120 литературни разработки

надеждите за щастие. Удивително е, че в този графичен рисунък на спомена задните предишни”, освен естествената човешка драма от невъзможността да се промени мъчителното затворничество на лирическия човек, настроението притежава и живи, вълнуващи интонации, свързани с усещането за младости игривост – „шепот и смях”. Романтическата метафора „хорът от ангели
сакрализира естетизираното пространство на тихия двор”.
Елегиите на Димчо Дебелянов се отличават с безкрайна лаконичност, дори екстериорът е само загатнат от бялото на цъфналите вишни и тишината в двора. Но, поради композиционната огледалност на симетрията, двете разширени строфи създават впечатление за безкраен разговор със себе си, за втурване в миналото на кристалната чистота на помислите и деянията
(„хорът от ангели”). Повторителността напомниш ли, помниш ли...”), анафорите („сън е бил – сън са били” и „моята”) придават на вариациите безкрайност на мисълта и непрестанност на дилемата от екзистенциални въпроси.
Цялата поезия на Дебелянов представлява затрогваща история за една съдба с нейните тревоги, съмнения, терзания, с примирението пред участта и жребия в живота. Тази поетична история е затворена между две песни
– Черната и Сиротната, а между тях са разположени изповедите с мотивите за любовта, природата, греха, самотата и смъртта. Пътешествието много често среща лирическия човек с драмата на сблъсъка и затова той се насочва към идиличното минало, към хармоничното пространство на съня, тена спомена. Помниш ли, помниш принадлежи към тези елегии на завръщането. Подобно на Яворови тук настоящето се изживява като тъмница, мрачен затвор, защото покрусява надеждите. Притежателното местоимение „моя”
(„моя затвор”) конкретизира топоса като тук или сега от по-широките социални обеми до едноличната човешка участ. Дебеляновият лирически герой носи усещането за самоизолация, виновност, отговорности сякаш някаква очакваност, предопределеност на страданието. Той не свързва чувството си за несретност стълпите, с множеството хора, въпреки че повечето от неговите литературни приятели изживяват годините между войните също в недоимък и в трагически предчувствия за крехкостта и краткостта на идеала и живота. Познатото чувство за самоизолация и самовина произтича от осъзнатата невъзможност да се победи злото. Неприспособимостта към бездушието дава печалната равносметка „аз съм заключеник”, пленник на собствената си представа за греховност:
Моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Изяществото на стихотворната структура – двете строфи съдържат симетрично поделени срички на дактилната стъпка с редуване на ударена и неударена, придава необикновена музикалност, съответна напътя на мисълта и движението на чувството. Илюзорността на „дните предишни”, тяхната абсурдност в дисхармонията на света е горчиво проникновение, което в своето
330

съждение напомня поантата от другата сходна в лирическия си сюжет елегия на завръщането – Скрити вопли”:
че мойто слънце своя път измина.
Елегията Помниш ли, помниш е изповеден диалог на лирическия човек със себе си, проникновение за тихата скръб и копнежа на нравствено възвисеното съзнание по хармония в човешкия свят. Творбата отново подчертава в своите самостоятелно звучене и споделена драма, че е част от историята на свободната личност с безгранична отговорност към идеала за тържеството на доброто в света. Самоотвержението на поета се родее с християнския идеали поради това цялата поезия на Димчо Дебелянов е сътворение на себеотдаването и безпределната вяра.
331

Изтегляне 1.22 Mb.

Сподели с приятели: