The craftsmen who put clock back forwards, by Stepan polyakov

Непрогледна и мразовита есенна нощ. Краят на осемнайсети век. Някъде край дивите брегове на Охридското езеро в територията на Османската империя. Двеста християни крачат в стегната колона. Само факлите и месечината /полумесец/ осветяват трънливия път. Вървят така вече седмица, а ги очакват поне още десет денонощия. И то, ако внезапно не бъдат ограбени и избити от хайдути – зловещите полувоенни отреди на Балканите. Клетите бродници не са войници. Бежанци са. Повечето - деца, жени и старци. Мъжете в активна възраст са най-малко. Всеки мъкне, колкото може. Това е цялото им имущество. Духът им все още е висок. Те са първите 30 рода от общо 150, които ще напуснат домовете си завинаги в посока Брацигово.

Макар и за първи път, те се завръщат в сърцето на родината си. В областта Тракия, съвсем близо до Стара Планина или Балкана, планината, дала името на Балканския полуостров. Повечето ще успеят да стигнат дотам живи, но в не много добро здраве. А после ще започне митологията на брациговските родове, която продължава вече три века и половина.

Както и легендите за някои от най-красивите сгради на България. България, която през девети век е една от единствените три държави в Европа наред с Византия и Франкската империя, а днес е на над 1300 години.

разпростира от днешните Тунис до Северна Молдова, от Босна до Кувейт на Персийския залив и от южен Египет по река Нил до Йемен на Червено море. Мащабите й са подобни на Римската империя.

Управлява я реформаторски настроеният Селим Трети, но усилията му са блокирани от ислямските духовници и фанатизирания Еничарски корпус. Империята му е започнала да се разпада. Постепенно настъпва своевластие и беззаконие на различни места из огромната й територия.

Такъв град е Москополе в днешна Албания. Бандити започват да се крият зад религията. Както обикновено се случва, престъпни безбожници се крият зад някой бог, за да малтретират мирянството на друг бог. Други законно, заради непрекъснато увеличаваните от властта данъци, губят всичко, каквото имат – къщи, земи. Впоследствие се превръщат в нови безправни социални категории.

Най-талантливите и бедни в тази бюргерска, но по източно среда, са дюлгерите. Майсторите, които вдигат цели градове. Архитектурата им е в Османската империя. Но повечето постройки изглеждат съвсем като в близката, през стотина километра по Адриатическо море, Италия. Повечето от тях често са работили там. Познават добре образците на ренесансовата архитектура.

А какво заварват, когато пристигат в Брацигово?

Кални тесни улици, ниски къщи с паянтови арки и дървени колове, а също и едноетажни хижи, вкопани в земята. Връзката със средновековното строителство, силно повлияно от Източната Римска империя, е насилствено прекъснато от османците четири века преди това.
Майсторите-бежанци с труд, умения и талант ще завъртят спиралата на историята по един сигурен и доста ефектен начин – чрез архитектурата. Антична Гърция

винаги е стояла в основата на европейската цивилизация.

С упадъка си и преместването на културните процеси на Запад, първо към Рим, обаче изглежда, че тя никога няма да се върне на Балканите, откъдето е тръгнала. Да, но архитектурата следва свои закони. Още с началото на Ренесанса градската къща става част от престижа и представата за благополучие на собственика й.

Първо в Италия през15-и век, в Нидерландия през 16-и, в Австро-Унгария – през 17-и. По същото време архитектурата в Османската империя е доста по-различна. Тя е основана на византийското наследство и на образци от малоазийските емиратства.

Строят се джамии, медресета, покрити и открити пазари, бани, кервансараи. Но жилищните къщи все още са тесни и тъмни отвътре по средновековен модел. А голямата градска къща е чисто буржоазният модел за независимата личност.

Тази идеология несъзнателно пренасят майсторите, които пристигат в Брацигово от края на 18-и век. Това е началото на все още неосъзнатия бунт на Балканите срещу Османската империя. Модерна Европа срещу огромната източна империя, която два века преди това едва не я е завзела напълно.

Брацигово – началото на 90-те години на 18-и век. По-голямата част от 150 рода, преминали по маршрута, Костур-Тиквеш-Петрич-Неврокоп /Гоце Делчев/-Ковачевица-Кричим пристигат в града. Беят на най-близката голяма околия Татар Пазарджик вече е позволил заселването им там.

По-голяма трудност се оказват отношенията между местните българи и пришълците. Местните се наричат мърваци, от старата дума мърва за въглищна пепел. Мъжете се занимавали предимно с примитивно въглищарство и коларство. Били доста едри и неособено

дружелюбни. До 19-и век думата мървак постепенно се превръща в откровено оскърбление. Новодошлите пък са наричани арнаути – по гръцкото име за всички албански воини, наемници още от времето на Неаполитанското кралство при Карл Анжуйски. Двете прослойки десетки години живеят напълно отделно една от друга, като дори никога не се поздравяват. Говорят различни езици. Носят различни носии. Мърваците – родопска, арнаутите – костурска. Извръщат глави, когато се срещнат.

Арнаутите бързо се захващат да строят. Строят с целия опит, който имат от предишния си тежък живот. Започват да вдигат къщи, приличащи повече на малки крепости – на два-три етажа, близо една до друга с тесни ъглови прозорци и истински бойници, откъдето лесно се поддържа непрекъсната стрелба срещу всякакви нахлуващи врагове.

Началото на 19-и век. Брацигово вече изглежда съвсем различно. Калдъръмени улици, масивни мостове над река Улмишка, просторни къщи с чардаци. И макар арнаутите все още да са хора без големи финансови възможности, те започват да променят икономическата ситуация в Брацигово. Там се строи. Събират се жители с пари. Майсторите помагат с труд и материали на всеки, който желае да се засели в града. Той се разраства. Настъпва просветление - сякаш отново са запалили факлите, с които са дошли.

Повечето от тях се заселват в Брацигово, а други в малки селища наоколо като Паталяница, Дебращица и Црънча. Постепенно и те ще тръгнат към проспериращия Брацигово.

Брациговските майстори тръгват да градят из региона. Пловдив, Пазарджик, Карлово, Пещера, Батак... По-късно стигат и до София. Строят и други съоръжения – воденици, дъскорезници, долапи за щавене на кожи, чешми...

Трийсетте години на 19-и век. Вече има немалко бракове между мърваци и арнаути. Населението е около 5 хиляди души. Това е колкото съвремения Созопол на Черно море и почти колкото столицата на Малта Валета. Почти всички деца на арнаутите ходят на училище, могат да четат и пишат. Бащите им отсъстват за дълго, обичайно те прекарват от пролетта до късна есен по гурбет. За домакинството се грижат жените. Явяват се пред властите, защитават интересите на семейството и общността. Така ролята на брациговската жена придобива невероятна за времето си и държавата роля. Тя започва да взема дори бизнес решения, нещо което дори днес на някои места в Ориента е съвършено немислимо.

В Брацигово вече процъфтяват няколко вида занаяти – кацарски, дърводелски, дюлгерски, грънчарски. Те се обединяват в десетина еснафски сдружения. Всяко със свои закони и правила, често по-ефективни от държавните. За да заминат на гурбет, дюлгерите се събират на тайфи. Тези групи са от по 20-30 души, разделени по строга йерархична линия. Най-отгоре стоят първомайсторите.

Някои от новопристигналите обаче се натъкват на неочаквано затруднение. Не разбират нищо или много малко от говора на колегите си. Но тук проблемът не е в наречията или диалектите. Когато майсторите са заедно, тях не ги разбират дори собствените им роднини. Какво се е случило?

В началото на осемнайсети век из цяла Британия се създават гилдии, които напомнят каста. Повечето й членове са решителни, интелигентни мъже – строители със солидни познания по архитектура. Те здраво работят, здраво пият, здраво се бият. Наемат ги християнски духовници. Двете групи се придвижват заедно. Строят някои от най-значимите религиозни храмове не само на Острова. Работят навсякъде из Стария континент. Стигат чак до Италия и Гърция на юг. Започват да знаят повече за света, отколкото мнозинството от уседналите им съвременници. Стават прекомерно свободолюбиви. Организират се в ложи.

На 24-и юни 1717-а в лондонската кръчма „Гъската и скарата” четирите английски ложи на свободните зидари се обединяват във Велика ложа на Англия. Смята се, че това е рожденият ден на едно от най-влиятелните и мистични общества в света, оцеляло и до наши дни. Масонството. Братството неизбежно създава собствени тайни ритуали и жаргон.

Съвсем съзнателно нещо подобно повтарят брациговските майстори при преселението си в града. От столетия до днес местното население употребява италиански и гръцки думи, които не съществуват в славянските езици. Но майсторите не си служат само с чуждици. Те преиначават и българските думи до напълно неразбираеми изречения дори за местния учител или свещеник. Измислят си и собствени знаци. Наричат този език мещровски – от майстор. Онези, които влизат в гилдията, се заклеват, че няма да издават тайния говор. Първомайсторите знаят, че и така ще бъде.

Неслучайно. САЩ - 1826-а. Неуспелият кандидат-масон капитан Уилям Морган пише и публикува злепоставяща, но пълна с автентични подробности книга за тайните на масоните. Скоро е отвлечен заедно с издателя си Милър. Капитанът е зрелищно убит , издателят успява да се измъкне. Светът следи драмата.

Новините достигат и до Османската империя. Паралелът е ясен дори за хлапаците. Брациговските майстори са свободните зидари на България. Никой не бива да се шегува с тях. Ще го застигне възмездието. Мнозина от тези безкомпромисни мъже се разхождат с ордени, връчени им лично от турския султан за строежа на някои от най-стратегическите крепости на империята. Точно заради тези заслуги в очите на върховната власт те успяват да получат разрешение да се защитават до смърт от нахлуващи, макар и мюсюлмански, банди.

Историческият парадокс е, че не са успели да го постигнат в процъфтяващите си селища. Но и разпадът на Османската империя вече неумолимо е започнал.

Когато ирландските и

шотландските зидари тръгват из Европа и създават своите ритуали, е ясно, че това ще продължи десетилетия. Престарели бащи започват да посвещават отрасналите си синове в занаята и един паралелен живот.

Същото се случва и в Брацигово. Оттогава, до ден днешен, вече четвърт хилядолетие, в града просперират фамилиите Боянин, Гюлеметови, Бинкови, Аджикски, Терзикини, Търпоманови??????

Първият голям строителен удар, с който майсторите се утвърждават, е солидният мост над пълноводната река Марица от 1793-а година. Заселилите се до този момент първомайстори са достатъчно умни да се съберат всички заедно и безкористно да направят проекта. Той им е възложен лично от бея на областта Татарпазарджик

Гаваназоолу. Те първо прецизно измерват течението на реката. После определят мястото на моста. Преценяват, че не бива да е изцяло каменен, защото буйната водна стихия рано или късно ще го отнесе безвъзвратно. Вдигат каменна основа, а оставят пешеходната част дървена, за да може да се подменя по всяко време. Решението е виртуозно. Брациговските майстори вече са звезди за времето и родината си, подобно на днешните архитекти като Норман Фостър.

Те се перчат по кръчмите и предизвикват всеобщо възхищение с приказките си за грандиозни проекти, които лично ще издигат. Не е пресилено.

На сутринта слушателите им се валят замаяни от евтиното вино из плевните, а българските масони тръгват към поредния обект. Почти винаги за сграда, която ще остане в историята на Балканите.

Краят на деветнайсети век. В бъркотията на новоосвобождаващата се след пет века робство България не се е запазил нито един чертеж, нито една скица на брациговски майстор. Вероятно последните документи оттогава са заминали по доста нелеп начин.

След смъртта на един от дълголетниците първомайсторит зетят му продал на антикварите скъпите ориенталски кутии, в които той държал чертежите си. Безполезната оризова хартия раздал на децата си. Те я използвали, за да си направят корабчета. Корабчетата, които вероятно са се върнали с духа на дядото към началото му в Дубровник или Генуа.

Може би така възниква митът, че брациговци строели без никакви начертани планове, само с някакъв инженерен план в главата си. Нещо като сляп шах срещу много противници. Интелектуалното усилие без чертеж би представлявало точно това. Някои от тези майстори са говорели перфектно по пет-шест езика без да могат да

пишат на тях. Това също е умение, подобно на строеж без чертеж.

Първата половина на деветнайсети век, Османската империя отдавна не е онази мощна, неудържима сила, която изглежда няма да се спре пред нищо. Вече е наричана Болния човек на Европа. През 1829-а година е сключен Одринският мирен договор след победата на Русия в Руско-Турската война. Целостта на империята е застрашена.

Още с началото на инвазията си на Балканите през 14-и век османците сриват почти изцяло царската средновековна архитектура на България – дворци, църкви, градски жилища. Само някои от по-представителните са превърнати в джамии. Точно, както се е случило с най-бляскавите храмове при завладяването на Константинопол или Цариград, както ще го наричат оттук нататък българите. Четири века и половина по-късно трябва да се започне съвсем отначало.

Това не е никак лесно. Въпреки на пръв поглед либералните промени, за строителите и

вярващите тепърва предстоят доста препятствия. Според властта няма бюрократични пречки да се вдигат християнски храмове, но навсякъде местните мюсюлмани тръгват на бунтове срещу новите религиозни постройки. От обострен конфликт на религиозна тема ще загубят само християните.

Брациговските майстори знаят това. Съветват местните български първенци да приемат условието на бейовете църквите да не надвишават определена височина, особено да не се издигат над нито една джамия. Започват да вкопават постройките в земята дори с по метър и половина надолу. Това обаче не пречи на пространството и възможността им да събират по много миряни. За възраждащата се българска нация в този момент солидарността и съпричастието са най-важни.

Но майсторите няма да се откажат от възможността да демонстрират виртуозност и дори величие, въпреки ограниченията. Най-подходящи са именно религиозните храмове.

Въпреки погромите от 14-и век, те все пак не започват строежите от нищото. Надграждат върху моделите на запазената архитектура от края на 9-и и 10-и век, след като България току що е приела християнството. По онова време Българските владетели бързо възприемат, а понякога и доразвиват, моделите на източната Римска империя – онова, което по-късно учените ще нарекат Византия. Ранното християнството доразвива базиликата - по произход римска обществена сграда. Превръща я в знаковата църква, в която се извършват специални обреди.

Такава е била Голямата базилика от 9-и век в Плиска – столица на Първата Българска държава. С няколко изключения преди това църкви на територията на България започват да се строят чак от средата на 18-и век.

Брациговските майстори имат специално място в целия архитектурен процес. Те не са единствените, но са ненадминати в няколко аспекта. Много качествено обработват камъка и с размах строят просторни помещения. Владеят светлината и сенките в
интериорните пространства - боравят с обема и празнотата. Вкарват овални и умишлено недовършени елементи.

Това е типична висша техника за Деформираната перла, както вече е прозвището на европейския барок. Наричат го по формата на така ценените от претенциозните богаташи не-ососиметрични перли.

Използват техниката Trompe-l'œil, в която така се измества перспективата, че човешкото око възприема образите и обемите триизмерно

Но това започва да се случва едва след 30-те години на деветнайсети век. В края на осемнайсети век култовите постройки все още са малки и тъмни, примитивно планирани. Постижението е, че заместват старите дървени и глинени църкви с каменни или тухлени.

Една от първите църкви, с които започва възраждането на старите традиции е „Света Неделя” в Батак. Куполите и сводовете й вече са от камък. Но тя си остава твърде малка за онова, което предстои. Отделните архитектурни детайли изглеждат малки и тромави. Все още е 1813-а година.

Следващата стъпка в развитието на стилистиката е „Свети Димитър” в Пещера. Вече се установяват строги геометрични зависимости. Външното очертание на църквата е правоъгълник. В него се вписват два равностранни триъгълника, чиято страна е равна на ширината на църквата. Оттук нататък в различни варианти и стилове ще бъде преповтарян моделът на псевдобазиликата.
Псевдобазиликата повтаря характерната трикорабна форма на класическата базилика, но средният й кораб не е издигнат, а равен с останалите. Нали помним, че трябва да се внимава с чувството за превъзходство на

поробителя. Ако то бъде засегнато, всичко строено месеци наред може да се превърне в прах и пепел.

Отвътре обаче псевдобазиликата оставя достатъчно пространство, стига да е правена от добри майстори. Там тя изпълнява функциите на базилика – побира достатъчно миряни, но и внушава преклонение пред Царството Небесно.

За около година майсторите на Брацигово, начело с Насе Гърнето, вдигат един от символите на града – църквата „Свети Йоан Предтеча”. С двата си купола тя ще остане една от много малкото за десетилетия напред.

Архитектурното решение поразява с маниера си. Две по четири симетрични двойки колони поддържат куполите. Квадратите, които затваря всяка двойка от по четири колони, е равна на ширината на средния кораб.

Струва си да се погледне и западната фасада. Силуетът е изпълнен с разнообразие. Корнизът най-отгоре е леко огънат точно над средния прозорец-арка, за да се подчертае вертикала на западната ос. Това със сигурност е овладяно изкуство.

За да успее да усили акустиката отвътре първомайстор Насе изобретява просто устройство. Вгражда гърнета. Така свещениците се чували дори от стълпилите се пред църкавата. А на майстора му останал прякорът Гърнето.

Някъде тук приключва и анонимното строителство. Всеки майстор държи да се подпише на произведението си. Само след няколко десетилетия дори ще започнат спорове за авторство.

аналог дотогава в света.

Фасадата й е изключително плавна. Навява спокойстивие за окото, нещо типично за ренесансовите сгради. Западната и източната страна са по-строги и достолепни, докато страничните аркади внушават топлина.

Интериорът й обаче носи подчертани барокови характеристики. Трите кораба са обединени до степен в която се възприемат като едно цяло. Как става това?
Корабите са покрити със сводове. Ако застанете точно по средата, трите кораба ще израснат едновременно пред вас във височина. Средният кораб е по-широк и полуцилиндричният му свод е повдигнат. Допълнителен ефект за внушението добавя светлината. Прозорците по външните надлъжни стени са така разположени, че светлината едновременно нахлува през двата странични кораба, отсича от обема на колоните и обединява в широчина общото пространство. По този начин майсторът интериорно е превърнал псевдобазиликата в базилика.

Оста на симетрията на цялата сграда е с посока запад-изток. Отвън изобщо не личи импозантността, която ни очаква вътре, тъй като църквата е вкопана в земята. Отвътре се стеле полумрак, който постепенно подготвя за апотеоза на възприятията в централната част. Той е постигнат и чрез повдигане на купола в посока изток. Повдигането е постигнато със сваляне на равнището на пода. Тази денивелация обаче не се усеща, тъй като са поставени стъпала на три равнища.

