Запор върху движимите вещи на длъжника. І. Запорът е разпореждане на съдия изпълнителя, с което определена движима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на длъжника или на трето лице за да бъде пазена до нейното продаване. Запорът цели да обезпечи успешния изход на изпълнителния процес, като запази фактическата цялост на запорираната вещ и нейната принадлежност към имуществото на длъжника.
Законът предвижда два способа да се наложи запор:
Запор върху движима вещ се налага с описване на вещта от съдебния изпълнител.
Запор върху движима вещ на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта, върху която се насочва изпълнението
И в двата случая налагането на запор изисква точно индивидуализиране на запорираната вещ и уведомяването на длъжника, че върху тази вещ е наложен запор. При първият способ запорът се смята наложен с описа на вещта в протокола на съдия изпълнителя. Във втория, запорът се счита наложен с получаване на поканата за доброволно изпълнение.
II. Процесуалните последици на запора обхващат:
правомощие на съдия изпълнителя да управлява и да се разпорежда със запорираната вещ;
задължението на длъжника да не поврежда или унищожава вещта и да не се разпорежда с нея;
Нарушаването на тези задължения е престъпление:
когато след запорът вещта бъде оставена на длъжника, той става неин пазач, с произтичащите от това задължения.
III. Освен процесуалните последици запорът поражда и гражданско правни последици:
гражданско правните последици на запора спрямо трети лица се състоят в прогласената от закона недействителност на разпореждането със запорираната вещ, извършена от длъжника в полза на трето лице.
Разпореждане с вещта е всяко прехвърляне или учредяване на ВП върху запорираната вещ в полза на трето лице, както и всеки отказ от право на собственост.
