Болката
Коремът все така ме свиваше, но вече бях свикнал с болката и я възприемах като нещо естествено. Дори ми беше трудно да си представя състояние, при което нямаше да я усещам.
Вървях все нагоре и се изпълвах с радост, че не напускам този свят. Беше ми странно, че не умирам. Дори ми беше досадно, че съм жив. Бях готов за смъртта, но все още живеех.
След известно време започнах да се заслушвам в болката. Приличаше на онази, която усещах При обостряне на язвата, но много по-силна. И имаше една странна особеност - сякаш излизаше не от стомаха, а от душата и постепенно се стичаше надолу към стомаха. В душата ми нещо стенеше и плачеше - точно от този странен душевен плач извираше болката. После неочаквано се досетих, че с този плач от душата ми излиза отрицателната енергия и че след него би трябвало да настъпи облекчението. Разбрах също, че енергията излиза от мен през отвора на стомашната болка.
И тогава се отнасох към болката като към заслужено наказание заради угризенията на съвестта, които изпитвах пред интуицията си. Все пак наказанието ми се стори твърде жестоко. По този начин обаче разбрах на какви страдания ще е подложен в Долината на смъртта например алчният човек - изпепеляването на тялото му ще е съпроводено от дива болка, но несравнимо по-силни страдания ще изпита духът му, напускащ умиращото тяло. Царят на смъртта се оказа жесток, но не и несправедлив.
Стана ми жал за подобни хора. Вече знаех обаче, че жалостта не е благородно чувство, а само лъжливо копие на благородното състрадание. Защото не може да се проявява състрадание към нещо, което би трябвало да се наказва - независимо дали тук или на онзи свят.
Скоро отново съзрях Огледалото на царя на смъртта Яма. Сърцето ме прободе. Стана ми тъжно, много тъжно, сякаш бях загубил близък приятел. Дори се спрях за известно време, загледан с надежда към него. Представих си човек, който се нарича... Време.
- Шефе, тук не бива да спираме. Тату каза... - обади се Равил.
- Да, да, тръгвам...
С треперещи от изтощение крака повторно пресякох зоната на Огледалото на царя на смъртта Яма.
Усетих, че не ми се напуска този район. Царят на смъртта беше не само жесток, но и сякаш примамваше към себе си и... не желаеше да ни пусне. „Смъртта не иска да ме пусне", прониза ме страшната мисъл и рязко усили болката в стомаха.
Спрях се и се присвих. После вдигнах глава, обърнах се назад и отново погледнах огледалото. Стори ми се, че то се взира в мен... с добрите очи на смъртта. И сякаш ме изпращаше. А аз си отивах, за да се върна отново в нашия тленен свят, преизпълнен с душевна мръсотия. Не ми се искаше да се връщам там.
Пак се вслушах в силната, но вече привична болка. Чрез нея душата ми се пречистваше от натрупалата се в мен отрицателна енергия. „А аз много искам, наистина искам да се пречистя! -едва ли не извиках. - Желая онова, което проповядват всички религии по света. Желая душата ми да стане чиста."
В този миг понятието Чиста душа ми се стори толкова примамливо и сладостно, че за малко да свия обратно и да се върна отново при двете морени, подобни на петнисто-рижави кучета, да застана между тях и да се отдам на пречистващия съд на съвестта на царя на смъртта Яма.
Изморените ми крака продължаваха да ме тикат напред. Сигурно така трябваше - да ме докарат до нашия тленен свят. Тъгата ме обзе напълно. Разбирах, че в нашия свят съвестта не е на почит. Дори ми се прииска Всевишният да подложи всички хора на съда на Яма, за да усетят най-сетне какво значи съвест. Съзерцавайки как телата им се изпепеляват, те най-сетне ще разберат, че Бог е опреде-
лил за крайна цел на човешкия прогрес състоянието, наречено Чиста душа.
Цената на съвестта
Докато крачех, си спомних за един страшно богат човек, който бе довел при мен децата си. Дъщерята и синът му безнадеждно страдаха от кокоша слепота. Умолявайки ме да измисля нещо свръхестествено, той изведнъж обърна внимание на моето доста качествено хирургично облекло и се поинтересува за цената му. Изгледах го недоумяващо и отговорих, че струва 2000 рубли. В отговор той докосна ревера на своето сако и заяви, че то струва 2000 долара (30 пъти повече), като намекна, че ако измисля нещо, също ще имам такова. В отговор само свих рамене и се вгледах в сакото, но то не предизвика в мен никакви емоции - нищо особено, поомачкано сиво каре.
„Етюдът със сакото", разбира се, не успя да стимулира моя мисловен процес. Още повече че никога не съм отличавал скъпия плат от евтиния. Дори не съм забелязвал дупките по собствените си дрехи. Тогава само се намръщих и му предложих да остави децата си в нашата клиника, за да се опитаме по хирургичен път да им върнем поне малко от зрението.
„Поне малко" не го удовлетвори. Намекна, че ако процентът е по-голям, ще отпусне сума и за панталон на същата цена. Представих си, че ако върху моята и без друго не толкова мощна фигура увиснат и подобни карирани панталони, с които поради безоб-разната им цена няма да си позволя да седна върху мръсна пейка със залепнала на нея дъвка, неизбежно ще се превърне в роб на свръхскъпия костюм и винаги ще помня цената, на която е закупен. А и карето предизвикваше в мен асоциации със затвор.
С една дума, отказах карирания костюм. Тогава той ми предложи раиран, който още повече засили затворническата асоциация и аз го изгледах ядно, като му обясних, че операцията ще е само опит и не мога да гарантирам дали ще има положителен резултат. Дори ако добави към костюма чорапи и боксерки. Богатият все още не схващаше за какво му говоря и продължаваше да мисли за онова бельо, което никога не употребявам поради неп-
риязънта към думата боксерки. Стори ми се, че всеки момент ще предложи да ми купи и скъпи партенки.
В края на краищата страшно богатият човек изостави безплодните си опити да ме облече според своя бутиков вкус и насериоз-но се зае да философства за умението си да печели пари, за ролята им при свободата на личността, докато поради глупост и невнимание не заяви, че богатите хора могат да купят всеки добър лекар.
- Често ми се случва да чувам подобни думи от богати хора -подскочих тогава. - Един петролен бос твърдеше същото!
Помня, че лицето ми стана мораво от яд, а на врата ми запул-сира вена. Заявих, че един истински лекар не може да бъде подкупен с нищо. Защото истинският лекар подхожда към всеки болен с душевно състрадание. За съжаление тъй и не съумях да му обясня, че парите възпрепятстват Бог да ти подскаже как да разпознаеш и да излекуваш болестта.
В отговор богатият извади от джоба си пачка долари и каза нещо от сорта, че пред такава сума няма да устоя и ще измисля всичко, необходимо за неговите деца, които той много обича.
Едва сдържайки се да не го изтикам грубо зад вратата, аз му препоръчах да се обади след половин година - дано дотогава успея да измисля нещо. А пачката долари натиках демонстративно във вътрешния джоб на шикозното му карирано сако, като без да искам се докоснах до противната му потна кожа.
Той се върна след три години, когато децата му вече бяха напълно слепи. Този път носеше раирано сако. Разбира се, изразих възмущението си, че идва толкова късно, но... какво да се прави! Страшно богатият човек се заоправдава, че децата са свикнали да прекарват зимата в Южна Африка, а лятото - в Южна Англия, затова му било трудно да ги замъкне в студената Русия. Заяви също, че пристигането им в родината, още повече в провинциалната Уфа, може да се третира почти като героизъм и е чест за нашия град. Затова аз, доктор Мулдашев, би трябвало особено да се постарая, за да не се окаже, че децата му напразно са били пътя. За парите да не мисля - пачката долари си е моя.
Трябва да ви призная, че по онова време наистина вече бях раз-
работил нов метод за лечение на пигментния ретинит, тоест кокошата слепота. Децата имаха шанс да прогледнат, но само шанс, а не стопроцентова гаранция. Вгледах се в безпомощно разтворените им слепи очи и ги съжалих - те не бяха виновни, че никой не им беше разкрил сладостта на понятието родина. Не разбираха, че Бог определя коя да е родината на всеки от нас, като изпраща духа му в тялото на младенец, който се ражда в една или друга част на земното кълбо. Не знаеха, че ако пренебрегнеш Божието решение и се назовеш с непрестижната дума емигрант, това е много голям грях. Може би пигментният ретинит, чийто порочен ген предизвиква заболяване максимум в 50% от случаите, беше наказание за греха, който бяха допуснали, отнасяйки се към святата дума родина като към празен звук и предпочитайки по-добрите климатични условия на южния бряг в Англия или Африка.
Едно от децата, доколкото си спомням - синът, заплака и за-повтаря, че му е омръзнало да седи тук и иска прислужничката Лурдис да му донесе прясно кокосово мляко. При мен нямаше кокосов орех, а и не усетих желание да пратя някого до магазина. Чакащите пациенти изпълваха целия коридор. Пък и Русия не е кокосова страна. Щеше да е по-добре, ако момчето беше поискало пържени картофи. '
Тогава внезапно си спомних, че преди три години страшно богатият човек бе споменал как хора като него могат да купят всеки добър лекар. С неприязън изгледах издутия вътрешен джоб на луксозното му раирано сако и заявих, че ще оперирам децата му, но безплатно. Същото бях направил вече за петролния бос.
Както и в неговия случай, и сега думите ми предизвикаха ефекта на взривила се бомба. Богатият заповтаря, че всеки труд, независимо дали е само опит, трябва да бъде заплатен и той е готов да го стори. Аз обаче се заинатих и настоявах на своето. Спомних си за едно момиченце от град Вологда с плитчици и червена панделка, което страдаше от същото заболяване. Спомних си слепите й очи, родителите й - селяни с мазоли по ръцете и с поглед, взрян в мен с отчаяна надежда. Спомних си и нощните си бдения, когато разработвах новия метод за лечение на пигментния ретинит, наоби-колен от колегите си учени, и разбрах, че ние бяхме измислили
този метод заради обикновеното селско момиченце с червена панделка, което най-вероятно никога не беше опитвало кокосов орех. За нея основна храна бяха пържените картофи от собствената градина, ухаещи на родната руска земя.
Ударих с юмрук по бюрото и повторих, че ще оперирам децата му безплатно. Мъжът се обърка и се изпоти. Разбра, че парите не винаги имат власт над света. Шикозното му сако сякаш увисна на едното рамо, върховете на елегантните му обувки затрепериха и се приближиха един към друг, придавайки му вид на мухльo. Дясната му ръка извади от джоба вишневочервена кърпа за около двеста долара и изтри с нея челото.
Изпитах жалост към него - човека без родина. Изплаших се, че може би ще откара децата си и ще ги лищи от надеждата да видят нашия прекрасен свят. Страшно богатият човек вече ги беше лишил от едно щастие - от родината, а сега бе готов да ги лиши и от друго - Божията светлина. Отново си спомних момиченцето с червената панделка от Вологда. Силно ми се прииска да хапна пържени картофи. Извиках секретарката и я помолих да ми изпържи малко картофи. Разбира се, поканих гостите си да ги опитат.
Очите на богатия се присвиха с омраза. Беше попаднал в безизходица. Беше обиколил целия свят със своите слепи деца, пръскайки наляво и надясно долари, изнесени преди време от бившата родина. И ето че сега съдбата го бе върнала обратно там, където някога го бе насочил Бог, определяйки Русия за негова родина. А той се беше възползвал от историческия момент и бе изнасял, изнасял и изнасял парите, иззети от обикновените хора, обричайки ги на участта да ядат само пържени картофи. Той знаеше обаче, че жителите на тази страна не само оцеляват благодарение на картофите, но и правят открития, без да се сещат за пари, като се ръководят само от мисълта, че изобретението ще е полезно дори и за онези, които се наслаждават на сянката под кокосовите палми, сладостно съзнавайки, че са подсигурени за сто живота напред. На масата на тези откриватели, които влагаха цялата си душа в науката, вкусно ухаеха обаче пържени картофи.
Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очите. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог
- чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.
Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погребали го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели единственото, което бе постигнал в своя живот - огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.
Размисли за чуждия Бог
- Чужд Бог! Чужд Бог! - заповтарях в такт с крачките си, изкачвайки се по склона на височина около 5700 метра.
Спомените за богатия човек съвсем не ме изпълваха със сили. Беше ми жал за децата му. Дъхът ми излизаше от гърдите със свистене, устата ми бе пресъхнала, краката ми се подгъваха, стомахът продължаваше да ме боли. Успокояваше ме само мисълта, че заедно с болката от мен излиза и отрицателната ми енергия. Сякаш започвах да й се радвам.
Спрях, погледнах към Равил и неочаквано и за себе си заявих:
- Равил! Знаеш ли, че има и друг Бог - чужд Бог! В Града на боговете обаче той е безсилен. Долината на смъртта убива само онези, чиито души са завладени от него. Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъстеното мислещо време не го пуска в подземната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ - Четящия човек.
Равил ме погледна в недоумение. И двамата се засмяхме и отново поехме по пътя си.
Мислите за чуждия Бог не ме оставяха. Той е вездесъщ и веднага прониква в човешката душа, ако тя се е отдалечила от своя истински Бог. Планомерно и упорито той подмамва човека да приеме неговата вяра. Той се бори с истинския Бог не на живот, а на смърт.
Внезапно осъзнах, че безбожието не съществува. Затова ате-
измът, величаещ човека като връх в развитието на самозародили-те се органични вещества, преминали през животинския и май-мунския етап на еволюцията, е не просто грях, който поставя човека на мястото на Бога, а хитра измислица на чуждия Бог, която лишава човешките души от влиянието на истинския Създател и освобождава място, където да се внедри той. Тази мисъл толкова ме изненада, че краката ми се оплетоха, дишането се затрудни и аз спрях, изпускайки въздуха със свистене.
- Как досега не го бях разбрал?! Как не съм го разбирал?! -заповтарях си шепнешком, като се опитвах да изтрия с длан слепналите си устни. - Какъв глупак съм! На колко години станах, колко години съм изучавал атеизъм, взимайки изпитите с тройки, а не съм го разбирал! Чак след Долината на смъртта се осъзна, тъпако! Чак когато надзърна в очите на смъртта...
Дишането ми се възстанови и аз продължих напред. С почуда забелязах, че болката в коремната област утихна.
А мислите за чуждия Бог продължиха да танцуват в главата ми. Наистина се чудех как преди не ми беше хрумвало, че безбо-жие не съществува. Защото след като е създал духа, душата и тялото на човека. Бог не само ги е свързал един за друг, но и със себе си, определяйки ги като единство на творението. Ненапраз-но хората казват, че човек е частица от Бога. Ядосах се на философите и учените, които са твърдели и твърдят, че Бог не съществува. Ако тези „учени-атеисти" се замислят за миг над известния научен факт за клетъчната нелокалност, когато всяка от милиардите клетки в човешкия организъм мигновено узнава участта на другите клетки, ще разберат, че той не може да бъде обяснен с нищо друго освен със съществуването на някаква мислеща субстанция.
Тя не просто обединява в едно всички клетки, но и се грижи за всяка поотделно като за свое дете. „Учените-атеисти" биха могли логично да предположат, че за тази мислеща субстанция се грижи друга, по-високоорганизирана мислеща субстанция, а над нея има още, и още, и още - до самия... Бог. Тогава другарите атеисти биха престанали да се пулят при най-малкото възражение срещу „доказателствата" им, че Бог не съществува. Биха престанали да
преследват истинските изследователи, които волю-неволю, в резултат на научните си търсения, стигат до извода за съществува-нето на Създателя и се превръщат в дълбоко вярващи хора.
Спомних си очите на преподавателя по атеизъм в медицинския институт, който с удоволствие ми написа тройка, макар че бях научил наизуст всички атеистични глупотевини. Изглежда беше видял в очите ми зле прикритата омраза към него - роба на чуж-дия Бог.
А лукавият Бог може би се надсмиваше над глупака атеист, докато доказваше на всички онова, което не съществува в природата. Този глупак атеист все пак е Божие създание, макар и несполучливо. Понякога той се влюбва и когато го разкарат, вероятно си повтаря, че го боли душата. Но веднага насочва мислите си към органичните молекули и стига до извода, че нейните (на отреклата) органични молекули са несъвместими с неговите (на отречения), макар че всъщност са несъвместими душите им, които принадлежат на различни богове - на истинския и чуждия.
- Шефе, хайде да поседнем. Тежко ти е да вървиш - обади се Равил.
- Хайде - съгласих се аз. - Болката отслабна, но едва се държа на краката си.
В главата ми изплуваха познатите лица на завистливи, алчни и подли хора, на алкохолици и наркомани. Опитах се да си припомня израза на очите им. Не беше трудно. Очите им бяха едни и същи - стъклени и чужди. В тях проблясваше и страха, породен от неестественото раболепие пред онзи, които ги е завладял. Те сякаш се извиняваха, че са предали душите си, и умоляваха робът да бъде съжален. И намекваха, че всеки може да стане като него -роб. Това подмазвачество в погледа говореше, че бившият истински човек няма друг избор, освен да апелира за съчувствие, защото той, който се е превърнал само в телесна обвивка, не може да живее без общочовешката божествена енергия, без общочовешката любов. Затова е принуден да проси за частица чиста енергия, за малко съчувствие. Защото той не може да съществува без чистата енергия на истинския Бог, който го е създал.
Понякога в погледа се появяват и искри. Те се пръскат в раз-
лични посоки. Призовават към схватка. Жадуват за кръв. Чрез тях навън излиза омразата на чуждия Бог към истинския. Тогава робът започва да отмъщава с цялата сила на своя порок на онзи, който го... съжалява.
Робът усеща с шестото си чувство, че не биха му стигнали силите да отмъсти на човек, който живее под закрилата на истинския Бог. Затова е принуден да избере по-слаб - онзи, който чрез съжалението си му е предоставил част от своята чиста енергия. Нещастният роб'не е виновен, че отмъщава и погажда мръсни номера на човека, който го съжалява. Защото чуждият Бог иска да разруши създаденото от истинския, като безжалостно поставя на жертвения олтар хората със стъклените очи. Той не обича своите роби. И дори ги презира, защото те не са негови чеда, а на истинския Бог.
Чуждият Бог не иска да се занимава с трудоемката съзидателна работа. Той не желае да създава и да възпитава „свои хора". Иска само да владее душите на вече създадените. И понякога успява. Всички помним до какво ни докараха лукавите идеи на комунизма - до репресии. Най-гадното обаче беше, че в продължение на почти 80 години населението на цялата страна ходеше и гледаше света със стъклени очи.
И сега, когато комунизмът почти се спомина и в „идеите" му вярват малцина, чуждият Бог продължава да действа, като смени козината си и стана покровител на „доларовия тип мислене". Той се радва, че доларовата психология все повече се разпространява по света, че благодарение на холивудските филми буквално се насажда „доларовият тип мислене" и в хора, възпитани да вярват в Бога. Чуждият Бог направо се тресе от яд, че по света се е появило реално противодействие на неговата политика. И това е „валутата на дружбата", наречена евро. В нея е вложено нещо невероятно - победата на доверието и любовта в противовес на историческите амбиции на великите европейски страни. Сигурно ще дойде време, когато и Русия ще замени своята горделива рубла с топлата банкнота евро. И ще построи красив и величествен мост към Изтока, където в традицията доминира духовното начало, а думата любов не е празен звук. Сигурно тогава ще настъпят щастливи
дни, чуждият Бог ще се свие и с ужас ще забележи, че отстъпва място на новите хора с Чиста душа.
Станах от камъка, на който седях.
- Равил, да тръгваме! Трябва да настигнем момчетата.
Докато вървях, усетих, че мислите за чуждия Бог наистина ми помагаха - коремната болка утихваше. „Нима мисленото ми противодействие на чуждия Бог ми помага да изкарвам енергията му от себе си?"
Отново си спомних за страшно богатия човек и стъкления израз на очите му. Той лиши своите деца от надеждата да видят Божия свят заради него - чуждия Бог, чийто роб беше станал той. Баща им не можеше да се опълчи срещу принципа на чуждия Бог, че парите разрешават всички проблеми. Разбира се, той беше намразил онзи Мулдашев, който се бе осмелил да отблъсне великолепно сияещата пачка долари. А нима някой би доверил очите на своите деца на човек, когото мрази?!
Затова ви призовавам, ако чуждият Бог посегне към душата ви, не му я давайте, моля ви!
Чуждият Бог не е създател. Той никога и нищо не е създал. Само е разрушавал и е използвал създаденото от истинския.
Тогава разбрах, че по принцип съм щастлив човек, защото успях да посетя Града на боговете. Щастлив съм, че в него няма място за чуждия Бог. Бях видял най-сетне величествения свят, съставен от пирамиди и монументи и създаден от силата на чистите мисли и чувства. Значението му за Земята е огромно, защото той е кристално чистото островче на нашата планета, над която витае червено-черният призрак на чуждия Бог.
Мислено все още бях там...
Спрях и погледнах още веднъж към Огледалото на царя на смъртта Яма. Но то вече се бе скрило зад хълма, а аз нямах сили да се върна назад. Отново ме заболя стомахът - рязко и силно. Тъгувах по огледалото на смъртта. Исках още повече чистота, още и още...
- Шефе, я виж, стои като скала!
- Кой стои? - изхриптях аз.
- Селиверстов. Чака ни, безпокои се. Чак си е глътнал корема от притеснение.
Когато малко по-късно стигнахме до Сергей Анатолиевич, той ни посрещна с въпроса:
- Шефе, защо лицето ти е сгърчено така, сякаш са ти избили едната челюст?
- Боли ме, Сергей.
- Челюстта ли?
- Не, стомахът.
- Странно, а изглежда сякащ е челюстта.
Бодро крачейки напред, Селиверстов ни заведе при Рафаел Юсу-пов и водача Тату, които се бяха разположили върху камъните.
- Какво? Пообшувахте ли със смъртта? - весело попита Рафаел. - И каква е тя на вид?
- Ами как да ти кажа...
- Я по-добре си хапнете шоколад! Във високите планини са необходими мастни киселини и захар.
-Да...
- Видяхте ли в долината кости? -Да.
- Човешки?
' -Да.
- Много ли бяха?
-Да.
- Значи там се умира. -Да.
- А ти, шефе, защо си такъв болнав?
- Ами така...
Уморено се свлякох на земята. Стомахът ме болеше адски. Търпях. „Долината на смъртта сама избира хората, които трябва да убие", изплува от паметта ми фразата, произнесена преди време от водача Гелу.
Рафаел Юсупов седна до мен и като сложи ръка на рамото ми, попита:
- Колко време изкара там?
- Не зная. Не засякох.
- Е, как е там?
- Ами как... Времето тече по друг начин... сгъстено е.
- Кетсун Зангпо споменаваше, че в нея може да се стои не повече от пет минути! Иначе Яма подхваща своето занимание. Затова те питам колко време изкара там?
- Не зная, времето е сгъстено.
- Все пак би могъл...
- Не можах.
- Страшно ли е?
Не отговорих. Тъгувах по Огледалото на царя на смъртта Яма. Водачът Тату ни извика и ни посочи камъка, върху който ясно личеше вдлъбнатина, подобна на гвлямо човешко стъпало.
- Това е следа от Буда! -гордо изрече той.
После тръгнахме с равномерна крачка и стигнахме до превала, който поклонниците наричат Портата на смъртта. Помня, че легнах на този превал върху камъните и започнах да стена от непоносимата болка в стомаха.
Момчетата стояха и ме наблюдаваха.
- Шефе, да се махаме оттук! Радиацията е повишена! Дозиме-търът трака като... - прозвуча гласът на Селиверстов.
- Ей сегичка...
- Хайде, ставай, миличък - гальовно помоли Селиверстов. Изправих се с мъка.
- Сергей! Равил! - продумах аз, превъзмогвайки болката. -Трябва по ръба на хребета да се изкачим на височина 6000 метра. Оттам по-добре се вижда Секирата на кармата. Искам да я видя.
- Шефе, ти с всичкия ли си?!
- Отиваме! Рафаел, остани тук. Така трябва. Разстоянието е съвсем късо. Ще отидем набързо! - изкомандвах аз и като събрах последните си сили, започнах да се катеря по скалите. Сергей и Равил тръгнаха след мен.
Сподели с приятели: |