Ajn Rand Atlas izpravi ramene Pyrva chast Ne im protivorechi-6744-b

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b клиенти за следващите три години…
Тя не казваше нищо. Той добави тихо:
— Нямаше да се плаша, ако можех да го разбера… Но за нещо, за което не може да има никаква възможна причина…
Тя остана безмълвна.
— Той беше най-добрият партньор в страната.
Погледнаха се. Онова, което искаше да каже, беше „Ох, по дяволите,
Еди!“. Вместо това каза с равен глас:
— Не се притеснявай. Ще намерим друг подизпълнител за линията „Рио
Норте“.
* * *
Беше късно, когато тя си тръгна от кабинета. Навън, на тротоара, до вратата на сградата, спря за момент и погледна улиците. Изведнъж се почувства лишена от енергия, от цел, от желание, сякаш моторът й се беше задавил и спрял.
Слабо сияние излизаше иззад сградите към небето — отражение на хиляди непознати светлини, електрическият дъх на града.
Искаше да си почине. Да си почине, мислеше си, и да намери някъде радост.
Работата й беше единственото, което имаше и искаше. Но имаше моменти, като тази вечер, когато чувстваше внезапна, особена празнота, която всъщност не беше празнота, а тишина — не отчаяние, а неподвижност; сякаш нищо в нея не е разрушено, но всичко е спряло. Тогава изпитваше желание да намери миг на радост навън, желание да бъде просто пасивен зрител на някаква гледка на величие. Не да го създаде, мислеше си, а да го възприеме, не да започне, а да отговори, не да създаде, а да се възхищава. Имам нужда от нещо, за да продължа, мислеше си, защото радостта е горивото на човека.
Затвори очи с лека усмивка на радост и болка — тя винаги е била двигателят на собственото си щастие. Поне веднъж искаше да бъде движена от силата на нечие друго постижение. Както хората в тъмната прерия обичаха да виждат осветените прозорци на преминаващия влак — нейното достижение, гледката на мощ и целенасоченост, която ги успокояваше сред безкрайната празнота и нощ, —
така и тя искаше да го усети за момент — кратък поздрав, само един поглед, просто да помаха с ръка и да каже: някой отива някъде…
Тръгна бавно, с ръце в джобовете на палтото, а сянката на нахлупената й шапка пресичаше лицето й. Сградите около нея се издигаха на такава височина, че погледът й не можеше да стигне небето. Мислеше си: построяването на този град е коствало толкова усилия, той трябва да предлага толкова много…
Над вратата на един магазин черната дупка на високоговорител сипеше звуци по улицата. Това бяха звуците на симфоничен концерт, който течеше някъде в града. Те бяха като протяжно безформено стържене, като плат или плът, раздирана безразборно. Пръскаха се без мелодия, без хармония или ритъм, които да ги задържат. Ако музиката беше емоция, а емоцията идваше от мисълта, то това беше писъкът на хаоса, на ирационалното, на безпомощността, на абдикацията на човека от самия него.
Продължи нататък. Спря пред витрината на една книжарница. Там беше изложена пирамида солидни книги с кафеникаво-лилави корици, озаглавени „Вълкът си сменя козината“. „Романът на века“, беше написано на един плакат.
„Проникновено проучване на алчността на бизнесмена. Безстрашно разкриване на човешката поквара“.
Мина покрай едно кино. Светлините му закриваха половин пресечка и оставяха само огромна снимка и няколко букви, увиснали в блестящия въздух.
Снимката беше на усмихната млада жена, погледът към лицето й пораждаше чувство на досада — сякаш човек я е виждал години наред, дори и да я вижда за пръв път.
Надписът гласеше: „… в значимата драма, която дава отговор на големия проблем: трябва ли една жена да каже?“
Мина и покрай вратата на нощен клуб. Една двойка излезе от такси, залитайки. Момичето беше със замаяни очи, потно лице, хермелинова шапка и красива вечерна рокля, която се беше свлякла от едното й рамо като халат на небрежна домакиня и откриваше твърде голяма част от гърдите й, но не в знак на дързост, а на робско безразличие. Придружителят й я направляваше, хванал голата й ръка, лицето му не изразяваше нетърпеливо очакване на романтично приключение, а лукавия вид на момче, излязло, за да пише мръсотии по стените.
Какво се надяваше да открие, мислеше си тя, вървейки. Това бяха нещата, с които хората живееха, формите на техния дух, на културата им, на забавленията им. Не беше виждала нищо друго където и да е, не и от много години насам.
Тя си купи вестник от ъгъла на улицата, на която живееше, и се прибра вкъщи.
