Бог от Стария завет и Бог от Новия завет

132 или до пълно изтребление. Има ли правда в това? Справедливо ли е? Честно ли е? Авторите на Стария завет засягат тези въпроси с крайна предпазливост и в много редки случаи. Те са на мнение, че Създателят на Битието знае много добре какво прави, че силата и властта по същество са в Неговите ръце и че повелите Му трябва покорно да се спазват. Авторите на древния текст са прозорливи хора. Те знаят, че Бог и могъщата Природа са едно и също.
Може ли гладният лъв да е честен и справедлив? Разбира ли той от правда?
Що за безсмислени въпроси? Израилтяните от Стария завет са били наясно, че с Бог шега не бива и че ако разгневеното Божество допусне на главите им да се стовари самият Ад, то той ще бъде напълно реален. Ние също сме близо до това осъзнаване, след като неотдавна изпратихме едно столетие, белязано от жестоките зверства на Хитлер, Сталин и Мао.
Бог от Новия завет често се изобразява като един напълно различен персонаж (да не забравяме обаче, че книгата Откровение на Свети Йоан, където се говори за Страшния съд, отправя предупреждение към наивните вярващи). Този Бог напомня за благодушния Джепето, който е майстор дърводелец и всеотдаен баща. Той ни мисли най-доброто. Той е любящ и всеопрощаващ. Е, ако съгрешиш прекалено много, ще те изпрати в Ада, разбира се. Но като цяло Той е Богът на любовта. Това звучи колкото оптимистично и наивно обещаващо, толкова и невероятно. В света, в който живеем – в този инкубатор на смърт и разруха, – кой би повярвал на такава история? В света, създал Аушвиц, кой би повярвал на приказката за добрия
Бог? Именно по тези причини немският философ Ницше, може би най- суровият критик, влизал в спор с християнството, определя Бога от Новия завет като най-голямото литературно престъпление в западната история. В
„Отвъд доброто и злото“ той пише:
В иудейския Ветхий завет, книгата за справедливостта на Бога,
има хора, неща и текстове от такъв висок стил, че гръцката и
индийската литература не могат да предложат нищо
съпоставимо. Човек стои в ужас и страхопочитание пред тези
величествени останки от онова, което някога е бил човекът, и не
може да не изпадне в тъжни размисли за древна Азия и за нейното
издадено напред полуостровче Европа [...] Да бъде слепен този Нов
завет, нещо като рококо на вкуса във всяко едно отношение, с
Ветхия завет в една книга като Библия, като Книга за себе си:
това може би е най-голямата дързост и най-тежкият „грях
спрямо духа“, който тежи на съвестта на литературна
Европа.
132
132
Ницше, Фр. Отвъд доброто и злото; прев. Ренета Килева-Стаменова. изд. „Захарий

133
Може би само най-наивните сред нас биха повярвали, че този жесток свят се управлява от едно толкова добро и милостиво Създание? Но това, което е непонятно за слепеца, може да е напълно очевидно за онзи, чиито очи са отворени.
А сега да се върнем на ситуацията, при която целите ти се определят от някаква дребнава емоция – в нашия случай завистта към шефа ти. Тази завист превръща света, който ти обитаваш, в място на огорчение, разочаро- вание и презрение. Нека си представим, че започваш да забелязваш, да анализираш и преосмисляш нещастието си. След това решаваш да поемеш отговорност за него и се осмеляваш да допуснеш, че е възможно поне в някаква степен да го контролираш. Тогава отваряш око за миг и поглеждаш.
Вече искаш нещо по-добро. Решаваш да пожертваш своята дребнавост, разкайваш се за завистта и разтваряш сърцето си. Вместо да проклинаш мрака, пропускаш в сърцето си малко светлина. И тогава правиш избор: вече ще се стремиш към по-добър живот, вместо към по-добър офис.
Но това е само началото. Изведнъж осъзнаваш, че е погрешно да се стре- миш към по-добър живот, ако това означава да навредиш на някой друг.
Започваш да мислиш креативно. Решаваш да опиташ една малко по-сложна игра. Да, ти продължаваш да мечтаеш за по-добър живот, но по такъв начин, че животът на семейството ти също да стане по-добър. Всъщност на семейството и на приятелите ти. Или още по-хубаво – на семейството, на приятелите и на всички хора около тях. Ами враговете ти? И тях ли трябва да включиш в сметката? По дяволите, нямаш никаква представа как да излезеш от това затруднение. Но нали си учил история. Знаеш каква е цената на агресията и враждата. Така започваш да желаеш доброто дори на враговете си, или поне се стараеш, защото все още не може да се каже, че си овладял тези емоции.
С това се променя и посоката на погледа ти. Вече виждаш отвъд ограни- ченията, които (без дори да осъзнаваш) са те спъвали. Пред теб изникват нови възможности и правиш всичко по силите си, за да ги реализираш.
Животът ти наистина става по-добър. А ти продължаваш да размишляваш:
„Какво значи по-добър? Може би значи по-добър живот за мен, за семейство- то, за приятелите и дори за враговете ми. И не само. Значи също по-добър живот днес, но по такъв начин, че да става още по-добър утре, след седмица и след година. А после след десет, след сто, след хиляда години. И така завинаги“.
И тогава „по-добър“ означава да се стремиш към Подобряване на Битието, с главно П и главно Б. Мислейки по този начин, осъзнавайки всичко това, ти
Стоянов“, София, 2002 г.

134 поемаш риск. Решаваш да се отнасяш към старозаветния Бог (с Неговото страшно и често пъти сякаш произволно правосъдие), като че ли е съвсем същият Бог от Новия завет (макар да разбираш, че това твърдение е абсурдно по много причини). С други думи, решаваш да действаш така, сякаш съществуването може да бъде оправдано от доброто в него – достатъчно е ти да постъпваш добре. Точно това решение, тази декларация на екзистен- циална вяра ти помага да преодолееш нихилизма, недоволството и високо- мерието. Декларирането на тази вяра отблъсква омразата към Битието и всички произтичащи от нея злини. Но тази вяра няма нищо общо с желанието да вярваш в неща, за които прекрасно знаеш, че са лъжа, нито с детската вяра във вълшебството – подобна вяра е израз на невежество, дори на доброволна слепота. За разлика от нея, истинската вяра е в осъзнаването, че трагичната ирационалност на живота трябва да се балансира с едно също толкова ирационално упование в изначалната доброта на Битието. Това е желанието да отправиш поглед към недостижимото и в същото време да си готов да пожертваш всичко, включително (и най-важното) живота си. Осъзнаваш, че буквално не можеш да направиш нищо по-добро. Но откъде да започнеш (ако приемем, че си достатъчно лекомислен, за да опиташ)?
За начало можеш да се опиташ да не мислиш, или по-точно, да не мислиш толкова язвително, а също и да спреш да подчиняваш вярата си на сегашната си рационалност с нейната ограничена гледна точка. Това не означава „да се правиш на глупак“. Напротив. Означава да престанеш да лавираш, да правиш сметки, да кроиш заговори и да плетеш интриги, да се налагаш и да изискваш, да си затваряш очите, да пренебрегваш и да наказваш. Означава да се откажеш от старите си стратегии. И вместо това да започнеш да обръщаш внимание – както никога досега.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: