Това е велика книга
Изтегляне 1.06 Mb.
|
УРОЦИТЕ НА “СМЕЛИ”След този разговор се състоя събрание на учениците от VII – IX класове. Събранието прие решение: да се създаде производствена бригада за участие през лятото на 1975 година в реконструкцията на училищното здание, за да се вмести в него не само общообразователното училище, но и спортно, хореографическо, художествено, музикално, клубове на младите техници и натуралисти. И ето аз съм у председателя на колхоза Н.Е.Басов. Той се зае да обезпечи строежа с материали, да отдели специалисти-строители за извършители на сложната работа. През май докараха всичко необходимо, купихме палатки, за да живеем на лагер. Но не бяхме му избрали още място. Искаше ни се лагера да е в гората, на брега на езеро. И ето в един слънчев майски ден излязохме на разузнаване. Разгледахме всички предложени от децата ъгълчета и до края на деня единодушно решихме: да разпънем лагера в местността Попово на брега на езерото до село Начаевка. На общо събрание на производствената бригада, още един път обсъдихме до най-малките потребности, как да бъде организиран нашия живот в лагера. Днес е трудно да си представите как изглеждаше нашия лагер през лятото на 1975. Там, където стояха редовете големи, избелели от слънцето десетместни палатки, сега има три “улици” от петместни бунгала с разноцветни покриви, по форма приличащи на палатки. Вместо временна кухня с дълга дървена маса под открито небе - голяма и хубава закрита столова, окръжена от три страни с разклонени ябълки. Няма я и танцовата поляна, където целия лагер, застанал в кръг, разучаваше заедно с балетмайстора Олга Фьодоровна Коновалова нови танци. На това място – просторна асфалтирана площадка за спортни игри и танци. Няма ги и бодливите, от червени тухли и оранжев пясък, вити алеи, които контрастирайки с ярката зеленина, така украсяваше лагера. Останали са само езерото и огромните вековни дъбове… През юни 1975 г. лагерът се казваше “Орле”. В неговите палатки живееха около сто деца. Всяко утро, разплисквайки весели песни по цялата област, возеше бригадите от лагера до училището нашето “товаротакси”, управлявано от водача М.В.Курица. Работата не беше лека. С часове стържехме с малки лопатки старата шпакловка от тавана и панелите и избивахме разкъртилите се циментови кръпки между тях. Тази работа ние на шега нарекохме “прашна, но не мръсна” А “мръсна, но не прашна” се смяташе работата измиването от стените на класните стаите и коридорите на винервайса и постната боя, зидането с тухли на преградни стени в бъдещото музикално училище. И едното и другото изискваше воля и характер на войн. Не всеки може, например, намирайки се високо под тавана, навел се назад, по няколко часа на ден да стърже с шпакла сантиметър по сантиметър шпакловката, която се сипе в пазвата му и смесвайки се с потта потича на кални потоци по цялото разгорещено тяло. И така ден след ден в продължение на цял месец. Гледах младежите и девойките, които в облак прах неистово стържеха тавана и се чудех от къде вземат сили. И още се шегуваха и се поднасяха един друг. Но какво удоволствие изпитвахме, когато след пристигане в лагера, се гмурвахме в чистите и прохладни води на езерото. Не рядко си мислех, че сутринта нищо няма да може да ни застави да застанем под боцкащия пясък и прах. Но идваше утрото и с песни и весели шеги препускахме на своята чудо-машина за среща със своите мъки, като на празник. През калта и праха, през пелената от лютива пот, ние виждахме нашата мечта, драпахме към нея. Не минаваше ден, да не говорим за бъдещото училище… Юни свършваше. Отдавна мина деня, когато трябваше да ни дойдат на помощ бригадите от строителни бояджии. “Вие не се притеснявайте, - ни успокояваше началника на СМУ, - да довършим обекта и ще хвърлим всички сили при вас…Ще успеем!” Но времето минаваше, а помощ не идваше. Когато гледах мръсно-сивите стени и тавани на училището, пресмятайки колко работа има още, сърцето ми се свиваше от тъжната мисъл: “Няма да успеем…” - От 4 юли две бояджийски бригади ще работят на вашето училище… - ми каза инженер от СМУ. Приготвили ли сте напълно всички материали? – попита той, когато вече се канех да си тръгвам. - Напълно. И подготвителните работи са извършени. - Тогава до края на юли ще боядисаме цялото училище… Но на 4 юли не дойде никой от строителите. На 5, сутринта, бях в кабинета на главния инженер. Той беше мрачен, като облак, и без всякакви предисловия ми прочете заповедта на висшестоящата организация за прехвърлянето на строителите на друг обект. Текста на разпореждането възприех като смъртна присъда. Обясняваха ми нещо, изказваха ми съчувствие, а аз виждах уморените лица на децата и празното, жалко, излъгано училище… “Ето ти изненада! Ето ти подарък за края на трудовата ваканция, - иронизираше ме вътрешния ми глас. – Ето ти и море…” Да, след няколко дни “Орле” трябваше да пътува до морето на екскурзия. Бяхме се договорили да работим месец. Месецът свърши… Не успях да затворя вратата на колата, когато ме наобиколиха весели, оживени децата. - Моля, съберете всички на вечерна проверка, - казах на военния ръководител. - Деца! Пътувайки от Белгород, подбирах необходимите фрази. А когато видях вашите радостни лица, всичко подбрано се разпиля. А и какво мога да кажа! Благодаря ви! Вие направихте всичко, което може да бъде направено. Но нашето училище за 1 септември… няма да бъде готово, ако отидем на море… - На правих пауза и огледах децата. На лицата им – обърканост, неразбиране, тревога. На някои – едва забележима тъжна усмивка: “Ето ти и обещаното море…” - Да запомним този ден – 5 юли 1975 година, - продължих аз, - Днес решаваме съдбата на нашата мечта. Ако се разотидем по домовете, вместо ново и красиво училище, на 1 септември малките ще видят сиво здание с олющени стени и тавани. Тези, които останат, ще им се наложи да работят на две, а може би на три смени… Но друг изход няма. Училището трябва да е готово на 1 септември. Трябва… Моля всеки да претегли своите възможности. Тези, които по някаква причина не могат да работят, които не са сигурни, че ще издържат, ги чака колата. Няма да ги съдим, няма да мислим за тях лошо – те направиха всичко, което можаха. Давам две минути за размишление. Съветвайте се само със себе си, с всичките дни на своя живот, преживяни до днешния ден, затова в строя пълно мълчание. Няма да забравя тези дълги сто и двадесет секунди. “А ако остана сам? Ако на това място където сега е строя, видя само следите по пясъка?” Стрелката отброи последните пет секунди. - Това е, деца, времето изтече. Строя трепна и отново замря. Но от левия му край излязоха двама, след това още… още… още… Заминаваха мълчаливо, не можех да гледам, как буквално се топяха редиците. Чуваше се шумоленето на пясъка под краката на заминаващите. Тишина. Вдигнах очи. Там са… там са моите момичета и момчета. Строя е рядък, големи празнини, между тях следите на заминалите. - Сгъстете редиците. По ред на номерата преброй се! Първи! Втори! Трети!.. Четиридесети! Преброяването завършено. Четиридесет от сто и двадесет, значи всеки трябва да работи за трима. Искаше ми се да крещя напиращото от сърцето ми: “Вие сте удивителни! Вие сте най-красивите, най-близките, най-истинските хора!” Но вместо това произнесох непростимо делнично: “Свободни сте! Всички след пет минути във втора палатка.” Не помня сега всички подробности на нашия разговор. Помня само, че разсъждавахме за трудното човешко щастие – човек да е отговорен за всичко ставащо наоколо, говорихме за това, че живота е борба за красота, и че в тази борба е нужно единство, здрава дружба, твърда дисциплина… Когато излязохме от палатката вече беше нощ, високо над нас светеха звездите. Гъстата тъмнина ни разтвори в огромния свят, но нямаше чувството на безпомощност, напротив, на душата беше удивително спокойно. В този вечер ние станахме трудовия отряд “Смели”. Именно от този отряд започна станалото по-късно лауреат на премията на Ленинския комсомол Яснозоринското училище-комплекс. Пожелавайки един на друг лека нощ, децата се разотидоха по палатките. Спуснах се надолу, към езерото. Обкръжено от три страни с тъмна гора, правеше странно впечатление със своята ярка и гъста чернота, изглеждаше, че под брега няма вода, а бездна. В езерото се отразяваха звездите… В живота на всеки човек има минути, когато той разкъсвайки пътя на малките мисли прицелени в часа, в деня, изведнъж започва да вижда безкрайността на бъдещето и безкрайността на миналото. В такива минути живота не се заключава в едного, човек се чувства частица от човечеството. Днес децата изпитаха тези минути на прозрение, почувстваха в себе си горещия пламък на вечния огън на красотата. Колко е важно, че не му дадоха да угасне, за да стане днешния ден за всеки начало на големия, без остатък отдаден на хората и поради това щастлив живот… А какво ако напиша песен? Да разкрия красотата на тяхната постъпка и да им я подаря за спомен от днешната вечер? На следващия ден смелчаците, приседнали на високия бряг на езерото, разучаваха песента за себе си: Тътена на войната не сме слушали с теб, Слушали сме само тътена на лятна буря. Вражески танкове в боя не взривявахме… Четиридесет от “Смели” казаха дружно: “Трябва ли? – Тръгваме!” Лагерът “Смели” в къдравата дъбрава Над стръмното се извисил като кон в скок. Тук всеки отдава без да мисли за слава, Заради миг борба покоя си за век … Герой няма да станеш за миг, отведнъж. Бъди вечно в движение, вечно в бой. Самоотвержен и смел става всеки, Който не е побягнал, когато е трудно и страшно… Трябва ли? – Оставаш със строя… Децата тихо пееха. Техните тихи гласове звучаха над езерното огледало, вдигаха се нагоре към зеленикаво-синьото вечерно небе, сливайки се със света, със земята на Родината в едно единно цяло. Сериозните, замислени лица, напрегнатата суровост на очите говореха, че песента е разбрана и приета. …Главното съдържание на нашия живот стана напрегнатата работа, но песните, шегите, безгрижния смях съпровождаха децата навсякъде, където и да бяха. Всеки се стремеше да направи повече, да вземе на себе си най-неприятното. И никакво самохвалство и позьорство. “С какво ги примамвате? – се шегуваха родителите – Не можеш ги задържа в къщи… Ще си дойдат в събота от лагера, само разговори за “Смели”. А в неделя, още от ранно утро, приготовления за лагера и отново разкази, но за това, което ще бъде…” Нас, педагозите, също неудържимо ни теглеше в отряда. Искаше ни се просто да бъдем с децата, да виждаме техните очи, лица. Нямахме някакви особени педагогически методи, от рано намислени стратегии и тактики. Но пред нашите очи ставаха изменения, а понякога истинско прераждане на децата в най-добра посока. И когато настъпи деня на завършване на работата, ние почувствахме колко велика е привързаността ни един към друг. На 21 август ние за последен път миехме четките и валяците в бензин. - Няма ли да бъдем вече заедно? – ме попита Лена Фаюстова с накъсан от вълнение глас. - Защо? Нали ще се срещаме в училището. - Да се срещаме, само? – това е вече Надя Неронова. - Ние трябва да бъдем заедно, разбирате ли, не редом – заедно. - Какво предлагаш? Надя ме погледна удивено и решително отговори: - Да бъдем заедно. Да не се разформирова отряда! “А защо в действителност да не запазим отряда? Нали е трудов! – през целия ден мислех върху разговора с Лена и Надя. – Нима не ни чакат трудови дела през цялата година? Нали има целогодишни производствени бригади. Защо “Смели” да не се заеме, например, с организацията на производствената практика, на трудовите операции в училището?” И ето прощалния огън. Песни, частушки на тема живота в “Смели”, шеговити и лирични разкази, стихове. В душата е удивително – и леко и тъжно. Леко е защото много трудна работа е завършена: красивото училище чака първия звънец, чака своите ученици. Тъжно е, защото си отива още едно лято на детството. За повечето смелчаци 1 септември е началото на последната им учебна година в училище. Колко открития, находки, зрели мисли ще си заминат заедно с тези момичета и момчета. А безценния нравствен опит на децата? Не-не – отрядът трябва да живее. - За какво се замислихте, Михаил Петрович? – неочаквано силно попита Толик Алимов. - За какво? Мисля за това как да живеем по-нататък. - Аз не разбирам ние защо мълчим? – се надигна Надя Неронова. – Всички искат да бъдем заедно, искат да живее нашия отряд. Нима работата е свършила? Нима само през лятото има работа? Най-общо е така: ние решихме всички заедно, значи, нашия отряд ще решава да бъде или да не бъде. Аз предлагам да не разформироваме нашия отряд. - Какво ме гледате? – казах аз. – Гласувайте. - Кой е за това, отряда да се запази, “Смели” да действа постоянно, моля… да вдигне… ръка, - каза Надя с някакъв стоманен, видимо от вълнението, глас. И виждайки сред всичките вдигнати ръце и моята, неочаквано силно закрещя: - Единогласно! Ура-а-а!.. По-късно многократно се връщахме към опита на работа в “Смели”, отново и отново опитвайки се да осмислим източниците, първоосновите, притегателната сила на трудовия отряд. Детството - времето за стремеж на човека към всичко прекрасно. Никога не жадува за красота, като в това време. И колко важно е да се помогне на младата душа да види наистина великото в живота и в човека. В “Смели” ние се стремяхме да създадем такива условия, такива отношения, за да може децата възможно най-пълно да удовлетворят жаждата си по идеалното. Ние учехме и се учехме сами на образците от прекрасното, което ни даваше историята нашата страна. Хората със съдба на герои живеят, действат, ставайки наши мисли, мечти, дела. От поколение в поколение ги носи благодарната памет на народа и в настоящето и в бъдещето. Свята памет. Човек е силен с паметта си и вярата! Величието на човека е във величието на народа му. Героите, паметта за тях е тази светиня, това безценно достояние, което подхранва нашия живот. Ето защо ние предаваме огромно значение на разказите за героите, на песните за тях и на обстановката, на емоционалния фон, раждащ внимание и доверие. Огън, нощ, тишина. Всяко слово прониква в сърцето, въображението те отнася в това време, в тази среда, към тези събития, за които се говори в разказа или се пее в песента… “Няма край в революцията!” Поканихме на гости ветерани на труда и от Великата отечествена война. Те разказаха на децата за трудните години на борба социализъм, за дните на своята младост, за приятелите недоживели до Победата. Децата слушаха с голямо внимание. И още как. Пред тях бяха живите герои на историята, на времето, за които са заснети толкова филми, написани са книги, песни… В разговора, без съмнение полезен и нужен, звучеше един заостряш вниманието мотив: “Да, имаше хора в нашето време, не като днешното племе… Богатири, не като вас…” а един от гостите, видимо искрено желаещ да премахне сянката от паметта за миналото, каза: Хубав е животът ви сега, деца. Всичко е за вас. Живей и се радвай. Ако поживеехте в нашите дни, тогава щяхте да почувствате, какво е това трудност, какво е това борба за живота… Когато гостите си заминаха, помолих смелчаците да не се разотиват. - Е, как беше срещата, хареса ли ви? - Да, много! – дружно отговориха децата. - А вие съгласни ли сте с това, че всички трудности са в миналото и на нас ни остава само да се радваме и да се наслаждаваме? –казах, опитвайки да предизвикам преднамерено спор. - Ами, не съвсем, може би, е така, - бавно започна Миша Кузмин. – Някакви трудности, разбира се, има. Но тези битки ги няма. Както се казва: “Отгърмяха всички битки…” - Всички ли мислят така? Въпросът е много важен, иска ми се всеки да изкаже своето мнение. Ще продължим разговора утре, край следващия огън… Децата се разотидоха мълчаливо. А аз изведнъж помислих, че точно така мълчаливо и нерешително те вървят срещу изпитанията в живота. Те не се виждат в утрешния ден, не си представят трудностите, които ги чакат зад стените на училището. “Гответе се за борба, за щастието на своя народ, за комунизъм”, - им казвахме ние. Но разбират ли цялата дълбочина на тези думи нашите възпитаници? Да се бориш? С какво? С кого? Как? Изказвайки тревогата си за това, че нашето възпитание е станало основно словесно, аз имам предвид формалните, щатните думи, не намиращи отклик у децата. Противоположно на тях, огромно въздействие имат думите, сгрети от чувство, осветено от мисълта, раждащи ответни чувства, ответни мисли. Ето такива, като че ли обърнати към всеки един лично, станаха думите на забележителния човек и учител Б.А.Сухомлинский. С неговите афоризми започнахме беседата край огъня. Защо човек е д л ъ ж е н? Целия смисъл на нашия живот се заключава в това, че ние сме длъжни. Може ли да бъде по друг начин? Какво би се случило, ако човек прави само това, което му се иска? Може ли да бъде човек щастлив? Би ли съществувало въобще човешкото общество? Огромното зло – “да живееш за собствения си стомах” (Ф.М.Достоевский), да бъдеш егоист, да не виждаш нищо по-далеч от носа си, да не се интересуваш от болките на обществото. Страхувай се от стремежа да притежаваш вещи! Истинското богатство на човека не е във вещите, а в разума, в духовните ценности. “Патриотизма е най-съкровеното чувство” (Л.Н.Толстой). Пазете светите думи и ги ценете. Не крещете за любовта си към Родината, а се трудете за нейно благо, щастие и могъщество. Да се крещи за недостатъците, не трябва много ум. Презирай демагозите и празнословците. Мисли и прави всичко, за да тържествуват доброто и справедливостта. Ти ще станеш истински човек едва тогава, когато разбереш какво е трудност. Ако в детството ти, в пубертета, в ранната младост, няма трудности, можеш да станеш безволев парцал. Не размисляйте как да постъпите, когато видите зло, - да се борите ли с него или да затворите очи и да подминете. Ако други заставят човека да се труди, да се учи, да бъде добър син на своите родители и добър баща на своите деца – такъв човек е опасен за обществото. Човек оставя себе си в хората. В това е човешкото безсмъртие. Колко е важно да се насочи мисълта на децата, да се създаде настроение за доверие, искреност, уважение и чувствително внимание към раждането на мисли от другарчето му. Само при тези условия се получава не просто разговор, а духовно общуване, така необходимо на човека въобще, а особено на младия. Минутите за самоизразяване, когато пред учителя се откриват мислите и чувствата на учениците, - това е щастие. И най-главното тук е да не ги изплашиш с менторски поучения, невнимателна насмешка, може би неумело, накъсано изказаната още незряла мисъл, да се подкрепи първия опит за самопознание. Ние говорихме за това, че за всеки човек идва време, когато трябва да определи жизнения си път, да си се представи в бъдещето. А за това е нужно взискателно и строго да се вгледа в себе си: кой съм аз? С какво съм интересен на хората? Какво най-много ценя и ненавиждам? Какво ми пречи да стана истински човек? Какво е това достоен за човека живот? Предния край на борбата за комунизъм преминава днес през сърцето на човека? Какъв трябва да е истинския човек, комунист? Ти и обществото? Степента на отговорност на всеки за всичко хубаво и лошо наоколо? Какво е това съвест? Необходими ли са на съвременния човек съчувствието и състраданието? Може ли човек да бъде истински комунист, истински патриот, ако не се научи да бъде добър, отзивчив към бедата на близкия човек? Революционер, гражданин се става не с повтарянето на известни лозунги, а с грижата към всичко обкръжаващо, с чувството на възмущение към всяка несправедливост, с безразличие към нуждите и нещастията на близките, с вътрешно осъзнатата потребност да се прави добро, да живее по законите на съвестта, с непримиримост към неправдата. За това и за много друго говорихме в тази удивителна вечер на познание един за друг. Не ни се искаше да си тръгваме. Колко интересно се разкриха сами пред себе си и пред другите децата! Този разговор ни помогна да видим нестандартната личност на всеки. И мисля, че за мнозина тя стана начало на духовно пробуждане. Изтегляне 1.06 Mb. Сподели с приятели:
|