общата теория за системите, на методологията на науките и науката за науката.
Усилията на редица педагози (Е. Мойман, В. А. Лай, Ед.
Клапаред) от края на миналото столетие и първите десетилетия на XX в. да превърнат педагогиката в точна наука чрез въвеждането в нея на природо-научния експеримент не се увенчават с успех. Причините за това са няколко.
Учебно-възпитателната дейност, с
която се занимава педагогиката, е много по-сложно явление от ония, които се изучават от физиката, химията и биологията. Тази дейност се оказва значително по-сложна в сравнение и
с онези обществени явления, с които се занимават другите социални науки.
Освен това учебно-възпитателната дейност е исторически развиващо се явление, което непрекъснато се изменя. Фрагментарното му проучване само в даден момент не е достатъчно за опознаването му.
Трябва да се има предвид и това, че възпитателният
процес не е затворена, приключена система, каквато са обектите на естествено- научното изследване.
Като открита неприключена система възпитателният процес зависи от твърде много външни и вътрешни фактори, чието установяване изисква друг начин на мислене и други изследователски процедури.
Причините за все още слабото развитие на педагогиката са
не само методологически, но и от социално-исторически характер.
Бързите промени, с които се характеризира нашата съвременност, предизвикват изменения във всички области на човешката дейност. Не остават незасегнати педагогическата дейност и педагогическата наука. Ето защо проблемите на еволюцията на педагогиката и нейните тенденции стават все по-актуални и придобиват голямо значение.
Тенденциите в съвременната наука се проявяват и в педагогиката, която не стои настрана от бурното развитие на научното знание.
Сподели с приятели: