12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА, Kursova rabota na tema Organizacionnata kultura na moia rabotodatel Kaufland Bylgariia (2)
| животът не върви, причината не е в света. Причината е в нещата, които в момента са най-ценни за нас, лично за нас. Защо? Защото реалността в неопределима степен е отражение на нашите ценности (повече за това в Правило 10). Ако реалността, която виждаш, се различава от тази, която искаш да виждаш, значи е време да преразгледаш ценностите си. Да се отървеш от предубежденията, на които робуваш. Да се освободиш напълно. И може би да пожертваш онова, на което държиш най-много, за да се превърнеш в човека, който можеш да бъдеш, вместо да останеш този, който си сега. Има една стара и може би недостоверна история за това как можеш да хванеш маймунка, която е чудесна илюстрация на тези идеи. Първо трябва да намериш голям буркан с тясно гърло – толкова, колкото маймунката да пъхне ръката си вътре. После трябва го напълниш до половината с камъчета. Така бурканът ще натежи и маймунката няма да може да го отнесе. След това около буркана трябва да пръснеш лакомства, каквито обичат маймунките, и да сложиш още няколко вътре. Тя ще се приближи, ще пъхне ръка в буркана и ще грабне колкото успее. Но пълната с лакомства шепа няма да може да се промуши обратно. Не и ако маймунката не разтвори пръсти. Не и ако не пусне лакомствата, които държи. Нещо, което тя в никакъв случай няма да стори. Тогава ловецът на маймунки трябва само да се приближи до буркана и да я хване. Животното няма да пожертва малкото, за да спаси голямото. Отказът от нещо ценно ще ти осигури бъдещо благоденствие. Ценното нещо, което си готов да пожертваш, ще умилостиви Господ. Кое е най- ценното ти притежание? Какво има смисъл да пожертваш? Или поне въплъщава идеята за това нещо? Парче отличен стек. Най-охраненото животно в стадото. Скъпоценна вещ. Кое може да е още по-ценно? Нещо с дълбока лична стойност, от което е болезнено да се откажеш. Символ на това може би е Божията повеля Авраам да включи обрязването в жертвената си практика, където символично се предлага част от нещо, за да бъде откупено цялото. Кое е по-важно от всичко? Кое е по-присъщо на цялата личност, отколкото на част от нея? В какво се състои най-високата жертва, за която се получава най-високата награда? В определянето на най-високата жертва си съперничат две неща: да пожертваш себе си или да пожертваш детето си. Жертвата на майката, която предлага детето си на света, е пресъздадена с изключителна дълбочина от 192 Микеланджело в знаменитата му скулптура „Пиета“. Микеланджело е изваял Мария как съзерцава своя погубен Син, разпънат на кръста. Вината е нейна. Чрез нея беше доведен на този свят, в страшната драма на Битието. Правилно ли е да доведеш едно дете в този жесток свят? Всяка жена си задава този въпрос. Някои отговарят с „не“ и имат своите причини за това. Мария казва „да“ по свой избор, знаейки много добре какво ще последва – като всяка майка, която се осланя на сетивата си. И този собствен избор е проява на необикновен кураж. От друга страна, синът на Мария, Исус, предлага Себе си на Господ и на света, за да бъде предаден, измъчван и убит – разпънат на кръста на предела на отчаянието, където от устата му се изтръгва вик с ужасните думи: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ (Матей 27:46). Това е архетипната история за човека, който за доброто на всички принася себе си в жертва, който предлага живота си за процъфтяването на Битието, който прави възможно Божията воля да се прояви напълно в рамките на един-единствен смъртен живот. Той е образец за достоен и благороден човек. Ако Исус жертва Себе си, в същото време Бог жертва Своя син. Именно по тази причина християнската идея за трагичната жертва на Сина и на Себе си е архетипна. Това е история на предела – не можем да си представим нищо по- страшно и нищо по-възвишено. Тя е най-точното определение за „архетипен“. И най-дълбокото значение на думата „религиозен“. Болката и страданието определят света. Това не е тайна за никого. Жертвата, в по-голяма или по-малка степен, може да държи временно настрана болката и страданието – като големите жертви постигат по-добър ефект от малките. Още нещо, което знаем. Това познание е скрито в душата на всеки от нас. Следователно този, който иска да намали страданието – да поправи недостатъците на Битието, да постели пътя за възможно най- доброто бъдеще, да изгради Рая тук на земята, – този човек ще направи най- голямата жертва, ще жертва себе си и детето си. Ще се откаже от най- скъпото, което има, за да живее в името на Доброто. Ще загърби изгодата и ще поеме по пътя на най-високия смисъл. По този начин той ще донесе избавление на този отдавна потънал в отчаяние свят. Но възможно ли е изобщо това? Не се ли изисква твърде много от индивида? За Исус, ще кажат някои, това не е твърде много, но Той е истинският Божи син. Историята обаче предлага и други примери, не толкова митологизирани и архетипни. Да си припомним процеса срещу древногръцкия философ Сократ. След като посвещава живота си на това да търси истината и да образова съгражданите си, на Сократ е повдигнато обвинение за престъпления срещу древногръцкия полис Атина, неговия роден град. Той нееднократно получава възможност да напусне града и да 193 избегне неприятностите. 187 Но великият мъдрец вече е обмислил и отхвърлил този вариант за действие. Философът Хермоген забелязва, че по това време Сократ обсъжда „всяка друга тема“ 188 , но не и процеса, и го пита защо из- глежда толкова незаинтересован. Отначало Сократ обяснява, че едва ли не цял живот се подготвя, за да може да се защити. 189 Но после добавя нещо, което звучи тайнствено и значимо: когато и да се опитва да измисли стратегия, която „с всички позволени и непозволени средства“ 190 ще му осигури оправдателна присъда, или просто обмисля какви действия да предприеме по време на процеса, 191 всеки път го спира един „божествен знак“ – неговият вътрешен дух, глас или демон. Сократ говори за този „знак“ и по време на самия процес. 192 Той изтъква, че едно от нещата, които го отличават от останалите хора, 193 е абсолютната готовност да се вслушва в предупрежденията на този глас, като спира да говори и да действа, щом долови неодобрението му. Самите богове са преценили, че Сократ е по- мъдър от всички останали хора (не само по тази причина), смята Делфийският оракул, който е надежден съдник по такива въпроси. 194 Тъй като вътрешният му глас, който винаги има право, възразява срещу идеята Сократ да избяга (или да се защитава дори), той променя радикално мнението си за значението на процеса. Започва да си мисли, че делото може да се окаже по-скоро благословия, отколкото проклятие. Той споделя с Хермоген какво е осъзнал и му казва, че духът, в който винаги се вслушва, му предлага да се раздели с живота по начин, който е „по-лесен и не толкова мъчителен за приятелите“, 195 в „здраво тяло и дух, който е способен да показва добрина“, 196 необременен от „мъките на болестта“ и „ограниченията на старостта“. 197 Решението на Сократ да приеме съдбата си му позволява да отхвърли ужаса от смъртта преди и по време на процеса, след произнасяне на присъдата 198 и по-късно, на самата екзекуция. 199 Той разбира, че животът 187 Xenophon's Apology of Socrates, section 23. Информацията е взета от: http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0212%3Atext% 3DApol.%3Asection%3D23 188 Пак там: section 2. 189 Пак там: section 3. 190 Пак там: section 8. 191 Пак там: section 4. 192 Пак там: section 12. 193 Пак там: section 13. 194 Пак там: section 14. 195 Пак там: section 7. 196 Пак там. 197 Пак там: section 8. 198 Пак там. 199 Пак там: section 33. 194 му е бил толкова пълноценен, че може да го напусне с достойнство. Дадена му е възможност да сложи в ред делата си. Разбира също, че съдбата му спестява бавната и мъчителна разруха на старостта. И че всичко това е подарък от боговете. Ето защо той не е принуден да се защитава в съда – не и за да се бори за своето оправдаване и да избегне съдбата си. Осъзнал тази сила, той се обръща към съдиите с думи, от които на всекиго става ясно защо управата на града толкова много желае смъртта му. А след това, без да трепне, изпива отровата. Сократ се отрича от личната изгода и от свързаната с нея нужда да манипулираш. Въпреки тежкото си положение той избира да продължи своето търсене на смисъла и истината. Две хиляди и петстотин години след това ние намираме утеха в неговото решение. Какво можем да научим от него? Ако спрем да изричаме лъжи и живеем според повелите на съвестта си, ще запазваме достойнство даже пред лицето на най-голямата заплаха; ако сме предани на най-високите идеали и смело се ръководим от тях, това ще ни даде много повече сигурност и сила, отколкото ограниченото фиксиране в собствената ни безопасност; ако живеем правилно и пълноценно, ще открием толкова дълбок смисъл, че той ще неутрализира дори страха от смъртта. А възможно ли е всичко това? Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|