Загадка ли е произходът на хуните

Въпреки авторитетното и категорично становище на проф. Иван Божилов, че …Манаси няма ясна представа за етническите наименования, които използува и архаизира някои имена⁷⁰, бих си позволил алтернативна гледна точка. Нека да допуснем, че Константин Манаси е разполагал с източници на информация, които не са достигнали до нас. Възможно е, в тези документи да е било отразено едно твърде ранно присъствие на етноси от хунския езиков и културен кръг на територията на Древен Египет и Предна Азия. Това предположение не изглежда толкова невероятно на фона на археологическите разкрития в Северен Египет, разкриващи културата на т. нар. хиксоси или “царе-пастири”, които завладяват Египет през XVII–XVI в. пр. Хр.⁷¹ Данните сочат определено сходство в материалната култура на хиксосите и конните народи от Причерноморието и Мала Азия. Още по-любопитно е присъствието в списъците на фараоните на имена като Хуни (2599–2575 г. пр. Хр.) и Уенис (Унас) (2356–2323 г. пр. Хр.)⁷² Разбира се, не е изключено в случая да става дума за съвпадения, но някои писмени данни и археологически находки от по-късни епохи свидетелстват за хуно-българско присъствие в Египет⁷³.

Византийският учен и писател Йоан Цец (1110–1180) пише:

И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби

и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,

и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,

водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,

на брой две хиляди и петстотин…⁷⁴

Това твърдение на Йоан Цец е многократно коментирано, но обикновено като пример за “архаизиране” от страна на византийските хронисти, а Томпсън директно го отхвърля като “фантазия”⁷⁵. Трябва да имаме пред вид обаче, че Йоан Малала (ок. 491–578) пише почти същото: Казаният Ахил заминал с Атридите, като водел своя собствена войска от 3000 души, наречени мирмидонци, а сега – българи⁷⁶. Прави впечатление отсъствието у Малала на етнонима “хуни”. То обаче е компенсирано в старобългарския превод на хрониката му, където след Болгаре е добавено и Оунну⁷⁷. Дали има някаква особена причина Ахиловите мирмидонци да бъдат наричани “хуни” и “българи”, освен очевидната връзка с Тесалия, населена през Средновековието с българи⁷⁸?

Лъв Дякон пише, като се позовава на Ариан, че Ахил бил скит и произхождал от градчето Мирмикион, на брега на Меотидското езеро. След като скитите го изгонили заради жестокия му и нагъл нрав, той се заселил в Тесалия. Като явно доказателство според Лъв Дякон за скитския му произход служат кройката на наметката му, закопчана с фибула, навикът да се сражава пеш (?!), русите коси и светлосините му очи и т. н.⁷⁹ Това описание би могло да бъде историографско клише, но от друга страна, не е изключено, хронистът да отразява реалното трако-пеласгийско присъствие в Северното Причерноморие. Става дума за регион, в който многовековното трако-сарматско етнокултурно влияние е засвидетелствано категорично. Към този регион насочват и отъждествяванията с неври, кимерийци и царски скити.

Тук обаче се появвява още една възможна релация – т. нар. хиперборейски диагонал⁸⁰. Терминът “хиперборейски диагонал” е въведен от Александър Фол като обозначение за зоната на интензивни етнорелигиозни контакти, която се простира между Югозападна и Североизточна Тракия. Аз бих си позволил да разширя обхвата на това понятие, защото смятам, че областите Беотия, Епир, Тесалия, Македония, Тракия, Мизия, Малка Скития и Северното Причерноморие (Кримският полуостров и Боспорското царство) имат пряко отношение към него. Всички тези области са сочени в изворите като зони на религиозно, културно и етническо присъствие на пеласги, траки (като обобщено понятие), кимерийци, скити, сармати и хуни.

В контекста на хиперборейския диагонал намират обяснение няколко интересни етнонима и топонима: народите хаони (χαόνοι) (Епир) и хони (χωνοι) (Южна Италия) и епископия Хунавия (Χουναβία) (Епир)⁸¹. Неслучайно Елеонора Петрова акцентира връзката между етнонимите хони и хаони, съответно от Италийския и Балканския полуостров и хуни (Chunoi) от Мала Азия⁸². При очевидния хронологичен приоритет на етнонимите от Италия и Балканите пред етнонима “хуни” от Северното Причерноморие, логичен е въпросът: не тръгват ли хуните от Италия и Балканите към земите на север от Дунав, а впоследствие отново към първоначалните си поселища? Отговорът на този въпрос не може да бъде лесен и категоричен. Необходими са археологически, лингвистични, ономастични, антропологични и етноложки данни, за да се допълнят изворовите сведения и да се подреди цялостната картина.

Проблемите на хунската археология са много и твърде сложни. Далеч съм от мисълта, че бих могъл в настоящата статия да дам изчерпателна информация и анализ по въпроса, а това не е и моята задача. Ще маркирам най-важните пунктове, които биха могли да бъдат основа за по-задълбочени изследвания. Всъщност най-същественият въпрос е: кои артефакти трябва да се приемат за хунски?

От 1913 г., когато Золтан Такач публикува серия от статии, се приема, че един особен вид котли, дотогава определяни като скитски, са принадлежали на хуните⁸³. Мишел Руш синтезира данните относно хунските котли по следния начин: Около двадесет и пет медни и бронзови котела са открити на територията между Синдзян (в Ноин Ула, китайски Туркестан) и Шампан, но последният случай е съмнителен. Най-хубавите находки са в Украйна, в Северен Кавказ, в Румъния, в Молдова и най-вече в басейна на Карпатите по бреговете а Среден Дунав. Съсредоточаването им във Валерия и по-конкретно в разрушените римски укрепления доказва, че лагерът на Атила се е намирал между Золнак и Сегед, на левия бряг на Средна Тиса. Произходът им най-верояно е азиатски и скитски. Установено е, че датират от първата половина на V в. Те са с цилиндрична форма, с полусферично дъно и с кръгло столче. Височината им варира между 30 и 100 см., могат да побират около сто литра, а отгоре имат дръжки, наподобяващи женски диадеми. Около тях са намерени погребални дарове, златни накрайници, позлатени бронзови катарами, оръжие, зъбалци от юзди др. Стените им са покрити със сажди и следи от огън. Очевидно са били използвани при жертвоприношенията. Тежали между 50 и 60 кг.⁸⁴ Информацията, която Мишел Руш ни поднася е съвсем точна като фактология, но с един от изводите му трудно мога да се съглася. Става дума за “азиатския” и “скитски” произход на котлите. Първо, определенията “азиатски” и “скитски” не са синоними, защото скитите са по-скоро европейски, отколкото азиатски народ. Второ, ако имаме една находка от Северозападен Китай и повече от двадесет от Централна и Източна Европа, къде е по-логично, да е първоначалният център на производство на котлите? Очевидно котлите са били произвеждани в Европа, а единични екземпляри от тях са достигнали до Китай⁸⁵. Тези котли не са някаква изключителна новост, а определено са типологично развитие на котлите от скитската епоха (VII – II в. пр. Хр.)⁸⁶.

Същото може да се каже и за останалите “специфично хунски” археологически находки, които служат като индикатор за присъствието на хуни в даден регион. Сред тях най-често се споменават пищните накити за глава – диадеми, колти и кулони, съставните рефлексни лъкове, триперестите стрели, еднолезвийните мечове, бронзовите огледала с централно ухо и др.⁸⁷ Не бих се впускал в подробен анализ на всяка една от тези групи артефакти. Ясно е, че нито една от тях не е уникално явление, характерно само за хуните. Те са колкото хунски, толкова и готски, сарматски, алански и т. н. Тази етническа неопределеност води до замяната на термина хунска археология с по-неутралното археология от времето на хуните. Ще дам няколко примера. Съставните рефлексни лъкове са добре познати на траките и скитите още векове пр. Хр.⁸⁸ Същото важи с пълна сила и за триперестите стрели⁸⁹. Дори изкуствената черепна деформация, която мнозина смятат за уникална хунска практика, донесена от Централна Азия, всъщност е позната на Балканите още от времето на неолита⁹⁰. Сред сармато-аланите черепната деформация придобива широко разпространение вероятно като белег за висок социален статус, особено при жените⁹¹.

Нека да видим няколко мнения относно археологическите свидетелства за хунското присъствие. Методи Даскалов смята, че на практика е невъзможно да се отделят хунските паметници в техния чист вид от материалите от периода на преселението на народите⁹². Според Кристофър Кели най-забележителното относно хунското присъствие в Европа е поразителната липса на археологически доказателства⁹³. Тери Джоунс и Алан Ерейра пишат: Няма никакво съмнение, че Атила е съществувал, но много по-трудно е да установим присъствието на хунските орди. По-голямата част от следващите го воини са били всъщност германци…А когато се опитваш да намериш следи от пребиваването на хуни, се получава нещо странно: тях ги няма. Не съществува нито един портрет на хун, не е намерено нито едно местообитание на Атила. Известни са не повече от двеста погребения, за които има някакви основания да се смятат за хунски гробове⁹⁴. Пътят към разрешаването на тази археологическа енигма ни дава едно прозорливо досещане на Кристофър Кели: Разбира се – пише той – очевидната липса на степни находки в Европа е загадъчна или изисква обяснение, само ако хунските погребални практики и находки се очаква да са различни от [тези на] уседналите общества, които те покоряват⁹⁵. Ако обаче допуснем, че хунската материална култура е неразделна част от материалната култура на европейските народи, можем да идентифицираме археологическите паметници, оставени от хуните.

Едно явление се откроява на фона на останалите находки от периода III–V в. на територията на днешна Украйна, Румъния и Молдова – т. нар. Черняховска култура. Според повечето специалисти тя е дело на готите⁹⁶. Един от най-задълбочените й изследователи – Марк Щукин – твърди, че тя е археологическото изражение на многоплеменната държава на Ерманарих⁹⁷. Дали това е абсолютната истина? Черняховската култура действително съчетава елементи от културите на скити, сармати, траки, славяни и готи⁹⁸. Същевременно разкопките показват изключителното благоденствие и спокойния живот, който са водили жителите на Черняховските селища. Намерено е огромно количество римски монети⁹⁹. Всичко това говори от една страна за уседнал земеделски бит в рамките на стабилна държавна формация, а от друга страна свидетелства за дълготрайни връзки със земите южно от Дунав. Такава държавна формация според мен не може да бъде остроготската държава на Ерманарих, за която сред учените няма яснота нито относно нейния териториален обхват, нито за хронологичните рамки на нейното съществувание¹⁰⁰. Според датировката на Теодор Момзен, държавата на Ерманарих е съществувала в периода от 350 до 376 г., когато хуните я унищожават, а самият Ерманарих загива на 110-годишна възраст¹⁰¹. Този сравнително кратък период е в рязък контраст с датировките на Черняховската култура, обхващащи поне два века. Твърденията за огромните територии, заети от остроготската държава (“от Черно до Балтийско море”), също се оказват силно преувеличени. В такъв случай, кои са основните носители на Черняховската култура?

Лев Гумильов, който определя дъжавата на остроготите като парцалена империя, се съмнява в доводите на Михаил Артамонов относно готския характер на Черняховската култура и пише: …черняховската култура е разположена в лесостепите, а хуните са степняци. Дали пък не им помагат местните славянски, литовски и угро-фински племена?¹⁰² Каква точно помощ са оказали местните племена на хуните, Гумильов не уточнява. Не става ясно и дали хуните и тези племена са в някакви родствени отношения. Тук обаче на помощ идват изследванията на двама автори: Петър Георгиев и Чавдар Бонев. Петър Георгиев разкрива генезиса и същността на Черняховската култура и нейния западен вариант – културата Сънтана се Муреш,¹⁰³ докато Чавдар Бонев поставя един по-общ проблем – проблема за произхода и прародината на славяноезичните народи¹⁰⁴.

Изключително важно според мен е, че двамата тръгват от различни бази данни. Петър Георгиев прецизно разглежда археологическите находки от времето на т. нар. “Велико преселение на народите”, а Чавдар Бонев прави съпоставка между топонимията и хидронимията на юг и на север от Дунав. В крайна сметка обаче, двамата автори достигат до сходни изводи. Независимо от различната изворова база и Петър Георгиев, и Чавдар Бонев защитават тезата, че по време на римското нашествие на Балканите значителни маси от местното трако-гетско население се преселват на север от Дунав, а векове по-късно част от потомците на тези трако-гети (праславяни по терминологията на Чавдар Бонев – бел. А. М.) се завръщат в своята прародина на юг от Дунав, но със силно променени етнокултурни характеристики. Именно това завръщане днешната историческа наука нарича славянско (прабългарско) нашествие и го обявява за късна фаза от Великото преселение на народите.

Не бих искал да преразказвам аргументите на двамата автори, ще подчертая само, че те стъпват върху солидни бази данни и боравят със строго научна методология. Бих направил обаче едно важно уточнение: далеч съм от мисълта, че преселението от времето на римското нашествие е най-ранното. Да си припомним идеята за хиперборейския диагонал. Косвено потвърждение на тази хипотеза можем да намерим в спецификите на културата Триполие-Кукутени, съществувала от края на четвъртото хилядолетие пр. Хр. приблизително на съшите места, където векове по-късно процъфтява Черняховската култура¹⁰⁵.

Убедителните паралели, които могат да бъдат направени с по-ранните култури Варна, Винча, Градешница, Караново и др., показват, че още хилядолетия преди II – I в. пр. Хр. преселници от района на Долния Дунав и Тракия стават носители на по-високи земеделски, строителни и занаятчийски умения в Северното Причерноморие. Според Петър Георгиев става дума за развила се с течение на времето устойчива популация, обхващаща целия причерноморски ареал, включително и Мала Азия, където през второто хилядолетие пр. Хр. възниква държавата на хетите¹⁰⁶. В рамките на тази полулация (или може би цивилизация?) трябва да търсим и следите от присъствието на хуните на север и юг от Дунав.

И така, ще синтезирам казаното дотук относно хунската археология по следния начин: не съществуват никакви убедителни доказателства за нахлуването в Европа на огромни маси хуни от Централна Азия. Напротив, почти всички археологически материали свидетелстват за преселение на трако-гети на север от Дунав като част от традиционното етнокултурно взимодействие на етносите от причерноморския ареал. Част от тези трако-гети, примесени с местно причерноморско население (кимеро-скито-сармати), стават ядрото на по-късната хунска империя.

Ако наистина е имало някакво заселване на азиатци, то по-скоро е завръщане на индоевропейци от контактната зона на взаимодействие с етноси, принадлежащи към монголоидната раса, в днешен Североизточен Китай, обратно към Европа. За многовековното присъствие на европейци в тази зона свидетелстват европеидните мумии, намерени в Синдзян-Уйгурския автономен район на Китай¹⁰⁷. Най-старите от тях, открити в региона на Лулан, са датирани приблизително от 2000–1800 г. пр. Хр.¹⁰⁸ Така бихме могли да обясним и несигурните сведения за наличието на артефакти (фибули), подобни на тези от Черняховската култура, в Тибет¹⁰⁹.

Данните от палеоантропологическите изследвания биха могли да ни дадат насока за разрешаване на въпроса, към коя раса са принадлежали хуните. Както отбелязва Ото Менхен-Хелфен, през 1939 г., когато Бартуч публикува своето фундаментално проучване за расите в Унгария, той не е можел да посочи дори един-единствен череп, който без съмнение да бъде разглеждан като хунски¹¹⁰. По-късно ситуацията се променя, защото на няколко места между Виена и района на Рошиори (областта Мунтения в Румъния), са открити погребения, датиращи най-късно от последната четвърт на V в.¹¹¹ Тези погребения са на индивиди със смесени европеидни и монголоидни белези и често с изкуствени черепни деформации. Поради тези специфики, скелетите са определени като хунски. Тази дефиниция според мен не може да се абсолютизира. На първо място трябва да се посочи, че изкуствената деформация на черепа засяга всички черепни индекси в такава степен, че изобщо е трудно да се определи към коя раса принадлежи индивидът¹¹². Освен това, дори едни и същи недеформирани черепи биват класифицирани от различни антрополози ту към европеидната, ту към монголоидната раса¹¹³.

Най-същественото в случая е, че няма никакви сериозни основания да се търсят монголоидни белези при европейските хуни. Двама съвременни автори твърдят, че едва 25% от скелетите на хуни показват монголоидни характеристики¹¹⁴. В светлината на казаното по-горе, бих си позволил да поставя под съмнение и този процент. Не е невъзможно, сред хуните да е имало и индивиди, принадлежащи към монголоидната раса или метиси със съчетание от европеидни и монголоидни белези. Техният относителен дял обаче според мен не е бил по-висок, отколкото сред съвременните българи, а може би е бил и по-нисък.

На тези аргументи може да се възрази, като се акцентира върху описанията на външния вид на хуните, направени от древните хронисти. Става дума за четирима древни автори – Амиан Марцелин (цитиран от св. Йероним и Клавдиан), Сидоний Аполинарий, Йордан и Приск Панийски¹¹⁵. Както убедително показва подробният анализ на Ото Менхен-Хелфен, тези описания не дават основание за причисляване на хуните към монголоидната раса, а по-скоро са израз на стреотипните представи, които Амиан Марцелин и Йордан се опитват да наложат за хуните като диви зверове и чудовища¹¹⁶. По подобен начин Ото от Фрайзинг описва маджарите като чудовища, докато за непредубедения арабски пътешественик Гардизи те са красиви и приятни на вид¹¹⁷. В случая водеща роля имат пропагандното внушение и стереотипизираните представи за варварите, а не толкова стремежът към достоверно представяне на външния вид и антропологичните белези на даден етнос.

Към съществената информация, която би могла да осветли въпроса за произхода на хуните, спадат и лингвистичните и ономастични данни. За езика на хуните имаме съвсем оскъдни сведения, които се изчерпват с три думи: κάμος и μέδος – имена на напитки, за които съобщава Приск и strava – ритуал, който хуните изпълняват при погребението на Атила, според сведението на Йордан¹¹⁸. В случая с κάμος и μέδος е ясно, че –ος е гръцко окончание и думите са звучали като kam и med. Следователно, опитите на някои изследователи да свържат да свържат κάμος с тюркската дума qymyz – кумис са несъстоятелни, още повече, че кумис се прави от кобилешко мляко, а не от ечемик, както пише Приск за κάμος¹¹⁹. Думата kamos (kamum) е позната от автори, датиращи преди времето на Атила, като например Юлий Африкан, и обозначава напитка, която е характерна за областта Панония¹²⁰.

Думата μέδος (med) е индоевропейска и е специфична за езиците от славянската група и за някои германски езици, както и за литовски и латвийски¹²¹. В старобългарски текстове е засвидетелствана например в Супрасълския сборник (медъ) и в Манасиевата хроника (медовенъ)¹²². Варианти на думата са познати в словенски (mêd), руски (мёд), украински (мід, мед), литовски (medùs), латвийски (medus), староанглийски (meodo), английски (mead), старовисоконемски (metu – ‘хмелов мед’). Като заемка в новогръцки се среща μεδοβίνα, явно във връзка с българската дума медовина – ‘питие от мед, размито с вода; подобно на вино спиртно питие от мед’¹²³. Това кратко сравнение ясно показва, че най-близко до формата med са старославянските, т. е. старобългарски варианти. Б. Застерова смята, че μέδος е или германска или илирийска дума¹²⁴. Не бих възразил за второто предположение, стига понятието илирийски език да бъде ясно дефинирано. До момента господстващото мнение сред езиковедите е, че илирийският е изчезнал език, говорен някога на територията на днешна Южна Далмация, Албания и част от Западна Сърбия, като от него са съхранени само лични и географски имена¹²⁵. Ако приемем обаче, че този език е в основата на днешните езици от западната и южната славянската група, бихме могли да намерим и евентуално потвърждение за принадлежността на думата μέδος към илирийския лексикален фонд. Ще добавя, че сред траките са засвидетелствани имена като Медиста (Medistas) и Медосад (Medosades)¹²⁶, които може да са производни на разглеждания корен.

По-интересен е въпросът с думата strava. Текстът у Йордан е следният: Postquam talibus lamentis est defletus, stravam super tumulum eius, quam appelant ipsi ingenti commessatione concelebrant, et contraria invicem sibi copulantes, luctum funerum mixto gaudo explicabant¹²⁷. Ганчо Ценов превежда абзаца така: След като го оплакаха [Атила] по тоя начин, те дадоха на гроба му страва, както те сами я наричат, с безбройно много яденета и след като свързаха и противоречия, плачта (sic!) се смеси с израз на радост. В корпуса от извори за историята на траките, озаглавен Тракийските хроники пасажът е преведен по следния начин: След като го оплакали с подобни славословия, те продължили с церемонията, която наричат “страва” (хвърляне на шепи пръст над неговия гроб), и завършили с голямо пиршество. Така те се отдали на смесени и противоположни чувства – погребална скръб и жалеене, примесени с радост и веселие¹²⁸. В превода от Тракийските хроники според мен е допусната една съществена грешка – вмъкнато е пояснението хвърляне на шепи пръст на неговия гроб, което реално не фигурира в текста. По този начин читателят е подведен относно същността на понятието страва. Нека обаче, първо да видим, какви са хипотезите за значението на тази дума.

Якоб Грим извежда strava от реконструираната готска дума straujan, ‘разпръсквам, посипвам, обсипвам (с цветя)’¹²⁹. Бернд фон Арним настоява за тюркска етимология на думата¹³⁰. Нидерле предлага славянски произход на strava¹³¹. Според Ганчо Ценов strava е чисто славянска дума, която значи ‘ядене, пиршество’ и е сродна с българските думи стръв, настървен¹³². Петър Георгиев припомня, че думата strava се употребява и в България във вида струва в смисъл на ‘правене на помен’ и дава като пример израза Ще струваме една година¹³³.

Ясно е, че strava не може да бъде тюркска или германска дума¹³⁴. Не бих изключил напълно възможната етимологична връзка със стръв или струвам. За мен лично обаче най-правдоподобно обяснение на думата дава Георги Сотиров. Позволявам си да цитирам по-обширен пасаж от неговата статия, защото е важно да се проследи цялостната му аргументация: Пак според Йордан при смъртта на Атила неговите хора провели погребални игри, които те наричали “strava”. Не е възможно това да е била монголска (хунска) дума. Ако това беше така, началното “S” щеше да бъде аспирирано (придихателно) и думата щеше да звучи “istrava”, както би било в съвременния турски или в унгарския език, където, например, името Стефан става Истефан или Ищван. Но има и друго обяснение за тази особена дума. В Югославия честването на църковен светец се нарича “слава”. Съвсем възможно е погребалните игри за Атила да са били наречени така. Тъй като за гърците се е оказало трудно да произнесат звуковата група “sl”, те обикновено вместо това произнасяли и пишели “sthl”. Така е възможно в оригиналния гръцки текст, писан от Приск (Priscus) славянската дума “слава” да с ее появила като “sthlava”. Йордан, кайто, както знаем, е писла на латински, широко е ползвал книгата на Приск. Правейки това, той трябва да е бил изкушен да латинизира “sthlava” на “strava”. Съществуват множество двойки думи, при които може да се наблюдава такъв славяно-латински паралелизъм: “слама” – “stramen”, “слаб” – “strabo”, “служа” – “struo”¹³⁵.

Към горното бих добавил, че иранската и авестийска дума sravah със значение ‘слово, слава’ също подсилва сигурната европейска (вероятно славянска, т. е. старобългарска) етимология на смятанaта за загадъчна хунска глоса strava¹³⁶.

Хунските имена, запазени в писмените извори, са били обект на множество изследвания. За съжаление, повечето изследователи са далеч от научната обективност, що се отнася до предлаганите от тях етимологии. Наблюдава се интересно, но все пак обяснимо явление: тюрколозите откриват навсякъде тюрки, а германистите с лека ръка приписват на повечето имена германски произход¹³⁷. Особено показателен е подходът на тюрколога Иван Добрев. Докато Ото Менхен-Хелфен смята, че името на хунския владетел Харатон (Χαράτων), е с неопределен произход, за Иван Добрев то представлява банално-елементарен случай за тюркската етимология¹³⁸. При натрупването на подобни емоционални и често с политически оттенък тези, е трудно да се отсее стойностното в досегашните проучвания. Аз не бих се впуснал в цялостен анализ на всички известни досега хунски имена, защото такъв анализ излиза извън рамките на настоящата статия. Ще се спра обаче на няколко от по-важните и по-популярни имена с цел да илюстрирам тезата си за местния балкано-причерноморски произход на хуните.

Най-популярното хунско име безспорно е Атила (Attila, Αττηλας). Ото Менхен-Хелфен го причислява към германизираните или германски имена¹³⁹. Като най-вероятна етимология той предлага готската или гепидска дума atta – ‘баща’¹⁴⁰ с добавен умалителен суфикс -ila, т. е. името би трябвало да означава нещо като ‘бащица’. Разбира се, предлагани са и тюркски етимологии¹⁴¹, които обаче според мен не звучат особено убедително. Още Ганчо Ценов отбелязва, че имена, подобни на Атила, се срещат у античните автори далеч преди V в.¹⁴² Така например, един римски консул от III в. пр. Хр. се казва Attilius. Същото име носи и един римски драматург от II в. пр. Хр., автор на пиеса, назована Електра по подражание на Софокъл. Според Ганчо Ценов разпространените сред българите имена Тилю и Тилко са варианти на името Атила¹⁴³. Петър Георгиев публикува фотография на оброчна плочка на тракийския конник, върху която ясно се чете името ΑΤΙΛΙΟΣ¹⁴⁴.

Всички тези примери ясно показват, че имена с подобна основа са били добре познати сред античното население на Балканите и Римската империя много преди времето на прочутия хунски владетел. Какво да кажем обаче за окончанието –ила/ila, което мнозина смятат за готско, т. е. германско¹⁴⁵? Георги Сотиров прави съпоставка между готски имена от периода IV–VI в., хунски имена от същия период и някои днешни български имена¹⁴⁶. Сред готските имена, завършващи на –ila, той споменава Agila, Albila, Costila, Merila, Totila, Ulfila, хунските имена са Attila, Bigila, Blivila, Froila, Optila и Traustila. Към тях са добавени българските Божил, Борил, Момчил, Людмил, Стоил и Страхил.

Сотиров стига до извода, че трако-македонското (т. е. българско) окончание –ил е било предадено от византийските с по-дългото –ila пради изискванията на гръцката фонетика и защото латиноезичните автори са пренасяли механично формите, които са откривали в гръцки източници¹⁴⁷. Както отбелязва и Павел Серафимов, наставката –ла присъства и в тракийските имена Садала, Сетейла и Дизала¹⁴⁸. В този контекст, съпоставката, която прави Петър Георгиев между името Атила и имената на скитския вожд Атей, царя на Пергам Атал и митичния Атис от Мала Азия, не изглежда невероятна¹⁴⁹.

Второто име, на което бих искал да се спра, е името на хунския вожд от втората половина на IV в. Балам(б)ер (Βαλαμηρ, Βαλαμβηρ), познат от “Гетика” на Йордан¹⁵⁰. Въпреки настойчивите опити името да бъде тюркизирано, още Юрий Венелин се досеща, че правилното произношение всъщност е Баламир¹⁵¹. Той открива в две влашки грамоти от 1560 и 1619 г. името Баломир, като отбелязва, че умалителните от Баломир – Бале и Бальо, също се срещат нееднократно в грамотите¹⁵². Ганчо Ценов твърди, че името Баламир е славянско и по двете си съставни части, като посочва сродството между бала, бальо и др.¹⁵³ Според Петър Георгиев Баламер/Валамер е комбинация от Бъл/Въл и мер – тракийска дума, означаваща ‘велик’¹⁵⁴.

Георгиев прпомня масовото разпространение на името Балакар, което си е Баламер, но вместо велик е използвана добавката планина¹⁵⁵. Каквато и да е истината за съставката Βαλα-, за окончанието –mer/μηρ Марин Петков смята, че е заемка на германското *mēra – ‘изтъкнат, значим’, което по-късно при славяните губи значението си и е преосмислено като старобългарското миръ – ‘мир, свят’¹⁵⁶. На противоположно мнение обаче е Кирил Влахов, който застъпва тезата, че елементът е изконно славянски и е етимологично родствен на съответните именни елементи в германски, келтски и тракийски¹⁵⁷. Ако вземем пред вид хипотезата на Валери Стоянов за съществуването на древна праформа *bål, със значение ‘мъж, човек’¹⁵⁸, можем да приемем, че името Баламир/Баламер е означавало ‘велик мъж’.

Ще се спра и на името на Атиловия син Денгизих (Δεγγιζίχ, Denzic, Dintzic), което редица изследователи смятат за тюркско и го превеждат като ‘малко езеро’¹⁵⁹. За целта биват развити сложни етимологически теории и се пренебрегва фактът, че тюркската дума täŋiz, däŋiz, ‘море, езеро’, не е засвидетелствана преди XI в.¹⁶⁰ Още Юрий Венелин, обаче, се досеща за възможната връзка на името с българските имена Денчо и Данчо¹⁶¹. Към тази група имена бих добавил и Денко, Деньо и Деню – всички производни от старобългарското денъ. Това обяснение не бива да се пренебрегва, особено като имаме пред вид формата Denzic, която вероятно е била произнасяна като Денчик.

Няма да се спирам подробно на останалите хунски имена, но ще спомена няколко от тях: Донат, Мама, Скота, Крека, Улдин, Бледа, Руа, Едекон и т. н. Нека читателите сами преценят какъв е тюрко-монголският и азиатският дял при тези имена. Естествено, в рамките на огромната Хунска империя е имало смесване на езици и имена, за което намеква и Йордан¹⁶². Не е изключено част от хунските имена да имат малоазийски и кавказки произход, но едва ли можем да търсим техния генезис в монголските степи¹⁶³.

Ще завърша с няколко кратки бележки относно бита и обичаите на хуните, както те са описани от древните автори. Още Ганчо Ценов и Стоян Шангов са отбелязали, че обичаите на хуните показват по-голямо сходство с обичаите и бита на балканските (славянски) народи, отколкото с тези на тюркските етноси¹⁶⁴. Така например, жените в двора на Атила бродират ленени тъкани – занаят, който не е засвидетелстван при номадските тюркски племена. Хунските погребални обичаи силно наподобяват описаното от Херодот за погребалните ритуали на траките¹⁶⁵. Към гето-скитския ареал насочва и култа към свещения меч на Арес¹⁶⁶. Наскоро Петър Георгиев предположи, че чудовищният и страшен вид на хуните, описан от Амиан Марцелин, се дължи на татуировките, с които те са покривали лицата и телата си – един добре засвидетелстван тракийски обичай¹⁶⁷.

Демонизирането на хуните започва още от IV в., когато те за могъщ съперник на Римската империя и са представяни за жестоки, диви и кръвожадни зверове. По-късно това се повтаря в писанията на просвещенските историци и писатели и продължава до началото на XX в., когато името хуни, става нарицателно за образа на врага и на заплахата¹⁶⁸. Част от това демонизиране е и идеята, че хуните са нашественици от далечна Азия и техни далечни потомци са страховитите монголи на Чингиз хан¹⁶⁹. Внимателният анализ на данните сочи друго: основната част от ядрото на мултиетническата Атилова империя са били хора с местен балкано-причерноморски, малоазийски и кавказки произход.

Макар бавно и трудно, клишетата и митологемите в историографията биват развенчавани и преразгледани. Без да претендирам за абсолютна истинност на написаното от мен, смятам, че този процес трябва да засегне и представите ни за произхода на хуните. А може би, той ще преобърне и вижданията ни за произхода на древните българи?