№80.
Предмет на делото.
§ 45. ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
I. В малко от своите разпоредби (чл. 22, ал. 2, 29, ал. 2, 181) ГПК говори изрично за предмет на делото (ПД), макар че предпоставя това понятие при редица институти на исковия процес. ПД обуславя:
подведомствеността и подсъдността на делото (чл. б, 9, 10, 80-85),
цената на иска (чл. 55),
приложимостта на общия исков ред или на особените искови производства (чл. 258, 271, 275, 278, 294, 297, 299, 303).
Само с оглед на ПД може да се види
дали две дела са тъждествени или различни, за да се прецени дали предявеният отвод за висящ процес или за пресъдено нещо е основателен (чл. 95 и 221), както и
дали новите фактически твърдения или искания на ищеца представляват изменение на иска (чл. 116).
ПД предопределя защитата на ответника, понеже обуславя неговите възражения и допустимостта на насрещния иск (чл. 104). От ПД зависи дали има, или не обективно съединяване на искове (чл. 103). Около ПД се съсредоточава цялото съдебно дирене (отделяне на спорното от безспорното, доказването и устните състезания). ПД е предмет на решението и на силата на пресъдено нещо. С други думи, ПД е оста, около която е организиран и се движи целият исков процес. Това не е случайно. Защото ПД, това е спорното материално субективно право.
1. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Съобразно с диспозитивното начало ПД се определя от ищеца. Нито ответникът, нито съдът могат да внесат в него някакви промени. Само ищецът може да го измени чрез изменение на иска (§ 95 II).
Ищецът очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска. Ищецът не е длъжен да посочи правното естество на претендираното или отричаното право (§ 43 I 3 в). Това естество следва обективно и наложително от правната норма. Тя сочи дали нашият правен ред отрича, или признава право от рода на спорното право и какво е то: право на вземане от заем, от наем, от продажба и т. н. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право и то не идва с решението, а още с доклада по делото (чл. 108), за да ориентира страните относно ПД. Защото от естеството на правото зависят: релевантните за него факти (т. е. възраженията, репликите и дупликите), неговата прехвърляемост (чл. 99, ал. 1 ЗЗД; 56, ал. 2 ЗС; 114 и 117 УЖ и др.), компенсируемост (чл. 105 ЗЗД), погасяването му по давност (чл. 111 ЗЗД) и т. н. Поради неразривната връзка между субективно право и правна норма всяко право е мислимо само в тази връзка. А това значи, че правната квалификация е неотделима съставка на ПД. Ето защо ПД може да бъде определен като претендирано или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от основанието и петитума на иска въз основа на правната норма.
2. ПД е едно твърдяно право. Затова процесът не остава без предмет, ако се окаже, че претендираното или отричаното право не съществува било защото не е възникнало или е било погасено, било защото нашият правен ред не признава такова право (например право за сложна лихва, за изполица, за пожизнена рента и т. н.).
II. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и ПД, са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска, защото без уточнен ПД исковият процес не може да се развие. Затова искова молба, не сочеща ПД, се връща (§ 43 II 3).
Както множеството петитуми при същото основание, така и множеството основания при същия петитум водят до множество ПД. Такъв е случаят при конкуренция на притезанията (конкуренция на договорна и деликтна отговорност или на договорна отговорност и неоснователно обогатяване), както и когато собствеността върху една и съща вещ се претендира на различни основания (покупка, наследство или давностно владение) или пък когато същата правна промяна се обосновава с различни потестативни права (унищожаване на договора поради грешка, измама или насилие; прекратяване на брака поради различни факти, водещи до дълбоко разстройство на брачната връзка -вж.чл.260и§123 У11).
Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право (например да предяви иск за част от дадената в заем сума). Тогава само тази част става ПД, а не цялото материално право. В такъв случай говорим за частичен иск.
При установителни искове за факти ПД е само фактът, чието съществуване или несъществуване ищецът цели да установи.
Не са ПД:
-
правоотношенията, които обуславят спорното право (т. нар. преюдициални правоотношения);
-
насрещните права на ответника, с които той обосновава своите възражения (например срещу ревандикационния иск на ищеца, за прихващане или за неизпълнен двустранен договор - ВАД 29-96-Т1-15);
-
правоотношенията, обект на правна промяна при конститутивен иск, както и тези правоотношения, в които се състои целената с този иск правна промяна (§ 42 II 1).
Върху това трябва да се настои, защото силата на пресъдено нещо се отнася само до ПД, доколкото той е станал предмет на решението (§ 72 I).
№81.
Същност на доказването. Тежест
на доказването.
§ 54. СЪЩНОСТ НА ДОКАЗВАНЕТО И ВИДОВЕ ДОКАЗВАНЕ
I. Субективните права са умозрителни, а не сетивни дадености. Тяхното възникване, изменяне, прехвърляне или погасяване се извеждат въз основа на правната норма от тези факти на действителността, на които тя придава правно значение. За да потвърди или отрече със сила на пресъдено нещо съществуването на спорното право, съдът трябва да бъде убеден, че съответният правопораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Така му повелява принципът за дирене на истината (§19 II). Издирването на истината относно фактите, релевантни за спорното право, става чрез доказването. То трябва да достави на съда достоверни сведения за правнорелевантните факти, които обикновено лежат в миналото. Само по изключение е възможно факт, релевантен за спорното право, да се осъществи пред самия съд (например направено в съдебно заседание изявление за прихващане). Сведения за фактите на миналото могат да бъдат получени само чрез техните следи в настоящето. Тия следи се възпроизвеждат пред съда с помощта на доказателствени средства. От тях съдът черпи сведения за правнорелевантните факти било пряко, било косвено чрез доказателствените факти (§ 57).
Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и на страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.
Понеже принадлежат на миналото, а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. В процеса те не могат да имат друго битие освен битието на фактически твърдения. Твърдението, че определен факт се е осъществил, може да бъде посрещнато с отричане, т. е. с насрещно твърдение, че такъв факт не се е осъществил (§ 46 II 1а). Съдът е обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. От тази гледна точка можем да определим доказването като съвкупност от процесуалните действия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право, т. е. съответствието между твърденията и действителното фактическо положение.
Значението на доказването в исковия процес е изключително голямо. Правните спорове обикновено се дължат на противоречието на становищата на спорещите относно фактите, а не относно тяхното правно значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се запълва с доказателствените действия на съда и на страните. Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта. От друга страна, поради зависимостта на субективното право от правнорелевантните факти всяка неистинска фактическа констатация на съда води по необходимост до неправилен извод относно правото. Приеме ли погрешно, че е бил даден заем, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното положение, че ответникът дължи. Приеме ли погрешно, че той е платил, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното правно положение, че претендираното от ищеца вземане не съществува. По-голяма част от неправилните решения на съдилищата се дължат не на неправилно прилагане на материалния закон към правилно установените факти, а, обратно - на неистинността на фактическите констатации на съдилищата.
II. Като съвкупност от процесуални действия доказването (Д) обхваща:
-
посочването,
-
представянето,
-
събирането и
-
обсъждането на доказателствените средства.
Всички тези действия се извършват пред съда или от съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия, ако желаят (§ 63-67).
Законът урежда грижливо Д. Правилата, които уреждат Д, са почти всички съществени за правилността на решението, защото я обезпечават (§ 105). Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения, уредено от чл. 231. Те са гаранция, че Д ще се извърши законосъобразно. Законът въвежда тази гаранция, защото с основание смята, че в процеса само законосъобразното Д е път към истината. Правилата за Д не са случайни. Те отразяват много дълъг опит.
Макар че по своето естество спада към историческото доказване, съдебното Д се отличава от научното по това, че е правно нормирано, трябва да се проведе в ограничен отрязък от време и да завърши с влязло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна става неотменимо. Казаното не значи, че съдебното Д не може да се основе на истини, открити чрез научното Д. Използването на научни истини от вещите лица, както и на учени като вещи лица в исковия процес, сочи обратното (§ 62).
III. Различаваме няколко вида съдебно Д съобразно с неговата цел и предмет.
1. Съобразно с целения с Д резултат различаваме пълно и непълно Д.
а. Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
б. Непълно е Д, което цели да създаде вероятност - не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.
Така например, за да се допуснат свидетелски показания при доказване на симулативността, чл. 134 изисква да се докаже с други доказателства, че симулативността е вероятна. Веднъж обаче открито Д със свидетели, то трябва да бъде пълно. Иначе претендираната симулативност не ще се счита доказана. Според чл. 310, б. „а", за да се допусне обезпечение на иска, ищецът трябва да удостовери с писмени доказателства вероятната му основателност (§ 191 II 4 б). Но това непълно Д не е достатъчно, за да бъде уважен искът.
2. Когато Д има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. За кои факти тя ще проведе главно и за кои насрещно Д, зависи само от това, какви правни последици тя претендира и какви оспорва. Ищецът, претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и насрещно Д относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи възражения. Обратно е положението на ответника.
За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пълно - иначе съдът не ще може да приеме, че фактът, предметът на главно Д, се е осъществил (по-горе 1 а). Затова насрещното Д може да се задоволи да бъде непълно. Защото непълното насрещно Д разрушава сигурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин осуетява пълното му Д.
От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения (например на ревизионен акт -§ 126 Х). Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.
3. В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правно-релевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно релевантния факт, различаваме пряко и косвено Д.
Пряко е Д на самата сделка. Косвено е Д на факта на преговори относно тая сделка. Предмет на косвено Д са т. нар. доказателствени факти (улики, индиции). Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил. От тази гледна точка доказателственият факт като че ли мълчаливо „свидетелства" за правнорелевантния факт. Това е основанието, за да бъде той считан като доказателство. Но тази роля на доказателствения факт не трябва да ни накара да забравим, че той самият е предмет на доказване с доказателствени средства. За разлика обаче от правнорелевантните факти, които са предопределени от правната норма като предмет на Д, доказателствените факти не са нормативно предопределени. Техният обсег е неограничен. Защото всеки и всякакъв факт може да се окаже в такава връзка спрямо правнорелевантен факт, че да може да послужи като опора на извод относно неговото съществуване или несъществуване (§ 55 I 2; 57 I 2).
Прякото Д е обикновено пълно (договорът се доказва с документа, който го материализира). Косвеното Д е обикновено непълно. Доказателственият факт създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът на преговорите прави вероятно, че след тях и въз основа на тях се е стигнало до сключване на договор, но е възможно преговорите да са завършили безрезултатно. Ето защо косвеното Д е достатъчно, когато с него се провежда насрещно доказване. Такова е доказването на алиби при отговорност за непозволено увреждане или при иск за дирене на бащинство (ответникът доказва, че по време на непозволеното деяние или на вероятното зачеване е бил в чужбина). Косвеното Д обаче е недостатъчно при главното Д. За да се постигне то чрез косвено Д, е нужна такава система от доказателствени факти, която, като изключи всяка друга вероятност (версия), да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Защото, както видяхме, главното Д трябва да бъде винаги пълно.
§ 55. ПРЕДМЕТ И ОБСЕГ НА ДОКАЗВАНЕТО
I. Предмет на доказване (Д) са фактите и връзките между фактите (т. нар. опитни правила), но не и субективните права, източниците на право или правните норми. Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма, извлечена от съответния източник на право. Съдът е длъжен да изведе субективното право от доказания факт въз основа на правната норма. Нея той трябва да извлече от източника на право, който е длъжен да знае. Съдът е длъжен да знае закона. Затова няма тежест за Д на източниците на право, нито тежест за Д, че от определен източник на право трябва да се изведе определена правна норма. Само източниците на чуждестранното право подлежат на Д (§ 221 III).
1. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това, дали спадат към външния свят, или към човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т. нар. отрицателни факти (липсата на определено поведение - бездействията, и липсата на определено психическо състояние - незнанието, липсата на дължима грижа).
Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото. Значението на факта за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право, т. е. когато от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Правнорелевантните факти са главни, защото представляват централен, главен предмет на Д.
Косвено е значението на факта, който, без да е правнорелевантен спрямо спорното право, индицира, че релевантен за това право факт се е осъществил или не се е осъществил. Косвено значение имат поради това всички доказателствени факти.
Бихме могли да кажем, че докато значението на правнорелевантните факти е правно, значението на доказателствените факти е доказателствено. Доказателствените факти са помощни, защото са помощен, а не главен предмет на Д. Помощният характер на доказателствения факт ясно проличава при тези доказателствени факти, които индицират пряко не правнорелевантния факт, а достоверността или недостоверността на доказателствени средства, отнасящи се до доказателствени факти, индициращи правнорелевантния факт.
