Съвършената преподобна Стойна неканоничната светица неда антонова



Pdf просмотр
Дата03.01.2022
Размер310.75 Kb.
#111745
prepodobna stojna


СЪВЪРШЕНАТА - Преподобна Стойна - неканоничната светица
НЕДА АНТОНОВА
Преподобна Стойна е пратеник на Бога - за спасение на вярата. Тя е висок дух с мисия за
България. Пророчица и мъченица, Преподобна Стойна е изпратена за изпитание на пътниците, които си отиват и за надежда на пътниците, които идват. Който не е посетил скромната й собичка в черквата „Св. Георги Победоносец“ и не е стъпил в двора, където е гроба й, ще умре без да се е разтворил в тази божествена частица от рая. Това място е свято, най- магичното в България, където душата ви най-неочаквано ще поиска да проговори.
От издателя
МИР И МИЛОСТ
Таа е светица.
Она целиот живот го е страдала като светица.
Как ме гледаш мене, она е десет пате по-голема от мене!
Аз апнувам, пийнувам, такива работи, а она - нищо - ни месо е туряла в уста, ни ракия,
само водичка и трошка лебец.
Она сите работи със свети Георги ги е онаждала.
Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен да го знаете.
Вангелия Гущерова - Ванга, в разговор с художника Евгени Велев
1. Когато научила датата на смъртта си, Стойна не знаела какво е смърт.
Била шестгодишна.
2. Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна, сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и третата година у селото Хазнатар, дека е до градо
Сяр у Гръчко, а ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та, като целиот ми живот ке биде петдесет години и сто дена. И тъй като днес е дванайсети, то иде да рече, че мен ми остават само още десет дена да сум жива, та затуй думах таз заран на свещеник Георги Костадинов от щърковата
„Свети Георги“, дето жувях бая дълго и дето ке бидам погребана:
- Отец, чуй що ке ти речем: другата сряда яз ке паднем болна, ке боледувам в четвъртъка, а в петъка ке заминем на другио свет. Сакън, отец, не дай да мушат тялото ми с игли и да ме морят с некакви си там апове. Нека си одам Горе с чиста кръв и целокупна снага. Сакам да ми сториш икрам: опело с три попа, много народ да има, на всекиго да се дадат по два дара и да ме скътате баш зад църковата, но никогаш да ме подир не разравяте, щото разкопате ли гроба ми, лошо ке биде... люде ке гинат... И още нещо ке те молим, отец: проводи още днес чиляк да потражи онуй момиче
Боянка от града Самоков, дето е учило в странство и от много учене се бе поболяло от тубекулоз, та после га яз излекувах. Нека дойде Боянка, да й кажувам сичко, дето людето требе да знае, и да го тя запише, та и от мене да остане нещо си на книга записано...
Не че искам да съм най-видна в очите на свето, не това ожида душата ми. Ще ми се повечко народ да чуе и разбере онова, дето го днес вещаят и другите провиденци: не само какво има да става с таз наша България, ами и поради що ще има оно да става... И като знаят, да се не страшат и боят, ами да живеят паметно като всички народи, от Бога избрани и предупредени... Те туй искам да кажа, отец, и да го Боянка запише за моя памет и за хаир на народо ни. Нека си донесе тетрада с много листя и три-четири калема, щото дълго е за разправяне, а още по-дълго - за писане...
Очаквах да сваря Преподобната на смъртно легло, тъй както ми бе намекнал в писмото си отец
Костадинов, но когато двуколката приближи портата на църквата „Свети Георги“ в село Горна
Сушица, (През 1951 г. селото е преименувано на Златолист.) видях, че неделната служба малко преди това бе свършила и светицата раздаваше на децата и бременните жени яйца - току-що взети от полога в кокошарника и още топли от кокошия пух. Жените благодаряха, целуваха й ръка и те на свой ред й даваха коя каквото е донесла, но най-много сушени плодове и черни терлици, изплетени от груба вълна и отдолу подшити с дебел шаячен плат, домашно тъкан, а после степан и корав като гьон. Наричаха ги „тъкани опинци“.
Тези странни изделия заместваха през зимата обувките на леля Стойна. Преди години бяха й предлагали свински цървули, макар и ощавени, но тя се гнусеше от всичко, взето насила от животно
- и от месото, и от кожата, и от вътрешностите му. Признаваше за доброволно дадени само яйцата и млякото, но и тях не употребяваше за храна.
- Бог ми доведе Боянка! - Преподобната идваше към мене - все същата, как- вато я помнех: висока и слаба жена с възшироки рамене и полупритворени очи; същото онова дълго черно расо, с което я бях виждала през лятото, сега метеше снега след нея; черната й забрадка обрамчваше бялото, нашарено от сипаницата лице, декемврийското слънце се отразяваше върху тежкия сребърен кръст на гърдите й, като че светлината извираше от самата й гръд.


Поисках да й целуна ръка, но тя ме прегърна и ме заведе в църквата, все още топла от диханието на вярващите, запали две свещи, едната подаде на мене и с жест ми показа да застана точно под купола и да стъпя върху Камъка на изцелението - същата онази плоча с изобразен върху нея двуглав орел - символ на Цариградската патриаршия. Докато свещта догаряше в ръцете ми и аз се молех за моите си тревоги, Стойна тръгна да обикаля иконите - застоя се пред свети Христофор с кучешката глава, после пристъпи към иконата на светиците Неделя и Петка, целуна ги, нещо им пошепна, а пред Богородица с Младенеца и пред свети Георги падна на колене и остана най-дълго. Чувах името си в молитвите й. Когато се молеше, гласът й падаше ниско и ставаше тих и дълбок, а благодареше ли - звукът се извисяваше ясен чак до купола.
Заведе ме горе в стаичката си - същата, каквато я помнех от преди години: тясното й дървено легло, покрито с тъмнокафява вълнена черга; до него писаната раклица, побрала скромното имущество на светицата - двете й конопени ризи, четирите къси памучни полички, които носеше под ризата вместо белъо, кърпата, гребена и торбичка с калъпчета хума - използваше я вместо сапун.
В средата - нажеженият мангал. Над леглото - иконите на Божията майка и на свети Георги. Нови в стаичката бяха само пердето на малкия прозорец, изплетено на една кука от домашно изпреден памук, и трикракото столче.
- Първо ке те нагощавам, нали си ми гостенче, а подир ке стане дума и за моите работи.
Гощавката се състоеше от любимото празнично блюдо на Преподобната - пухкаво парче от петохлебието с надписа ИС ХС NIKA, шепа посолени орехови ядки и непременно скилидка чесън.
Наричаше го „докторът на всички болести“. За десерт - купичка сухи круши, предварително попарени с вряла вода.
- Можеш ли остана тука барем три деня, Боянке? Да не се сърди оня човек с бомбето, дето не може да казва „р“?
- Няма да се сърди. Господин министърът много е слушал за тебе и от мен, и от още хора, които си излекувала или направо си върнала от смъртта.
-Те затуй те повиках, керко. Много работи се приказват из народо за мене, некои са верни, но други хич не са, та е грехота хората да ги верват... Истина е туй, де се приказва, че я сум слепа, па бродирам, пера, шетам отсреща в гробището или си храня кокошките. Оно си е така. И друго си е така, дека моем да загребвам с шепи жарава и да не сящам по ръцете си ни болно, ни изгорено.
Болести сякакви лекувам, чувам гласове на треви и билки и с тех си приказвам, виждам думите на хората, преди да са ги изрекли - докато са още в главите им, - гледам ги как се кълбят като едни зъмове пепелянки, хеле пък лошавите. И друго е верно, че яз, кога си приказвам с Брат ми Светия
Георги Великомъченик, не стоя на плочите в църквата, га че си думам с прост някой чиляк, ами се дигам високо във въздуха, като да фръкна, та да сум по-близо до Него, щото е той светец и
Победоносец. И друга дарба имам, дето никой по Българията преди мене не е бил с нея орисан - онуй, що людете го наричат примиране. Я можем кога си поискам да се просна ей тук на миндеро, да полежа, какво полежа, и подир да откъсна душа от сърце и да я пусна през кумина, па да си она оди къде си сака и колко си сака. До десет дена е бивало някогаш да не мръднувам - ни мърдам, ни шавам, ни дъх излиза от мене, ни пот или друго нещо като от жив човек... Пък де съм ходила облечена само с едната душа и що съм чинила там, туй също ке ти изприкажа, а и още нещо, дето ма е страх да го казвам пред хора, да ме не земат за луда и да ме я вържат, я пребият... Сичките тез работи яз ги можам и сум ги яз правила. Ама туй, дето се дума из людете, че сум възкресявала умрели, туй не е истина. Нямах таквази сила, Боянке. Туй е голема дарба, дето на мене не ми е дадена. Виж, човек изпаднал в несвяст, що лежи ни жив, ни умрел и само диша, колкото да личи, че стиска душата си в зъби, - такъв може. Изваждала съм ги такива от умирачката и съм ги сторвала здрави и прави. За туй може да казваш, но за другото - недей! Грях взема тоз, който приказва таквизи работи, и дваж по-голем грях за оня, що ги верва и ги разнася по тлъки и по панаири, та билям на песна земе, та ги изкара... Та затуй сакам да ти кажувам истината за мене си, ама едно ме е страх. Он нашенскиот говор не си е баш ясен за сите люде, омешан е с гръчки и турски думи, па и ние от македонскио край видиш и чуеш как заваляме приказката... Чудя се и се мая като как да го изприказвам сичкото тъй, че да ме разбере и учен, и неук... Па си викам на ума: яс ке приказвам тъй как си го знам, а ти, нъл си учила в странство и разбираш по чуждоземски, подир ке препишеш сичките мои работи на друга тетрада, ке преправиш моите думи и ке ги туриш на градскио говор, като оня, дето го има в читанките и дето го приказват богатите люде, кога дохождат тук с габролете, та да ме мене питат за здраве или за други техни си тегоби... Щото искам туй, що ще го кажа, да го после четат и разбират и онези дечинки, що още не са дошле на белио свет и дето нищо не моат да знаят за мене, а и за милната ни и клета България...
Носиш ли си калеми? Ей ти и ножле за подостряне. Викам да сядаме, а?
Останах при Преподобна Стойна три дни, а нощувах в семейството на поп Константинов, приятел

на дядо ми Симчо Орешков, също свещеник, но в Самоков. А вечер, когато се прибирах в дома на отеца, там вече се бяха събрали трите най-стари жени на селото - баба Фота, баба Легена и попадия
Вангелия, те сръчно въртяха вретената и докато една разказваше спомените си за Стойна, другите зобаха варена царевица, поръсена със сол и сминдух.
Добре владеех стенография и единствената ми трудност бе да намеря що-годе точния графичен еквивалент на особения им местен диалект и още по-особеното им произношение.
Още на втория ден вечерта едната от тетрадките беше запълнена.
ПЪРВИ ДЕН
Не монахиня, светица е баба ми Стойна!
Светица! Светица и Преподобна е едно и също. Яз и при владиката одих, говорих и за иконизирането (канонизирането).
И он обеща. Одих и при Вангя, она кажа: „Баба ти е светица, тя е много повеке от мене“.
Зоя Великова - внучка на Стойнината сестра
Била шестгодишна, когато научила Датата.
Било лято. Знойното лято на североизточната част на Егейска Македония, с неговите остри горещини и кратки, но бурни дъждове, понякога придружени с градушки.
-Аз,Боянке,съм белязана по рождението си.Кога съм се намерила,пак паднала градушка,макар че веке не било лято,щото било гроздобер.Родила съм се на лозе.Мама бързала да обере гроздето и се молела дано почекам до вечерта,та да се приберем дома и там да може да ме тя окъпе и повие,но аз съм бързала, а да ме питаш поради що съм бързала, и днес не знам. И тъй: денят преваля към залез, мама, тежко наведена, цъка с ножлето и реже чепките, пък те черни и лъскави като котаци, аз напирам да се вече покажа, тъй, ама горе небето взело да се стъмнява, подир трясна гръм, рукна дъжд,а с него и градушка.Усетих как мама се свива да ме предпази и баш тогава аз се изсулих изпод полите й и тупнах връз ледунките и обрулените зърна.Зърната черни, градушката-бяла, а бебето- синьо и га че мрътво.Мама викна да реве-не щото съм се умряла намерила, ами щото съм пак момиче.
Третото. Тя реве, аз мълча. Тогаз иде татко ми, видя, що видя, па викна и той: „Пак ли ма! Пак ли женско!“. Ако бе забележил,че не дишам,сигурно щеше да се зарадва. Но той гледа небето, гледа обру- лените зърна, гледа мен синя и женска, и му се плаче. Тогаз на мене ми текна да се ококоря и зинах, та ревнах и аз. Яз ревем, оно вали. Мама със зъби къса пъпната връв, повива ме в престилка, туря ми шепа лозови листа за възглаве и тръгва към село тъй бавно и тъй тъжовно, га че ме носи да ме заравя в гроб. Подире й дълго се стичат кървави капки. Помня как виновно върви и виновно кърви мама, и как й се ще този път да няма край и да няма стигане у дома. Наистина го помня. Изглежда, оттогава у мене е останала една такава вина: за всичко - за щяло и за нещяло - все на мене си да се сърдя.
По онова време - 1883 година, когато се родила Стойна - село Хазнатар наброявало едва шейсет къщи, десет от тях — цигански.
- Баща ми - Димитър Великов - беше силен мъж и тачен в цяло Серско като най-добър майстор на керемидени покриви. Тъй добре ги редеше той - като песен, като сладка псувня, от сърцето излязла!
- та хората оставали доволни и не само му плащали повече от спазареното, но и го черпели, а той, пийне ли една ракия, глътка му се отваря ей такваз, ама не за още пиене, ами за приказка. И зафащал да разправя за оня негов далечен прадядо Вълкан: как той надлъгал Кьормустафа ага и как спасил кожата благодарение на една жълтица, скътана в дъното на калпака му.
Усетел ли, че людете го зяпат в устата, татко ми Димитър започвал разказа си още от по-дълбоки времена - от царуването на хубавата Елена, сестра на българския цар Иван-Александър и жена на сръбския крал Стефан Душан. Тъз гиздосия, дето сама управлявала Серското княжество сама цели пет години, криела хазната си нейде в земите на нашенското село Хазнатар, та оттам и името му такова. А вардиянин на кралициното имане се оказал не кой да е, а точно дядото на оня Вълкан, дето после преметнал агата.
1. Трябва да е било в първите години след падането на Константинопол, когато преселниците от
Мала Азия наводнили земите около Солун и Сяр, и като не познавали благодатта на земеделския труд, препитавали се с грабежи, насилие и убийства.
2. Щом дочул приказката за скритото злато на някогашната кралица Елена, местният ага
Кьормустафа намерил прапрадядо ни Вълкан, щото му били казали, че тоз Вълкан бил внук на кралициния човек с парите и се говорело, че той от дядо си знаел къде е закопан казанът с жълтиците. Кьормустафа го вързал и го подкарал да търси мястото, като за по-сигурно го принуждавал да копа навсякъде, дето на агата му се сторвало, че може да се крие имане.
„Мен, аго, парите не ме обичат и колкото и да копам, те все ке ме отбягват. Да ме бяха обичали, аз тъй ли щях да си ходя голтак. Ако щеш и ако е волята ти, опитай ти.“
Таквиз думи могат да ядосат всеки ага, особено Кьормустафата, дето за един крив поглед нож вадел. И той с все сила усукал камшика около врата на Вълкан.
„Три пъти, аго, сал три пъти копни ей на туй място, да речем, и ако на третия път не излезе (3)

жълтица, яз сам ке си изкопам гроба на същото място и жив ке легнем у него.“
Агата склонил да се прежали за три копвания, но по съвета на Вълкан първо си измил ръцете и се помолил. Как точно го е издебнал нашият, докато оня е удрял чело в тревата и е подбелвал очи към
Аллах, никой не знае. Но е знайно, че още при второто копване жълтицата лъснала, агата ахнал и заповядал на Вълкан да продължи търсенето.
„Моите очи са лошави, аго, сините очи урочасват. С тез мои очи яз дете съм погубвал и вол на бразда съм повалял, макар и неволно. Затуй викам, ако е волята ти, напълни ушите ми с пръст, а очите ми вържи с кърпа, па ме хвърли ей там в трънака зад тебе, та ни да виждам, ни да чувам. Сал да се моля, макар и лежешком. Нашият Господ може и да е на по-долно стъпало от вашия, ама все си е някакъв Господ. А ти - каквото добиеш, аго, твое да бъде!“
„Сус бре, гяур!“ - заплюл го Кьормустафа, загърбил го и продължил да се бъхти с търнокопа, а
Вълкан изчакал агата да се изпоти добре и потта да замрежи очите му, иа тихо се претърколил по нанадолнището на хълма и потънал вдън гората отсреща.
1. Семейството на Димитър Великов разполагало с двайсет декара работна земя, като по-голямата част всяка година бивала засявана с ечемик и царевица - да има зоб за животните, а за хората каквото и колкото останело. През зимните празници Димитър пеел в черквата заедно с отец Никифор, а
Велика - майката на Стойна - месела църковната нафора, щото клетият свещеник три пъти се бил женил и трите пъти жените му умирали, та се наложило накрая владиката да разреши на попа - поради напредналата му възраст - да служи, бидейки вдовец.
- Що хубав беше татко ми! Що мъж беше! Едър и рус като княз, по две агнета под мишници наеднъж стискаше, а в зъбите му чувал с прасе сукалчс. Само че гласът му бе тъничък - все едно чуваш мяукане, а речеше ли да се засмее, смехът му излиза като кихавица.
Затуй обичаше да приказва само пред хора, с които знаеше, че няма да се види повторно, пък вкъщи мълчеше и мама се бе научила да го разбира по мислите му. Щото татко ми имаше широко лице и още по-широко чело, и там се явяваха думите, които си мислеше, залепяха се и лъщяха. А мама бе дребничка, мургава, с черни очи и рядка косица - плитчиците й беха тънинки като миши опашки, но бе по-пъргава от невестулка и по-тиха от съня, който вечер идва да затъмни очите ми. Но гласът на мама бе такъв, че запееше ли „дуйни ми, льохни бел ветер / развивай гора зелена...“(Химн на българите от Северна Гърция. - Б.а), аз сещах на небцето си сладост, а татко удряше коляното си с юмрук и тъжно проточваше мечещия си глас: „Еееех!“, а очите му лъщяха, препълнени с мисли.
Къщата на Димитър и Велика Великови била иззидана от кирпич и дебело измазана с глина, а вместо от желязо решетките на прозорците били от дърво. По-голямата от двете стаи служела за кухня, за гостна и за спалня на родителите, а в малката направо върху рогозката спели трите им дъщери. Точно срещу прозореца и над главата на Стойничка нощем леко светлеела иконата на свети
Георги, озарена от синия зрак на звездите.
- Изглежда, още тогава - макар и малка - аз съм имала силна памет за сички работи, що стигат до човека чрез погледа му, щом и днес още помня онази лятна нощ.
Исках да спя, но нещо ме тревожеше, като че на другия ден щяха да ми вадят зъб. По едно време ми стана много жежко, припълзях като мишка - да не събудя сестрите си, - отворих вратата и тогава, дали от небето, или от другаде, в стаята налетяха едни златни мушици и взеха да се въртят над главата ми - нещо като светулки, но светулките мигат, а от тези излизаше друга светлина - дълга и непрекъсната като златен косъм, и усукана на едни завъртулки, като онези, дето ги пише върху парите. Тогава не знаех, че виждам цифри. По едно време мушиците се смириха, а светлите знаци останаха подредени на върволица - „22 12 1933“.
„Тогава ще умреш.“
Глас ми го каза. Човешки глас и мъжки, но непознат. И приказваше по градски. За пръв път го чувах.
„Кой?“
„Ти.“
„Какво аз?“
„Ще издъхнеш.“
Бях толкова малка, че от нищо нямах страх.
„Ми добре. Ама нали подир ще ме заведат на Керван панаира в Сяр?“
Гласът не ми отговори, онези завъртулки се скриха нейде, а аз взех да треперя. Кожата на челото и на ръцете ми пареше, но ме тресеше студ. Помислих си, че е от умирането. Пазарят в Сяр е вдругиден - неделя. Затуй отсега ме почва, та до неделя да ми е минало. Затракаха и зъбите ми.
Изплаших се да не ми стане нещо преди отиването и изтичах в голямата стая при мама и татко.
„Мамо, аз ще умра.“
Мама примлясна в съня си и махна с ръка, като да отпъди муха.


„Мамо, казаха ми, че ще умра.“
А мама: „Тъй. Тъй“.
И пак нищо. Лежи си и диша дълбоко. Свих се до нея и долепих буза до устата й. Тя се събуди, първо май се изплаши, но сетне ме прегърна и скочи.
„Боже. Ти париш! Цялата гориш!“
Запали газеника и още щом ме видя, извика:
„Шарка! Черната! Да не влизаш при каките си!“.
Обгърна ме с голямо парче мокро платно и ме сложи да легна на одъра в задната стаичка, дето е залепена за къщата. В нея лете държим дините, че е най-студена.
„Мамо, ти като си била като мене, сакала ли си да мреш?
„От огъня е. Огън блика от тебе. Бълнуваш!“
Мама донесе иконата на свети Георги, тази, дето той е нарисуван само до кръста и без кон, прекръсти се, целуна я и й пошепна нещо, но аз чух само „за работата около Зоя“. По-голямата ми сестра бе вече сгодена, но чакаха да навърши шестнайсет, за да я оженят. За мене и за другата ми сестра мама нищо не пита светеца. Ана наскоро бе изкарала втората си година в четвърто отделение и я вече отписаха от училище, щото й било дошло време да се учи да тъче.
„Науката поболява жената и я прави бездетна. Айде влизай в стана и фащай совалката!“
Иконата закрепиха на прозореца, а като се съмна, баща ми заби в стената пирон и окачи Светия лик така, че да мога непрекъснато да го гледам и да му се моля.
Едрата шарка била наша семейна болест. От нея пострадала баба ми Кръстя. Макар че била най- хубавата мома в цял Хазнатар, оженили я за вдовец, пък и куц, щото шарката така била загрозила бялото й лице, че останали ненашарени само очите и русата й коса, дълга и гъста като повесмо.
Всички викат, че приличам на нея, само дето косата ми е червеникава - досущ гривата на чичовия кон Алчо. Болестта отпъди от мене всички деца в махалата, и сестрите ми също. По цял ден седях сама и най-много да се кача на ябълката и да гледам надолу полето към Сяр, дето всяка година се стичат хора за панаира. Водили са ме там само веднъж, но нищо не помня, не поради бебешката си възраст, а щото съм спала тъй дълбоко, както може да спи само нахранен човек, който цяла седмица не си е дояждал. Мама имала малко кърма, та трябвало да купят коза, и още там - на пазаря - ме тикнали под вимето й.
С нея - с козата ни Сивча - си играех, докато бях шаркава. А и после - когато всички разбраха, че съм белязана не само от болестта.
Като научих за онуй, дето ми го показаха цифрите, взех да разпитвам сестрите си дали са умирали.
Казаха ми, че не били.
Излезе, че само на мене ми е дадено да преживея този празник, и нямах търпение да оздравея. Но ставах все по-зле. По корема, а после по лицето и главата ми се изринаха червени петна, взеха да растат и да се пълнят с нещо уж като вода, а то после се оказа гной. Петна имаше и в очите ми, те ми закриваха светлината и не можех да виждам. Първо болеше, подир взе да сърби. В края на седмицата мехурите се изпукаха, гнойта намокри възглавницата и черджето върху рогозката, в стаичката стана смрадливо, но аз търпеливо чаках болестта ми да мине и най-после да умра. На другия ден мама ме заведе в кокошарника, показа ми малко жълто пиленце, търкулнато в прахта.
„Нощес е умряло.“
Тогава разбрах, че да си мъртъв, туй ще рече, че не щеш да ядеш и да играеш, а искаш само да спиш. А на мене не ми се спеше. И май тогава взех да си викам, че е по-добре да съм жива поне през лятото, когато има много плодове и игри.
Една нощ жегата намаля, излезе лек вятър и аз видях как се олюля иконата на свети Георги. Но и след като вятърът стихна, иконата пак се люлееше, после се откъсна, но не падна веднага, а заплува из въздуха, както съм виждала да плува листо от асмата, преди да кацне на плочите пред къщи.
Образът на Светеца взе да се приближава и да расте пред очите ми и светеше, както съм виждала сняг да свети на месечина.
Стаичката се напълни с нещо много ярко, като че слънцето се бе върнало и бе станало на прах, аз го дишах това слънце и май взе да ми олеква от болестта.
„Не бой се. Аз съм свети Георги.“
Иконата ми говори, чувам същия оня глас, но устата на иконата не мръднуват.
„Който и да си, недей да идваш към мене, щото съм прилепчива и може да те прихване черната шарка.“
„Няма да ме прихване.“
„То не се знае. И възрастните ги хваща. Даже и женените. Ти женен ли си?“
„Не всички възрастни са женени.“
„Мама каза, че и аз сигурно ще си остана мома. Освен ако не ми намерят някое куцо момче. (5)


Щото съм шаркава и грозна.“
„Пак ще си хубава.“
„Защо ме лъжеш!“
„Аз съм твой брат.“
„Мама не ми е казвала, че имам брат.“
„Ти първо ми кажи как става така, че чувам гласа ти, а по лицето ти не личи да приказваш? Ни устата ти шават, ни очите ти трепкат.“
„Винаги ще бъде така.Не аз говоря на тебе, а моят ум говори на твоя. И макар ти да чуваш думи, те са само част от онова, което ти казвам. Много неща, които ум на ума може да каже, не могат да се поместят в изречения или даже в цяла книга. Но ти ще ги знаеш. И не се бой. Аз съм пратен да ти помагам.“
„Трябваше да дойдеш по-рано. Преди да се разболея.“ „Ще идвам при теб винаги навреме.“
„Знаеш ли, че черната шарка ослепява хората. Може и мене да ослепи.“
„Ще те ослепи, това е задължително. Но ти пак ще виждаш.“ „Ще ме запишат ли на училище?“
„Не е нужно. Ти ще знаеш всичко.“
„Отде ще го знам?“
„От една голяма книга.“
„Читанка? Колко голяма?“
„Много. Колкото цялото небе.“
„У дома няма да има място за нея. Де ще я държа?“
„Друг път ще ти кажа.“
„Пак ли ще дойдеш?“ „Пак.“
„Защо искаш да си мой брат?“
„То не е по желание. Така ни е дадено.“
„От кого?“
„От Някой, който ни дава каквото трябва.“
„А къде живееш?“
„Там, дето всичко е светлина.“
„Как тъй всичко. И къщите ви, и дърветата ви?“ „Всичко.“
„Ми как спите? Или си затуляте прозорците с черджета?“
„Ние не спим.“
„И нощем?“
„Там няма ден и нощ.“
„По какво разбирате кога е пладне, кога да ядете?“
„Ние не огладняваме.“
„А вода пиете ли?“
„Не.“
„Ами какво пиете?“
„Не ожадняваме.“
„Дрехи имате ли?“
„Ние нямаме тела.“
„Но ти имаш. И змеят ти има, и конят ти.“
„Само когато искаме да ни виждате.“
„Някой път не искате, така ли ?“
„Някой път не искаме.“
„Ще ме заведеш ли у вас?“ „Ще те науча как сама да идваш.“
„Ти пеш ли стигаш дотук? Или с нещо?“ „Както се случи.“
„Имаш ли майка?“
„Имах, когато бях като тебе.“
„И тя ли е била от светлина?“
„Не, тя беше от плът и много приличаше на твоята майка. И аз бях от плът.“
„Това плът какво иде да рече?“
„Първо съм се родил, после съм бил дете, след време съм пораснал, станал съм войник...“
„Послушен ли беше?“ „Не много. Обичах да дразня възпитателката си. И тя плачеше.“
„Завалията. Тя плаче, а ти я гледаш.“
„И аз плачех, много ми беше жал за нея.“
„А какво ти стана после?“
„Каквото ще стане някога с тебе и с всички вас.“
„Ще станем светци ?“ „Не веднага и не едновременно, но ще станете. Всички ще станете.“
„Притрябвало ми е!“ „Такъв е законът на развитието.“
„Какъв такъв?“
„Като стълба. Ей го например камъка - седи си на едно място, но нито расте, нито се помръдва.
До него дървото - расте, но не се движи. Под дървото - кучето, то се движи, но не може да говори.
Човекът - говори, но не може да свети. Светията - свети, но не може да променя съдбата на света. И само най-горе има Един, който може всичко...”
„Ти виждал ли си Бог?“
„Само когато Му се моля.“
„И как го виждаш?“
„Всеки го вижда такъв, какъвто на него му е нужен.“ „Аз пък го мислех за млад. Нали той дава децата, пък татковците на децата са винаги млади. А на жените как им се явява? Пак ли като мъж?“
„Ако питаш за себе си, ще ти кажа, че ти ще усещаш присъствието Му по мириса на колендро.
Оня мирис на полските треви, предвещаващ дъжд. Вдъхнеш ли го, ще вземеш да се прозяваш. Ще ти се доспи. А сънят ти ще бъде пророчески.“
„Ъхъ. Разбрах защо си дошъл - да ми разкажеш приказка за дядо Господ и да ме приспиш. Кога ще дойдеш пак?“
„Заспивай. Скоро ще дойда.“
Заспала съм и в съня си отново повторих казаното от Брат ми, а на сутринта мехурите взеха да завяхват, след два дни коричките им се отлепиха и до неделя изпопадаха, но вместо на панаира в Сяр мама ме заведе на реката да ме изкъпе.
И точно там - на реката - Велика, майката на Стойна, забелязала, че очите на детето са променили цвета си и от сини са станали сиви, широко отворени, някак си твърди като речни камъчета и
„Майка ти е добра жена.“
„И татко не ми е казвал.“
„Баща ти също е добър.“
„И какво, като си мой брат?“
„Ще ти помагам.“

немигащи. „Божке, не го мога ожених туй чедо!“ Тя била чувала, че много от шарковите след оздравяването си ослепяват.
Гледа ме мама, а сълзите й се търкалят бистри като маргарит. И ме пита: „Видиш ли онова цвете ей там?“
„Видя го.“
„А паричката в плитката ми видиш ли?“
„Днес не носиш паричка.“
„А онова дърво зад гърба ти?“
„Кое? Високото със сухия клон или ниското, с пробитото гнездо?“
„Как ги видя, без да се обърнеш!“
„Аз виждам и когато не гледам. И надалече мога да видя. Ей я пред очите ми Зоя. Седи под асмата и плаче. А у дома има чужди хора. И тати само повтаря:„Недейте тъй бре, джанъм, що правите тъй!“
Прибрахме се с мама и сварихме същото, което казах. Сватовете дошли да върнат годежа, щото сестра ми Зоя им се видяла много слабичка, а на тях й трябвала яка снаха, дето може сама да натовари със снопи талигата, щото те били стари, а синът им щял да ходи войник! Тъй работата се развали. Ще кажа само, че три-четири месеца по-късно сестра ми бе поискана от друго момче, ожени се за него и след година й се роди син, моят племенник Илия.
След развалата на годежа към мене започнаха да се отнасят като към болно домашно животно, което нямаше как да бъде заклано или продадено, и можеше само да бъде оставено да умре от само себе си. Чух мама да се моли пред иконата на Богородица и да я пита дали заради това, че аз съм била белязана, онези хора били върнали годежа. Божията майка не й отговори, но мама твърдеше, че
Тя й била кимнала.
Продължих да живея в задната стаичка и когато времето заесеня. Никой не ме питаше гладна ли съм, студено ли ми е, искам ли да си измия косата, или да отида на селското хоро. Учебната година започна, камбаната на училището всяка сутрин биеше по три пъти - за ставане, за тръгване и за влизане в час, - но аз си седях вкъщи, или по-точно из двора, и именувах всичко, което виждаше погледът ми: камъните по зида на оградата, дърветата, цветята в градината, животните, предметите в стаята ми. Всичките имаха имена и всяко нещо притежаваше своя кратка история, която им бях измислила, за да ги различавам. Когато излезе голямата буря и изпочупи клоните на дърветата, аз предсказах на тати, че под яхъра тече подземна вода и скоро кирпичената сграда ще падне, и ще затисне конете. Той въздъхна, погали ме, като че наистина бях животинче, но когато предсказанието се сбъдна, аз станах най-важният човек не само в семейството ни, а и в цялата българска махала на
Хазнатар.
За да я оневини или пък за да придаде повече важност на случая, майка й пуснала из селото приказка, че Стойна била „такава”, щото била зачената в свят ден - 12 декември, деня на свети
Спиридон.
„Ти пък как си запомнила датата?! Май ти е било бая сладко!!!“, питали с подсмихване жените.
„Запомнила съм, щото на другата сутрин се спомина свекърът ми, а след погребението четирийсет дни требеше да постим от всичко: от блажно, от вино, от смях и от онази работа... Затуй съм запомнила датата. “
После Брат ми повторно дойде. Денят беше снежен, но слънчев и тих. Изведнъж вратата на стаичката захвана сама да се отваря и затваря, като че я блъскаше буря, домашните ми наизлизаха да видят какво е туй чудо, стълпиха се в стаичката, а аз им креснах да се измитат, щото пречат на свети
Георги да влезе. Те може и да не ми повярваха, но се дръпнаха и зачакаха да видят Светия и Светъл.
Нищо не видяха, щото вратата спря да се удря, сама се затвори, а бравата й леко щракна. Знаех, че той е тук — личеше по светлината, която извираше от варосаните стени, и по оня приятен мирис, който съм сящала в църква, кога кръщават бебе и го мажат с миро. Останахме двамата с Него.
„Студено ми е, Брате!“
„Вече няма да усещаш студ. И жега няма да усещаш.“
„И ми е мъчно, дето другите деца ходят на училище, пък аз не ходя.“
„Ти ще знаеш много повече от тях. Донесох ти Книгата. Нали миналия път ти казах за онази
Голяма книга, като небето голяма. Нося ти я.“
„Къде ще я държа?“
„Тя сама ще си намери място. Но винаги ще бъде с тебе.“
„Как да чета от нея, като не знам буквите?“
„Не са ти нужни букви. Знанието само ще идва в мислите ти, когато го повикаш.“
„Как да го викам, като не му знам името?“ „С питане. Хайде сега попитай Книгата нещо.“
„Какво да я питам?“
„Ами например къде съм бил роден аз и какъв съм бил, преди да стана такъв, какъвто ме виждаш сега.“ „Какъв е бил Светият ми и Светъл брат Георги, преди да стане направен от светлина?“
Не помня какво точно съм усетила тогава, но мога да спомена онова, което после ми се (7)

случваше всеки път, когато търсех съвет от Брат си или от другите Свети образи. Отговора получавах веднага. Понякога го чувах изречен, друг път го виждах, като че бях там и всичко ставаше пред очите ми: туй звуци, туй лица, туй мириси - всичко усещах като наистина, а когато не разбирах ставащото, гласът от Книгата ми го пошепваше и аз повтарях след него, макар понякога да изричах думите малко на завалено, щото бяха думи, незнайни за мене. Изглежда, същото съм усетила и тогава в стаичката ми.
„Чувам какво ми казва Книгата, но не го разбирам.“
„Често пъти ще бъде така. Ти ще знаеш всички човешки езици, които и Голямата книга знае.
Понякога ще изричаш думи, без да разбираш какво означават. С всеки човек ще общуваш според неговата възраст, народност и знания. Голямата книга е голяма като небето, защото тя побира всичко, станало досега по света, и всичко, което има да става. Малцина имат достъп до нея и ти си една от тези избрани души.“
„Аз душа ли съм? Що ще рече душа?“
„Нещо като малка искра от слънцето.“
„А нощем, когато слънцето го няма, аз пак ли ще бъда душа?“
„Слънцето винаги го има. Макар че невинаги го виждаме.“
„Чакай! Чувам... и май разбирам... нещо за тебе... Ама ми е трудно да го изкажа... казват ми... „Той се е превърнал в светлина, защото за кратко време, но с много вяра е преживял всички страдания, които обикновените хора биха преживели за хиляди години и стотици животи. “ Какво е това
„страдания“?
„Ами... то е като да ядеш горчива сол.“
„Без хляб?“
„Наместо хляб.“
„А барем вода дават ли ти?“
„Не.“
„То ще да е нещо като постене? Някои хора поп Никифор ги наказва на хляб и вода, тебе пък - само на сол.“
„Не ме наказват. Аз сам си го избрах.“
„И колко деня трае този пост?“
„За всеки човек е различно. Но правилото е едно за всички: докато усетиш, че горчивата сол ти е станала, сладка. И оня, заради когото я ядеш, също ти е станал сладък. И ти е приятно да мислиш за него като за свой брат.“ ;
„Ти много такива братя ли имаш.?“ „Много.“
„Завалията! Чакай малко... казват ми... думи има, глас няма... Били те мъчили едни хора. Показват ми ги. Ей ги, видя ги. Малееее, какви са зли!
Влачат те. Те - колкото пръстите на ръката ми, а ти - сам. Май искат да те разпъват на кръст. Ти си бос. От нозете ти капе кръв. Дават ти обуща. Едни таквиз като чизмите на някой войник... ама твоите са направени от желязо и червени... щото били нажежени в жарава. Карат те да ги обуеш и да тичаш с тях, тъй както са нажежени... Удрят те с камшик... Ти се усмихваш... после устата ти нещо мърдат... ама не е молба... нещо друго си шушнеш... Ей те пак... Виждам те в яма... до гуша си потънал в някаква бяла пръст... казват ми, че било негасена вар? А един от онези ти дава да пиеш нещо от голяма паница. Отрова било. Ей я паницата. Зелена и в единия край нащърбена, пълна до ръба. Пък ти си жаден. Много си жаден. И пиеш. Боже, какви големи глътки! Га че цял живот капка вода не си пийнувал. Връщаш паницата. Тя празна, а ти жив. Гледаш нагоре и пак нещо си шушнеш.
Приказваш си с някой, дето е Горе. Човекът ми казва... оня, дето чете Книгата, той ми казва, че онези още много пъти се опитвали да те убият... пък ти все жив си оставал. И накрая за по-сигурно ти отсекли главата с меч. С три удара. Та чак третия... Ей ги... вземат я, турят я в една тепсия да я носят на царя си... виждам я... лицето ти бяло като варосано... косата ти сплъстена от кръв... устата ти стисната, та чак прехапана... очите ти гледат... малее, как милно гледат... И за какво са всичките тези мъки, Брате Светли? Щото не си им дал нещо, което те са искали от тебе?“
„Напротив. Давах им го, но те го плюеха и го тъпчеха в калта“!
„Ми тогаз що те тровят и те убиват?“
„Защото не искат аз да имам онова, което те не знаят, че им е нужно.“ „Разбрах. Рекъл си пред царя им, че Бог е един и неговото име е Исус Христос.
Тъй ми казва човекът. Пък царят им сигурно си е бил наумил друго някакво име... Туй аз си го намислих.“
„Нали не те е страх от мене.“
Близките на Стойна отначало се плашели от тези странни посещения на невидими същества, които при идването си огрявали с невидена дотогава светлина околността, двора и стаичката на детето им, но като всички христолюбиви хора приели истината не за поличба, а за част от живота си.
В онези години хората имали голяма нужда да вярват в чудеса. И сигурно поради това чудесата се случвали.
Скоро и двете ми сестри разбраха, че съм сляпа. Макар че аз не бях. Виждах даже повече, отколкото виждаха те, но клепачите ми бяха затворени, защото мама каза, че погледът ми не е като на другите хора и някой можел да се уплаши от мене. За разлика от Зоя и Ана обаче аз виждах чрез всички части на тялото си. Знаех какво се случва зад гърба ми, без да се обръщам, чувах мислите на тези около мене, но се стараех това да не ми личи - дори когато разбирах, че хората, особено жените,

ме гледат с надежда да излекувам децата им, а мислено ме наричат вещица.
Най-трудно ми беше първата година. Бях още дете във всичко, а виждах неща, за които не знаех да казвам ли, че ги виждам, или не. Най-често се боях от болестите на хората. Можех да наблюдавам вътрешните им органи като на снимка - смалени или уголемени, наръфани от болестта, подути в единия край, запушени или пробити... Знаех кой кога и от какво ще се разболее, кога ще умре и как може да бъде излекуван. Ако бях живяла в по-късно време, като една моя по-млада посестрима, дето се казва Вангелия и дето още не знае с каква сила я е сподобил Бог - сигурно щях да изпращам болните при лекаря, който може да им помогне. Но по мое време лекарите бяха малко, живееха повече в градовете, правеха се на богочовеци и вземаха толкоз пари, че се налагаше горките хора да си продават добитъка, за да излекуват детето си от болест, за която в околността на селото им никнат поне три вида целебни билки. Туй най-добре го знае баща ти, Боянке, дето продаде дюкяна си в баш чаршията на Самоков, та да те тебе лекува из Немско, ама не би, та те накрая доведе при мене жълта-зелена, а лицето ти дебело и напукано като дънера на ей оня чинар... От мене да помниш, керко, Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в околната на човека природа има лековити води, треви или камъни.
По едно време - май бях десетинагодишна - се научих да се забавлявам, като следя бременността на животните. На козата ни Сивча например. Виждах как в утробата й от ден на ден набъбва малка капчица, придобивайки постепенно формата на своя вид, опитвах се да отгатна пола на бъдещото козле и по цвета на козинката да му измисля име. В нощта, когато Сивча трябваше да се окози, аз чух особен звук, много близък до бебешко гукане - изглежда, малкото известяваше майка си, че идва.
Но тя не го чу. Лежеше си спокойна и се размърда едва когато започнаха болките. Усетих ги, макар че се опитвах да спя и се бях завила през глава, уж да не сящам мъките на животното. Но нещо ме разпъваше отвътре. Попитах Брата си, Мъченика Светъл, винаги ли ще бъде така - да преживявам болките на хората, които виждам? А той: „Не се взирай за болките. Търси радостите им“.
А радостите приличаха на сияние и най-често ги зървах у децата, сгодените и лудите. С тях най- добре се разбирах.
Едва навършила десет години, Стойна осиротяла. Родителите й един след друг напуснали живота, а нея оставили на грижите на най-голямата й сестра Зоя - вече омъжена и с деца, и на чичо й Георги
Бахтарлията, брат на баща й Димитър.
- Мама и тати не ги много плачех, щото през първите четирийсет дни след смъртта им те си бяха вкъщи, а след като потънаха Там, аз понякога ги повиквах с мисъл или спомен и те се явяваха.
Живеех в същата приземна стаичка, носех само черни дрехи, най-често преправени мамини поли, спях малко, рядко изпитвах истински глад, обичах да рисувам, но нямаше върху какво, освен по изпотеното през зимата стъкло на прозореца. Два пъти през онези години ме водиха в Сяр и веднъж даже в Солун в църквата на свети Димитър. Гледах иконите като семеен албум със снимки на предците ми: търсех да зърна в лицата им нещо, по което им приличам. Но те бяха повечето мъже и всичките ми се струваха снажни и мургави. А аз растях русолява и хилава, само гласът ми беше силен като на мама. На тринайсет години вече бях избродирала образите на Брат ми Светлия и на свети Спиридон - такива, каквито ги бях виждала на иконите.
По онова време започнах да долавям свои усещания, които ми причиняваха физическо страдание.
За пръв път го почувствах, когато една от лелите ми вдигна на ръце най-малкото дете на сестра ми
Зоя, разцелува го и извика: „Ще те изям бе, пандишпанче!“. За момент си представих как отхапва от телцето му, как дъвче, преглъща и преди отново да отхапе, избърсва от устата си кръвта. Изтичах зад къщата и повръщах. Но най-болезнено понасях псувните. Особено когато мъжете псуваха животни.
Може би защото нощем, докато лежах в зле отоплената си стаичка, аз виждах отвъд стените на съседните къщи как живеят хората, как и какво вечерят, как си лягат, какво правят под завивките и как после жените раждат деца. Но тогава не знаех, че това е човешкият начин за зачеване на потомство. Знаех само Святото зачатие. И до края на живота ми беше така: чуех ли псувня, стомахът ми започваше да се свива и разпуска, и се успокояваше едва когато изхвърли всичко, което съдържа в момента. Затова и после не излизах никъде, а дойдеше ли събота - пазарният ден на Мелник, и струпаше ли се народ в сушицката църква, аз се заключвах в стаята си и с гръб към прозореца се отдавах на молитви.
Можела и да познава хората по дъха им. Както и да е облечен човек, колкото и далече да е застанал от нея и дори с гръб, тя веднага го назовавала по име:
„Ела, Тенчо, и кажи защо ти ожъна нощем нивата на брата си, а после рече, че същата нощ си бил водил кравата си в Горна Сушица на бик! Не питай поради що момиченцето ти взе да заеква и да повръща зелено, ами тичай да идеш при брата си, да му се признаеш, да му се горко разкаеш, па след като те той опрости, да му върнеш снопите, като притуриш още три снопа от твоите! Тогаз и детето ти ще оздравее! Рече ли той, че не ще да те опрости, Бог ще го стори за тебе, а него ще (9)

накаже. Прошката е Боговото в човека!
Да, точно така говорех в онези години, защото хората и от Хазнатар, а после и от Сушица говореха така. Исках да ме разбират. Когато нощем се съветвах със светците от иконите в църквата, речта ми биваше друга. Но пак не бе моята. Защото е много трудно да се надигаш на пръсти и така да стоиш колкото може по-дълго, за да те чуят...
Нито със земните бях напълно земна, нито небесните ме смятаха за тяхна. И едните, и другите ме търсеха най-вече да им помагам. Особено светците. Това, което искаха от мене, бе да им обяснявам постъпките на човеците. Не можеха например да разберат, като как е възможно да имаш пълна кошара с овци и въпреки това да пожелаеш единственото агне на съседа си или единствената му жена. Не го разбираха. И все ми заръчаха:
„Казвай им: по-добре е за човека да поиска от Бога, каквото му трябва, отколкото да го краде или придобива по нечестен начин“.
Казвах им, хората кимаха, съгласяваха се, но веднъж някакъв дядо се сопна:
„Бог е един, а ние сме много. Докато й дойде редът на моята молба, аз може и да не съм жив“.
Бяха тъй замаяни от религия, че не усещаха вярата.
До шестнайсетата си година растях в самота и очакване. Знаех, че ми предстои да правя нещо важно, но още нямах вест.
И ето една нощ Брат ми, Великомъченикът Светъл, дойде и ми каза: „Време е“.
Трябвате да изпълня заръката му, дадена още при първата ни среща. На другия ден се примолих на чичо ми и двамата разкопахме онова място в двора на църквата в Хазнатар, което ми бе посочил
Светлия. Там намерихме нещата, които Той ми бе обещал: икона на свети Георги и кандило - стари такива, направо вековни, силно очукани, но със запазени цветове. „Аз от тука не мръднувам“ - казах на чичо и нощувах направо върху купчината пръст, прегърнала Светите дарове. Селото ни бе боголюбиво и хората вярваха в Божиите знаци.
„Щом като е речено от Горе, ще струпаме на момичето собичка.“
За няколко дни вдигнаха малък параклис и аз останах да живея в него сама с иконата и кандилото.
Дълго до земята черно расо - едно за зиме и лете - кълчищена чертица, възглавница, напълнена с вехти парцали, пънче вместо стол и паничка за всякакви ядива... Може да ви се вижда скромно, но това бе всичко, от което се нуждаех. Винаги след това се пазех да не придобия каквото и да е имане.
Имаш ли повече, отколкото ти е нужно в момента, умът ти непрекъснато се раздвоява и за важните неща не ти остава никакъв ум. И това е така, щото бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е малко.
Всичко, което ми трябваше, го носех у мене си. Но ми бе трудно да свикна със своята различност.
Не изпитвах нужда от сън. Нощните часове прекарвах в опит да проумея по каква причина или с каква цел Бог ме направи такава, но дали защото бях още млада, единственото, което усещах, бе, че съм част от някакво огромно безгранично тяло, подобно на човешкото, и това тяло преживява всички земни мъки и радости като свои физически болки и блаженства, но никога не може и не иска да се намеси в човешките намерения, даже и в най-злочестите.
По-късно, когато вече свикнала с дадената й от Бога природа, Стойна взела да разбира, че
Вселената се явява пред нея в образа на човек само за да може тя по-лесно да свикне с истината, да я проумее и да знае как да я обяснява.
После вече усещала Всемира като океан от спокойствие и справедливост, в който имало място за всички души: там всички били равни и еднакво невинни. Знаела това, но никога не си позволила да изрече пред някого истината, че т а м, където накрая всички се съединяваме с всички, не съществува такава дума като грях.
- Там е така, Боянке: може да си убил някого или той да те е убил, отидете ли Горе, вие сте само души, невинни една пред друга. Разплащането за причиненото убийство ще се извърши през следващия ви живот. И така ще бъде, докато накрая съзрем богоподобието в себе си.
„Защо Бог ни е създал?“
„За да има за кого да страда.“
Най-великото страдание - от любов.
Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, дето хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца.
Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето си... уж твоето лице... пък някак си друго... Та и аз.
Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, уж косата ми руса и на две плитки сплетена... такава се знаех. Но във вира се виждах друга... Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не подрънкваше герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами едно бяло - от празни черупки на охлювчета... - таквоз никога не съм имала... Очите ми и те уж са си моите, ама са черни... Гледам и хем не вярвам на туй, що виждам, хем знам, че туй съм аз... И то да

беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло... Секи ден. Секи Божи ден все туй - хем съм аз, хем не съм... Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че сигурно всеки човек има два живота... един сегашен и друг като сънуван или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен... И без да щеш, двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската бара, а помежду им плува душата ми... Щото аз още тогаз, Боянке, си знаех, че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен гняв Божий... Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде... отсрещните... най-често идваха...
Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете растели заедно. Но семействата им били различни и времето им било различно. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.
- По едно време забележих, че аз съм повече нея, откол- кото мене си, и че ми се иска да живея повече тамошния живот, отколкото тукашния. Станала бях Конопеното. Поминувах в нейната къща, там имах брат, имах и майка - яка и белолика жена с редки зъби и белег на рамото, името й бе
Ягода; къщата ни - тамошната - от пръти и със слама за покрив; нямахме стока в онази къща, само петел, дето по цял ден се разстъпя из двора и дори не си дава зор да изкукуруга. „Той ни е за баща и стопанин“ - казваше тамошната ми майка и му се боеше някак си, имаше към петела едно суховерие.
Нямахме хляб, хранехме се с каша от коприва и с охлюви, дето браг ми ги събираше по гората.
После брат ми ойде некъде, мама го скри от поклисарите,
(Събирачите на данъци по време на византийското робство. - Б.а.) щото, като немаш пари да си платиш данъка, вземат добичето ти, ако пък нямаш добиче, детето ти вземат и го после продават по чужди земи за роб. Затуй майка ми Ягода дала брат ми за послушник в манастира. Но макар че останахме само двете, пак нямаше какво да ядем. Имала съм и тамошен татко, но той бил затиснат от камънье, кога правили царския път накъм Плъвдин, щото бил татко ми силен и все него пращали да разбива големите камъци, да ги сторва по-ситни, да ги носи и подрежда на пътя. Туй било царска заповед, а тамошният ми баща, като нямал ни ниви, ни добитък, цанил се за измекярин, ама му плащали само в ядива - кога лимец, кога просо, нахут или гулия
- ако е добра родитбата и след като всичко е дадено на един грозен човек, дето му казват динат...
Този динат кир Георгица имаше син Михалчо, малко не със себе си - глуповат, де, но добър, и кир
Георгица веднъж рекъл на тамошната ми майка: „Туй твойто, Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да стане невеста на сина ми“. Как да ме мама поугои, като по цели дни ядехме само де-що зелено намерим.
За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на огнището котле с вода и бели камъчета и ми викаше: „Още малко, Макрино, още малко и кокалчетата ще уврат... и ще си хапнем чорбица...“.
Преглъщах и слушах шумоленето на водата, после заспивах... А сутринта мама я нямаше - тя все се криеше от поклисарите, щото й търсеха данък за петела, - та като нямаше кого да попитам къде е чорбата, отивах в градината да паса лапад. Как ли щях да живея, не знам, ако отците от манастира не бяха изхвърлили брат ми Даритко. Пребили го и го изхвърлили на пътя, добре барем, че там го зарязали, та го намерил оня човек и го донесе у дома, метнат на рамото му като умряло лисиче.
Даритко бе слабичък, а и на години малък, та не могъл да казва наизуст молитвите на гръчки, ни по цяла нощ да стои прав при бденията в църковата на манастира, и в нощта срещу Разпети петък братлето ми загубило свяст, а неговият наставник отец Дионисий го ритал да стане и още да бди заради Христа и кръстните Му страдания. Но Даритко не ставал и оня взел да го бие с бич. Щом видял, че детето бере душа, отецът го залял с вода и като го поосвестил, хвърлил го на пътя - направо върху шубраките...
„Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си. Човекът тежи и щеше да скърши клонките, а този си стои въз тях и май се ветрее...“
Спасителят на брат ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни брада, ни мустаци, носеше черно расо, дълго до земята, и с нахлупена на главата качулка. Сложи Даритко да легне и го разтри с нещо, дето го извади от торбите си, пък те бяха две, вързани с яко въже - същото въже като на Конопеното,
- и ги носеше преметнати през едното рамо. После извади корав краешник ръжен хляб и като го заляхме с вряла вода и го леко посолихме, пък прибавихме и малко девесил, стана си най-добро ядене. Като се заситихме, и двете с мама се разприказвахме и мама разправи на човека как понякога й се искало да заиде я по гори, я по чукари, или да се фърли в реката под моста.
„Щом ще е по гори, то по-добре да ви водя с мене си, ама няма да е сега, щото момчето е още отпаднало... След десетина деня аз пак ще дойда, а вие да сте готови. Ей ви хляб, малко брашно и билки за болното...“ (11)


Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето да се помоли. Широките ръкави на расото му се смъкнаха докъм лакета и аз видях от вътрешната страна на дясната му китка нещо като дамга. Да е белег, не е. Белезите от рани остават червеникави, а това черно. Да е нещо неволно изцапано я от къпини, я от бъз, пак не е - де пролетно време такива плодове. Гледам го: доста равно изписано като нарочно.
Виждала съм този знак - две елипси, пресечени под прав ъгъл - в една стара книга за богомилството. Според някои от тълкувателите перпендикулярната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната - на разрушението.
Този знак имали право да носят само онези от богомилите, които били стигнали степента „съвършени” - т.е. маговете и посветените.
Помня как мъжът се помоли шепнешком, но не се прекръсти. И мама зашепна молитва, и тъкмо да вдигне ръка за кръст, мъжът й каза: „Недей!“
А мама попита: „Какво да не дея?“
„Не кръсти се.“
„Ка тъй?! Нали сме праведни християни и синът Господен заради нас е издъхнал прикован...“
„Ако ти намериш бича, с който попът е пребивал детето ти, ще му се кланяш ли и ще го целуваш ли с молитва и почит?!“
Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после попита човека за името му.
„Василий. Брат Василий.“
След по-малко от десет дни - броях ги по пръстите на ръцете си - брат Василий отново дойде, като водеше и муле. Натоварихме всичката си покъщнина, брат ми яхна мулето и така минахме бая път. Брат Василий ни заведе вдън гори тъмни, там имаше голяма зелена поляна и по нея се бяха поселили люде. Къщите им изглеждаха като посадени по предварителен план - подредени някак си на кръгове. Имаше външен кръг, среден кръг и в средата - на равното край реката, имаше харман, а отсреща на хълма се белееше храм. Щом ни видяха, жените излязоха да ни посрещнат:
„Нови братя ни води брат Василий!“.
Прегърнаха мама и мене, а Даритко - щото мъж, макар и момче - поздравиха, като докоснаха с отворени длани дланта му, както беше по обичая на тези свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани от това, че вече не сме сами, че няма да ни плаши ни динат, ни поклисари, ние се настанихме в сламена къща, каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да хапнем и ни оставиха да спим до сутринта... Заживяхме там и имахме храна и покрив, мама работеше на полето с другите жени, а ние с Даритко тръгнахме да учим четмо... Стараех се да съм прилежна и на втората година вече четях евангелията, и най-много Евангелието от Йоан и деянията на апостолите... Още тогава си знаех, че един ден и аз ще имам от вътрешната страна на дясната си китка онази дамга... красиво изписаната... И все подпитвах учителя ни кога пак ще дойде брат Василий да ни изпитва...
Бях на четиринайсет, а Съвършеният - на трийсет и шест.
Ей такива неща се случвали в тамошния живот на Стойна.
Особено нощем. Но не били сънища. Всичко си било живо и толкова истинско, че понякога й се искало виденията й да не свършват и тя да не се връща отново в стаичката си в Хазнатар или после - в църквата „Свети Георги“ в Сушица...
- Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той, вместо да се изненада, ми рече спокойно: „Отдавна бе време да те навестят тези видения. И знаеш ли защо те идват при теб?
Да те научат. Защото си поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов, сестро, макар и в името на Небесата. Всички ти се радвахме, но се бояхме, че ще бъдеш хвърлена в самота, тъмнота и студ, както е заслужено за всеки самоубиец... Но Той те помилва и те избра за Своя доверена душа.“
„И докога ще ме мъчат тези сънища наяве?“
„Докато отново се върнеш Горе.“
„През целия ми тукашен живот?“ „През целия ти тукашен живот! Най-добре е да свикнеш.“
„Защо ми се случва?“
„Такъв е законът. Човек не е наследник само на бащи и деди. Всеки от нас е наследник най-вече на самия себе си, на собствената си душа, на делата й и на всичко, което е преживяла неведнъж в кожата на различни човешки същества. И никой не може да се отърве от това свое наследство.“
„А в този живот, дето сега го живея... или поне в някой друг - след години... ще ми бъде ли дадена любов... каквато и да е... колкото и мънинка да е... ако ще и от животинка да иде... от някое птиче или от...?“
„Любовта е за бедните духом. Най-голямата любов се дава на най-ощетените откъм дух. Не я чакай.“
Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за първоначално безпаметно

влечение на телата, после битка за душевно надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето не сме доволни от даровете й, макар че лично сме си ги заслужили, а тя само ни ги е донесла...
Но все пак вярвала, че без любов животът на всеки от нас изглежда като лице с превръзка - знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко дълго ще боли.
През целия си живот Стойна не знаела също какво значи да имаш тяло, да го усещаш като нещо съществуващо извън тебе, нещо, което те олицетворява пред хората и ти уж го управляваш, но не знаеш всички негови закони, и затова често пъти възникват недоразумения във вид на болести.
- Преживях голяма уплаха, когато някъде към четиринайсетата ми година - още живеех в параклиса в Хазнатар - една нощ се събудих от усещането за топла мокрота и видях, че от мене изтича кръв. Хвърлих се на земята и започнах да се моля тази болест да ме отмине, след малко кръвотечението наистина спря, но вечерта пак се появи, и така цяла седмица. Не се хранех, почти не спях, за да мога да следя какво става с тялото ми, в неделя се изповядах на отец Никифор, но отецът махна с ръка и ме прати при кака ми Зоя. Но аз знам, че всичко е от Бога, та продължих да постоянствам в молитвите и болестта ми повече не се появи. Така и не ми се наложи да забелязвам, че имам тяло.
Но когато оня Личко взе да идва пред вратата ми всяка: сутрин, повел за ухо кучето си, и да ме моли да излекувам животното, щото се било хвърляло да хапе овците, та трябвало да изгоня от него беса, аз усетих, че кучето не е такова, за каквото го казват, и рекох на Личко:
„Недей да набеждаваш хайванчето, то си е баш читава стока, ами вземи да си избиеш от главата туй, дето те води насам всяка заран пред вратата ми. Няма да я бъде твоята, Личко! Нито ще се оженя за тебе, нито ще се оженя за някого. И недей да подпитваш кака ми, щото тя, най-голямата ми сестра, е болнава и щото ако я нещо повредиш с приказки, ще ти умре кучето и вълци стадото ти ще отмъкнат...“
Не че исках това да се случи на горкото момче, знаех, че не е виновно, знаех, че е подучено от дебелия Стефанаки от Солун, дето бе рекъл на кака, че ще й наброи торба с жълтици, ако тя ме даде да ме облекат в свила и коприна, да ме турят в султанска шатра на солунския мегдан, та там аз катадневно да казвам и предсказвам болести и лекове, както го правя тук в двора на параклиса, само че в Солун щели били да ми дават много пари - Стефанаки щял да ги дава, - част от които щяла да взема и сестра ми.
На двайсет вече бях известна в цяла Беломорска Тракия.
Но никой не ме поиска за жена, нито пък ми някой пошушна, че ме обича. Знаех, че ми бе съдено да обичам целия свят и да помагам на стотици страдалци, и го правех с радост, но не разбирах защо ми бе отказано да позная любовта такава, каквато вие я преживявате. Много хора ми се чудеха и възхищаваха, прегръщаха ме с почит, целуваха ми ръка, припадаха коленопреклонно и докосваха с чело полите на расото ми, благодаряха ми чрез сълзи и дълбоки безсловесни хлипове... но никой... никой мъж не докосна сърцето ми, нито гълъб - кротката ми утроба.
А и никога моята плът не ме е безпокоила, ако не смятаме естествените човешки нужди, но при мене те се извършваха леко и без напрежение:аз рядко се хранех,и то повече с плодове.Не се и потях.
Лекувах и предсказвах безплатно. Хора идваха от места, които не бях чувала, разпрягаха колите в края на селото, пасяха воловете, вечер кладяха огньове, тихо споделяха мъките си и един друг се окуражаваха: „Знам го аз туй момиче, от доста време го знам, де какво е предрекло, все се е сбъднало. То излекува свако ми Дамянчо от един кучешки черъв, дето му дъвчел черния дроб. Каза му какви билки да пие и свако три години ги пи, докато удави черъва. Ей го днес здрав-прав - на моята сватба води хорото. Та той ми рече: туй, момиче, сине, не е какво да е момиче. Казват, че ката нощ се нагоре възнася, с Бога дума, със свети Георги баклава яде и коня му пои със светена вода...
Ще идете двама с булката си, ще седите там колкото трябва, ние тук ще ожънем, ще овършеем, пък белки по сеитбено време се върнете трима...“
Не разпитвах хората откъде идват и каква е мъката им, защото още щом погледнех човека, знаех всичко за него. Целият му живот се подреждаше пред очите ми във вид на картини. Нещо като изложба. Само дето картините не бяха подредени по време, нито по място, а само по нуждата на душата да прави едно или друго. И по възмездието или въздаянието, които после е трябвало да понесе: болести, сполуки, лутане, отчаяние и ликуване.
Най-тежко болните и най-обезверените си личаха още отдалече: телата им излъчваха мощни талази тъмна енергия, която ми причиняваше болка и ме изморяваше. Усещах я като бой на голо с метла от коприва. За да ги освободя от мъката им, трябваше да я поема върху себе си. Най-често това ставаше чрез изприщване. Тялото ми се й покриваше с пъпки и ме налазваше такъв сърбеж, че ми идваше да се съблека гола и да се търкалям по чукани камъни. Нека добавя, че никога не съм виждала тялото си без дрехи. Къпех се на тъмно. По дължината на расото разбирах, че съм(13)

висока и с широки рамене, а по връвчицата, | с която пристягах ризата си, съдех, че в кръста съм тънка, толкова тънка, че при рязко навеждане бих могла да се счупя. Най-силен сърбеж усещах под мишниците и зад ушите. Но търпях, защото знаех, че тези хора ми се надяват.
Започвах лечението с това, че назовавах по име тях самите, членовете на семействата им и болестите или тревогите на всеки от тях. Посочвах им лековитите билки и местата, където можеха да ги намерят. Окуражавах ги да правят добро, всеки според силите си, и да се разкайват за всяко волно или неволно сторено зло. Макар да виждах във вид на картини причините за болестите, бездетството или несретата им, не им ги казвах. Нямаше да ми повярват.
„Стомахът ти е надупчен като решето не само от голямата завист, която и насън усещаш към другите, а и от раните, които си причинил на онова дете в държавата Испания през четирийсет и втора година подир рождението на Христа.“
Нямаше да ме разберат. Най-много да ме сметнат за луда - те някои и сега ме смятаха! - и така да отблъснат хората, на които можех да помогна.
Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах. Защото и днес вярвам, че макар много рядко,
Бог в последния момент може да помилва човека и да промени съдбата му към добро.
Макар да лекувах безплатно, никой от страдалците не си тръгваше, без да остави нещо: торби, а понякога и чували със зърно, жива дребна стока, плодове, черги, покъщнина. Отец Никифор про- даваше всичко, за което имаше пазар, но така и не измаза стените на параклиса ни отвън, ни отвътре.
Най-голям наплив от хора имаше всяка година на Димитровден - храмовия празник на църквата в Хазнатар. Тогава обличах новото си расо - старото бе окърпено и доста излиняло - и връзвах копринената черна шамия - единствената скъпа дреха, която имах. Подари ми я майката на малката
Мелини от Кавала - излекувах детето от припадъци, но после го ухапа змия и макар да знаех, че това ще се случи, не предупредих майката, за да може без страх да се радва на момиченцето си през трите години, които му оставаха. И днес има такива случаи. Чували сте лекар да казва на болния:
„Нищо ти няма, дядо! Яж, пий и си гледай живота!“. Най-отчайващата диагноза. Но болният вярва, стриктно спазва лекарския съвет и после се чуди защо умира, като се чувства здрав.
На Димитровден 1912 година Стойна за пръв път изпаднала в онова състояние, което уплашило първо племенника й Илия, после поп Никифор от хазнатарската църква, а накрая и цяло Серско и
Демирхисарско...
- Цяла седмица лежах като мрътва. Преди да легна, предупредих племенника ми Илия да заключи отвън и да казва, че съм заминала за Неврокоп, дето имах братовчедка. На седмия ден станах, изпих една паница вода и продължих да си върша работата в селската църква: метях, прибирах угарки от свещи, бършех праха от иконите, приказвах си със светиите. Но го правех само нощем. Денем посрещах хора.
Не знам дали съм ти казвала, Боянке, че аз „виждам“ само когато поискам да го правя. С други думи - когато си кажа: „Хайде сега!“. То е като да искаш да пееш. Речеш и пускаш гласа си, другите чуват и спорти песната разбират какво ти е на сърце. Но не може човек да оди винаги с отворена уста и прехласнат от мелодията. Не че щях да се изтощя и да умра по-рано - тя датата си е предварително определена и колкото и да се аби човек, няма да стигне до нея по-бързо, най-много да седне и да чака тя да го стигне.
Понякога от прекомерното „взиране“ образите се натурвали един върху друг, изкривявали се, други пък образували чудновати съчетания, способни да докарат до колебание и най-подредения ум.
Затова с времето Стойна се научила да си дава почивка: загърбвала всички потоци на случващите се неща - така не само отдъхвала, но и после имало на какво да се изненадва. Защото единственото нещо, според Преподобната, което душата е в състояние да промени в своя полза, е отношението й към съдбата. Най-добре било за човека да предпочете действието. Не му ли хареса нещо от сергията на собствения му живот - скача и го променя. Животът така е измислен, че всички образи и събития в него съществуват в няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор. Хората се различавали по избора, който правят при равни условия и възможности. Достатъчно било да съзреш вариантите и да избереш най-подходящия за тебе. Не най-добрият. Добро и лошо били само понятия, означаващи дали си дорасъл, или недорасъл до същността на случващото се. Защото всяко едно събитие предсказвало следващото.
- Разбрах този прост ред на Сътворението, керко, през онази злочеста хиляда деветстотин и дванайсета година, когато на Димитровден примрях за една седмица и така видях следващата - хиляда деветстотин и тринайсета - триж по-злочеста.
„Горката България! Горкият народ!“
Тези думи са изречени по-късно от младия цар Борис малко след като тури на главата си бащината корона. Но за истината времето няма значение. А истината беше такава, че никак - ама никак! - не ми се щеше да я знам или да приказвам за нея... Ала що да сторя, като срещу даденото от Бога не

може да се върви...
На Стойна били дадени двете най-трудни стъпала към свързване със Силите: левитация и примиране, наречено в окултната литература астрално пътуване.
- Имаше и трето. Казах ти. Но и преди, и сега ме е страх да го спомена. Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме отровят... Ей тъй, без нужда някаква, само от единия страх.
Непонятното за ума винаги изглежда заплашително за живота. Затова Стойна показала тази своя наистина изключителна дарба само два пъти, и то пред посветени - монахиня София и Ловчанския владика.
Виж, примирането бе друго. Лежим си аз кротко ей тук на миндеро, нищо не праим и никой не може да каже сум ли яз жива, не сум ли. Тъй нема страх, има само почуда.
Примирането, както се нарича нарочното изпадане в безсъзнание - според Стойна - било един от най-рядко срещаните начини ние хората да се свързваме с Небесата. Имало и други възможности, на които някои от нас са бивали свидетели: изпадането в транс - личи по това, че предсказателят говори с друг глас, най-често по-монотонен и плътен, а думите му често са несвързани по смисъл, но в тях има зърна, от които, ако се съберат в едно, може да се разбере изречената истина; по мое време съществуваше и вещаене чрез нарочно изпадане в сън, то е нещо като бълнуване - в това състояние ясновидецът може да слезе най-дълбоко в миналите животи на болния и да разбере откъде идват причините за болестта или за разплатата, както е прието да се нарича късно настъпилото възмездие; известно ни е и пророкуване чрез гледане на бучки захар, на съд с вода, в която болният се е измил; на дрехи или други вещи, които са били близо до тялото му.
- На същия оня Димитровден хиляда деветстотин и дванайсета година, за който вече споменах, след като отслужихме празника и жените се разотидоха, щото беше война и мъжете бяха до един във войската, аз казах на Илия, син на сестра ми Зоя и мой племенник:
„Лико, лелин, днес с мене ще стане едно нещо, дето не е ставало с никой човек в България, ама ти няма да се плашиш, щото то ми е дадено от Небесата, и ми е дадено, за да съм полезна, когаго се наложи. След малко, като иде слънцето на пладне, аз ще легна тъй както съм си с тези дрехи, ще туря ръце на гърдите си ето така, както ти показвам, подир което ще се отнеса в един дълбок сън за цяла седмица. Ти няма да ме будиш и на никой няма да даваш да ме буди. Който и да иде, каквото и да каже, мене ме няма. Временно съм умряла. Като ми мине примирането, аз сама ще се събудя и ще ти викна да ми донесеш вода, щото много ще съм жадна. Не питай защо го правя, само слушай тътена на войната и чакай да дойдат и тебе да те вземат войник. Ако стане така, че те вземат, преди да съм се събудила, направи само едно: остави отключена вратата на параклиса и на цялото село кажи, че съм отишла в Неврокоп. Да ме не дирят и да ме не чакат преди сряда“.
Но Илийчо си беше още дете, несвикнало на чудеса, та още щом съм се отнесла, той отишъл при поп Никифор и му разказал за моето временно напускане на живота. Попът не повярвал, но след като дошъл и лично се уверил, че не усеща да имам биение на сърцето, а пък ръцете ми не са студени чак като на смъртник, предупредил селото никой да не идва, което и станало причина цял Хазнатар да се извърви край параклиса и да ме види как си лежа жива умряла. Минали тихо, както се минава край мъртвец, и затова не съм ги усетила. За една седмица цялата Серска, че и
Демирхсарска околия заприиждали да се простят с мене. И най-чудно им се сторило кандилото в параклиса: гори, гори, па угасне, после само се запали и пак гори, гори, па угасне...
Когато се върнах в тялото си и излязох да видя какво се е променило за тази една седмица, моето чудо се разнесе из цяла Беломорска Тракия, а после затъмни дори голямата мъка от кървавия бой за
Чаталджа, дето хиляди българи легнаха убити и осакатяха незнаен брой ранени.
Пак по думите на Стойна това, което ние - нейните съвременници - намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се освобождава от тялото си и облечен само с душа, да стига до Горе и да остава
Там, колкото му е нужно за умствено лечение или за постигане на висша наука. Макар че - каза ми
Стойна на ухо - няма никакво „горе”. Сичко е редом. И само една тънка чертица между тук и отвъд.
И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума си...
- Още помня онова първо пътуване Нагоре, Боянке. И то, и следващите напускания на тялото ми ставаха все в такива времена, когато за човека е непосилно да разбере волята на съдбата, и като не разбира откъде и защо му иде туй зло, бере страх, моли се и търси знаци да се надява...
„Защо е нужно да умират хиляди и какво ние, българите, плащаме с толкова кръв?“
Нямаше кой да ми каже, а и слуховете, прииждащи на талази откъм битката, още повече ме объркваха. Исках да помогна някак си, а не знаех как.
И реших да отида.
(15)


Било по времето на Балканската война, само ден или два след една от най-кръвопролитните битки
- тази за Чаталджа.
- За да разберете как точно стават тези работи, ще се опитам да разкажа за първото си възкачване
Горе, като ви спомена за пример нещо, дето всички го правим: съня. Примирането много прилича на потъването в дълбок сън, само дето всичкото, що е живот в човешкото тяло, е задрямало и все едно, че го няма. Изглеждаш по-скоро мъртъв, отколкото заспал. Питала съм Брат ми Светлия в какво всъщност е разликата между смърт и примиране, щом и в двата случая онази искра от слънцето задълго излита от тялото на примрелия?
Разтълкува ми го като на дете, от което после се иска да го тълкува на други деца. Каза ми, че душата на човека е все едно птица в клетка. При умирането тя излита от клетката, известно време се щура объркана и неспособна да разбере какво става с нея, но после попада в един улей, той я понася нанякъде и я изплюва там, дето я чакат близките й покойници, за да я прегърнат и да я поведат към небесното й семейство.
При примирането соколът от клетката знае, че не е свободен. Между дясното му краче и китката на твоята лява ръка се проточва една много тънка невидима нишка и тя, колкото и да бъде разтегляна и изтънявана, не може да се скъса, преди да е дошъл часът й. Така птицата лети не защото е птица, а за да работи и да бъде полезна.
Винаги преди примиране аз няколко дни прекарвах само с по малко вода, обличах си чисти дрехи и припадах в молитви до пълно изтощение. После внимателно лягах, прибирах полите си по тялото, събирах петите на краката си, а ръцете скръствах на корема, но без да държа свещ.
Отначало се опитвала да намали броя и дълбочината на вдишванията си, докато я обземела познатата на всички сънливост, после чувствала как постепенно се измъква от тялото си - изплъзвала се като змия от дупка, - олеквала подобно пуха от тополата, изпълвала се със светлина и потъвала в усещането за излитане. Но не се издигала, както била виждала да го правят птиците, само гледката около нея се променяла. Виждала същите хълмове и пясъчните стени около селото, с които била свикнала, къщите виждала, пътя през гората, стадото, пръснато по отсрещния рид, двете си котки, легнали на припек край кладенеца... Но макар формите от околната природа да били същите, цветовете им били други - ярки, уж познати, но различни; от тях се излъчвала една непоносима за окото красота, с която постепенно Стойна свиквала. После гледката бавно започвала да се стопява пред очите й и да се превръща в светлина, но не онази, слънчевата, която всички знаем, а съвсем друга, силна, но безболезнена за погледа, светлина, която можеш да слушаш, както се слуша музика... После губела усещане за онова, което я заобикаля, не различавала блясък от звук, само една нечувствана дотогава обич към всичко съществуващо я изпълвала и едно много особено щастие от това, че е жива... Край нея леко притъмняло, виждали се облаци да се реят - бели и пухкави на тъмносин фон; всички земни звуци отдавна се били утаили някъде долу, земните мисли, от които се състоял видимият й живот, една след друга отпадали като люспи, тя се оголвала, но все още се усещала да трепти във вид на някаква форма, която не можела да види отстрани. После облаците изчезвали, здрачът наоколо започвал да изсветлява и изведнъж - като че иззад завоя - цялото околно пространство блесвало в нови, още no-нежни и богати нюанси на всички цветове, които била виждала. Доловила аромат на цветя - напомняли й лъха на бели рози; около нея трептели, като че танцували, различни, невиждани дотогава фигури, те непрекъснато се променяли, избухвали в нови цветове и я обгръщали като сиянието на хиляди усмивки.
Там някъде се намирала целта на пътуването й.
- Стана тихо като в изповедалня и аз видях през светлината към мене да плава образа на Брат ми,
Светия, но не такъв, какъвто го виждаме на иконите, а нещо кръгло, изплетено от злато и пронизано от едни такива стрели, същите, дето ги изпраща слънцето към земята. Един такъв рехав идваше Брат ми и засмян като сянката на цъфнала ябълка. Доближи се, летейки, и ми се стори, че ме хваща за ръка, макар да знаех, че нямам ни тяло, ни друго, с което да усещам, когато ме докосват.
„Чакат те.“
Не виждала нищо наоколо освен искрящите с красотата си причудливи обеми, излъчващи сияние специално за нея. Обзело я чувството, че е единственото и много любимо дете на Небесата.
Постепенно ярките цветове се превърнали в равна и пулсираща синева, почти същата, каквато има небето след летен дъжд, тя се видяла седнала на нещо като крило, полюляващо се във въздуха, дори й се сторило, че усеща краката си провесени от крилото като от ръба на покрив. Срещу нея - сякаш яхнал друго крило - възникнал образът на мъж с черна брада и на онази възраст, която наричат
Христова. Аурата му заемала цялото пространство на погледа и и трептяла в златисто. Стойна била виждала някога този мъж, но не знаела кой е.
„Забравила си да полееш цветята.“
Наистина била забравила.


„Ми в шетнята около празника...“
Мъжът се усмихвал. „Нищо. То в момента и бездруго вали.“ Говорел й така, като че му била отишла на гости или той й бил дошъл на гости. Била у дома си. Усетила се препълнена със спокойствие, така препълнена, че чувствала как то се излъчва от нея като мирис на миро.
„Е, кажи да чуем...“ Не можела да допусне, че тук не знаят защо е дошла.
“Ами... дойдох да помоля... Те вече летят към вас... сигурно всеки момент ще пристигнат...“
„Кои?“
„Душите им... Казаха, че са хиляди... А като прибавим и тежко ранените... те може вече да са издъхнали...
„Да, така е. Летят към нас. “
„Не ги приемайте, моля ви. Върнете ги там, откъдето са дошли... Телата им още са топли...
Повечето от тях са млади... Бащи на деца... някои са още неженени... Долу те са много no-нужни, отколкото тук...“
„Никой не знае това.“
„Наистина ли не е възможно?!“
„Не твърдя. Невъзможното за човека е възможно за Бога, но... никой не би взел на съвестта си великия грях да пренебрегне волята на което и да е човешко същество... Дори Отецът. Те сами са поискали да умрат... Не просто са го поискали. Възжелали са го с инстинкта си...”
„Как така?!“
„Ами така! Погледни натам и ги виж! Тези огромни мърдащи маси от хора... Вървят и пеят... А преди това... ето ги... кълнат се пред знамето да умрат без страх... за България...“
„Но това е... просто един военен ритуал... Това е истината на мига, приличието на историческия момент... Така е редно. Едва ли са си мислели същото после, когато куршумите са летели срещу тях... “
„Сега пак погледни надолу... виж, вали като из ведро, калта е над коленете им, а те се опитват дори да тичат... Офицерът крещи... чуваш ли го... „Смърт или победа...“
„Но те не крещят, нали.“
„Да. Но и победа няма. Остава само смъртта. И въпреки че го знаят, те не се спират, не се връщат...
Те са съгласни... те го искат... Това е тяхната воля... Скръбна е тази воля дори във Всевиждащите очи на Твореца... Но е свята... И Небесата я почитат... “
„Да разбирам ли, че... че повече няма живот за тях...?“
„Кой е казал това?! Животът е нещо твърде изобилно и има винаги и за всички по много. За тях - също. “
„Но те никога вече няма да се върнат при семействата си... “
„Напротив. Само след няколко години ние ще изпратим тези храбри души при вдовиците им като техни деца... при майките им - като техни внуци... на България - като бъдещите й войници... “
„Затова ли след война се раждат много момчета?“
„И затова също. “
„Винаги ли е така... Никога ли не сте връщали обратно в телата им някои души...“
„О, би било несправедливо! Винаги, когато човек умира против волята си, ние правим така, че той да има шанс на избор... Ако пожелае да дойде при нас, приемаме го... Ако пък не иска...“
„Правите така, че да поиска?“
„Развесели ме. Добър финал на нашия разговор.“
„И аз - какво сега? Нищо не направих. Как да се върна?!“
J
„Можеш да поостанеш, ако тук ти харесва...“
„Харесва ми, но... по-добре да тръгвам.“
„Както искаш. Волята на човека е закон за Небесата! Обади се, като стигнеш. Мир и милост за тебе!“
„Мир и милост за Всичко!“
Явил се Брат й и като че бил нещо недоволен.
„ Ти май не позна свети Иван Рилец - покровителя на България...?“
„Защо по иконите го рисуват стар и с бяла брада?“
„Той наистина на земята е доживял почетна възраст. Но тук всеки от нас пребивава във възрастта, на която за пръв път е усетил в себе си Бога. “
„Значи след време, когато пребъда на Небесата, аз ще припкам седемгодишна?“
Нека побързам да ви кажа, че разговорът, който Стойна се опита да ми предаде чрез своя разказ, всъщност представлява приблизителен превод и доста несръчна адаптация към нашия език на един определен смисъл. Горе в небесните селения не се е състоял разговор - поне такъв, какъвто ние на земята си го представяме. Светлите същества не владеят думи, интонация, многозначителни паузи...
Те общуват чрез светлинни вълни и образи, всеки от които символизира мисъл или състояние, чиято енергия не може да се долови и разтълкува от нашия триизмерен мозък.
- Когато се върнах в стаята си и се събудих от пътуването, аз веднага заръчах на Илийчо да намери книга и да запише няколко думи, в които се бе претопило всичко, което ми внушиха небесните ми настойници.
(17)


И СИЛАТА ВАША, И ВОЛЯТА ВАША.
ПРЕКАЛЕНАТА СИЛА ПРОМЕНЯ ВОЛЯТА И Я ЛИШАВА ОТ МИСЪЛ.
МОЖЕМ ДА ВИ ПОМАГАМЕ, НО САМО АКО НИЕ С ВАС ИМАМЕ ЕДНА ЦЕЛ.
НЕВЕЖИ СТЕ КАТО МЛАДЕНЦИ. БЕЗПОКОИМ СЕ.
А войната наоколо уж била вече свършила, уж воюващите държави били постигнали разбирателство и сключили мир, но през нощта на 16 срещу 17 юни сраженията били подновени.
Започнала нова битка, нова някаква война, макар всъщност да била същата. Балканската - народната
- преминала в Междусъюзническата - царската. А народите - пак предишните, били едни и същи и от двете страни на огъня.
И тъй цяла седмица, докато започнало голямото клане на българи в стаите на девическата гимназия в превзетия от гърците град Сяр...
- Кървавото лято на онази горка и прескръбна хиляда деветстотин и тринайсета година. Винаги ще помня този ден, Боянке... Двайсет и втори юни.
Виж ти! Досега не бях забележила, че много от най-важните събития в този мой живот, за който ти разказвам (а и смъртта ми - също), стават все на датата двайсет и втори, макар и от различни месеци.
Беше събота. Готвех се за утринна служба в църквата в Хазнатар, когато усетих по кожата си нещо като пълзене. Все едно мравки ме лазят. Прокарах пръсти да ги сваля, а шията ми - грапава.
Никога не съм се гледала в огледало и не знам как изглеждам. По-точно, не знаех до деветстотин и деветнайсета година, когато през черковата в Сушица мина Божи човек, избягал от злочестините в Русия. Оказа се вярващ, па и художник. Говорихме си с него тогава, но не се разбрахме. Той повтаряше, че животот се дава само еднъж, че е нещо, направено да се ползва ден и до пладне като откъснато цвеке, да речем, а аз му викам, че животът е едно безкрайно време, само дето е разделено на ден и нощ и човеците еднакво пребъдват и в деня, и в нощта. И това, че спиш и не го усещаш, не значи, че не живееш. А он вика: не си права. Животот, вика, е колкото да мигнеш с клепачи, и вече го няма. Що требе да те има за толкози кратко, щом подир ще те няма за илядо пъти по-дълго. И за друго не се разбрахме. Аз му викам, дека мисълта прави живота, а он ми вика: „Отнюдь! Зто жизнь порождает все наши мисли“. Не го точно разбрах, ама по гласа му усетих, че приказката му не върви редом с моята, ами иде някак насреща й. Както и да е, човекът си замина, но от благодарност за подслона и разговорката ми нарисува снимка. Така нарекоха портрета ми хората от селото. „Елате да видите калуграта на снимка.“
Но това беше доста по-късно.
Към обед на онзи 22 юни тринайсета година, за който взех да ти кажувам, обривът от шията се пренесе по ръцете ми. Знаех, че това е знак - някъде нещо лошо е станало. Но колкото и да напрягах вътрешното си зрение, виждах само дим. Към обед през Хазнатар минаха първите бежанци. Излезе, че българските власти в Сяр напуснали града и населението почнало палежи помежду си - гърци палели турски къщи, турците - гръцки, а гърци и турци заедно - българските. Почувствах се толкова безпомощна, че се проснах на пода, завих се с чергата и се лиших от усещане за всичко. Пред вратата ми се трупаха хора и ме викаха да тръгна с тях. Само за три-четири часа селото се изнесе към Петрич - с талиги, запретнати с по едно магаре, с мулета, с катъри. Дори децата пъплеха, натоварени с вързопи.
„Към България!“
А Сяр гореше от всички страни. Картината беше такава, че ми се поиска да примра и да ида Горе да ги попитам защо дават да се случи т о в а и нямат ли милост към невинните! Приплаках на Брат ми, но отговор - никакъв. Потърсих другите ми ближни светии - свети Спиридон и света Неделя, с които си говоря нощем в църквата, но и тях не намерих. Тръшнах се да рева и нареждам. Аз рева, но гърлото ми мълчи. А в Сяр започва клането в стаите на Девическата гимназия. Едни мъже колят други мъже, че и деца, само затова, че едните са гърци, а другите не са гърци, щото са българи.
Виждам куп трупове на закланите и чувам купът да стене: под мъртвите има и живи. Хвърлих се да се моля. Викът на душата ми удряше тавана и се връщаше върху главата ми като слана. Отникъде знак за помощ.
По едно време чувам шепот:
„Стига! Всички сме долу. Правим, каквото можем“.
Ако някой ти каже, Боянке, че онова, дето се приказва за небесните жители - че и те също воювали, но всякой на страната на своята си войска, - не било истина, не му вярвай. Нищо в този свят не е измислица. Или го е имало, или ще го бъде. Зависи в каква посока гледа акълът на този, дето измисля.
Пак се хвърлям по лице и пак се моля да пощадят поне децата.
Тогава в онази кървава суматоха видях бай Димитър Зарзаватчията. Прерязаха му гърлото.
Изглежда, ножът не е бил много остър. Дълго го мъчиха. Усетих смъртта му като изсъхване на

дясната ми ръка. Три дни ръката ми стоя неподвижна. Познавах човека от детството си, когато за втори път ме заведоха в Сяр. Току-що бях преболедувала шарката и Брат ми вече ме бе навестил, та знаех коя съм и защо съм. Минахме през пазаря да ми купят плодове, щото по онова време аз вече само плодове ядях: кога мандаринка с лебец, кога портокалче. Това ми беше на мен ядивото. Подир, като купи овошки, сестра ми Зоя се спря да купи и зарзават. Човекът зад сергията ми се стори нещо близък: носеше чисто бозаво сетре и бяла риза. По наше село мъжете не носят бели ризи, а синкави.
Той напълни торбичката със зеленчуци, накрая отбра от купчината домати най-едрия и го подаде на сестра ми: „За момето“. Момето бях аз. Зарадвах се и първата мисъл, която ми мина през ума, бе
„Ще има близнаци“. Не знаех ни кой е, ни с какво семейство го бе сподобил Бог, но му казах: „Ще имаш близнаци. По Великден“. Човекът като че се сконфузи, а ние тръгнахме. Още нестигнали края на града, човекът ни настигна, клекна пред мене и тихо ме попита: „Кой Великден бе, къзъм?“ „Ами идущият. Той тазгодишният вече мина.“
Мисля, че това бе първото ми пророчество, за което никой не разбра. Без да знам, аз съм предсказала онези две момчета, които двайсетина години по-късно щяха да ме развеждат из селата около града Свети врач, за да приказвам на хората за светлите Богови работи и за държавните сетнини. Водеха ме качена на бял кон - така, както бях дошла в Сушица, пред коня Стоян - със сабя, след коня - Никола с пушка. На коня - аз. Където и да минехме през селата, казваха, че след нас валял дъжд. Ама това надали е било.
Нямам такава дарба. Но хората имат нужда да вярват и аз не им оспорвах.
А след палежа в Сяр селото ни Хазнатар се опразни. Тайно и през нощ побегна и поп Никифор, преоблечен като пъдарин. Останах сама в параклиса и чаках знак от Брат ми. По цял ден се взирах да видя къде са и как са сестрите ми и децата им. Виждах ги да се щурат из селото Ръждак край
Петрич в търсене на големи къщи, защото бяха многолюдни семейства. Заръчах им, преди да тръгнат: „Не влизайте в турски къщи, те са плачени къщи, много са се сълзи пролели, преди хората да ги напуснат... направете си колиби от слама, докато иззимувате, пък другото лято - къщи от кирпич, но нови и ваши си...“
Не ме чуха и пострадаха. В едната къща леля ми падна, счупи си крака и онеме. В другата гръмна бомба от самолет ли, от друго ли, и само дето не ги утрепа всичките, както си вечерят. Чак тогава ме чуха. Направиха си прости къщи и така оцеляха.
Войната уж взе да затихва, но бегълците си останаха в Българско. Един ден Брат ми дойде и ми каза да тръгна, да намеря селото Долна Сушица, дека е къде Мелник, и да остана в тамошната църква „Свети Георги“. Племенникът ми Илия ме откара дотам с кон. Вървим ние, що вървим, ей го пред нас кръстопътя при Чучулигово. Наляво Петрич, където са всичките ми ближни, надясно
- Сушица и „Свети Георги“. Конят сам тръгна надясно и не стана нужда от разговор с Илия. Пък и аз познах пътя. По-нататък познах и планината наоколо. И най-накрая видях чинара. И друг път съм бивала тук. Живяла съм тук. Люляла съм се на люлката, завързана в клоните му... Това място е бивало мой дом, тук са живели мои близки... Тук сме нощували със Съвършения и пак тук съм умирала от греховна любов... А може би затова Бог ме връща.
Преди с Илия да стигнем селото, вече знаех, че там хората са тревожни. Общата тревога е като влажна мъгла, стеле се долу в краката и усещаш болки в кокалчетата като от ревматизъм. В селото вилнееше шап. Коне, биволи и волове бяха реквизирани за войската, а крави, овци и кози измираха от болестта. Влизаме ние, а във втората или третата къща пищят деца. Гледам, старец и бабичка хванали капистрите на две крави и ги теглят да излязат от двора.
„Сега вече си ти!“ - Като че ми го каза някой. Влязох и разпитах защо плачат децата.
От мъка: животните скоро щели били да умрат и трябвало да ги изведат извън селото, да не ги гледат внуците.
„Нийде няма да ги водите. Ами ще идете ей на онази поляна, дето пролет цъфти див божур...
Божурена поляна...“
Хората слушат, щото няма какво друго да правят: аз съм застанала на пътя им.
„Ще сварите корени, стъбла и листа от божура, и три пъти на ден с отварата ще обливате краката на животните - баш там, дето са раните им. А в ярмата им вечер ще сипвате колкото детска шепа от същата вода. Утре вечер добичетата ви ще започнат да се оправят.“
Така и стана.
Само за една седмица името ми се знаеше от цялото село и дали защото бях в расо, или поради малката икона в ръцете ми, нарекоха ме калугра - което ще рече калугерка. А когато застудя и аз вече не можех да спя в пристройката на църквата, дето зиме държаха дървените въглища за отопление, мъжете от селото ми иззидаха ей тази стаичка, жените ми надонесоха постелки, завивки, две кокошки с петел и съдове, повече, отколкото имах нужда.
Тук останах и оттогава до днес минаха точно двайсет години... (19)


ВТОРИ ДЕН
У тринайста година беше.
Па си нгя докараа двама ергени от наше село, Никола и Стоян ги викаа. Кмето ги прати от „Свети
Георги“ да я доведат, от Шушица. Докараха нгя на един бел кон - едина ергенин отпред, едина отзад.
Кат ли Господ идва. Кога дойде там камбаната биеше и вред хора - кат панагир (събор). Държеше слово, а ние нгя слушааме.
Митрана Гонтева, родена в с. Рожен, омъжена в Златолист
Първите години на Стойна в Сушица - военните - били еднакво трудни и за хората, и за Небесата.
На Балканите се избивали три християнски народа. Всичките се молели на един и същи Бог, всеки от тях вярвал, че е най-любим Богу, и настоявал за правото си на победа. А победата значела земя, народ, данъци, гори, води, бъдещи войници. И кръв. Много кръв.
В селото все по-често взели да пристигат телеграми - получавали ги спаружени неграмотни жени, слагали кръстче вместо подпис и дълго не можели да разберат как е възможно мъжът или синът им преди няколко месеца да излезе от къщи жив и здрав, а да се върне във вид на парче хартия... И си го обяснявали с Божията воля. А на другия ден, облечени в черно и ниско пребродени, те отивали на гробището край църквата, водели и децата си, копаели плитки трапчета и погребвали там по един кат мъжки дрехи, плачели и забивали над дрехите кръст, несръчно скован от два прясно окастрени клона, преливали с вода и вино, после поглеждали слънцето - колко се е минало от деня - и отивали на полето да орат. Събирали се на групи - по-яките се редували запрегнати в хомота вместо добитък, а по-младите или бременните държали ралото. Някои от тях раждали прави и ако се случело детето да е мъртво, заравяли го на слога или в близката гора, прекръствали гробчето, после се връщали на браздата. Имало ли късмет малкото да е живо, повивали го в престилка, забучвали долния и край на кръста си, а млякото от гърдите им капело право в устицата на младенеца. Така кърмели.
Било есен и трябвало е да се сее. Есента на същата онази тринайсета година.
- Молех се денонощно. Мир за душите на мъртвите, милост за душите на живите. Чувах гласа на войната, макар битките да се водеха далече от Сушица. Хиляди умираха в стонове, призовавайки
Бог и майка или псувайки и Бог, и цар. Знаех, че България плаща висока цена за нещо, но не знаех за какво. По онова време народът не смяташе политиката за важна държавна работа и никой не записваше казаното или извършеното от управниците. Така то не се и наказваше от никого освен от
Небесата, но не веднага.
Понеже не изпитвах нужда от сън, всяка нощ обикалях гробището и виждах душите на мъртвите да стоят унило кацнали на кръстоклонето над гробовете си: сиво-синкави кълбета от дим с трепкащи в тях червени петна - у по-младите, или тъмносини - у възрастните. Имаше и бели кълбета с оранжеви точки — на младежите, не познали женска плът. Те вече не изпитваха болка, а само тъга
- тъгата на човек, който не знае ни за какво е бил роден, ни за какво е трябвало да умре. Призори напускаха гробището и се връщаха там, където бяха издъхнали. Четиридесет дни след смъртта си престанаха да идват. А тези от жените, които още не бяха получили черната телеграма, всяка вечер
— след като са се върнали от оран, - хващаха децата си за ръка и ги водеха при мене.
„Кажи, Преподобна... на детето кажи за баща му...“
„Люта е битката... гуша за гуша са се хванали... кой с нож, кой с пушка... виждам, че вашият човек е ранен, но не мога да разбера дали усеща болка, или вече не я усеща...
Никога не казвах, че виждам смрът. А и онова, което можех да зърна, бе само като един дим, дето се вие над купчината трупове. И ако някой ме бе попитал това ли са душите на убитите, щях да кажа: не, това е последната топлина на телата им. Не обичах думата смрът. Не обичах и мириса на войната - вонята на топла кръв и разкъсани вътрешности. Страхът също има мирис. Още по- неприятен. На мърша.
В онези години децата започнаха да растат бързо. Още ненавършили петнайсет години, момчетата вече отиваха под венчило с по-големи от тях момичета: трябваше да се раждат деца, трябваше отново да се напълнят селата, да няма къща без стопанин и без люлка, вързана на ябълката пред къщи... Но младата плът беше крехка-зелена, самата тя още невръстна и затуй се раждаха хилави отрочета, недоносени, с изкривени крачета, имаше и с по едно ухо или с по шест пръста на ръцете...
Пристигаха жените, натоварили добиче с постелки и храна за няколко дни, разполагаха се наоколо в гората, гледаха да не палят огньове, избираха си общо място за по нужда и от нищо не се оплакваха. По едно време се наложи да ги лекувам по няколко наведнъж, събрани според мъките им: например деца, дето имат болка по ръцете и краката си; после онези с напикаване, заекване или немота; след туй другите, дето плачат насън, страхуват се да минат по мост или да остават сами...
В един такъв ден - рано следобед - в църквата дойде Царицата. Българската царица Елеонора, втората жена на царя ни Фердинанд. По нищо не й личеше, че е коронована, и затова никой не я позна. Пристигнала с файтон, съпроводена от по-млада жена и офицер. Спрели далече от храма.
Влязла в двора пеш и с тантелено покривало на главата. Не я усетих. Бях застанала с гръб към пътя

и молех разтреперано момченце да целуне камъка на изцелението, като му обяснявах, че след това вече няма да плаче насън, нито ще го боли глава. То ме гледаше с огромни очи и през тях виждах, че разумът му е замъглен като изпотено стъкло на прозорец. Показах му няколко пъти какво трябва да направи, но то се бе втренчило в мене като в позната, но заплашителна проява на природата. Губех време, а отвън чакаха десетки страдащи. Принудих се да го прегърна през раменете и да го накарам да целуне камъка. Направи го, но веднага след това изпищя: „Майко!“.
Оказа се, че преди това не било произнасяло тази дума, а беше около осемгодишно.
Тогава отец Костадинов довел Царицата - минавала наблизо, чувала била за Стойна. Висока, слаба жена, смирена, но с онази особена бистрота на погледа, която срещаме у всички души, дълбоко уповаващи се на Бога. След нея вървяла смъртта й - лек сребрист шлейф, едва доловим за зрението и с мирис на току-що разцъфнал зюмбюл.
- Облакът около тялото й се полюшваше, като че го раздухваше свирнята на селската музика, после взе да менява цветовете си: от синьо, през зелено - до жълто. У сещах, че кръвта в тялото й тече твърде бавно за възрастта й, стомахът й изглеждаше подпухнал, а мислите й се въртяха в кръг като градинарски кон: уж отиваха някъде, но не стигаха никъде.
Остана в църквата съвсем малко - не искала да ми пречи. На тръгване ме попита:
„Майко... има ли път... за нас?“
„Път винаги има... Но няма да е лек. Щото, Ваше Величество, между людете няма сговор и щото на народ добро не можеш направи. Един - тъй, друг - инак. Ако, да кажем, ти речеш да попиташ народо сака ли утре да вали, или он сака да пече слънце, ке се жива сащисаш от туй, що ке чуеш.
Един ке вика: „Не ща дъжд, сеното ми е на ливадата, ке се сгнои“, друг ке вика: „ Искам дъжд, да надои зърно царевицата, оти е на припек“, трети ке окне: „Къв дъжд те патил, бре, сабахле годяваме балдъзката!“; ще има и такъв, що ще те моли: „ Нека да е слънце, оти старият бере душа и ка ке го него погребеме, ако рукне от небето като из ръкав...“. Няма съгласия, Ваше Величество, и няма да има, докато народот сам помежду себе си не се съгласи... Щото туй, що е добро за един, не е харно за друг... И сичко, Ваше Величество, се оставя на Бога... А после пцуват Всевишния, че за един бил майка, за други - мащеха...“
„Колко още...?“
„Много. И колкото по-натам, толкова по-голям зор. Да е жив и здрав Престолонаследникът.“
„Молете се за България, майко Преподобна.“
И поиска да ми целуне ръка. Но аз я изпреварих. Кожата й бе суха, хладна и миришеше на лекарство. Още тогава исках да кажа на царица Елеонора онова, дего после помолих отец
Костадинов да й пише: да не тръгва за Америка,
(Царица Елеонора е първата коронована особа от Европа, поканена oт президента на САЩ Удроу Уилсън да посети страната му, през 1915 година.)
защото сребристият шлейф с дъх на зюмбюл ще се увие около шията й до задушаване. И то насред океана.
Аз, отец Костадинов с молитвен поклон доземи полагам пред ступите на Ваше Величество своето смирение!
Ваше Величество,
По силата на своя свещенически дълг и с благодарност за щедростта довеждам до знанието на Ваше Величество, че сумата, с която Вие имахте добросърдечието да одарите скромния храм
„Свети Георги“ в селото Долна Сушица край Мелник, е употребена спорти волята и желанието на
Ваше Величество: измазана е монашеската килия на монахиня Стойна, наречена от народа светица и Преподобна, наковани са нови дъски на дюшемето и е подменена дограмата на прозорчето, като след всички тези положени трудове обиталището на Преподобната стана напълно достойно за
Височайшия взор на Ваше Величество, ако благоволите отново да ни удостоите с посещение.
В изказ на благодарност и молитвена грижа за здравето и преуспеванието на Ваше Величество
Преподобната Стойна заръча да доведа до Височайшето Ви знание молбата й през идущите два-три месеца да не напущате България и да не пресичате една голяма вода, щото баш по средата на водата може да стане едно неблагополучие, което няма да е добре ни за Вас, ни за българския народ. И още едно заръча Преподобната да Ви кажа, а то е да пиете отвара от кисел трън, вместо вода да я пиете и да не давате да се допират до Вас с остро желязо, нито да режат даденото Ви от Бога тяло, щото файда няма да има, само мъки и болки ще има.
Като повторно привеждам глава в молитвен пред Ваше Величество поклон, оставам смирен на
Бога и на Ваши Величества слуга и ратник.
Отец Георги Костадинов, от село Долна Сушица, Горноджумайска епархия
Нейно Величество не ме послуша и започна да се приготвя за пътуването. Следях я с тъга, жалех я и се чудех как да я увардя.
Когато войната станала ежедневие и вече никой не броял жертвите, жените по селата свикнали да бъдат едновременно мъже и вдовици, а момчетата узрели достатъчно, че да зачеват читави (21)

деца, Стойна изпитала нещо като чувство на дълг към Царицата, за която вече говорел целият свят, наричайки я Коронованият ангел на България. Виждала я, че умира. Дадени й били няколко години мъки и още по-мъчителен край. Преподобната знаела, че пътуването до Америка щяло да бъде дълго, а страданията - непоносими, и се бояла, че тази наглед желязна жена, която три години била спасявала ранени българи по фронтовете, сега в минута на слабост, а и за да се отърве от мъките, можела самата да потърси спасение в прегръдката на океана и така да обрече душата си на хиляди години тъмнина, самота и студ...
Колкото и малко вероятна да изглеждала тази опасност, Стойна била длъжна да й я спести - на Нея и на България.
Тогава примряла за втори път.
Но онова, което могла да постигна Горе, не било много.
Казала им:
„Не ни я отнемайте точно сега. Народът я има за своя майка и закрилница. Дайте й още малко време и здраве! Ще направя така, че целият народ да го научи. И целият народ ще ви благодари“.
Казали й: „Единственото, което можем да направим за нея, е промяна мястото и времето на събитието. Самото събитие не можем да отменим. Можем малко да го отложим или да го изтеглим напред. Но нищо повече. Дадено й е да преживее гранични физически мъки и тя ще ги преживее. До края й има още време“.
„Не я пускайте да тръгне... Направете така, че кризата й да настъпи, преди да е тръгнала по водата... Поне ден или два...“
- Послушаха ме и го направиха. Благодарих им и още им благодаря, но и до днес ми е тъжно, че не можах да измоля за царица Елеонора ни още години, ни що-годе здраве.
(Здравословното състояние на царица Елеонора внезапно и рязко се влошава в момента, когато тя е в хотела и се готви да тръгне към пристанището на Хамбург, за да вземе от там кораба за Ню Йорк. Веднага е настанена в болница. Визитата в Америка не се състоява. - Б. а.)
После Стойна видяла последния час от живота на Нейно Величество. Гледала го така, както ние днес гледаме телевизионен репортаж от мястото на събитието. Всички светци - закрилници на
България, били наобиколили леглото на тази свята жена, пожертвала здраве, време и богатство за доброто на България. Близките й си взели сбогом с нея и уважили молбата й да я оставят сама в килията й на манастира „Свети Никола” край двореца Евксиноград. Отворили прозореца, царските деца й целунали ръка, а мъжът й Царят само докоснал с пръсти устните й, поклонил се и всички се оттеглили след безсънната нощ. Следобед към четири-пет часа из прозореца на килията излетяла светлина, но никой не я забелязал, защото морето искряло в отблясъците на яркото септемврийско слънце. Преподобната видяла как ангелите поели на крилете си тази небесна душа и я отнесли към вечния й покой.
- Не можах да направя нищо повече за нея. Затова само две години по-късно бая време се колебах дали да тръгна към Небесата за трети път... Тогава се решаваше съдбата на горката ни България.
Имаше една случка в живота на Стойна, за която Преподобната не обичаше да говори. Разказа ми я баба попадия, жената на поп Георги от Сушица, у когото живеех през лятото на 1930 година, докато Преподобната ме лекуваше. И тогава, и сега вярвам, че става дума за чудо - известното в
Македонския край чудо с монахинята. Това, изглежда, се е било случило съвсем наскоро, щом историята още не бе успяла да обрасне с измислици и тълкувания, но въпреки живия свидетел на случването и бабите я разказваха шепнешком.
„При Стойна била отишла една си монахиня от Мелнишкия манастир да й поостане на гости за няколко време. Двете по цял ден си конущисвали за техни си работи, вършели си Боговите служби в черковата, а надвечер се разстъпяли из гората наоколо и се радвали на зеленина и Божия благодат.
Тъй, ама една вечер, докато се връщали от расотката си и младичката монахинка се жалвала на
Преподобната от тез нейни мъки големи, що й били орисали орисниците, забележила, че Стойна я няма до нея и че тя си прикажува саминка. Уплашила се монахинката, щото било и по здрачаване, извикала тя горкана: „Преподобна... Де ойде ма, Преподобна... “, па се чуди дали да хукне да тича нанейде, дали да седне да реве, и тя не знае. И тогаз откъде камбанарията на черковата зела, та светнала една силна блескавица, една таквъз светлина, га че е слънце изгряло, ама какво ти слънце, то по мръкнуване. И се чул гласа на Преподобната: „София, сестрицеее, недей се плаши, яз сум тука, ей ме на, на високото... не бой се, сестро, и идвай насам, я ке ти светим...“. Как да е, отишла гостенката до черковата, ни жива, ни умрела от страх и от радост пред туй чудо нечувано. А подир разказала на дядо ви поп, че Преподобната може не само да се дига нависоко у въздуа и да примира като баш смрътник, ами и да фърчи.
„Туй чудо на Преподобната е небесна сила, що иде от Брат й свети Георги - рекъл й отецът,- а пък ти, сестро Софийо, си удостоена да го видиш и познаеш, щото си чиста душа и праведна. Само едно ке ти река, не казвай какво си видела, ще надойдат тук люде с помисли сякакви и може да запалят храма, та да видят дали светецът ке го спаси, щом като е светец и може да твори чудеса...“


- Сестра София, дето в мирския живот се казваше Седефка Ставрева, се бе поболяла от голяма, но несполучена любов, поради което доброволно бе избрала да живее в любов към Христа, като
Негова невеста. Макар да вярваше, че Бог може всичко, в онази вечер, когато ми гостуваше тук, тя остана като закована на пътя, без да мръдне или да продума, та трябваше още веднъж да й викна от камбанарията, после високо да се засмея, та да чуе и познае гласа ми, а след това и да потуша избухналата светлина, за да се най-после съвземе клетата ми сестра и да дойде при мене. Казах й, че това проявление е станало по светата воля на Великомъченика и Победоносец, че тя е удостоена с него поради душевната й чистота и праведна насоченост на ума и че е добре да не го споделя с хора невярващи, защото нищо не омърсява святата истина така, както обругаването й чрез неверие.
Но тя, млада душа, не свикнала на чудотворства, изприказвала преживяното пред игуменката на
Мелнишкия манастир - майка Теодосия, а после и пред изповедника си отец Нектарий. Така мълвата стигнала до Негово Високопреосвещенство Браницкия епископ Максим, който на път от Света гора към Ловчанската епархия мина и през тук, защото искал бил лично да се удостовери в казаното от сестра София. Возеха го с конска каруца и го съпровождаха четирима души на коне - от четирите страни на каруцата. Той влезе пеш в двора на църквата, а хората си отпрати да нощуват в къщата на отец Георги. Още го помня дядо Максим: дребен мъж с малки очи и гръмовен глас, поради който се стараеше да говори тихо. Обходи с поглед църквата, двора, кокошарника с пиленцата, огледа брястовете отсреща, дето се въдеха диви пчели, опита водата от кладенеца и чак тогава благоволи да поседне под чинара. Седя в мълчание бая дълго. После разбрах, че е чакал да се здрачи. Тогаз влезе в църквата, настани се на владишки трон и ме повика е жест да се приближа. Вратата сама се захлопна и видях Негово Високопреосвещенство как трепна, като че се уплаши.
„Кажи сега, сестро, коя си и що чиниш тук, какви са тези мълви и почуди, дето се мълвят из паството, и дали сичко туй е свята истина, или само въобразяване человеческо!“
Разказах му живота си в най-дребни случки и понеже той ме слушаше много почетно и с видима благосклонност, това ме окуражи и аз можах да си спомня даже хора и работи, които дотогава не знаех, че помня. Не ме прекъсна и не помръдна ни с вежда, ни с поглед, ни с кимване или пък някое недоверчиво движение.“
„И как да повярваме ние, че ти си облагодетелствана Свише с невеществена слава, и си отличена с
Неговата промисъл и доверие?“
- „Ако Ваше Високопреосвещенство желае... Но първом ще трябва да се загърнете с нещо като завивка, щото при тези мои проявления тук става студено...“
Донесох му протритата си черга, изчаках да се загърне, стори ми се, че трепери, преди още да е застудяло. Подире паднах на колене пред иконата на моя Свят Брат и започнах да се моля с цялото си сърце и в пълно доверие в Неговата божествена сила. Дълго се молих, по едно време чух лек шум, май нетърпелив, от помръдване на госта ми, но знаех, че набирането на силата, която щеше да ме издигне на метър над земята и така да удостовери Божията милост и благоволение, не става бързо. Знаех също, че никога молитвените слова към Брат ми и другите близки мои светни - Света
Неделя и свети Спиридон - не биваше да бъдат едни и същи, а всеки път да извират направо от сърдечната нужда, душевната мъка или небесна радост, в които тяло и душа трябва да се озоват обгърнати. Накрая се усетих изпълнена с Дух като с тънък аромат, ходилата ми започнаха леко да треперят, подир това трепетът се предаде на цялото ми тяло, долових полъх на студ като от отворен прозорец, дишането ми стана бавно и плитко, а кръвта ми като че замръзна или заспа. Не се усещах жива, по-скоро се имах за огромен мехур, който свети в бяло, но вътре в себе си. Лека-полека взех да се издигам над земята и се издигах, докато между мене и земята настана разстояние метър и нещо. Спрях се, продължих молитвите си наум и се молих, докато ми свърши въздухът. Светите мои наставници и застъпници пред Небесата се надпреварваха да ми шепнат какво точно трябва да кажа на дядо владика, шепотът им се сливаше и едничката дума, която можах да отделя и запомня, бе „... и другата твоя дарба небесна...“. После бавно и в мълчание се спуснах надолу и останах на пода някое време, колкото винаги ми е бивало потребно, за да започна да дишам, както дишат всички хора. Седя аз коленичила, а откъм владишкия трон ни шум, ни дъх. Изплаших се, че старецът може да се е нещо побоял и да е издъхнал. Но това бяха земни страхове. Сетих се, че ако такова нещо се бе случило, аз щях да го знам. Тъкмо тогава вратата сама се отвори, пламъкът на свещите се олюля и аз видях Негово Високопреосвещенство да стои прав, с широко отворени очи и треперещи ръце.
Трябваше да спра по-нататъшното си тайнство, но вече не беше по силите ми. Приближих се до владиката, така че да може да види всичко, което исках да види, постоях малко, колкото е нужно на Небесните сили отново да ме изпълнят, след това изведнъж рухнах и се разсипах, все едно съм от пясък направена, а душата ми излетя през вратата като един светещ сноп и се спря в клоните на стария чинар. Точно така бях направила излитането си и пред очите на сестра София. Плътта ми мигом ме последва, подобно вихър от песъчинки, настигна ме в клонака, силата отново ме засмука като фуния и слепи в едно безбройните частици на тялото ми.
(23)


Докато слушах Стойна, си мислех, че подобно случваме не може да се разкаже, то може само да се оприличи, колкото и приблизително да изглежда оприличаването.
- Мина време, едно-две мигвания на погледа, и аз отново бях мене си.
Там, в клонето на чинара.
Владиката стоеше на вратата на църквата и се кръстеше като трескав. Плъзнах се по дънера на дървото, пресякох градинката, коленичих пред светия старец и целунах края на расото му. Той мълчаливо ме вдигна, свали от гърдите си сребърния владишки кръст и го окачи на моята шия.
„Всичко е от Бога, безкрайни са Всевишните Му Сили! А ти си образ на неизказания Божи промисъл... и си по-достойна от мене... Вземи го и носи го със здравие и за здравие...,,
Тези думи ги каза обаче доста по-късно, когато вече се бе окопитил от видяното и ми бе дал светото причастие.
Негово Високопреосвещенство си тръгна от Сушица не само по прежнему смирен, а и някак като че потиснат от тайната, която бе видял, но и осенен от безкрайно възхищение към Отца ни. Хората му забелязаха липсата на дебелата сребърна верижка и кръста, взеха да подпитват и така по-късно стана известно удостояването ми със светия знак.
Одаряването с владишкия кръст, макар и получен едва ли не в пълна тайна, се смяташе равно на ритуал по замонашване и поради това ми даваше правото да изповядвам и да давам опрощение, макар че поповете не ми го признаваха. За мене бе достатъчно, че престоял една нощ във вода под купола на храма, този кръст правеше водата лековита. Давах я на болните за пиене, за умивание на лице и глава, за омесване на хляб, правене на целебна отвара или поръсване на къщите против зли сили и демони. И така беше до края на живота ми. Затова светият знак винаги биваше с мене и затова само него оставям в наследство на вас и на децата ви.
А през това време световната наука търсела да разгадае и обясни способността на човешкото тяло към левитация и към придвижване, чрез изчезване на материята от едно място и повторното й възникване на друго... И стана така, че точно двайсет и две години след смъртта на Стойна един от човешките гении
(Айнщайн)
постигна това висшезнание, но вместо да го предаде на света, предпочете да изгори страниците с откритието си и заръча на близките си пепелта от изчисленията му да бъде смесена със собствения му прах за да не остане следа ни от едното, ни от другото... И да не бъде изкушавано човечеството, недозряло все още за златния плод, който му готви бъдещето.
Щото всичко, както с други думи ми обясни светицата, всичко, което днес съществувало като човешка цивилизация на Земята, било резултат на трикратно, възникване: първо било висша небесна идея, след това - плод на човешкия разум, и накрая - резултат на човешката дейност. Нищо вече не можело да се измисли, защото всичко било отдавна измислено, макар и не тука, а Горе. И ние, хората, сме можели само да доловим вселенския замисъл и да го претворим в думи или предметност, но това нямало да стане ни в неговата цялост и пълнота, ни едновременно.
А днешният човек в желанието си да отгатне и осъществи чрез своите земни представи идеите на
Вселената, най-често се превръщал в инструмент на посегателство върху живота.
- Колчем седна да си мисля за тези работи, все си викам на ума: защо бе, хора, защо бързате да потъпчете това, дето го имате, поради нетърпение да постигнете онова, което още не ви е дадено. А не ви е дадено, щото ви е още рано да го знаете. Спрете, вслушайте се в гласа на Творението около вас и дано той ви предпази от греха, както се нарича подранилото знание, взето насила от нещо си.
Зелените плодове и на най-лековитите дървета понякогаш са отровни. Знам, че човекът често се гнуси да бъде брат на човека, но нека се опита да бъде брат поне на природата.
Макар в онези години да съществувала във вида, в който и всички останали хора, Стойна през цялото време притежавала и онези чудни възможности, които била открила у себе си още при първата среща с Брат й Светлия. Но тези възможности й служели рядко, защото тогавашните й съвременници живеели просто и се нуждаели от прости чудеса: лечение на хора и добитък, предсказания за градушки и суша, измолване от Небесата на дълго чакана рожба. И само понякога no-учените питали Преподобната накъде отива животът и какво я чака България, а и света. Казвала им част от онова, което знаела, но не всичко. Времената били тежки, а душите - изнурени от бедност, скръб и безсилие пред живота.
Знаела всичко за българското племе: можела да начертае върху географската карта на света пътя, изминат от нашите далечни предци, виждала като на кино дългите им походи през непознати земи, запомняла лицата, дрехите, ритуалите им, а също и местата, където у сядали. Знаела, че и народите, подобно хората, имат своя предначертана съдба, с тази разлика, че преди да се вселят в плът на
Земята, хората могат да избират родители, родина и даже земната си участ, а народите са лишени от подобна възможност. Но пък племенната история на всеки народ предварително била очертана във въздуха във вид на корона или нимб над територията му - знакът на България много приличал на старата буква (ъ) и никакви събития не можели да го променят. Но имало сили, годни да смекчат

поражението или да разтълкуват опасностите на победата.
Понякога си мисля, Боянке... и все ми се ще да го вярвам... че на нас, българите, ни е дадена една такава съдба, дето може да се нарече вечност. Като се денонощно лутам из мене си, из разните памети и мисли, дето са се натрупали в главата ми, все ми се привижда, че нашите с тебе еднокръвни и едноутробни братя са калемът на Небесата. Ей такъв като този в ръката ти, само че голям и може да драще и по трева, и по камен, и по вода... че и по небето пише. От що идат тез мои картини, ще попиташ. От туй, дето го зървам, като се вгледам дълбоко във времената. Там е ясно написано, че де минат българи, белег оставят... Какъв ще е тоз белег? Донейде видим, донейде невидим: я кръчма до храм ще отворят, я град в пустиня ще струпат, я земя и небе в едно ще сведат и като ги силно омешат, ще изкарат я песен, я приказка... и ще ги турят на книга, та да се помни... Ще рече човек - туй добре. Ама аз знам, че има и нещо, дето хич не е за фалба. Ама хич!
Неблагодарни синове излязоха нашите хора, керко, и срамно непочтителни към векове и предци.
Рече им баща им - оня същият, дето народът го съди, че уж бил имал цял сноп с пръчки, та с пръчките съветвал синовете си. Не е вярно туй. Никак! Истината е друга, макар да е същата. Като усетил, че бере душа, старецът извикал петимата си сина, вдигнал срещу им разтрепераната си ръка и рекъл: „Синове мои, видите ли тази ръка - нищо че днес трепери, тя някога е въртяла меч и е държала книга... А вие сте нейните пръсти. С един пръст човек посочва на децата си небето и всяка сутрин им казва: „Той е там“. С два пръста ни е дадено да вдигнем ръка и да кажем: „Аз съм тук и съм жив!“. С три пръста се кръстим, кога се молим Богу и му се обещаваме. С четири се ръкуваме с всеки, що ни е подал ръка. А петте пръста правят юмрук. Бъдете и вие, синове мои, юмруком сонщим и никогаш не политайте на бой първи, ала посегнат ли ви, нека яростта ви да не бъде по-зла от заплахата... Бъдете мъже и бащи на мъже, мъдри и праведни в думи, дела и помисли! И живейте в братска прегръдка от нине и до века!“.
Тъй то, ама кой слуша баща и майка! Никой! Както днеска, така и тогаз. Още неизстинала пръстта на бащиния гроб, синовете му - за срам и резил пред човеците - фукнали да се делят. Какво, мислиш, делили гидиите? Не ниви и не ливади. Свето делили! Свето ма, Боянке! Дето го е Бог дал един за всинца ни, а те го искат само за тях си. И като се спогодили кой колко да вземе, без да си кажат дума накриво, всеки тръгнал нанякъде с верните си люде - един накъмто изгрев слънце, друг накъмто залез слънце, трети подир вятъра - и кой къде стигнал, заградил онуй, що людете му успели да обходят за десет дена на кон, и тъй си направил царство. Що са колци забили момците ни, що са пръте на плет изплели! Пет огради, Боянке, и сите български. А светът ги гледал и не можел да се начуди: напаст ли е туй някаква, или Божия нужда голема. Па като им се накрая начудил, взел и той малко по малко да си загражда. Един тук, друг - там. Тъй нашите българи, керко, зарадвали другите народи с небесен дар: научили ги, че както Господ от пръст прави човеци, тъй човеците от пръст правят държава.
А годините се търкаляли — де в мир, де в бой, светът си живеел живота. Ама то живейш-живейш, па вземе да ти омръзва и светът взел да усеща, че не му стига въздух, пък то било от туй, че не му стигало заграденото. И ръгнали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй добре, ама сухата земя малко, пък и отвсякъде обиколена с вода, и тя солена. Оди да ореш и сееш в солта! Но светът не е вчерашен и по едно време видял, че има два други пътя за порастване на всяка държава — единият е нанадоле и майката му е копане, другият е нанагоре и майката му е... Той нямал майка, имал само
Баща. Тез, дето взели да копат, намерили сичкото земно имане и се разпрострели надълбоко. Туй злато, туй подземни лековити води, туй кости и свети мощи - всичко станало тяхно. А българинът...
Сал дето го набеждават за уж много работен! Вятър! Нито е, нито ке биде, оти он по сътворение си е по-такъв, а по-такъвите малко работят, повече мислят, та и нашите тъй.
„Мен ми имане не требе. Булката ми е златото, синовете са ми среброто, щерките - ситен маргарит... Що ми е мене да копам и да се абим, я по-добре да се яз разширявам нанагоре - хем лесно, хем дъно няма.“
И тъй, българите открили за света и му поднесли своя втори небесен дар... И за него ще ти издумам, Боянке. Ама по-сетне.
Стойна казваше още, че на много народи е дадено да избуят на земята като цветя, да я украсяват някое време, после да клюмнат, да увехнат и дори да изчезнат от лицето й и за тях да помни само науката. Други народи минават като метеори през световния небосклон, светят и приковават погледа на човечеството, после угасват, падат неизвестно къде и остават само предвещанията и митовете им. Българите са гмуркани: дадено им е неведнъж да стигат дъното, изчезвайки от повърхността на историята, а после да изплуват от дълбините като новородени, и прегърнали скъпите дарове на миналото, да започнат всичко отначало, доказвайки на света, че племенната душа също може да бъде безсмъртна.
- Никой народ, Боянке, не иде на света ей тъй заради едното гезме. Всякой народ си има (25)

заръка - да е камък в темела на храма световен и да пребъдва според съдбата си...
Затуй, кога тръгнах третия път към Небесата, аз исках само едно: мир за света и милост за
България - окървавената, осакатената и разпънатата на кръст наша земя. Годината беше хиляда деветстотин и деветнайсета. Месецът - ноември.
(Подписването на Ньойския договор.)
В онази късна есен котките ми първи усетиха подранилото застудяване. Аз, макар целогодишно да носех една и съща дреха - черното вълнено расо, - не помня да съм изпитвала нужда от леко облекло през лятото или от по-дебело - през зимата. През всички годишни времена ми беше толкова топло, колкото ми беше потребно, за да се чувствам добре.
Онази сутрин, за която искам да ти кажа, двете ми другарки, дето винаги спяха ей тук на вехтото чердже до миндерчето, изведнъж скочиха при мене и сивата обгърна с корема си главата ми като с шапка, а рижата се пъхна под чергицата и изопна гръб покрай гърба ми. Знаех, че ме предупреждават за нещо - и друг път се бе случвало, - но сърце не ми даваше да си помисля, че е толкова страшно. Все пак войната бе свършила. Вярно, че хиляди
(повече от 111 000 ) български войници и офицери продължаваха - виждах ги и се молех за тях! - да умират от треска в пленническите лагери из мочурищата край Солун, а на други - дето бяха болни от скорбут - месата от лицата и слабините им капеха зад бодливата тел из Сръбско, но нали светът се успокои, че по-лошо от това не може да стане, пък и победители и победени седнаха около една маса и оставиха човечеството да се надява на мир и справедливост.
Тревогата на двете ми животни ме накара да се загледам и да видя какво става около онази маса далече оттук, където - знаех това - държавите победителки се бяха настървили срещу покрусена
България. Образа, който ми се натрапваше, мога да изразя съвсем приблизително: глутница чакали, обградили безпомощно и изранено куче... Чакаха само одобрителен знак, за да го разкъсат.
Стойна неведнъж ми е казвала, че душата на всеки от нас е надарена да знае всичко, каквото иска да знае, стига да може да си го спомни или пък да си го представи. И че това не е ни магия, ни свръхестествена способност, а просто привилегия и дар на еволюцията, която тя наричаше Божи промисъл.
Тогава видяла онази стая - продълговата, не много светла,
(Залата на кметството в парижкото предградие Ньой
Сюр Сен, където на 27 ноември 1919 г. е сключен Ньойският договор. - Б.а. )
с дебели килими по пода и географски карти по стените, чула думи на непознати езици и те стигали до нея във вид на кълбовидни светлини форми, а съзнанието й ги разчитало и превеждало така, че ги правело понятни не само чрез прякото им значение, но и чрез скрития им смисъл. Тогава Преподобната разбрала: тайно сме били обречени на заличаване от образа на земята и скоро вече нямало да ни има на света като държава.
Някогашните ни съюзници предварително се били договорили и си били поделили България...
(Има се предвид планът „Венизелос“, предвиждащ изчезването на България от картата на Европа чрез поделянето й на три автономни области, всяка от които остава под протектората на една от държавите съюзници: за Гърция - територията по линията Неврокоп - нос Емине, с център Бургас; за Румъния - частта Емине - Видин, с главен град Русе; останалото - заедно със столицата София - за
Сърбия.)
Европейските сили също били против нас.
И никой в наша защита.
Сигурно е имало причини - нищо в този свят не възниква без необходимите му основания, - но причините, които Стойна долавяла, не й се виждали достатъчни, за да бъде затрит от картата на света цял един народ.
- Тогаз хвърлих се яз на колене пред Светите Застъпници на България и цяла седмица денем и нощем се молих - без сън и хляб, само с по глътка вода. Снагата ми изсъхна, смали се, усещахсе лека като листо и страданието сигурно щеше да ме повали, ако не беше вярата.
Накрая се приготвих за примиране: причестих се при отец Георги, казах му:
„Ке одам. Ке удрам чело о земи, докле не ни опростят и склонят да помогнат...“.
И му заръчах да ме заключи в стаичката ми и никого да не пуща при мене, докато не му се обадя, че съм се върнала; сетне изпих половин стомна вода и се приготвих да се отнеса...
И стана чудо.
Вместо аз при тях, те дойдоха при мене. Всичките. Водеше ги свети цар Борис-Михаил
Покръстител.
Шест златисти пулсиращи облака, всичките прорязани радиално от сивите линии на тревогата.
Макар да изглеждали почти еднакво, Стойна познала Царя, познала го по нещо, необяснимо с думи.
Стаичката й се напълнила със светлина, макар отвън да беснеела подранила виелица.
Светлите души обградили леглото й и всичките изглеждали тъжни.
„Какво да ти кажа. Виновни сте си.“
Свети Борис вдигнал коленичилата Стойна и я накарал да седне.
„Виновни сме, Свети Царю. “
„Що ви трябваше първи да вдигате ръка срещу брата си... нощем... изневиделица и против всякакви правила
(Става дума за началото на Междусъюзническата война, когато българският главнокомандващ ген. Савов


- зад гърба на кабинета - издава получената от Фердинанд устна заповед за нападение и следващите два дни българските челни отряди атакуват сръбските и гръцките предни постове в Македония.)
... Не че бяхте точно Каин... то и отсрещните не изглеждаше да бяха Авел...“
„Не наша бе волята, Царю Свети. Не наша бе тази мракобесница втората война... Никой от нас не я искаше. Ти виж селата ни - само жени, добичета и гробове... “
„Оправдавате се с царя си. Но нали вие си го избрахте. Нали вие му отидохте на крака, нали ваша бе волята да му дадете корона и да се наречете негови покорни чада, оставяйки съдбините си в неговите ръце... Който е на върха, той следва волята на низините. Защото е избран. Така вашият избор се превърна в онова наказание, което и най-върлият ви враг не би могъл да ви причини.“
„Единни бяхме, Свети Царю, но само донякъде. Само до Одрин. Оттам нататък ние гледахме към
Македония, царят ни гледаше към Константинопол. Разминахме се. И грехът е негов. “
„Никой няма да бъде снизходително пощаден, нито наказан повече, отколкото заслужава. “
„Младият ни цар Борис... той е невинен.“
„Има ли война, невинни няма.“
„И какво ни очаква от днес насетне?“
„Нищо по-лошо от онова, което сте си заслужили, и всичко, което се въздава на излишно покорните и плахите в мислите си хора и народи.“
„Не всички, Царю Свети. И невинаги. Плачът също може да бъде вик на недоволство. Плачът, както и храбростта, породена от отчаяние. Най-отчаяните тръгнаха... Знам. Виждах ги. И вие ги виждахте... “ „Там причините са повече от една и някои от тях си противоречат... Макар че ние знаем истината. “ „Но тези хора също са част от народа, който поради скръбта и умората си изглеждаше овчедушен... Настъпваха към София. Почти обезоръжени, но много гневни. Изглеждаха грозни, но единствени те мислеха за нас. И вече не бяха войници на царя, а воини на нашата воля.
(Става дума за
Войнишкото въстание.)
Това не е ли достатъчно?“
„Добре, че бяха те да ви защитят като народ. Въпреки различните тълкувания. И само заради тях ние всички ще припаднем пред сияйните ступи на Отца ни и в един глас ще го молим за пощада. А ти стани, яхни белия си кон и тръгни из народа, както го правеше в първите дни на войната. Лекувай душите и мислите окуражавай! За телата сме изпратили достатъчно врачове.“
„Как да ги накарам да ми повярват, Царю Свети? Днес никой на нищо не вярва. След всичко, което се случи между народите, хората взеха да се съмняват дори в справедливостта на Всевишния. “
„От това, че някой се съмнява в Него, Той няма да стане по-малко Себе си. А ти им говори за онова, което очаква света в най-близко бъдеще. Предсказвай им събитията от утрешния ден, от идващия месец. И като станат преки свидетели на сбъдването, хората ще повярват в тебе, а чрез тебе
- и в Небесата. Ще ти бъде дадено да знаеш всичко, което очаква българския народ... “
„Лошо ли е?“
„... ако той продължава да бъде безропотен съзерцател на съдбата си. А също и всичко, което ще го направи след време духовен водач на света, ако той, разбира се, изяви воля за това. Винаги има или - или. И да не се оправдавате после, че уж така ви било писано. Важното е как го четете. Ставай и тръгвай. Още днес. На всички, които те слушат, кажи, че макар и прикована на кръста, Бог няма да предаде земята ви на разтерзание. В делото си няма да си сама. Ще ти бъдат дадени и помощници мъж
( Най-вероятно става дума за пророка Влайчо от Коняво )
и жена
( - за Ванга, чиято провиденческа и лечителска дарба за пръв път се проявява през 1941 година)
, а над тях и един Учител в земна плът.
(Учителя Беинса Дуно )
Те ще станат известни след тебе, но само по време. Мъжът ще те надживее, за да те продължи, колкото може.
Жената е млада, като тебе сляпа и самата още не знае, че Божието око скоро ще се всели в нея, а после тя ще идва при тебе за помощ и подкрепа. Учителят пък дълго след отхода си ще просиява.
И не бойте се. С боязън от Бога живейте, но без страх от идващото. Дето има вина, там има и опрощение.“
И Бог бе добър. Намери се човек и държавата му , които в оня час протегнаха ръка на България, и ние останахме видими за света и доколкото можехме - целокупни. Макар и това да имаше скъпа за народа цена. (
Президентът на САЩ Удроу Уилсън заявява, че по-скоро ще напусне конференцията в Ньой, отколкото да се съгласи от картата на Европа да бъде изтрита държава с древно минало. Според историците няколко години преди това
Съединените американски щати вече са проявили активен интерес към България чрез посланика си Дикинсън, който съобщил на цар Фердинанд, че самият Пиърпонт Морган кани българския финансов елит на среща във Вашингтон, предавайки заедно с поканата и оценката на държавния секретар на Щатите Джон Хей: „България е ключът към балканския ребус, без който не може да се реши задоволително нито един балкански въпрос“, и още, че „е настъпило времето, когато от досада за дипломатите българите се превръщат в тематика и район на прогнозистика“. - Б.а.)
Така завършило третото й примиране.
Пак ще кажа, че онова, което Стойна ми предаде като спомен от своя разговор с българските светци, не е имало и не би могло да има словесен израз. Можело да се назове, но не можело да се разкаже. Разликата между истината и разказа за нея е както между съня и живота. В съня човек можел да разговаря с птици, да посещава непознати земни места, звезди, облаци, можел и да (27)

лети... Но опита ли се да разкаже какво е преживял, разказът му излиза такъв, че никой не му вярва и често го вземат за луд...
След Светото посещение - още на другия ден - от околните села, та чак от Горна Джумая и Самоков, а после и от македонските краища, взеха да се явяват непознати мъже с писма от свещеници и кметове, дето ме канеха да ида в селата им и да кажа на людето какво ни чака в идущите времена. Приносителят на писмото идваше качен на кон и друг кон водеше, дето да ме мене отнесе натам, а после и да ме върне.
А зимата започна люто: сняг до пояс затрупа пътищата. Но аз ходех от село на село, от мегдан на мегдан и от черкова на черкова. Хората ме посрещаха с онова голямо надяване, с което посрещат запролетяването след дълъг студ или заоблачаването в сушави месеци. Вярваха, че мога да им кажа нещо, което не знаят, но което непременно го има и те най-после с нещо са се удостоили да го научат.
Разпитваха ме ще трае ли дебелият сняг и след Ивановден, или зърното ще измръзне; ще има ли болести по хора и добитък; добри ли ще са жътвата и гроздоберът, и чак накрая някой се осмеляваше да ме пита, ако е вярно, че съм била надарена с Божия милост да ходя из Божиите градини, какво има там Г о р е?
„И там е за хора направено. Също както и тук. Само че малко наопаки. Людете, дето тук са били сиромаси, там седят край дълги софри, ядат и пият, пеят, ако им се допее, а онез, що приживе са били богати, те диван чапраз им стоят, чашите им доливат и им слугуват като същи робове. Който е давал тук, там ще му се даде. Който е обичал парите и само заради тях е живял, и там само с пари ще живее - дава му се торба жълтици, па нека ги яде и пие, та да види как се дъвче злато и как се преглъща без вода. Който е тормозил вдовица и не е дал хляб на сираче, горе ще ходи сам из нажежена пустиня, пясък ще му е постеля, пясък ще му е завивка, горещ пясък и змии из него.
Ако тук си добър, и там ще бъдеш добре. Ако тук си зъл с людете, и там ще си зъл, ама само с тебе си. Щото злите живеят сред богатство и всякакви благини, но не могат да се докоснат до тях: идат ли там, веднага ги връзват за дънера на дебело дърво и ги оставят да гледат... само да гледат как добрите живеят и се веселят...“
„Ами крадците и убийците?“
„На крадците се дава само онова, което тука са крали. Ама не им се дават ни ръце, ни усти. Само глад и жажда. Убиецът пък, докато е горе, му се случва онова, което той е направил на земята: ако е убивал с нож, двама дяволи го режат парче по парче, но през нощта раните му зарастват и на другия ден рязането започва пак отначало.
Така до безкрай.“
„Кажи за децата, миличките, дето са невинни и неповинни, но Господ пак си ги взима?“
„Растат си, все едно са си у дома. И живеят толкова, колкото биха живели, ако са тук. Не плачете за тях. Там всички са техни майки и бащи.“
„А нещо за тези, дето сами посягат на живота си и тук ги погребват извън селското гробище, като най-прегрешили?“
„Те и там си имат отделно място, щото по неразумие свое са рипали срещу Бога. И там им се дава да преживеят онова, заради което са посегнали на живота си. Ако болест ги е принудила да си метнат въжето - само в болест остават. Ако е кара севда - тъй си се топят в тъги и мъки сърдечни. И болеят причината на преждевременното си умиране толкова дълго, колкото е нужно, за да я заобичат.
Чак тогава грехът им се опрощава и те се връщат на трапезата при другите праведници...“
Нищо такова не съм видяла, нито някой ми е казал, че е видял, но щом ми идва наум, туй ще рече, че нещо такова някъде се случва или се е случвало.
Иначе откъде може да ми придойдат в ума такива думи, ако не от онази Книга на вечността, в която е записано всичко, ставало някога по света, и пак в нея е предвещано бъдещето.
„Ами за свето какво ще кажеш, за свето и за държавите! Ке се прегърнат ли, или ке се избиват?!“
„Светот още не е пораснал, сине. Он е като дете, що има сили за нещо си, но сам не знае за какво.
И все налита на бой: младо добиче, кое го е страх от друго добиче, щото го мисли за по-силно.
Докато има люде на свето, ще има и бесове.“
Баба Митрана Гонтева ми е разказвала как хората по селата посрещали Стойна. Туй, което тя е видяла, се случило по Богоявление през двайсет и трета година: - „В онез времена яз не бех веке чак толкози млада, ама пак обичах да походвам на гости у майкини си в родното ми село Рожен. И се разчу еднъж, че там щяла да дойде самата Стойна Преподобна, дето жувееше в църковата „Свети
Георги“ в Сушица. Роженскиот кмет лично и писмено бил пратил за нея. Да дойде тя и да каже на людето що са й рекли светците и какво има да става с времената. Пременихме се ние, боднахме си по стръкче чемшир на ухото, щото бе зима и немаше цвеке, надиплихме се и се скомросахме в пълно достояние. То студ, ама ние стоим и чекаме. И ей я светицата - иде качена на кон, конят й бел, а она в

черни дреи. Камбаните викат, га че царот ни е дошел. А людето събрано насред село пред черковата, мълчи и га че не диша. То и кучетата не дишая. Ни лай, ни мяукане или друг глас откъм наоколо.
Пред коня й юнак, след коня й - юнак. Един и държи юздата, другиот подлага ръцете си ей тъй сплетени като едно стъпало, та да стъпи тя и да слезе. Па как приказваше Стойна!! Като владика, че и отгоре! Гласът й висок и силен, наоколо тихо, та ти се чуе, че не човек дума, ами камбана пее. Па едни думи, ще речеш - сама Богородица ги реди! Тогаз Янулка на Ганчо Крачунов се простуди, щото се бе напременила със свилена пазва като за Лазарица. Простина тя и детето й я напусна, преди да го е родила. Та после Стойна я лекува откъм бездетство и след някоя и друга година Крачуновци си отимаха три момчета.
Най-чудно от сичко бе, че не знаехме как да се подредим, та най-добре да посрещнем
Преподобието. Дали първо мъжете, а зад тях жените... Не идеше някак си. Стотина мъже да стоят на крака и да посрещат жена, га че тя е солунският владика или някой министер. И другото някак си не иде - жените първи, а зад гърба им мъжете. Такова нящо и в Библията го няма, питала съм отец Костадинов. И кметот, нали ни е учен и без малко адвокат, заповяда най-правилната подредба: мъжете отдясно, жените - отляво.
„Братя и сестри мои, праведни чеда Богови...!“ Тъй рече най-напред Преподобната. Тя приказва, ние подсмърчаме. Хеле па яз. Милно ми едно таквоз, че има люде измежду нас, дето са някак си ближни на Бога и покрай тях и ние моем се приближи до Него...
„Не туряйте страх на сърце, ни други ваши кахъри! Добра ке биде годината, снег ке има докъде март, па ке се сетне разхубави времето, ке е дълга пролетта и работна, а лятото ке пожали труда ни и берекетът ке е добър... Зор ке видят само лозарите. Ке падне градушка баш кога зреят гроздата... та виното ке е малко... но царевицата ке е колкото лакет и за добитъка ке е добре...
През септември няма да се ни годявате, ни кръщавате, ни ке менявате пръстен... нека дойде ноември. Септември ке бъде буен... И няма да е за добро... но буната ке е далече от тука... подир туй светот ке се слегне, ке се кротнат държавите и тъй още двайсет години...“
„А царот ни Борис? Ке се задоми ли момчето, или ке праим ергенско царство с него и брат му?!“
„И туй ке стане, ама нека не бързаме. Момата му още не е изтъкала платното...“
„А България? Какво ще стане с България?“
„Много работи ке станат. Ако политикантите скарат народо и он почне да се мрази, ке дойде глад и мор. Деца и старци ке умират без лек и лекарства. Обич, обич требе на ората! Нема ли я, ке се затрие убавата ни държава. “
„Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир Германия?
„България и Русия завинаги ке са вързани една за друга, но невинаги за добро. Те са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото оттук е тръгнала към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме й пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш - сака да те прегърне, утре я гледаш - сака да те яде. Тъй става, щом тялото не почита душата си, а някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век
- помнете ми думата, - и она, дето днес е ръгнала да прегази свето и като порой мътен да го залее, ке биде прегазена, ке бъде бита, ке се свие в коритото си и дълго време само ке шушне... Ке шушне и ке въздиша... Тогаз отново ке й потребе душа и она пак ке прегърне България... Внуците ви ке го доживеят.
- А сеги, идете си по домовете, арни човеци, идете си, но да знаете: на нашата земя се е родила бела птица. От мъка се е родила. Може да е гълъб, може да е нещо друго. След шейсет години тази птица ке литне по широкио свет. Който нашенец я види или пипне с чисти ръце и арно сърце, ке получи голема сила, дека никой не я знае... Айде идете си, добри ора, молете се и благодарете...
Който може да бъде признателен за малкото, що има, скоро ще му се даде и големото, за което се моли!“
- Това ми бе казано, Боянке, тъй, га че някой вътре у мене четеше от Книгата, пък аз го слушах и само повтарях. Макар че гласът ми трепереше. Тежка съдба я чакаше милата ми България, тежка, но подир благодатна — като на всички Божи довереници.
А годините след септемврийския метеж бяха тревожни: два атентата срещу цар Борис Трети, атентатът в църквата „Света Неделя“в София, разбойници по пътищата, политически битки в
Народното събрание. Малките безпризорници - сираците от войните - бяха станали големи крадци и просяци; самарянките на царица Елеонора все почесто се забелязваха под градските фенери
- с пробити обувки и ажурени чорапи до под коляното... И кой знае защо, из народа за всичко обвиняваха ергенството на младия ни монарх. От умни хора съм чувала, че ако се бил оженил навреме и бил осигурил трона с двама-трима сина, както някога това бил направил баща му, днес царят едва ли е щял да бъде тъй често мишена...
(29)


„Люде, не бойте се за царо ни.И не страшете се за неговио живот.Комуто е дадено да бъде отровен, него го куршум не лови. Оти в небесата е сичко отрано записано и сичко си става по ред и по списук...
А докато му дойде редо на Борис, що работи има още да ни се случат... И какви работи, Божкеее!“
През хиляда деветстотин двайсет и девета година, тъкмо когато завършвах Американския колеж в
Симеоново, из София се заговори, че царят предприел пътуване по Европа - както това бил направил преди години баща му - в търсене на принцеса, подходяща за българска царица. Най-дълго време прекарал - пак по примера на Фердинанд - в Италия, където дори станало дума за годеж с Мафалда
Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил. Поради неизвестни на нас обстоятелства обаче няколко месеца по-късно цар Борис се сгоди за другата дъщеря на краля - Джована.
По същото време аз вече бях започнала следването си в университета в Гренобъл, но престоят ми там трая само година, защото един априлски ден след разходка с приятели до Цитаделата над града аз се върнах със зачервено лице и още на следващата сутрин кожата на страните ми започна да се възпалява, да образува червени петна, които после взеха да се втвърдяват, и скоро лицето ми се покри с дебела напукана кора, и остана неподвижно като парализирано. Приличах на гипсова маска. И най-лекото движение на устните ми причиняваше непоносими болки и кървене. Клепачите ми бяха втвърдени и почти неподвижни. Не можех да отварям устните си и се налагаше да поемам течна храна на върха на чаена лъжичка, и най-много по няколко капки десетина пъти на ден.
Отслабнах чувствително, не можех и да говоря. После се оказа, че склеродермията - така се казваше заболяването - бе станала причина за развитието в организма ми на туберкулозен бацил. Обиколих най-големите европейски болници - баща ми трябваше да продаде аптеката си, за да ме лекува, - но най-окуражаващата реплика, която чувах при изписването ми, бе: „Някои колеги възлагат големи надежди на предписания препарат, пък и организмът на госпожицата е млад, дано се пребори“.
А организмът ми вече тежеше 48 килограма. От време на време наистина настъпваше ремисия, но всеки следващ пристъп на болестта биваше още по-силен и отчайващ както за мене, така и за лекарите. Накрая професор Делвиг от клиниката по белодробни заболявания в Женева, където последно се лекувах, направо казал на баща ми, че склеродермията е нелечима и единственото, което ни остава, е да чакаме дали тя ще ме отнесе в гроба, или ще я изпревари туберкулозата. И предписал инжекции с морфин. Но има Бог и той е добър. Лятото на трийста година на епархийския събор в Горна Джумая дядо ми свещеник Симчо Орешков се видял с отец Георги Костадинов от
Сушица. Още на другия ден мама ме уви в одеяло, баща ми нае файтон и през нощта - да не виждат хора ужасяващото ми лице - ме докараха тук, в църквата „Свети Георги“ при Стойна Преподобна...
Не исках да ходя никъде, не исках повече да се лекувам, исках да легна някъде и да умра. “
„Е па ке я вдигнем момичката... А подир ке я и оженим. “
Така каза светицата, а аз не допусках, че прогнозата й се отнася до мене.
„Отец, яз сакам до утре вечер да ми докарате откъде Гръчко - от града Кавала - една тенекийка с ричиново оливие, друга тенекийка - по-малка - с мед от липа, и всяка заран да ми носите по шише млеко... ама млеко от крава, де лежи в един обор с овци, оти овците пречистват кравата и она не боледува от туберкулоз, като не боледуват и овчарите, щото нощуват въз овчия тор... За яйца немайте грижа, яз тука имам кокошки... “
Датата беше 17 юни. И до днес почитам този ден като празник на повторното ми раждане.
Първите няколко нощи спах в самия кораб на църквата - точно под купола и върху Камъка на изцелението. Цялото село се извървя да ми носи постелки, завивки, пъстри китеници, козяк, който не пропускаше ни студ, ни влага, губери, бродирани възглавници, пълни с разчепкана вълна - за по- меко... Знаеше се, че Преподобната ще преборва смъртта. Денем в църквата идваха хора да търсят помощ или за нещо да благодарят, та ми помагаха да прибера постелките си и да ги кача горе пред стаичката на Стойна. Там лежах до вечерта. Ставах само колкото да се опитам да пийна глътка мляко, с разбити в него жълтъци и мед.
Още помня първата си нощ в църквата. Макар че бе лято, в храма бе хладно и аз спах дълбоко и без да виждам сънища. Събудих се с усещането, че съм здрава, и побързах да отворя очи, но клепачите ми се оказаха все така твърди и неподвижни.
Чудото все пак настъпи. Забелязах го само аз. Когато Преподобната ми поднесе купата с мляко, аз успях съвсем леко, въпреки болката, да разтегна устни и да захапя ръба на съда така, че можах да погълна половината от течността, което пък изненада измързеливения ми стомах и той реагира мигновено, но все пак сдържано. Опиянена от крехката си победа, към обед аз поисках още малко от течната ми храна, но този път устните ми се оказаха отново почти вкаменени. Нямаше чудо. Вечерта пак повторих заклинанието, че не искам да се събуждам жива, и тъкмо да се отпусна и да заспя, откъм стаичката на Стойна надолу по дъсчените стълби затичаха стъпки, чух как Преподобната събува чехлите си, преди да влезе при иконите, после ме лъхна мирис на сух босилек и женско тяло и видях тъмният силует да коленичи край мене, и сложила ръка върху челото ми, Преподобната

зашепна молитви. После тя обходи иконите, както са си от ляво надясно - свети Харалампий, свети
Христофор, свети Стилиян, светите братя Кирил и Методий, светиците Неделя и Петка, а пред образите на Исус и Богородица падаше на колене. Когато стигна иконата на свети Георги, Стойна залепи чело о нея и остана така мълчалива дълго време. После отстъпи крачка назад, сви се, като че я боли стомах, и аз видях нещо, за което бях чувала, но до този момент не го вярвах: сгънатата черна фигура на светицата бавно се изправи, тя вдигна ръце с длани, обърнати към олтара, и постепенно започна да се издига във въздуха. Лежах още по-вцепенена, отколкото бях, и си мислех, че всичко е от лунната светлина и премрежения ми поглед, но когато белите поли на ризата се разлюляха под черното расо само на метър и нещо над мене, аз от страх рязко отворих очи, изкрещях от болка, но клепачите ми повече не се спуснаха. Помислих си, че сега пък няма да мога да ги затворя и ще трябва да спя с отворени очи. Светицата не чу моя вик, тя стоеше неподвижно във въздуха срещу олтара и говореше нещо. Гласът й в своите низини приличаше повече на плач, някакви непонятни срички капеха като бавен дъжд, разделени от паузи...
Не разбирах смисъла на думите, но долавях ритъма и извивките на нещо като мелодия. Особено когато молителката вдигна глава и с дясната си ръка посочи небето. После бавно се сниза надолу, докосна с ходила плочите на пода, отново се сви като в началото и остана така известно време, което ми се стори доста дълго, и аз поисках да стана и да видя дали не и е прилошало...
Но вместо това затворих очи, усетих клепачите си омекнали и потънах в унес.
И днес не мога да кажа дали онова, което през онази нощ преживях, бе само сън, или нещо, което наистина ставаше около мене, но което не ми бе дадено да разбера и да мога да го разкажа. Сънувах една златна вода - нещо като втечнено слънце, - което цяла нощ се гали о мене, милва лицето ми, плавно ме вдига на гребена си и пак ме връща надолу, дори навлажни устните ми и аз ги усетих омекнали и достатъчно гъвкави, че да мога да дишам с отворена уста.
„Ти проспа, Боянке, светлия ни гостенин, ама той поиска така, щото да не се уплашиш - каза ми на сутринта Стойна, докато събирахме завивките. - Айде сега да си изпиеш млякото, та да вършим още работа“.
На следващата сутрин започна лечението с компреси от рициново масло. Стойна накисваше памучна кърпа, на която бе направила дупка за носа, и налагаше кърпата върху лицето ми. След обед - пак. И вечерта. Първите няколко дни не почувствах облекчение, ако не смятаме повишения апетит. „Ха така! Става то, става!” Само тези думи чувах от Стойна и когато към края на месеца ми дадоха огледало, аз видях едно почти бяло лице с избледнели пукнатини и омекнала кожа. В средата на втория месец коравата маска взе да се бели, а на нейното място розовееха нежни петна като кожата на бебе. Останах в църквата „Свети Георги“ три месеца. Повече време отне лечението на туберкулозата. Макар и да усещах глад, макар и близките да удовлетворяваха всичките ми глезотии и капризи, телесното ми тегло не се увеличаваше.
„Като не разбира от лошо, ке требе да й се помолим на болката. Ти не се бой. “
И още същата вечер Преподобната извърши ритуала „Сладка и медена“, с който навремето прогонвали чумата, но той се оказвал успешен за всички тежки болести.
Малко преди да се мръкне, докато в църквата все още бе достатъчно светло, Стойна ме накара да коленича пред иконата на Богородица, запали свещ и няколко пъти ме обиколи, като шепнеше нещо, а после заговори високо, все едно наистина имаше събеседник.
„Болестчице-омайнице, добре ми дошла на гости, медена и шикерена, аз немам с що да те нагостя, затуй ти давам туй чедо, хем хърбаво, хем изхъртено, ни му е снага за еденъе, ни му са очи за пиенъе, отдоле вони на дърто, отгоре вони на мрътво, недей се сърди болчице, я ставай двуица да идем на връх на Пирин планина вдън гори и дъбрави, вдън зелени усои, там ке те тебе посгодя, посгодя юще юженя за сито бело камънье, за сито черно дънере, там ке те тебе окъпя в самодивското кладенче и ке те тебе задомя за жълта трева-морава... Че си ми сладка-медена,че си ми бела- червена... а туй дете хърбаво, хърбаво, та изхъртено, него ке тука оставим, дано го пцета изядат, дано го вълци удавят, дано го момци откраднат, да иде, да се не види от тук - у къща си бащина... Тръгвай да одим, болчице, дор не е петел извикал и не е слънце огряло...“
Стойна спря да ме обикаля, духна свещта, изгърби се на дясната си страна, както прави висок човек, когато води за ръка прохождащо дете, с лявата си ръка ме стисна за рамото, пошепна ми:
„болестите са като децата: обичат сладко и залъгалки“, и ме поведе в тъмнината по пътя към селото...
Стигнахме къщата на дядо поп Константинов, но не влязохме вътре, а я заобиколихме, за да идем в задния двор, където в изплетената от пръти кошара бяха затворени овците на свещеника. В ъгъла на кошарата видях грубо легло, а върху него проснати постелки и завивки. „Тук ще спиш и недей да викаш и охкаш, че да не секне млякото на стоката. “
Няма да разказвам подробности за безсънните нощи,пълни със смрад и животински звуци,(31)

ни за безумното си желание да си тръгна от там, без дори да се сбогувам с отеца и с милата баба попадия, но с радост ще спомена само, че след единайсет нощи, прекарани в кошарата,
Преподобната ме прибра от там и отново ме настани в църквата.
Още преди края на октомври успях да се излекувам от туберкулозата, а на двайсет и седми вече бях в София, защото исках да видя новата ни царица...
Когато казах на светицата защо бързам да се прибера, тя въздъхна дълбоко и предсказа нещо, чието сбъдване нямаше как да проверя.
„Ох, царю злочести и клети... Таа ке те тебе погребе, ала не ке те тебе оплаче. “
(„Мама, облечена в черно, ни чакаше на входа на царския дворец. Прегърна ни с усмивка, сякаш нищо не е станало. Хвана ни за ръка и ни заведе в черквата, където бе тялото на баща ни. Офицери, полеви адютанти, войници, всички плачеха, с изключение на мама. Никога не сме виждали майка ни да плаче.“ Княгиня Мария-Луиза, цитирана от Кристина Сикарди, автор на книгата
„Йоанна Савойска“.)
Много по-късно - вече в Америка - аз научих от български емигранти, че на погребението на цар
Борис Трети царица Йоанна не е проронила сълза. Италианските вестници писали, че принцеса
Джоана никога дотогава не била плакала, никога, освен на 25 октомври трийста година в град Асизи, малко след венчавката и преди да стъпи на българския кораб „Фердинанд Първи“, и да тръгне към неизвестността...
„Нейно Величество българската царица и младоженка дълго рида неудържимо, което изглеждаше доста смутително. “
ТРЕТИ ДЕН
Она излекуваше много хора. Само ке те види, ке иде на колизмите
(Иконите)
и ке приказва с них, а после ке ти каже. И я като одих - говори с колизмите. Унетре вратата влязооме и долу у самата черкова ни срещна. Сетне кротко си приказваше до волтаро. Света Богородица, свети Георги, света
Неделя - сите икони ги прекара. Колизмите - знам ли - не можааме да чуваме кажуват ли нещо.
Сигур са й кажували как да оздравее керката.
Елена Гоцева, с. Катунци
Макар и слънчев, денят бе студен - оня здрав студ, при който водата в отворената чешма замръзва, докато тече.
Недоспала и с тефтер, набъбнал от въпроси, аз тръгнах към църквата със смътно тревожно очакване. Знаех, че на Преподобната й остава един ден, а може би само часове. Чудех се дали трябва точно днес да я притеснявам с въпросите си и дали моята настойчивост няма да смути душата й.
- Туй, дето нощем не заспивам, Боянке, аз веке съм му свикнала, но тази нощ нещо ме стискаше за гушата и ми тежеше на раменете. И ми едно такова кахърно на ума, като че таванът ей сегичка ще падне и аз не мога побегнах, та ще ме той затисне... Тъй към полунощ нахлузих тъканите си опинци и излязох къде чинара, а вън студ и небето оцъклено, ще ме изпие с поглед. Мълчи и ме гледа. И аз мълча и го гледам, ала не виждам звезди, ами виждам хора - такива, дето ги нема по тукашния край.
Видях и мене си - в конопените ми дрехи, с въжето на кръста... Някой каза думата Тонзос
(Тракийското име на р. Тунджа. - Б.а.)
... чувала съм я, даже усетих една песъчинка върху езика си, както някога, когато казвах същата дума... И ми стана още по-объркано и плачливо, и тогаз нещо ми рече наум, че ей сега требе да ида...
Няма и докато мигнеш, аз вече бях там. Наоколо зима, както и тук, но аз видях пролет, същата като онази, кога брат Василий ни заведе с мама и Даритко в селото, а жените от общинарията излязоха да ни посрещнат с прегръдка...
Колко съм стояла нощес под чинара, не знам, но по едно време се усетих премръзнала. Ама не тръгвам да се прибера, ами все Тонзос ми в ума, пък не виждах какво се именува с таз дума, щото не знаех мъжка ли е, или е женска, или пък е дума за нещо природно... Виждах тамошното село - къщите, храма, хармана долу в равното край реката, където се събираше цялата общинария да издума своите си работи. Гледах, но нищо не чувах. Като че ушите ми бяха напълнени с мокра пръст. Нямаше ни гласове, ни шумове, само хора щъкаха между къщите, някои носеха сечива, други запрягаха или разпрягаха волове и катъри, деца играеха с кучета, но нийде не видях кокошки, прасета или друга стока, от която се чака месо. Ние там месо не ядехме, но гледахме кози - заради козината. Хубаво ми бе там, Боянке, и никак не ми се тръгваше да се върна къде тукашните места..:
Лицето й наистина изглеждаше променено. Очите й бяха плътно затворени, та чак стиснати, следите от шарката по страните й като че се бяха запълнили с плът, а и гласът й трептеше бистър и звучен като на човек, който се радва, че е преживял онова, което разказва.
Попитах я: защо поселището на богомилите се е наричало общинария?
- Ми то си беше такова. Там людете живееха някак си общо - макар всеки да спи и яде в къщата си, иначе животът им бе еднакъв и нямаше ни по-богати, ни по-сиромаси, нямаше завист, клевети и злодумие, а затуй нямаше и болести. И данъци нямаше, ни поклисари проклети. Людете живееха тъй, както е предрекъл Христос и както са живели първите му следовници, преди още поповете да измислят вярата християнство и да припишат на Божия Син думи, които той никогаш не е

продумвал. И тъй като никой в общинарията нямаше нищо в повече, отколкото му е нужно, та да го продава, никой не боравеше и с пари. И като нямаше помежду им сметки, нямаше какво да разваля общия им живот. Всички ядяха еднаква храна, същата, която заедно са си добили на полето, само че всяка стопанка си я приготвяше, както лично тя си знае; през зимата всички работеха кой каквото умее, а подир на пазаря в неделя следобед си разменяха изработеното и всеки даваше туй, що го има, и вземаше онуй, що го няма. Мама например можеше да тъче рогозки на конопена основа, а вместо вътък - сламки от лимец, щото са дълги и се огъват; можеше да плете и торби от лико, и обуща плетеше от лико. А съседката Труфка пък тъчеше ямурлуци пак на конопена основа, но с вътък от козя козина. Мама й дава рогозка и ликови обуща за децата й, Труфка й дава по едно ямурлуче за нас с Даритко и един по-голям - за мама.
В тамошното ми село всички работеха. Още първата година баба билярка водеше по горите нас, по-големите деца, и ни учеше как да събираме лековити треви, грудки и корени, как да ги сушим и да варим отвари. Работим, какво работим, в неделя заран всички сме в храма... то ние там храмове като тукашните нямаме. Една постройка от пръти, измазана с кал и белосана, а после отвътре върху калта налепени сухи стебла от коноп. Конопът през зимата държи топло, а през лятото - ладно, и не го гризат ни мишки, ни червеи, нито го влага разваля. Постройката вътре е разделена на две - олтар и молитвена стая с одялани трупи в нея, - на тях сядахме. В тамошните храмове никой не стои прав. А и на тамошните храмове входът е най-често от север, както е входът на тукашната ни църкова „Свети Георги“. Макар някои да викат, че тя била вдигната преди стотина години, аз вярвам на онези, които казват друго: тъй вкопана в земята и с вход от север, у тази църкова е иззидана по времето на богомилския ми живот. И затуй я познах, кога ме докараха за пръв път в Сушица. Бивала съм тук и тогава, както съм тук и днес.
В общинарията невинаги сме имали храм, молили сме се и в някоя голяма и суха пещера, че и на поляна, зашумена отстрани с дървета и шубраци. Храмът е там, където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра, той самият е храм. Нямахме кръст и не признавахме кръстенето. Само молитвата
„Отче наш“ и проповед за делата Исусови. Най-напред старейшината чете от книга за делата на
Исус и дванайсетте му апостоли, подир възрастните братя и сестри ги тълкуват, като привеждат примери от живота в тяхното си братство и от спомените си. А ние, децата, седим на първия ред и слушаме. Тъй растяхме. В общинарията, Боянке, а и в тамошния ми живот, нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни страх от нещо, освен от гръчките войници и от поповете, затуй се криехме от тях вдън гори, дето земята е чиста и топла, като току-що излязла от ръцете на Сътворителя. Там си живеехме по правотата на нашите мисли и в нашата си държава. Щом царщината не мисли за нас, що ни требе нам да мислим за нея! От какъв зор! Нямаше и убийства на хора или на животни в онез времена.
Нямаше нищо, помрачаващо съвестта. Но имаше обща взаимна изповед: като се събираха веднъж в годината долу на равното край реката, всички пълновръстни от общинарията се един подир друг изповядваха - да чуят сички кой какво нередно е сторил волно или неволно, и да му подир простят, ако е за прощаване. Тъй и ние, децата, се учехме на душевна свобода и на прошка - най- светия подарък, що човек може да даде на човека. И друго имаше, Боянке: еднаква строгост към всички и едни закони за всички.
Поради тез закони един ден ние с брат ми Даритко се сдобихме с втори баща и с брагче.
Всичкото туй тръгна още от неделната проповед. Седим си ние в храма, Съвършеният Годун чете от евангелието на Йоан за Възкресението на Сина Божи, а подир, като затвори книгата, взе да пита децата, дето седяха най-отпред - дали сме разбрали защо апостол Тома е наречен Тома Неверний.
И посочи момченцето на Зяпко, пък то вместо да каже, взе, та се разрева: „Мамо!“, а баща му, мъж на лице добър, също изплака, грабна детето си и напусна храма, като ни остави в едно объркване на мисълта... Да се прекъсне храмова служба - това според законите на общинарията бе престъпление, както да откраднеш нещо или да убиеш животно. За убийство на човек закон не бе предвиден, щото никой не искаше да повярва, че това може да стане. Та в онази неделя, Боянке, още същата вечер осъдиха Зяпко. Събрахме се всички долу на равното, дето лете вършахме лимеца, седнахме както винаги в кръг, а сред кръга - виновният и старейшините. Всеки пълновръстен жител на общинарията трябваше да разтълкува какво според него е сторил Зяпко и дали е право то, или не е. Никой не го защити, нито го някой нападна. Говореха за евангелски работи, пък се разбираше онова, що трябваше да се разбере. Но и виновникът дума в своя защита не рече. Наказаха го два дни да стои привързан към дънера на сухия бук в планината над селото, да седи завалията без хляб, без вода и без дрехи от кръста нагоре. Ако оцелее, прощава му се. Ако не оцелее или зверове го покъсат - Бог да го прости. Само една милост имаше в тези наказания. Ако първия ден вечерта някоя жена от братството се смили и иде да му занесе вода, което ще рече, че го иска за мъж и стопанин, наказанието се опрощава, общинарията пак се събира долу на равното край реката, всички до един поздравяват възкръсналия и пред очите им се извършва благословията. А Зяпко беше вдовец, (33)

както и мама. Отишла тя при бука и сварила сиромаха подут и от оси изпояден. Още малко и щял да умре от отровата. Как го е довлякла до общинарията, на гръб ли го е мъкнала, нали ти казах, че тя бе яка и белолика жена, а не тиха мушица като тукашната ми майка, стоварила го на хармана, дето предния ден бяхме чукали просо, и старейшината пак събра всинца ни.
„Когато ти, Зяпко, прекъсна нашето общение със Сина Божи и го направи чрез поплак и пред очите на детето си, ти смишляваше ли какво си направил?“
„Ъхъ.“
„Ти, Зяпко, дето бе вързан за бука по общата воля на синца ни, за престъпление към дадената ти
Божия Милост, каквато е раждането на син, смяташ ли връзването си за правдиво и угодно Богу?“
„Ъхъ.“
„Ти, Зяпко, като оплака покойната си жена и като се минаха четирийсет дена, защо не се събра с друга жена, както ти казва законът, ами остана ден и нощ да ревеш за починалата, че и по време на проповед, което е грях към светлината на живота и към душата на момченцето ти - сираче?“
„Щот’ да ма чуй мойта Бонча и да се върне...“
Тук се надигна друг от старейшините и зина, та рече:
„Ти, Зяпко, след като те Бог сподоби с нова жена, която те пожела за неин мъж и чрез волята си те тебе спаси, кажи тук пред справедливото ухо на братството, пак ли ще денем и нощем ревеш за усопшата Бонча?
„Тц.“
„Да дойде благословията и над двама ви!“
Но вместо старейшината да пристъпи напред и да положи ръка над главите им, стана баба билярка и рече да пита:
„Кажи, Зяпко, ти, като погледнеш тъз жена, какво ти става?“
„Па не знам.“
„Нещо да мръднува, да те присвива или пробожда извътре ти?“
„А, нищо ми нема. Здрав съм си.“
„А като речеш да помислиш за нея, пак ли нищо не сящаш?“
„Сящам. И ми се дощява ей тъй да седна, самси да седя и все да си мисля за Ягода.“
„А ти, Ягодо, теб сака ли ти се да седнеш и да го мислиш Зяпко?
„Ка да седна, бре люде, като тоз мъж и тез деца мене чакат. Ще го мисля насън, ще го гледам, докато шетам - де от горе надоле, де от доле нагоре - спорти кога как съм наведена...“
После старейшината възложи ръце на главите им и рече:
„Помнете и знайте закона на братството: изгасне ли взаимната обич, семейството ви може да бъде разтурено по всяко време, щом макар и една от страните поиска това, и от никого няма да чуете укор или зла дума, щото няма по-богоугодна клетва от вричането в любов...“
Но не каза по какво се познава, че любовта е изгаснала.
След като благословията на цялата общинария осени младоженците, на поляната се почна веселие, ама не онова бесовското, с опивание и блудно пение, а нещо като над скачане в моженето... Коя жена от седем различни билки ще оплете най-хубав венец за булката; кой мъж от двайсет и девет лескови пръчки ще изплете най-здрава кошница за семейството... Имаше и песни, и хороигране, докато се стъмни... Тогаз баба билярка отведе нас с Даритко и новото ни братче да нощуваме в нейната къща и ни заръча да останем там до другия ден на обед.
Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на училище. Кога е хубаво - работехме всякой според възрастта си. Брат Василий рядко се вестяваше в общинарията, и то само когато някъде из равнината имаше буна и гръчки войници биеха народа с бичове, щото не щял да плаща данъци, нито искал да отива на война, и хептен не скланял да пее по гръчки в черковите.
Веднъж в селото брат Василий го чакаха събрани мъжете, щото се чу, че откъм Плъвдин идели някакви люде, водил ги поп и още попове, та те искали да ни прокудят от общинарията ни, щото сме живеели противно на Бога, не сме признавали кръста и Стария завет, не сме почитали богатството, царя и църковата и тъй сме гневили Всевишния, та затуй настанала суша и скакалци опоскали гори и ниви.
„И жените да дойдат!“ - рече брат Василий и пратиха Даритко да мине от къща на къща и да ги викне.
„Братя и сестри, богоненавистните, чернокапците, разплутите в лой и греховност попове и техните слуги ще дойдат днес-утре тук в поселището ни и ще запалят де-що има за палене, ще сринат храма ни, ще стъпчат светите книги, ще вземат децата ни, а старците ще убият. Помнете, братя и сестри, ние не сме войници на гръцкия император, нито сме неговите робове! Ние сме воини на Бога. Ние не проливаме кръв и не убиваме хора и други живи боготворения, ние искаме мир за душите, свобода за умовете, равенство между човеците мъже и жени и никой човек да не бъде

господар на друг човек - на живота, имота, волята, тялото или душата му! Искаме да живеем тъй праведни един пред друг, както праведни сме се родили! Вземете кой колко може да носи: брашно, просо и завивки, и бегайте по гората от утре, та до неделя.“
Предната вечер баба Фота ми бе разказала история, която почти дословно повтаряше някогашната случка в общинарията, макар че бе възникнала седемстотин години по-късно.
„Двайс’ пета година, чедо, кога за цар имахме Борис Трети, гърци почнаха да стрелят из Българско и надойдоа до селото ни Ръждак, дека е край Петрич. Отива чичо ми Ставри, дето е женен за Зунка, щерката на Стойнината сестра Зоя, та отива той при Преподобната и кажува: „Преподобие, чуват се лошави работи. Що ще кажеш да правиме?“. А тя му кажува: „Ке бегате. Ке се върнеш у селото и на сички ора ке кажеш, че съм заръчала да си смелят брашно за петнайсе дена и да идете по гората.
Времето не е студено, ке устискате”. Тъй направили они, та се спасили.“
- Като че сега го гледам брат Василий, Боянке... Докато говореше на людете, качулката бе паднала от главата му, вятърът усукваше на масури дългата му тъмна коса, а тялото му беше изопнато като стебло на лимец и вятър свиреше в него... Очите на Съвършения нямаха цвят. Но звук имаха. Чух го тогава. А и май още го чувам...
Не помня на другия ден да е прииждала гръчка войска. Или византийците са заобиколили общинарията, или ги е дострашало да влизат дълбоко в гората, или ги е домързяло. След два дни се прибрахме по къщите си и децата отново тръгнахме на училище.
Същия ден брат Василий влезе в стаичката, пошепна нещо на учителя ни стройник Павел и аз чух само: „И от женските дай - тез, що са първи по рвение и по ум!“.
Тъй ние двете с Алга, дето сме най-прилежавали в четмото, а и бързо сме запаметявали написаното в евангелията, бяхме отлъчени в по-малката стаичка и подир там дойдоха майките ни.
Съвършеният ги почете чрез докосване на длан о длан, както според правилата на братството се поздравяваха мъже с жени. В голямата стая останаха отлъчени четири момчета. И техните майки - там. Избрани бяхме за ученици-послушници по пътя на съвършенството. Четири години щяхме да постоянстваме в пости, молитви и учене наизуст деянията на светите апостоли. Туй каза Василий на майките ни, а то никак не беше всичко. Каза още, че храната ни ще се дава от цялото братство, а за учението ни ще се отплащаме първо чрез прислужване в храма, а сезне и чрез истинска служба.
Но имаше и още. Не знам дали, ако ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се отдам на старание, или поскоро бих се върнала вкъщи, та да се после оженя за някое момче от долните села, дето нямаше братства, и затуй такива села ги наричахме богонемили. Но аз знаех само, че брат
Василий иска това от мене, и бях щастлива да го направя за него.
На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къщата на Съвършената Ведра, а момчетата - при Съвършения Янор. Бях на шестнайсет години, напълно пълнолетна и годна според тамошните закони за женитба и майчинство. Но Ведра ми рече:
„От днес твоят мъж е Светият Дух, а децата ти са душите на другите. За тях ще се грижиш и всичко ще правиш, та те да растат“.
И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени на четири евангелски пътя по дванайсет месеца всеки. А месеците - още по-дълги.
Първият ни евангелски път бе най-тежък.
Молехме се по седем пъти през деня и пет пъти през нощта. Хранехме се по малко, постехме като всички от богомилското братство: три пъти в годината по четирийсет дни, а три дни в седмицата
- вторник, четвъртък и петък - оставахме на хляб и вода. Аз оставах и в неделя, щото исках
Съвършеният брат Василий да повярва, че заради него бих направила всичко. Грях сторвах, но такива ме мисли налитаха.
И тъй, Боянке, цялата минала нощ мръзнах яз, прегърнала чинара, и га че от него извираха сичките ми видения, щото и той стар, колкото и виденията ми... Ей я Алга. С големите уши и малките очета, а и устата й не можеше да се затваря баш добре, щото й стърчаха зъбите. Но пък каква коса имаше Алга - половината й стигаше за постелка, а с другата половина се завиваше. Аз бях ощетена откъм коса. Но я ми виж очите! Гледат, га че ти думат. А според Съвършения брат
Василий очите ми говорели, но онуй, що казвали или що той можел да чуе, не било твърде добро.
Щото все съм поглеждала към цвекята на поляната и все ми се искало да се търкулна в тревата, а това са желания на плътта и влачат душата надолу къмто пръст и пропаст.
„Всичко, що е сътворено видимо, дете, е лъжа и е пратено за примамване на слабодухите люде.
Истината е в невидимото и то е нашият дар от Твореца.“
Вглеждах се в себе си, търсех да зърна невидимото, но виждах само страхове и понякога желание да се върна при мама. Но дойдеше ли Съвършеният да пита учителката ми Ведра как върви моето... ох... той казваше една дума, дето и сега, Боянке, ми е трудно да я изкажа... нещо като удопо... уподо...“
(35)


„Уподобяване трябва да е.“
„Тъй беше. А с тази дума искаше той да попита дали напредвам в стопяването на плътското и въздигане на мисълта.“
„Умът й пребъдва в старание и рвение похвално“ - казваше Съвършената Ведра и тъй скоро аз бях изведена една вечер от къщата на учителката ми и заведена в храма, дето се бяха събрали двайсетина мъже и жени, и от обикновена оглашена, каквито бяха всичките жители на богомилското село, бях въздигната в богодоверие и наречена вярваща. Накараха ме да се изповядам пред всички, както това си беше закон в братството, и аз си признах, че понякога ми е трудно да живея така, както се иска от мене, и че ми е идвало да се откажа, но баш тогава някакъв глас ми е казвал, че ще сторя най-голям грях... И аз се смирявах. Признах си също, че завиждам на Алга за косата й и че веднъж, докато съм носела вода от кладенеца, съм сгазила червей и че сиурно съм можела да го забележа по-рано и да не го сгазвам, но не съм гледала де стъпям... И нещо срамно си казах нред събраните вярващи... на теб ще го кажа, Боянке. Понякогаш, особено нощем, докато се молех, нещо отвътре ме напирше по... малка нужда... И то все към трета нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам.“
„Аз се мъча да потъна в моление, да не слушам какво ми нарежда тялото, но веднъж не устисках и...“ Казах го пред вярващите и се разплаках.
Никой не се засмя. Похвалиха ме за моето „не по детински насочено устремление“ и се започна духовното ми кръщаване. Само да ти кажа, Боянке, че кога съм се родила, майка ми ме е кръстила в църкова и тъй ми е дала име, а с него и ангел, който да ме запазва от зло. Но в богомилското братство не вярваха в кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух, и затуй Съвършеният Годун положи върху главата ми евангелието от свети Йоан, после прочете нещо от него, а и от апостолските послания, даде ми напътствия за душевен подем: „и знай завинаги, че няма нищо по-висше от любовта и жертвата и че душата може да служи на Бога само когато служи на други души, щото, макар да сме всички застъпили на пътя към Небесата, някои са по-наназад и трябва да им помагаме...“.
Върнах се в къщата на Ведра и започна още по-тежкият ми евангелски път - вторият.
Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвращение. Душата ми трябваше да възненавиди целия ми дотогавашен живот и аз трябваше да намразя всичко, което дотогава съм забелязвала: яденето на „дишаща храна“; влечението към противната плът на мъжа; да се гнуся от онова, чрез което идват на света децата, а също да ми станат омразни пъстрите дрехи, женските гиздила, високият смях, многото приказки, а накрая и сънят. В края на срока аз вече бях готова да повърна при мисълта за месо или човешка голота. Стомахът ми се свиваше с погнуса, ако видех герданче, па макар и от охлювчета, или пък момински венец от цвеке...
Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една яц излезе навън уж за по нужда, и тъй се не върна. На сутринта се разбра, че са се взели с Райчин - едно от четирите момчета, избрани да стигнат до съвършенство, двамата греховници избягали далече от тук в друго село, дето живеят само богонемили, а след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че чака внуче. Райчин се бил цанил за ратай при тамошния динат, пък Алга развъждала юрдечки.
Останах сама при Съвършената Ведра и грижите й за мене, и духовното ми уподо... е, онова, де, станаха денонощни. Тя настояваше да й разказвам сънищата си, а когато й се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала, тя ме прегръщаше с истинска майчина обич:
„Сънят е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небесата...“.
Да си починем, Боянке. Ръката ти сигур се е уморила. То моите приказки край нямат. Пък и май ми се ще да подремна.
Преподобната събу чехлите си и легна, а аз се учудих как може толкова висока жена да има тъй малки ходила - почти детски. Денят отиваше към зенита си, уж слънце, а снегът по брястовете от- среща се синее от студ. Мангалът бе взел да изстива, аз потреперих и кихнах. Преподобната скочи, като че някой я извика по име, затича надолу по стълбите и се върна с лопатка, и на нея купчина жа- рава. С голи ръце - казвали са ми, но не го вярвах! - загреба жаравата и напълни мангала. Така и не усетих топлината му: самата гледка на дланите й, прегърнали въглените, ми причиняваше втрисане.
- Да не взема да те простудя, керко, че и на оня свят ще ме е яд. Почина ли си ръката ти. Да одим нататък, че след някое време ще вземе да се стъмнява.
Май бяхме стигнали до третия евангелски път. Него най го обичам. Дванайсет месеца
Съвършената Ведра ме учи да лекувам сякакви болести с билки, треви, камъни и вода. И най-много с молитви и думи. „Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ке оздравеят!“
Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всичко можеше, сторваше се на болна, ама не на лъжа и само да ме изпита, а наистина: зачервяваше се като огън и от челото й огън излазя; друг път повръщаше; падаше, тъй както оди; изриваше се с пъпки и бучки по лице и снага; краста хвана; нокът й падна на левия крак и загнои; въшки завъди; очите й се запердиха с някаква ципа... И

сичко, дето може да разболее един здрав чиляк. А яз требеше не само да я що-годе излекувам, ами и да я сторя напълно здрава и читава. Туй ми бе на мене изпитът. Научих лечебните правила като молитвата „Отче наш“ и ги казвах със същото богопочитание:
Болки в сърцето - вариш зеле без сол и пиеш водата.
Хъркаш ли, докато спиш - връзваш под дясната мишница калай и с него нощуваш.
Имаш ли перде на окото, мажи го с кобилешко мляко и мед.
Прегракнеш ли откъм глас - пшеничени трици свари с копър, прецеди и пий.
Зъб те боли - накисваш във вино и мед лукови пера, налагаш болното място с перата, а виното пиеш.
Растат ти косми по ръце или лице - счукваш стъкло, смесваш го с козя жлъчка и мажеш космите.
Хълцаш ли и не спираш, изгризай кочан от зелка.
Запречат ли ти се камъчета на пикочните канали, вариш пача трева с вино и пиеш отварата.
Ако имаш рана и тя не зараства, смесваш козя мас с восък и налагаш въз раната.
Ако са бели косите ти и искаш да ги почерниш, и тъй да се сториш млад, хвани гарван, жив го сложи в конска гной да лежи петнайсет деня, след туй го вземи и изгори, а с пепелта си измий косата и брадата, и космите ти ще почернеят.
Ако някой човек хилавее, ходи ни жив, ни умрял, да му се заколи крава, той на лакти да впълзи в търбуха й чак до гърлото, и ще му мине болестта...
(Из „Зелейник“ - сборника с медицински рецепти на Василий Врач.)
Като ме изпита Съвършената Ведра и като ме одобри,каза ми:„Ставаш за лечителка.Доста ставаш!“.
Предстоеше ми четвъртият ангелски път. По него душа и тяло заедно достигали смъртта, но едното от тях не се връщало живо. Знаех, че трябва да се върна. Вярвах, че брат Василий
Съвършеният ме чака да порасна, но не тялом, а духом.
Изповядах се, пречистих се, облякох си прана кошуля, бяла и дълга до земята и тръгнах, уповавайки се на Бога и на една моя си вътрешна радост, що обладава съществото, когато то обича себе си и си вярва.
Една дълга година, Боянке, преживях, без да усещам земя и небе, глад, жажда или безсъние.
Понякогаш дори въздуха не усещах и не знаех дишам ли, или не дишам.
В къщата на Ведра имаше задна стаичка, дето Съвършената сушеше треви и билки. Беше ранна пролет и стаичката бе празна, макар да имаше просната на пода конопена черга с ръжени сламки - подарък от мама за учителката ми, ниско столче и кърчаг с вода.
„Тук ще живееш!“ - рече ми Ведра и като затвори вратата, в стаичката стана тъмно. После щракна резето отвън и освен тъмнина усетих и страх.
Не знаех какво да правя, не знаех и колко време ще остана там. Мина някакво време, видя ми се дълго, почуках на вратата, подир потропах, накрая почнах да я ритам, защото исках да изляза и да се махна оттам, но чух гласа на Ведра:
„Имаш всичко, що ти е нужно! Намери го, извади го от тебе си и го употреби!“.
Не знаех какво точно имам, но знаех, че искам светлина и да ми е топло. Исках и да не съм сама, но не знаех чий образ да измъкна от мене си. Брат ми отдавна се беше оженил за момиче от външната страна на селото - там живееха оглашените, те можеха да се женят, да ядат месо и да имат много деца; майка ми и Зяпко и без мен си живееха праведно като вярващи членове на богомилското братство; питах се има ли някое момче, което някогаш да съм харесвала, сигурно е имало, но образът му се беше потулил нейде и не го намерих. Пийнах вода, казах си, че не огладнявам, и се проснах на чергата по гръб като прикована - с разперени ръце и раздалечени крака. Имах нужда да бъда нещо друго, а не човек и не момиче. Реших, че съм ябълка: единствен плод на голи клони в късна есен. Вятър огъва клонето, плодът се люлее, но не пада. Люлях се, що се люлях, пък взе да ми се вие свят. Пийнах още вода, залепих гръб о стената и пак стоях като прикована. Мислех си, че съм вода, като онази, дето пада отвисоко, шуми, сякаш плаче, но падне ли долу, кълби се от радост и от нея излизат бели мехурчета... Кълбих се и аз някое време, радвах се, искрях на моето си слънце, но се усетих уморена и седнах на столчето. Не знам защо се сетих за змиите. Имах голям страх от тях. Знаех, че те не умират, не се разболяват, чувала бях, че могат да оживеят и отново да порастат дори ако са пресечени на две, стига да имат запазени поне два пръста плът от тялото им зад главата...
Не можах да се усетя змия. Толкоз ми беше самотно в студената тъмнота, че ми се искаше да умра.
Когато престоят ми в стаичката стана толкова дълъг, колкото можех да изтърпя, без да полудея, аз отново се захванах да думкам по вратите.
„Искам да ида по мене си. По голяма нужда!“ „Лъжеш се! Ти нямаш никаква нужда!“
„Искам да ида някъде... при мама...“
„Че иди! Кой те е вързал!“
И пак тишина. Като че някой ми пошепна: „Ти вече можеш да правиш каквото поискаш, стига да не вредиш чрез себе си на някоя жива душа“.
(37)


„Ти можеш всичко! Излез и виж!“
Как да изляза? През къде да мина?! Няма през къде! Ама щом гласът казва, трябва да се опитам.
Пощурах се насам-натам из тялото си като в някаква подземна пещера, па намерих най-меката му стена - темето на главата ми - и от там излязох, ама не с краката напред, както излизат душите на мъртвите, а се някак си прецедих, га че вода минава през тънко платно. Тъй за пръв път напуснах снагата си, издигнах се до към тавана и оттам гледах мене си как съм седнала свита на пода, а главата ми отпусната върху трикракото столче, все едно на мека възглавница...
По някое време вратата се отвори и Ведра ме извика в голямата стая. С бързината на светкавица аз се върнах в плътта си и като току-що събудена се помъкнах нататък. Беше нощ или по-скоро разсъмване, затуй в стаята оттатък всичко изглеждаше синкаво.
Цял месец се учих да напускам тялото си, когато поискам, като най-дълго се упражнявах в спиране на дишането. „Па гледай да не го спреш така, че да не можеш после да го извикаш. Бавно спирай, на три пъти по десет и още три, докато свикнеш!“
И се научих. Можех да ставам мрътва и никой да не разбере, че сум жива. Дъхът на живота ме напускаше бавно и оставяше тялото ми хладно, но не мъртвешки студено, а като на човек, изпаднал в несвяст. Пък топлината, дето излиташе през кожата ми, отиваше гам, където преди това й бях заръчала - при живи хора, при хора-души, по други земи и при непознати люде, и оставаше там толкова, колкото й е нужно, за да намери онова, за което е пратена. Събуждах се отпочинала и зафащах някаква къщна работа. Ведра ме бе научила да бродирам - бродирах знака на съвършените с бели мъниста върху бели дрехи, да не личи от пръв поглед, но пък на точно определени места, различни за мъже и жени.
„Докато нижеш мънистата, айде да идеш до Мъгленската братска община и да видиш дали е стигнал там стройник Манул, що е свършил и ще ли се скоро завърне.“
Седях до прозореца, боцках платното, а мисълта ми замина да търси Манул. Намерих го, разбрах каквото ми бе поръчано и се върнах да кажа. Друг път излизах от мене си по мое желание и по цели дни не се прибирах в тялото си. Интересно ми бе да пътувам по света и да се срещам с други души, да ги разпитвам за всякакви работи, да се уча от тях и аз самата да ги поучавам. При едно такова излизане извън тялото си аз се срещнах с душата на брат, който ми каза:
„Всичко, що е създадено, създадено е за човека. И всичко е около него - на разстояние една мисъл.
Важното е да си безстрашен в мислите си и да бъдеш готов всичко да предположиш. Има ли го в главата ти, туй ще рече - има го някъде на света“.
Не ми омръзваха тези пътувания и не исках да свършват, докато един ден дойде онова, от което най-много се боях - кръвното изпитание.
Ведра разстла в средата на стаята суха трева, посипа я с нещо уж като пясък, но то блещукаше — оказа се надребнено стъкло, ситно като сол и само тук-там парчета, големи колкото нокът - и ми каза да скачам отгоре им.
„Три по десет и още три!“ На седемнайстия скок краката ми се израниха и тревата се окървави.
„Спри я! Спри кръвта! Не видиш ли, че изтича!“ - извика ми Ведра.
„Не знам как да я спра.“ „Не знаеш, защото не си се питала. Душата знае всичко! Попитай я!“
Питах се, но нищо не си отговорих. И продължих да скачам, дано болката ме научи или дано кръвта ми изтече и аз умра.
Ни едното, ни другото.
„Кажи й да спре! И кръвта е твоя, и волята - твоя! Заповядай й, но така, че да те послуша!“
Нямах сили да заповядам, помолих й се. Нищо.
-„С молба не става! Волята никогаш за нищо не моли! Тя знае само да настоява! Хайде! Иначе ще требе цял ден да пиеш отвара против обезкръвяване. И ще пиеш, докато се подуеш, а може и да се пръснеш като мехур!“
Не знаех как, но си заповядах: „Спри! Спри, чуваш ли!“.
И се разплаках. Докато изсъхнат сълзите ми, спря и кръвта.
„Дотук добре. Хайде сега, съблечи се и легни по корем въз тревата!“
Легнах, но не смеех да се отпусна - между тялото ми и стъкления пясък имаше един пръст разстояние и аз се боях да го премина.
Ведра сложи на кръста ми камък, камъкът ме притисна, аз усетих люто ухапване като от стотици мравки и успях да помисля: „Стига! Недей!“. И съм загубила свяст.
„Достойно, та предостойно! - каза ми после Ведра, като почистваше корема ми от полепналото стъкло. - Виж, ни капчица кръв! Тялото ти вече те слуша. Другия месец ще заповядаш на мене. Ама по-строго, щото аз от дете съм вироглава и трудно се давам...“
Така се научих да подчинявам на мисълта и волята си дори най-твърдоглавите хора, животни, а понякога ветрове или градушки.
Когато и четвъртият евангелски път свърши, Ведра ми подари черно расо с качулка и с дълбок вътрешен джоб, от мама получих два чифта ликови обувки, а от Свършения Годун - две нови торби,

свързани с общо въже, които щях да нося преметнати през рамото си. В едната винаги щеше да има хляб, в другата - билки и някоя от светите книги, а и оня зелен и бистър камък, с който надничахме в очите на болните.
Скоро последва ритуалът на посвещаването в съвършенство: венецът на мъките ми и началото на един много дълъг път, който накрая ме заведе до кладата на хиподрума в Константинопол...
Дай да пийна малко водица, Боянке, че ми залепна устата от приказки. Пак и май тръпки взеха да ме побиват, разболявам ли се, какво ли... Туй, дето се случва сега - разболяването, - трябваше да се случи чак нощес. Напомнюват ми от Горе. Съгласни са, дето приказвам, ама ми викат да се не мая, щото още работи имам да върша, преди да си тръгна...
Та ти разказвах... Посвещението направихме не в храма, а в гората над селото. Беше пак пролет, гората току-що се бе облякла, аз стоях боса в студената трева и гола под новото си расо, а на лице бяла като варосана. Пред мене на повалените трупи седяха Съвършеният Годун, учителката ми Съвършената Ведра и още единайсет мъже, новите апостоли, събрани от цялата ни тайна богомилска епископия... Аз щях да бъда дванайстият. И мене оттук нататък щяха да ме мислят като мъж - той, Съвършената Макрина.
„Защо никогаш не бива да питаш какво е Бог, Макрино?“
„Щото Той е над всякакви мисли и думи и рече ли човек да го удопо...уподоби на нещо,което види и знае, сторва грях велик, а съвършеният требе да се пази от греха. Щото истински праведен е оня, който вярва, без да е видял, а който е повярвал, защото е видял, той не е истински във вярата си.“
„Що е туй человек и человеците що са?“-„Братя по душа, деца на един Отец и всякогаш свързани в едно, като членовете на човешкото тяло. Когато едно нещо те боли, боли те и всичко друго.“
„Що е най-противно Богу?“ „Неверието в Него, убийството на нещо, що диша; подчинението на нечестив човек, па бил той цар или друг господар; сквернословните мисли и думи; алчността за притежание; многоложеството; прекалените трудове, непосилни за тялото и душата; непомерното знание, придобивано без разбиране, но пък с корист...“
„Що е най-добро според Бог?“
„Да си жив в Негово име; да живееш заради някого или заради мнозина; да си чист в дела, помисли и живот, като помагаш, постиш, не потребяваш нищо опиващо или пък взето от природата чрез убийство; да помниш, че насилието е смъртен грях и че човекът живее заради Бог само когато живее заради другите хора.“
„Как ще познаеш, че животът ти е угоден Богу?“ „Щом си здрав и сутрин се будиш весел от благодарност, че си жив; щом работиш онова, що ти е работа, и не търсиш плата за труда си, щото самият ти труд те радва, ти си угоден Богу. Щом обичаш страданията, пратени ти от Него, щото знаеш, че са те за твое душевно добро; щом намираш смъртта като едно заспиване, от което след време се будиш по-мъдър и виждаш живота си като стълба за постепенно възкачване към
Съвършенството, ти си твърде угоден на Бога!“
„Какво е тялото человеческо, дрехите и вънкашността человеческа?“
„Примка са, лъжа и измама, тленност, която прилъгва, но е тя нужна на душата, както е нужен облакът на светкавицата, посочваща пътя в тъмното...“
„Какво искаш да кажеш на Бог?“
„Господи, слезни в мене, че да ти служа!“
Вечерта Съвършената Ведра ми донесе сребърна чаша - единствената скъпа вещ в храма, - пълна с питието на временната забрава: гъста отвара от упойващи билки. Трябваше да заспя достатъчно дълбоко, за да не усетя болката от допира на нажеженото желязо. И не го усетих. Събудих се на другия ден и се видях възнаградена: китката на дясната ми ръка бе украсена с най-драгоценния накит - знака на съвършените.
Още същия ден ние, дванайсетте апостоли на Съвършения Василий, напуснахме планината и тръгнахме надоле към Плъвдин, където ни чакаше нашият учител; подир отидохме в Мъглен, още по-подир дойдохме насам и като открихме това закътано място, отдалечено от хора и отвсякъде оградено с гора, харесахме го, останахме тук, колкото да починем, после се разделихме на групи от по двама-трима и тръгнахме по селата надолу към Бялото море. Навсякъде людете ни посрещаха с надежда и очакваха от Съвършения да им каже истината и да им посочи пътя.
„Братя, когато е сътворявал човека, справедливият Бог не е искал на земята да има добри и зли люде, нито богати и бедни или царе и роби. Той искал за всички да има поравно от всичко. Но кой да го чуе! Що му трябват на динат Николица например десет ката дрехи, щом ей сега, а и всеки път, той може да влезе само в един кат! Що му са нужни нему палати с трийсет и осем соби, щом ей сега, а и всеки път, той може да влезне само в една.Що му е нужно на него да граби нивя и ливади, щом земята е сътворена за всички и който придобива извън нужното му, и го прави чрез сила и поробване, той придобива грях! Всичко, що е повече от потребното, е вредно за душата и гибелно за здравето на всеки от нас. Вяра, свобода и братство! Това е всичко, що ни е нужно. Не убивайте човек,добиче или друго,що е дадено да е живо, и ще сте дълговечни! Не се мразете и не бивайте(39)

злобни помежду си, и ще сте здрави! Не вярвайте на чернокапци коварни, що ви лъжат, че те ще ви заведат при Бога или ще измолят от Него милост за вас. Има само един път към Небесата и това е праведният живот и молитвата, изречена с вяра! И не слушайте какво ще ви кажат за вашия нрав и история тези, които ви мразят. Смрадливите византийци иззеха от манастирите църковните български книги и царските летописи, в които бе записана българската история, преведоха ги на гръчки както те си поискаха и както на тях им изнасяше, а истинските изгориха! И сега ще накарат децата ви да повярват, че нашият български род е тъкмо това, което враговете му казват за него!
Пазете истината в паметта си и я предавайте на синове и внуци, както им придавате името и кръвта си! Бъдете праведни и утешени!“
Така им говореше Съвършеният. Понякога им говорех и аз. Мъжете се чудеха що за жена съм, щом се изправям редом до мъж и приказвам, както приказва и той, га че сме двама с еднакъв акъл и по мъдрост равни! За тях това беше чудо. Някои не вярваха, че съм жена. Косата ми бе прибрана в плитка и скрита под качулката, гърдите ми не личаха, щото бяха така пристегнати, както се стягат кърмачките, кога искат да отбият детето и кърмата им да спре. Само гласът и ръцете ми, само те изглеждаха някак детински, та затова някои ме вземаха за момче.
Имаше по селата и люде, които ни мразеха или просто се бояха от съгледвачите на дината или на императора. Те отказваха да ни приемат в къщите си, пропъждаха ни с ругатни и дори посягаха на бой. Обетът на всеки съвършен му пречеше да отвръща на насилието с насилие, затова пък се случваше тъй, че този, който ни е грубо отпратил или е предал мястото, където се събираме тайно, на него дете му се разболяваше или залиняваше домашният му добитък. Тогава ни молеха да се върнем и ние влизахме в къщата му като очаквани. Благодаряха ни, отплащаха ни се с подслон и нещо за ядене, слушаха с уважение нашите думи и така ние печелехме братя по вяра. На тръгване им оставяхме китка босилек и поръчахме да го забодат под гредата на входа на къщата си. Това бе знакът, по който се разпознавахме.
Най-трудна за нас бе хиляда и стотната година: цяло лято суша, а към края му - градушка. Полето обрулено, людете гладни, събирачите на данъци, като нямаше що да вземат на парика беден, вземаха детето му особено ако беше малко момче или пък момиче за женене. Отвеждаха ги като добитък и като добитък ги продаваха по робските пазари. Тогаз към нашите общинарии заприиждаха цели села, идваха да се скрият в диплите на планината, да презимуват някак си покрай нас, а напролет отново да се върнат по домовете си. Но мнозина не се връщаха. И растяха нашите братски поселища, и деца се много навъдиха, и работен добитък се умножи, а и вярата се разнесе като слънчева благодат по цяло Българско, че и отвъд пределите му...
През пролетта на хиляда сто и първата година всички ние - кой където и да беше - получихме заръка да тръгнем към Константинопол. Същата пролет апостолите избраха брат Василий за протос, а славата му на лечител бе стигнала и до палата на василевса. Една жена, от приближените на василисата - доста Анна - само преди година бе повикала тайно в дома си Съвършения и той бе излекувал дъщеря й от болест, за която дори не бе позволено да се говори. Но тъкмо поради туй цял
Константинопол знаеше истината.
Тръгнахме веднага след Възкресение Христово. Съвършеният избра мене за свой спътник и аз бях тъй силно възрадвана, че седмицата преди да тръгнем не можех да спя от детинския страх да не би да се успя и той да замине без мене. Вървяхме бързо. Василий бе висок, а крачките му - дълги, той една, аз две. По някое време се видях, че подтичвам подире му, макар че не усещах умора. Душата ми пееше и от цялата мене сигурно е излизало слънце. От него излизаше само люляковият зрак на всички праведници. По пътя ни настигна дъжд. Намерихме пробита полска колиба, приютихме се там да изчакаме, но мястото беше тясно и Съвършеният ме придърпа към; него си, прегърна ме тъй, че двама да се поместим там, дето не капе, притисна ме, а тялото ми - разбрало-недоразбрало що става - като че възкръсна от сън, против волята ми взе да се разпуква клетото, да набъбва от някакви вътрешни щения и да изправя глава. Исках да се обърна с лице към Съвършения, да се притисна до него и тоз час да умра... Той усети и леко - като че бях смъртно болна - отдели ме от него си, свали расото си и ме загърна, а после, както си бе по риза, излезе вън и остана под дъжда до сутринта...
Наказах тялото си с девет нощи спане върху камъни без постелка и девет дни - въпреки дългия път и жегата - само на хляб и вода.
„Доста! - каза ми Съвършеният. - Плътта няма ни разум, ни съвест. И поради туй е невинна.“ През следващите десет години тялото ми не повтори своята лудост и ни веднъж не ми напомни,че е живо.
Но когато видях как лумна кладата... и вътре в огньовете - той...
Знаех какво го очаква и се бях приготвила. Още когато из Константинопол се разчу, че василевсът
- Алексий Комнин - склонил да приеме нашата вяра и поканил Василий, наречен от людете Врач, щото нямаше болест, дето той да не можеше да я излечи, поканил го, та от праведната му уста да чуе истината, преди, императорът и семейството му да я прегърнат...


Още тогава казах на Съвършения: „Привижда ми се капан и измама“.
А той: „Знам. Но оттам минава Пътят ми“.
Така и стана. Измамиха го византийците.
Докато протос Василий седял в лъжовна беседа с Комнин и описвал благодатта на богомилската вяра, а после разказал как цели държави из други земи приемали за религия това, що тук се имену- вало ерес... през туй време, зад перде ли, зад врата ли, бил скрит човек-бързописец и той всичко записал... та да го после прочете пред ближните на василевса и да всички присъдят на Съвършения смрът чрез огън... Не са предполагали клетниците, че тъй го правят най-ближен на Небесата...
Знаех какво го очаква. И си рекох, че не ща да живея без него... Отидох на хиподрума в
Константинопол. Целият град и цяло Гръчко се бе стекло да гледа. И чакаха с една таквази дивашка радост, от която смърдеше на леш...
Доведоха Съвършения и го изправиха пред двете клади - едната беше издигната от струпани сухи дървета - кладата на Плътта, другата - кладата на Духа - бе огромен дървен кръст, забит в земята. И
Василий трябваше да избира.
Самият император, яхнал кон, застана пред осъдения и извика така, че го чу множеството:
„Василие! Имаш моята дума! Отречеш ли се от черната ерес, в която по глупостта своя си затънал, и прегърнеш ли кръста Господен, ти ще спасиш душата си и същия ден ще бъдеш отличен с висок сан и други награди!“ Не чух отговор. И никой не чу. Завързаха осъдения за стожера на кладата, двама палачи запалиха от двете страни струпаните дървета.
Молела се страдалецът да издъхне задушен от дима и да не усети как плътта му цвърчи стопена от огъня и пукат нажежените му кости...
После тръгнала. Стражите, дето отделяли с кордон зрелището от публиката, поискали да я спрат, но като я видели... нещастна старица, недохранена, мръсна, опряна на патерици и захапала в зъби съчка...
Ревностна християнка, нетърпелива да прибави към общата клада своя дребен, но от все сърце даден принос за изгарянето на еретика...
Посочили я на василевса, той дал милостив знак и я пуснали. Кретала към огъня, стиснала съчката, а множеството крещяло: „Хвала!“.
Стигнала пламъка и той й се сторил сладък на мирис - като току-що откъснат зюмбюл. „Знаех,
Боянке, че така ни примамва смъртта.“ Малко преди пламъкът да я близне, тя хвърлила патериците, вдигнала ръце и извикала към небесата светата богомилска молитва:
„Господи, слезни в мене, за да ти служа!“.
Тълпата се вкаменила. Ни жест, ни звук. Пред очите на онемялото множество Съвършената
Макрина потънала в огъня... И чак тогава екнало всеобщото възмущение. Разбрали, че ги била излъгала. И ревнали още по-силно: „Еретик и еретичка! Огън, огън геенски!“.
Пълзяла през пламналите талази и не можела да диша...
- Стигнах нозете на Съвършения, прегърнах ги, погледнах нагоре, дано видя очите му, а те бяха светли като вратите към Рая...
И днес помня онази дата: 11.11.1111 - единайсети ноември илядо сто и единайсета година...
Както ти рекох и по-преди, керко, аз нощес край чинара бая си поплаках - и за мене си, и за него, пък и за българското ни племе - тогавашното и днешното... Какви люде са се въдели някогаш по тази земя, Божееее, и какви люде се въдят днес! Сълзите ми де течаха, де мръзнеха и се търкаляха като грах. Зъзна, ама не влизам при мангала. Викам си: „Оно ми е за последно. Никогаш повеке няма да сящам ни студ, ни глад или жажда, щото там, дето отивам, няма да имам тяло и нужди, там всичко е направено от радост, спокойствие и светлина, и аз ще съм от това направена... .
По едно време ми дойде мисъл, че тези думи и звукове, които чувах, няма как да ги чувам, ако те не идат нейде от горе... Загледах се към небето и колкото повече гледам, толкоз повече чувам. Там сичко е, Боянке, записано. И ако човек се заслуша, може да чуе гласа си такъв, какъвто го е имал преди векове... Аз познах моя от онези години, конопените. И знаеш ли по какво го познах? По туй, дето „ч“-то правех малко на „ц“. Ама мънинко. Според Алга, дето с нея учехме при Ведра, дори не се забелязвало. А за една съвършена, каквато накрая станах и аз, е нужно да е без кусур тялом и духом. Щото нищо тъй сигурно не води човека към греха и умствения упадък, както страхът от собствените му кусури. Хеле пък кога са видими и за одумки достъпни.
Като се заговорихме за горните гласове, керко, ще ти река едно нещо, ама ти недей го записва, само го запомни и го после разказвай: до ще ден, когато човеците няма да си купуват онуй, дето му викате радиво, и да слушат де какво станало по света, а ще си пъхат в ушите едни някакви топчета като бо- бени зърна и тъй ще измъкват от Голямата книга сички гласове и сички думи, които някогаш са се думали... Кой кога минал оттук и какво рекъл - зърното ще ти казва и ти ще знаеш... Тъй го виждам аз.
Големо треперане треперах нощес,Боянке.А Светият ми Брат ми бе казал:„Ти няма да сящаш ни жега, ни студ“, ама сящах го цяла нощ, щото вече ми е дошло да си тръгвам, и тъй от мене една подир друга отпадат всички благословии. Прибрах се, тука топло, завих се, ама не стигам до размразяване. (41)


Пък то щото трябва смъртта ми да има някаква си причина, видна за пред хората. Иначе току-виж си рекли, че немой човек, който никогаш не се е разболявал, и тъй както си ходи из двора здрав и засмян, да падне, па да не стане. Всяка смрът си има причина, сал моята ще излезе като прищявка. И току-виж не повярвали, и току-виж зели подир да разкопават гробо, а таз работа е под запрещение, и лошо ще биде за тоз, що посегне да търси в гробо ми истина някаква или пък имане. Затуй днес малко ще ме втресе, утре - повече, а подир - както си му е редът... Но работата си с тебе ще свършим.
„Иска ми се да те попитам, лельо Стойничке...“
„Не бой се, керко, да питаш... Нъл за туй съм те повикала... Ти да питаш, аз да приказвам...“
„За италианеца - италианския посланик, който дойде тук с жена си, с още една жена и с едно дете... Помниш ли го?“
„Е, па ка да га не помним. Набедили беха детето за глухо. А то беше дете белязано. И хич не искаше и да чува приказките, що се хортуваха около него. То искаше да чува само Божиите гласове, що му шепнат отвътре, и затуй подир време оно ще иде високо и ще носи морава паничка от плат на главата си... .
(Част от одеянието на кардинал.)
„Аз тогава бях още тук, ти тъкмо ме бе излекувала...канех се вече да се прибирам у дома, но кметът на Свети врач изпрати човек да ти каже, че от София го предупредили за посланика... Всички бяхме смаяни от онова, което се случи пред очите ни. Човекът започна да ти говори на италиански, а ти махна с ръка на преводачката да мълчи, и взе да му отговаряш на български... той — на неговия език, ти - на твоя, само че той не те разбираше, а ти му отговаряше точно каквото те беше попитал.
Чудно нещо! Много чудно!“
„Па кое му е чудното, Боянке! Яз мойм да чувам сички езици, сал дето не мойм да ги приказвам.
Тъз есен ме водиха в Горната Джумая. Господин околийският прокурор - събудил се една заран схванат от кръста надоле. Нищо не го боли, ама не може да стане. Та ме заведоха с афтонобил, почерпиха ме с нещо, га че беше отвара от дървеници, попитаха ме как съм със здравето... А през туй време една кутия с парче от зебло, пришито отпреде й, - рекоха, че туй им било то радивото - все нещо ломотеше по чуждоземски и господин околийският прокурор уж слушаше мене, ама ухото му все към кутията...“.
„Не слушай го този. Остават му десет години и малко зайде. Ке умре под земята. И в мъки ке умре.
Оти който е другите тровил, той от отрова умира...“
„Но госпожа Стойна, това е новият германски лидер... дошел е да промени света...“
„Он тъй си мисли. Ке го бият како маче о дирек! Хич не го слушай, да ти не мъти акъла. Малко ке живей, дълго ке го помнят. Те туй ке му е нему печалбата от този живот.“
И знаеш ли Боянке, що стана? Болният си запуши ушите и взе да крещи:
„Моля ви... моля ви... госпожа Стойна...“.
„И господин посланикът бе изумен... Боеше се да разказва за онова, което ти направи за детето му... боеше се да не прегреши нещо и детето му отново да пострада... “
„Що има да се бои. Оно си беше баш здраво. Почетох му оттук-оттам, помолих се на светата Не- деля... А тя помълча, що помълча, пък накрая ми каза името му. Аз му рекох „Антоне...Антонио...“.
А то, както се беше зазяпало в кучешката глава на свети Христофор, мигом се обърна и тръгна към мене... И майка му, клетата, га че я нещо пресече през кръста, срути се на стъпалата и взе да плаче...
Да й се чудиш, що плаче... Туй майките, от мене да знаеш, Боянке, са нещо, дето не знае на кой свят живее. Или е в рая, или е в пъклото... И никогаш по средата. Цял живот между страхове и молитви.
А свършат ли думите - плачат. Сълзите са най-бистрите думи, Боянке... еднакви на всички езици...“
„Ти плакала ли си някога?“ „Е па поради що да плачем? Ни се надявах, нито се чудех... Знаех кое след кое иде и защо иде, дивях се на людете, като ги гледах как сами си оплитат конците...
Животот на човека е от Горе наснован по дни и нощи като една песен... но човекът сам всичко обърква. Ей тъй, от едната воля! Щото винаги иска да има онуй, що не му е дадено, а даденото му потъпква, щото то му се чини или малко, или непотребно... И все иска онуй, де го има съседът. Ей тъй, шамар да е, ама като на комшията да е... че ако може- и по-голем... И Бог не пречи на людете да грешат, щото е човешката воля свещена и недосегаема... От мене да знаеш, чедо, за три неща никогаш не се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за мъжка рожба... Понякогаш, като те ощетява, Бог те предпазва.“
„Искам да те попитам още...пък ти,ако решиш,че се набърквам в непозволени неща,не ми отговаряй...“
„Няма непозволени неща, Боянке. Щом нещо е дадено от Небесата, то е дадено да се знае. Небето няма тайни от нас. Ние си мислим, че имаме тайни от него.“
„Как точно става... какво точно усещаш... когато влизаш във връзка със светците... с невидимите сили... и въобще...“
„И светеците са хора като нас. Само дето мисълта им е такава, че ги прави да светят и светлината им избива от вътре навън. Туй е разликата! То всеки жив човек и животно... дори мушици и

червейчета... всичко, що е живо, свети. Има си едно облаче около него и по цвета на облачето можеш позна дали червейчето иска да изгризе корена на пипера и гъй да го изсуши, или се е запътило към дупката си да спи. А светците са най-просто творение, Боянке. Колкото по-нагоре накъм Небето се намира едно нещо, толкова то е по-просто. Най-трудните за разбиране работи ходят по земята и са на два крака. Светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да спаси нещо, да предпази, да помогне, да влее в главите на хората добра мисъл и да ги научи на добри дела. Светецът не се ражда. Светец се става. Кога е сътворил земя и вода, Творецът не е предвидил светни. Само някой и друг ангел, колкото да не е сам. После туй ангелите взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях паднали. И като се намерили между човеците, човеци станали. Но небето не обедняло от туй. В същото време някои човеци живели тъй праведно и по Бога, че той ги припознал за ближни и ги дигнал при него си на Небесата... Всеки жив е по малко нещо светия. И всеки жив свети винаги, когато с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо същество. Не си стъпкал мравката по пътеката, макар че си бързал, ти ставаш нейният светец-закрилник. Изскубнал си, без да ти пречи току-що засадено дръвче, ти си неговият сатана. Тъй вървят работите. Ти знаеш ли какъв е бил свети
Христофор, да речем, и защо е поискал от Господ да му даде кучешка глава... И Той му дал. Красив бил, толкоз красив Христофор, че никоя мома не смеела да го погледне, от страх да не изпадне в несвяст. Само сестра му. И тя хубавица. Залибила го - любов, та се не трае. За него не знам. Може и той към нея, ама не съм чувала. И за да избегне кръвосмешение, Христофор поискал да бъде грозен.
И станал. Само така можел да се отдаде в служба на людете, без да има негови си тъги и неволи, които да го замайват. Той е закрилник от внезапна смърт. Почиташ ли свети Христофор, никогаш няма да умреш изневиделица. Все ще имаш време да се сбогуваш и да си оправиш сметките...“
„А как... по какъв начин ти се свързваш с Небето и викаш светиите? Или те знаят кога да снизходят към тебе... или пък... Как става?“
„И тъй, и тъй. Някогаш аз ги викам, друг път они ме викат. Сичко е едно, Боянке. Нема такова нещо като този и онзи свят. Светът е един, както е един месецът на небето. Само че ние виждаме винаги само лицевата му страна, а опаката не виждаме. Никой жив не може да е хем тук, хем отвъд. Само мрътвият. Него нищо не може го спря - ни тяло, ни време, ни разстояние. Мрътвите са като мислите ни. Де си поискат, там кацат. Има мисли, дето не излизат от главата ти. Тъй има и покойници, кои никогаш не те оставят сама. Най-ближните ти не само по кръв, ами и по душа. Ей го туй дете с плетената шапчица, дето стои до тебе и чака да го спомниш... има-няма годинка. Братче ти е. Намерило се е здраво и любаво, ама възслабичко, та майка ти насила го хранила уж да порасне, а то се споминало от пребозаване...“ - „Асен.“ - „Откакто си тук, все край тебе го виждам. Туй иде да каже, че скоро твоят Асенчо пак ще се намери около тебе, може като твое дете... Смъртта нищо не прекъсва, Боянке. Тя само ни дава почивка, както и сънят. И се чудя поради що людете така се боят да умрат, а пък лягат да спят даже на обед.“
„А ти не се ли боиш?“ -„Поради що да се боим яз? Смрът като смрът. Случва се на всички и им се случва по много пъти. Свиква се. А дето има навик, там няма ни страх, ни чудене. Идваме тук, връщаме се, пак идваме, пак се прибираме там... И тъй, докато някой ден Горе ни кажат: „Айде стига ти толкоз ойди ми - дойде ми, сядай тук и се радвай на вечността... Е от туй ме е страх. Аз не съм свикнала да седя, Боянке. Туй седенето омаломощава човека повече и от най-тежката работа. Та си викам, че може и да поседя, какво поседя Горе, но подир пак ще сляза... Там никой не те кара насила да стоиш. Срам ме е да го кажа, чедо, ама колкото по-бързо живее светът, толкоз по-недоправени се раждат човеците. Никой не следва Божия акъл. Всеки прави от детето си каквото той иска или онуй, дето той самият не го е направил. И що да сторят Небесата? Нищо не могат да сторят. Волята на човека е света и свещена в очите на Силите. Щом човекът е пожелал нещо - дай му го и подир му гледай мъките. Нищо не пречупва човешката воля така, както чуждият присмех или окайване.“
А какво вижда човек, когато гледа света с тези очи, които всички ние имаме, и какво виждаш (43)
ти, дето уж си сляпа?“ -„С вашите очи вие виждате онова, що го има на белио свет. А моите очи научават и другото - защо го има туй нещо, поради каква причина е дадено; за награда ли ни е пратено то, или за поука; ще векува ли, или ще си замине като бургуджийските катуни от панаира в
Неврокоп; ще се върне ли и какво ще ни донесе, или пък ще дойде, за да ни отнеме нещо... Вашият поглед може да ви радва или натъжава. Моят поглед е за предсказване и за предпазване на онези от вас, които му вярват. Такива работи.“
„И друго да питам... Не те ли притеснява дарбата ти... и всичко, което можеш...?“
„Никой не пита щеш ли си дарбата, не щеш ли я... Ей го човека, дето ме нарисува на снимка.
Викам му: „Що ти требе да ме рисуваш, по каква нужда?“.
А он ми вика: „Напъва ме нещо отвътре... нещо смутително за душата... и катадневно... Все едно съм взел тежък заем от някого и требе да му го върна...“.
„И с мене е тъй, Боянке. Цял живот връщам заем... Забавя ли се, или река ли, че искам (43)

почивка, по кожата ми избиват пъпки, устата ми се изкривява като от червен вятър, очите ми почват да сълзят и ми се вие свят... Лоша работа. За да съм в мир с душата си, аз гледам да помагам с каквото мога. Само така не се изморявам. Тъкмо обратното: колкото повече думам на людете, лекувам ги, давам кураж с предвещания и утеха, толкоз по-отпочинала се усещам и нищо у мене не отпада и не остарява...“
„Винаги, когато е ставало дума за тебе, хората разказват някакъв направо невероятен случай - как си върнала от оня свят момченце...“
„Никой не може да бъде върнат от оня свят, керко. Иде ли човек там, прекрачи ли браздата, няма назад. А онуй дете беше в несвяст, едно такова ... уж диша, ама само диша... нищо друго...“
„Да, лекарите наричат това състояние кома.“
„Не знам как му викат дофторите, аз знам само, че го донесоха майка му и баща му една вечер - единиот го държи за главата, другиот - за краката... баш умрело. Пуснаха го на плочата под купола и майка му горкана така ме погледна... га че бе пребродила всички земи и води, стигнала бе края на човешкия свят и й оставаше само Небето... Аз не лекувам, Боянке, лекува вярата. Колкото повече вяра излиза от човека и отива нагоре, толкоз повече милости се сипят въз него... Тази майка клетница не можеше да остане без Божията награда. Разбрах го. И рекох им:
„Айде излезте вън и се молете“.
Щото, Боянке, молитвата е надежда, но и надеждата е молитва. И щото Бог не може да бъде неблагодарен, когато му се уповават. Той загърбва и собствените си планове, макар понякогаш да му се струва, че е добър повече, отколкото требе. Знае го, но не се отмята от добрината си. Силната вяра разваля не само магия, но преобръща и от Небето предречената съдба. Четири часа, Боянке. Тъй казаха после. Детето лежи, аз - от икона на икона, моля ги само за едно: да разчистят пътеките, по които молитвите на майката отиват нагоре, и да ги увардят от дяволски срещи и развали... Като един страж да ; бъдат край пътя, по който ще дойде опрощението и , благодатта...“
„Тази майка не бива да остане излъгана! Вярата е надежда, вярата е хляб, не оставайте душите ни да гладуват.“
Никой не обеща нищо, но сичките са ме послушали...
И то отвори очи. Момченцето, де. „Студено ми е“ - рече и понечи да стане. Извиках майка му и баща му да си го приберат. Па рев, па сълзи, па думи... Заради тези майчини думи, Боянке, бих седяла тук още десет живота...“
„А когато вече няма да те има...“
„Кой каза, че нямало да ме има! Тук ще съм, керко! Тук! И речеш ли да ме намериш, иди до гроба, кажи какво те мъчи, ако щеш - наум, ако щеш - на глас, аз еднакво чувам и мисли, и говор... Ако е тежка мъката ти, свий се там, къде е главата ми, полегни и цяла нощ ми приказвай... по съмване аз ще зема да ти приказвам... Тук ще съм, оти тук съм била и в конопените години... кога носех расо с качулка и ме гониха гърците с бича... Питай чинара. Той знае...“
„Май не ти е добре, лельо Стойне...“
„Добре съм, Боянке, ами нещо поогладнях. Никогаш досега не съм огладнявала. Хапвах ей тъй, колкото да не рече ляба, че се имам за по-голяма от него и му се назлъндисвам... Само в неделя...
Отивам си, керко, отивам си вече и ме всички защити напускат.... За тебе има постна баничка с кисело зеле, прати ми я таз заран баба Елмаза. Пък за мене - каквото Бог дал...“
Три сухи сини сливи и къшейче хляб. Прекръсти храната и ме покани да хапна.
Стойна се хранеше като птиче. Бавно и с благоговение откъсваше голяма троха, също така бавно я поднасяше към устата си, отхапваше малко от сбърчканата кожа на сухия плод, дъвчеше внимателно и търпеливо, и макар да я зяпах с втренчено внимание, не видях как преглътна.
Разбирах, че на Преподобната й остават само броени часове.
- Снощи вечер, керко, тук идва Брат ми. Сигурно си видела как по едно време небето се освети за малко като светкавица, ама то зиме светкавици рядко биват, та сигурно си чула баба попадия да вика на дяда попа: „Ей го, свети Георги пак изгрея за Преподобната“. Как хубаво си; поседяхме със
Светлия, как сладко си похортувахме, както само на брат и сестра е дадено да си продумат...!
Пита ме той: „Избра лй си вече водач?“.
Пък мене ме страх да му кажа, та рекох само да го попитам: „Не може ли да си одам сама?“.
„Ще бъдеш малко замаяна и може да сбъркаш пътя. А водачът ще кацне на рамото ти и щом душата ти покаже глава да излезе през където е решила, той ще я прегърне и ще я отнесе.“
„Ами ако аз го повикам, а той откаже?“
„Никой не отказва помощ. Добре е да ти е ближен.“
„Имам там майка и татко, имам други ближни по кръв...“ „Виждам, че се колебаеш. Кажи!“
„Искам един...“ „Кажи го.“
„Не знам...“Защо те е страх да изречеш името му?”
„Не знам дали той иска да го изрека.“
„Василий.“


„Василий.“
„Щом него избираш, той ще е. Какво? Искаш да ми изплачеш нещо, но се боиш?“
„Може да не ми е дадено да го знам... пък да те питам ей тъй за едното питане, грях ще е...“
„Никое питане не е грях.“
„Знам какво искам да кажа, не знам как да го изрека... Хем ми е време да тръгвам, брате, хем ме е страх... За синките, дето остават тук, ме е страх. Они са ми кръв, брате Светли. Сите до един моя кръв са. И тези, дето нощя идват да ми тропат по вратата на черковата и да викат: „Излез ма, уруспийо, ке влезна да те изям!“, и онези, дето вие не щяхте да ги повърнете в живите, ами дадохте телата им на пръстта, и тя ненаяла се, пустата! - ги изяде... Кръв са ми, мили са ми и затуй хем ги мисля, хем ги Плача... Страх ме е да ги оставя... Нали вие ми рекохте:
Невежи сте като младенци! Безпокоим се!“.
„Ако се тревожиш за българите, немай грижа за тях. Те са под сянката на Божията десница. И така е бивало |винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш. Черното изглежда черно, щото го гледаш отблизо. То и земята ти се види като тепсия, ако я гледаш от височината на своя ръст, но зърнеш ли я от птичи поглед, ще разбереш, че е топчеста. Така са и събитията в историята на народите. Има народи- притчи. Наричат ги богоизбрани. И твоят народ е такъв. Ама не щото българите са най- умни или най-праведни, а щото са най-дълголетни измежду всичките, затуй са изпратени на тази земя с Божия заръка. А кога си изпратил някой да върши твоя работа, ти гледаш да го предпазваш от тежки несрети и ако му даваш теглила, то е само за поумняване. И човекът идва така. Идва на света, препълнен с дарове, и трябва, докато е жив, да ги раздаде. Ама не напосоки - ей тъй, одиш и фърляш, па кой зел - зел, халал да му е! Не. Така правят само дърветата. Човекът е чедо на Небесата и е тяхна свята надежда, защото само чрез човеците Всевишния ще пребъде и утре, тъй както смъртните пребъдват чрез децата си. Без човека Бог е немощен и безсилен...“
„Ами ако някой ден - не дай, Боже! - стане нещо си - я мор, я чума, я потоп вселенски - и светът осъмне обезчовечен? Що ще чини тогази Бог?”
„Не ми е известна волята Му всевишна, пък е и грехота да гадая...“
„Мен ако питаш, Творецот първо ще поплаче над късмето си, подир ще повъздиша от самотия, ще се почеше тук-там и накрая току-виж седнал и си направил други народи. Макар че туй правенето на души е работа времеядна. Хеле пък, ако му е повреден калъпот... Тогаз като нищо може да изнамери нови човеци - я с три уши, я с пет-шест ръце... Ама дано не се случват таквиз злини на людете.“
„В очите на Всевишния нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя наука не е развлечение.
Живееш, за да се изтощаваш, да се раздаваш, да променяш света, като вдишваш отрова, а да издишваш небесен аромат. С две думи: живееш, за да умреш по-съвършен, отколкото си се родил...“
„Ох,като те слушам,Брате, тръпки ме побиват. Ка тъй щ човек ще променя света! Ако те чуят Горе, надали ще ти се зарадват!... Кой е по-умен и по-силен от Бога, та ще променя Божието творение!“
„Сам Всевишният, като всеки ваятел, понякога е недоволен от туй, що е създал. Щото несъвършено е всичко видимо, сестро! Велика и като пропаст дълбока е разликата между замисъла на творящия и крайния резултат на труда му. И ако творците не се самоубиват толкова често, колкото им се иска, то е, щото все пак се надяват, че никой от тези около тях не познава първоначалното видение на ваятеля и всички възприемат изваянието като въплътена Божия мисъл. И народите са изваяние. Едни от желязо, други - от порцелан.“
„А моите? Моите от какво са?“
„От дърво. От дрян са твоите - най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, но последно зрее наесен... Късни ще са плодовете на твоя народ, но чакани и лековити.“
„Знам, знам. Аз дренките ги давам на деца против дрискване. За затягане на стомаха.“
„Много е пожертвал твоят народ и много ще му се даде.“
„Хем те слушам, Брате Светли, хем ми е криво... Нали светът уж е съграден по Божия справедли- вост! Нали си ми казвал, че българите са научили сите народи как да правят държава. Защо те самите толкоз години само рушат своята си, на царя си посягат и на живота му... Нали българите били дали, казваш ти, и втори дар на света - туй, дето людете се раждат свободни, равни и се обичат като братя едноутробни... и нали заради тоз дар най-съвършените горяха на клади... Защо тогаз братята българи помежду си се мразят и все дирят кого другиго да наречат брат... днес - германеца, утре - руснака... Пък другите не ни искат, съжаляват ни, надсмиват ни се и ни сякак подритват...“
„Така ще бъде до времето на Третия дар. А то идва. И той няма да отмине ни вас - обдаряващите, ни тях - обдарените.“
„Дай крила на душата ми... оживи я с надежда...“
„Идва времето на Духа. И вие сте едновременно негов източник и вестоносец небесен...“
„Бог е добър...“
„Но преди туй, сестро, България ще опустее откъм народ. Който остане, няма да знае какво да прави със земята и ще я остави непочитана от човешки труд, а самите люде първо ще подивеят, и ако не се един друг избият, накрая ще се един друг намразят. България ще лети все по-надолу (45)

и по-надолу, като на празен геран ведрото... Докато удари дъното и не остави надежда на никой жадуващ... Тогава онези, що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез внуци и правнуци.
Те затуй някога са били от Бога изпратени далече оттук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за новото време. Ще ce върнат и ще направят от България храм с древна позлата и нови икони. И тогава тук няма да има градове, а само села и чифлици... И децата ще са повече от звездите. Но и ние трябва да им помогнем. Затуй ти казах,че Третият български дар за света ще бъде Духът. Тъй, че мила сестрице, почивката ти на Небесата няма да трае дълго. Я има, я . няма стотина години, а тъй като гледам как светът се търкаля по нанадолнището, може и по-рано да те изпратят отново...“
„Ми щом е тъй - викам му, - що требе днес да си ода, па да се подир връщам, само ойди ми - дойди ми и никакъв берекет... И харчове по погребения и кръщенета...“
„Има защо! Ей го Василий. Чакал е да го повикаш.“
Туй беше, Боянке, туй рече Брат ми, подир се сви като една златна точица, излетя и замина...
Стойна изведнъж прекъсна разказа си, както правим ние, когато почувстваме вътрешна болка, неусещана дотогава: погледът й се спря върху пръстения под на стаичката, очите и се остъклиха като пред припадък и рече тихо, ама много тихо: „Василий ме чека. Оно времето ми дошло!“.
После се оживи, даже някак прекалено чевръсто извади от раклата си вързоп, където бе скътала всичко нужно за погребението,и разстла дрехите си върху леглото:съвсем нова бяла риза;къса поли- чка от по-грубо платно за под ризата; черни вълнени чорапи, дълги до коленете; черна копринена шамия; броеницата, с която я помнин; иконката на Богородица е Младенеца - нея тя винаги я носеше в ръцете си - и китка сух босилек, неизвестно кога и по каква причина оставен във вързопа.
„Ти сега, Боянке, ще станеш и ще си тръгнеш оттук и повеке нема да доождаш къде църковата.
Земи туй за памет от мене, оно е осветено от владика.“ И свали от шията си малко сребърно кръстче, което дотогава не бях виждала, защото го носеше под дрехите си.
„Сякогаш да го имаш въз тебе си, оно ще те пази, а ти ще ме споменуваш.“
Помолих я да ми позволи да остана на погребението, но тя сърдито ми махна е ръка: „Оно не е работа за млади души. Твойта е работа да си здрава и щото и да правиш, да го правиш по Бога“.
Видях, че очаква да тръгна, но все пак се реших да я попитам за моите тревоги. Канех се да се годявам, но все отлагах датите, без да имам видима или невидима причина за това.
„Лельо Стойничке, моля ти се... на толкова народ си предсказала... кажи ми нещо за моите работи... как ще тръгнат... ще имам ли добър живот...“
„Що да ти кажем, дете! На тебе ти е живота орисан като на царска дъщеря. Хем светот ще е твой и ще го него обхождаш и насам, и натам, хем пак тук ще се върнеш да легнеш в онази нашенска пръст, от която си била направена. Имаш тук един, Тодор ли беши, къв беши, дето е нещо като политикантин. Ти го мислиш, ала той повече те мисли. За земане, ще те земе, но нема да ти е арно с него. Добър, ама за друга жена добър. За тебе е слаб и ей тъй недорасъл откъм душа. Оня ще дойде, оня от Америката. Ще те грабне като ястреба - пиле, и ще те отмъкне на другио край на свето. Ще плачеш, ще риташ, ще го прегръщаш, ще го кълнеш... пак ще го прегръщаш и тъй... Он ке ти е.
Негови ке бидат дечинките ти и ти цела негова ке бидеш - и по ум, и по сърце, и по тело.
Току не се май, ами бродирай кенарената си риза, да я облечеш, кога му се вдадеш тялом и духом... А сега, Боянке, айде да станеш и да си идеш, къзъм, и да се назад не обръщаш... А щом ти се отвори време, земи преправи тез моите приказки, па ги дай на ближни да ги прочетат... Белки ме споменуват...белки ме помнят...белки и аз с нещо сум им полезна.Няма безсмъртни люде,Боянке.Има само живи и мрътви. Може да ходиш, да ядеш, да работиш и билям деца да раждаш, но пак да си мъртъв. А чиляк, макар и на онзи свят да е, пак ще е жив, ако е нужен на някого от живите тук, ако го споменуват с добро и ако вечер с мисъл или с плач го канят да седне и да повечеря заедно с тях...
Сполай ти, керко, и нека сите светии небесни бъдат твой другар в горките пътища земни.“
Прегърна ме, изглеждаше някак отнесена и отвъдна. Аз й целунах ръка и още същия ден напуснах
Долна Сушица.
Предвещаното от Преподобна Стойна се сбъдна до последната подробност.
Любовта ли, заблудата ли, или просто въображението на съдбата ме отвяха на друг континент, сред други хора и нрави. С моя Иван се обичахме, живеехме споделено и с радост, но така бързо и алчно живяхме, че нямахме дори сънища. Събрах дом и отгледах деца, а от живеене все забравях духовния си дълг към светицата, или, ако се сетех за него, все го отлагах за по-спокойни времена.
Сега вече, оженила синове, погребала съпруг, преминала отдавна възрастта, на която
Преподобната си отиде от нас, аз се върнах в България да коленича пред образа й, да измоля не само прошка за греха си пред паметта й, но и да поискам подкрепа за сбъдването на моя обет.
Прости ми, свята Стойне, и подкрепи душата и паметта ми! Амин.
Бояна Паликарова 20 май 1978 година Сейнт Луис - София


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница