Ajn Rand Atlas izpravi ramene Pyrva chast Ne im protivorechi-6744-b

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Трябваше да го каже.
— Какво ще правиш със себе си?
— Не знам… Е, има много неща, за които не съм имал време. Риболов например. Винаги съм обичал риболова. Може би ще започна да чета книги, винаги съм искал. Предполагам, че ще я карам по-спокойно. Сигурно ще ида за риба. В
Аризона има няколко местенца, където е тихо и спокойно и няма хора на няколко мили наоколо…
Той я погледна и добави:
— Забрави. Защо трябва да се притесняваш за мен?
— Не е само за теб, а… Дан — изведнъж каза тя, — надявам се знаеш, че исках да ти помогна да се бориш не заради самия теб.
Той се усмихна — беше лека, приятелска усмивка.
— Знам — каза.
— Не е от състрадание, или жал, или друга подобна грозна причина. Виж, исках да те предизвикам на битката на живота ти в Колорадо. Възнамерявах да се намеся в бизнеса ти, да те притисна до стената и дори да те изритам, ако се налага.
Той се засмя леко — това беше знак на одобрение.
— Никак нямаше да ти е лесно — каза той.
— Само дето не смятах, че ще е необходимо. Мислех, че има достатъчно място за двама ни.
— Да — каза той. — Имаше.
— И все пак, ако откриех, че няма, щях да се боря с теб, и ако можех да направя линията си по-добра от твоята, щях да те унищожа и да не ми пука какво е станало с теб. Но това… Дан, не мисля, че искам да се занимавам с нашата линия
„Рио Норте“ точно сега. Аз… За Бога, Дан, не искам да бъда мародер!
Той я изгледа мълчаливо за момент. Беше странен поглед, сякаш от голямо разстояние. После каза меко:
— Трябваше да се родиш преди стотина години, хлапе. Тогава щеше да имаш шанс.
— Да върви по дяволите. Възнамерявам сама да си създам шанс.
— Това възнамерявах и аз на твоите години.
— И си успял.
— Нима?
Тя стоеше неподвижно, внезапно вкаменена. Той се изправи и каза рязко, сякаш издаваше заповед:
— По-добре се погрижи за тази твоя линия „Рио Норте“, и то бързо.
Подготви я, преди да се изнеса, защото ако не го направиш, това ще бъде краят на
Елис Уайът и на другите там, а те са най-добрите, останали в страната. Не можеш да позволиш това да се случи. Вече всичко лежи на твоите рамене. Няма смисъл да се опитваш да обясняваш на брат си, че ще бъде много по-трудно за теб там, без мен като конкурент. Но ние двамата го знаем. Така че действай. Каквото и да направиш, няма да си мародер. Няма мародер, който да е в състояние да управлява железопътна компания в тази част от страната и да остане задълго. Каквото и да направиш там, ще си го спечелила. Въшки като брат ти така или иначе нямат значение. Сега всичко зависи от теб.
Тя седеше и го гледаше, чудейки се какво е победило такъв мъж — знаеше, че не е Джеймс Тагарт. Видя, че я гледа, сякаш се бореше със своите собствени въпроси. После той се усмихна и тя не искаше да повярва, че усмивката му изразява тъга и състрадание.
— По-добре не ме жали — каза той. — Мисля, че на теб ти предстоят по-тежки времена. И мисля, че ще ти е по-трудно, отколкото на мен.
* * *
Тя се беше обадила във фабриката и си беше уредила среща С Ханк Риърдън за същия следобед. Тъкмо беше окачила слушалката и се навеждаше над картите на линията „Рио Норте“, разтворени на бюрото й, когато вратата се отвори. Дагни вдигна изненадано поглед — не очакваше вратата на кабинета й да се отваря без предизвестие.
Мъжът, който влезе, беше непознат. Беше млад, висок и нещо в него намекваше за насилие, макар че тя не можеше да каже какво е, защото първата му отличителна черта, която човек забелязваше, беше самоконтролът му, който изглеждаше почти безочлив. Той имаше тъмни очи, рошава коса, а дрехите му бяха скъпи, но износени, сякаш не се интересуваше или не обръщаше внимание какво точно носи.
— Елис Уайът — предостави се той.
Тя неволно скочи на крака. Разбра защо никой не е успял да го спре във външните офиси.
Page 49

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
— Седнете, господин Уайът — каза с усмивка тя.
— Няма да бъде необходимо — той не се усмихна. — Не водя дълги разговори.
Бавно, съзнателно контролирайки се, тя седна и се облегна назад, без да сваля поглед от него.
— Е? — попита тя.
— Дойдох да ви видя, защото разбирам, че вие сте единственият човек с мозък в тая прогнила дружинка.
— Какво мога да направя за вас?
— Можете да чуете ултиматума ми — той говореше отчетливо, придавайки необичайна яснота на всяка сричка. — Очаквам след девет месеца „Тагарт
Трансконтинентал“ да има влакове в Колорадо с оглед на изискванията на моя бизнес. Ако долният номер, който скроихте на „Финикс-Дюранго“, е бил с цел да ви спести необходимостта от усилия, ви уведомявам, че няма да се измъкнете. Не ви потърсих, когато не можехте да ми предоставите услугата, от която имах нужда.
Намерих човек, който можеше. Сега искате да ме накарате да правя бизнес с вас.
Очаквате да диктувате условията, като не ми оставите избор. Очаквате да снижа бизнеса си до нивото на вашата некомпетентност. Искам да ви кажа, че сте си направили погрешно сметката!
Тя каза бавно и с усилие:
— Да ви кажа ли какво възнамерявам да направя с нашите услуги в
Колорадо?
— Не. Не ме интересува обсъждането на никакви намерения. Очаквам транспорт. Какво ще направите, за да го предоставите, и как ще го направите, си е ваш проблем, а не мой. Просто ви предупреждавам. Тези, които искат да работят с мен, трябва да го правят по моите условия или изобщо да не го правят. Не мога да се съобразявам с вашата некомпетентност. Ако очаквате да печелите пари, прекарвайки петрола, който произвеждам — трябва да сте толкова добри във вашия бизнес, колкото съм аз в моя. Искам това да бъде ясно.
Тя каза спокойно:
— Ясно е.
— Няма да губя време да ви доказвам, че е по-добре да приемете ултиматума ми на сериозно. Ако сте достатъчно интелигентна, за да накарате тази изгнила организация изобщо да работи, значи имате ум да го прецените и сама. И двамата знаем, че ако „Тагарт Трансконтинентал“ пуска влакове в Колорадо както преди пет години, ще ме разори. Знам, че точно това се опитвате да направите.
Очаквате да се храните от мен, докато можете, а след това да намерите друг труп,
който да изсмучете, след като свършите с мен. Това е политиката на по-голямата част от човечеството днес. Така че ето какъв е моят ултиматум: сега е във ваша власт да ме унищожите — аз може и да се наложи да си тръгна, но ако го направя, ще завлека всички ви със себе си.
Някъде вътре в нея, под вцепенението, което я държеше неподвижна, докато поемаше ударите, чувстваше малка болка — гореща, сякаш от опарване. Тя искаше да му каже за годините, които е прекарала в търсене на хора като него, с които да работи; искаше да му каже, че неговите врагове са и нейни, че води същата битка;
искаше да му изкрещи: не съм една от тях! Но знаеше, че не може да го направи.
Носеше отговорност за „Тагарт Трансконтинентал“ и за всичко, направено в нейно име, нямаше право да се оправдава.
Седеше изправена и погледът й беше също толкова твърд и открит, колкото и неговият. Отговори с равен тон:
— Ще получите транспорта, от който имате нужда, господин Уайът.
Видя как сянка от удивление пробяга по лицето му — това не беше поведението или отговорът, които беше очаквал. Може би най-много го беше удивило онова, което тя не каза: че не се защити, не се извини. Той я изгледа мълчаливо за момент. Сетне каза с по-мек глас:
— Добре. Благодаря. Приятен ден.
Тя кимна. Той се поклони и напусна кабинета.
* * *
— Такова е положението, Ханк. Работих с почти невъзможно разписание, за да завърша линията „Рио Норте“ за дванайсет месеца. Сега трябва да го направя за девет. Щеше да ни направиш релсите в рамките на една година. Можеш ли да ни ги дадеш за девет месеца? Ако въобще е възможно да се направи, направи го. Ако не —
аз ще трябва да намеря някакъв друг начин да я завърша.
Риърдън седеше зад бюрото си. Студените му сини очи бяха като два хоризонтални прореза през сухите плоскости на лицето му — те останаха хоризонтални, невъзмутимо притворени. Той каза ясно и безстрастно:
— Ще го направя.
Page 50

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Дагни се облегна назад. Краткото изречение беше шок. Не беше просто облекчение, а внезапното разбиране, че не беше необходимо нищо друго, за да гарантира, че ще бъде свършено, нямаше нужда от доказателства, от въпроси, от обяснения, един такъв сложен проблем можеше спокойно да се осланя на няколко срички, произнесени от човек, който знае какво казва.
— Не ми показвай, че си облекчена — гласът му беше подигравателен. — Не толкова очевидно.
Присвитите му очи я наблюдаваха със загадъчна усмивка.
— Мога да си помисля, че държа „Тагарт Трансконтинентал“ в ръцете си.
— Така или иначе го знаеш.
— Така е. И възнамерявам да те накарам да платиш за това.
— Готова съм. Колко?
— Двайсет долара допълнително за тон за остатъка от поръчката, доставян от днес нататък.
— Рязко повишение, Ханк. Това ли е най-добрата цена, която можеш да ми дадеш?
— Не. Но това е цената, която ще получа. Можех да поискам два пъти повече и ти пак да платиш.
— Да, щях да платя. И наистина можеше да поискаш. Но няма.
— Защо не?
— Защото имаш нужда от това да построя линията „Рио Норте“. Тя ще е първата ти витрина за риърдънов метал.
Той се подсмихна.
— Точно така. Обичам да работя с хора, които нямат илюзии за това, че ще получават услуги.
Знаеш ли от какво се почувствах облекчена, когато реши да се възползваш?
— От какво?
— От това, че поне веднъж си имам работа с някого, който не претендира, че ми прави услуги.
Усмивката му вече имаше определен оттенък — беше на радост.
— Винаги играеш открито, нали? — попита той.
— Никога не съм те виждала да правиш обратното.
— Мислех си, че съм единственият, който може да си го позволи.
— Поне откъм това не съм фалирала, Ханк.
— Аз пък мисля, че ще те разоря някой ден — тъкмо откъм това.
— Защо?
— Винаги съм искал.
— Нямаш ли достатъчно страхливци около себе си?
— Точно затова ще ми е приятно да опитам — защото ти си единственото изключение. Значи смяташ, че е правилно да изстискам всяка стотинка печалба, която мога, от твоя спешен случай?
— Разбира се. Не съм глупачка. Не мисля, че си в бизнеса за мое удобство.
— Не ти ли се иска да бях?
— Не съм муфтаджийка, Ханк.
— Няма ли да ти е трудно да платиш?
— Това е мой проблем, а не твой. Искам тези релси.
— Срещу двайсет долара допълнително за тон?
— Добре, Ханк.
— Добре. Ще получиш релсите. Може и да получа огромна печалба — или
„Тагарт Трансконтинентал“ да фалира, преди да я събера.
Тя каза без усмивка:
— Ако не построя линията за девет месеца, „Тагарт Трансконтинентал“ _ще_
фалира.
— Няма, докато ти управляваш.
Когато не се усмихваше, лицето му изглеждаше безжизнено, само очите му оставаха живи, дейни, със студена, блестяща яснота на възприятието. Но какво точно усещаше от нещата, които възприемаше, не беше позволено никому да знае, мислеше си тя, може би и на самия него.
— Направили са всичко, което са могли, за да ти затруднят живота, нали?
— каза той.
— Да. Разчитах на Колорадо да спаси системата на Тагарт. Сега от мен зависи да спасявам Колорадо. След девет месеца Дан Конъуей ще затвори линията си. Ако моята не е готова, няма да има смисъл да се довършва. Не можем да оставим тези хора дори и за ден без транспорт, а да не говорим за седмица или месец. При скоростта, с която се разрастват, не можеш да ги спреш на място и след това да очакваш да продължат. Това е все едно да удариш спирачките на локомотив, който се движи с двеста мили в час.
— Знам.
Page 51

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
— Мога да управлявам добра железопътна компания. Не мога да я управлявам из континент, пълен с ратаи, които не могат дори ряпа да отгледат както трябва.
Трябват ми хора като Елис Уайът, които да произвеждат нещо, с което да пълнят влаковете ми. Така че трябва да им дам влакове и релси след девет месеца, дори и ако трябва да завлека всички ни в ада, за да го направя!
Той се усмихна развеселен.
— Взимаш го наистина навътре, нали?
— А нима _ти_ не го взимаш?
Той не отговори, а задържа усмивката си.
— Теб не те ли интересува? — почти ядосано попита тя.
— Не.
— Значи не разбираш какво означава това?
— Разбирам, че ще ти доставя релсите, а ти ще положиш линията за девет месеца.
Тя се усмихна, успокоена, уморено и малко виновно.
— Да. Знам, че ще стане така. Мисля, че е безполезно да се ядосвам на хора като Джим и неговите приятели. Нямаме време за това. Първо трябва да поправя онова, което те са сторили. После… — тя спря, чудейки се, после разтърси глава и изправи рамене, — после те няма да имат никакво значение.
— Точно така. Няма. Когато чух за тая работа с „Гарван гарвана око не вади“, направо ми се повдигна. Но не се тревожи за проклетите копелета.
Последните две думи прозвучаха шокиращо грубо, защото лицето и гласът му останаха спокойни.
— Ти и аз винаги ще сме тук, за да спасим страната от последствията от техните действия.
Той стана и продължи, крачейки из кабинета:
— Колорадо няма да спре. Ти ще го изведеш нагоре. После Дан Конъуей ще се върне, както и други. Цялата тази лудост е само временна. Не може да трае дълго. Безумна е и сама ще се унищожи. Ти и аз ще трябва просто да поработим малко повече за известно време, това е всичко.
Тя гледаше високата му фигура да се движи из кабинета. Той му беше като по мярка — съдържаше единствено няколкото мебели, които му трябваха, грубо опростени до основното си предназначение и изключително скъпи заради качеството на материалите и умелия дизайн.
Стаята изглеждаше като двигател — двигател, поставен в стъклена кутия от широки прозорци. Но тя забеляза един удивителен детайл: нефритена ваза, поставена върху един шкаф с папки. Вазата беше солиден, тъмнозелен камък, изваян, с чисти повърхности — плавните й извивки предизвикваха неустоимо желание човек да я докосне. Изглеждаше удивително в този офис, несъвместима със суровостта на останалите предмети — тя беше полъх на чувственост.
— Колорадо е невероятно място — каза той. — Ще бъде най-великото в страната. Не си сигурна дали ме е грижа за него? Този щат става един от най-добрите ми клиенти, както би трябвало да знаеш, ако четеш докладите за товарния си трафик.
— Знам. Чета ги.
— Мислех си да построя фабрика там след няколко години. Да им спестя разходите им за транспорт — той я погледна. — Няма да превозиш огромно количество стомана, ако го направя.
— Давай. Ще се радвам да транспортирам доставките ти, стоките за работниците ти и товара на фабриките, които ще те последват там — и може би няма да имам време да забележа, че съм изгубила стоманата ти… На какво се смееш?
— Прекрасно е.
— Кое?
— Това, че не реагираш като всички останали в наши дни.
— Все пак трябва да призная, че в момента ти си най-важният клиент на
„Тагарт Трансконтинентал“.
Не мислиш ли, че го знам?
— Така че не разбирам защо Джим… — тя спря.
— … с всички сили се опитва да навреди на бизнеса ми? Защото брат ти
Джим е глупак.
— Такъв е. Но има и нещо повече. В това има нещо по-лошо от глупостта.
— Не си губи времето да се опитваш да го разбереш. Остави го да плюе.
Той не е опасен за никого. Хора като Джим Тагарт просто объркват света.
— Предполагам.
— Между другото, какво щеше да правиш, ако бях казал, че не мога да доставя релсите ти по-рано?
— Щях да изтръгна резервни коловози или да затворя някое разклонение, което и да е разклонение, и щях да използвам релсите, за да завърша „Рио Норте“ навреме.
Page 52

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Той се засмя.
— Ето защо не се тревожа за „Тагарт Трансконтинентал“. Но няма да ти се наложи да вадиш релси от стари коловози. Не и докато съм в бизнеса.
Тя си помисли изведнъж, че е бъркала за липсата на емоции у него — скритият нюанс в гласа му беше радостен. Разбра, че винаги е чувствала облекчение и спокойствие в негово присъствие, и знаеше, че и той се чувства така. Той беше единственият мъж, когото познаваше, с когото можеше да говори без напрежение или усилие. Това, мислеше си тя, е разум, който уважавам, противник, срещу когото си струва да се изправиш. И все пак помежду им имаше странно чувство на дистанция, чувството за затворена врата — в поведението му имаше нещо хладно, нещо вътре в него, което не можеше да бъде достигнато.
Той беше спрял до прозореца. Остана там за момент, гледайки навън.
— Знаеш ли, че първата пратка релси пристига при теб днес? — попита той.
— Разбира се, че знаеш. Ела тук.
Тя се приближи до него. Той мълчаливо посочи с пръст. Някъде далеч, отвъд фабричните сгради, тя видя редица от товарни платформи, чакащи на глух коловоз.
Стрелата на един кран прорязваше небето над тях. Кранът се движеше и огромният му магнит държеше пакет релси, залепени за диск само със силата на допира. Сред сивата облачна пелена нямаше и следа от слънце, но релсите блестяха, сякаш металът улавяше светлина от самото пространство. Металът беше синкавозелен. Огромната верига спря над един вагон, снижи се, разтърси се в кратък спазъм и пусна релсите във вагона. Кранът тръгна обратно с величествено безразличие — изглеждаше като огромен чертеж на геометрична теорема, движещ се над хората и земята.
Те стояха на прозореца и гледаха мълчаливо и внимателно. Тя не проговори, докато друг пакет от синьо-зелен метал не премина през небето. А първите й думи не бяха за релсите, коловозите или изпълнената навреме поръчка.
Тя каза, сякаш като поздрав към ново природно явление:
— Риърдънов метал…
Той го забеляза, но не каза нищо. Погледна я и отново се обърна към прозореца.
— Ханк, великолепно е.
— Да.
Каза го просто и открито. Гласът му не изразяваше поласкано удоволствие,
нито пък скромност. Тя знаеше, че това е дар за нея, най-редкият, който един човек може да даде на друг — дарът да се чувстваш свободен да признаеш собственото си величие и да знаеш, че те разбират.
— Като си помисля какво може да направи този метал, какво може да направи възможно… Ханк, това е най-важното нещо, което се случва в момента в света, а никой от тях не го знае.
— Ние знаем.
Не се гледаха. Стояха и гледаха крана. На предницата на локомотива в далечината тя можеше да различи буквите ТТ. Можеше да различи и релсите на най-натовареното промишлено разклонение от системата на „Тагарт“.
— В момента, в който намеря фабрика, способна да го направи — каза тя, —
ще поръчам дизелови локомотиви, направени от риърдънов метал.
— Ще ти трябват. С каква скорост вървят влаковете ти по линията „Рио
Норте“?
— Сега ли? Имаме късмет, ако успеем да ги накараме да се движат с двайсет мили в час.
Той посочи вагоните.
Когато положите релсите, ще можете да карате влаковете и със сто и петдесет, ако искате.
— Така и ще направим, след няколко години, когато ще имаме вагони от риърдънов метал, който е наполовина по-лек от стоманата и два пъти по-безопасен.
— Ще трябва да се пазиш от авиолиниите. Работим по самолет от риърдънов метал. Няма да тежи почти нищо, а ще повдига всичко. Ще дочакаш деня на тежкотоварния въздушен трафик на големи разстояния.
— Мислех си какво ще бъде този метал за нашите двигатели, за всички двигатели, и какво може да се проектира сега.
— Помисли ли и за мрежите? Просто телени огради, направени от риърдънов метал — ще струват няколко цента за миля и ще траят по двеста години. А домакинските съдове, купени в най-евтините магазини, ще се предават от поколение на поколение. И океанските лайнери, които торпедо няма да може дори да одраска.
Казах ли ти, че провеждаме тестове за комуникационни кабели от риърдънов метал?
Правим толкова много изпитания, че никога няма да успея да кажа на хората какво може да се направи с него и как.
Те говореха за метала и възможностите му, които не можеха да изчерпят.
Page 53

Ajn_Rand_-_Atlas_izpravi_ramene_-_Pyrva_chast_Ne_im_protivorechi-6744-b
Сякаш стояха на върха на планина, виждайки безгранична равнина под нея и пътищата, тръгващи във всички посоки. Но те говореха за цифри, тежести, налягания, съпротивления, цени.
Тя беше забравила брат си и неговото национално сдружение. Беше забравила всеки проблем, човек или събитие зад себе си — те винаги са били замъглени за погледа й; трябваше да ги подмине, да ги отхвърли настрани, те не бяха цел, нито пък особено реални. _Това_ е реалността, мислеше си тя, това чувство за ясни линии, за цел, за лекота, за надежда. Това беше начинът, по който очакваше да живее — не искаше да прекара нито час, да не предприема нито едно действие, което да означава нещо по-малко.
Тя го погледна точно в момента, в който той сам обърна поглед към нея.
Стояха съвсем близо един до друг. Тя видя в очите му, че и той се чувства по същия начин. Ако радостта е целта и същността на живота, мислеше си тя, и ако онова, което единствено има силата да дава на човека радост, се пази като негова най-дълбока тайна, то в този момент те бяха голи един пред друг.
Той отстъпи назад и каза с учуден и странно безстрастен тон:
— Ние сме просто двама негодници, нали?
— Защо?
— Нямаме духовни цели или качества. Единственото, което преследваме, са материални неща. Само това ни интересува.
Тя го погледна, неспособна да разбере. Но той гледаше встрани от нея, право напред, към крана в далечината. Искаше й се да не беше го казвал.
Обвинението не я притесни, тя никога не беше мислила за себе си по този начин и беше напълно неспособна да изпитва чувство на фундаментална вина. Но чувстваше неясно опасение, което не можеше да определи, предположение, че има нещо с огромни последствия в причината, поради която го беше казал — нещо, опасно за него. Не беше го споменал случайно. Но в гласа му нямаше чувство, нито оправдание, нито срам. Беше го казал безразлично, като прост факт.
Тогава, докато го гледаше, опасението изчезна. Той се взираше във фабриката си зад стъклото — по лицето му нямаше вина, нямаше съмнение, само спокойствието на ненарушима самоувереност.
— Дагни — каза той, — каквито и да сме, тъкмо ние движим света и ние ще го измъкнем нагоре.

Изтегляне 1.09 Mb.

Сподели с приятели: