Урок по история илия Волен

Илия Волен

Черковната килия, в която учеха децата, беше тясна и задушна, затуй даскал Бачо Киро обичаше, като се изпролети и затопли времето, да извежда учениците си вън на полето.

Беше топъл пролетен ден. След часа по писане Бачо Киро имаше история и поведе децата вън из селото, където щеше да ги изпита и да им предаде нов урок. По улицата тяхната малка група настигна колата на дядо Ралчо, който ръчкаше с остена и подканяше мършавите си лениви биволици. Бачо Киро изостана от децата и като сложи ръката си на ритлата, вървеше бавно спроти колата и приказваше с дядо Ралчо.

• 
  Къде така, много късно – метна даскалът мек замислен поглед към съселянина си.
  
• 
  Късно, не е късно то, че не му е и реда да ходя! – загълча дядо Ралчо, след като се огледа страхливо по улиците. – На Игината нива отивам!
  

И като помълча и хвърли поглед на даскала, който унесено гледаше някъде над потъналите в цвят градини, дядо Ралчо продължи.

• 
  Гласеех се да откарам привечер с колата малкото в града. При някаква врачка. Прочута такава. Болно, пожълтяло като тревица, дето не е виждала слънце. И все пъшка. И няма с какво да го храним. И пари няма. Пък този – нивата му да ора. Главата му да заора! – ниско изпъшка дядо Ралчо, като пак се огледа.
  

• 
  Ще стане, ще стане! И това ще стане, дядо Ралчо. Глави ще се търкалят! Иде време! Иде!
  
• 
  Хайде, даскале, по-скоро! Като камък тежи над нас. Като камък... Ама все мисля, че и Московецът... и той трябва да прегази Дунава, инак сами...
  
• 
  И Московецът, но и ний! Помогни си сам, за да ти помогнат и другите.
  
• 
  Ех, даскале, ех, Бачо Киро! – гледаше го дядо Ралчо с грейнали от обич очи. И той го наричаше Бачо Киро, макар че беше много по-стар от него. Така го наричаха всички от селото – и малки, и големи – защото той наистина беше техен батьо – с делата си, с думите си.
  

Той не иска да ги настигне, а остана да върви след тях.

Когато излязоха на полето, отпусна учениците да се погонят и да си поиграят и навлезе малко навътре в равнината.

На юг се синееше Балкана; отвъд предната синя верига се издигаше чак до небето един покрит със сняг връх, нахлупил сякаш бял юнашки калпак. Разлистената вече близка горица кънтеше от песни.

По едно време Бачо Киро се сепна и се огледа. Без да осъзнава, беше седнал сред полето на голям бял камък. Той стана, огледа камъка, усмихна се и замаха с ръка към учениците. Децата се втурнаха към него. Когато го наобиколиха, почака за миг да се успокоят и умълчат и поде:

• 
  Хайде, деца, сега. Кой може да отмести тоя камък?
  

• 
  Кольо, хайде ти. Ти си по-як, бачовото.
  

• 
  Още един да му помогне! – викна учителят.
  

• 
  И друг! – повиши глас Бачо Киро. Трети! Още! Всички, всички!... Блъскайте! Търкаляйте! – почти крещеше той и разширените му очи горяха.
  
• 
  Стига! – спря той учениците, които, опиянени от победата си, търкаляха камъка по полето. – Елате сега!
  

• 
  Всяко нещо, за да живее, има нужда от слънце, от свобода. Ето тая жълта тревица тук е била потискана от тежкия студен камък, била е в тъмнина и затова е така слабичка и умира; другата пък трева около нея е буйна, зелена и весела, защото е расла на свобода, под лъчите на слънцето. Българският народ, деца, е като тая болна тревица. Защото и той пъшка под тежкия грамаден камък на турското робство, защото и той живее в тъмнина. А Сърбия, а Влашко, а гръкът са като тая избуяла зелена трева.
  

• 
  Но вие видяхте, деца, колко е тежък камъкът. Колкото и да е силен Кольо, не можа сам да го мръдне. И двама не можаха. И трима. Чак когато всички се хванахте и напънахте, го отърколихте. И както против този камък трябваше да станете всички, така и за борбата против оня камък, турското робство, целият български народ трябва да се организира и да въстане като един човек. Всички! И мъже, и жени, и големи, и малки! Всички! Всички!... Ето ти, Кольо, можеш вече да нарамиш пушка!
  
• 
  И аз! – обади се един ученик.
  
• 
  И аз! – обади се друг.
  
• 
  И аз! – И аз! – И аз! – ревяха всички.
  

Когато се успокоиха, той седна като библейски пророк върху отърколения напечен камък, а наоколо му по стоплената пролетна земя насядаха учениците и почнаха урока си по история.

• 
  Деца, какво имате днеска? Стояне, ти кажи!
  
• 
  За ... дето България е разцъфтяла... Дето книжнината е разцъфтяла при българския цар Симеон.
  
• 
  Не, не, бачовото! – Не искам! – меко и скръбно се изсмя Бачо Киро. – не може България да разцъфти, преди да се освободи. Я, Марине, стани ти, разкажи ни да чуем всички кой и как освободи България от византийско робство. Хайде, бачовото!
  

А на няколко крачки от ученолюбивата група освободената от камъка жълта тревица гальовно се печеше на топлото слънце и с тих мек шум се изправяше за нов живот.