Обединението на Влашко и Молдова и създаването на Румъния

Галина Атанасова Спасова, фак. № 2716391

Калина Боянова Янкова, фак. № 2716181

Мадлена Георгиева Петрова, фак. № 2716200

Дисциплина: Политическа история на Балканските страни

Титуляр: Доц. Игор Дамянов

Съдържание:

1. Обществено и икономическо развитие на двете княжества

С течение на времето султанското правителство в Истанбул започва да проявява стремеж за превръщане на княжествата в обикновени османски провинции. От края на XVI век султанът вече сам назначава князете, първоначално за срок от 5 години, а на по-късен етап ежегодно. Назначението, разбира се, винаги се придружава с плащане на откуп и отрупване на съответните лица в Цариград с различни „подаръци“.Същевременно в княжествата още от XVI век започват да се установяват представители на влиятелни гръцки фамилии от цариградския квартал Фенер като търговци, съветници и кредитори на князете. През XVII век техният брой нараства — Кантакузини, Катарджи, Росети, Гика и др. Идват и гръцки духовници, които оглавяват църковната йерархия на княжествата. А от началото на XVIII век султанът започва да назначава фанариоти и за князе на Влахия и Молдова. Периодът 1711-1812 година е известен в румънската история като „фанариотски период”. Чрез фанариотите Портата засилва своето влияние в княжествата с оглед на засилилата се външна заплаха, като формално автономията им се запазва. Повечето от управляващите фанариоти използват поста си за лично облагодетелстване, поради което си спечелват славата на измамници и корумпирани личности. Армията на двете княжества е сведена до няколко части за опазване на границите и вътрешния ред. През този период 95% от населението живее в селата, където се дели на свободни селяни (само 30%) и роби. Робите обработват земите на господаря, боерите, митрополитите, манастирите, като нямат право да напускат съответните имения. Боерите пък извличат ресурсите си главно от десятъкът върху селскостопанската продукция, монопола върху мелниците, кръчмите, алкохола. Градовете са малки – открояват се само столиците Букурещ и Яш. През 18 век балканският характер на градовете се засилва – появяват се ханове, пазари, къщи с чардаци, но никога джамии или дворци на паши.

Сред фанариотските князе се отличава Константин Марвокордато, който проявява загриженост към селското население на княжествата и анулира личното робство във Влахия през 1746, а в Молдова – през 1749 г. Земевладелците проявяват съпротива срещу тези реформи като налагат на селяните повече дни ангария. Така, въпреки че робството е отменено, селяните не стават по-малко подчинени или експлоатирани от боерите.

По време на фанариотското управление Османската империя води множество войни с Австрия и Русия, в които често биват въвличани и Влашко и Молдова. По време на тези войни армиите на двете държави често окупират Дунавските княжества – от няколко месеца през 1711 г. до пет години през 1769 – 1774 и 1787 – 1792 г. В този смисъл голямо значение има мирният договор от 1774г, подписан в Кючук Кайнарджа, съгласно който Русия връща княжествата на Османската империя, като си запазва правото да ги представлява в Истанбул. Откриват се руски консулства в Букурещ и Яш, съживяват се търговските връзки и Дунавските княжества постепенно се отварят към външния свят.

Фанариотският период продължава до началото на 19 век. Със своето и поведение, постоянните подкупи и грабежи, както и засиленото гръцко културно влияние, фанариотите предизвикват недоволство и омраза във всички слоеве на румънското общество. В двете области продължават да господстват феодални порядки, независимо от това, че още през първата половина на XVIII век започват да проникват капиталистически отношения. Селячеството е зависимо от едрите феодали боляри и подложено на жестока експлоатация. Занаятчийството и промишлеността се развиват твърде бавно. Съществуващата система на монопол в търговията пречи на нейното развитие.Така в началото на 19 век се оформят три социално-политически групи – фанариотите, свързани с гръцката Фелики Етерия; местните боляри, които искат да заемат фанариотските постове, заради доходите, които носят; и селячеството, носещо най-тежкото бреме (ангария, десятък, доставки на стоки за Османската империя и т.н), което се превръща и в главната революционна сила. Наред със селячеството в борбата срещу феодалните порядки все по-активно се включва и зараждащата се буржоазия.

При така очерталите се социални противоречия през 1821 г. в Дунавските княжества избухва мощно въстание. Водач и вдъхновител на масовия бунт срещу „лошите” боляри във Влашко е Тудор Владимиреску, който застава начело на около 60 хиляди души, предимно пандури(свободни селяни). Макар че не е член на Етерията, той се съгласява да сътрудничи на Александър Ипсиланти(официален ръководител на Филики Етерия) – според планът им, докато тръгналата от Одеса армия на Ипсиланти завладява Молдова, войската на Владимиреску, идваща от Влашко, трябва да завземе Букурещ, където техните сили да се слеят. Двете движения обаче се разминават в целите си. Докато Етерията представя въстанието като регионална проява на християнския бунт срещу империята, то Владимиреску се обявява против господството на едрите земевладелци, а и против османското господство, олицетворявано от фанариотите. В крайна сметка Портата успява да потуши въстанието, след което се възстановява предишното социално-икономическо статукво. В същото време обаче въстанието бележи края на фанариотския режим – исканията на румънските делегати в Истанбул, ползващи се с подкрепата на Русия, са удовлетворени. Гърците се изключват от всички граждански и църковни служби във Влахия и Молдова и се заменят с румънски кадри, а османските войски се изтеглят от княжествата. Княз на Влахия става Грегоре Гика, а на Молдова — Йон Стурдза. Историците смятат това събитие за начало на модерната епоха на Румъния и първата победа на един етнос.

С руска помощ в началото на 19 век са извоювани още привилегии за васалните княжества. През 1826 година е подписана Акерманската конвенция, която предвижда князете да се избират от обединените в дивани боляри, при одобрение от страна на руския цар и султана. Така се установява съвместно руско-турско владичество върху двете княжества, които започват развитието си към модерен конституционен ред. С избухването на поредната руско-турска война през 1827г. се слага край на кондоминиума.

Тази война има особено важни последици за княжествата. Според Одринския мир от 1829г. Влахия и Молдова получават широка автономия. Портата се отказва от правото да изисква доставки на храна и строителни материали от княжествата, турските укрепления биват унищожени, а градовете с турски гарнизони се предават на местната администрация. Влахия и Молдова получават право на собствени въоръжени сили. Султанското правителство е лишено от монопола върху външната търговия на княжествата, в резултат на което те получават достъп до европейския пазар. Одринският мир предвижда свобода на богослужението, пълна безопасност на гражданите, независимо управление и безпрепятствена търговия.

В продължение на няколко години след войната (до 1834 г.) в Дунавските княжества се установява временно руско управление. Върховната власт се осъществява от руския комисар граф Киселев. Под негово ръководство се създава национална армия в двете княжества, организират се съдебна система, полиция, поща, отменят се вътрешните мита, прокарва се равенство пред законите, започва провеждането на отделни реформи, насочени против съществуващия дотогава порядък. Провеждането на всички реформи в княжествата се оформя в така наречения Органичен статут (1831 и 1832 г.) за държавното устройство на Влашко и Молдова. Законодателната власт е съсредоточена в ръцете на специални органи — Дивани, съставени от боляри, а изпълнителната власт се осъществява от несменяеми господари, избирани от представителите на болярството, духовенството и градските първенци. Създават се и общи болярски събрания, в които влизат представители на едрото болярство и висшето духовенство. По отношение на селяните Органичният статут само узаконява отношенията такива, каквито те са установени дотогава в княжествата.

Реформите, проведени от Временното руско управление във Влахия и Молдова, създават по-благоприятни условия за развитие на градовете и градското стопанство, спомагат за оживление на вътрешната търговия и нарастване на търговско-занаятчийското население. През 30-те и 40-те години на XIX век се увеличава селскостопанското производство, на европейските пазари се появява пшеница от Дунавските княжества. Създават се по-благоприятни условия за развитие на производителните сили и на капиталистическите отношения, възникват и по-едри предприятия, увеличава своята роля търговско-лихварският капитал. Но въпреки това румънската буржоазия си остава твърде слаба. Освен това реформите не засягат едрото земевладение и запазват пълното господство на болярите. След отстраняването на османското господство и проникването на капиталистическите отношения едрите земевладелци се приспособяват към стоковото производство, но не изоставят старите методи на земевладение и експлоатация на селячеството. Процесът на обезземляване на селячеството дори се ускорява, увеличава се и зависимостта му спрямо земевладелците. Недоволството на селските маси все повече нараства. Същевременно либерално-земевладелските кръгове и буржоазията се обявяват против феодалните отношения и господството на чокоите, но заедно с това се страхуват от народните маси и техните революционни искания. Появява се и революционно-демократическа буржоазия, изразяваща интересите на народа. Виден идеолог и ръководител на това направление е Николае Бълческу (1819–1852). Той се бори против феодалния гнет, за освобождаване на селячеството от феодалните задължения и снабдяването му със земя.

2. Унионисткото движение през 40-те години

Подготвителната дейност по въстанието във Влашко се осъществява от Николае Бълческу и неговата тайна революционна организация „Справедливост и братство”. Началото е поставено през юни 1848г. в дунавския град Излаз, където е прочетена прокламация с широки искания за реформи, влкючително за отмяна на крепостничеството. Обявява се и ново правителство. Под натиска на народните маси княз Бибеску е принуден да подпише Излазката декларация и да се оттегли. Силната народна активност обаче предизвиква страх у по-умерените дейци на движението, в резултат на което революционните елементи са отстранени от властта. Активизира се и контрареволюцията, която след разпускането на правителството създава Наместничество. След като народът се намесва за пореден път революционното правителство е възстановено. Най-важният въпрос на въстанието обаче остава нерешен – за да не бъдат накърнени интересите на чокоите, по аграрния въпрос не се стига до реален резултат, правят се само компромиси и исканията на селяните остават незадоволени. Умереното болшинство в правителството дори прави опити да потуши въстанието с външна помощ – тази на Русия. В крайна сметка не Русия, а турските войски окупират Влашко, а руското правителство публикува нота на съгласие с този акт.

В Молдова революцията започва през март 1848 г. в Яш, където местните интелигенти съставят петиция до княз Струдза. Исканията се свеждат до ограничени буржоазни реформи и въобще не засягат наболелия аграрен въпрос. Князът не приема всички искания, поради което в столицата и някои села започват вълнения. Те обаче са децентрализирани, неорганизирани и без ясна програма. Повечето от революционните дейци са арестувани, а бунтовете – потушени. Безпокойството на Русия от събитията в Дунавските княжества води до споразумение между княз Струдза и руския представител в Яш за навлизане на руски отряди в Молдова. Руски войски навлизат и във Влашко.

След поражението на революцията от 1848 г. Влахия и Молдова са окупирани от руски и турски войски. Окупацията продължава до 1851 г. и има тежки последици за княжествата. Влахия и Молдова са заставени да издържат със свои средства окупационните войски. През 1849 г. между Русия и Турция е сключено споразумение, според което княжествата са лишени дори и от ония права, от които те се ползват съгласно Одринския мир от 1829 г. Образуван е съставен от едри боляри Диван, чиито решения подлежат на утвърждаване от турския султан и руския цар. Освен това за осъществяване надзор над управлението в Яш и Букурещ има специални представители на Русия и Турция.

След революцията от 1848 г. въпросът за обединението на Влашко и Молдова придобива първостепенно значение. Възниква движение за обединение на княжествата, което непрекъснато се разраства.

Движението за обединението на Влахия и Молдова се развива в обстановка на ожесточена борба между участващите в него класови сили. Селяните свързват въпроса за обединение на княжествата с въпроса за провеждане на широки демократични реформи и преди всичко с въпроса за премахване на крепостничеството и получаване на земя. Румънската буржоазия пък сега става още по-умерена. Тя непрекъснато е в съюз с либералните земевладелци и в никакъв случай не може да допусне движението за обединение на княжествата да прерасне в революционен пожар против съществуващия ред. Буржоазията се стреми към „мирно“ обединение, което да й гарантира по-широк пазар и същевременно да й осигури политическа власт в страната. Консервативното болярство пък желае такова обединение, което не би било свързано с никакви социални реформи и при което би се запазила неговата икономическа и политическа мощ. Значително влияние върху движението за обединение оказва и румънската емиграция, която пропагандира идеята за създаване на обединена румънска национална държава.Следователно всички класи и слоеве се обявяват за създаването на единна национална държава, но всяка изхожда от своите интереси и се стреми чрез обединението да постигне задоволяване на своите собствени интереси.

3. Провъзгласяване на Обединените княжества. Кримската война (1853 – 1856г.) и положителната роля на Русия, Франция и Прусия за признаване на обединението

В началото на 50-те години на 19 в. Русия се обявява за решаване на Източния въпрос, оформил се като тъкъв през 20-години на същия век във връзка с избухването на Гръцкото въстание, засягащ проблемите във връзка с османското господство върху териториите в Близкия изток, Северна Африка и Балканския полуостров. Руският император Николай I предлага, с помощта на Англия, Турция да бъде разделена, в следствие на което Русия да упражнява влияние и контрол върху Балканите, Цариград и Проливите, а Англия да разполага с Близкия изток и Египет. Англия обаче отказва да обсъжда подобен план, отхвърляйки идеята за разделяне на Османската империя.

В същото време Англия успява да разшири сферите си на влияние в Османската империя като се сдобива с ферман за признаването на самостоятелна протестантска църковна община в рамките на империята, която получава права и привилегии, присъщи до този момент само на Цариградската патриаршия. Малко преди това и френските амбиции за влияние също се активизират и Франция изисква от Високата порта да признае съществуването на католическа църковна община в империята, което искане е удовлетворено с издаване на султански ферман за признаване на тази църковна община. Резултат от тези две събития е отслабването на позициите на Цариградската патриаршия, която вече не е единствен представител на християните пред османската власт, с което индиректно биват засегнати и интересите на Русия.

Противоречията между Великите сили се задълбочават, когато в Черна гора престолонаследникът Данило Петрович се обявява за наследствен княз и отделя църквата от държавата, а последвалата реакция на Османската империя е изпращане на войски и започване на военни действия на черногорска територия. За да предотвратят турската окупация се намесват Русия и Австрия, чиято намеса обаче става повод за влошаване на отношенията между двете. В същия период спор възниква и между Англия и Франция във връзка с френската идея за прокопаване на Суецкия канал, но той бива преодолян, когато става ясно, че руснаците имат план за настъпление към Средиземно море, и двете западно-европейски държави обединяват силите си за да възспрат осъществяването на руските амбиции.

В крайна сметка Русия не получава одобрение на своята идея за ликвидиране на Османската империя и избира войната като средство за разрешаване на Източния въпрос. Повод за започване на военни действия става отказът на османската власт да признае на Русия изключително право да покровителства Светите места и православните християни в империята. На 22 юни 1853 г. руските войски навлизат във Влашко и Молдова и ги окупират. Англия и Франция правят безуспешен опит да склонят по дипломатически път Русия да изтегли своите части и на 4 октомври Османската империя и обявява война. Турската войска е отблъсната и не успява да премине Дунав, унищожен е и турският черноморски флот в пристанището на Синоп.

През пролетта на 1854 г. руските войски преминават Дунав и обсаждат силистренската крепост. На 27 февруари Англия и Франция поставят ултиматум пред Русия да се изтегли в срок до 30 април или в противен случай те ще се включат във войната с ответни действия. Още на 12 март обаче двете западни сили подписват съюзен договор с Турция и започват да прехвърлят свои военни части на османска територия, а средиземноморските им части навлизат в Черно море, блокирайки руското крайбрежие. На 5 септември съюзните войски на Англия, Франция и Турция дебаркират в Крим и Севастопол, който се съпротивлява 11 месеца, но в крайна сметка пада. Император Николай I призовава балканските народи да въстанат срещу Високата порта и в резултат биват сформирани доброволчески отряди от българи, сърби, черногорци и гърци, които да подпомогнат руските войски. Плановете на Русия обаче претърпяват провал, тъй като опитът на балканските отряди да помогнат бива потиснат, а Влашко и Молдова са окупирани от Австрия.

Още преди края на Кримската война, през 1855 г., се свиква международна конференция на представители на воюващите страни във Виена, на която се разглежда и въпросът за Дунавските княжества. Противоречията между участниците в конференцията са толкова големи, че не е възможно постигане на каквото и да било решение относно бъдещето на Влашко и Молдова. През юни 1855 г. конференцията прекратява своята работа.

Австрийската окупация на Дунавските княжества продължава до края на Кримската война. През февруари 1856 г. започват мирните преговори между Русия, Англия, Франция, Турция, Сардиния, Австрия и Прусия в Париж. Парижкият мирен договор заменя руския протекторат над Влашко и Молдова с „колективен протекторат“ на държавите, подписали договора. Обсъжда се въпросът за обединение на двете княжества, което поражда множество спорове между представителите на отделните държави. Австрия и Турция се обявяват против обединението на княжествата. Създаването на голяма румънска държава би засилило стремежа и на Трансилвания за обединение с Румъния. Портата се бои, че след обединението, Румъния ще отхвърли всякаква зависимост към Цариград и по този начин ще даде пример и на другите народи на Балканския полуостров за засилване на своето националноосвободително движение. Англия, подкрепяйки целостта на Османската империя, също се обявява против евентуалното обединение на Влашко и Молдова.

Франция обаче се обявява за обединението. Тя, както и Англия, е против проникването на Русия на Балканите, в Средиземно море и Мала Азия, но за разлика от Англия Наполеон III търси опора за постигане на тази цел не само в Цариград, но и в новоформиращите се държави на Балканите и в Дунавския басейн. В полза на обединението се изказва и Русия. Руската политика преценява, че създаването на Румъния води към отслабване на позициите на Турция и Австрия — нейните непосредствени съперници в този район. Прусия и Сардиния, заинтересовани от отслабването на Австрия и сами борещи се за обединение на Италия и Германия, също подкрепят искането за обединение на Влахия и Молдова.

В крайна сметка на 30 март 1856 г. е подписан Парижки мирен договор, според който Русия няма право на флот в Черно море, трябва да разруши черноморските си крепости и арсенали, да отстъпи Бесарабия на Румъния и територии в Закавказието но Турция. По настояване на Англия и Франция турският султан издава специален декрет, наречен Хатихумаюн, с който биват потвърдени правата и свободите, съдържащи се в Гюлтанския хатишериф от 1839 г., признава се пълна свобода на религията, предвижда се промяна в системата за събиране на данъци, тоест целта е да започне модернизиране на Османската империя. През април 1856 г. Англия, Франция и Австрия взимат решение да гарантират целостта на Турция, в границите определени от Парижкия мирен договор, като всяко нарушение на тези граници би се считало като повод за война.

Парижката конференция обаче не решава въпроса за обединението на Влашко и Молдова, тъй като този въпрос разделя държавите на две противоположни позиции — привърженици и противници. Все пак, между участниците в конференцията е постигнат един компромис. Решено е в княжествата да бъдат свикани съсловни представителни събрания - дивани, които да се изкажат относно бъдещото държавно устройство. Предложенията на събранията трябва след това да бъдат предадени на специална международна комисия, която на свой ред трябва да докладва пред конференцията на държавите, подписали Парижкия мирен договор. Тези държави тогава окончателно ще се произнесат относно обединението на Влашко и Молдова. По този начин участниците в Парижката мирна конференция от 1856 г. си присвояват правото да се разпореждат със съдбата и бъдещото държавно устройство на Дунавските княжества.

След Парижкия мир австрийските войски се изтеглят от княжествата, но в Яш и Букурещ се назначават наместници сепаратисти, които пречат за провеждането на избори за предвидените събрания, оказвайки натиск върху населението. Въпреки това, унионисткото движение разширява своята дейност.

През юли 1857 г. са насрочени избори, на които населението гласува принудително. В резултат на това, избраното събрание в Молдова е със сепаратистко мнозинство. Юнионистите обявяват изборите за незаконни и с нови усилия повеждат борба против наместническата власт. Обстановката непрекъснато се изостря и заплашва с избухване на революция. Франция, Прусия и Русия искат от Турция да отмени фалшифицираните избори в Молдова и когато тя отказва, те скъсват дипломатическите си отношения с Портата. Тогава английското правителство съветва Турция да отстъпи. Изборите в Молдова са анулирани и през септември 1857 г. трябва да се проведат отново.

При повторните избори в Молдова юнионистите печелят с голямо мнозинство. Във Влашко също печелят привържениците на обединението. Двете събрания започват работата си през септември 1857 г. и набелязват своите искания: да се уважава автономията на княжествата, да се извърши тяхното обединение в една държава — Румъния, да се избере чужд княз на румънския престол, да се провъзгласи неутралитетът на княжествата, да се избере народно събрание със законодателни функции.

Исканията на румънските събрания за обединение стават предмет за обсъждане от специална международна комисия, която заседава в Париж. В работата на комисията участват представители на 7-те държави, подписали през 1856 г. Парижкия мир. След продължителни спорове участниците в конференцията постигат компромис и на 7 август 1858 г. подписват конвенция.

Според конвенцията от 7 август 1858 г. Влашко и Молдова запазват своите княжески права начело с отделни правителства. Двете княжества имат свои законодателни органи и въоръжени сили. Наред с това се създават и някои обединени органи — смесена централна комисия (с права да разработва проекти за общи закони), общ касационен съд и общо наименование „Съединени княжества“. Заедно с това се предвижда отменянето на някои средновековни привилегии на болярите и въвеждането на имуществен ценз вместо предишната съсловна избирателна система. От 5 милиона население на княжествата само 4 хиляди получават избирателни права.

Унионистите премат решенията на конвенцията за неудовлетворяващи и насочват своите усилия към поставянето на княжеския престол в Яш и Букурещ на свои привърженици. През януари 1859 г. на молдовския престол е избран Александър Йон Куза, участник в революцията от 1848 г. и привърженик на обединениеото.

Във Влашко обаче събранието има по-реакционен състав, което представлява опасност от проваляне на обединението. В деня на откриването на Народното събрание, на 22 януари 1859 г., около 20 хиляди души обсаждат сградата на митрополита. Обстановката твърде много се изостря, ръководителите на реакцията се опитват да използват сила, но се оказват изолирани. На 24 януари 1859 г. юнионистите предлагат да бъде избран за княз на Влахия Александър Йон Куза. По този начин ще бъде съединена княжеската власт в Дунавските княжества в ръцете на едно лице, и то в ръцете на привърженик на обединението. Това предложение единодушно е прието от обкръженото от народа Влашко народно събрание.

С избора на Александър Йон Куза и в двете княжества обединението фактически е осъществено. Остава въпросът дали то ще бъде дипломатически признато от Великите сили и Османската империя. Против обединението отново против се обявяват Австрия, Турция и Англия. Работата на свиканата за обсъждане на този въпрос международна комисия обаче е скоро прекратена поради войната на Франция и Сардиния срещу Австрия. Хабсбургската монархия търпи поражения, а се появява и нов фактор на международната сцена - Италия. В резултат на това позициите на противниците на румънското обединение значително отслабват. Съпротивата на Австрия, Турция и Англия се оказва неефикасна. При това и княз Куза действа решително, като концентрира войските на юг в случай на турска интервенция. Османската империя е принудена да отстъпи и през септември 1859 г.признава Александър Йон Куза за княз на двете княжества. Портата е принудена да направи и някои отстъпки на формиращата се румънска държава. Княз Куза успява да наложи на Цариград да приеме обединението на двете армии на княжествата под командването на един щаб и изпраща за представител при Портата едно лице, което трябва да изпълнява функциите на посланик на двете княжества. Същевременно той непрекъснато подчертава стремежа на Румъния към независимост. През 1860 г. Куза изпраща меморандум до европейските сили с искане за утвърждаване и завършване на обединението на двете княжества. В отговор на това през есента на 1861 г. е свикана нова международна конференция, този път в Цариград, която е принудена да признае създаването на Румъния като свършен факт.

4. Последици от обединението и капиталистическото развитие на Румъния

Формиране на новата държава

Социално-икономическо значение

Общество

В княжеството било въведено единно задължително безплатно начално образование, като съществували три степени на образование – начално (4г.), средно (7г.) и висше (3г.). Но липсвали преподаватели, както и необходимата финансова подкрепа на държавата. Най-ниската класа, селяните, не могли да получат начално образование заради положението си в обществото. Средната класа имала предимството на средното образование. От висшите учебни заведения функционирали два университета в Ясах и Букурещ, две консерватории и Висше училище на пътищата и мостовете в Букурещ. През 1866г. била открита Румънска академия за развитие на науката и културата.

Икономика

До 1848г. Дунавските княжества са до голяма степен аграрни държави. Обединението им дало силен тласък на развитието на тяхната икономика. В новата държава започнали да постъпват пари от Европа. Благодарение на чуждестранните инвестиции се засилили капиталистическите отношения и към 1863г. в Обединеното княжество на Влашко и Молдова се наброявали вече 7849 промишлени и 30 000 търговски предприятия.

Развитието на предприятията и увеличаването на производството довело до нуждата да се подобрят пътищата за съобщения. Започнали конструкциите на първите шосета, механични мостове и телеграфни линии. Появили се и първите в страната търговски къщи.

Основно в княжеството се използвал наемен труд. От няколко хиляди предприятия само 33 разполагали с парни машини, а в останалите се работело на ръка. Изградила се нова капиталистическа система на отношения между наемател и работник.

Като цяло румънската икономика от втората половина на XIXв. се развивала с бързи темпове. В резултат на икономическата криза от 1873г. темповете на развитие се забавили, но не спрели. Освен икономическите фактори, на икономиката на Обединеното княжество влияели и външнополитически. Стремейки се да демонстрира независимостта си, Карол I и приближените му неведнъж сключвали неизгодни за Румъния договори. Като цяло били подписани търговски договори с Германската империя, с Руската империя, Италия и други.

В резултат на обединението на Влашко и Молдова на власт в новата държава дошли либералите начело с Александру Куза. Също така създаването на новата румънска държава дало възможност на новата власт да се съсредоточи над изграждането на ново общество. Така започнала борба с консервативно настроените болярски кръгове.

Основен проблем на новата държава станало частично запазеното крепостничество и десятъкът. Необходима била работна сила, но болшинството от работоспособното население било заето със земеделие. Това забавяло развитието на промишлеността, а на свой ред постоянното производството на суровини принуждавало те да бъдат продавани зад граница. По този начин Обединеното княжество се превръщало в суровинен източник за промишлено развитата Европа. Поради това Куза започнал целеустремена борба против болярството, като същевременно провеждал либерално-демократични реформи. По време на управлението му са били създадени нови органи за държавно управление, в частност била учредена длъжността на домнитора и бил свикан единен парламент за двете княжества – Национално събрание. Провеждането на тези либерални реформи дало възможност държавата да бъде приближена към развитите страни от Запада. Така Румъния стъпила на дългия път на стабилното развитие.

Култура

Победата на юнионистите се отразила и на развитието на румънската култура. След обединението Влашко и Молдова могли заедно да противостоят на Османската империя, в частност да се противопоставят на културния натиск от нейна страна. Нивото на цензурата било занижено, появили се условия за формирането на румънския театър. Така в следващите няколко години в Обединеното княжество започнали да се появяват нови периодични издания. Развитието на културата след обединението на княжествата в голяма степен повлияло на развитието и историята на съседна Трансилвания, също така и на културата на съвременна Румъния като цяло.

5. Румъния и Източната криза и последвалото обществено развитие до началото на XX век.

Управлението на Александру Куза (1861-1864г.)

Политическата криза 1861-1864г.

След обединението на Дунавските княжества в тях започнали да се изострят вътрешните проблеми. В държавата се зародило противопоставяне между домнитора Аленсандру Куза и земевладелската опозиция заради реформите, които започнал да провежда държавният глава. Земевладелската опозиция била недоволна от опита на домнитора да освободи крепостниците от тяхната зависимост и да им даде земя. Тя била подкрепяна от едрата буржоазия, като начело застанал Йон Бретиану. Друга част от бурзоазията от зараждащите се предприемачества се интересувала от освобождението на крепостните селяни, затова поддържала реформите на Куза. Тя била възлгавена от първия министър на княжеството Михаил Когелничану. По такъв начин румънската буржоазия, земевладелците и властта се разделили на две части: реформатори и консерватори.

Още в годините на обединение на княжествата (1859-1861г.) в страната започнали селски въстания. След признаването от европейските държави на Куза като държавен глава започнала кризата на крепостния строй, която довела до по-масови въстания на селяните. В Буезу въстаналите селяни създали въоръжени формирования, които били предвождани от Ница Малайреу. Въстаниците се насочили към столицата на Влахия Букурещ, опитвайки се по пътя да привлекат в редиците си местните селяни. Те искали от властта отмяна на крепостното право и да им бъде раздадена земя.

Под натиска на селяните парламентът на княжеството одобрил през 1863г. проектозакон за секуларизация на манастирските земи. В този момент в страната 1/5 от цялата земя принадлежала на манастирите. Болярите и едрите земевладелци поддържали този законопроект, тъй като се надявали за негова сметка да отклонят селяните от борбата против управляващите класи. През 1864г. в румънския парламент започнало обсъждане на нов земеделски закон. Предполагало се да се проведе едра аграрна реформа, която да наподобява отмяната на крепостното право в Руската империя. Александру Куза и поддръжниците му се канели да отменят десятъка и да дадат на част от селяните собствени земеделски парцели. Селяните били длъжни да изплащат получения парцел (средно около 5,7 хектара на семейство) на държавата в продължение на 15 години.

Тази реформа не се харесала на Националното събрание на Обединеното княжество, което почти изцяло се състояло от едри земевладелци. Националният съвет мигновено отхвърлил законопроекта. Част от опозицията на Куза започнала да изисква въвеждането на турски войски в държавата за „възстановяване на реда“. В тази ситуация на 14 май 1864г. Куза разпуснал парламента и насрочил референдум, на който бил поставен въпросът за снижаването на имуществения и възрастов ценз. На референдума било постановено, че право да избират Националното събрание имат гражданите на възраст не по-малко от 21 години и изплащащи не по-малко от 48 леи данък. Това позволило на привържениците на домнитора да получат с подкрепата на селяните във Второто Национално събрание болшинството от гласовете. Това от своя страна дало на Куза възможността да контролира цялото княжество.

В Европа това било възприето като държавен преврат. Франция подкрепила новото правителство, но Руската империя, Великобритания и Прусия използвали смяната на властта в страната като повод за намеса във вътрешните й работи. Куза бил обвинен в нарушение на статута на княжеството, който му бил предоставген през 1858г. на Парижката конференция. Поради това, за да изглади конфликта, домниторът бил принуден да замине за Истанбул, където на 28 юли бил утвърден новият статут на княжеството. Също така на Обединеното княжество било дадено позволение само да разрешава вътрешните си дела, което било сериозна крачка към създаването на независима държава.

Реформи

Александру Куза започнал провеждането на реформи още през 1859г., когато застанал начело на престола на двете княжества. На първо място той свикал единно Национално събрание, като му възложил отговорностите на представителните събрания, съществували самостоятелно във всяко княжество. Останалите реформи били насочени към подобряване на положението на селяните за избягване на масовите въстания, които зачестявали, към увеличение на темповете на развитие на капиталистическите предприятия и към укрепване на властта на монарха. Опитът да проведе през 1862г. първата аграрна реформа почти бил предотвратен от болярите и затова се изпълнила едва частично. През 1864г. била проведена втора аграрна реформа. За да премине успешно през Националното събрание се наложило то да бъде разпуснато и да се проведе избирателна реформа. В крайна сметка най-голямата част от селяните били освободени от крепостничеството и им била раздадена земя. В резултат на избирателната реформа, проведена за реализацията на тази аграрна реформа значително бил снижен имущественият и възрастов ценз за избирателите. Била създадена и конституцията на страната от 1864г., която действала до 1866г.

За да не предизвиква негативни реакции в болярите и за да удовлетвори потребностите на селяните, през 1863г. между първата и втората аграрна реформа Куза провел секуларизация на манастирските земи. На манастирите била изплатена компенсация от 81 милиона леи. От тази сума била изчислена задълженост на църквата пред държавата на стойност 31 милиона леи. Тъй като манастирските земевладелци се намирали в Гърция, това предизвикало международен скандал. През 1864г. в Истанбул се провели преговори за компенсационни изплащания от Обединеното княжество на Гърция. По време на преговорите княжеството запазило всички бивши манастирски земи без допълнителни заплащания.

Едновременно били приети граждански и наказателни кодекси, закон за училищното образование, проведена била и реорганизация на системата за държавно управление. Реформирането на страната срещнало съпротивление от страна на Турция, която не искала по-широка автономизация на княжеството. Реформите изиграли особено важна в историята на Румъния.

Чудовищната коалиция и държавният преврат

Избирателната реформа позволила на домнитора да привлече към изборите не само буржоазията и върха на средната класа, но и селяните и работниците. Селяните избрали по-лоялен към реформите парламент. Във Второто Национално събрание аграрната реформа и отмяната на крепостничеството бързо били одобрени, била въведена и нова конституция. Реформите на Александру Куза и пълният контрол, който той придобил над държавата, не се харесвали на буржоазията и едрите земевладелци. Горните слоеве от населението се обединили в коалиция, насочена против съществуващата власт, която получила сред народа названието „чудовищна коалиция“. Тя била оглавена от Йон Бретиану, който смята, че сигурността на държавата може да бъде постигната само с чуждостранен монарх. Западните велики държави – Германия, Франция и Великобритания – също не били удовлетворени от външната политика на Александру Куза. Те искали напълно да подчинят Обединеото княжество, като по този начин отслабят турското влияние в региона.

В началото на 1866г. „Чудовищната коалиция“ на Йон Бретиану започнала силови действия. В нощта на 1 срещу 2 февруари група опозиционно настроени офицери нахлула в спалнята на Александру Куза. Монархът бил принуден да се отрече от престола и да напусне държавата в най-кратък срок. Мястото на домнитора останало свободно. През есента държавата била без монарх, като отговорностите му се изпълнявали от специална държавна комисия. По това време в Европа се обсъждала съдбата на отслабналите княжества. Франция искала да назначи на поста на домнитора лоялен към нея монарх, Турция искала напълно да подчини държавата, а в Италия се обсъждал въпросът за предаването на Обединеното княжество на Австро-Унгария в замяна на Венеция. Последното предложение било отхвърлено от австрийците с формулировката „австрийските земи и без друго са пренаселени с чуждоземни националности, за да се добавят още молдовчани и власи“.¹

Йон Бретиану и поддръжниците му започнали да търсят подходящ монарх. Отначало румънският пресол бил предложен на фламандския граф Филия, който бил син на белгийския крал Леополд I, но той отказал. След това престолът бил предложен на Карл Хоенцолерн-Зигмарген, представител на немската династия Хоенцолерн.

Карл се обърнал към пруския премиер-министър Ото фон Бисмарк, който го посъветвал да заеме вакантния престол. Това било изгодно за Германия, която така щяла да получи съюзник извън южните граници на Австрия. Пролетта на 1866г. Карл тайно, маскиран като търговец, пристигнал в Румъния през Австро-Унгария. На румънската граница „Чудовищната коалиция“ му предоставила екипаж, с който той вече легитимно пресякъл Обединеното княжество. На 10 май същата година той влязъл в Букурещ, където безпрепятствено заел престола. В Обединеното княжество той станал известен като Карол I.

Веднала след встъпването му в длъжност Турция започнала да разполага 20-хилядна армия по границите с Обединеното княжество. След като Великобритания, Русия, Франция и Австрия реагирали негативно на опита на Турция да окупира княжеството, османският султан се отказал от интервенцията в Обединеното княжество. През есента на 1866г. в Истанбул започнали преговори между Обединеното княжество и Османската империя, в резултат на които княжеството получило статут на „привилегирована провинция и съставна част на Османската империя“. Армията на княжеството била ограничена на 30 000 души, на румънските пари трябвало да се отпечатва символът на Османската империя, домниторът нямал право да учреждава държавни награди и да сключва договори с други държави. Единственото, което получило Обединеното княжество било признанието от турския султан на наследствеността на властта на домнитора.

Управлението на Карол I

Княжество Румъния и външнополитическата криза от 1868г.

Преобладаващите в Националното събрание консерватори подкрепили Карол I. Получил поста домнитор, новият монарх преименувал Обединеното княжество на Влашко и Молдова на Княжество Румъния. Постът на домнитора бил заменен с поста княз. Това било постановено в новата румънска конституция от 1866г., която той подписал след заемането на престола на княжеството. В сравнение с конституцията от 1864г. тази била по-либерална.

През първата година на управлението си във външната политика Карол I се ориентирал повече към Франция и Великобритания, отколкото към Русия, Сърбия и Черна гора. През пролетта същата година повечето места в Националното събрание били заети от либерали, като при тях външнополитическата ситуация рязко се изменила. Те смятали, че британските и френските дипломати подкрепят Османската империя и че заради тях Обединеното княжество може да попадне в по-голяма зависимост от турския султан. Когато през април 1867г. князът на Сърбил Михаил Обренович се опитал да уреди отношенията с новия румънски монарх и посетил Букурещ, той не срещнал особена отзивчивост от страна на новата власт.

Ръководството на страната смятало, че за да може княжеството да стане независимо, е необходимо да се изгладят отношенията с противниците на Франция, Великобритания и Турция, а именно – Русия и Прусия. Франция и Прусия, въпреки, че се противопоставят, постигат обща цел – засилване на влиянието на Австро-Унгария на Балканите и отслабване на позициите на Русия в този регион. Затова на Букурещ бил оказан дипломатически натиск, което довело до започването на австрийско-румънски преговори, но те били провалени поради спора за политическия статут на Трансилвания и френско-германският план не съумял да се изпълни. По този начин Обединеното княжество се оказало в центъра на политическите игри на великите държави. За засилване на влиянието си в него се борили от една страна Великобритания и Франция, от друга – Русия и Прусия, а от трета – Австро-Унгария.

След провала на австрийско-румънските преговори съперничещата на Австро-Унгария на Балканите Русия се опитала да се сближи с Обединеното княжество. През декември 1867г. Австро-Унгария и Османската империя заявили желанието си да окупират княжеството. Във връзка с това през януари 1868г. румънските дипломати започнали преговори с руското представителство, което не се харесало на турското правителство. Същевременно бил подписал сръбско-румънски мирен договор „За сътрудничество и дружба“. Нарастнала възможността за турска окупация на княжеството.

Външнополитическата криза покрай Обединеното княжество посточнно се нагорещявала. Появили се слухове, че Княжество Румъния се готви да провъзгласи независимост на 11 февруари 1868г. Веднага след това започнали да се печатат листовки, призоваващи към обединение всички християни на Балканския полуостров в борба против Турция. Бисмарк, покровителстващ Карол I, го призвал да не се бави с провъзгласяването на независимостта и да превърне Обединеното княжество в „Белгия на Югоизточна Европа“, тоест да стане неутрална държава. Напрегнатата ситуация в княжеството се запазила в продължение на цялата пролет. На 10 май 800 човека заобиколили двореца на Карол I и провели митинг под лозунга „да живее единна и независима Румъния!“

Ситуацията се задълбочила, когато в съседна България се разгърнало националноосвободително въстание. Българските отряди се формирали на територията на Обединеното княжество, при което правителството на страната си затваряло очите, но западните държави нееднократно изразили протеста си пред Карол I. Въпреки че князът отричал местонахождението на българските оръжейни складове и формирането на въстанически чети на територията на страната, в средата на юли Фуад паша, отговарящ за Обединеното княжество пред султана, поискал свикването на извънредна комисия по разследване на положението в княжеството. Към Дунав отново започнали да се стичат турски войски, но под руски и германски натиск те били принудени да отстъпят.

В крайна сметка по искане на великите държави, либералите били прогонени от Националното събрание. След изборите болшинството от местата получили умерените либерали, начело с Когелничану. Новият парламент и кабинетът на министрите водели умерена външна политика, което удовлетворявало всички страни на конфликта.

Народни бунтове

През 1869г. отново били проведени преговори с Австро-Унгария за сключване на съюз, но те отново се провалили. В резултат Обединеното княжество се сближило с Руската империя. По същото време френските дипломати продължавали да се стремят да повлияят на външната политика на княжеството. Те искали създаването на Дунавска федерация – обединена румънско-австрийска държава в противовес на Русия. В самата държава ситуацията останала нестабилна. Българските военни формирования постоянно нарушавали границите на страната, нараствало недоволството на селяните. В княжеството се разпространявали идеите на антимонархизма, в Букурещ и Плоещ гражданите постоянно митингували. За тази нестабилна ситуация в страната народът обвинявал Националното събрание.

Народните митинги в град Плоещ продълавали до 1870г. На 8 август същата година в града се събрали либерали и обсъждали свалянето на монархията и установяването на република Румъния. В нощта на 9 август в града бил извършен преврат и на власт дошли привърженици на републиката. Била провъзгласена Република Плоещ, която съществувала едва един ден. Вечерта в града навлязла редовната румънска армия, която арестувала новата администрация на града. Въстанието било потушено, но в другите градове на княжеството бунтовете продължили.

В тази ситуация на 23 март 1871г. Карол I се обърнал към членовете на Националното събрание с ултуматум. Той поискал уреждането на ситуацията в страната, или ще се откаже от престола. Това обръщение предизвикало паника в парламента. Революционните събития във Франция, създаването на Парижката комуна и масовите вълнения в румънските градове накарали буржоазията, която била преобладаваща в парламента, да следва княза. Старото правителство на умерените либерали подало оставка. Било формирано ново правителство на консерваторите, начело с Катарджиу. Те започнали открито провеждане на реакционна политика.

Външна политика

В началото на 1872г. с подкрепата на руски и германски дипломати бил уреден политическият конфликт с Гърция. Това попречило на Италия, Османската империя, Австро-Унгария и другите държави да се месят във вътрешните дела на Обединеното княжество, но въпреки това през есента на същата година Османската империя предложила да уеднакви правата на княжеството с обикновените провинции в империята. Но тя се отказала от този план поради въвличането в конфликт с Русия и Германия.

През 1873г. се разразила икономическа криза, засегнала и Обединеното княжество. Към този момент Османската империя била в упадък, което се отразявало и на васалните й държави. За да отвлече вниманието на масата на румънския народ от тези и други сложни проблеми, правителството на Обединеното княжество и Карол I започнали преговори с великите държави за възможно провъзгласяване на независимостта на княжеството. Като не получили международна подкрепа и срещнали съпротива от страна на румънските консерватори и либерали, лидерите на държавата се отказали от тази идея. През 1872г. в Берлин и Санкт-Петербург се открили първите румънски посолства. За да демонстрират независима от Турция политика, през 1875г. правителството на княжеството подписало с Австро-Унгария неизгоден за Румъния търговски договор. В Обединеното княжество нахлул поток от евтина австрийска продукция, което нанесло сериозни щети на националната румънска промишленост. В същия дух били подписани и други международни споразумения. Бил подписан и договор с Германия за изграждане на железопътна линия Кишинев-Бурдужен, но той се провалил, тъй като излязло наяве, че парите, предвидени за строеж на линията, били присвоени от румънските предприемачи. След разтрогването на договора възникнал нов международен скандал. До 1877г. в страната и около нея се запазила общо взето стабилно положение.

Война за независимост и кралство Румъния

На 24 април 1877г. Руската империя обявила война на Турция. Тя била подпрепена от васалните държави на Османската империя, включително и от Румъния. За нея това бил шанс да получи независимост. Михаил Когелничану, министър на външните работи, лично позволил на руските войски да пребивават на теротириите на Обединеното княжество. По това време руският императори Александър II пристигнал в княжеството за да командва руските войски в Плоещ. На 11 май в Националното събрание се провело гласуване, на което се решило да се обяви война на Турция.

На 20 май на румънско-турската граница започнали първите сблъсъци. На 21 май в Националното събрание било взето решение да се скъсат всички връзки с Османската империя и да се обяви независимост. Но румънските войски започнали активни действия едва през август, което се дължало на липса на сили в руската армия, затова били привлечени румънците в боя.

Руско-турската война завършила на 3 март 1878г. Това се ознаменувало с дипломатически скандал между Русия и Румъния. Руското правителство заявило намерението си да върне в състава на империята теориториите, загубени след Кримската война – част от Южна Бесарабия. В замяна руската страна обещала да предаде на Обединеното княжество Добруджа, отвоювана от Турция. Карол I и Михаил Когелничану се отказали от този териториален обмен между двете държави. В отговор на това Русия заплашила насилствено да разоръжи цялата румънска армия и въвела войските си в Кагулска, Измаилска и Волгоградска област. По-късно тя обявила тези територии за свои, като това било регламентирано в Сан-Стефанския и Берлинския договори.

През 1878г. по Сан-Стефанския договор Румъния получила пълна независимост. В Берлинския договор, където се преразглеждали резултатите от войната, Румъния повторно била призната за независима държава. Също така повторно се признало анексирането на Добруджа от Румъния и Буджак от Русия.

Три години след получаването на независимост в конституцията били нанесени корекции, благодарение на които Карол I можел да стане крал. На 10 май 1881г., в същия ден, в който Карол I пристигнал в Букурещ и се провъзгласил за княз, се състояла коронацията. Обединеното княжество се превърнало в Кралство Румъния.

Използвана литература:

• 
  Младенов, Б., Дамянов, И. – „Политическа история на Европа – 1“
  
• 
  Дамянов, Игор – „История на балканските страни в ново време”, София, 1989г.
  
• 
  Кастелан, Жорж – „История на Балканите XIV – XX век”, „Хермес”, Пловдив 2002г.
  
• 
  Манчев, Кръстьо – „История на балканските народи – том 1 (1352-1878г)”, Парадигма
  
• 
  Ожог И. А., Шаров И. М. – „Краткий курс лекций по истории румын. Новая история.“, Кишинёв, 1992
  
• 
  „Очерки политической истории Румынии 1859-1944.“, Кишинёв, 1985
  
• 
  Istoria României în date, Dinu C. Giurecu. — Bucureştie: Editura Enciclopedică, 2003
  
• 
  Н. Н. Морозов. „Гогенцоллерны в Румынии – Новая и новейшая история“. — 1995
  
• 
  „Всемирная история. Энциклопедия“, Н. А. Смирнов, Издательство социально-экономической литературы, 1959. — Т. 6. —глава «Аграрная реформа 1864 г.»
  

1 „Очерки политической истории Румынии 1859-1944.“, Кишинёв, 1985

Каталог: attachments
attachments -> Решение за отказ за заплащане на правна помощ служебно или по предложение на адвокатския съвет
attachments -> Публични прояви в духовната сфера в горна оряховица март 2016 година
attachments -> Национален календарен план за 2014 година I. Национални инициативи
attachments -> Национален календарен план за 2015 година I. Национални инициативи
attachments -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега
attachments -> Списък на възстановените заглавия към 31. 07. 2012
attachments -> Секции за гласуване на избиратели с увредено зрение или със затруднения в придвижването
attachments -> 1 април /неделя/, 10. 00 часа, център село Поликраище
attachments -> Община пирдоп – софийска област 2070 град Пирдоп, площад „Тодор Влайков”

Изтегляне 350.27 Kb.

Сподели с приятели: