Списание „Прозорец”4/2006

Христодул Костович хаджи Сичан Николов. В българския език това име и днес, както през първите десетилетия на деветнадесети век е голяма рядкост. Тогава, през 1808 г. в Самоков се ражда Сичан Николов. Градът има славата на просветно средище, свързано с делото на Паисий Хилендарски, с прочутата Зографска школа, с Константин Фотинов...

Животът на Сичан Николов в общи линии повтаря пътя на цяла плеяда негови съвременници: много пътуване, учение в различни градове, трайно установяване в Цариград и накрая завръщане в родното място за последно издихание.

Няколко са знаковите моменти в творческия път на книжовника. В началото е животът му в Рилския манастир. Той остава там седем години, образова се упорито и дори става монах. Съвсем естествено е тишината на обителта да изостри сетивата му и да го подпомогне в търсенето на Бога. Следва учение в Австрия, или “Немско”, както се изразява той в предговора на своята “Българска аритметика” (1845). Шест-седем десетилетия по-рано същия път е извървял и Паисий Хилендарски. По-нататък Сичан Николов ще допълва познанията си в Мелник и Свищов, “но Рилският манастир и “Немско” са двете станции в подготовката и формирането му на книжовник, с които най-вече трябва да се съобразяваме, когато съдим за духовния му облик. Защото те са си казали думата. Родолюбието, навиците за книжовни занимания, интересът към просвещенските форми, религиозно-проповедническата устременост на неговото съзнание и редица други черти на скромния му портрет тръгват или се обуславят от едното или другото” (Радев, стр.83).

За нуждите на педагогическата си работа Сичан Николов публикува няколко книги. Неговият “Мясецослов” претърпява две издания (1840,1842). Книгата е предимно с религиозно-проповедническа насоченост, но съдържа и някои текстове, свързани с по-злободневни области, както и със събития от далечното минало. Пълното й заглавие е “Мясецослов или календар вечний, собран от различни други, украшен с много значения, потребни секиму человеку, и издан на болгарски за потреба на еднородните от Христодул Костович хаджи Сичан Николов”. Напълно в традициите на епохата авторът се старае в заглавието да даде нещо като анотация на книгата си.

Наред с родословието на тогавашния турски султан и на съвременника му - всерусийския император – в тази “енциклопедия” читателят открива и описания на по-знаменитите панаири, сведения за “някои по-прочути градища български, по колко часове са далеко от Цариград и Свищов”, дори препоръки за ново лекарство против чума.

“Мясецослов” излиза в период на повсеместно връщане към националните интереси - много народи обосновават свои политически и културни претенции със стара слава. Защото колкото по-назад са оставили дири в историята, толкова по-достойни са за уважение в настоящето. В отговор на тази тенденция Сичан Николов пише поетическата си творба “Прослава на древните болгаре и на отечеството им”. Във второто издание на “Месецослов” е включено и стихотворението на съвсем младия тогава Иван Богоров - “Отечество”. В крайна сметка нито Богоров, нито Сичан Николов оставят значимо поетическо наследство, но и двамата добре са разбирали силата на мерената реч и според дарбите си са я използвали за нравствено-дидактични цели.

Похвалата на Сичан Николов е изградена в тоналността на т. нар. даскалска поезия – течение, развито в българската възрожденска литература по онова време. Авторът започва наистина тромаво и несръчно, но с патос величае древна България:

България славна, слава приимаше,

в старите времена чести добиваше

от сичките царства, мали и велики,

които славеха нейните прилики...

И по-нататък:

На нашите бащи вишнята е дала

промисъл Божия, коя е избрала

них начинатели на добро е дала

понеже они са най-напред приняли

християнска вяра и са показали

път и на родо си....

Подобен мотив разработва по-късно и Иван Вазов. Макар да не е поет по Божия милост като Вазов, Сичан Николов има самочувствие, че е български интелигент със собствено достойнство, а “Прослава...” е една от илюстрациите на това самочувствие. Той е сред “книжовниците, които през 40-те години осъзнават възможностите на поетическото мислене и нуждата от неговото включване в съзнанието и духовните интереси на своите съвременници” (Радев, стр.86).

“Българска аритметика” е другото съчинение на Сичан Николов. Около средата на ХІХ век тази дисциплина става необходимост за младите хора, които са обърнали поглед към модерното. В предговора към учебника, който започва с обръщението “Любезний читателе”, има и задълбочени размишления за състоянието на българския книжовен език, за правописа и пътищата на развитието му. Сичан Николов пръв разделя българските диалекти на западни и източни и пръв прокарва условната граница между тях от устието на река Вит на север до град Солун на юг.

Може би днес този самоковец не би представлявал такъв интерес за последователя, ако през 1858 г. смъртта не бе покосила неочаквано съгражданина му Константин Фотинов. През последния период от живота си Фотинов е посветен на превода на Библията от църковнославянски на новобългарски език и кончината му затруднява много дейността на другите участници в екипа, сред които са и американските мисионери д-р Елайъс Ригс и д-р Албърт Лонг. Възниква спешна нужда от заместник на Фотинов и още същата година Сичан Николов се озовава в Цариград. Там се включва в редактирането на сп. “Зорница”, където публикува много свои текстове. Приобщава се към протестантството. Бившият монах се включва в реформацията на българското християнство и заедно с Петко Славейков се оказва в центъра на обществения живот в Цариград. Повече от две години работят върху превода.

Но това става по-късно. През същата 1858 г. Сичан Николов обнародва следващата си книга “Граматика или буквеница славенска”. По повод нейните качества се разгаря полемика по страниците на сп. “Български книжици”. Участват бъдещият генерал-губернатор на Източна Румелия Гавраил Кръстевич и първият български министър-председател (пак бъдещ, разбира се) Тодор Бурмов. Докато Кръстевич търси меки думи за критиката си, Тодор Бурмов направо отрича учебника. Сичан Николов прави опит да влезе в диалог с Бурмов, но това само го подтиква да му отправи още нападки. Но за стария книжовник тази критика вече няма чак такова значение. Защото го чака делото на живота му – преводът на Свещеното Писание, за да стане то достояние до обикновените българи. Дело, завършено с чест. През 1871 г. са отпечатани първите екземпляри на българския превод на Библията.

В залеза на живота си Сичан Николов се прибира в родния Самоков. За трети път България е заела мястото си на политическата карта осъществено е Съединението. Страната бърза да навакса вековното изоставане и модерността като истинска стихия заличава картините на миналото, било то и величаво. Не случайно Иван Вазов вече е написал своята “Епопея на забравените”.

Вероятно съгражданите на Сичан Николов са го почитали и уважавали. Четвърт век след смъртта му, през 1913 г., Х. Семерджиев му отделя няколко страници в книгата си “Самоков и околността му”, а през 1936, Асен Василиев го “настанява” в своя “Трем на Българското възраждане”.

Христодул Костович Сичан Николов напуска този свят през 1889 г. И макар да е останал в литературата като един “скромен възрожденец” (Радев, стр. 89) несъмнено за днешните български преводи на Библията са допринесли и неговите усилия.

1. 
   Радев, И. Просвещенецът от Самоков. - Език и литература, 1983, N 6, 82-89.
   
2. 
   Речник на българската литература. Т. 3. С., БАН, 1982.