Българи от старо време и българи от ново време

БЪЛГАРИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ И БЪЛГАРИ ОТ НОВО
ВРЕМЕ
Маруся Момчева
„…българин да се наричам -
първа радост е за мене…“
Пораснахме, закърмени със словата на Вазов, изграждайки ценностната си система през призмата на гордото българско самосъзнание, в което ни възпитаваха в училище, в семейството и у дома … Възприетите морални ценности ни помагаха да постигнем с неуморен труд възможно най-високо ниво на интелектуално развитие, висока култура и добродетели, които да ни извисят и направят конкурентноспособни на „борсата на живота’’. Поставяхме си високи, често непостижими (или поне трудно постижими), цели, за да достигнем в най-голяма степен това, към което се стремим. Бяхме убедени, че трудът и усилията си заслужават и препятствията, които преодоляваме, ще ни доведат до желания резултат.
Всяка дума или постъпка на великите българи от предходните поколения ни служеха като катализатор, за да се движим успешно напред и въпреки това да не забравяме откъде сме тръгнали и накъде отиваме. Вървейки по стъпките на предците си, следвайки опита им и стремежа им към по-добро бъдеще, се учехме да бъдем същите родолюбци и патриоти, които ще коват съдбата на бъдещите поколения. С вяра и жажда за знания гледахме към бъдещето и с „бодра стъпка’’ се отправяхме напред, „към светли бъднини’’.
Никога не забравяхме
Паисиевата
„История славянобългарска”, нито светите братя Кирил и Методий, делото на Апостола или думите на Ботев: „Тоз, който падне в бой за

свобода, той не умира …”. Няма да забравим и величието на българските владетели, довели в миналото България до велики възходи, огромни териториални придобивки и духовни постижения, с които и до днес доказваме колко велика е била
Родината ни и колко патриотично е родолюбивото ни българско съзнание, днес крепящо се само на спомени за стара, отминала и все по-избледняваща слава!
Народ без спомени няма мечти! Само със спомени и без достижения в настоящето бъдещето е блян. Все по-блед и непостижим, все по-далечен и забулен в мъгла. А мъглата, която обгръща децата ни, е плътна и непрогледна!
Нима все още вярваме, че тези българи от старо време, на които подражаваме и които неотлъчно се опитваме да следваме, ще ни помогнат да пробием и разсеем обграждащия ни мрак? Как можем да очакваме светлината да проникне през него, щом постоянно се стремим да следваме различни стереотипи?
Задушавам се в рамките, в които ме поставят, и ми е неприятно да вървя по „утъпкания коловоз”. По принуда насочваме децата си вътре в него и после вече е късно. Защото така е по-лесно да се управляват хората – с един образователен модел и една система, които поставят всяко дете в калъп, без свобода на действие, без избор, без мисъл. Примерът тук е ясен: „Не гледай какво правя, а слушай какво говоря”. Навсякъде около нас, включително от медиите, звучат празни думи. Цари крещяща неграмотност и отвсякъде ни заливат празни претенции. Много говорим, а нищо не казваме!
Тук ще спра с описанията на мрачната действителност, понеже такава я виждах преди две години, когато прекрачих прага на университета. Сега вече е различно! Защото пред мен се отвори врата, зад която в далечината съзирам притискащият ме шаблон да се разчупва. Срещнах мнозина, които продължават да се опитват

да ме вкарат обратно в него, но също така се натъкнах на силуети на хора, макар все още бледи, които излъчват светлина. С всеки изминал месец тя става по-ярка, а силуетите се уплътняват и приемат очертания, вдъхващи надежда. Те придобиват способността да говорят и да ми казват, че утъпканият коловоз ще става все по-плитък и незабележим.
Първият момент, в който осъзнах това беше, когато един от силуетите зад споменатата врата прие пълен образ и просто ми каза: „Я се стегни! Проумей и приеми, че животът е несправедлив, но това не трябва да те спира да продължаваш напред!” Трясъкът от разбития шаблон беше оглушителен, даваше ми свобода, отрезвяваше ме, затова се почувствах свободна … За мен споменатият човек бе първият българин от ново време, който ме накара да осъзная кое е важното в живота и кое незначителното
(силно се надявам, че той ще се познае тук).
Както често става, след този случай нови тъмни сенки застанаха пред мен, но аз вече знаех как да ги избягвам и да намирам правилния път. После се появи и друг българин от новото време, който с лекота ми показа, че робското самосъзнание трябва да бъде изтръгнато от душите ни, че историята ни трябва да бъде четена и разбирана не само спрямо времето, в което живеем, а и на основата на новопоявили се факти и доказателства, за да разберем онези българи от старо време, които като нас сега са се опитвали да излязат извън притискащите ги рамки и са постигнали свободата – своята и на народа си.
Такива личности, каквито все по-често срещам, отварят вратата пред нас все по-широко и пътеводната ни светлина става все по-ярка. За мен те са българите на ново време, които бавно ще изградят новата България и ако съумеем да усвоим опита им и да вървим по стъпките им, постепенно ще се освободим от примитивния материализъм и ще заложим на стойностните неща

в своя полза и в полза на страната и обществото си. „Единственото, което никой не може да ти отнеме, това е знанието’’ ни каза следващият светъл образ, с който се срещнахме по пътя на науката.
Макар и думите да не бяха точно негови, те дойдоха във важен за нас момент, в който отново бяхме на ръба да се разколебаем. После още някой ни каза, че вече трябва да имаме самочувствието на хора, които професионално се занимават с история и наука.
Контактът с такива люде ни води до извода, че вече вървим в правилната посока, чрез което успяваме да вникнем в новото време и с постоянство да преодоляваме всички препятствия. Ще се наложи да се борим, но ако вървим рамо до рамо и се учим от учителите си, „пътят ще бъде страшен, но славен!”