120 литературни разработки
Духовният свят на българина
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Духовният свят на българина
във Вазовата повест „Чичовци” (Анализ) Работни въпроси: 1. Какво определя интересът на Вазов към духовността на българина? 2. Какъв е светогледът на българина от епохата на Възраждането, какви са основните му проявления? 3. Каква е функцията на структурата на повестта? 4. Как е разкрита опопзицията „свое-чуждо” чрез текста? 5. Каква е ролята на езика при изграждане на образите? 6. Какво е художественото време в текста и каква е неговата функция? 7. Кое е позитивното в устойчивия свят на българина и кои са негативните черти на неговия характер? Голямата тема на Вазовото творчество са България и българинът. Откровеният пиетет към родното има многопосочна реализация в написаното от него. Авторът се вълнува от различните му аспекти – историята, духовността на българския човек, националната съдба, езика, природата. Един от основните проблеми, които провокират творческото му съзнание, е връзката „национален характер-национална история-национална съдба”. Великолепен познавач на народностната душевност, в творбите си Вазов търси съотносимостта между личност и общност, между човек и историческо време. Негова стихия е изобразяването на социално-битовата и историческата обусловеност на националния живот. Като творец той се стреми да открие онези трайни, устойчиви елементи на българското битуване, които формират етносния характер. Писателят изследва проявите на този характер, когато е подложен на натиска на историческите промени. Той проследява процеса на „отваряне” на херметизирания национален свят и довеждането му до онази точка на кипеж, на „пиянство” и „лудост”, които предшестват Освобождението. Особеностите на българския духовен свят в последните преломни години в историческото битие на народа са в центъра на авторовото внимание в повестта „Чичовци”. С неповторим усет писателят изгражда портрета на българина от тази епоха. Верен на своята творческа мисия – да бъде духовен водач на народа си и изразител на неговите въжделения – той се стреми да разкрие корените на националния характер, да ги осмисли в контекста на своята концепция за историята. В повестта липсва главен герой, липсва последователна сюжетно-събитийна верига, авторовият поглед свободно се премества от едно лице на друго, от едно място и случка – на друго, без видима логическа последователност. И това е естествено, защото художествената задача на Вазов е да създаде колективния портрет на българина от конкретната епоха. В центъра на вниманието му е не толкова случващото се, колкото проявленията на общностния характер в това случване, рефлексията на историческото време в духовния му свят. Противоречивата същност на националната душевност, особеностите на родното живеене и съзнание той въплъщава в образите на творбата. Обрисувани в бутафорно-комичен план, героите на повестта „Чичовци” се разгръщат единствено чрез речта, неспособни да прекрачат ограниченията на робското съзнание. Сам авторът нарича тази своя творба „Галерия от типове и нрави български в турско време”, следвайки именно „галерийният” принцип – да излага и показва. В нея в много по-малка степен, отколкото в другите му произведения, свързани с тази епоха („Немили-недраги” и „Под игото”) присъства авторов коментар. Подзаглавието конкретизира, че предмет на изображение ще е определящото, характерното за „нравите български”. Самото заглавие имплицитно съдържа амбивалентното отношение на автора към неговите герои – едновременно родственоприобщено и ироничнодистанцирано. Думата „чичо” е както понятие, означаващо родствена принадлежност, така и словесен знак за определена социална прослойка – обикновени, простовати и неособено грамотни хора. Обединителен белег на героите от повестта е тяхната ограниченост в регламентираната, непроменлива социално-битова сфера, тяхната ограденост от всичко външно. Още първата страница въвежда в затворения „застинал” свят на общността. Неслучайно началната глава носи надслов „Обществото” и въвежда в пространството на църквата. Във възрожденската менталност християнството е основен знак на народностна идентификация, на съхранение на българското самосъзнание, а храмът – място на общностното единение, устойчив различителен знак на „своето”. Показателно е, че разговорите в църквата са далеч от мистичната устременост към Бога. Те са насочени към проблемите на човешките колективни отношения. Същевременно църквата като институция е метафоричен образ на устойчивост и непроменливост. Използването в повествованието на особена глаголна форма (минало несвършено време – „обърнеше”, „кажеше”) внушава повторяемостта на случващото се, неизменността на битийното и ежедневното, в чиито контекст героите, чрез взаимоотношенията си, изявяват себе си. Времето сякаш е застинало в строго ограничените измерения на повседневността, движението в това пространство е имитативно, неистинско. В основата на сюжета (доколкото има такъв) лежи един битов конфликт – многогодишната вражда между Селямсъза и Копринарката за един капчук. Изключителен познавач на българския свят, Вазов показва своите герои сред територията на делничното, защото то е единствената форма на национален живот, в която липсват великите драматични исторически конфликти. В „Под игото”, под формата на коментар, той аргументира своите наблюдения върху особеностите на националния живот така: „Там дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни...”. Това е характеристиката и на света на „чичовците”. Конфликтът между героите, както и всички останали сблъсъци, се осъществява само на езиково ниво. Словото е стихията на „чичовците”. Чрез него те реализират стремежа си за самоизява; чрез езика работи онзи особен компенсаторен механизъм, който издига в сферата на значимото и „съдбовното” незначителните случки от всекидневно-битийното. При липсата на истински схватки, „битката” за капчука се превръща в истинска „вендета”, макар че жертви са само „вапцаната” котка и осквернената порта. Чрез речта авторът разгръща същността на своите герои, тя е и основно средство за индивидуализиране на човешките характери. Словото оразличава Иванчо Йотата, защитника на граматиката, от „мъдростта” на Копринарката или „философските” прозрения на Мирончо. То е механизмът, чрез който героите превръщат своята ограниченост в „знание” за света. Чичовците не познават този свят, но не спират да говорят за него. Всичко, което е извън високите зидове на техния микрокосмос събужда любопитството им, но малкото, което научават, веднага се трансформира по законите на затвореното профанно пространство, превръща се в част от него. В обрисуването на индивидуалните характери съществено значение има връзката между героя и обстановката, персонажите са сякаш сраснали с бита. Авторът насочва вниманието към вещи и жестове, в които е материализирана спецификата на героя: Варлаам Копринарката никога не се разделя със своята салтамарка, а Йотата – със своето сетре. Когато има да каже нещо, Хаджи Смион си „изува” калеврата. Този подход за индивидуализиране на персонажа чрез проявления, свързани с предметното, задава основното внушение на посланието на повестта: неспособността на чичовците да надмогнат своя затворен конкретнобитиен свят и да се проявят на „арената на политическата и духовна деятелност”. Неспособни да преодолеят натрупания вековен страх, те все пак се опитват да „надзърнат” над високите огради, за да научат нещо за света „вън”, да отреагират, макар и само на словесно ниво, на провокациите на времето. Показателен в този аспект на текстовото тълкуване е образът на Хаджи Смион. Самото прозвище „хаджи” вече отчита една особена информация за него – той е пътувал (бил е до Божи гроб). „Хаджилъкът” е особен знак за българската общност. Самият акт на пътуване и досега на личността с непознатия голям свят след завръщането й я поставя в особено, надпоставено, елитарно положение. Без да се е променил като нравственост или характер, човекът е различен по отношение на своите с авторитета на „видял и знаещ”. Комичната неадекватност на това положение е съзрял и осмял още Каравелов в повестта си „Българи от старо време” (ползващият се с неособен авторитет Генчо Кукумявката, след пътуването си се превръща в „учителя и възпитателя” на копривщенската младеж Хаджи Генчо). В характеристиката на Хаджи Смион също иронично си дават среща конформизмът, като един от белезите на робското съзнание, и самочувствието на човека, докоснал се до външния свят, откъснал се, макар и за малко, от ограниченото, родното пространство. Неговата представителна фраза „Аз когато бях в Молдовата...” определя особеното титулно място, което той заема в общността. „Молдовата” е онзи пространствен знак на досега с големия свят, гаранция за неговата компетентност и осведоменост. Ако традиционно в българската менталност отдалечаването от родното се схваща като страдание и изпитание, то налице е вече стремеж към отваряне към света. Повестта свидетелства, макар и в описателен план, за наличието на такъв процес на разколебаване на херметичната затвореност. Историческото време налага, макар и бавно, своите корективи. Все още външни за общността, но вече проникващи в нея, се коментират събития, свързани с актуалното време. Те изместват неутралните теми за Бонапарт или споровете за Волтер и „елинизма”. Знае се, че даскалът е свързан с комитите, Хаджи Смион е готов „да бега” при Филип Тотю, господин Фратю държи речи за българското „liberte” и т.н. Реалната история си пробива път към света на „чичовците”, налага своите корективи, събужда нови, непознати пориви в робските сърца. И въпреки че са изразени, както и всичко друго в живота на героите, на езиково ниво, по-важното е, че вече ги има. Макар подзаглавието на повестта да конкретизира времето като „турско”, да насочва към робската реалност, картина на робските отношения липсва в художественото изображение. Игото не е в прякото изображение на насилието. Напротив, в съответствие с пародийния дискурс, образът на владетеля, на представителя на турската власт е изграден с добродушна ирония, а робството се заявява чрез неистовия страх от турците, плод на вековен битиен опит, напластен в душата на българина. Този страх не позволява на „чичовците” да излязат от оковите на всекидневно познатото, да напуснат границите на своя зависим, но все пак сигурен свят. В мига, когато се загатва за нещо опасно – например възможността беят да научи за настроенията при излета и речта на господин Фратю или пристрастието на Чорбаджи Мичо към „пророчествата” на Мартин Задека, индивидуалните особености на героите изчезват, сливат се в общата подвластност на страха. Затова и повестта – ироничен разказ за непроменливия свят на делничното и цикличната повторяемост на битовото живеене – завършва там, откъдето е започнала. Страхът от „бунтовната” прокламация се оказва напразен, но и никой от героите не е способен да се изтръгне от херметичната затвореност на обичайното и да се извиси до революционното. Защото обичайното затворено пространство е светът на българина, „приел като своя съдба оцеляването, съпротивляващ се именно чрез това оцеляване, запазило жизнените му сили” (М. Цанева). Този свят е силата и слабостта на българина. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|