счита за нова и се свързва с ПЛШ. Терминът функция е зает от математиката и означава изчисли а зависимост на един елемент от друг. Въпросната изчислимост по-често е трудна за установяване и сама по себе си е математически проблем. Заслугата на ПЛШ, която е в много голяма степен семантична, е в опростяването на понятието функция като термин. Разбира се като приложение, употреба какво е предназначението на знака кога и в какви условия знака реализира пълнота в своята семантика. В ПЛШ понятието функция означава приложим, съобразен с целите на изказване. Изразното средство е по-функционално ако може да се употреби повече. Това значение се употребява и в други контексти: функционален предмет, дреха, сервиз и др. Така ПЛШ настоява езиковите изследвания задължително да се базират на функционалността на езика. Едно и също нещо може да има различни функции. През 60те години на 20.век Якобсон разсъждава върху функцията и функционалността на езиковия знак и се опитва да наложи идеята, че функционалните подезикове и стилове могат да бъдат дефинирани чрез основни функции, които употребените елементи в тях изпълняват. В научна реч съобщенията са с по-висока информативност, неекспресивни, непоетически, разговорното съобщение може да бъде апелативно, фатическо, докато художественото съобщение - не е апелативно, но често експресивно. Роман Якобсон дефинира 6 функции на съобщението: Комуникативна - функция на общуването и размяна на информация Експресивна - изява на оценъчност и емоция, по-рядко на експресия към предмета, на съобщението и реципиента Поетическа - характерна за художествените произведения, при нея експресивността и емоционалността са системно организирани и подчинени на обща идея Метла езикова - приложението на езиков елемент за дешифриране на други съобщения и елементи Апелативна - подтиква адреса та да извърши действие или да заеме позиция Фатическа - орегулира субектите отношения чрез нея проверяваме контакта между комуникатите. Идеята на Якобсон за 6те функции се посреща възторжено печели бързо последователи и се превръща в една от най-изследваните тези в езикознанието на 20.век. Работещите по темата изследователи правят детайлни анализи, реформират по вид функциите и в резултат увеличават техния брой. Така те обезсмисля идеята на Якобсон, защото с 6 функции може да има класификация, но не и с 66. След разнообразието се преминава отново към обобщаване и функциите се определят като психологически, лингво-психологически, социални, социлано-комуникативни, културно-исторически и т.н. Срещу теорията на РЯ има критически бележки, които са основателни. Сред цялото изобилие от функции, внимание заслужава Джон Холидей - групира функциите в 3 разбовидности Идеационни - всички употреби на езиковите елементи, образувани с идеята на авторовите интенции. Структурни - свързани с изграждането на текста Междуличностни - фатически и апелативни. Стилистика на текстовете Ефекта на звука и звуковото изграждане в художествените текстове и фураторските речи е привличал вниманието още на антични аториции. Те всички са усещали че звуковата организация е важна при това без значение, дали текста е експресивен или неекспресивен. Нещо повече, античните риторици са изучавали предимно ораторски речи-съвещателни, съдебни, тържествени, без значение те или попадат в групата на добрите речи ефектни, запомнящи се, убеждаващи или не попадат в тази група. Освен всички свои други качества ораторската реч би могла да въздейства и да подсигурява аргументацията и чрез собственото си звучене за това античните философи са предпочитали употребата на едни или други звукове на местата с по интензивно значение, предпочитали са главно редуване на гласни и съгласни, предпочитали са определен ритъм и сричкова организация на важните части в сричковата реч за да бъдат те важни и запомнящи се. Ефекта на звуковете е приеман за безпорен и интензивно използван в съчиненията на индийските философи а звученето и въздействието му върху човешкия организъм е било неотменна част от индийската народна медицина. Първите данни за звуковото въздействие върху човешката физика и психика се създават в първите религиозни свещенни книги на индийците и се наричат веди. В тях се обръща внимание и на звуковете в личното име на човека които определят неговия характер и жизнен път. Било е дори възможно човек да промени името си ако усеща че то му носи дискомфорт. В индийската ритуалистика и до днес заема трайно място така нареченото мантриране, тоест произнасяне многократно и с определена сила на гласа звукосъчетания строго определи които въздействат върху определени органи от човешкото тяло и на човешката психика. Въздействащото върху психиката мантриране може да бъде свързано и със звукосъчетаването му в личното име. Звуковото въздействие е широко използвано в християнските религиозни практики най вече на изповедта но вниманието върху звученето е засягало дори акустиката в християнските храмове. Ефекта на звученето се използва и в някои лечителски практики сред които е и баенето. Звукописът в поетическите произведения се отбелязва като ефектно изразно средство и ритурици, философи, филолози му отделят внимание от най стари времена до днес. Наблюдава са били в повечето случаи интуитивни, а изводите често спорни. Начало на теоретичното изучаване на звуковия символизъм слага йото йесперсен пред 20те години на 20 век в изследването си върху символизма на гласната И. През 80те години на 20 век се наблюдава ново актуализиране на идеята за логичната връзка между звученето и смисъла. Това е античен спор отразен в някои диалози на Платон. 20те 30те на 20 век се създава науката фоносемантика. Тя е дисциплина чиито предмет е звукоизобразяването - звукоподръжателната и звукосимволичната система на езика. Принципа е за мотивираност на езиковия знак. Върху звукосимволизма има изследвания и Фердинант Дьо Сосюр който налага теория за ключовата дума. Според него художествените произведения имат особено важна ключова за смисъла дума и обикновенно звукописните ефекти се въртят около нея. Обикновенно във фолклора това изказване на ключовите думи се използва (имената на двамата влюбени са едни и същия Стоян и Стоянка). В българската критика звукосимволизма също е дълбоко проучван и от езиковеди и от литературоведи. Атанас Далчев, Яворов. Автори имат обяснения. Особено внимание на звукописа са отделили критиците на символизма в България, тъй като се счита ,че те имат особени значение за изграждането на музикалността в стиховете. Обяснението на звуковите ефекти обаче се обслужва научно от многобройни термини. За всяка звукова структура, независимо дали е сходна или всъщност еднаква с друга,е въведен отделен термин и всеки звуков анализ на художествените произведения създава усещане за случайното без системност. Твърди се че съществуват 50-60 термина назоваващи звуковите структури и функции, и това е затрудняващо. Сред тях има често употребявани и редки същности различни мнения за същността на термина. Сред по често използваните са: звукопис, за звукопис се говори когато има по ярко изображение на картини и образи; внушава звукови асоциации; звукоподдръжания, повторения и редуване на звуковете или звукови съчетания в един или няколко еднакви стиха, алтерация аб-включване(съм), (литера-буква), учестено употребяване на съгласен; асонанс-насочвабе вниманието към звука-учестена употреба на гласните;дисонанс-употреба на различни звукове на едно и също място в думата-мило,тило,пило;също означава трудно-произносими гласно; благозвучие(еуфория)- текста не притежава трудно произнесими звукове; терминът "зеф" - означава празнина- натрупване на гласни звукове(поне две или три). Друг термин е анаграма-разместване на звукове или срички в думите, при което от една се образува друга дума. Прочитане на думата в обратен ред липа-пила; брадва-дарба; летограма-изпускане на определен звук в определена част на текста. Понякога е параномазия-близо в звученето на едни и същи думи таверна-каверна; анафора, мезафора, епифора; вид епифора е римата-вид звуков ефект. През 1983 година излиза изследването на авторитетни литературовед Радосвет Коларов "Звук и смисъл". То е посветено на звукописа в прозата. Той доказва че зеукопис в прозата съществува но най големия принос на неговото изследване е опитът му да замени съществуващата тежка, многообемна и безсистемна терминологична обезпеченост на изучаването на звукописа само с няколко термина. Първият е термина метафония- означаващ надстрояването на допълнителна експресивна информация върху системата от употребени в текста звукове. Втората група термини са метафонични структури(два вида). Първата е структура от фрегвентен тип т.е. честотно отклоняващ се тип. Тук попадат явления като асонаж, алтерация, липограма, анаграма. Комбинаторен тип близък по смисъл на първата и следващата. Втората структура е от позиционен тип. При нея важен е не броя на употребените двойни елементи, а място на което са поставени техните позиции. Важни са-(комбинаторна) позиционен тип и фрегвентен тип. Тези два типа функции осъществяват важни функции- изобразяват функции на метаезиковите: 1. Същински-звукоподражания, изобразяване на незвуковите принципи-пространствено,динамични,ритъмни. 2. Смислово-звуково корелиране-смислово констрастивна Метафорично поле-част от текста в рамките на което се проявява определена звукова особеност. Морфемите са словообразувани и формообразивани. В българския език функционират морфеми:-ай;-я;-уга; блокаж _ар;_ач;_телефонен носител и носач;писател, писар(историзъм) Падежни форми: използвани при по интимна разговорна реч: граматична метафора:една граматична форма се употребява на мястото на друга граматична форма: общо и частно значение на немаркирания член Трябва да се знае определението за грамема и т.н. В синтаксиса: предикативност, модалност, граматическа оформвност. Няколко вида: комуникативно изреченски аномалии; Когато структурата на изречението е нарушена изречението е двукомпонентна система. Именни изречения: завод, нощ, тиха звездна нощ, облачно небе надвиснало над хоризонта. Елиптични изречения: без сказуемо, недоизказано-не става ясно. Присъединяване, сравнение, вмятане, обръщение. Изтегляне 42.65 Kb. Сподели с приятели:
|