Преходът към иконостаса е съвсем плавен. Този иконостас също е еталон за епохата си. Дело е на Дебърската дърворезбарска школа и е завършен години след завършването на църквата. Стените са облицовани с мрамора розов риолит. Сякаш, за да завърши

впечатлението за шедьовър, майсторът е проектирал почти всички архитектурни пропорции по Златното сечение.

В точка B се построява перпендикуляр към AB и върху тази права се определя точка C, така че BC да е равна на половината на AB. После се построява окръжност с център точка C и радиус BC, която пресича AC в точка D. След което се построява окръжност с център точка A и радиус AD, която пресича AB в точка S /в пощата ми е схемата!!!/.

Средният кораб е по-извисен, дори отколкото в Пазарджик??? Колоните също са по-тънки??? и предоставят още по-голяма перспектива за окото. Светлината струи от всяко ъгълче. Поредната крачка към овладяването на пространството.

Няма и век, откакто арнаутите са се заселили в Брацигово. Те вече са еталон за строители, които идват от всички краища на империята, за да учат занаята от тях. Пренасят наученото обратно по родните места. Парадоксално, но точно две поколения след онези драматични преходи /факлите!/ край Охридското езеро на път за новата си родина, изкуството на дядовците се завръща обратно. Стилът на брациговските майстори тръгва отново към териториите на днешна Македония и Албания. Архитектурата за пореден път пренася каменни влияния по-лесно и от цветен прашец.

Има и още една важна за развитието на брациговската школа „Света Богородица”. Тя е в Калофер. Тази църква е символ на една нова тенденция. Успешните битки за църковна независимост и порасналото национално самочувствие водят първо до желание за показност. Калоферската „Света Богородица” се превръща в застинал неравноделен музикален такт!!!. Точно, какъвто е българският фолклор по това време. Архитектурният ритъм ни води в завършена хармония през стенните ниши с полукръгъл завършек, като обаче отворите на прозорците остават с различна височина.

Майсторът следва стилистиката си и в полагането на основния материал - камъка. По ъглите е обработен и поставен в правилен ред, в основата е груб, като от пещера. В мазилката пък играе с цветове и нюанси. Това вече не е само порив към показност, а и артистична екстравагантност.

Само след двайсет и пет години българският народ ще е

свободен. Първият бунт към освобождението започва от майсторите-архитекти. Съвсем скоро след естетическата битка ще гръмнат и първите пушки. В порива за свобода българите ще объркат изкуство с въстание. Трагично! Мнозина ще загинат, сред тях и майстори-архитекти. И най-вече в този регион. Но дотогава остава още малко време.

В този момент православните брациговски майстори са добили такава популярност и уважение, че еврейската и католическата общност ги наемат да построят собствените им храмове. За първи път в Османската империя поробените народи не се ненавиждат едни друти. Те повече няма да са роби.

Издигат католическата църква в Пловдив и синагогата в Пазарджик през 50-те години на деветнайсети век. За няколко десетилетия популярността на „Свети Лудвиг” надхвърля границите на България. Камбаните й са подарък от папа Лъв Тринайсети. Синагогата е съвсем в стила на Школата, но в същото време напълно удовлетворява религиозните нужди на еврейската общност.

София, началото на шейсетте години на деветнайсети век. Само след около петнайсетина години градът ще се превърне в столица на новоосвободената и независима българска държава. Брациговски майстори приключват строежа на църквата „Света Неделя”.

Днес тя е прочута далеч извън пределите на България. В нея се съхраняват мощите на сръбския крал Стефан. Но и с още нещо. По някаква зла участ две от знаковите църкви на брациговски майстори, при това, носещи едно и също име – „Света Неделя” - се превръщат в световен символ на човешка горест, страдание и ужас.

Батак, началото на май 1876-а. Българите са се вдигнали на отчаяно въоръжено въстание срещу поробителите. То е смазано безпощадно. В началото на май дворът и самата черква са претъпкани с отчаяни, зле въоръжени мъже, жени, деца. Те са обградени от башибозуци – турска военна част, съставена от български мююслмани. Нападателите нямат милост.

Избити са над 2000 души. След посещението си тук през август дипломатите пишат в докладите си, че целият двор и храмът са били задръстени с трупове. Почти до нивото на оградата. Английският дипломат Уолтър Беринг пише в доклада си На Ахмед ага и хората му се пада славата за извършване на може би най-гнусното престъпление, опетнило историята на нашия век.

Иначе обобщението е, че българи избиват българи.

Шестнайсети април 1925-а, София. Опело. В катедралния храм се е събрал целият елит на българската държава, очаква се и царят. В този момент избухва чудовищен взрив.

Сградата е почти изцяло срината. Под руините остават 193-ма убити и над 500 ранени. Атентатът е организиран от военното крило на Българската комунистическа партия. Отново едни българи избиват други българи.

До взривяването на боинга на „Пан Ам” над Локърби през 1988-а това е най-кървавият атентат в Европа.

Брациговските майстори с умение строят из страната и други сгради и съоръжения. Училища, мостове, камбанарии. Знае се, че са били особено ценени при изграждането на мостове, но при повечето авторството им не е установено със сигурност.

Днес е ясно за Дуковият и Драговият мост в Брацигово, Пазарджишкият към село Звъничево и още няколко. Но и мостовете из България не са от най-внушителните постройки.

Забележителното е, че камбаната е окачена на самостоятелна дървена конструкция.

Конструкцията е поставена на границата между каменния и тухления зид. Така тухлите носят само паянтовия купол. Това е умело изобретение за подсигуряване по вертикала срещу мощните хоризонтални сили при земетресение. Районът е силно сеизмичен през деветнайсети и началото на двайсети век, но и до днес по нея няма никакви поражения.

Наред с църквите особено важна за влиянието на брациговските майстори върху умовете и сърцата на българите е работата им по училища и частни домове. Важни са, защото образованието на децата в родолюбие и буржоазната самочувствие от притежанието на собствен дом на родителите, създават усещането за общ национален дух.

Още повече в Брацигово никога не е живяло нито едно турско семейство. Повечето от училищата с времето обаче са сринати. Оцелели са двете училища в Брацигово, в Карлово, в село Мечка, Пазарджишко, и в село Голямо Конаре.

Те не са особено значими от архитектурна гледна точка. Следват тенденциите на Пловдивската барокова

По-интересни архитектурно са търговските сгради, но и от тях са запазени твърде малко. Именно те са придавали характерния стил на българската чаршия.

Брациговските майстори строят къщи от Брацигово през Карлово и Пловдив, чак до Цариград. Къщи край Охридското езеро силно напомнят на пловдивските и брациговските. Но това не означава че майсторите са пренесли своя охридски стил, където са се заселили.

Той просто е проникнат от различни средиземноморски влияния. Фасадите се изпъстрят с рисувани колони, поставят се много прозорци, чардакът преминава в закрито помещение, което се нарича кьошк. През зимата чардакът се затваря, но кой може да отучи средиземноморските народи да обядват навън с гледка край морето през пролетта и лятото.

Подобни къщи ще откриете дори на другия край на планетата – в планинските градове на Индокитай, където французите са били колонизатори. В интериора на българската възрожденска къща има доста турски влияния. Но те не са определящи за архитектурата, тъй като помещенията не са разделени на мъжки и женски.

Рядко българите са можели да вложат неограничени средства за частните си сгради, докато за храмовете всички са давали, колкото могат повече.

В Брацигово типичен пример за практическото обединяване на пространствата е съчетанието на маза и читалище в къщата на Васил Петлешков. Долният етаж изглежда по-грубо строен, има по-търговски характер, а прозорците на горния са така комбинирани, че да подсказват предназначението на помещението – читалня.

Васил Петлешков още от двайсет годишен върти собствена търговия. Малко преди да навърши трийсет записва стодневни аптекарски курсове в Цариград. Когато се връща, прави аптека от първия етаж, от втория - читалище, на което е председател. Твърди, че той в една сграда дава физически и духовен лек на брациговци.

Бързо става много популярен в целия регион. Когато обреченото Априлско въстание избухва две години по-късно, той е избран за един от основните му водачи. Приема без да се колебае, макар да знае, че връщане назад няма – „Свобода или смърт”, какъвто е лозунгът на въстаниците. Това е краят на собственост, на бизнес... Винаги, през цялата история на света,

При всички войни става дума за едно – земи

И имоти.

Скоро въстанието е удавено в кръв, но Петлешков успява да се укрие. Турците го искат жив. Знаят как да принудят богатите брациговци да го предадат. Посягат на най-скъпото им. Започват да палят къщи. Трийсет и една годишният революционер е принуден да се предаде. Той е на възрастта, когато повечето мъже, решават да трупат имоти. Петлешков има всичко. Но няма свобода. А отвъд нея е гибелта. Разпитват го между два буйно накладени огъня. Петлешков не издава никого от съратниците си. Последните му думи преди да умре от раните си и погълнатата преди това отрова са: Сам

От едни домът е направил господари на духа, от други – обикновени заложници.

Но историята е ясна. България ще е независима само две години по-късно. А духът на брациговските майстори ще струи заедно със слънчевата светлина през многобройните прозорци на църквите, които са изградили. Като пламъците от факлите, с които започва онова толкова несигурно пътешествие край бреговете на Охридското езеро.

Времето се е върнало напред. Антична Атина отново е близо до Атина.

Финални надписи:

В памет на майсторите

Уста Младен, Уста Гизда Петко, Уста Кръстю, Уста Стойо Иванов, Никола Т. Донов, Томчев Дим. Никола – Устбашийски, Никола Хр. Троянов, Христо Н. Троянов, мечканин Хр. Атанас – Насе Гърнето, Иван Боянов, Иван Драгов, Сръстю, Щерю, Никола, Гюлеметови,

Боз Петко – начело на еснафа и всички останали знайни и незнайни брациговски сторители от Възраждането на България.

Възстановка. Сцената е край езерата около Брацигово.

Изтерзани хора

/трябват ни брадати/.

вървят в колона. Облечени са в парцаливи дрехи.

Някои носят факли. Мъкнат бохчи и торби.

Подкарали са няколко дръгливи магарета.

Тук един от тях се отделя /Марк/ и с факла в ръка

казва реплика-

та:

Западната порта/.

Няколко портрета+два-три интересни инструмента от музея.

Възстановка – каруца по калдъръм, човек с чалма. Карта.

Портрет. Джамия, снимана отдолу нагоре.

Марк с разхожда, спира пред някой монументален зид.

Кални тесни улици, калдъръм. Дъжд вали в локви и кал.

Някоя запустяла къща с изгнила дървесина. Ротондата в София.

Марк минава между дорийски колони.

Строителни дейности и капители, дорийски колони /елементи

От античната архитектура/. Последния кадър по-мащабен.

Хубави брациговски къщи. Хеликоптер.

Европейски архитектурни елементи от брациговски къщи.

Тълпи, пазар, джамии, тесни дворове.

Представителна брациговска къща.

Ощe хубави фасади.

Ходещ мъж с потури и кама на кръста.

Карта.

Действия, които подсказват заселване.

Мъже се разминават мълчаливо.

Двама търгуват, но си служат със знаци.

Носии от музея.

Изстрел с пушка /пистолет/ от прозорец. Или поне да се покаже цев.

Красиви вечерни кадри от Брацигово. Мостове над реката, фенери

/може и отнякъде другаде/. Къщи с чардаци. Кулата, други

съоръжения. Високи кадри на града. Оттам и хора.

Цайттрафер на слънце, за да прелее във факлите.

Селца и мащабно заснет път към града. Крачещи крака по прашен

Друм.
Общ кадър с обширно пространство /региона/, чешми,

дъскорезници, кладенци, мандрата край язовира.

Тълпи, особено от възстановките.

Поповите къщи – решетки, градинки, дървета, струпани дърва,
Писалище.

Одухотворена зряла жена – профил/полуанфас.

Духване на свещ – тъмнина.

В музея – инструменти.

Някакви странни символи или поне така да изглеждат

Характерен голям инструмент.

Вехти страници – прелистване.
Устата на Марк го чете.

Каруци, въртящо се колело на каруца, крака на кон/магаре,

Кесия с пари.

Някакъв тайнопис.

Морава.
Изразителни светли мъжки лица.

Силно чукване на чаши върху дървена маса.

Някой в расо преговаря с мъжете. Тръгват по калдъръма.
Католическия храм в София. /имам и кадри от Испания, Италия/,

Може да ги използваме вместо снимки.

Карта със стрелки от Англия към Гърция и Италия. Анимация – завърта се цялото земно кълбо.

Типично масонсско ръкостискане.

Дървена маса. Мъже в бели ризи, на масата кадастрон. Чертаят

нещо.

Марк /ства и излиза от кръчмата. В този момент разбираме, че

Той е бил един от мъжете, които чертаят/:

На латински изписваме гръцки и италиански думи, но сред тях и

напълно неразбираемите.

Трима мъже – тайнствени знаци без да говорят,

след което се разотиват.
Заклеват се с вдитане на ръка.

Наивна стара карта на САЩ. Корица на книгата,

портрет на капитана.
Гравюра на убийство.
Вълнички, които заливат брега.

Марк хвърля камък във водата.

Три кадъра на порутени сгради.

Табели с фамилии на майстори. Кметът да мине по калдъръма.

/ако може да е облечен в нещо по-ретро/.
Мостът – общ кадър. Стари снимки. Марица снимана някъде

Откъм брега – да изглежда максимално пълноводна.

Измервателни дейности. Пръски от вода. Вълничка

в каменна стена.
Дървена конструкция. Марк минава край моста.

Някой горделиво влиза през портата на кръчмата. Отваря

я с размах – виждаме го в гръб.

Някой лежи в сламата или някъде в калта.

Ведър изгрев, каруца тръгва нанякъде.

„Света Неделя” – София.

Цайттрафер – небе, мрачни облаци, но и слънце.

Скици, чертежи.

Празен хоризонт.

Оризова хартия.

Хартиени корабчета по водата.

Шахматна дъска, някой играе ход.

Отделни конструкции от сгради – свод, корниз, напречна греда.

Картата с Болния човек.

Няколко заврънкулки върху лист с писалка.

Рози край някаква сграда.

Да помислим какво запазено има – може би Преслав???

Църквата „Света София” – София. Също и Сапарева баня

- базилика.

Базиликата – Плиска /графика/. Има я и във филма за Шумен.

