№85.
Веществени доказателства. Вещи лица.
Обезпечаване на доказателствата.
§ 61. ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА
I. Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства (ВД), но ги предпоставя като необходими и допустими доказателства в редица случаи (чл. 155, 162).
ВД е всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. ВД е снимката на едно събитие, на повредената вещ и т. н.; грамофонната плоча или магнетофонната лента, върху която са записани разговори, преговори или даже сключване на сделка; чертежите; пломбите; граничните знаци; самата повредена вещ при спор за непозволено увреждане или за недостатъци; мострите; лицето, обект на освидетелстване при спорове за вреди от телесни повреди, и т. н. Кръгът на ВД не е отнапред ограничен, защото всеки предмет може съобразно с връзката, в която се намира с релевантен за делото факт, да изиграе спрямо него ролята на ВД. В това отношение ВД стоят близко до доказателствените факти (§ 54 III 3). От тях ВД се различават по това, че не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, поддаващо се подобно на другите доказателствени средства на непосредствено възприемане от съда. При това има случаи, когато ВД съвпада с подлежащия на доказване факт: той може да се състои в особеното състояние, в което дадена вещ се намира (например повредена вещ; счупена ръка при искове за непозволено увреждане), или в особеното нейно положение спрямо други вещи (при спор за граници). В тия случаи съдът чрез ВД възприема пряко подлежащия на доказване факт, така че ВД се явява като най-сигурното доказателство.
II. Специфичният способ за възприемане на ВД е огледът, а спрямо лицата - освидетелстването. Те са така неразривно свързани с ВД, че законът счита самите тях за доказателство (чл. 163). Всъщност те са способ за събиране на ВД. Правилото на чл. 163 в действителност означава, че съдът може да използва ВД било съвместно с други доказателствени средства като средство за контрол на тяхната достоверност (например съпоставяне истински документи с документа, чиято истинност се оспорва - чл. 155), било самостоятелно - за да изгради само върху тях своите доказателствени изводи.
Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните, било по почин на съда (чл. 162). Те се извършват от целия състав на съда, от делегиран член на съда или от друг делегиран съд (чл. 163). Непосредствеността на възприятията налага да се предпочита първият способ. Огледа и освидетелстването съдът може да извърши сам или с помощта на вещи лица, ако има нужда от тяхното съдействие (чл. 162).
Предмет на оглед са всякакви ВД (движими или недвижими вещи), а на освидетелстване - само лица (чл. 162)
Освидетелстването е свързано с достойнството на личността. Затова чл. 164 разпорежда, че то трябва да бъде извършено по начин, който не уязвява личното достойнство на лицето, което се освидетелства. По тия съображения решаващият състав може да не извърши освидетелстването лично, а да го възложи на подходящи вещи лица.
Понеже представляват събиране на доказателства, огледът и освидетелстването трябва да се извършват съобразно с правилата за събиране на доказателствата: винаги с участието на двете страни (§ 63 III).
Все поради това им естество, ако страната осуети тяхното извършване (откаже да представи за оглед намиращата се у нея вещ; не позволи да бъде освидетелствана), ще се приложи чл. 128, ал. 2: с оглед на всички обстоятелства по делото съдът може да приеме за доказани тези факти, за доказване на които са били посочени ВД, чието събиране е трябвало да стане чрез огледа и освидетелстването.
В зависимост от естеството на ВД огледът му може да се извърши или в съдебната зала, или вън от нея (например при оглед на недвижима вещ).
§ 62. ВЕЩИ ЛИЦА
I. Вещи лица (ВЛ) са тези, които се призовават от съда, за да му дадат своето становище (заключение) по такива въпроси на делото, за чийто отговор са нужни специални знания, с които съдът не разполага (чл. 157, ал. 1). Носител на тия знания е ВЛ, от което произтича и наименованието му.
1. Необходимостта от ВЛ следва от невъзможността съдът да бъде всезнаещ. А по гражданските дела възникват най-разнообразни въпроси, чийто отговор предпоставя специални знания в различни клонове на науката, техниката, изкуството или в различните професии. Така например при транспортна злополука се поставя въпрос дали превозното средство е било изправно; при спор за недостатъци на стока - дали те са налице и на какво се дължат; при спор за вреди от осакатяване - какъв е процентът на причинената инвалидност и т. н. Понеже знае на какви изисквания трябва да отговарят изправният мотор, редовната стока, здравият индивид, ВЛ, като подвежда под тях конкретния случай, дава на съда своя извод за неговото съответствие или несъответствие с общите изисквания (закономерности, правила), за естеството, степента на отклонението и за неговите причини. Този извод може да се разглежда като резултат на една верига от силогизми. Затова той се нарича заключение на ВЛ.
2. То служи на съда, за да разкрие чрез него истината по делото. Съдът го преценява с оглед на всички данни по делото, подобно на други доказателства. В тази насока заключението на ВЛ лежи на същата плоскост като останалите доказателствени средства. Същевременно обаче то се отличава съществено от тях. Като знаем какво предизвиква нуждата от ВЛ и в какво се състои неговото заключение, ние разбираме, че ВЛ замества съда в част от неговата дейност по доказването. Ако съдът би разполагал с необходимите знания, той би могъл сам да стигне до същите изводи, в които се състои заключението на ВЛ. За разлика от свидетеля, който дава на съда само сведения за фактите, ВЛ освен сведенията за съответните общи закономерности, правила или изисквания предлага на съда своите доказателствени изводи от тях за фактите по делото. ВЛ е един консултант (съветник) на съда при решаване на делото.
Друга разлика между ВЛ и свидетел е, че ВЛ е заменимо с друго, а свидетелят е незаменим, когато е единственото лице, възприело съответния факт. Понеже е средство за доказване, ВЛ е допустимо при установяване на факти. Недопустимо е да се възлага на ВЛ да дава заключение по приложение на закона (3419-79-1, Сб. 86; 620-91-Ш, Сб. 148), освен ако законът е чужд и съдът не го знае (§ 221 III). ВЛ, допуснато по чл. 132, е компетентно не да тълкува чуждия закон, а само да установи неговата наличност (опр. 158-80-11, Сб. 90).
3. Подобно на всяко друго доказателствено средство и заключението на ВЛ трябва да бъде включено в делото чрез допускането му, което може да стане или по искане на някоя от страните, или по почин на съда. ВЛ се назначава с определение на съда, в което трябва да се посочи
-
предмета и задачата на експертизата,
-
материалите, които се предоставят на ВЛ, както и
-
данни за неговата самоличност и специалност (чл. 1576).
Заключението на вещото лице трябва да бъде събрано от съда. Дадено по друго дело заключение не може да бъде използвано (3684-59-1, Сб. 146).
II. От двойнственото естество на заключението на ВЛ следва и двойнствеността на неговия правен режим.
1. Подобно на свидетелстването даването на заключение е обществен дълг. От него ВЛ може да бъде освободено в случаите, когато се допуска отказ от свидетелстване, както и когато заяви, че е некомпетентно, или когато е възпрепятствано поради болест (чл. 159). Като свидетеля ВЛ е длъжно да се яви и да отговори на поставените му въпроси, като носи същите отговорности (чл. 71 и 72). Подобно на другите доказателства заключението на ВЛ подлежи на обсъждане в устните състезания и на преценка от страна на съда. Той не е длъжен да възприеме заключението на ВЛ (чл. 157, ал. 3), а преценява доказателствената му сила съобразно с неговата обоснованост. Заключението на ВЛ не става обвързващо доказателство по делото, ако страната не е направила възражения срещу него (932-91-1, Сб. 76). Отричането на заключението на ВЛ не може да бъде голословно. То трябва да бъде мотивирано (3152-69-П, Сб. 181). Иначе експертизата се обезсмисля.
Когато ВЛ е натоварено от съда да провери вместо него известни веществени доказателства, за тях ВЛ дава показания като свидетел, доколкото ги възпроизвежда пред съда.
2. От друга страна, процесуалното положение на ВЛ се приближава до това на съда. Като него и за разлика от свидетеля ВЛ има право да проучи делото и да участва при събиране на доказателствата, като задава чрез съда въпроси на свидетелите. Нещо повече, ВЛ може да замести съда при огледа и освидетелстването (чл. 164). Тогава то подобно на съда трябва да покани страните, за да извърши проверката с тяхното участие. Като съда ВЛ трябва да изгради заключението си само върху доказателствения материал по делото, а не и върху странични данни (356-55-1). За да бъде преценката на ВЛ правилна, то трябва да бъде така безпристрастно, като съда. Затова ВЛ дава обещание за безпристрастие (чл. 160, ал. 2). Всяка от страните може да иска отстраняване на ВЛ, ако са налице основания за съмнение относно безпристрастието му.
Тези основания наподобяват основанията за отстраняване на съдия (чл. 158 и чл. 12). Заинтересуваното лице може да бъде свидетел, но не може да бъде ВЛ. ВС с основание приема, че не може да бъде ВЛ по дело на юридическо лице негов служител (871-54-ГУ; 523-55-1; 1712-60-1, Сб. 108, ПМ 62 V 116; 640-87-1У, Б 87 XII 32). Същото трябва да важи за служител в предприятие на едноличен търговец. Излишно е даже да се изтъква, че качеството на ВЛ е несъвместимо с качеството страна или повереник на страна по делото.
3. При сложност на предмета на изследването съдът може да назначи не едно, а три ВЛ (чл. 157, ал. 2). Всяка от страните в тридневен срок от заседанието, в което тричленната експертиза е допусната, посочва по едно вещо лице, а третото се определя от съда. При несъгласие на страните с заключението на вещото лице или на тричленната експертиза съдът може да назначи нов състав от три вещи лица. Образуването му става по вече посочения начин. Като се имат предвид значителните разноски за възнаграждавало на ВЛ и забавянето на делото при нова експертиза, трябва да се приеме, че несъгласни с значението трябва да бъдат и двете страни. Иначе ответникът може да предизвиква многократно отлагане на делото. Ако между ВЛ възникнат разногласия, всяко ВЛ изнася отделно своето мнение. Съдът може да не бъде в състояние да вземе становище кое от различните мнения е правилното. Тогава той може да изиска от същите ВЛ допълнителни изследвания или пък да назначи други ВЛ (чл. 161). Ако заключението е непълно, то трябва да се допълни (149-81 ВДА XII 23).
4. За да могат страните да се запознаят със заключението на ВЛ преди заседанието, а не да бъдат изненадани от него, чл. 157, ал. 1 изисква ВЛ да представи подписаното от него заключение най-малко пет дни преди заседанието. Представи ли го по-късно, делото трябва да бъде отложено - иначе решението подлежи на отмяна: нарушено е правото на страната за защита (114-85-ОСГК, Б 1986 III 16; 517-87-П, Сб. 102; 607-95-5 чл., БЗ 96 III 1). Това право не се накърнява само ако страните са се запознали със заключението на ВЛ и изрично са заявили, че желаят делото да се разгледа въпреки неспазването на петдневния срок (92-88-ОСГК, Б 89 IV 18; 3-88-ПП, Б 89 II 1).
ВЛ винаги се призовава на заседанието, за да даде обещанието по чл. 160, ал. 2, да потвърди представеното заключение и да отговори на въпросите, които могат да му бъдат поставени от съда и от страните. Непризоваването на ВЛ е съществено нарушение (2521-83-П, Сб. 158).
§ 63. ПОСОЧВАНЕ, ПРЕДСТАВЯНЕ, ДОПУСКАНЕ И СЪБИРАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ СРЕДСТВА
I. Посочването на доказателствени средства (ДС) е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано. ДС се посочват от страните.
Страните посочват ДС със своите доказателствени искания, отправени до съда. ДС се посочва, като се очертава неговият вид и се посочват обстоятелствата, за които то се отнася (6-68-ПП). Чрез тези данни съдът преценява дали ДС е допустимо и относимо. За да може ДС да бъде събрано, трябва да бъдат посочени и данни къде то се намира (адресът на свидетеля; мястото, където се намира вещественото доказателство; учреждението или лицето, от което може да бъде изискан документът).
а. За да се обезпечи бързина на делото, страните трябва да посочат ДС в началото на делото. Затова чл. 98, ал. 2 изисква ищецът да посочи ДС, на които се позовава, още в исковата молба, като представи заедно с нея и писмените си доказателства. Но основният момент, в който страните посочват своите ДС, това е първото заседание по делото, когато делото се подготвя за решаването му. Целта на закона, особено след реформата от 24.12.1997 г., е двете страни, доколкото е възможно да изчерпят своите доказателствени искания в това заседание.
С оглед на тази цел чл. 110, ал. 1 задължава ответника да представи в първото заседание всичките си писмени доказателства по спорните обстоятелства и да посочи другите доказателства и обстоятелствата, които ще установи с тях. Във връзка с възражението на ответника ищецът в определен от съда срок може да посочи и представи нови доказателства (чл.110, ал.2).
б. Законът обаче не въздига първото заседание в преклузивен срок за посочване на ДС. И след него страните могат да сочат ДС. Съдът е длъжен да ги допусне, щом като те са допустими, относими и необходими. Нещо повече, той е длъжен по свой почин да отложи делото, ако прецени, че то не може да се реши правилно, без да се съберат нови ДС. Законът санкционира късното посочване на ДС не с тяхното недопускане, а с отговорност на страната за разноските, предизвикани от събирането на късно посочените ДС (чл. 65, ал. 1). Тази отговорност сочи, че съдът е длъжен да събере късно посочените ДС, стига те да са необходими за правилното решаване на делото.
в. От правото на страните да сочат ДС и след първото заседание (6-68-ПП; 5-75-ПП, Сб. 4) не е допустим валиден отказ. Даже да се е отказала от събиране на посочено от нея ДС, страната може отново да го посочи (11-59-1, Сб. 21). Пропускането на срока да се внесат разноски за събиране на посочено ДС не лишава страната от правото да иска събирането му, като внесе, макар и по-късно, необходимите разноски (135-62-Ш, Сб. 135, ПМ 63 VI 135). Страната може да сочи нови ДС не само за нови факти, но и за такива, за които ДС са били посочени и събрани, но не са дали резултат - фактът е останал недоказан въпреки тяхното събиране (694-52-1, 430-54-П, 628-55-11, 418-60-VI, Сб. 368; обратно: 379-59-Ш, Сб. 336; ПМ 61 П 108).
г. В много случаи страната сочи ДС, за да опровергае с тях ДС, посочени от противната страна. Ето защо всяка страна има право да иска да бъде уведомена за доказателствените искания на противната страна (6-68-ПП). Само така се обезпечава равенството на страните и тяхното състезателно участие при посочване на ДС. Затова съдът не може да допусне ДС, искани от едната страна, и да реши въз основа на тях делото, без да уведоми другата страна (3954-59-1, Сб. 160).
д. Крайният момент за посочване на доказателства пред първата инстанция е приключване на устните състезания. Но ако страната е пропуснала да посочи доказателства пред първата инстанция, тя може да обжалва решението на това основание и да посочи новите доказателства пред втората инстанция, докато делото е висящо пред нея (§ 106).
II. Представянето на ДС се състои във физическото предоставяне на ДС в държане на съда. То е възможно относно документите и веществените ДС. Представянето следва посочването на ДС или съвпада с него по време. То не е обаче идентично с него. Документът може да бъде посочен, но да не бъде представен. Законът сам подчертава разликата между посочване и представяне на ДС, когато в чл. 110, ал. 1 изисква документите не само да се посочат, но и да се представят в първото заседание. По аналогия същото трябва да се приеме за движимите веществени ДС, които могат да бъдат донесени в съда (снимки, чертежи, мостри и др. под.). Представянето на документите и на веществените ДС е необходимо условие, за да бъдат те събрани, т. е. възприети от съда.