2. Макар и да се включват във фактическия състав на спорното право, не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право (например правото на собственост при иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца). В такъв случай предмет на доказване са фактите, релевантни било правно, било доказателствено за преюдицилното правоотношение.
От фактите трябва да се различават техните правни оценки. При един договор факт са разменените изявления на двете страни, но не и техният смисъл, т. е. към какви правни последици е била насочена договорната воля. Смисъла на доказаните изявления ще издири съдът (чл. 20 ЗЗД). Той не подлежи на Д. Не са факти, а правна квалификация на факти: „дълбокото разстройство на брака", „важно основание", „невъзможност за изпълнение" и др. под. Предмет на Д в тия случаи са фактите, които законът квалифицира по указания начин и които съдът ще трябва да подведе под съответната правна норма, за да прецени дали те запълват нейния хипотезис.
3. Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове на изкуството, науката или техниката.
С помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира; дали определено нейно състояние представлява недостатък, или не; дали даден документ е подправен, или не. Когато съдът сам не разполага с данни относно съответните опитни правила, той може да си послужи с вещи лица (§ 62).
П. Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от Д. Има факти, които са от значение за делото, но които съдът е длъжен или може да постави в основата на своето решение, без те да бъдат доказани. Тези факти се делят на две групи. В едната влизат фактите, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от доказване, а в другата - тези, които той може да обяви като не-нуждаещи се от Д. В първата група влизат общоизвестните, съдебно известните факти и фактите, презюмирани със законни презумпции.
В тази група не могат да бъдат отнесени фактите, установени с влязла в сила присъда (чл. 222), защото те са всъщност доказани с присъдата, и то по обвързващ съда начин. Затова проблемът, който при тях възниква, не е свързан с обсега на Д, а с преценката на доказателствата (вж. § 68 V 5).
1. Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Не е нужно този кръг да съвпада с всички хора, с жителите на цялата страна. Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (например природна стихия, засегнала това населено място).
Предполага се, че това, което е известно всекиму, е известно и на съда, така че в случая не се намираме пред използване частното знание на съда. Общоизвестни са големи политически, културни, спортни или природни събития. Общоизвестността на факта се преценява конкретно. Тя е променливо качество. Важното е да е налице при решаване на делото.
2. Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение; допущане на осиновяване; развод; вписване в регистри).
Доказването на общоизвестните и съдебно известните факти не е забранено, но е ненужно.
Ако съдът погрешно ги отрече, решението му подлежи на атакуване. Съдът е длъжен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно известен, за да даде възможност на страната, която го оспорва, да проведе обратно доказване (чл. 127, ал. 1). За да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в делото с твърдения на заинтересуваната страна.
3. Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от Д. При необоримите презумпции проблемът не се поставя, защото подобно на фикцията необоримата презумпция е материалноправна норма, приравняваща откъм правни последици презумпционната предпоставка на презюмирания факт. Напротив, законната оборима презумпция е доказателствено правило (116-84 ВДА XIII 31), което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът, визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Фактът, визиран в хипотезиса на презумпцията (т. нар. презумпционна предпоставка), трябва да бъде доказан, и то с пълно Д. Само след това съдът е длъжен да третира презюмирания факт като съществуващ и не-нуждаещ се от Д. Това задължение обаче предпоставя, че липсват доказателства за обратното. Защото, ако презюмираният факт не се нуждае от Д, това не значи, че е недопустимо Д, че той не се е осъществил. Възможността за такова Д е включена във всяка оборима презумпция.
Такива презумпции са например презумпцията за вина при непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД); презумпцията за знание при сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора (чл. 135, ал. 2 ЗЗД); презумпцията за бащинство на съпруга (чл. 32 СК). Законната доказателствена сила на официални удостоверения не е презумпция, а правна последица на държавен удостоверителен акт (например доказателствената сила на ревизионния акт - чл. 301 и § 126 IX). Оборването на презумпцията чрез обратно Д е успешно само ако обратното Д е пълно (116-84 ВДА XIII 31). Не е достатъчно да се създаде вероятност, че презюмираният факт не се е осъществил.
III. Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното с оглед на обясненията на страните в първото заседание (чл. 109, ал. 4). Той може да стори това не при какви да са обяснения на страните, а само ако страната, на която тези факти се противопоставят като основание на неизгодни за нея последици, признае истинността на фактическите твърдения на противната страна, т. е. само при съвпадащи твърдения на страните относно фактите. Ако страната отрече твърдените факти, ако тя не се яви, за да отговори, може евентуално да се приложи чл. 114, ал. З (§ 58 Ш), но не и чл. 109, ал.4.
Становището на съда, взето в първото заседание преди събиране на доказателствата, е привременно. То не обвързва съда: той може с оглед на данните по делото да отмени определението си по чл. 109, ал. 4 и да обяви същите факти за нуждаещи се от доказване (например при съмнение, че процесът е симулиран). Тогава те трябва да бъдат доказани, което показва, че обявяването на тези факти като ненуждаещи се от Д не ги прави доказани. То само освобождава привременно заинтересуваната страна от тежестта да ги докаже.
§ 56. ТЕЖЕСТ ЗА ДОКАЗВАНЕ
I. 1. Тежестта за доказване, или доказателствената тежест (ДТ), не е задължение да се представят доказателства. Страната може да не разполага с доказателства и затова не ги представя. За някакво нейно задължение в такъв случай не може да се говори, а последиците от недоказването ще настъпят. ДТ не означава, че съдът може да основе констатацията си за даден факт само на доказателствата, представени от страната, която носи ДТ. Съдът може да основе констатацията си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи ДТ относно този факт, или от противната страна. Бъде ли даден факт доказан, последиците от недоказването изобщо няма да възникнат, така че не ще възникне въпрос за ДТ.
Въпросът за ДТ е въпрос за последиците от недоказването, а ДТ се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Схваната така, ДТ се свързва със задължението на съда да реши във всеки случай правния спор даже при пълна липса на доказателства дали релевантните за правото факти са се осъществили, или не. Изходът от това задължение при недоказване е да се приеме, че недоказаното не се е осъществило. А щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици.
2. Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Но тази правна последица не е безразлична за страните по делото. Напротив, те са живо заинтересувани от нея. Защото тя ще важи или не ще важи между тях. Нейното отричане е поради това винаги неизгодно за страната, която я претендира, понеже за нея тя е благоприятна. И, обратно - то е винаги изгодно за страната, която я отрича, понеже за нея тази последица е неблагоприятна. В краен резултат вследствие на ДТ решението ще се яви като санкция спрямо тази страна, която претендира отречената от съда правна последица, и като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда правна последица. В това въздействие върху правната сфера на страните по делото се състои субективната страна на ДТ. Самото нейно наименование (тежест) води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица, черпена от недоказания факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна последица.
Казаното позволява да се формулира и общото правило за разпределение на ДТ между страните. То гласи, че всяка страна носи ДТ относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл. 127).
За разпределянето на ДТ е без всякакво значение каква процесуално роля заема страната (ищец или ответник) и какъв вид страна представлява (главна; контролираща; подпомагаща; претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е само едно: каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта, обуславящ тази последица, страната носи ДТ. Затова, както видяхме, при отрицателен установителен иск ответникът трябва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право (§ 40 V 1).
При иск за връщане на недължимо платено ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът - правното основание, за да го получи (преобладаваща практика на ВДА: 170, 236-64 IV 105 и 160-65 IV 103; 379-75 ВДА IX, Сб. 33; обратно: 619-64 IV 106). При такъв иск ищецът е спрямо отричаното свое задължение в положение на ищец по отрицателен установителен иск. При т. нар. иск за реално изпълнение доставчикът трябва да докаже договора за доставка, както и че стоката, която купувачът трябва да вдигне, е отделена и стои на негово разположение (129 и 676 ВДА IV 137. 138). Той не трябва да доказва, че тя има дължимото качество (обратно: цитираните решения). ДТ за недостатъци носи купувачът. Когато се претендира привидност на продажбата, а противната страна се позовава на дарение, тя трябва да го докаже (271-77-1). Не наемодателят следва да докаже, че не е получавал наем, по-голям от отбелязания в разписката, а наемателят следва да докаже, че е плащал по-голям наем (1718-72-11, Сб. 173). Това не значи, че отрицателни факти не подлежат на доказване: при иск за оспорване на бащинство ищецът следва да докаже липсата на полово общуване (1161-73-П, Сб. 109, 297-87-II, Сб. 93)
3. Разпределението на ДТ следва непосредствено от материалноправните норми. Те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Същевременно, като обуславят възникването на правните последици от определени факти, те мълчаливо ни казват, че ако тези факти не са възникнали, не е възникнала и обусловената от тях последица. Затова няма нужда от никакви нарочни норми, разпределящи ДТ и сочещи извода, който тя налага. Норми, следващи като някаква сянка материалноправните норми и уреждащи ДТ, относно фактите, релевантни според тия норми, няма. От особени норми на ДТ има нужда само тогава, когато законът желае да въведе отклонения от изводите за ДТ, следващи от материалноправните норми и изградените върху тях претенции на спорещите страни. Такива отклонения представляват законните оборими презумпции (за тях вж. § 55 II 3).
Отклонение от общите правила на ДТ предвижда и чл. 130. Според него, ако основанието на иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Правилото на чл. 130 означава, че ДТ на ищеца по иск за вземане включва доказване на юридически факт, от който то произтича, но не и на размера му. Искът не може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера. Съдът е длъжен да го установи по своя преценка даже и доказването му с помощта на вещо лице да се окаже невъзможно (674 и 729-64 ВДА IV 71 и 72; 736-94-1 Сб. 42). Разбира се, ищецът е заинтересуван да представи доказателства и за размера на иска, за да избегне риска да бъде той установен по преценка на съда. Чл. 130 важи за вземания, чийто размер не се определя от закона или от договор (например вземания за обезщетяване на вреди).
Отклонение от общите правила за доказването представлява и правото на съда да приеме, като държи сметка за обстоятелствата на делото, че са доказани тези факти, относно които страната, заинтересувана от недоказването им, е създала пречки за доказването им (чл. 128, ал. 2), като например, отказва необосновано да представи по делото държан от нея документ от значение за него, да бъде освидетелствана или да бъде извършен оглед, съобразно изискванията на чл. 162 - 164.
Ако критериите, от които изхожда ДТ, заедно с изводите, до които въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално. Тя регулира не поведението на страните помежду им като субекти на гражданско правоотношение (те могат изобщо да не участват в спорното правоотношение), а поведението на страните и на съда. На страните ДТ сочи какво трябва да докаже всяка от тях, а на съда ДТ сочи какъв правен извод той трябва да направи, ако едни или други факти не бъдат доказани. Затова ДТ е институт, който стои на границата между материално и процесуално право, така че за нея важат норми, меродавни и за двата правни клона. Така например правилата за разпределение на ДТ нямат обратна сила и за ДТ е меродавен законът, който урежда правните последици на подлежащия на доказване факт (§ 221 I).
4. Изложеното относно ДТ спрямо правнорелевантните факти важи и за ДТ спрямо доказателствените факти. Понеже даден факт става доказателствен само поради по-близката си или по-далечна връзка с правнорелевантния факт, затова страната, която носи ДТ относно даден правнорелевантен факт, носи ДТ и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт. С други думи, разпределението на ДТ относно доказателствените факти е просто отражение от разпределението на ДТ относно фактите, релевантни за спорното право.
II. Преди реформата на ГПК от 24.12.1997 г. съдът беше длъжен да укаже на страните ДТ, която те носят (чл. 109, ал. 3). Неизпълнението на това задължение представляваше съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението чрез обжалването. При реформата ал. З на чл. 109 бе отменена заедно с ред други проявления на служебното начало (§ 16 IV). Както видяхме обаче, ДТ и нейното разпределение между страните е неразривно свързана с приложимия по делото закон. Него съдът е длъжен да знае и да го приложи по свой почин. Нещо повече, за да не изненада страните, той е длъжен да ги уведоми за своето становище относно приложимия закон. Иначе тяхното право за защита би било накърнено. От това задължение следва и задължението му да изясни на страните тяхната доказателствена тежест, произтичаща от приложимия закон. Ето защо смятам, че ако съдът, въпреки отмяната на ал. З на чл. 109 даде указания на страните относно ДТ, която те носят, решението му не ще бъде опорочено, така че не би могло на това основание да бъде обжалвано, освен ако не е спазено изискването за равенство на страните (вж. § 18 и чл. 4, ал. 2).
Сподели с приятели: |