Малка и стара схлупена църква.
Няколко прецизни удара с длето върху камък. Някой от инструментите.
Влизане през отворена порта към обширно църковно помещение.

Всичко това Пазарджишката „Света Богородица“.

Интериорни елементи.

Не-ососиметричната перла.

Няколко бързи кадъра на по-малките църкви – „Света Неделя“

в Батак...

Каменна основа от някоя от по-големите с вдигане на кадъра

до купола й.

„Света Неделя“ – Батак.

„Свети Димитър“ Пещера – започва се с въздушни кадри.

Снима се отвътре така, че после лесно да се прекарат анимирани линии по правоъгълника.

Марк се прокрадва и влиза в църква.

Пространство в перспектива. Марк вдига глава към купола,

за да подчертае площта.
Общи кадри на църквата.

Марк се разхожда между тях, посочва ги.

Нечия ръка се подписва върху бетон.
Общи кадри на църквата.

Хеликоптер обикаля.

Марк оглежда.

Марк оглежда.

Марк оглежда.

OSVETLENIE /Momchil/

Марк оглежда.

Марк оглежда.

Марк оглежда.

Марк оглежда.

Марк се появява отнякъде /в къща/, за да погледне точно отсреща.

Т.е., мислим, че той е у Христович, а къщата е отсреща.

Ръце пускат монети в дискове /може в църковния/ в съчетание

С незапалени свещи.

Марк влиза в богаташка къща, свойски, почти гаменски.

Започват да се затварят порти, врати, прозорци. Виждаме

Предимно задни фасади – грозни.

Факли се разгарят.

1. 
   Повечето от тези хора
   

2. 
   Но повечето постройки
   

3. 
   Майсторите-бежанци с труд, умения и талант ще завъртят спиралата на историята по един сигурен и доста ефектен начин – чрез архитектурата. Антична Гърция винаги е стояла в основата на европейската цивилизация.
   

4. 
   Брациговските майстори тръгват да градят из региона. Пловдив, Пазарджик, Карлово, Пещера, Батак... По-късно стигат и до София. Строят и други съоръжения – воденици, дъскорезници, долапи за щавене на кожи, чешми...
   

5. 
   Така е устава, а който не се подчинява на тоя ред, майсторите имат разрешение от еснафа да го бият и да го затварят. Не може в такъв случай и полицейският пристав нищо да каже, защото нашият еснаф си има устав,
   

6. 
   Смята се,че това е
   

7. 
   Новините достигат и до Османската империя. Паралелът е ясен дори за хлапаците. Брациговските майстори са свободните зидари на България. Никой не бива да се шегува с тях. Ще го застигне възмездието.
   

8. 
   Решението е виртуозно. Брациговските майстори вече са звезди за времето и родината си, подобно на днешните архитекти като Норман Фостър.
   

9. 
   Вече се установяват
   

10. 
    Архитектурното решение поразява с маниера си. Две по четири симетрични двойки колони поддържат куполите. Квадратите, които затваря всяка двойка от по четири колони, е равна на ширината на средния кораб.
    

Стъпки в църквата. Свещеник започва началото на литургия.

11. 
    Интериорът й обаче носи подчертани барокови характеристики. Трите кораба са обединени до степен, в която се възприемат като едно цяло. Как става това?
    

12. 
    Отвътре се стеле полумрак, който постепенно подготвя за апотеоза на възприятията в централната част. Той е постигнат и чрез повдигане на купола в посока изток. Повдигането е постигнато със сваляне на равнището на пода. Тази денивелация обаче не се усеща, тъй като са поставени стъпала на три равнища.
    

13. 
    Това е отази почти магическа формула, която съчетава изкуството и геометрията. По нея са строени пирамидите, Партенона, Парижката Света Богородица. Ето как изглежда:
    

14. 
    Вероятно точно заради това в момента гледате именно в този формат – погледнете дистанционното си – 16 към 9, нали?
    

15. 
    Изобщо, когато влизате в църква, оглеждайте се за ефектите, които архитектът е заложил. Откъде идва светлината, каква е акустиката, кои са тъмните места, как отвън сградата поема слънчевата светлина, откъде влизате и как се минавате от едно до друго равнище на пода. А, и кой може да ви наблюдава, там отгоре!
    

16. 
    Калоферската „Света Богородица” се превръща в застинал неравноделен музикален такт!!!. Точно, какъвто е българският фолклор по това време.
    

17. 
    По-различно е с камбанариите и часовниковите кули. Това е кулата към църквата „Свети Йоан Предтеча”. Мнозина архитекти и историци са убедени, че тя е най-високата на Балканския полуостров самостоятелна камбанария.
    

18. 
    Следват тенденциите на Пловдивската барокова
    

19. 
    Той просто е проникнат от различни средиземноморски влияния. Фасадите се изпъстрят с рисувани
    

20. 
    Ходът на времето се е