Page 40

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Апартаментът й беше двустаен, на върха на един небостъргач. Стъклените стени на ъгловия прозорец на дневната й я караха да изглежда като нос на движещ се кораб, а светлините на града блещукаха като искрици по черните вълни от стомана и камък. Когато запали лампата, дълги триъгълни сенки прорязаха голите стени в геометричната форма на лъчите, разчупени от няколко остри мебели.
Тя стоеше в средата на стаята, сама между небето и града. Имаше само едно нещо, което можеше да й донесе чувството, което искаше да изпита тази вечер, то беше единствената форма на наслада, която беше открила.
Обърна се към грамофона и сложи плоча с музиката на Ричард Хали.
Беше четвъртият концерт, последната творба, която беше написал.
Избухването на първите акорди изтри уличните гледки от съзнанието й.
Концертът беше мощен вик на недоволство. Той беше едно НЕ, хвърлено срещу някакъв огромен процес на мъчение, беше отрицание на страданието — отрицание, което съдържаше в себе си агонията на борбата за освобождение.
Звуците бяха като глас, който казваше: няма нужда от болка — тогава защо най-лошата болка е запазена за онези, които не приемат подобна нужда? Ние, които владеем любовта и тайната на радостта, на какво наказание бяхме осъдени и от кого? Звуците на мъчението се превърнаха в предизвикателство, изразът на агония стана химн на една далечна мечта, заради която всичко си струваше да се изтърпи,
дори и това. Това беше песен на бунта и на отчаяното търсене.
Тя стоеше неподвижно, със затворени очи, и слушаше.
Никой не знаеше какво се е случило с Ричард Хали или защо. Историята на живота му беше като обобщение, написано, за да прокълне величието, като покаже цената, която човек плаща за него. Поредица от години, прекарани в мансарди и мазета, години, които бяха поели сивкавия оттенък на стените, които бяха държали затворен човек, чиято музика преливаше от болезнено ярки цветове.
Сивотата на една борба срещу дългите, неосветени стълбища на евтини квартири, срещу замръзналите тръби, срещу цената на един сандвич в смрадлив деликатесен магазин, срещу лицата на хората, които слушаха музика с празни погледи. Това беше борба без облекчението от насилието, без признанието, че си намерил съзнателен противник, в която трябва да победиш просто една плътна стена, облицована с най-добрата звукоизолация; безразличието, която поглъща удари, акорди и крясъци; мълчаливата битка на един човек, който можеше да придаде на звуците по-голямо красноречие, отколкото те някога са имали — мълчанието на мрак, на самота, на редките нощи, в които някой оркестър свири негова творба, а той гледа в тъмното, знаейки, че душата му се излива във вибриращи, разширяващи се кръгове от радиокула в ефира на града, но няма нито един настроен приемник, на който да я чуят.
„Музиката на Ричард Хали излъчва героизъм. Нашата епоха е надраснала това“, каза един критик. „Музиката на Ричард Хали не е в крак с нашето време. В нея има нотка на възторг. Кой се възторгва в наши дни?“ — беше казал друг.
Животът му беше като обобщение на живота на всеки, чиято награда е бил паметник в някой парк, сто години след момента, в който наградата би имала смисъл — само дето Ричард Хали не умря достатъчно рано. Той доживя да види нощта, която, съгласно общоприетите исторически закони, не трябваше да дочака.
Беше на четирийсет и три години във вечерта на премиерата на „Фаетон“ — опера, която беше написал на двайсет и четири. Беше изменил старогръцкия мит според собствените си цели и значение: Фаетон, младият син на Хелиос, който откраднал колесницата на баща си и с дръзката си амбиция се опитал да придвижи слънцето по небето, не умираше както в мита — в операта на Хали Фаетон успяваше. Операта беше показана тогава, преди деветнайсет години, и беше свалена след едно представление, сред дюдюкания и освиркване. В онази нощ Ричард Хали беше обикалял по улиците на града до зори, неуспешно опитвайки се да намери отговор на един въпрос.
В нощта, в която операта беше поставена отново, деветнайсет години по-късно, последните звуци на музиката се сблъскаха със звука на най-мощните овации, чувани някога в сградата на операта. Старите стени не можеха да ги удържат, възторгът избликна през коридорите, по стълбищата, по улиците, чак до момчето, което беше обикаляло тези улици преди деветнайсет години.
Дагни беше сред публиката в тази вечер на овациите. Тя беше една от малкото, които познаваха музиката на Ричард Хали от много по-рано, но никога не беше го виждала. Видя го, докато го избутваха на сцената, видя го да се изправя пред огромната маса размахани ръце и одобрителни лица. Той стоеше неподвижно — висок, измършавял човек с побеляла коса. Не се поклони, не се усмихна, просто стоеше там и гледаше тълпата. Лицето му имаше спокойното, искрено изражение на човек, изправен пред въпрос.
„Музиката на Ричард Хали — написа един критик на следващата сутрин — принадлежи на човечеството. Тя е резултат и израз на величието на народа“. „В живота на Ричард Хали — каза един министър — има вдъхновяващ урок. Той е минал
Page 41

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b през ужасна борба, но толкова важно ли е това? Правилно и благородно е, че е понасял страдание, неправда, оскърбления от братята си, за да обогати живота им и да ги научи да ценят красотата на великата музика“.
В деня след премиерата Ричард Хали се оттегли.
Не даде обяснение. Просто каза на издателите си, че кариерата му е приключила. Продаде им правата върху творбите си за скромна сума, макар и да знаеше, че хонорарите му сега можеха да му донесат цяло състояние. Тръгна си, без да остави адрес. Това беше преди осем години — никой не го беше виждал оттогава.
Дагни слушаше четвъртия концерт с отметната назад глава и затворени очи.
Лежеше полуизпъната на ъгъла на кушетката с отпуснато и спокойно тяло, но напрежението личеше по устните на неподвижното й лице — чувствено изражение, пълно с копнеж.
След малко отвори очи. Забеляза вестника, който беше хвърлила на кушетката. Протегна се за него разсеяно, стараейки се да избегне баналните заглавия. Вестникът падна и се отвори. Тя видя лице, което познаваше, и заглавието на една статия. Побърза да затвори страниците и да ги хвърли настрани.
Беше лицето на Франсиско д’Анкония. Заглавието информираше, че е пристигнал в Ню Йорк. Какво от това, мислеше си. Нямаше да се налага да го вижда. Не беше го виждала от години.
Седеше и гледаше вестника на пода. Не го чети, казваше си, не го поглеждай. Но лицето му, си помисли, не се беше променило.
Как може едно лице да остане същото, при условие, че всичко друго е изчезнало? Щеше й се да не го бяха снимали усмихнат. Тази усмивка не беше на мястото си на страниците на вестника. Това беше усмивката на човек, който е способен да види, да разпознае и да създаде великолепието на съществуването.
Това беше подигравателната, предизвикателна усмивка на блестящ интелект.
Не го чети, мислеше си, не сега, не на тази музика — о, не, не на тази музика!
Тя се протегна за вестника и го отвори.
В статията се казваше, че сеньор Франсиско д’Анкония е обещал интервю на пресата в апартамента си в хотел „Уейн-Фолклънд“. Дошъл е в Ню Йорк по две важни причини: една гардеробиерка в „Къб Клуб“ и лебервурстът в деликатесния магазин на Мо на Трето авеню. Нямал какво да каже за предстоящото дело за развод на господин и госпожа Джилбърт Вейл. Госпожа Вейл, необичайно красива жена от благородническо потекло, беше простреляла забележителния си млад съпруг преди няколко месеца, обявявайки публично, че иска да се отърве от него заради любовника си Франсиско д’Анкония. Беше дала на пресата по-дробно описание на тайната си любовна афера, включително и описанието на последната новогодишна нощ, която беше прекарала във вилата на Д’Анкония в Андите. Съпругът й беше оживял от раната и бе започнал дело за развод.
Тя беше завела насрещно дело за половината от милионите на съпруга си, при това с отчет за личния му живот, в сравнение с който, по нейните думи, тя изглеждала невинна.
Всичко това кънтеше по вестниците седмици наред. Но сеньор Д’Анкония нямал какво да каже по този повод, когато репортерите го питали. Питали го дали отрича историята на госпожа Вейл. „Никога не отричам нищо“, отговорил той.
Репортерите бяха учудени от внезапното му пристигане в града, смятаха, че няма да иска да бъде там, тъкмо когато предстоеше да избухне един от най-шумните скандали на първите страници на вестниците. Но сгрешиха. Франсиско д’Анкония беше добавил още една причина за пристигането си: „Исках да наблюдавам фарса“ — беше казал той.
Дагни пусна вестника на пода. Седеше наведена, с глава, подпряна на ръцете си. Не мърдаше, но кичурите коса, провиснали до коленете й, потрепваха от време на време.
Великите акорди от музиката на Хали продължаваха, изпълваха стаята, проникваха през стъклата на прозорците и се устремяваха към града. Тя чуваше музиката. Това беше _нейното_ търсене, _нейният_ вик.
Джеймс Тагарт погледна дневната на апартамента си, чудейки се колко е часът, не му се мърдаше, за да търси часовника си.
Седеше на един фотьойл, облечен в смачкана пижама, бос — мързеше го да потърси чехлите си. Светлината от сивото небе в прозорците му причиняваше болка в очите, лепкави от съня. Чувстваше неприятна тежест в главата си, която всеки момент щеше да се превърне в главоболие. Ядосано се чудеше защо се беше довлякъл до дневната. А, да, спомни си — да погледне колко е часът.
Той се изхлузи настрани над облегалката на стола и погледът му попадна върху един часовник на далечна сграда: беше дванайсет и двайсет.
През отворената врата на спалнята чуваше как Бети Поуп си мие зъбите в
Page 42

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b банята от другата страна. Жартиерите й лежаха на пода до стола, заедно с останалата част от дрехите й; жартиерите бяха бледорозови, със скъсани ластици.
— Побързай най-сетне — сприхаво викна той. — Трябва да се обличам.
Тя не отговори. Беше оставила вратата на банята отворена и той можеше да чуе как си изплаква устата. Защо правя това, мислеше, спомняйки си миналата нощ.
Но го мързеше да търси отговор.
Бети Поуп дойде в дневната, изпъвайки гънките на копринения си халат на оранжеви и лилави карета. Изглежда ужасно, мислеше си Тагарт, беше толкова по-добре в костюм за езда на снимките на светските страници във вестниците. Тя беше длъгнесто момиче, само от кости и хлабави стави, които не се движеха гладко. Имаше обикновено лице, лош тен и израз на нагло снизхождение, дължащ се на факта, че принадлежи към едно от най-високопоставените семейства.
— Ама че работа — каза тя без конкретен повод и се протегна. — Джим, къде ти е нокторезачката? Трябва да си изрежа ноктите на краката.
— Не знам. Боли ме глава. Направи го у вас.
— Сутрин не изглеждаш апетитен — безразлично каза тя. — Изглеждаш като охлюв.
— Защо не млъкнеш?
Тя ходеше безцелно из стаята.
— Не искам да се прибирам — каза тя, без да влага някакво чувство. —
Мразя сутрините. Още един ден, в който няма да правя нищо. Този следобед съм поканена на чай у Лиз Блейн. Е, добре, може да бъде забавно, защото Лиз е кучка.
Тя вдигна една чаша и глътна изветрелите остатъци от питие.
— Защо не ги накараш да ти поправят климатика? Това място вони.
— Свърши ли с банята? — попита той. — Трябва да се облека. Днес имам важен ангажимент.
— Влизай направо. Нямам нищо против. Ще споделя банята с теб. Мразя да ме карат да бързам.
Докато се бръснеше, я видя да се облича пред отворената врата на банята.
Отне й много време, докато си сложи жартиерите, закопчее чорапите и се напъха в не особено елегантен, скъп костюм от туид.
Карираният копринен халат, купен заради реклама в най-популярното модно списание, беше като униформа, която тя знаеше, че се очаква да носи в определени ситуации, и която послушно донасяше за конкретната цел и после захвърляше.
Връзката им беше същата: в нея нямаше страст, желание или истинско удоволствие, дори и чувство на срам. За тях сексуалният акт не беше нито радост,
нито грях. Не означаваше нищо. Бяха чували, че мъжете и жените трябва да спят заедно, и го правеха.
— Джим, защо не ме заведеш в арменския ресторант довечера? Обичам шиш кебап.
— Не мога — ядосано отговори той през сапунената пяна на лицето си —
Предстои ми тежък ден.
— Защо не го отмениш?
— Кое?
— Всичко.
— Много е важно, скъпа. Имам среща с нашия борд на директорите.
— О, не се надувай с проклетата си железница. Скучно е. Мразя бизнесмените. Тъпи са.
Той не отговори. Тя го погледна лукаво и гласът й придоби по-жизнена нотка, когато каза провлачено:
Джок Бенсън каза, че така или иначе нямаш контрол над фирмата, защото сестра ти управлява целия бизнес.
— Значи така каза, а?
— Мисля, че сестра ти е ужасна. Според мен е отвратително жена да се държи като някой мърляв механик и да се фука наоколо като голям шеф. Толкова е лишено от женственост. За коя се мисли тя всъщност?
Тагарт излезе на прага. Облегна се на касата, вторачен в Бети Поуп. На лицето му играеше усмивка — саркастична и самоуверена. Имаме нещо, което ни свързва, мислеше си.
— Може да ти е интересно да знаеш, скъпа, че ще подложа динена кора на сестра си днес следобед — каза той.
— Нима? — заинтригувано каза тя. — Наистина ли?
— И затова срещата на борда е толкова важна.
— Наистина ли ще я изриташ?
— Не. Не е необходимо, дори не е разумно. Просто ще я поставя на място.
Това е шансът, който чаках.
— Имаш нещо за нея ли? Нещо скандално?
— Не, нищо такова. Няма да разбереш. Просто този път отиде твърде далеч,
и ще бъде зашлевена. Направила е нещо непростимо, и то без да се посъветва с
Page 43

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b никого. Това е сериозна обида към мексиканските ни съседи. Когато бордът чуе за това, ще гласува няколко нови правила за оперативния отдел, които ще направят сестра ми малко по-управляема.
— Умен си, Джим — каза тя.
— По-добре да се обличам — звучеше доволен. Обърна се към умивалника и добави весело: — Може би ще те изведа довечера и ще ти поръчам шиш кебап.
Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и операторът обяви международен разговор с Мексико Сити. Истеричният глас, който се чу по линията, беше на политическата му връзка в Мексико.
— Нищо не можах да направя, Джим — хлипаше той. — Нищо не можах да направя! Не ни предупредиха, кълна се в Бога, никой не подозираше, никой не разбра какво става, направих най-доброто, което можах, не можеш да ме обвиняваш,
Джим, беше като гръм от ясно небе! Декретът дойде тази сутрин, преди пет минути,
нахвърлиха ни просто така, без никакво предупреждение! Правителството на Народна република Мексико национализира мините и железопътната линия „Сан Себастиан“!
* * *
— … така че мога да уверя господата от борда, че няма причини за паника.
Събитието от тази сутрин е неприятно, но аз съм напълно уверен, въз основа на познанията си за вътрешните процеси, оформящи нашата външна политика във
Вашингтон, че нашето правителство ще постигне разумна договорка с правителството на Мексиканската народна република, и че ние ще получим пълно и справедливо обезщетение за собствеността си.
Джеймс Тагарт стоеше до дългата маса и говореше пред борда на директорите. Гласът му беше отмерен и монотонен. Внушаваше безопасност.
— Радвам се да докладвам, че все пак предвидих възможността за такова развитие на събитията и взех всички предпазни мерки, за да защитя интересите на
„Тагарт Трансконтинентал“. Преди няколко месеца инструктирах оперативния отдел да ореже разписанието по линията „Сан Себастиан“ до един влак на ден, да отстрани от нея най-добрата ни двигателна сила и подвижен състав, както и цялото оборудване, което може да се премести. Мексиканското правителство успя да си присвои само няколко дървени вагона и един изключително стар локомотив.
Решението ми спести на компанията милиони долари — ще накарам да изчислят точните цифри и ще ви ги изпратя. Все пак смятам, че трябва да удовлетворим очакванията на нашите акционери, че тези, които са поели най-голямата отговорност за този риск, сега трябва да понесат последствията за своята немарливост. Във връзка с това предлагам да поискаме оставката на господин
Кларънс Едингтън, нашият икономически консултант, който препоръча изграждането на линията „Сан Себастиан“, както и на господин Джуълс Мот, нашият представител в Мексико Сити.
Мъжете седяха около масата и слушаха. Те не мислеха за това, което ще трябва да направят, а за нещата, които трябва да кажат на хората, които представляваха. Речта на Тагарт им даде всичко необходимо.
* * *
Когато Тагарт се върна в кабинета си, Орън Бойл го чакаше. Веднага щом останаха сами, изражението на Тагарт се промени.
Той отпаднало се облегна на бюрото си, с отпуснато и бяло лице.
— Е? — попита той.
Бойл безпомощно разтвори ръце.
— Проверих, Джим — каза той. — Всичко е вярно: Д’Анкония е изгубил петнайсет милиона долара от собствените си пари в тези мини. Не е имало нищо съмнително в това, не е изиграл никакъв трик, заложил е собствени пари и сега ги изгуби.
— И какво се кани да направи по въпроса?
— Това вече не знам. Никой не знае.
— Няма да се остави да го оберат, нали? Твърде умен е за това. Трябва да има някой скрит коз.
— Искрено се надявам.
— Надхитрял е някои от най-сложните комбинации на мангизлиите в целия свят. Нима ще се остави няколко чернилки-политици да го прецакат с някакъв си декрет? Трябва да има нещо срещу тях и тъкмо той ще има последната дума, а ние трябва да сме сигурни, че ще бъдем част от това!
— От теб зависи, Джим. Ти си негов приятел.
— Глупости, приятел! Мразя го и в червата.
Той натисна бутона за секретаря си. Онзи влезе несигурно, с нещастен вид, беше млад човек, вече не чак толкова млад, с безкръвно лице и отработени
Page 44

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b маниери на благовъзпитана бедност.
— Уреди ли ми среща с Франсиско д’Анкония? — отсече Тагарт.
— Не, сър.
— По дяволите, нали ти казах да се обадиш на…
— Не успях, сър. Опитах.
— Ами опитай пак.
— Искам да кажа, че не успях да уговоря среща, господин Тагарт.
— Защо не?
— Той я отклони.
— Искаш да кажеш, че е отказал да ме види?
— Да, сър, точно това искам да кажа.
— И _няма_ да се срещне с мен?
— Не, сър, няма.
— Лично ли говори с него?
— Не, сър, говорих със секретаря му.
— Какво ти каза той? Кажи ми какво ти каза?
Младият човек се поколеба и придоби още по-нещастен вид.
— Какво каза?
— Каза, че сеньор Д’Анкония е казал, че го отегчавате, господин Тагарт.
* * *
Предложението, което приеха, беше познато като правилото „Гарван гарвана око не вади“. Докато го гласуваха, членовете на Националното сдружение на железниците седяха в голяма зала, под гаснещия мрак на късната есенна вечер и не се поглеждаха един друг.
Националното сдружение на железниците беше организация, учредена, както се твърдеше, за да защити благоденствието на националната железопътна индустрия.
Това трябваше да се постигне чрез развитието на методи за сътрудничество за общи цели — това пък следваше да се постигне чрез гаранцията на всеки член, че ще подчини собствените си интереси на тези на индустрията като цяло. А интересите на индустрията като цяло трябваше да се определят от мажоритарен вот, като всеки член беше задължен да приложи всяко решение, взето от мнозинството.
— Членовете на една и съща професия или индустрия трябва да се поддържат
— казваха организаторите на сдружението. — Ние имаме едни и същи проблеми, едни и същи интереси, едни и същи врагове. Хабим енергията си да се борим помежду си,
вместо да създадем общ фронт пред света. Можем да растем и да просперираме заедно, ако обединим усилията си.
— Против кого се организира това сдружение? — беше попитал един скептик.
А отговорът беше:
— Ами срещу никого. Но ако искате да го разглеждате така, то е срещу доставчиците или производителите, или срещу всеки, който се опита да се възползва от нас. Срещу кого се организира всеки съюз?
— Точно това се чудя и аз — беше казал скептикът.
Когато правилото „Гарван гарвана око не вади“ беше предложено за гласуване на пленума на Националното сдружение на железниците на годишната му среща, това беше първото му публично споменаване. Но всички членове бяха чували за него — то дълго беше обсъждано в неофициални разговори, особено настоятелно през последните няколко месеца. Мъжете, които седяха в голямата зала, бяха президентите на железопътните компании. Те не харесваха правилото — надявали се бяха, че то никога няма да бъде предложено.
Но когато беше предложено, те гласуваха за него.
Нито една железница не беше спомената поименно в речите, които предшестваха гласуването. Речите се занимаваха само с общественото благо.
Казваше се, че докато общественото благо е застрашено от недостиг на транспорт, компаниите се унищожават една друга с жестока конкуренция, по правилото
„голямата риба изяжда малката“. Докато съществуват неразвити райони, където железопътните услуги са били преустановени, съществуват и обширни региони, където две или повече железопътни компании се конкурират за трафик, който едва ли е достатъчен и за една. Говореше се, че има огромни възможности за по-новите железници в неразвитите райони. Макар и да е вярно, че такива места предлагат малко икономически стимули в момента, една железопътна компания с обществен дълг ще се заеме с това да предлага транспорт на борещите се жители, тъй като основната цел на железницата е, служба на обществото, а не печалба.
След това казаха, че големите, утвърдени железопътни системи са жизненоважни за общественото благо и че рухването на една от тях ще бъде национална катастрофа, и че ако една такава система случайно понесе съкрушителна загуба в опит да допринесе за международното разбирателство, тя има право на помощ от обществото, за да преживее удара.
Page 45

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Нито една компания не беше спомената по име. Но когато председателят на събранието вдигна ръка като тържествен сигнал, че трябва да гласуват, всички погледнаха към Дан Конъуей, президентът на „Финикс-Дюранго“.
Имаше само петима несъгласни, които гласуваха „против“. Но все пак когато председателят извести, че мярката е приета, нямаше радост, нямаше звуци на одобрение, нямаше движение — само тежка тишина.
До последната минута всеки един от тях се беше надявал, че някой ще им спести всичко това.
Правилото „Гарван гарвана око не вади“ беше описано като мярка на
„доброволна саморегулация“, целяща „да окаже подкрепа“ на законите, гласувани отдавна от законодателното събрание на страната. Правилото гласеше, че членовете на Националното сдружение на железниците нямат право да прилагат практики, определяни като „разрушителна конкуренция“; че в обявените за ограничени райони може да действа само една железопътна компания; че в такива райони старшинството принадлежи на най-старата компания, която в момента оперира там, а новодошлите, които нечестно са посегнали на нейната територия, трябва да прекратят дейността си до девет месеца, след като получат нареждане за това; че Изпълнителният комитет на Националното сдружение на железниците има власт да реши по собствено усмотрение кои региони да бъдат обявени за ограничени.
Когато събранието приключи, мъжете побързаха да си тръгнат. Нямаше лични разговори, нямаше приятелско мотаене. Голямата зала се опразни необичайно бързо.
Никой не говори с Дан Конъуей, никой дори не го погледна.
В преддверието на сградата Джеймс Тагарт срещна Орън Бойл. Не бяха си уговаряли среща, но Тагарт видя силуета на тромава фигура до мраморната стена и разбра кой е, още преди да е видял лицето. Приближиха се един към друг и Бойл каза с усмивка, по-малко успокояваща от обикновено:
— Аз си свърших работата. Сега е твой ред, Джими.
— Не трябваше да идваш тук. Защо го направи? — кисело каза Тагарт.
— Просто за да се позабавлявам — каза Бойл.
Дан Конъуей седеше сам сред редовете празни седалки. Беше още там, когато чистачката дойде, за да почисти залата. Когато му извика, той послушно стана и бавно тръгна към вратата. Минавайки покрай нея в коридора, той бръкна в джоба си и й подаде банкнота от пет долара — мълчаливо, смирено, без да я гледа в лицето. Сякаш не знаеше какво прави — действаше така, сякаш мисли, че е на място, на което щедростта изисква да дадеш бакшиш, преди да си тръгнеш.
Дагни беше още на бюрото си, когато вратата на кабинета й се отвори с трясък и Джеймс Тагарт нахлу вътре. За първи път влизаше така. Лицето му беше възбудено.
Не беше го виждала от национализацията на линията „Сан Себастиан“. Той не се беше опитал да го обсъди с нея, а тя не беше казала нищо. Правотата й беше толкова красноречива, мислеше си, че коментарите бяха излишни. Едно чувство, което беше отчасти възпитание, отчасти милост, й беше попречило да изкаже пред него заключението, което трябва да се извади от събитията. Имаше едно-единствено справедливо заключение, до което той трябваше да стигне. Беше чула за речта му пред борда на директорите. Беше потръпнала, презрително развеселена — ако беше в негов интерес, какъвто и да беше този интерес, да си присвоява нейните достижения, то тогава, в името на собствената си полза, ако не за друго, щеше да я остави да работи на спокойствие от сега нататък.
— Значи мислиш, че ти си единствената, която прави нещо за тази компания?
Тя го погледна изненадано. Гласът му беше писклив, той стоеше пред бюрото й, напрегнат и развълнуван.
— Значи мислиш, че съм разрушил компанията, така ли? — изписка той. — И че сега ти си единствената, която може да ни спаси? Мислиш, че не мога да компенсирам мексиканските загуби?
Тя попита бавно:
— Какво искаш да кажеш?
— Имам новини за теб. Помниш ли предложението „Гарван гарвана око не вади“ на железопътното сдружение, за което ти казах преди няколко месеца? Ти не хареса идеята. Изобщо не я хареса.
— Спомням си. Какво за него?
— Приеха го.
— Какво приеха?
— Правилото „Гарван гарвана око не вади“. Преди няколко минути. На събранието. След девет месеца няма да има железопътна компания „Финикс-Дюранго“ в Колорадо!
Един стъклен пепелник се разби в пода, когато тя скочи на крака.
— Долни копелета!
Той стоеше неподвижно. И се усмихваше.
Page 46

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Тя знаеше, че трепери, открита пред него, беззащитна, и че това е гледка, на която той се наслаждава, но нямаше значение. После видя усмивката му
— и внезапно заслепилият я гняв изчезна. Не чувстваше нищо. Изучаваше усмивката със студено, безразлично любопитство.
Те стояха един срещу друг. Той изглеждаше така, сякаш за пръв път не се страхува от нея. Злорадстваше. За него събитието беше много повече от унищожаването на конкурент. То не беше победа над Дан Конъуей, а над нея. Тя не знаеше защо или по какъв начин, но беше сигурна, че той знае. За един кратък момент си помисли, че у Джеймс Тагарт и в това, което го кара да се усмихва, има някаква тайна, за която тя никога не е подозирала, и че е жизненоважно да се научи да я разбира. Но мисълта проблесна и изчезна.
Тя се втурна към вратата на гардероба и сграбчи палтото си.
— Къде отиваш? — гласът на Тагарт беше се снижил. Звучеше разочарован и леко притеснен. Тя не отговори и изскочи от кабинета.
* * *
— Дан, трябва да се бориш с тях. Аз ще ти помогна. Ще се боря за теб с всичко, което имам.
Дан Конъуей поклати глава. Той седеше на бюрото си, пред него имаше празен, избледнял лист попивателна хартия и една слаба лампа в ъгъла на стаята.
Дагни се беше втурнала направо към градската кантора на „Финикс-Дюранго“.
Конъуей беше там и още седеше така, както го беше заварила. Беше се усмихнал при влизането й и беше казал с мек, безжизнен глас:
— Смешно, помислих си, че ще дойдеш.
Не се познаваха добре, но се бяха срещали няколко пъти в Колорадо.
— Не — каза той — няма полза.
Искаш да кажеш, че е заради споразумението със сдружението, което си подписал? Няма да издържи. Това си е чиста експроприация. Никой съд няма да го приеме. И ако Джим се опита да се скрие зад обичайния лозунг на мародерите за
„общественото благо“, аз ще свидетелствам под клетва, че „Тагарт
Трансконтинентал“ не може да поеме целия трафик в Колорадо. И ако някой съд вземе решение срещу теб, можеш да обжалваш и да продължиш да обжалваш още десет години.
— Да — каза той — бих могъл… Не съм сигурен, че ще спечеля, но мога да опитам и да се вкопча в железницата още няколко месеца, но… Не, не мисля за законовите положения, така или иначе. Не е това.
— А какво е тогава?
— Не искам да се боря, Дагни.
Тя го погледна невярващо. Беше сигурна, че той никога не е произнасял подобна фраза преди, а човек не може да се промени напълно на тази възраст.
Дан Конъуей наближаваше петдесетте. Имаше квадратно, безстрастно, упорито лице на корав транспортен инженер, не толкова на президент на компания —
лице на боец, с млада, загоряла кожа и побеляваща коса. Беше станал собственик на нестабилна малка железница в Аризона, чиито нетни приходи бяха по-малки от тези на успешна бакалия, и я беше превърнал в най-добрата железопътна компания на Югозапада. Говореше малко, рядко четеше книги и никога не беше ходил в колеж.
Цялата сфера на човешките стремежи, с едно изключение, го оставяше напълно безразличен — нямаше допир с онова, което хората наричаха култура. Но разбираше от железници.
— Защо не искаш да се бориш?
— Защото имаха право да го сторят.
— Дан — попита тя, — да не си се побъркал?
— Никога не съм се отричал от думите си — безразлично каза той. — Не ме интересува какво ще реши съдът. Обещах да се подчиня на мнозинството. Трябва да се подчиня.
— Очакваше ли мнозинството да ти причини това?
— Не.
По безстрастното му лице премина лека конвулсия. Той говореше тихо, без да я поглежда. Все още го изпълваше безпомощно учудване.
— Не, не го очаквах. Слушах ги да говорят за това повече от година, но не вярвах. Дори когато гласуваха, не вярвах.
— Какво очакваше?
— Мислех си… Те казваха, че всички ние трябва да защитим общото благо.
Мислех, че това, което съм направил в Колорадо, е добро. Добро за всички.
Проклет глупак! Не виждаш ли, че онова, за което те наказват, е тъкмо, че е било добро?
Той поклати глава.
— Не го разбирам — каза. — Но не виждам изход.
Page 47

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
— Значи си им обещал да се самоунищожиш?
— Изглежда няма избор за когото и да е от нас.
— Какво искаш да кажеш?
— Дагни, целият свят е в ужасно положение в момента. Не знам какво не е наред, но нещо е много сбъркано. Хората трябва да се обединят, за да намерят изход. Но кой трябва да решава по кой път да поемем, ако не мнозинството?
Предполагам, че това е единственият честен метод за решаване, не виждам друг.
Предполагам, че някой трябва да бъде пожертван. Ако е станало така, че това да съм аз, нямам право да се оплаквам. Правото е на тяхна страна. Хората трябва да се обединяват.
Тя се опита да говори спокойно. Трепереше от гняв.
— Ако това е цената на обединението, проклета да съм, ако искам да живея на същата земя с което и да е човешко същество! Ако останалите могат да оцелеят само ако ни разрушат, то защо трябва ние да искаме изобщо да оцеляват? Нищо не може да оправдае саможертвата. Нищо не може да им даде правото да превръщат хората в жертвени животни. Нищо не може да направи морално унищожението на най-добрите. Човек не може да бъде наказван, защото е добър. Не може способността му да се приравнява с престъпление. Ако това е правилно, по-добре да започнем да се избиваме, защото няма никаква правда в целия свят!
Той не отговори. Гледаше я безпомощно.
— Ако светът е такъв, как можем да живеем в него? — попита тя.
— Не знам — въздъхна той.
— Дан, наистина ли мислиш, че е справедливо? Съвсем искрено, дълбоко в себе си, мислиш ли, че е справедливо?
Той затвори очи.
— Не — каза. После я погледна и тя забеляза за пръв път измъчените му очи. — Точно това се опитвам да разбера, докато седя тук. Знам, че трябва да мисля, че е правилно — но не мога. Сякаш езикът ми не може да се обърне и да го каже. Продължавам да виждам всяка траверса по линията, всеки семафор, всеки мост, всяка нощ, която съм будувал, докато…

Изтегляне 1.09 Mb.

Сподели с приятели: