Трмата братя и златната ябълка

Една жена имала трима синове. В градината на къщата им растяло чудно красиво ябълково дърво. Всяка година то раждало само по една ябълка, но не каква да е, а златна. Ала в нощта, когато ябълката узрявала и така заблестявала между клоните, че цялата градина грейвала, долитала една хала и откъсвала златната ябълка.

Една година, щом дошло време ябълката да узрее, най-големият син рекъл на майка си:

— Мале, ще отида да вардя ябълката. Дай ми един нож и орехи, та да не заспя.

Седнал най-големият син под ябълката и започнал да троши орехи. Изведнъж задухал силен вятър и дърветата се превили чак до земята. Тъмен облак закрил луната и звездите, а от него се спуснала халата, грабнала златната ябълка и докато големият син се усети, отлетяла.

На другата година средният син казал на майка си:

— Мале, отивам да вардя ябълката. Дай ми един нож и орехи, че тръгвам.

Седнал той под ябълката, ала се улисал да троши и да яде орехи и така и не разбрал как халата откъснала златната ябълка и изчезнала с нея.

На третата година най-малкият син рекъл:

— Мале, този път аз ще вардя ябълката. Дай ми ножа!

И вечерта се качил на дървото, седнал в клоните близо до ябълката и зачакал. Към полунощ се дочуло силно бучене, въздухът затреперил и халата се стрелнала към златната ябълка. Тогава най-малкият брат изведнъж изскочил и с нож в ръка се хвърлил към чудовището. Започнала такава борба, че чак земята се разтресла. Най-малкият син се биел юнашки и безстрашно нападал халата. Най-накрая й нанесъл силен удар с ножа. Тя изревала от болка, плеснала с криле и с мъка се вдигнала към облаците. Най-малкият син откъснал златната ябълка и я отнесъл на майка си.

В това време по-големите братя спели така дълбоко, че той едва ги събудил, за да тръгнат да търсят ранената хала. Следите от кръвта на раненото чудовище водели до една пещера, толкова тъмна и толкова дълбока, че дъното й не се виждало.

Най-големият брат рекъл, че е най-голям юнак, и поискал него да спуснат в пещерата. Вързали го с едно въже през кръста, спуснали го, но когато стигнал до средата, той се изплашил и заклатил силно въжето, за да го изтеглят. След него се спуснал средният брат, но и той се изплашил и се качил горе. Най-после дошъл редът на най-малкия. Той казал:

— Сега аз ще сляза долу. Щом поклатя въжето един път — спускайте ме, поклатя ли го два пъти — изтеглете ме.

Братята го вързали и започнали да го спускат. Спускали го, спускали го и най-после на третия ден той слязъл на дъното на пещерата. Повървял малко и намерил двореца на халата. В градината пред двореца седели три хубави девойки. Двете играели със златни ябълки, а третата — най-малката и най-хубавата — си подхвърляла не златна, а най-обикновена ябълка.

— Девойки, пуснете ме да вляза! — викнал момъкът.

— Върни се назад, юначе! — изплашила се най-малката. — Ако те види халата, ще те изяде, толкова е разярена. Отиде да ми донесе златна ябълка, но се върна цялата обляна в кръв. Бягай, докато не те е усетила!

Момъкът не я послушал и прескочил оградата на градината. Влязъл в двореца и след малко се чул страховит рев. Най-малкият брат убил халата, освободил девойките, които били пленени царкини, и ги отвел при въжето в дъното на пещерата. Вързал първата и дръпнал въжето два пъти. Братята изтеглили девойката. Вързал средната — изтеглили и нея. Останала най-малката и най-хубавата. Момъкът й рекъл:

— Като те изтеглят и видят колко си хубава, братята ми ще се скарат за тебе и няма да искат да ме изтеглят. Ако пък аз изляза най-напред, а след това изтеглим тебе, нещо тук може да ти се случи, а аз няма да мога да ти се притека на помощ. Затова ти ще се качиш преди мен, а ако ме обичат, братята ми ще извадят и мен. Ако ли пък не — все някак ще се оправя.

Тогава девойката рекла:

— Вземи този пръстен. Давам ти го, защото ми харесваш. Ако горе се карат за мене, ще кажа, че ще се омъжа за този, който ми направи дрехи самотворни. А такива дрехи може да ми даде само човекът, у когото е този пръстен. Ако братята ти не те изтеглят, ти ще постоиш още малко тук, после земята ще се отвори и ще полетиш още по-надолу. Там има два овена — бял и черен. Паднеш ли върху белия, той ще те изнесе на белия свят. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя.

В това време братята започнали да теглят въжето, а момъкът взел пръстена и се сбогувал с девойката. После зачакал да спуснат въжето и за него, ала напразно. Тогава земята се разтворила, най-малкият брат полетял надолу и паднал върху черния овен. Той го понесъл още по-надолу, към долната земя, хвърлил го там и изчезнал.

Клетият момък тръгнал накъдето му видят очите. Повървял малко и стигнал до една къщурка в края на голям град. Там живеела бабичка, която никого си нямала и прибрала момъка да преспи при нея. За вечеря бабичката почнала да меси хляб, но вместо с вода, месела го със сълзи.

— Защо плачеш, бабо? Защо месиш хляба със сълзите си? — свило се сърцето на добрия момък.

— Как да не плача, сине! Един змей се е появил тука и не ни позволява вода да си налеем, ако не му дадем да изяде някое момиче. Аз имах шест дъщери. Давах, давах — нито една не ми остана. Змеят вече цяла година не е пускал водата. Днес царят изпрати дъщеря си — да я глътне змеят, да се насити и да отвори реките. Утре ще имаме вода.

Щом чул това, момъкът скочил, разпитал бабичката къде е царската дъщеря и хукнал право натам. Стигнал точно когато звярът се спускал към вързаната за едно дърво царкиня. Като видяло най-малкия брат, чудовището изревало грозно и трите му глави избълвали големи огнени пламъци. Момъкът не трепнал и с един удар отсякъл и трите глави. Змеят издъхнал и в същия миг всички реки, извори, потоци и чешми в царството рукнали.

Когато царската дъщеря се върнала жива и здрава в двореца заедно с момъка, царят не повярвал на очите си:

— Кажи какво искаш, юначе! Ако пожелаеш, давам ти цялото си царство!

— Не искам нищо, царю! — отговорил най-малкият брат. — Само искам да изляза на нашата земя.

Замислил се царят:

— Това не е по силите ми. Ако намериш някой, който може да те изнесе, ще дам всичко, каквото потрябва.

Тогава момъкът се спуснал да разпитва кой може да го изнесе на горната земя. Един човек му казал да попита орлицата, дето мъти и все не може да отвъди орлетата си, на едно голямо дърво на края на гората. Отишъл момъкът под дървото, легнал и заспал. По едно време орлетата се разпищели и той се разбудил. Като погледнал нагоре, видял триглава змия да лази по дървото. Станал и с един замах отсякъл и трите й глави. Като долетели орлицата и орелът, спуснали се към момъка да го изкълват, но малките орлета рекли:

— Този човек уби триглавата змия и ни спаси!

Тогава орлите казали на момъка:

— Е, юначе, какво добро искаш да направим за теб?

— Нищо не искам! Искам само да ме изнесете на горната земя.

— Добре — казал старият орел. — Ще те изнеса. Само че изхрани две родени днес биволчета. Като пораснат, заколи ги, нарежи месото им на парчета. След това напълни едната кожа с месото, а другата с вода. Направи една клетка, завържи я с железни вериги и сложи вътре кожите. Тогава ме извикай.

Момъкът отишъл при царя и царят наредил да направят каквото орелът поискал. Когато всичко било готово, той долетял.

— Влез в клетката — рекла птицата на най-малкия брат. — Аз ще те понеса нагоре. Като кажа „га“, ще ми даваш месо. Кажа ли „пиу“, ще ми даваш вода.

Литнал орелът и понесъл юнака. Кажел ли „га“, юнакът му давал месо, кажел ли „пиу“ — давал му вода. Но приготвеното месо не стигнало и момъкът тихомълком започнал да реже от нозете си. Най-сетне стигнали горната земя.

— Хайде, юначе, ставай и тръгвай! Вече си у дома!

— Не мога да ходя. Рязах месо от нозете си — да те храня, докато стигнем.

Тогава орелът погалил краката на момъка с перата на крилете си, те оздравели и той скочил и се запътил към къщи. А там братята му още се карали за най-малката девойка. Щом видяла юнака, тя се зарадвала и рекла:

— Искам дрехи самотворни. Който ми ги даде, него ще взема!

Сетил се най-малкият брат за пръстена, погледнал го и мигом се появили дрехи самотворни и засияли с чудна хубост.

После вдигнали сватба и три дни и три нощи се веселили под клоните на ябълката. А тя и до ден днешен всяка година ражда по една златна ябълка.

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

На един мъж починала жената и от нея му останало едно момиче. Той се оженил за друга и тя му довела пак момиче. Тази жена мразела много завареничето и не можела да го търпи. Затуй взела да кара Мъжа си да го махне някъде, че да го няма в къщи. Днес свада за завареничето, утре свада, най-сетне дотегнало на мъжа и му причерняло на очите. Веднъж като се скарали, той рекъл на жена си да замеси една питка, а той ще заведе своето момиче нейде далеч в някоя гора, ще търкулне питката и ще го накара да иде да я вземе. В туй време бащата ще се скрие, а момичето нека остане там, че да става каквото ще с него!

Втората жена замесила питка от пепел и я дала на мъжа си. Той повел момичето си и го завел в една голяма гъста гора. Като се покачили на едно по-височко място, бащата извадил питката и я търкулнал надолу. Сетне рекъл на момичето да я вземе и да я изяде. То отишло да я вземе, а баща му тогава се скрил и си отишъл.

Момичето, като се върнало, захванало да вика и да търси баща си. Викало, плакало, скитало се из гората, додето най-подир се мръкнало и то останало само. Наблизо живеела една бабичка в колиба. Като чула човешки плач, тя извикала:

— Какво си, баби? Момче ли си, момиче ли си? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче — иди си!

— Момиче съм, бабо! — обадило се девойчето.

— Щом е тъй, ела при мене!

Момичето отишло при бабичката, а тя го прибрала в колибата и го нагостила.

На заранта момичето станало рано и додето бабичката още спяла, то разтребило, поръсило и помело отвътре и отвън колибата. Бабичката, като станала, измила се и тръгнала да иде на църква. Тя имала гадинки — змии, гущери, ей такива, дето да бяга човек от тях, и заръчала на момичето да им попари трички и да ги нахрани.

— Не бой се от моите гадинки — рекла бабичката, — те не хапят.

Момичето попарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило гадинките. То имало гердан от мъниста, разнизало го и вързало на всяко гадинче гердан от мъниста.

Бабичката, като се върнала, гадинките я посрещнали и взели да и се хвалят:

— Бабо, кака ни върза герданче!

Пък бабичката им викала:

— И баба ще върже на кака герданче! Близо до колибата на бабичката имало река. Като се наобядвали, бабичката рекла на момичето:

— Хайде да идем край реката, че да ме попощиш.

Момичето било послушно, попоскало бабичката. Подир малко тя му рекла:

— Докато ме пощиш, аз мога да заспя, а ти, видиш ли водата, че потече червена, не ме събуждай. Като видиш, че потече синя, не ме събуждай. Като потече жълта, да ме събудиш!

Бабичката подир малко заспала и момичето видяло, че реката по едно време придошла червена. Като се изтекла червената вода, придошла пък синя. Като минала и тя, придошла пък зелена. Подир нея придошла черна вода. По едно време дотекла жълта вода. Тогава момичето събудило бабичката. Тя бърже го уловила за косата, гмурнала го в реката и извикала:

— Дръж, баби, каквото можеш!

То стиснало каквото му попаднало в ръцете, а когато бабичката го извадила от водата, видяло, че държи едно сандъче. Туй сандъче било пълно с жълтици.

Подир туй бабичката му рекла да си иде вече у дома със сандъчето. Тя го повела през гората и му показала пътя.

Бащата и мащехата се смаяли, като го видели толкова хубаво — то било станало златно от жълтата река и греело. Подало сандъчето на баща си, а той още повече се зарадвал, щом го отворил и видял, че било пълно с жълтици. Мащехата пък пламнала от завист и рекла на мъжа си да заведе и нейното момиче на същото място, че да стане и то като първото.

— Като искаш, ще го завела — рекъл бащата.

Тогава майката омесила питка, като пресяла два пъти брашното за нея. Изпекла я, загърнала я в чиста кърпа, пуснала я в торбата и я дала на мъжа си. Той повел момичето пак към онова място, дето бил оставил по-напред своето. Като стигнали там, бащата пак търкулнал питката надолу и проводил момичето да иде да я вземе. Отново се скрил и си отишъл. Момичето, като се върнало, почнало да търси баща си и да го вика. Като не го намерило, то заплакало и тръгнало в гората. По едно време вечерта бабичката го чула и му извикала:

— Какво си, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче, ела при баба. Ако си момче, отивай си!

— Момиче съм, бабо! — обадило се момичето.

И отишло при бабичката, а тя го прибрала в колибата си и го нагостила.

На сутринта момичето не се дигнало, додето не станала бабичката, а като станало, не се потрудило да разтреби и да помете, както направило другото момиче.

Бабичката се измила и облекла, тръгнала пак да иде на църква. На тръгване тя поръчала пак тъй и на него — да попари трици и да нахрани гадинките й, като му казала да не се бои от тях, защото те не хапят. Момичето попарило трици, ала не чакало да поизстинат, ами ги дало веднага на гадинките и те се изпогорили, като почнали да ядат от тях.

Щом се върнала бабичката, гадинките я посрещнали и взели да и се оплакват:

— Бабо, мене кака попари! Бабо, мене кака попари!

— И баба кака ще попари! — отвърнала бабичката.

Като обядвали, бабичката рекла на момичето да идат край реката да седнат, че да я пощи.

— Мене ми се доспа — обадила се бабичката, — и може да заспя, пък ти, като видиш реката, че придойде червена, да не ме будиш, като я видиш, че придойде зелена, да не ме будиш. Видиш ли я бяла, пак да не ме будиш, когато я видиш жълта, пак да не ме будиш, а като я видиш, че придойде черна, да ме събудиш!

По едно време момичето видяло, че реката променя водата си. Като придошла жълтата, то бръкнало с кутрето си в нея. Кутрето се потопило и останало позлатено. Подир златната вода потекла пък черна. Тогава момичето събудило бабичката и тя, като станала, уловила го за косата, гмурнала го в черната вода и извикала:

— Дръж, баби, каквото можеш! То уловило едно сандъче и го стиснало, колкото можело. Туй сандъче било пълно със змии и гущери, ама бабичката не му казала какво има вътре.

Подир туй тя му рекла да тръгне с нея, че да го заведе до нейде, отдето може да се прибере у дома си.

Като си отишло, майка му се смаяла и щяла да припадне от яд, щом го видяла толкова черно като дявол. Пък като отворила и сандъчето и видяла какво има, тя почнала да се кара на мъжа си, като си помислила, че не ще е бил завел и нейното момиче на същото място, дето бил завел неговото, и затуй е станало тъй.

— Аз — рекъл той, — дето бях завел по-напред едното, там заведох сетне и другото. И както сторих с едното, тъй и с другото. Пък къде са ходили, какво са правили и как е станала тази работа, колкото знаеш ти, толкова и аз!

Оттогава нататък мащехата, макар че мразела пак завареничето, но нали занесло толкова пари, не можела вече да помене, че го не ще в къщи. Като пораснало златното момиче и станало мома за женене, поискал да се ожени за нея първият юнак в страната, защото била много хубава и нямало друга втора като нея. Когато дошло време да я вземат и поведат със сватбата за венчаване, мащехата и я скрила под коритото, пък наместо нея облякла и забулила с булото черната мома — нейната дъщеря, като и казала да си подава под булото само позлатения пръст и хората да мислят, че тя е златната мома. Но не щеш ли, по едно време петелът пропял:

— Кукуригу! Златна кака под корито, черна кака на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се каква е тази работа и пак продължили пътя си. Подир малко петелът пак пропял:

— Кукуригу! Златна кака под корито, черна кака на кон язди!

Сватбарите пак се спогледали и се почудили. Подир малко петелът за трети път пропял:

— Кукуригу! Златна кака под корито, черна кака на кон язди!