Предимствата от това сътрудничество между държавните дела и делата на масата са няколко. Например така се пести време и се използва действието на правилото за реципрочност. Но може би най- незабелязваната полза от това е разкрита при проучване, проведено през 30-те г. на XX в. от известния психолог Грегъри Разран. Като използва онова, което той нарича „метод на обяда“, той установява, че хората стават по-отстъпчиви по отношение на хора и предмети, с които* имат контакт, докато се хранят. В примера, който най-много засяга това, което ни интересува, пред хората, с които Разран провежда експеримента, се представят различни политически изявления, които те вече веднъж са оценили. В края на експеримента, след като са представени всички политически изявления, Разран открива, че само определена част от тях са получили одобрение от онези, които са показвани, докато всички са се хранели. Изглежда, че тези промени в степента на харесване се случват несъзнателно, тъй като лицата, участващи в опита, не си спомнят кое от изявленията са видели по време на хранене и кое не. Как Разран стига до „метода на обяда“? Кое го кара да мисли, че той действа? Отговорът може би се крие в двете академични роли, с които той се нагърбва през живота си. Той е не само уважаван и независим изследовател, но и един от първите преводачи на английски език на руски новаторски трудове в областта на психологията. Става дума за трудове, посветени на изучаването на принципа на асоциациите и повлияни от идеите на гениалния учен Иван Павлов. Макар че Павлов е учен със задълбочен и многостранен
