Красотата няма да спаси света
Изтегляне 61.5 Kb.
|
Красотата няма да спаси светаАко великият писател Достоевски някога в нещо е сбъркал, то е, че „красотата ще спаси света”. Не защото в тази мисъл няма някаква част от истината, а тъкмо поради това. Но истината е недоизказана. Предполага се, че читателят сам ще проникне до съкровеното, което всъщност „е искал да каже авторът”. Ала авторът не е предвидил какво може да причини на читателя с подобни крилати слова. Днес е пълно с хора, изпаднали в тънката прелест, към която влекат те. В този свят красотата обикновено се свързва с естетичното. В същото време самоцелният стремеж към естетизиране на всичко около и в нас самите, може да се превърне в страст, която изнежва нездраво душата, може да помрачи ума и да разврати сърцето. Мнозина са станали жертва на такива духовни метаморфози. Лукавите духове на падението знаят нашата човешка склонност да подменяме духовността с една особено „изтънчена” душевна чувственост. Затова те се стремят да ни внушат, че всичко, което е от Бога, е само естетично, а всичко, идващо от дявола, е само грозно и отблъскващо. (Ефектът от тази измама се вижда добре във възстановения напоследък езически обичай, наречен „Хелоуин”. Вижда се как се учим да възприемаме злото само в грозния му и отблъскващ вид и как наивно го оставяме да върши губителните си дела, неразпознато от нас в своите очарователни явления.) И малко ни трябва да се впуснем в безразсъдно служение на сетивната красота. Превръщаме вярата си в романтичен блян, духовността - в плитка душевност, молитвата - в мечтателност. По силата на тази заблуда някои са склонни да естетизират даже и смъртта, подменяйки вярата във възкресението с вяра в красотата. Случва се, подобна изнеженост дотолкова да размие духовния облик и така да разстрои силите на душата, че и самоубийството да ни се представи обгърнато в романтика и блян по някаква измислена „неземна красота”. Това са част от свойствата на духовната прелест. Разбира се, че всичко красиво е от Бога и че Той нищо не е създал грозно. Но не е ли падението кражба на Божията красота? Оттук и нашата неспособност да разсъдим коя красота е спасителна и коя - не. Подведени от естетизма, мнозина са оставали извън божествените измерения на истинската красота, впускайки се в служба на видимото и чувственото и подражавайки по този начин на идолопоклонниците. (Точно както други са отхвърляли свещените изображения, убедени, че служат на невидимия Бог.) Понякога и в Църквата ние търсим повече хармония от звуци и багри, отколкото слово и истина. Очароваме се от великолепието на богослуженията и „ангелското пение”, пленяваме се от изкуството на иконописта. И считаме, че служението на Бога задължително минава през естетизма, защото „красотата ще спаси света”. Затова често изживяваме разочарования и вярата ни лесно охладнява. И не изглежда ли странно, че чудотворните икони невинаги са най-съвършените в естетическо отношение? Някои са неумело нарисувани, други - сладникави или грубовати. Примерите са многобройни. Дълго време недоумявах как е възможно това. Струваше ми се, че с чудотворство би трябвало да са удостоени най-добрите образци на византийската и руската иконография. Питах се например: как е възможно иконата на Божията Майка, пред която се е молил св. Серафим Саровски, да е не само естетически, но и „канонически” не особено издържана. Трябваше да мине време, докато проумея, че Божието благоволение понякога има критерии, непонятни за човека. Естетично ли е всъщност християнството? Ние съзнаваме, че Бог е съвършената красота, както и че всичко създадено от Бога е прекрасно. А прекрасното обхваща в себе си и доброто, и красивото. От другата страна е грозотата на греха, която не е друго, освен изначалната красота, отпаднала от Бога и обсебена от демоните. И от трета страна е измамата. Скритата грозота, маскираната. Фалшивата красота. Лукавството. В противовес на това, какво Бог ни явява? Неща, непонятни за света. Може ли да има по-голям парадокс от този: Бог ни явява грозотата на спасението! Още с идването Си в света чрез Своето въплъщение Словото поставя на изпитание всички мирски стандарти за красота и величие. Младенецът Христос приема на Себе Си натурализма на човешкото битие с цялата му грубост, с множеството немощи, произтичащи от падналото естество. Тридесет и три години по-късно Месия влиза на муле в свещения град. Какво разочарование за ония, които са си Го представяли на бял кон! Но най-непонятна, грозна и страховита гледка за човеците е разпятието на Божия Син. Нищо естетично и привлекателно няма в разпъването на кръст. Никаква красота, никакво очарование. Непосилни страдания, разранена човешка плът, кърви, жестоко унижение. На Голгота още нямало икони на Разпятието. Всичко било сурово, исторически реално. Трябвало да минат столетия на духовно зреене, докато се проясни съзерцателната изящност на християнското изкуство и докато стане то способно да предаде различната красота на Разпятието. Когато виждаме на Кръста как доброволно заради греха на света виси в човешко тяло Въплътеното Слово, на нас ни се дава една изключителна възможност: да надраснем мирския естетизъм, от древност преплетен с греха, и да съзрем истинската красота, идваща от Бога. Това е красотата на предстоящото Възкресение, аромата на нетлението, светлостта на Горния Йерусалим. Можем да я наречем естетика на рая. Тя се отразява и в света, но ако я търсим само в зримото, лесно може да се окажем измамени. Затова Бог е пожелал да ни спаси чрез неестетичното, изобличавайки чрез него греха. По-добре е за грешника да изпита потрес, виждайки истинската грозота на делата си, отколкото да живее опиянен от прелестите на лъжата. Защото Разпятието на Божия Син не е нищо друго, освен отражение на света в самите негови дела. Но неразкаялите се изпитват потрес и при същинската Божия красота, когато Бог се яви такъв, какъвто е. Страшно е да осъзнаем тъмнината в себе си, но много по-страшно е непросветлени да попаднем в божествения блясък. Тогава той за нас става огън непоносим и неугасим. Затова и подготовката за тая красота минава през тесни пътища, през покаяние и постоянно смиряване. А в смирението и покаянието също няма естетизъм. Има горчилка и отвращение, при това не от другите, а от себе си. Трудно дело, и къде е в него красотата на Достоевски с нейното спасение? Естетично ли е всъщност християнството, питаме се отново и отново? Ако твърдим, че е, може да излъжем в полза на суетата, която смесва измамно доброто с естетичното и неестетичното със злото. Ако твърдим, че не е - още повече, защото нищо, идващо от Бога не може да бъде грозно. Въпросът се оказва неправилно поставен, както и крилатата фраза на великия писател си служи твърде свободно с понятията „красота” и „спасение”. Ние знаем, и Достоевски е знаел, че не друго и не друг, но Спасителят ще спаси света. Ако светът можеше да се спаси сам, ако той със своята красота можеше да намери път от безизходицата на падението си, нима щеше да има нужда от Спасител? Не. Освен това нямаше да има и пророци, и Закон, и Завет. Ако става дума само за естетиката, съвършенството е постигнато много по-рано - около пет века преди Христа. След интелектуалния и естетически бум на класицизма, човечеството може само да се упражнява в подражанието на тази уникална епоха. Тя остава ненадмината в съвършенството на своите постижения. Но всичко това не освобождава човечеството от проклятието на греха. Достигайки своите върхове, красотата достига същевременно и своята ограниченост. И от този момент тя също започва да очаква своето спасение! Сякаш Бог промислително показва чрез историята - в частност чрез историята на изкуството - че красотата не е достатъчна, за да спаси света. След като имаме нужда от Спасител, понятно е, че Той ще спаси света. А Той не е „нито ходатай, нито ангел”, а Сам Бог. Слабо познавайки Бога, ние все пак сме сигурни в едно: че Той е свят. И Неговото спасение в това се състои - да ни яви светостта Си и да ни направи причастници на тая святост, идваща не от нас, не от нещо друго тварно, а от Него, Създателя на света. Затова, независимо дали е „естетично” или не, християнството е преди всичко свято. Светостта ще спаси света - това е християнският превод на крилатата фраза. Нещо повече - светостта ще спаси и красотата! Тогава и тя непременно ще ни се придаде и ще изпълни в истинския си вид живота ни. Не се съмнявам, че великият писател това е имал предвид. Но трябваше, заради нашата немощ, по-ясно да го каже. Изготвил: Гергана Шопова 1курс ППЧЕ Ф№0721231 Гр.Благоевград Изтегляне 61.5 Kb. Сподели с приятели:
|