За да представи документа или вещественото ДС, страната трябва да ги държи. Намиращи се в чуждо държане документи или веществени ДС тя не е в състояние да представи. За да постъпят подобни документи или веществени ДС в съда, се върви по различен път в зависимост от това у кого те се намират. Законът дава правила само за документите, но те трябва да се приложат по аналогия и за веществените ДС.
а. Когато документът се намира по твърдение на страната в държане на противната страна, съдът задължава тази страна да представи документа (чл. 152), след като намери въз основа на обясненията и доказателствата, представени от молителя, че документът има значение за делото и се намира у противната страна. Ако страната, задължена да представи документа, не изпълни това задължение, съдът може да приложи чл. 128, ал. 2 и да приеме за доказани тези факти, за чието установяване се иска документът да бъде представен.
б. При същите условия съдът може да задължи трето лице да представи намиращ се у него документ (чл. 153). Препис от молбата на страната се връчва на третото лице, за да вземе становище по нея. Уважи ли съдът молбата, третото лице е длъжно да представи документа. Не го ли представи, съдът му налага глоба от 20 до 50 лв. и го подканва да представи документа (чл. 73). Непредставянето на документа може да доведе до постановяване на решение, неизгодно за страната. За вредите, които тя понася от това решение, третото лице отговаря, защото ги е причинило с виновния си отказ да представи документа, който съдът не може да вземе предвид (чл. 153, ал. 3). Същото важи, когато у третото лице се намира веществено ДС (вж. чл. 73).
в. Необходимият за решаване на делото документ може да се намира в държавно учреждение или да бъде съставен от него. Когато страната срещне спънки да се снабди с него от държавното учреждение, съдът може да го изиска или да даде на страната съдебно удостоверение за необходимостта от документа. При представяне на такова удостоверение учреждението е длъжно да издаде искания документ или да обясни причините, поради които не може да го издаде (чл. 148). По същия ред могат да се изискат от държавното учреждение намиращи се в него веществени ДС (например чертежи, регулационни планове и др.).
III. ДС се посочват и представят, за да бъдат събрани. Съдът обаче не е длъжен да събере всяко посочено или представено от страните ДС. Такова задължение той има само относно допустимите, относимите и необходимите ДС. Затова, преди да събере посочените и представени ДС, съдът преценява основателността на доказателственото искане. Тази проверка завършва с допускане или недопускане на исканите ДС.
В какво се състоят изискванията за допустимост и относимост на ДС, вече видяхме (§ 57 II 3-4). За да бъде събрано, ДС трябва да бъде обаче и необходимо. То е необходимо, когато по делото не са събрани ДС за съответния факт или чрез събраните ДС той не е установен. То не е необходимо, когато по делото са посочени, представени или вече събрани достатъчно други ДС за същия факт (5-70-ОСГК, Сб. 3). Според чл. 129, ал. 2, когато за установяване на едно и също обстоятелство страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне само някои от тях; останалите свидетели се допускат, ако призованите не установяват спорното обстоятелство.
По допускане на ДС съдът се произнася с определение в открито заседание, ако доказателствените искания са направени в него (например в първото заседание), или в закрито заседание - ако те са направени с отправени до съда писмени молби вън от съдебното заседание (чл. 111, ал. 1). В определението си съдът определя начина за събиране на ДС, дава на страните срокове за представяне на документите или на веществените ДС, ако те не са представени в първото заседание, и посочва разноските, които трябва да внесе страната, която иска ДС, за тяхното събиране. Тези разноски включват възнагражденията на свидетелите и вещите лица, сумите, необходими за извършване на огледа (чл. 61-62). Когато събирането на някое ДС е съмнително или представлява особена трудност (например разпит на свидетел, живеещ в държава, с която нашата страна няма договор за правна помощ), съдът в определението си за допускането му определя срок за събиране на това ДС, след изтичането на който делото ще се разгледа и без него.
По допускането на ДС съдът се произнася само след като изслуша страните. Изслушването предпоставя, че всяка страна се уведомява за доказателствените искания на противната страна.
Такова уведомяване е винаги необходимо, когато доказателственото искане е било направено с отделна молба вън от първото заседание (3954-59-1, Сб. 160). Уведомяването е ненужно, когато доказателственото искане се прави в първото заседание, защото страната знае, че това заседание е предназначено, за да се направят в него доказателствените искания, за да бъдат те обсъдени и съдът да се произнесе по тях (чл. 109 и 110 и § 66 П 4-5).
IV. Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в тях сведения за фактите по делото.
1. То става от съда с участието на страните, като те се призоват за заседанието, насрочено за събиране на ДС. Едно от най-тежките процесуални нарушения се състои в лишаване на страната от възможността да участва в събиране на ДС. То се санкционира с отмяна на влязлото в сила решение (чл. 231. б. „е"). Събирането на ДС може да започне още в първото заседание, но то се съсредоточава в заседанието за решаване на делото (§ 67 I) и завършва с приключване на устните състезания (3954-59-1, Сб. 160). След тях могат да бъдат събрани ДС само ако съдебното дирене бъде възобновено с определение на съда. Така съдът трябва да постъпи, ако установи при постановяване на решението, че по делото съществуват доказателствени празноти.
Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС. Съдържанието на всички събрани гласни ДС се удостоверява в съдебния протокол. В него могат да бъдат нанесени и скици и чертежи на огледания недвижим имот. Документите се прилагат към делото и образуват част от съдебното досие.
Когато съдът е обусловил събирането на ДС от внасяне на необходимите за това разноски, ДС се събира само ако заинтересуваната страна внесе разноските, а ако не ги е внесла, само ако доведе на заседанието свидетелите или вещите лица (чл. 111, ал. 3; 833-85-ГУ, Б 1986 I 25). Срокът за внасяне на разноските тече от деня на заседанието, в което ДС са били допуснати, даже и страната да не се е явила (чл. 111, ал. 2). Пропускането на срока обаче не лишава страната от правото да внесе разноските преди заседанието и да иска да бъдат призовани от съда свидетелите и вещите лица (135-62-111, Сб. 135, ПМ 63 VI 135), но това не е основание за отлагане на делото (чл. 111, ал. 3).
2. Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав, който ги е събрал (2398-72-11, Сб. 181). Това изискване е императивно и не може да се дерогира по взаимно съгласие на страните (65-85-1, Б IV 27).
ДС могат да се намират вън от района на съда, така че тяхното събиране от съда е свързано с големи разноски и опасност за отлагане на делото. В такъв случай и когато събирането на ДС от самия съд не е наложително, ДС могат да бъдат събрани от районния съд, в района на който те се намират (чл. 112, ал. 1 и 163). Това е т. нар. събиране на ДС по делегация (по съдебна поръчка).
Съдът съобщава на делегирания съд срока, до който ДС трябва да бъдат събрани (чл. 112, ал. 2). Всички въпроси във връзка със събирането на ДС се разрешават от делегирания съд (чл. 112, ал. 3). Така например той ще се произнесе по искането да се отстрани вещо лице като заинтересувано от изхода на делото (чл. 158); той ще наложи глоба на неявилия се свидетел и ще постанови да бъде доведен принудително и т. н. Недопустимо е съдът да основе решението си на доказателства, събрани по делегация, ако съдебната поръчка не е била налице към делото в последното заседание (32-86-ОСГК, Сб. 11).
3. За събиране на отделните ДС законът предвижда особени правила.
а. Свидетелските показания се събират чрез разпит на свидетеля. Преди разпита съдът снема самоличността на свидетеля, за да няма съмнения относно тъждеството на лицето, ако се постави въпрос за отговорност поради лъжесвидетелстване. Той напомня на свидетеля отговорността му пред закона, ако лъжесвидетелства (чл. 138, ал. 1). След това свидетелят дава обещание, че ще говори истината (чл. 138, ал. 2). Понеже задължението на свидетеля да говори истината произтича от закона, неспазването на чл. 138 не опорочава неговите показания (270-61-11, Сб. 103). Всеки свидетел се разпитва отделно и докато не бъде разпитан, не може да присъства при разпита на другите свидетели (чл. 140, ал. 1). Както съдът, така и страните могат да поставят на свидетеля въпроси, на които той е длъжен да отговори. Въпросите не трябва да бъдат подсказващи или влияещи. Те могат да бъдат насочени не само към извличане на сведенията, с които свидетелят разполага, но и към разкриване достоверността или недостоверността на неговите показания. Разпитаният свидетел може да бъде повторно разпитан по почин на съда, по искане на страната или по негово искане (ако например свидетелят твърди, че показанията му са записани невярно в протокола - вж. чл. 140, ал. 2). При разногласие между свидетелите съдът е изправен пред мъчителния въпрос: на чии показания да се довери. За да разреши съмнението, съдът може да разпореди да се разпитат противоречащите си свидетели очи в очи (т. нар. очна ставка), а не поотделно. На такъв разпит могат да бъдат подложени съвместно свидетелят и страната (чл. 141). Защото за достоверността на свидетелските показания може да се съди и като се съпоставят с обясненията на страната, особено когато тя е разпитана по реда на чл. 114 (1288-63-П, Сб. 157).
Когато свидетелят не знае български, разпитът му става с помощта на преводач. Чл. 5 важи и в този случай (1758-73-11, Сб. 120).
б. Преди да разпита вещото лице, съдът постъпва както при свидетелите. Той снема самоличността на вещото лице, напомня му отговорността пред закона, ако даде невярно или заинтересувано заключение, и го поканва да даде обещание, че ще даде заключението си без всякакво пристрастие (чл. 160). След като даде това обещание, вещото лице пристъпва към излагане на своето заключение. Ако го е представило в писмена форма и то е известно на страните, вещото лице може да се ограничи да потвърди пред съда, че представеното заключение е негово и че го поддържа. Вещото лице е длъжно да отговори на всички въпроси, които съдът и страните могат да му поставят. Както при свидетелите, тези въпроси могат да бъдат насочени било към извличане на допълнителни сведения от вещото лице, било към проверка на достоверността на неговото заключение.
в. Веществените ДС се събират чрез оглед и освидетелстване. Те могат да бъдат възложени не само на делегиран съд, но и на делегиран съдия от решаващия състав (чл. 163). Когато събирането на веществени ДС изисква особени познания (например при оспорване истинността на подпис, изискващо сравняване на подписи - чл. 155), съдът може да постанови събирането на веществените ДС да стане с участието на вещи лица (чл. 162).
След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните (§ 67 II) и на преценка от съда при постановяване на решението (§ 68 V).
§ 64. ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА
I. Обезпечаването на доказателствени средства (ДС) е предварителното тяхно събиране, предхождащо било предявяването на иска, било тази фаза от развитието на образувания исков процес, когато става събирането на ДС (чл. 165 и 166). От това естество на обезпечаването на ДС следва, че то е недопустимо, ако делото е вече приключено (3487-59-1.С6. 143).
1. За да се пристъпи към обезпечаване на ДС, нужно е да съществува опасност, че някое ДС ще се изгуби или че неговото събиране ще се затрудни (например, че болен свидетел ще умре; че ще се заличат веществени следи от подлежащия на установяване факт - например граници на имот или пък повреди върху вещ и т. н.). Когато се касае за обезпечаване на ДС по бъдещ иск, то може да се допусне само по молба на заинтересуваната страна.
2. Когато делото е висящо, обезпечаването на ДС се извършва от съда, пред който делото е висящо. Когато се касае за обезпечаване на ДС по бъдещ процес, компетентен е районният съд, в чийто район се намира ДС, което трябва да се обезпечи (където живее лицето, което трябва да се разпита, или където се намира вещественото ДС). Вж. чл. 166, ал. 1.
Районният съд е компетентен да обезпечи ДС не само по дела, подведомствени на съдилищата, но и по дела, подведомствени на особени юрисдикции или възложени от страните на арбитраж (чл. 9 ЗМТА) - обратно - опр. 90-81-1, Сб. 30: само по дела, подведомствени на съдилищата). Няма друг орган, който да може да стори това.
3. Преди да се пристъпи към събиране на ДС, чието обезпечаване се иска, трябва да се допусне обезпечаването на ДС, като се провери дали са налице предвидените от закона условия.
II. Производството по допускане на обезпечаването започва по молба на заинтересуваната страна. Препис от молбата се връчва на противната страна.
При обезпечаване на ДС по бъдещ процес страни са тези лица, които ще бъдат страни по бъдещия процес. На тях ще се противопостави доказателствената сила на събраните ДС и затова те са легитимирани да участват в производството по тяхното събиране. По време на обезпечаването на ДС противната страна обаче може да бъде неизвестна (например причинителят на непозволеното увреждане не е още открит). За да не се осуети обезпечаването, съдът назначава представител на неизвестната страна, който от нейно име участва в обезпечаването на ДС. Нему се връчва препис от молба, за допускане на обезпечаването (чл. 168). По същия начин следва да се постъпи, когато е неизвестен адресът на противната страна. Призоваването на тази страна чрез обнародване (чл. 50) противоречи на бързината, с която понякога трябва да се отговори на нуждата от обезпечаване - например свидетелят - очевидец на непозволеното увреждане, наранен от причинителя, може във всеки момент да умре, а причинителят се намира в неизвестност.
В отговора на молбата за обезпечаване противната страна може да се противопостави на обезпечаването, като изтъкне данни, сочещи липсата на интерес от него. Тя може също да поиска да бъдат събрани посочени от нея ДС, ако те са тясно свързани с ДС, които ще се обезпечават (например отнасят се до тяхната достоверност - чл. 167).
По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито заседание. Определението му, с което молбата не се уважава, подлежи на обжалване с частна жалба (чл. 166, ал. 3), защото създава опасност за защитата на материалното право.
III. Обезпечаването на ДС е предварително развиваща се (антици-пирана) фаза на предстоящия или висящия исков процес. Тя трябва поради това да се развие съобразно с неговите правила: събирането на ДС, които се обезпечават, става съобразно с чл. 169 по „общите правила" (§ 63 IV). Затова по естеството си производството по обезпечаване на ДС, даже когато се развива по повод на бъдещ исков процес, не е охранително, а спорно. По него има две срещупоставени страни и, както видяхме, то се подчинява не на правилата на охранителните производства, а на правилата на исковия процес, чиято съставка представлява.
Могат да се обезпечават всички ДС, защото спрямо всички може да възникне нужда от обезпечаване.
Законът визира изрично само гласните и веществените ДС, защото те най-често се обезпечават (чл. 166). Но може да се обезпечи документ, който се намира у противната страна. Може да се извърши разпит на противната страна по реда на чл. 114, ако има опасност страната да умре или да замине в чужбина, а може да се очаква, че разпитът й ще завърши с признание. Разноски за събиране на ДС се внасят, но не се присъждат в полза на страната, поискала обезпечаването, защото нейното право на разноски зависи от изхода на делото. Затова този въпрос се решава едновременно с решаването на делото (чл. 170).
ДС, събрани по реда на обезпечаването, се включват в бъдещия или висящия исков процес със същата доказателствена сила, която биха имали, ако биха били събрани в съответната фаза на висящия процес.
Сподели с приятели: |